Руският манталитет и световният цивилизационен процес
Андрей Кончаловски
“Много е по-трудно да видиш проблема, отколкото да намериш решение. За едното ти трябва въображение, а за другото само умение”. Джон Бернал (британски физик 1901 – 1971 г.)
В основата на тази статия е речта ми от международния симпозиум “Култура, културни изменения и икономическото развитие”, провела се в Москва през май 2010 г. В него участваха както руски, така и чуждестранни учени, някои от тях са световнопризнати, имаше и нобелови лауреати. Разбира се, за мене бе като откровение да поговоря с моите кумири, бих казал, учители в областта на културологията - американеца Лорънс Харисън и аржентинеца Мариано Грондона. До голяма степен възприемането на съдбата на моята страна е повлияно от техните трудове и разработките на отишлия си от този свят професор Самуел Хънтингтън. Самият факт, че в Москва се събраха изтъкнати учени, за да обсъдят влиянието на националния манталитет върху икономическото и политическото развитие на Русия е изключително събитие и то стана факт, благодарение на усилията и упоритостта на изключителния икономист - директора на Висшето училище по икономика - Евгений Ясин. За мен участието в този форум бе изключително драго, най-малкото заради това, че можах да почерпя мъдри мисли, които по-късно мога да представям за свои.
За да не предизвика моят текст неразбиране и въпроси у неподготвения читател, аз преработих речта си в статия, като я снабдих с пояснителни бележки. Да започнем с името на конференцията, защото понятието “култура” се възприема от различилите хора по различен начин. Какво е това “култура”? Често с тази дума се означават произведения на изкуството или литературата или добрите маниери на възпитания човек. Но това понятие има и други, по-дълбоки значения. Френският социолог Алексис Де Токвил в средата на ХІХ в., изследвайки американския манталитет, го определя с понятието “нрави”. Той пише: “Благодарение на нравите си народът може да извлече полза дори от най-неблагоприятните климатични условия и най-гадните закони. Не можеш да създадеш каквато и да е конституция, ако тя среща съпротивата на нравите на населението (Цитирам по памет.)
Лорънс Харисън, живя 20 години в Латинска Америка, опитвайки се да стигне до причините за толкова бавното икономическо и политическо развитие на държавите от региона. Той пише: “Трябва да се признае, че думата култура е много размита и многозначна, но ако се разглеждат аспектите на културата, които влияят върху икономическото, политическото и социалното поведение на народите, значението на това понятие става по-лесно за определяне. Културата - това е логично свързана система от ценности, постановки и институции, влияещи върху всички аспекти на поведението на индивида и колектива”. И така, културата това е система от ценности, убеждения, които за човек, принадлежащ към определена култура, стават задължителни, културата е етичният кодекс, културата включва манталитет, нрави, накратко, културата е това, което във всекидневието наричаме национални особености”. Културата се формира под въздействието на редица фактори - география, пространство, религия, история, брой на населението и т.н. Процесът на създаването на всяка национална култура, според мен, е също толкова органичен и неприпрян, както и процесът на създаване на екосистема. Това е същата система, която природата бавно създава, като тръгва от наслагващите се едно върху друго обстоятелства. И, разбира се, тъй като имаме работа с “мислеща тръстика”, религията има първостепенно значение във формирането на етиката и културата на нацията.
На Харисън му трябваха много години всекидневна работа в Латинска Америка, за да установи кои ценности и постановки на иберийската култура спират движението към прогреса и икономическия просперитет. Той стига до извода, че някои култури не само оказват съпротива на прогреса, но и направо го убиват в зародиш. (Има предвид Хаити – бел. А.К.). Ученият решава да установи кои са културните сили, благоприятстващи или подтискащи развитието на творческия потенциал на човека. Той извежда четири фактора, определящи дали дадена култура е открита или закрита за свежи повеи, динамична ли е или инертна:
1 - Радиус на доверието. “Способността да се самоотъждествяваш с другите членове на обществото, да съпреживяваш, да се радваш на успехите на другия и да се огорчаваш от неуспехите – това е факторът, определящ доверието. В повечето изостанали държави радиусът на доверие е ограничен предимно в семейния кръг. Всичко, което е извън пределите на този кръг, най-често предизвиква чувство на безразличие и дори враждебност. За този тип общества са характерни явления като шуробаджанащина и други корупционни практики”.
