Една закачка-загадка: През .......(коя година) година .......(кой автор) публикува ...........(как се казва есето)
"Първи ноември – ден на народните будители. Знамена и песни. Хубави момичета, дваж по-хубави момчета носят портретите на народните будители, обвити с венци от хризантеми, и когато някои от редиците забавят своя ход, редиците подире им маршируват на място, за да тръгнат след това още по-бодро, още по-леко. Възхитителни деца! Небето над нас е толкоз синьо, колкото не съм го виждал никога в живота си и аз съм очарован: и от светлото есенно утро, и от тия ненагледни млади хора! Искам да извикам от възторг, но не смея, защото наоколо ми са всички страшно сериозни и ще ме помислят за луд. Потокът на бъдещето, ликуващ, носен от тръпката на младостта, тече между равнодушие отляво, равнодушие отдясно – сякаш между брегове от мъртви хора.
И не е тъй само в града на хризантемите, а навсякъде у нас в подобни случаи. Всички сме страшно сериозни, неспособни да освободим поне за миг съзнанието си от неговото делнично съдържание – да се отдадем на въодушевление.
Погледнете на влюбените в България – на ония млади хора, обхванати от най-святото чувство под слънцето, на които е слънце в душите – колко са скучни те! Скучни както никъде другаде! Основна черта на нашите влюбени е да крият влюбеността си, да не я издават пред околните, да се държат тъй, като че ли любовта е престъпление. Разбира се, това държание има своите корени в едно особено провинциално възпитание, завещано от дядо и баба, за което любовта е нещо като неизбежно зло, а нейното старателно криене – признак на голямо целомъдрие, но то се дължи във висока степен и на неспособността на днешния българин за въодушевление. Един чужденец, който живее отдавна в България, ми каза веднъж: „Сякаш сте страна без влюбени.“
В тая „страна без влюбени“ браковете се сключват – повече отколкото другаде – по чисто практически съображения: не като лудост на сърцето, а като акт на хладна пресметливост. Особено пресметлива е жената. Макар охотно да флиртуват, а някои дори да водят лекомислен живот, те мъчно се влюбват – не са способни на безогледна, самоотвержена обич. Всяко от тях мечтае за богат мъж и намери ли го, обръща най-безцеремонно гръб на тогова, комуто се е клело до вчера във „вярност до гроб“. Тази хладна пресметливост при встъпването в брак е черта характерна – макар и далеч не в такава висока степен – и за момичето от селото. И за него нивите, воловете и овцете на избраника са важно съображение при извършването на брачната стъпка.
Да се женят не по влечение, а по чисто практически подбуди, могат само хора, лишени от дълбочина на емоционалния живот. И каквито сме в най-значителния акт, който извършва човек в живота си – встъпването в брак, – такива сме и във всекидневния си живот. Дружбите си сключваме със същата хладна пресметливост, с която се женим. Сърдечност в приятелските отношения, непочиваща върху никаква заинтересованост, може да се наблюдава – и в градове, и в села – току-речи само при младите хора. Възрастните другаруват с тогова или оногова не защото ги движат приятелски чувства, а защото този или онзи им е потребен или може да им потрябва. Поддържат се другарски връзки с престорена любезност, без в сърцата да има помен от обич, а често дори и със сърца, преизпълнени с омраза. Най-често „приятелите“ у нас са „политически“, а този атрибут е сам по себе си достатъчно указание за неискреността на приятелството, като се има предвид колко зловонно е, поне през последните десетилетия, всичко „политическо“ у нас. И наистина „политическите приятели“, след като са се събирали години наред на прасенце печено или пуйка с кисело зеле, след като са си пращали на именни дни дамаджани с вино, луканки и пастърми или след като са били любезни един към друг и без тия веществени прояви на „политическо приятелство“, в един хубав ден, обикновено при установяване на изборни листи, се скарват люто, за да дадат доказателство, че всъщност приятелството им е било не „политическо“, а „политично“, в онова по-друго значение на тази дума като синоним на „тънко“ и „хитро“.
