nik1

Господа да ви напомня да не се разпрострирате в големи теории (казвам го за моя приятел от Скандинавско Партиите в България след 1934 година са забранени, Дори да е имало "нацисти" и "нацистки партии", те няма как да се появат като български официални лица с емблемите си (кмет, управител, началник на полицията), още по-малко с пречупени кръстове, както е във филма. Емблемите на тези "нацистки партии" дали са пречупени кръстове?Аз такова нещо не знам, нека да се покажат тука снимки. Ето една снимка на български официални лица в Скопие по онова време: http://www.lostbulgaria.com/?p=144 Ето и една от София http://www.lostbulgaria.com/?p=3355 Няма никакви нацисти и пречупени кръстове тук:, няма, няма, няма.. http://www.lostbulgaria.com/?tag=борис-iii Бяло,зелено, червено: http://www.lostbulgaria.com/?p=4616

Прав си Визирах официалните лица в Македония- полиция, войска, управители и други.. Абсурдно е да се представят като членове на някаква нацистка партия , и да имат баджове/ленти на ръцете с пречупени кръстове.. http://www.lostbulgaria.com/?p=145 Ето как се посреща "окупаторът" http://www.promacedonia.org/mpr/vakarelski.html

във филма "ИМА САМО БЪЛГАРСКИ НАЦИСТИ?! " Всъщност и май и добрия Виктор не е добре запознат с историята ни. В България -"български нацисти" няма.. ПП изразите "български нацисти", или "българи-нацисти" са оксиморони, защото в България не действа нацистката партия, Във филма обаче имаше българи (бългаски) нацисти..

Ето кой първообразът на безхарактерния и раболепния във филма "пробългарин" Димитрия Павлов, (председател на футболния клуб Скопие) https://bg.wikipedia.org/wiki/Димитър_Чкатров

Помня на че вагоните, с които във филма депортираха нещастните евреи към лагерите на смъртта, пишеше "BDZ" (да не би някои западен човек, който гледа филма да си помисли че това не са български вагони, името трябваше да изписано на латиница), Всъщност БДЖ никога по онова време не е имало вагони на които пише "BDZ", На вагоните, с които евреите се в действителност се транспортират до Белград (а не до Освиемцуим и Треблинка) пише "БДЖ", и пак - в действителност хората се транспортират от Белград до лагерите на смъртта с познайте чии вагони и композиции? (познахте, с вагоните и композиите на кралство Югославия - първо съюзник , а по-късно и окупирано от Хитлер)