Това да ви звучи познато? Не ви звучи? Слушайте по нататък...
2 – Непоколебимостта на моралния кодекс. Обикновено източникът на системата на етика и морал е религията. В юдейско-християнския морален кодекс човекът е отговорен за всичките си деяния пред Бог – независимо дали това са отношенията с другите или към труда. Но при различните религии степента на отговорност е различна. Още нещо, престъпването на моралните норми и тяхното нарушение могат да бъдат изкупени, но могат и да не бъдат. Заради това в различните култури има и различни степени на индивидуална отговорност.
3 – Използването на властта. “В Латинска Америка властта се възприема традиционно като лиценз за обогатяване....Ако на някой този стереотип му се вижда обиждащ или безпочвен, нека да помисли върху следното, защо типичният латиноамерикански президент напуска поста си богат като Крез. Звучи ви познато, нали?
4 - Отношението към труда, новаторството и богатството. В изостаналите страни отношението към труда е като към повинност. Там работят, за да живеят. В динамичните живеят, за да работят. Новаторството в изостаналите държави се възприема като заплаха за установената стабилност, като ерес. Отношението към богатството се определя от измамната концепция, че богатството съществува в неизменно количество, то само се преразпределя. Следователно, икономическият просперитет на другия се възприема като взимане на залъка, а успехът на съседа като заплаха за собственото благополучие. В динамичните култури богатството се разбира като постоянно нарастваща величина, придобивана с труд, и поради това то изключва феномена на преразпределението.
Тези открития на Харисън буквално ме разтърсиха преди десетина години, когато за пръв път се запознах с тях. Но още по-голям възторг изпитах, когато той ме запозна с трудовете на аржентинския социолог Грандона, който самостоятелно разработи своя типология на културните ценности, вкоренени в манталитета на латиноамериканските селяни. Грандона, независимо от Харисън, стига до изводите на Харисън, и нарича своята система – типология на селското съзнание. Не е учудващо, че моралният кодекс, зародил се в зората на цивилизацията, трябва да бъде общ за всички народи по света. Но по-късно под влиянието на най-различни фактори: войни, миграции, промени в климата, промяна в броя на населението, и разбира се, религията, тези норми са започнали да еволюират с различни темпове, а на места е застинал на етапа Ранно Средновековие.
Системата на Грандона-Харисън може да бъде приложена върху руската култура, тя дава възможност да се изяснят онези психологически постановки, от които е добре да се отървем ако искаме да се развиваме. Пренебрежението към закона, безнаказаността на властта, неготовността на хората към взаимно сътрудничество, пасивността при сблъсъка с трудности и крайно егоистичното преследване на личния интерес, това са главните черти на селското съзнание. Разбира се, тези неособено приятни проблеми съществуват и в други страни, дори в такива като САЩ и Швеция. Но, в Русия, както и в Латинска Америка и в Африка, гореизброените явления са изключително наболели и играят огромна роля в възпирането на общественото развитие.
Струва ми се, че определението “селска култура” е донякъде объркващо, въпреки историческата си прецизност. Много смятат, че това понятие е некоректно. Дори Евгений Ясин, когато нарекох Русия държава със селски манталитет, се намеси в полемиката и заяви, че по-голямата част от населението на страната живее в градовете. Точно това е разковничето, селската етика се запазва не само сред тези, които обработват земята, тя остава жива и сред работниците, банковите чиновници и дори в Кремъл! Човек може да забрави своите селски прадеди, но в същото време може да изповяда същите ценности, най-малкото принципа на доверие само съм най-близките хора, желателно роднини...