Доколко сме обеднели в емоционалния си живот, доколко сме неспособни за въодушевление, се вижда и от обстоятелството, че култът на личността ни е напълно чужд. През своето самостоятелно съществуване от Освобождението насам българинът не възвеличи нито една политическа личност до степента на всенародна почит, нещо повече: изби със сурова свирепост най-видните си политически дейци.
Емоционалното обедняване на българина е по-голямо в градовете, отколкото в селата – по-голямо в София, отколкото в другите ни градове. Тъкмо в столицата ни, която е издигната на най-висок културен уровен, животът на българина е най-беден откъм емоционални прояви. Преди всичко тук отношенията между хората са лишени в много по-висока степен от близост, отколкото гдето и да било другаде в България. Богати хора, които могат да се отсрамят пред госта, пълнят вестниците с обяви, че няма да приемат за именния си ден, и после бягат с автомобилите си в Чамкория, за да не би, въпреки обявите, някой да ги посети. И в провинцията златната мъдрост на дедите ни, че съседът бил по-близък и от роднина, често се забравя, но в София добросъседски отношения почти не съществуват. А обитателите на разните кооперативни и съпритежателски домове се гледат като обидени по стълбите, поздрав не си разменят и достатъчен е един малък повод, за да се скарат. Софиянецът живее и по-невесело, отколкото българинът в провинцията. Момичетата тук не пеят, освен ако някой не им е пуснал бръмбара в главата, че от тях „може да излезе хористка или дори оперна певица“; по улиците рядко ще срещнете усмихнато лице, рядко ще чуете някой да се смее. Не подлежи на никакво съмнение, че в София българинът е много по-беден в емоционалния си живот, отколкото гдето и да било другаде в България. Дори в големите европейски градове, да речем в немските, емоционалното обедняване не е тъй очебиещо. Там хората имат по-малък кръг от познати, но в тоя по-малък кръг от познати дружбата и гостоприемството са по-сърдечни. На Коледа и последният бедняк ще направи на приятеля си някой малък подарък, а що се отнася до песните и веселието – за тях можете да имате представа, ако сте били например през Oktoberfest в Мюнхен: пеят и се веселят дори и хора бедни, на които не им е до песни и веселие. Софиянецът възприе още през първите години след Освобождението западния обичай да си прави „коледно дърво“, но не и останалото, което съпровожда този обичай – правенето на подаръци. Toвa вече струва повече пари, а да харчи повече пари за чужди хора, той не ще – дори и когато е много богат. В своята отчужденост към хората софиянецът не е готов да похарчи нито лев за другиго, макар за себе си да не скъпи твърде парата: касае ли се за хората, той е по габровец и от най-стиснатия габровец. А съществуват ли в София Stammtische, разпространени на запад и в други страни, не само в Германия? И този обичай, свидетелстващ за стремеж към поддържане на приятелските връзки, не е усвоен в София. Но и в провинцията хората са изгубили също много от предишната сърдечност в дружбата, от предишното гостоприемство, от предишната веселост и живеят емоционален живот, по-беден от тоя на дедите ни.
Психологията на днешния българин е във висока степен психологията на човек от едно преходно време, когато животът му преминава бързо от едни към други форми. В нея има много разместени неща. До каква степен сме дезориентирани, се вижда например от тoвa, че счетохме за нужно да имаме един от най-модерните и скъпи театри в Европа, преди да имаме канализация в Пловдив – да се славим с една от най-луксозните университетски аули в света, от която и Ерио остана смаян, а физико-математическият ни факултет да се помещава в здание, от което те е срам пред чужденците – да строим затвори, по-хигиенични от санаториуми, а да държим селските и по-голяма част от градските деца в училища, по-вонливи и от обори. Много от грешките ни и в личен, и в обществен живот носят белега на дезориентираност, а дезориентирани сме, защото не сме още напълно европейци. В отличие от българина, в отличие от други народи като нашия, европеецът не е само обхванат от дух на практицизъм, но е и истински практичен: с усет за действителната нужда, с преценка за себе си и възможното в момента, с поглед за действителността.