Как Груевски показа среден пръст на България с „Третото полувреме“ на Дарко Митревски Предизвикалият толкова вълнения от двете страни на Огражден още преди излизането си на екран македонски филм е от скоро публичен факт. Журналистът Виктор Канзуров, който по мое мнение е и един от най-компетентните кинокритици в западната ни съседка, вече гледа в Скопие “Трето полувреме”. Виктор ми изпрати тази си статия за превод от днешен македонски език на български и за публикация в блог „Де зората“. Направих го с готовност и с уважение пред позициите и принципността на автора. М. Р. След официалната премиера на филма „Трето полувреме“ на режисьора Дарко Митревски в скопското кино Милениум, главната и отговорна редакторка на „Канал 5“ Лидия Богатинова, припкайки след Никола Груевски, успя да изтръгне един коментар от забързания премиер, който късо и сухо ѝ процеди, че филмът бил отличен и имал шанс да получи Оскар. Докато премиерът, хванат под ръка със съпругата си Боркица изчезваше нанякъде в тъмната скопска нощ, извън обсега на камерите на правоверната, проправителствена телевизия, плакатът на „Трето полувреме“, с щръкналия срещу нацистката свастика среден пръст, започна да придобива някак по-ясна физиономия. С начина на преплитане и третиране на футболната тема и на темата за Холокоста, с изтъкването не само на някаква изключителна вина на България, но и с прокарването на едно обобщаващо шовинистко внушение за българския народ, цялото съдържание на „Трето полувреме“ пояснява чия е ръката която показва от плаката среден пръст, а също така към кого е насочен той. Дадената възможно най-висока оценка за филма, заедно с държавното спонсорство от милион и половина – или май дори повече – евро от името на гражданите, които пълнят бюджета на Република Македония, при това в контекста на ясно очертания антибългарски характер на „Трето полувреме“ показват, че ръката която размахва средния пръст е на Никола Груевски, адресатът на това колоритно послание е днешна България, а заедно с нея и ЕС и НАТО… Сюжетът продължава, но вече не на кино и без да предвещава нищо хубаво… Виктор КАНЗУРОВ След като бях гледал предходния филм на Дарко Митревски, „Балканкан“ (2005), след като съм наблюдавал други негови обществени, преди всичко публицистични, но и уж хумористични прояви и след като се научих за самата тема и историческия период в който се разиграва „Трето полувреме“, за мен нямаше никакво съмнение, че в най-новия си пасквил Дарко пак ще сърбува, по евтин и долен начин ще се опитва да вкарва в стереотипен калъп, да унижава на етническа основа и да шири омраза към българския народ. Но докато гледах филма и после, когато излязох от кинозалата, прехвърляйки своите първи впечатления, бях шокиран до каква степен това изпълнено със злоба и фрустрация, дори и физически, съобразно законите на физиогномиката така форматирано човече, е способно да мрази и подло да подтиква другите да мразят. Изненадан бях от големите психически проблеми, които трябва да има нещастният, сребролюбив конвертит Дарко Митревски, този някогашен, а в ума си и сегашен идеологически придатък на българофобския, нацистко-болшевистки, така наречен Социалдемократически съюз на Македония (СДСМ) и бенефициент на техните изборно-партийни клипове, щом си позволява така дръзко, невъзпитано и просташки да подценява интелигентността на хората, твърдейки на пресконференции и в интервюта, че във филма нямало нищичко против българския народ и България. Шокира ме и степента на полудяване на сегашната македонска власт начело с Никола Груевски, която индентифицирайки се изцяло с филма „Трето полувреме“, хвърляйки милиони евро бюджетни средства за това фашизоидно памфлетче, хвалейки го публично из устите на своите функционери, директно изпраща посланието към България и към българския народ, че ги мрази. А може би и не става дума за полудяване, може би сегашната власт на ДПМНЕ или онези, които я управляват с джойстика, наистина искрено и планомерно се стремят към една Македония, напълно изолирана, останала извън Европейския съюз и НАТО, консервирана óвреме като остатък и компенсация при евентуалните бъдещи сръбско-албански териториални прекроявания на Балканите. ДАРКО СЕ КЛАНЯ НА ПРОЕКТА „СКОПИЕ 2014“ Краткото запознаване с възрастната еврейка Ребека (превъплътена благодарение на разкошното актьорско умение на Бедия Беговска) и с нейната правнучка, които в началото на „Трето полувреме“ се намират в днешно Скопие, са нещо като претекст за да може още в първите кадри Дарко по угоднически начин да ни представи днешния изглед на столицата на Македония, двуетажните градски автобуси, при което в очите ни се набива един от тях с обозначена посока към Милениумския кръст, а след това се редят изображенията на строящите се обекти, до Каменния мост, покрай брега на Вардар. Сантиментално-патриотичният поглед към огромния паметник на Александър Македонски, представен на филмовото платно служи за задоволяване на страстите на онази част от публиката, която смята, че директно води потеклото си от славния пълководец, който, ако беше наш съвременник, вероятно щеше да се намира в списъка на Хагския трибунал като обвиняем за военни престъпления. Инсценираният Александър, вкупом с предходните кадри, както и конформистките съвсем прозрачни, даже комични „пируети“ на режисьора на „Трето полувреме“ в скорошното интервю за скопския седмичник „Граждански“ на тема новия облик на столицата, съвсем ясно дефинират апологетичното и партийно ангажирано отношение на Дарко към проекта „Скопие 2014“ и към главния спонсор на неговия филм – ДПМНЕ-овското, антично-македонско правителство на Никола Груевски. Същото правителство, което изхарчи, а може би и изпра толкова много пари на данъкоплатците от Република Македония за да придобие Скопие сегашния си трагикомичен, „древен“ и „триумфаторски“ облик. Но в какво се състои хитростта, коварството и поквареността на Дарко при внушаването и разпалването на омраза към българския народ, при релативирането на сръбския период на властване в Македония, противопоставен на българския? Началната фаза на филма, ако изключим апологетизма към Груевски и към проекта „Скопие 2014“, ни пренася в последните години от сръбското господство във Вардарска Македония, непосредствено преди Втората световна война. Когато от България се чуха коментари и зачестиха реакции за филма, както и обвинения в сърбоманство, Дарко ловко се стараеше да изтъква, че той бил показал и сръбския завоевателен период в Македония. Но как е показан този сръбски период, особено съпоставен с българския? Сръбският период е представен жанрово във вид на пародия, в дух на безгрижна лежерност. Жанрът на пародията винаги омекотява и неутрализира отблъскващото въздействие на отрицателните персонажи, както например това става в британския ситком „Ало, ало!“, хумористичен сериал, чиито епизоди са снимани от 1982 до 1992 година и който също така се занимава с времето на Втората световна война. Пародийността на „Ало, ало!“, както и феноменалният хумор на сериала, не предизвикват омраза към германските окупатори на Франция, към германския народ като цяло, нито дори към членовете на Гестапо, тъй като това въобще не влиза в целите на авторите. Кой би могъл да намрази например Хер Ото Флик и неговата помощничка Хелга, а покрай тях и всички германци?! Първата среща въобще с някой от сръбските поробители в „Трето полувреме“ е по време на сбиването на главния мъжки герой, футболиста Коста с човек, за когото чак по-късно във филма научаваме, че е кралски подофицер. Коста е черноборсаджия, гангстер, крадец и какво ли не още, във всеки случай – многократен нарушител на закона, просто – престъпник. А и какъв ли може да бъде един македонец според Дарко, чиито етнически стереотипи познаваме още от „Балканкан“. Криминалният бекграунд на Коста убедително ни учи, че сбиването и юмручниот удар, който получава от кралския подофицер, не са на етническа основа. Пък и ние, кинозрителите все още не знаем какъв е този, който удря главния герой. Интересен е и изборът на отличния актьор Горан Илич за ролята на сръбския подофицер. Илич е актьор, на когото невероятно му се удават комични роли. Изразът на лицето му и във всекидневни ситуации създава впечатление за симпатична личност, за шегаджия, с когото с удоволствие бихте приседнали на маса и бихте изпили по кафе. Публиката в Македония го познава именно в такова амплоа от Македонските народни приказки и от други хумористични сериали. Като тип на актьор, а и като човек, Илич придава допълнителен пародиен дух на „сръбския“ дял от сюжета, който и без друго си е замислен тъкмо така. Полският режисьор Кшищоф Кешловски (1941-1996) в своята (авто)биографична книга „Кешловски за Кешловски“ (1993) в съавторство с Дануся Сток, описва как се избира актьор според типа, обяснявайки защо е ангажирал Юрек Радзилович в субтилната, топла, емоционална, любовна и многопластова приказка „Без край“ (1985). Става дума за филм, който е една метафизическа панорама на Полша след задушаването на профсъюзното движение „Солидарност“ и въвеждането на военното положение в страната през декември 1981 година от просъветския режим на генерал Ярузелски: „Във филма ’Без край‘ снимахме невероятно много сцени с Юрек Радзилович, който игра ролята на мъртвия адвокат. Купища и купища заснет материал. Но на края той се появява само четири пъти, и то като дух. Филмът не бе написан за него, но в един момент ми стана ясно, че той трябва да играе тази роля. Той беше играл във филмите ’Човек от мрамор‘ (1977) и ’Човек от желязо ‘ (1981) на Анджей Вайда и с тях бе станал символ на човек, доказано морално чист, доказано честен. Схванах, че би било добре да го ангажирам за тази роля, просто за да бъде ясно на публиката, че става дума за човек който вътрешно е напълно чист, напълно светъл. Знаех, че Юрек Радзилович ще пренесе това послание, не затова защото е такъв – макар, че той и в истинския живот е такъв – а поради асоциацията която събужда у хората. Това е добър пример за избор на актьор според типа“! САМИ ДА БЯХА ПРАВИЛИ ФИЛМ ЗА СЕБЕ СИ, СЪРБИТЕ НЯМАШЕ ПО-ХУБАВО ДА СЕ ПРЕДСТАВЯТ Илич буди комична асоциация у хората. Дарко отчетливо релативира времето на сръбското робство в Македония, не само чрез начина, по който е представен главният отрицателен персонаж от онзи период, но и с комичната нота на сюжета. Публиката се смее на „сръбския“ дял от филма. Единственият, който на няколко пъти говори негативно за сръбската власт е председателят на футболния клуб Димитрия Павлов, съответно в истинския живот – убитият от югокомунистите Димитър Чкатров. Само той, македонецът с българско съзнание, който впрочем във филмът е представен съвсем лошо, приказва отрицателно за сръбската власт, с което Дарко отправя още едно, повече от ясно, етнически обагрено послание – размислите на онзи, когото режисьорът представя като безхарактерен нагаждач стават невалидни за зрителя. Отделна тема е наименованието на главния скопски футболен клуб през последните години от сръбското властване във Вардарска Македония, отбора, чиято история следим в „Трето полувреме“. Според Дарко тимът и тогава се бил казвал „Македония”. Поне във филма е така!? Великосръбската забрана на името Македония, която важи разбира се и за имената на спортни дружества е заличена в този филм!? И самите сърби да бяха направили филм за себе си, нямаше да се покажат в по-хубава светлина. Посрещането на играчите на футболния клуб Македония след победата в Белград над тима на Српски мач, при което сръбският подофицер довежда хор и оркестър да свирят сръбския химн „Боже правде“, а насъбралите се на скопската железопътна гара граждани спонтанно запяват „Море сокол пие вода на Вардарот“, надвиквайки онези, които е довела сръбската държава, е също така лековато пресъздадено. Оказва се, че надпяването и надвикването на сръбския химн „Боже правде“ няма никакви последици за пеещите македонската песен. Такова ярко противопоставяне срещу сръбската държава, а във филма няма никой затворен, пребит, дори и културно разпитван да каже след съответно извинение за безпокойството какво е правел и дали е пял на ЖП гарата!? Сякаш само мед и мляко са текли и все рози са цъфтели през сръбското владичество във Вардарска Македония – време, в което са хвърляни живи хора да се печат във фурни, в което са задушавани въстания, имало е зверски мъчения, кланета, изнасилвания, изтребления… За един период, който през XX век трае много, много по-дълго от българския, оставаме в крайна сметка с впечатлението за някакво махленско, бабаитско, кръчмарско съперничество между сърби и македонци (подофицерът и футболистите), което няма никаква етническа основа, в него няма агресивност, дори в думите, които ползват героите. Излиза, че историята е била такава, нали, Дарче?! Също както в „Балканкан“ и в „Трето полувреме“ подсъзнанието на режисьора изкарва на повърхността неговите етноидеологически стереотипи, предразсъдъци, симпатии и омрази към определени народи и държави. След това той ги пропагандира и налага на публиката чрез филмовия екран за да бъдат те възприети от нея, да почне тя да се самоидентифицира по същия начин както това самовлюбено, скопско-сърбоманско тарикатче с големи мераци. Така кръгът на индоктринацията се завърта, индоктринираният Дарко се опитва да индоктринира публиката, на която вече и в много други нефилмови случаи ѝ се е случвало да бъде обработвана със същите етностереотипи, които се инжектират дълбоко в (под)съзнанието ѝ, отслабвайки отбранителната ѝ имунна система. Има още една важна нишка на повествованието, която прави сръбското поробване на Вардарска Македония, така, както е представено в „Трето полувреме“, да ни изглежда симпатично. В този дял на сюжета Дарко поставя и развива началото на любовната магия между Ребека и Коста, когато филмът жанрово съвсем за малко се отклонява към сферата на емоционалната драма. Също тук се запознаваме и с мъките на скопския футболен тим, който се състезава със слаб успех в някаква въображаема, вероятно първа югославска лига, което кара собственика (или председателя) на клуба да доведе от чужбина германски треньор от свръхкласа. С любовта, при това забранена, между еврейка и християнин, с чудото на превръщането на скопското футболно галениче в силен и респектиран тим, с жанровият дух на пародията, както и с въвеждането на другите филмови образи, режисьорът въвлича в своята история онази публика, която се лови на сантиментални клишета и на художествено недостатъчно издържани проекти като Дарковото „Трето полувреме“. А след като е спечелил вече доверието на този тип публика, пред нея, както и пред другите зрители Дарко започва да представя българите като кръволоци и зверове. Филмът разбира се можеше и да продължи в подобния на „Ало, ало!“ стил на показване на противниковите страни, ако по-голямата част от Вардарска Македония през периода 1941-1944 година не бе предадена от нацистка Германия за административно управление на омразните на Дарко българи и на тогавашното Царство България. Може би щяхме да гледаме продължение на бледото, далеч от успешното копиране на принципите на „Ало, ало!