И така, анализът на основополагащите ценности позволява да се определи, доколко изучаващият манталитети е способен към възприемане на новото и да се усъвършенства. Това е този инструмент, си мислих, който ще ни помогне да изучим руския национален етичен кодекс и да напипаме пътя на реформите на националното съзнание. В надежда да чуя откровения по този интересуващ ме въпрос, дойдох на тази конференция.
Мога само да съжалявам, че Евгений Ясин и неговото Висше училище по икономика, са може би единствената в страната научна организация, започнала да разглежда сериозно проблемите, които наистина могат да хвърлят светлина върху причините за провала на всички опити на властта в Русия и да насочат страната по пътя на модернизацията. Тъй като тези опити могат да бъдат наблюдавани най-малкото в продължение на 300 години, аз съм поразен, че руското правителство досега не е разбрало за необходимостта от научно изследване на националния манталитет. Нима не ни трябва научна обосновка поне на факта, че мнозинството от гражданите на Русия не искат да участват в създаването на своето собствено общество? Трябва да се намери научна обосновка и на това, че гражданите на Русия и властта са като две успоредни прави, които не се събират дори и в пространството, че за руснака държавата е трансцедентна.
Колкото и да е тъжно, но мисълта на руския марксист Георгий Плеханов от началото на ХХ век, че демокрацията в Русия е невъзможна, защото няма исторически предпоставки за нейното развитие, е болезнено актуална и сега.
Един африкански учен характеризира положението на своята страна по следния начин: “Нашият hardware е демократичен, но нашият software – авторитарен”. Това мога напълно да го приложа към Русия. Какво да се прави с нашия руски “software”? Трябва да се презарежда. Трябват ни програмисти. И се надявах да ги видя на конференцията. Типологията на Мариано Грандонa ми отговори на много въпроси. Най-успокояващ бе изводът, че при всички различия в националните култури, има нещо общо при нациите с инертно съзнание и че селското съзнание все още доминира в повечето държави по света. Това донякъде ме успокои – “слава Богу, не сме сами на този свят”.
Ценностите и вярванията на инертното съзнание определят не само политиката и икономиката на инертна държава, но и влияят върху глобалните процеси. Подобен процес сега се наблюдава в Европейския съюз. Не Ви ли се струва, че ЕС, обладан от идеята за създаване на Единна Европа с единен пазар, единна валута и икономически правила неочаквано за всички се сблъска с факта, който сега в известна степен заплашва единството на Блока? Оказа се, че някои държави се отличават от други със своите разбирания за икономическа дисциплина, спуснати от Брюксел. Кризата в Гърция, а вече и в Испания, и в някои други държави, ясно доказва, че етичните ценности в различните европейски държави не се припокриват напълно. Няма да се учудя, ако подобни проблеми засегнат България и Румъния и се постави въпроса за стесняване на еврозоната, а това значи и разпад на велика Европа. Дори ще рискувам да твърдя, че Вацлав Клаус бе донякъде прав, като се изказа срещу обединена Европа, с което предизвика гнева на председателя на Европейската комисия Жозе Мануел Барозу и безпрецедентен натиск от страна на Брюксел.