Психологията на днешния българин се определя във висока степен от стила на неговия живот. Какъв е този стил? Това е стилът на живота в страна, която се намира под непрекъснатото влияние на толкоз близките до нея културни страни в Европа, в страна, която е обхваната от стихийната воля да догони тяхното развитие, в страна, която се приобщава бързо с културните нужди на тия страни – но едновременно в страна, която е бедна, с ограничени възможности за стопанско развитие и затова безсилна да задоволи тия нужди. Всичко иска да има българинът, което имат хората в културните страни на Европа: и дреха като за пред хората, и електрическо осветление, и радио, и какво ли не, но парите му са малко и оттам тази свирепа борба на всеки против всички за печелене на пари, оттам и това загрубяване на душите. И понеже европеизирането на нашата бедна страна ще продължава да бъде все тъй трудно, затова борбата на всеки против всички, загрубяването на душите ще продължава още дълго време. Българинът ще бъде такъв и утре, какъвто е и днес – дотогава, докогато е жива волята му за културен възход, но продължава да бъде толкоз беден.
Срещу злото би трябвало да се бори най-вече училището, но тази своя задача то дори не съзнава, пък дори и да я осъзнае един ден, такова, каквото е то днес, не би могло да я изпълни, защото е повече един образователен, отколкото възпитателен институт. Toвa важи особено за гимназиите ни. В тях младежта не получава почти никакво възпитание, защото главната им задача е да натъпчат главите на младите хора, които ги посещават, със знание. Може би те успяват да ги сродят с някоя и друга добродетел от нравствено и гражданско естество, но за емоционалното им възпитание не полагат никакви грижи. С малки изключения младежите, които свършват у нас гимназия, не могат да бъдат упрекнати, че малко знаят, но те не живеят по-дълбок емоционален живот и затова са чужди и на поезия, и на музика, и на живопис. Дори и когато пишат стихове, свирят на някой инструмент или рисуват, тия млади хора са далеч от едно съкровено отношение към изкуството: увличат ги чисто външни ефекти, защото са любители на изкуството, станали такива от модно увлечение – защото са хора с беден емоционален живот.
Българското училище, каквото е то днес, каквото е било в миналото, не само че не създава хора с изтънчени, отзивчиви души, но спомага за тяхното по-голямо загрубяване чрез едностранчивото развитие на младежа в чисто интелектуална посока. За себе си поне мога да кажа, че като емоционално същество не дължа нищо на своите учители. Спомням си, че те ме учеха с променливо усърдие на алгебра, геометрия, физика, химия, естествознание и други науки, но не си спомням някой от тях да е употребил и най-малкото усилие, за да събуди някаква струна в душата ми. Те идваха строги и важни в клас, кой с очила, кой без очила, преподаваха, изпитваха и бяха доволни, когато успяваха да прескладират знанията си от своите глави в нашите, но сигурно не им е минавало дори през ум, че тия вгаменарени гражданчета, израснали по сокаците на Пловдив, между хамалите и симидчиите, се нуждаят от нещо друго. Тяхната възпитателска роля се изчерпваше току-речи само с това, че ни биеха, когато се псувахме помежду си, или ни мъмреха, когато бършехме носовете си о ръкава, но те не се стараеха да измъкнат душите ни от полуживотинското състояние, в което се намираха – да ни направят способни за най-обикновени душевни трепети. Дори учителите ни по литература, тъкмо по оня учебен предмет, който крие в себе си най-широки възможности за импулсиране на емоционалното развитие, преподаваха без никакво намерение да ни възпитават в душевна изтънченост и отзивчивост. Наистина, в клас се четяха откъслеци из христоматията: разкази, стихотворения и отделни сцени от драми, но не за да се отекнат в душите ни със своето съдържание, не за да ни събудят от нашия емоционален сън, не за да ни приучат на въодушевление от красивото и благородното, а само за да ни служат като основа за сухи формални разбори, в които участва единствен интелектът. Кълвяхме дати, дефиниции на литературни родове, зубрехме биографии на писатели и съдържания на литературни произведения, все неща, изветрели отдавна от главите ни, и това кълване, това зубрене се наричаше изучаване на литературата.