“ в „Трето полувреме“, ако следвоенна Югославия и Социалистическа Република Македония не ни индоктринираха така наситено – хм, кой ли знае защо?! – с омраза към България и към българския народ. И така, през 1941 година нежните сърби са заменени от зверовете-българи. Дарковиот индоктриниран ум, излял се в „Трето полувреме“, вече преживява своята брутална, болна, изопачена експресия. Никога и никъде не съм виждал такава чудовищна омраза към един народ, представена от кинорежисьор, както в „Трето полувреме“ на Дарко Митревски. ИМА САМО БЪЛГАРСКИ НАЦИСТИ?! Жанрът се сменя, пародията се превръща ту в драма, ту във филм на ужаса. В първия кадър, с който е представен главният отрицателен образ от „българския“ период, камерата е ниско долу, а българският офицер Гарванов е яхнал кон. Това веднага внушава и подсъзнателно – господство, поробване, терор над тези, които са в ракурса на камерата. Българинът Гарванов на кон, от високо, иска да унижава македонците. Не чака много пустият Гарванов, в интерпретацията на Емил Рубен. Веднага, както става в анимационните филми – такова е памфлетното и шовинистко ниво на Дарко – се залавя здраво за работа. Гледа да се препоръча колко е зъл. След похвалите по адрес на треньора Рудолф Шпиц, Гарванов от първо лице множествено число, сякаш е германски нацист, описва как треньорът напуска една след друга всяка следваща, окупирана от германците страна за да лепне накрая жълтата, шестоъгълна звезда на „виновника“ за възраждането на спортния клуб Македония. Ето колко е порочен Гарванов!? Започва с добро, а след това си дава воля и завършва със зло. Дарче, бре, сръбският подофицер така ли беше представен?! Колко са покварени българите и какви лоялни нацисти са те. Да, всъщност ето ги истинските нацисти през Втората световна война – българите – тъй като други нацисти, германски, не си спомням да видях във филма, освен веднъж само – в ложата на футболния стадион в Скопие. Колко безгранична е подлостта в „характера“ на Дарко при опита му да внушава омраза към българите, достатъчно показва изборът на фамилното име на главния отрицателен образ. Гарванов няма как да не се асоциира с Иван Гарванов, историческа личност, третирана негативно от македонската произволна, белетристична „историография“ като чужд, български, върховистки елемент във ВМ(О)РО. За да намери начин югославската македонистка „историография“ да анатемоса родения в Стара Загора българин от България Иван Гарванов, е подбрано неговото председателстване на Солунския конгрес на ТМОРО, проведен в навечерието на Илинденското въстание. Макар Гарванов да се отказва от научна кариера във Виена за да се посвети на македонското освободително дело, според волунтаристичната югоидеология лошите българи били издействали чрез Гарванов с цел преднамерено да не успее Илинденското въстание, то да избухне преждевременно… Според тази „логика“, само за да навредят на македонците българите трябва да са забъркали главите и на своите сънародници в Одринска Тракия, та и те се вдигат на оръжие в рамките на същото Илинденско-Преображенско въстание. Ето как в подсъзнанието на повярвалите или чулите тези приказки за невръстни деца, които са същевременно и официални държавни постулати в Република Македония, се намества още един фактор за да намразят българите. Дарко не е никак наивен при разпределянето на фамилните имена. Един от футболните съдии, които получават нареждане от Гарванов да свирят против СК Македония, е наречен Татарчев – още една негативна асоциация за закърмените с югославското тълкуване на историята. Асоциацията може да е най-малкото тройна. Ресенчанецът Христо Татарчев, един от учредителите на ВМРО, беше етикетиран от югомакедонската „историография“ по същия начин, макар и малко по-нежно от Гарванов, като чужд, върховистки и пробългарски елемент в организацията. Някогашният български главен прокурор от 1992 до 1999 година, Иван Татарчев, внук на брата на Христо, често присъстваше като име в македонските медии, почти винаги като антимакедонец. Чичото на Иван, Асен Татарчев е осъден на смърт от югокомунистите през 1946 година като български елемент. По-късно присъдата му е заменена с десет години затвор, от които излежава пет. Още по сръбско време Асен Татарчев лежи четири години в тъмница заради активността си в ММТРО. Етикетът на предателската фамилия засилва омразата и отвращението към българите-Татарчеви във филма. В „Трето полувреме“ футболният съдия Татарчев е представен като идиот, както и всички други българи. Вгледаме ли се още по-внимателно, не може да не забележим, че асоциацията с името „Татарчев“ е може би дори четворна! Думата очевидно трябва да работи и в полза на любимия на македонистките шовинисти обиден термин за българите като „татари“! С което обаче съвсем не завършват сърбоманските майтапи на Дарко. Българският министър на спорта Батембергски, който във филма изпраща телеграма против СК Македония съответства на тогавашния председател на Българската национална спортна федерация Иван Батембергски. Но той няма как да не се асоциира и с някогашния български княз Александър Батенберг (1879-1886), по време на чието управление става съединението на Източна Румелия с българското княжество (1885) и който води победоносната българска войска срещу армията на крал Милан Обренович, след вероломното нападение на тогавашна Сърбия същата година. Идиотският контекст, в който е представен министърът, както и всички други българи във филма, очертава ясно подигравката на Дарко с българската история! БЪЛГАРСКИ ЗВЕРОВЕ ВКАРВАТ В ИГРА ВЕЧЕ ИЗЛЯЗЛАТА ИЗВЪН ТЕРЕНА ТОПКА Само фантазията на болен от омраза човек, може да представи мачовете между СКМакедония и СК Левски от София, особено онзи, ключовият мач, който във филма решава титлата на българското първенство, по начина, по който го прави Дарко. Отменен гол на Македония, измислена дузпа за съперника, български войници подават на играчите на Левски вече излязлата в аут топка, бункери около самото футболно игрище, в които дебнат други войници с насочено оръжие, отвратително необективни българи-репортери, които предават мача по радиото. Абсолютно преувеличена, специално измислена война против СК Македония. Клуб, който в истинската футболна история наистина преживява една съдийска несправедливост в мач срещу СК Левски през въпросната 1942 година, но не при решителна за титлата среща, а още преди двата отбора да се класират за двата финални мача. А вече на финалите софийският тим се показва като по-добър и завоюва шампионската титла с две победи: 2:0 в Скопие и 1:0 в София. Че Левски е бил наистина по-добрия отбор и заслужено печели шампионата, потвърждава пред журналисти и най-добрият играч на СК Македония, Кирил Симеонов Джино (или Кирил Симоновски Джина), тогавашен български, а по-късно югославски национал, футболист от белградския Партизан и от скопския Вардар, както и треньор след края на активната си футболна кариера. И други футболисти от СК Македония играят в българския национален отбор по онова време. След войната дори се създава някаква комисия, която разследва евентуална профашистка дейност на играчите на СК Македония. Филмовото претворяване на исторически събития по принцип търпи и допуска импровизации, които се отдалечават от истинския развой на събитията, но тук Дарко целенасочено и по всички възможни начини се опитва да покаже българите и тогавашната българска административна власт във Вардарска Македония в колкото се може по-нереална и по-зверска светлина. И отново съпоставянето със сръбския период е повече от симптоматично и то характеризира режисьора като необективен, пристрастен, коварен и безнравствен. Всички ситуации, при които в кадър се появява офицерът Гарванов, имат една функция – да покажат как той унижава македонците. Дори когато приема в кабинета си „българофила“ Димитрия за да му съобщи, че неговият клуб по никой начин не бива да спечели титлата, Гарванов яде и изцяло пренебрегва събеседника си, третира го като последна отрепка. В един момент от филма разбираме, че Гарванов е потомък на комита от Македония, който след Илинденското въстание се е изселил в България. В представите на Дарко това вероятно трябва да означава, че Гарванов е някакъв асимилиран еничар. При прожекцията, която аз гледах, публиката на няколко пъти с цъкане и с потресение реагираше на определени моменти от „българската“ част на сюжета. Например в ситуацията когато Гарванов гази с ботуша си стъпалото на Ребека, докато тя, наведена, чисти пода в съблекалнята на футболния клуб, където се е преселила и живее заедно с Коста, след като е побегнала от къщи заради забранената от татко ѝ любов. Гарванов я гази, а след това ѝ открадва герданчето с еврейската менора. Как няма публиката да намрази този българин. Случаите, когато Гарванов унижава треньора-полуевреин Рудолф Шпиц на футболния терен, макар и да са наивни от художествена гледна точка, са особено трогателни за онази част от публиката, която именно реагира с потресено цъкане. При това сцените са съпроводени от нарочна печална музика за да се засили впечатлението, че българите са зверове. Вече няма пародия, а грозен натурализъм, чрез който публиката трябва да се убеди в лошия, негативен характер на цял един народ. Асоциацията с фамилното име Гарванов играе просто една много подла роля в това отношение. На един от мачовете вратарят на СК Македония отначало не вдига ръка в знак на обичайния и задължителен тогава фашистки поздрав преди първия съдийски сигнал. След известно колебание и подканване от един от съиграчите, да не създава проблеми на всички останали, вратарят вдига ръка, но при това навежда надолу средния си пръст, изпращайки с това много ясно послание. След това по заповед на Гарванов той е пребит кръвожадно и брутално, но проблемът е там, че такова произшествие просто не се е случвало по време на самите реални мачове. Тъкмо играчите на противника на СК Македония, Левски София отказват на една футболна среща с Рапид Букурещ да вдигнат ръка за поздрав, за което клубът е наказан с глоба от 10.000 лева. МАШИНАТА НА ВРЕМЕТО НА РЕЖИСЬОРА Димитрия е македонец, но е пробългарски елемент и затова съдбата му в този филм е да бъде представен като слабохарактерен, сервилен и инфантилен. Актьорът Митко С. Апостоловски се справя чудесно с тази задача дори по-добре и от Емил Рубен в ролята на Гарванов. Пробългарските елементи, онези, които са със симпатии към новата българска власт, трябва да изглеждат инфантилни, затова Димитрия в болницата приказва с мъртвата майка (в изпълнение на винаги изключителната Ратка Радманович). В „сръбския“ дял на филма, когато Рудолф Шпиц пристига в Скопие, Димитрия посреща треньора сервилно, с раболепен израз на лицето и с приведена глава. При Дарко няма грешка, за всичко се е погрижил. Спасяването на Шпиц – майсторски изиграна роля от германския актьор Рихард Замел – е едно също така съвършено произволно скалъпено, филмово но и шовинистично отдалечаване от реалните събития. В действителността треньорът, който се е казвал Илеш Шпиц и е бил унгарски евреин, е спасен тъкмо от ръководството на клуба Македония, от председателя Димитър Чкатров, който накарва българските власти да издействат от германските офицери той да бъде свален от влака, някъде към Сурдулица. Така Шпиц не заминава с транспорта, който откарва евреите в лагерите на смъртта. А във филма кръволокът Гарванов, с когото трябва да бъдат асоциирани всички българи и тяхното отношение към македонците, даже връчва пистолет на Димитрия и безскрупулно го поставя пред свършен факт като на практика му нарежда да убие Шпиц – човека, който въздигна клуба!!! Не бива да забравим и това, че българската войска разстрелва деца, циганчета заедно с другите членове на семейството или групата им, хванати как крадат от влак, който превозва товар за българската войска! Едното от циганчета е същото онова момче, което по време на мачовете, на футболния стадион, окачва цифрите с резултата на таблото. Публиката се идентифицира с това дете, затова Дарко го „жертва“, за да се окажат българите още по-големи зверове. И всичко това на фона на заглавните титри, които съобщават, че „филмът се основава на действителни събития“!!! А на края, при събирането на евреите от техните домове и след това, при транспортирането им в ешелоните, не видях да участват каквито и да било германски нацисти. Само български войници се „грижат“ за евреите. Някой съвсем неосведомен, ако гледа „Трето полувреме“, ще си помисли, че през Втората световна война всички нацисти са били българи. Това ли е целта на Дарко? Чрез филма да се опита да наложи на света своето шовинистко възприятие на българския народ?! Спасяването на българските евреи, резултат на граждански инициативи в България не се споменава въобще, само мимоходом в една реплика равинът (игран от майстора на актьорския занаят и възпитаник на софийския ВИТИЗ Мето Йовановски) казва на бащата на Ребека Дон Рафаел (пресъздаден от рутинирания Раде Шербеджия), че 43 депутати в българското Събрание били подписали петиция в защита и за спасяване на еврейското население. Недообяснен остава фактът, че тогавашното българско Царство не може да спаси македонските и тракийските евреи, защото те, за разлика от своите сънародници в старите предели на България, нямат българско гражданство, а са поданици на германския Райх. Германия е окупирала предвоенните Югославия и Гърция и е предала части от техните територии за административно управление на своите военни съюзници. Това разбира се не може да снеме от тогавашна България вината за участието в събирането на евреите на окупираните от нацистка Германия територии, както и за действието на антисемитските закони в Царството. С такава фашизоидна, шовинистка окраска, с която се отличава филмът „Трето полувреме“, е трудно да се оценява по по-различен начин този отвратителен продукт на режисьора и сценарист Дарко Митревски. Сашко Коцев, който играе ролята на Коста, показа, че е отличен професионалист, а манекенката Катарина Ивановска и във филма е преди всичко Катарина Ивановска, която кръстосва по подиумите и съвсем рядко е Ребека, филмовото име за автентичната Нета Коен, еврейката на чиято истинска съдба се позовава „Трето полувреме“. Много, много далеч от истинската история е разбира се и епизодът с излизането в планината като партизани на целия футболен тим на скопска Македония. Това е просто поредният плитък опит на режисьора да транспортира с машина на времето в миналото днешното етническо съзнание в Република Македония и да го запечати там, в първата половина на 40-те години на миналия век. Дарко Митревски е закърмен с омраза към България. Това обстоятелство и неговата индоктринация с пропагандата, сервирана по времето на втората Югославия остават единствените видими и съществени знаци в „Трето полувреме“, всички други характеристики на филма, ако въобще има такива, са второстепенни!