Струва ми се обаче, че принадлежността на Гърция към православната християнска традиция не е случайна. Малко хора се съмняват в ролята на религията като определящ националната културата и манталитет фактор. Но малцина си признават, че селското съзнание в държавите от Югоизточна Европа и Русия се е запазило заради византийското наследство. Не е трудно да се констатира фактът, че в страните от Източното християнство буржоазията, като политическа и икономическа класа, е започнала да се формира най-малко с 5 века по-късно отколкото в Западна Европа. При сравнителния анализ на трите основни направления в християнството в Европа, според индекса на човешко развитие на ООН (най-развитата държава има 1, най-изостаналата 162), показателите са следните:
Протестантските страни – 9,2
Католическите – 17,4
Православните - 62.6
Цифрите говорят сами по себе си. Стори ми се, че някои проблеми в държавата ни са свързани с размития етичен кодекс на православието. Например, понятието грях в Православието се изкупува с покаяние изповед в храма. Православният Бог е много добър. Той прощава, ако човек се изповяда и се разкае за греховете. Не е случайно, че в Източната църква не съществува понятието “смъртен грях”, когато извършилият го неизбежно ще бъде лишен от Божията благодат и ще гори в ада. Ако питат първолаците какъв учител биха искали да имат добър или строг, те ще отговорят, разбира се, добър, защото винаги ще могат да правят пакости! Лев Толстой пише по този повод: В периодичното опрощаване на греховете по време на изповедта виждам грозна и вредна лъжа, която поощрява безнравствеността и унищожава опасението пред прегрешението”. Не се ли корени тук несериозното отношение към закона, в чието нарушение православният не вижда нито Божието, нито кесаревото наказание? Може обаче да се отбележи, че има и разлики сред различните православни страни. В Гърция свещеникът може да играе футбол или да служи със свещеник от друга религия и т.н. Защо гърците са други? Защо православните християни мислят различно от католиците? Разбира се, климатът и историята имат значение, но според мен, главната причина се крие в характера на разпространението на източното вероучение.
През първите 1000 г. християнството се развива без да прекъсва великите традиции на Античната философска школа – трудовете на Платон, Аристотел и Плотин са били добре известни, и затова въпросът дали богословът трябва да мисли не е бил поставян на дневен ред. Трудовете на светите отци Григорий Богослов, Иоан Златоуст, Василий Велики и други почитани от нас светци ясно показват, че те са знаели както гръцки и латински, така и са боравили с лекота с абстрактни философски категории. Богословските школи на ранното християнство са давали знание не само по езици, но и по диалектика, схоластика, реторика, а също и геометрия, астрономия и дори музика. Може да се каже, че богословската среда и е била интелектуалният елит на Европа, дори след разделението от 1054 г. Преводът на Завета на Кирил и Методий, при цялото му хуманистично значение за разпространението на знания сред широките слоеве на населението, има един голям недостатък. Той е, че гръцкият и латинският са останали извън пределите на досегаемостта, заедно с безценното научно познание и неговия инструмент. Езиците, даващи ключовете към мъдростта на Античността в Киевска Русия, са били на практика неизвестни. Това е изолирало Русия от великите европейски традиции на гръко-римската схоластика, от критичното осмисляне на всяка една идея, включително и религиозна. В Русия са нямали и най-малката представа от политическата и правната култура на класическата античност. Изолацията от античната и средновековната богословска и философска мисъл, до голяма степен е допринесла до понататъшния разкол на християнството. Както пишат историците Ирина Карацуба, Игор Курукин и Никита Соколов в книгата “Избирайки историята си”: “...Русия изпуска опита на западноевропейската схоластика, опита на откритата богословска дискусия. Признак за истинско благочестие в Русия става неразсъждаващият разум (“Не трябва да имаш мнение”, “Не чети много, че ще станеш еретик”).
По този повод известният руски историк Василий Ключевски пише: “Заедно с великите блага, които ни донесе византийското влияние, ние получихме и един голям недостатък. Изворът на този недостатък е един и единствен. Това е излишеството на самото влияние. В продължение на векове гръцки, а след тях и руски пастири, са ни учили да вярваме, да вярваме във всичко и на всичко. Това е било добре, защото в онази възраст, в онези векове вярата е била единствената сила, която би могла да направи що-годе удобно нравствено общежитие. Но не е било добре, че при това са ни забранявали да размишляваме и това било лошо най-вече защото и без това нямахме ищах към тази дейност. Предпазвали са ни от злоупотреба с мисълта, когато все още не сме знаел какво да правим с нея. Твърдяха ни: вярвай, и не умувай. Започнахме да се страхуваме от мисълта като от грях, преди да се научим да мислим, започнахме да се страхуваме от разсъждаващия разум, като от изкусител, преди у нас да се събуди разсъждаващият разум. Ето защо, когато се срещнахме с чуждата мисъл, ние я приемахме за чиста монета. Стана, че научните автори се превръщаха във фетиши, храмът на науките стана капище на научните суеверия и предразсъдъци. Ние волнодумствахме като старообрядци, волтерствахме по авакумовски (Старообрядци са противници на църковната реформа от ХVІІ в, а свещеникът е един от водачите им ВЗ). Съдържанието на мисълта се променяше, но начинът на мисленето си оставаше същият. Под византийско влияние ние бяхме закрепостени към чуждата вяра, под западноевропейското се закрепостихме към чуждата мисъл. (Мисъл без морал е недомислица, морал без мисъл - фанатизъм)”.