Българинът иска да живее необвързан от никого и от нищо и проявява една склонност към неподчинение, каквато рядко другаде ще намерите. Дори самото обстоятелство, че някой има власт, която при настъпването на известни обстоятелства би могъл да наложи и нему, го настройва опозиционно. По тази причина у нас не обичат нито полицаите, нито военните и намират толкоз лесно почва антимилитаристичните идеи и настроения. Българинът не обича да служи във войската, защото не обича да се подчинява, и ако все пак е добър войник, то е защото е по природа храбър. Три са основните издънки на себелюбието, поради които българинът е доста асоциален: безмълвното отнасяне към посегателствата върху личността – несговорчивостта – завистта.
Макар днешният българин да е доста чувствителен към правата на личността и да се възмущава от посегателствата върху тях, предпочита, поради своето първично себелюбие, да запазва възмущението си непроявено. Пред тия посегателства през разните политически режими от Освобождението насам той е оставал обикновено безмълвен зрител, за да не си навлича „беля на главата“. Да бъде такъв зрител, той е бил принуден, както толкоз много други народи, открай време, но докато другите народи преминават през едно политическо развитие, което създава у тях добродетелта на откритото възмущение, българинът робува и робството го приучва да бъде по-безмълвен зрител и отпреди. По тази причина това, което на запад наричат „обществено мнение“, у нас още дълги години няма да се създаде. Друг не по-малко характерен недостатък на българина е неговата несговорчивост. Този недостатък е също много стар, но той се засиля през време на робството, защото и тогава, както преди, българинът е бил държан далеч от обществените работи и у него не се създава, както у други народи, гъвкавостта да вмества своята воля сред волите на другите – да я уеднаквява с тях. Затова за обща работа не ни бива. Затова и в политиката намираме толкоз мъчно възможността за споразумение: цепенето на нашите политически партии се дължи във висока степен и на тази причина. В своето първично себелюбие политическите ни водачи са крайно неотстъпчиви. Как стои въпросът със завистта?
Чуваме постоянно да се твърди, че сме били най-завистливото племе на света: че в своето първично себелюбие сме завиждали на най-близкия си приятел, на брата си – стига той да забогатее или да се издигне до по-високо обществено положение. Изтъква се при това, че завистливо било не само простолюдието ни, но и интелигенцията ни, нещо повече: че образованият бил по-завистлив и от неукия.
Нищо чудно прочее, че българинът предпочита да си има собствено дюкянче, вместо да влезе в съдружие – нищо чудно, че съдружниците се дебнат един друг на всяка стъпка.
Тъкмо поради първичната сила на себелюбието ни духът на западния практицизъм се укоренява тъй добре в психиката ни и се развива толкоз буйно, дори по-буйно, отколкото в някои страни на запад.
Колко странно е при това, че същият този себелюбив българин, обсебен от духа на западния практицизъм, е едновременно свободолюбив, и то борчески свободолюбив, готов да пролива кръвта си за освобождението на поробените краища, без да мисли ни най-малко за икономическите последици от освобождението им, за които мислеха и мислят политиците му. Но българинът на това борческо и романтично свободолюбие е... българинът като мистерия, българинът от Възраждането, който е жив в душите ни и до днес като залог за едно по-добро бъдеще на племето ни. Него българинът на първичното себелюбие и западния практицизъм не е погубил и няма да погуби, защото той не е, като този българин, само рожба на условията, но и на нещо по-могъщо в развитието на народите – на ирационалното в техния ход през вековете.