Не разбира се, това е друг исторически период И бих добавил- това е друга тема, която е интересна и/или куриозна, в "най-добрия" смисъл.. Все пак тази самостоятелна църква (която е създадена и структурина на напълно демократичен по съвременните разбирания начин), е създадена с усилията на хората от средната класа, на интелигетните, учени и заможни хора. Разбира се, тази класа я е нямало е нямало (или е била крайно рудиментална) в периода преди реформите на Танзимата. PS В 30-те години на 19 век по Българско започва да се развива училищна дейност, с темпове, такива че в 70-те години на 19 век българите достигат образователни нива, близки до нивата на някои от западните страни..(не обичам митологията, и патриотарството, и не бих го написал ако не съм сигурен. ..Има една тема в която сме дискутирали по-нашироко и на-дълбоко, с числа и проценти, въпроса с образованието на българите през 19 век ) Така погледанто, излиза че образованието, нациалното осъзнававане, и забогатяването на българите (и създаването на средна класа) са в основата на създаването на независима българска църква.

И как фактите че юдаизмът е помогнал на евреите или християнството - на българите, опровергават факта че религиите деволюират? Какъв е според вас днес процентът на българите които вярват в Бог (аврамистичния) и/или за които религията е много важна в живота им. А какъв е бил според вас преди 150 години, или преди 600 години? Какъв е бил преди 600 години според вас процентът на българите които са вярвали в прераждането (факт е че днес около 30 процента деклариращи се българи като вярващи в бог , вярват в прераждането) /Ма разбира се религиите са консервирали и запазвали много народи, визирах друго, и не разбирам защо не се разбира това в целия ясен контекст/ --- PS Християнството и то елино-православното е помогнало да българите да оцелеят поради една причина: хората са ходили на църква, за да се наядят и напият (това, което исляма не им го предлагал и позволявал им го е давала църквата) Брутално или звучващо като черен хумор, но е факт, останалото са митологии.. Ракийката и яденето са спасили народа ни, (бих добавил - простията и дивотия му), не точно религията (религията, както е при вас - вие сте учен народ, ние българите сме прост и див народ)., и това че е можел да псува бога (аллах) и падишаха (султана) като православен.. Доказателства? Ами ето, прочете в първата история на българите, за това кое ни консервивало и запазило: http://www.promacedonia.org/bd/pbb_3.html