Великият Ключевски!
Той докосва най-болезнената точка на руския манталитет – НАЧИНА НА МИСЛЕНЕ! Вярата, изключваща размисъл, е обречена на фанатизъм, нетърпимост към чуждото мнение. Многобройните примери от историята на Русия потвърждават, че нетърпимостта към новаторството се корени в руските недра…
Всичко, казано от Ключевски и други по никакъв начин не отрича великата духовна ценност на руското Православие. Самият той е бил вярващ, но като човек мислещ, анализира онези страни на руския манталитет, които смята за недостатъци и търси обяснение. Във всеки случай, търсенето на причините на инертността на нашата култура, това е първата крачка, за да се отървем от тях. Православието, формиращ елемент на руската култура, е било и е главният духовен извор на руския мироглед и нито една сила не е могла да го изкорени от руското съзнание, въпреки сизифовия труд на революционните реформатори, които с огън и меч се опитваха да принудят народа да се откаже от него. Но еволюцията е присъща на всички живи същества, тя не може да бъде спряна, тя само може да бъде забавена. Някакво “осмисляне” на ценностната система на Православието е неизбежно заради самата жизнеспособност на това животворящо учение.
Естествено, моите размисли нямат претенцията да бъдат научни твърдения. Това е много опростена класификация, която, ако се доведе докрай, може да изглежда като дело на лаик. Но дори ако на някой тя се стори повърхностна, предложеният начин на разграничение, предлага определено мнение, опорна точка за онзи, който иска да РАЗМИШЛЯВА и да СРАВНЯВА, за може би по-добросъвестно изследване.
Оценката на ролята на Православието в развитието на Русия обаче е взривоопасна тема. Тя рискува да предизвика експлозия от негодувание на притаено дремещия комплекс за малоценност. И заради това, защото не искат да сипват сол на раните, много политици и икономисти предпочитат да не размишляват за влиянието на културните и религиозните ценности върху развитието на обществото. Те предпочитат да се позовават на несполучливите политически решения, лошите управници, слабостта на социалните институти или недоразвито гражданско общество – всичко това им дава възможност да се “предпазват” от политически некоректния проблем. Но, най-накрая, историческата необходимост от ускоряването на процеса ще ни принуди, да се замислим, кои точно са корените на наследството на нашата култура, спиращи общественото ни развитие.
***
По принцип, Русия си е “мистерия” не само за Запада, всички знаят израза “crazy russians” (луди руснаци – бел А.К.). Русия остава мистерия и за самите руснаци, и, за съжаление, ние не се опитваме да разгадаем тази мистерия. Не знам за някакъв научен институт, който по държавна поръчка да изследва типологията на руския манталитет. Поне да изучава за практическа полза, най-малкото това каква ще бъде реакцията на народа на този или онзи ход на властта.
Имам една мечта - да получа адекватни отговори на много въпроси, свързани със страната ми. Ще посоча три от тях. Защо в Русия от ХVІ в. насам не се появява буржоазно съзнание, и защо в Русия от времената на перестройката не се появи средна класа? Средната класа не се измерва с големината на потребителската кошница, средна класа не означава да притежаваш “Мерседес” и вила в Монако. Средната класа това е светоглед, създаден от икономическата независимост от властта и образуване на партия, бореща се за политическа независимост.
Още един “деликатен” въпрос: Защо в Русия казармата в мирно време е опасна за живота? Смъртните случаи в руската армия в мирно време са повече отколкото в Афганистан и Ирак взети заедно за всичките военни кампании. Как може да се обясни този факт?