Някога Алеко Константинов се опита да портретира българина, дирейки неговия образ в отрицателното от гледището на личен и обществен дълг, на човешка и гражданска добродетел, но не по-малко и от гледището на хигиена и етикеция, на чистоплътност и прилично държане. Портретът е карикатурен. Колко вярна е обаче старата истина, че всеки портрет е едновременно и автопортрет – това ни показва по-добре от всички портрети в нашата литература тъкмо Бай Ганю. Преди всичко тази карикатура е изникнала из склонността на нашия интелигент да открива в народа ни само недостатъци. Изникнала е освен това из съзнанието му, че е призван да превъзпита своя народ. Изникнала е най-сетне из неговата сляпа вяра в европеизирането като единствен път на превъзпитаването му. Всичко това се чувства много добре в „Бай Ганю“, поради което портретът е едновременно и автопортрет.
От тия три черти втората е характерна за интелигенцията ни през Възраждането, но също така и за интелигенцията ни през първите десетилетия след Освобождението, когато просветителният идеализъм от поколението на П.Р.Славейков продължаваше да бъде още жив; първата и третата черта са характерни за интелигенцията ни от по-късно време, когато тя започна да губи вътрешната си връзка с народа – когато се европеизира във висока степен и поради това отчужди от него. Отначало, какъвто е случаят с автора на „Бай Ганю“ – тя, макар да се чувстваше вече като нещо отделно от народа, а не както по-рано като негова неразривна част, продължаваше да го обича и да работи за неговото превъзпитаване, но след тoвa обичта й се изпари и започна да се oтдавa все повече в служба на демагогията за правене на политическа кариера.
Алеко Константинов, тъй както този интелигент се е авто-портретирал в отношението си към своя народ, намерило израз в „Бай Ганю“, е репрезентативен случай: той е първият етап към по-късния пълен разрив между интелигенция и народ. Друг репрезентативен случай, като втори по-висок етап към този разрив, е Пенчо Славейков, защото той е в още по-висока степен европеизиран интелигент и затова в още по-висока степен отчужден от народа си. Наистина, като верен син на най-големия ни просветител от Възраждането, и той обича народа си, но това е вече обич към „народа като идея“, обич на интелигент, който се чувства напълно като нещо отделно от него, призван да му служи по върховен начин, като го съзерцава от високата кула на своето индивидуалистично усамотение и му възвестява от време на време своите откровения. Третият репрезентативен случай – като последен етап, на който разривът е вече пълен – тoвa е символистът и индивидуалистът Теодор Траянов. Приобщен в европеизирането си дори и с някои упадъчни явления в западната култура, той живее и с по-голямо чувство за превъзходство над народа, но се явява напълно отчужден от него и далеч от всякакво народолюбие, макар в „Български балади“ да му възвестява също откровенията си, съзерцавайки неговото бурно минало и настояще. Измежду символистите ни в това отношение стои встрани само П.К.Яворов, който и през втория период на своето творчество, макар да не пее за болките и радостите на народа, не е отчужден от него и в обичта си му служи с оръжие в ръка из македонските дебри и усои.
През времето на символизма разривът между интелигенция и народ е вече пълен не само що се отнася до писателя, но и до интелигента изобщо. Тогава е вече в пълен ход и политическата демагогия за постигане на кариеристични цели.
И странното е пак, че тази кариеристична интелигенция посрещна с въодушевление войните за освобождение и се би с рядко себеотрицание. Но това беше интелигенцията, която, макар и да не живееше повече с просветителния идеализъм на Възраждането, макар да беше отчуждена от народа, беше запазила в себе си българина на борческото и романтичното свободолюбие от предосвободителната епоха – българина като рожба не само на условията, но и на непонятно преображение.
След войните много неща в отношението на интелигенцията към народа се измениха в положителен смисъл, но все още отчуждението от народа далеч не е преодоляно. Да се стреми към онази съкровена близост до народа, която са имали народните ни дейци от поколението на П.Р.Славейков, да му служи с техния просветителен идеализъм, за да го превъзпита, а преди всичко – да го обича: тoвa е, което трябва да се пожелае на интелигенцията ни от днес за утре, а най-вече на учителя! Освен на разгледаните възпитателни задачи учителят ни трябва да се посвети с особена енергия и на борбата срещу произтичащата от свободолюбието ни силна склонност към неподчинение, срещу себелюбието и неговите издънки, срещу недоверието и подозрителността – срещу всяка проява на асоциалност!"