Религиите са напълно изкуствени концепти, и могат да "деволюират" (човекаката история го илюстира) /За вярванията: В темата за наркотиците например видях че се "вярва" в следното: "цигарите и алкохола не са наркотици", "марихуаната предизвиква пристраствяне", а и сега се сещам за предразсъдъците срещу хомосексуаланите бракове, тук във форума съм срещал вярвания че "хомосексуалността ще нарастне ако браковете се разрешат" (все едно е заразна болест) , или "обществата ще загинат" (чака се 25 години Канада да се падне, ама тя не пада)/ Що се отнася за религиозността: В много теми сме дискутитрали причините за религиозността (намаляването или нарастването), включително и ти Аби си участвала в тях , те са: (1) социалните патологии в обществата (степента и количеството в която ги има) Религиозността а и самите религиите са отговор на някакви социални патологии. В тази връзка вижте монографията "Религиозност и социални патологии", преведена за форума от Алвасарейро, може да се види и в блога му) (2) културното измерение "монументализъм" vs "гъвкавост". Монументалистичните култури са по-религиозни (като процентно съотношеие на обявяващите че вярват в Бог), при едкави други условия от гъвкавите.Нещо повече абрамистичните религии с произлизат от монументалистичните близкоизточни култури (не познавам иудейството мога да говоря за арабската култура и исляма, и малко за христиоянството, което само донякъде е абрамистично - то се доразвива в елино-римската среда) Това свързано е с нагласите в тези култури за стабилност и непроменливост на личността на хората - (при "гъвкавите" култури са характерни нетеистичните вярвания и философски доктрини - будизъм, конфуицианство).Нещо повече - в типично гъвкавите култури, авторитетът не се смята за хубаво нещо - измерват се крайно високи стойнстти на скептичност към авторитетите (Абрамистичния Бог е абсолютен авторитет, поне в Исляма е така). В тази връзка има интресни изследвания на древноскандинавската култура - Фрея е наричана курва в някои техни наративи, а достатъчно е да видим и древногръцката митология как са наказвани възгордялите се юнаци и полубогове.. (сещам се за Одисей, за Херкулес) (3) развитието на науката и образованието и свеждането им до хората (наука и научния подход се изучават/прилагат още в първите години на обучението на децата- биология, ботаника химия, физика, етствознание - това са науки, за математиката има спор дали е наука) е причина за намаляването на религиозността, Науката и образованието допринясят и за намаляване на патологиите (ако в Африка имаше по-добро образование, и Църквата нямаше такова голямо влияние там, същата тази Църква която забраняваше презервативите , и все още гласно не ги позволиа, едва ли емидемията от Спин щеще да се разбвие в тазкива мащаби епиодемия) . Т.е религииите и религиозността се "изместват" от науката (някъде след времето на Нютон)

Чудна работа всички ще са щастливи: ние с легалната марихуана, вие - с политиците, корупцията мафията,мутрите, и криминалнатана дрога (и мръсните парички). Щастие неземно..

Ние сме в една "група" с Уругвай по икономически и социални (социално-икономически) показатели /Индексна на човешко развитие, БНП по паритет на покупателна способност, и други/, а в Индексът по демокрация те са около..35-40 позиции преди нас. Няма проблем с Уругвай ПС Още сутринта, когато цитирах публикацията, ми дойде на ума че бих могъл да емигрирам там и това- без да съм политик.. Идеята въобще не е лоша, принципно, ако щеще и заради климатът в Уругвай, но най-вече заради Атлантическия океан, съчетано с евтината и качесвена трева.. (Лежа си аз на плажа и пуша трева ;), вместо легалната тук отрова) За съжаление политиците ще си ги държите тук В Уругвай има много ниски нива на възприятие на корупцията ,демек тя е една от най-малко корумпираните страни, Политиците ни не ги искат там..;)

Извън спорната тема за вредите и ползите от марихуаната върху здравето на хората (и дали и доколко тя може да е заместител на легалните наркотици), има три видими ползи от легализацията и (вижте по-горе и "Уругвайкият случай") : - намаляване на доходите на подземния свят и мафиотските структури (пазарната цена на грам марихуана в България е 30 лева) - намаляване на употребата на други дроги (поради неконкуретността на цената на нелегалната марихуана, сравнено с тази на синтетиката, потребителите се ориентират към тези дроги, Визирам синтетиката, която поради икономически и производствени причини държи конкуретна на марихуаната цена) - контрол върху качеството и (мисля че не е все едно, дали употребяващите ще пушат "дизайнерска" трева, при която съотношението ТНС/непсихоактивни канабиноиди е 90/10, или медицинска индика) Важно в тази връзка според мен е да се спомене и следното - тревата и в момента се пуши ; т.е. не говорим за създаване на пазар или на нов продукт..

С едно вметване: Светимостта на нашето Слънце се увеличава заради увеличаването му на радиуса. Това увеличване се дължи не на изгарянето на хелия (все още в Слънцето няма условия за запалване на хелия!) , а поради изчерпването/намаляването на водорода в неговата (на Слънцето) най-вътрешна (централна) част: В тази най-централна част се концентрира хелия, като продукт на горенето на водорода.. В тази връзка - увеличаването на радиуса на Слънцето се дължи на изместването на зоната на горящия водород "по-навън" от това "негорящо" ядро (което във времето се запълва с хелий), в/към по-външните слоеве на Слънцето. Този процес ще продължи до изгарянето на водорода. След това изгаряне на водорода, ще се получи колапс/свиване на Слънцето (за да се постигне новото, при тези условия, термодинамично равновесие), и вследствие на този колапс, температурите във вътрешността на Слънцето ще нарастнат до стойности, достатъчни за запалването на хелия.. ---------- Аз нямам много дар слово , но надявам се, все някой ще разбере какво съм написал по-горе

Явно в родата имате генетичен дефект.;) Всичките ви мъже от родата 150 години насам са в 10-процента случайни пушачи Бацка, още не схващаш. По-добре е в тъпанаруима, отколкото в раковото, или сърдечно-съдово отделение (да не ти дава Господ да ходиш там) /И двамата ми родители си отидоха от цигарите, при баща ми- те директно го убиха на 56 години; Майка ми беше по-държелива, но на 58 я е удари първия инсулт, Тя беше и с други проблеми, цигарите допълнително усложниха нещата/.