И един обикновен въпрос: Защо руснаците могат да направят ракета, която да излети в космоса, но не могат да направят прилична кола?
Има една кинокомедия - “Особености на руския лов”. Мисля, че тези, които са я гледали, могат да си представят още ред подобни филми. “Особености на руското банкерство” или “Особености на руското автомобилостроене”.
Имаме нещо специфично, което ни пречи да правим обикновените неща качествени, а архисложните неща ги правим превъзходни!
Ако се замислим за дълбоките причинно-следствени връзки в търсенето на отговора, то можем да се сблъскаме с една обща причина. Отговорът на последния въпрос няма да бъде много сложен. Ако ракетата не излети, някой ще бъде наказан много строго. В други времена той е могъл да бъде разстрелян. Какво означава това?
Това означава, че в областите от ДЪРЖАВНА ВАЖНОСТ има голяма степен на ИНДИВИДУАЛНА ОТГОВОРНОСТ. Както пише великият писател Антон Чехов в “Остров Сахалин”: Ако в килията вони, или никой няма мира от кражбите, или се пеят мръсни песни, то виновни са всички, тоест никой”. (превод Виолета Манчева) Никой не е виновен, защото, не съществува принципът на индивидуалната отговорност.
И така - 1) тесен кръг на доверието, 2) липса на чувство за индивидуална отговорност, 3) липса на страх за нарушението на закона, това са само няколко типологични национални черти, определящи всекидневието на руснака. “Системата” все още царува у нас, и не знам, кога ще се отървем от нея. В съзнанието ми възниква превърналият се в легенда анекдот с Александър Твардовски, който искал да публикува в сп. “Новый мир”. Писателят като главен редактор искал да публикува повестта на Александър Солженицин “Един ден на Иван Денисович”. През 1962 г. това е било толкова революционно решение, че Твардовски, безусловно в онези времена, не би могъл да направи нито крачка без разрешението на ЦК. Той отишъл в културния отдел на ЦК, където началникът Игор Черноуцан прочел и казал: “Прекрасно! Но там, - той посочил с пръст нагоре – няма да ни разберат”. Твардовски взел текста и отишъл при помощника на Никита Хрушчов по културата Владимир Лебедев. Чиновникът прочел и казал: “Талантът е безспорен! Но там, - той посочил с пръст нагоре – няма да ни разберат”. Твардовски тогава отишъл с повестта към главния идеолог на СССР Михаил Суслов. Суслов прочел и казал: “Добре! Но там, - той посочил с пръст нагоре – няма да ни разберат”. Твардовски успял да се си уреди среща с Хрушчов, който вече бил запознат с произведението, текстът му бил прочетен от Лебедев. Хрушчов извикал Твардовски и му казал: “Да, смятам, че повестта е силна. Но, страхувам се, че онези там – той посочил с пръст надолу – няма да ни разберат”. Случката говори за това до каква степен всички от най-ниските нива до самия връх на пирамидата са заложници на тази система.
Ето защо ми се струва, че най-сложният проблем пред руското правителство е да се внедри в обществото системата на чувство за индивидуална и колективна отговорност.
Убеден съм, че руските “национални особености” крият в себе си не само конструктивни сили, но и разрушителна енергия, която може да окаже по-силно влияние върху развитието на събитията в Русия, отколкото САЩ, Китай или глобализацията.
Също така съм убеден, че не можем да създадем гражданско общество, ако не дешифрираме, поне на видимия, повърхностен план етичните постановки, убеждения и приоритетите на руския манталитет, които спират развитието на страната.
Все пак, не губя надежда, че основният етичен принцип, да го наречем “философски камък”, изходното вещество, пораждащо голямата част от следствията и връзката между тях, може да бъде намерен. И аз, като притиснах в коридора Грондона, му досадих с този въпрос. Попитах го, не му ли се струва, че основополагащият принцип на динамичната култура е принципът на индивидуалната отговорност на човек пред Бог. Нали точно този принцип е породил това, което се нарича отчуждение на самосъзнанието и като следствие ред нови качества – широк радиус на доверие, самоидентификация с проблемите на другите, високи изисквания към качеството на собствения труд и т.н. Много ми се искаше да чуя нечии други размисли по този повод. Догоних Грандона в коридора и му зададох този въпрос. За съжаление, той се измъкна с учтивото “много интересен въпрос” и се запъти към мъжката тоалетна. Това бе разбираемо – докладите бяха дълги. Между другото, мнозинството от докладите, посветени на Русия, бяха ограничени в проблемите, изразени в цифри, графики, както и сравнителни характеристики на Русия с други, по-развити държави. Не искам да кажа, че тези разработки и изследвания бяха маловажни. Точно обратното, те бяха съдържателни, полезни и аргументирани. Но у мен се създаде впечатлението, че нито един руски учен не придава обръща никакво внимание на типологията на културните особености на Грондона-Харисън – тази, бих казал, Менделеева таблица на културологията. Във всеки случай, не чух нито едно позоваване на този уникален методологически инструмент.
От докладите на руските икономисти, ме впечатли разработката на Евгений Ясин, Надежда Лебедева и Александър Татарко – “Векторът на развитето на държавите в единното пространства на ценностните измерения”. В нея, както и в други изследвания, е аргументирано доказано доста тъжното състояние на руския манталитет, който е доста далеч от общественото съзнание на напредналите демокрации. Но нямаше и препоръки в тези доклади. Като цяло, на конференцията не се чу нито един съвет, дори погрешен, но търсещ отговор на въпроса – какво да се прави, как да се даде тласък на руското съзнание да тръгне по пътя на развитието? Всеки път щом задавах този въпрос, получавах политическо коректно и аморфно мънкане от типа на “трябва да станем по-отговорни” или “докато не разберем…., няма да можем” и т.н. Бях принуден да взема думата и да отбележа, че ако обобщим всички доклади за Русия, те приличаха на консилиум, на който лекарите казват, че пациентът е неизлечимо болен, но, вместо да му се назначи лечение, медиците заявяват, че би било хубаво, ако пациентът оздравее. Искаше ми да се извикам: “Това го знаят всички!”. Но, господа учени, - как да лекуваме!? Кое е лекарството?! Когато госпожа Лебедева констатира очевидната истина, че в Русия йерархичната система е много силна, аз за пореден път попитах, а какви мерки се предлагат, за да се избавим от този порок? Честно казано, би ми било драго да чуя “не зная” Но, вместо това уважаемият Евгений Ясин заяви, че най-доброто “лекарство” от йерархията е демокрацията. На моя въпрос, а как точно тази демокрация ще се появи в Русия, Ясин отговори: “Ще видите. Изчакайте, не остана много време!”. Тази мисъл от устата на уважаем икономист ме остави без ума и дума. Помислих, колко различни представи за демокрацията имаме всички ние. Колко живот има в мечтата на руските либерали, че демокрацията е на един хвърлей място! Професор Ясин допълни, че проблемът на Русия е в това, че нейните управници искат да бъдат тирани, че всички те искат веднага властови вертикал и това е огромен недостатък. И в това успях да видя пагубната тенденция за избор между желаното и нежеланото, като се игнорира обективното наличие на възможното и невъзможното. Ето това е важен въпрос – какво е демокрацията – причина или следствие? Ако Евгений Ясин смята, че в резултат на демокрацията ще се появи нов манталитет и ще изчезне йерархията, то какви сили, според него, ще установят тази демокрация в Русия? Със същия успех могат да се разместят тези понятия и да се каже, че най-доброто лекарство от авторитаризма е равноправието и липсата на йерархия. Според мен, това е заблуда с трагични последици. Демокрацията не може да бъде причина, демокрацията това е следствие на еволюция на фундаментални типологически ценности в манталитета на народа, които пробуждат у него стремеж към изграждане на гражданско общество и в крайна сметка към демокрация. Накрая, може да се констатира фактът, че водещи руски интелектуалци, социолози и икономисти, до голяма степен не разбират какви елементи на културата ще ни помогнат да видим, как културата влияе върху прогреса. Те, по принцип, не бяха подготвени да обсъдят мерките, даващи живот на промените.