Богът на Айнщайн е "Висша сила", нещо различно от Абрамистичния Бог-личност. Предполагам такъв, какъвто е Бога за всеки съвременен скептик/агностик и за огромното мнозинство от учени, без значение дали хората са иудеи, традиционни и ритуални православни християни или протестанти. /Айнщайн освен учен е и е част от научния елит, който елит винаги се отличава с най-ниската религиозност/ PS В писмото си до Ерик Гуткинг той донякъде обяснява вижданият си. https://www.theguardian.com/science/2008/may/13/peopleinscience.religion

Откъси от книгат на Алън Кар "4. ПОДЛИЯТ КАПАН Пушенето е най-хитрият и зловещ капан на света. Човек не може да си представи по-коварно нещо. Първо, как се озоваваме в него? Хиляди възрастни хора около нас пушат. Те ни предупреждават, че това е мръсен и противен навик, който в крайна сметка ще ни унищожи и ще ни доведе до просяшка тояга, но ние не можем да им повярваме, че пушенето не им прави никакво удоволствие. Направо е покъртително колко усилия полагаме, за да се пристрастим към пушенето. Това е единственият капан в света без никаква примамка, в който няма никакво парче сирене. Онова, което кара пружината да щракне, не е прекрасният вкус на цигарата; точно обратното, причината е ужасният ѝ вкус. Ако първата цигара ни е била толкова вкусна, в ума ни щеше да зазвъни предупредителният звънец и като интелигентни хора щяхме да разберем защо половината от възрастните харчат толкова пари, за да се тровят. 54 Но тъй като първата цигара е ужасна на вкус, разумът на младия човек му говори, че никога няма да се пристрасти и той смята, че щом като не са му приятни, може да зареже цигарите, когато си поиска. Това е единственият наркотик в природата, който ни пречи да постигнем целта си. Момчетата обикновено пропушват, защото им се иска да бъдат мъже като Хъмфри Богарт или Клинт Истууд. Но когато запалиш първата си цигара изобщо не се чувстваш мъжествен. Не смееш да вдишаш дима, а ако глътнеш малко повече, главата ти се замайва и започва да ти се гади. Единственото желание е да останеш сам и да избълваш навън тази мръсотия. При жените целта е да бъдат съвременни светски дами. Всички сме виждали колко смешни изглеждат, дърпайки от цигарата. И когато момчетата се научат как да изглеждат мъжествени, а жените - светски дами, иска им се никога да не са започвали. След това цял живот се мъчим да си обясним защо пушим, предупреждаваме децата си да не се хващат в капана и от време на време самите ние се опитваме да се измъкнем от него. Но капанът е измислен така, че се опитваме да спрем цигарите, когато сме в стрес било поради проблеми със здравето, недостиг на пари, или просто защото ни карат да се чувстваме като прокажени. Щом спрем да пушим, стресът се засилва (ужасният синдром при отказа от никотина), а трябва да се справим без средството (старата ни опора, цигарата), на което сме разчитали преди в подобни ситуации. След няколко мъчителни дни решаваме, че сме избрали неподходящ момент. Трябва да изчакаме времето, когато няма да 55 сме стресирани, и щом си помислим това, причината да спрем да пушим изчезва. Естествено, това време така и не идва, защото си мислим, че животът ни става все по-труден и напрегнат. Веднъж излезли изпод крилото на родителите си, ние естествено създаваме свое семейство, после идват полиците, децата, все по- отговорната работа и т.н. Но това също е илюзия. Истината е, че всяко живо същество изживява най-тежките стресови ситуации в ранното си детство и юношеството. Човекът е склонен да обърква отговорностите си със стреса. Животът на пушачите става автоматично още по-напрегнат, защото тютюнът не ни отпуска, не ни освобождава от стреса, както някои се опитват да ни убедят. Напротив, тютюнопушенето ни прави още по-нервни и потиснати. Дори отказалите се от навика си пушачи (а повечето от тях го правят един или повече пъти в живота си) могат да си живеят щастливо и изведнъж отново да се върнат към пушенето. Цялата работа с пушенето е като лутане в лабиринт с гигантски размери. Щом влезем в него, разумът ни се помрачава и прекарваме остатъка от живота си в опити да се измъкнем от него. Мнозина от нас успяват, но по-късно отново се озовават вътре. Тридесет и три години се опитвах да намеря изход от лабиринта. Като всички пушачи, не можех да разбера как стоят нещата. И все пак, благодарение на съчетанието от необикновени обстоятелства, заслугата за което изобщо не е моя, пожелах да проумея защо е така отчайващо трудно да спреш да пушиш, и когато накрая престанах, това стана не само лесно, но ми беше и приятно. След като отказах цигарите моето хоби, а по-късно и професия, бе да разкрия загадките, свързани с пушенето. Това е една сложна и увлекателна главоблъсканица, която - подобно на 56 кубчето на Рубик - практически е невъзможно да бъде разрешена. Въпреки това, както при всички сложни ребуси, решението е неимоверно лесно, ако разполагате с ключа! Аз имам ключа, който ще ви даде възможност да се откажете от пушенето без проблеми. Ще ви преведа през лабиринта и ви уверявам, че никога няма да попаднете в него отново. Единственото, което се иска от вас, е да следвате инструкциите. Ако направите завой в неправилна посока, останалата част от инструкциите се обезсмислят. Искам да подчертая, че за всеки е лесно да остави пушенето, но първо трябва да установим фактите. Не, нямам предвид фактите, които ще ви уплашат. Знам, че сте наясно с тях. Има предостатъчно данни за вредата от пушенето. Ако именно те могат да ви откажат от пушенето, значи вие вече сте непушач. Онова, което имам предвид, е защо ни е толкова трудно да откажем цигарите? За да отговорим на този въпрос трябва да знаем истинската причина, поради която все още пушим". "Невероятна е степента, до която промиват мозъците ни. Обществото е обезпокоено от пристрастяването към дишането на 76 лепило или към хероина, но в нашата страна смъртните случаи от дишането на лепило не надвишават десетина на година, а хероинът изпраща в гроба по-малко от сто наркомани годишно. Има друг наркотик, никотинът, от който са зависими повече от 60 процента от населението и по-голямата част цял живот плащат прескъпо за пристрастяването си към него. Те харчат за цигари парите си, които иначе биха могли да спестят, и всяка година стотици хиляди хора провалят живота си, защото се пристрастяват към тях. Никотинът е убиец номер едно в западното общество, той отнема живота на много повече хора от пътните катастрофи, пожарите и т. н. Защо тогава си мислим, че дишането на лепило и приемането на хероин е по-голямо зло, щом в същото време наркотикът, за който харчим голяма част от парите си и който всъщност ни убива, допреди няколко години се смяташе за обществено приемлив навик? Напоследък се налага мнението, че до известна степен това е антисоциален и вреден за здравето навик, но си остава напълно законен и лъскавите пакети цигари се продават по всички вестникарски будки, автосервизи, кръчми и ресторанти." "Както вече обясних, пушачите си мислят, че пушат за удоволствие, релаксация или повишаване на тонуса, но това е илюзия. Истинската причина е облекчаване на абстинентния синдром. В началото използваме цигарата като социална опора. Можем да запалим, а може и да не запалим. Но верижната реакция вече се е задействала. Подсъзнанието ни започва да усеща, че в определени моменти цигарата е приятна. Колкото повече се пристрастяваме към наркотика, толкова по-голяма нужда изпитваме да облекчим абстинентния синдром и колкото повече цигарите ни съсипват, толкова повече се самозаблуждаваме, че постигаме обратен ефект. Всичко това 83 става бавно и постепенно, без изобщо да забележим. Дните ни по нищо не се различават един от друг. Повечето пушачи дори не разбират, че са развили зависимост, докато не направят опит да откажат цигарите, но дори и тогава мнозина от тях не признават тази зависимост. Някои заклети пушачи държат главата си заровена в пясъка иял живот и се мъчат да убедят както себе си, така и другите, че за тях пушенето е удоволствие. Провеждал съм следния разговор със стотици младежи: АЗ: Нали разбираш, че никотинът е наркотик, и че единствената причина да пушиш е, че не можеш да спреш. МЛАДЕЖЪТ: Глупости! За мен пушенето е удоволствие. В противен случай щях да откажа цигарите. АЗ: Не пуши една седмица, за да ми докажеш, че ако поискаш, наистина можеш да откажеш цигарите. МЛАДЕЖЪТ: Не е необходимо. Пушенето ми доставя удоволствие. Ако искам, мога да се откажа. АЗ: Просто не пуши една седмица, за да докажеш сам пред себе си, че не си пристрастен. МЛАДЕЖЪТ: Какъв е смисълът? Това ми прави удоволствие. Вече споменах, че пушачите облекчават абстинентния си синдром в периоди на стрес или на скука, когато искат да се съсредоточат, да се отпуснат или поради комбинация от посочените фактори. На този въпрос ще се спра по-подробно в следващите глави. "

Много хора са пристрастени и/или зависими и към хапчета : от аналгетици... до сънотворни и антидепреснати, предсписвани от лекари с "лека ръка", или поради комерсиални интереси на същите тези лекари; Такива са "нещата от живота" (както се казваше френският филм), задълбаването в тях едва ли е най-добрия начин да вникнем в наркоманиите и да ги тушираме.. Най-честният начин според мен е да сложим на масата плюсовете и минусите на зависимостите, с разбирането че зависими хора е имало, има, и смятам ще има в бъдеще.. Първоначалното ми мнение беше, че при марихуаната има най-много лицемерие, неразбиране и предразсъдъци, а не че не е наркотик; Тя е най-безвредният наркотик (от познатите), и по всички етични правила е лицемерие да се борим с нея, а да мълчим относно убийците. Доктор Червенков, предполагам не сте пушач, и не сте напълно запознат изцяло с вредите от тютюнопушенето или механизмите на пристрастяване (по-скоро допускам, че познавате нещата от общата ви култура - добра предполагам), Искрено ви препоръчвам поредицата от вашия колега д-р Павел Бъчваров "Безмълвната гилотина", в частта за никотина и тютюнопушенето.. За психологическите механизми на тази страшна зависимост може да се види книгата на Алън Кар "Аз вече не пуша" (психологически механизми, които всеки пушач познава!): http://duhmarketing.ucoz.com/Alan.Kar.The.Easyway.to.Stop.Smoking_New_Release.pdf

Уругвай стана първата страна в света, която легализира канабиса Политика / легализация 11 декември, 2013 4510 разпечатай Уругвай официално стана първата страна в света, която легализира растението канабис. Уругвайският сенат е одобрил предложението за легализация на канабиса - с вот 16 към 13. Сега остава това решение да мине през президента на страната Хосе Мухика,за последно преразглеждане. Имайки предвид, че той е човекът, който представи този проектозакон, няма съмнение, че ще го подпише по най-бързия начин. Конопът ще стане легален за всички жители над 18 години. Според новия закон, притежанието, употребата и трансфера на до 40 грама канабис ще бъде легално, както и личната култивация на до 6 растения (за възрастни). Освен това, ще бъдат създадени държавни клубове, които ще дистрибутират канабис на възрастни, а аптеките ще го продават на пациенти с рецепта. Цената на която ще бъде продавана билката е 1$ за грам. Органи на реда срещу Забраната е група от представители на силите на реда, която дълги години е водила война срещу наркотиците, днес се бори за нейния край и аплодира решението на правителството. Според тях употребата на субстанции от гражданите е непредотвратима - всеки човек има суверенитет над собственото си тяло - и най-доброто решение в такъв случай е да се легализира и регулира марихуаната, за да може превителството да подсигури един безопасен продукт, да го държи далеч от ръцете на непълнолетни и да позволи на полицията да спре да преследва граждани и да се фокусира върху реални социални проблеми. "Когато един политик каже, че иска легализация, у хората се заражда голям страх", казва Рикардо Лагос Уебър, син на бивш чилийски президент, които се бори в момента за легализация в неговата страна. "Трудно е да обясниш на една майка, че има сенатор, който иска легализация, като в същото време нейните деца са застрашени от нарко дилъри на всеки ъгъл. Някой хора мислят, че президентът е луд, но аз ще ви кажа, че забраната работи в ущърб на обществото и пречи много повече, от колкото помага!" Още по темата: 1. Уругвайския президент обяснява, защо неговата страна ще легализира марихуаната 2. Уругвай е на път да стане първата страна, която ще легализира конопената промишленост

Ако аз като наркоман (аз съм такъв, зависим съм от цигарите) можех да избирам между марихуана и цигари, бих избрал марихуана (и мисля всеки на мое място би я избрал, стига да пропагандата да не си е свършила добре работата) На КГ125 като събрат по цигара препоръчвам книгата на д-р Павел Бъчваров "Безмълвната гилотина" . Та що се отнася до общественото здраве, статистиките за това какво причинява легалната дрога "цигари" се знаят: http://www.blitz.bg/article/17004 Марихуаната в момента се пуши в много страни https://www.konop.bg/article/316/spisyk-sys-stranite-tolerantni-kym-kanabisa, само че в повечето случаи (там където има легални ограничения) приходите се гушкат от престъпните организации и мутрите..(което е пълна дивотия разбира се), Лошото е че държавите и големите цигарени корпорации продължават се държат на никотинови босове, и не биха допуснали конкуренцията на индийската билка..

Институционалната култура в Иран и Индия е като тази на водачите,(Еднаква е за водачите и институциите, институционалната и общата култура се разграничават малко или никак; Може да има въведени западни практики въпреки културата, както може и да няма, или да са недостатъчно) , По-ясно казано: полицията и полицаите в Иран или Индия преобладаващо не санкционират тези нарушения,преобладаващо не ги смятат за нарушения (поради една или друга особеност на софтуера на ума, която е обща за тях и за водачите!), които подлежат на санции.. Забележка: но пък полицаите в Иран винаги арестуват за непристойно държание или облекло, Т.е. в Иран има "ред" и "правила", но те не са "западните"..

Грешите мисля.. Инцидент е ако някои се хвърли/падне под колелета на колата ви, когато не нарушавате правилата.. В случая с Лора става за престъпно нехайство, не точно за инцидент или нещастен случай.. Ще го илюстрирам така: все едно на Нова Година сте извадили законния си пистолет - гръмнали сте уж във въздуха (което пък е незаконно), но всъщност то не е било във въздуха, а в хола на третия етаж на съседния ви блок, където сте простреляли (смъртно) някого.. Извън медийния шум: Гуменото правило, в съчетание с много лошото (нелепото) решение на ВКС по случая с Лора (решението е пак на две каки,или на две гнили ябълки) обръща нещата до горе-долу идеята за ноторна съ-вина (не си въобразвайте че след решение на ВКС, първоинстанционните съдилища ще отсъждат по по-други начин при подобни случаи, макар и пряко тази ноторна съ-вина да не е изказана в решението на ВКС, но тя косвено е казана и потвърдена) , което за мен е обществена несправедливст (Рамус и Върбанов гледате нещата от тясната гледна точка че сте водачи,греша ли?). Обществена несправедливост за мен е да се осъжда на 2 години условно години човек, отнел живота на млад човек заради престъпното си нехайство, на по-малко отколкото се осъжда мургавия ни съгражданин, откраднал две кокошки, или пенсионер, който са го хванали да "държи" 800 грама тютюн без бандерол.. Бях пуснал една тема точно за осъдените в такива случай - казва се "най-тъпото правораздаване", Пенсионер е осъден на три години условно заради това че имал в него (държал) 800 грама контрабанден тютюн и две кутии цигари без бандерол, всичко това на обща стойност 180-200 лева.. Забележка: Килограм тютюн заедно с акциза се оценява от вещите лица на 200 лева, Когато пуснах темата една дама ми писа на лични че са я хванали с полу-прозрачна торбичка с един килограм тютюн и прокуратурата я е съдят - най-малката присъда е три години и искаше съвет (аз аргументите съм си ги казал в темата: тютюнът за лично ползване не е акцизна стока: той не е в търговския оборот и според закона за акзиците не се изкзсква да има бандерол (бандеролът е ценна книга която се унищожава отпотребителя- т.е няма как да бъде осъден логиески някои заради това че си е скъасал бандерола на кутията сиили пакета цигари, въпреки това, поради едно тъпо решение на Висше съдилище (пак ВКС)- че хората ноторно са престъпници ако държат тютюневи изделия без бандерол- хората ги съдят без значение колко грама държат и без значение ще продават ли тютюна, или ще го ползват (като ползвателия те нямат задължение да запазят бандерола, законът за акцизите е ясен - те го унищожават и тютюнът пресатава да бъде акцизна стока (ии стока изобщо), въпреки всико ги осъждат по НК заради това че "държат акцизни стоки без бандерол" - и това заради погрешно и необмислено решение на един бабаит и всезнайко от ВКС. ПС Разсъждавам на глас: Дори да се даде безусловно право на пешеходеца на пешеходна пътека (това ще минимализира такива случаи) - какво се променя толкова за водачите? Ще отидят три илипет минути на работа по-късно.. Или пък- нека да се даде безусловно право само на водачите тогава -пешеходците да имат беззусловно предимство само на светофарите..

Та сам казваш "и малки деца, свикват да правят изводни положения и без математика - нещо като "интуитивно" - чрез житейски наблюдения и опит. Човека свиква с движението още от дете." Моя забележка: Абсолютно вярно - хората свикват с движението, но с нормалните водачи и нормалното каране. И тук е ключът към бараката (Дора го каза в прав текст че и го обясни): Смъртните случаи на пешеходните пътеки са свързани предимно с престъпна небрежност на водачите.. Та пак обяснявам: Нямало е как Лора и компанията и да съобразят че човекът е луд за връзване, и се гони с брат си.. Както написах, когато пешеходците стъпват на пешеходната пътека, мотористът-убиец се намира на 150-200 метра от тях /моторът се движи се с 25 метра в секунда, платното се пртесича за 6 -7 секунди след стъпване на пешеходната пътека: Пешеходецът тръгва от скорост нула, а пресичането на платното отнема 6 или 7 секунди, или повече - ако пешеходците са повече и не тръгват едновременно; Та измерете си времето довечера, ако не вярвате на батко ви Ники/, Всичко става в около 5 часа сутринта във Варна. Първо профучава и "изгърмяв" моторът на първия моторист, никой не чува вторият (в това вреве едно такси е спряло пред пешеходната пътека за да даде път на хората), те пресичат и в това време моторът-убиец удря Лора, без никой да разбере какво става - чува се само ударът, Лора е изхвърлена към 20 метра.. ----------------------- Иначе разбрах те..Дано и ти да си ме разбрал.. PS Когато хората пресичат в компания, обикновено да не кажа винаги, се оглежда само първият (този по-напред), а следващите използват само периферното си зрение, вместо да се оглеждат, и това е нормалния начин за пресичане, защото на пешеходната пътека се бърза, гледа се бързо да се премине (това трябва да го знаеш и ти като пешеходец); В случая, приятелката на Лора се огледала и е пресякла (и двете платна), Лора е вървяла след нея, когато я е връхлетял моторът-убиец върху раделителната линия (вече е била пресякла едното платно). Та това е: никакъв шанс не е имало за горкото момиче..(Бог да я прости)

Културата си създава собствени правила - тя се явява универсалният "разтворител".. /Ако това което пишеш беше вярно, то "след падането на всеки диктатор и диктатура, народите щяха да живеят в демокрация и мир", както пише Михаил Минков покрай този разпространен грешен силогизъм/ https://www.google.bg/search?q=движение+по+пътищата+в+индия&rlz=1C1AVSU_enBG358BG382&espv=2&biw=1024&bih=655&tbm=isch&tbo=u&source=univ&sa=X&ved=0ahUKEwiNrsHLxtjRAhVrDJoKHSsoBugQsAQIJQ Законите за движение по пътищата в Индия, Иран, Гърция са преписани от западните такива.. ПС. В един западен вестник, един западен турист който е посетил наскоро Иран, беше написал че "В Иран пешеходните пътеки са сложени за да се газят пешеходците".. Cars merge through major intersections without traffic lights as if that’s the norm. And, surprisingly…it works https://www.google.bg/imgres?imgurl=http%3A%2F%2Fmedia.gettyimages.com%2Fvideos%2Fheavy-traffic-on-streets-tehran-iran-video-id90434940%3Fs%3D640x640&imgrefurl=http%3A%2F%2Fwww.gettyimages.com%2Fdetail%2Fvideo%2Fheavy-traffic-on-street-tehran-iran-stock-footage%2F90434942&docid=K8YnwAfchGuOsM&tbnid=PRDTaTq7CT_c_M%3A&vet=1&w=640&h=360&bih=655&biw=1024&q=traffic in Iran&ved=0ahUKEwijtKvqyNjRAhXMDpoKHRJqB6wQMwgbKAMwAw&iact=mrc&uact=8#h=360&imgdii=PRDTaTq7CT_c_M%3A%3BPRDTaTq7CT_c_M%3A%3BKJ7zAH1KEmG1tM%3A&vet=1&w=640 "Pedestrians crossing the road need a very good life insurance" https://www.google.bg/imgres?imgurl=http%3A%2F%2Fwww.happy-art.ch%2Fwp-content%2Fuploads%2F2016%2F09%2FTraffic.jpg&imgrefurl=http%3A%2F%2Fwww.happy-art.ch%2Findex.php%2Firan%2Firan-part-3%2F&docid=4LwFH0xDV9j_OM&tbnid=n9cHL8D1lRvMFM%3A&vet=1&w=800&h=600&bih=655&biw=1024&ved=0ahUKEwjV4ovpz9jRAhXCVxQKHcHbDKAQxiAIAygB&iact=c&ictx=1#h=600&vet=1&w=800 https://www.google.bg/imgres?imgurl=http%3A%2F%2Fmedia.gettyimages.com%2Fvideos%2Fheavy-traffic-on-streets-tehran-iran-video-id90434940%3Fs%3D640x640&imgrefurl=http%3A%2F%2Fwww.gettyimages.com%2Fdetail%2Fvideo%2Fheavy-traffic-on-street-tehran-iran-stock-footage%2F90434942&docid=K8YnwAfchGuOsM&tbnid=PRDTaTq7CT_c_M%3A&vet=1&w=640&h=360&bih=655&biw=1024&q=traffic in Iran&ved=0ahUKEwijtKvqyNjRAhXMDpoKHRJqB6wQMwgbKAMwAw&iact=mrc&uact=8 https://www.google.bg/search?q=traffic+in+Iran&tbm=isch&tbs=rimg:CT0Q02k6uwk_1Ijif1wcvwPWVGwx9WgjC2nGE8wHBsQKDU9gonvMAfUoSYcJ0f-T3a55CevijyQgMnMAnbEtCnVeQZyoSCZ_1XBy_1A9ZUbEeC8BR9MQ1fYKhIJDH1aCMLacYQRsgmr34Royf8qEgnzAcGxAoNT2BEUCGgj52uSnioSCSie8wB9ShJhEdOoPUocsuViKhIJwnR_15PdrnkIR8vneGMRkUfkqEgl6-KPJCAycwBFi0SK3k2gQqyoSCSdsS0KdV5BnEcpp19TWimXn&tbo=u&sa=X&ved=0ahUKEwiSwMLvyNjRAhVBwBQKHRfgAIMQ9C8ICQ&biw=1024&bih=655&dpr=1

https://www.theguardian.com/science/2008/may/13/peopleinscience.religion