Съвременният британски историк и философ Джон Грей, известен със своето презрение към политическата коректност, пише: “През ХХІ век светът е изпълнен с грандиозните руини на несъстоялите се утопии на ХХ. Нима сега ни предстои да изграждаме отново някаква прекрасна илюзия?”
Интересно, че сега, след краха на цялата финансова система на либералния свят, мислите на Джон Грей звучат особено отрезвяващо. Например, той твърди, че ако научното знание на човечеството е акумулативно, тоест, постоянно се обновява и нараства, то човешката етика - не се развива. Ако науката постоянно разширява кръга на познанието и въоръжава човека със способността да трансформира околната среда, то човешката етика остава същата, каквато е била преди 3000 г. “Етиката, постигната от едно поколение, може да бъде унищожена от следващото”, пише Грей. Това е много прозорлива мисъл. Човечеството разширява техническите и научни възможности, усъвършенства средствата си за комуникация в опит да промени света, а етиката му остава същата, като преди хиляди години. Човек продължава да се страхува от глада, бедността, унижението и смъртта, като и неговите предци. Съвременният човек може да бъде превърнат за няколко часа в жалко треперещо същество, в животно. И не трябва да лежиш в иракския затвор Абу Граиб, можеш да бъдеш само надзирател. И снимките на американските военни, гаврещи се със затворниците, са пряко доказателство за това. Джон Грей твърди, че всяка цивилизация достига своя разцвет и се връща към упадък. Не трябва да забравяме това, и ми се струва, че в този смисъл либералите старателно избягват използването на политически некоректни съмнения, предпочитайки да се придържат към приспиващи нашето съзнание илюзии.
Сега ще изкажа още една политическа некоректна мисъл. Яркият и парадоксалният социолог Александра Зиновиев (руски философ и социолог, емигрант в Германия (1922 – 2006 г.ВЗ) твърди, че ние разсъждаваме за развитието на обществото, изхождайки от остарялата концепция на ХХ в., че човечеството чрез метода проба – грешка, върви към, като че ли към неизбежния, демократичен модел на управление. След разпада на социалистическия лагер Франсис Фукуяма дори бе толкова разочарован, че написа за края на историята. Но в света, всъщност, протича друг процес. В много държави се наблюдава бавно, но непреодолимо сливане на трите властващи елити – политически, финансов и медиен. Разбира се, тази монополизация на медийното пространство протича с различна степен на откритост. При това, в Русия, законодателната, изпълнителната и съдебната власт се сляха в една монолитна институция. Но във връзка с тези процеси ролята на тези управляващи елити в конструирането на социалните системи безпрецедентно нараства. В различните общества има формиране на конгломерат, наречен от Зиновиев “свърхвласт”. Той пише: “В света настъпва постдемократична епоха. Не само в развиващите се страни, но и в развитите има процес на ограничаване на гражданската демокрация. Светът преминава от нивото на обществото към “свръхобщество”. И, естествено, че качеството на влияние на властовия конгломерат става все по-високо. Зиновиев дори твърди, че влизаме в епохата на “планираната история”. Вече виждам ироничните усмивки на читателите, но, въпреки това, днес моята задача е да налея масло в огъня на вашата фантазия. Дори за миг да предположим, че тези твърдения са неоснователни, то можем да си представим, че на “свръхвластта” може да й потрябва научно разбиране на реалността, което е невъзможно без разбиране на културния код на дадена държава. И ако погледнем трезво в лицето на такава реалност, то можем да кажем, че ролята на културологията е да помогне на свръхвластта, ако последната осъзнае необходимостта от реформа на националното съзнание, да даде на свръхвластта инструмент за анализ.
Питам се, по отношение на Русия, възможно ли е да се създаде този инструментариум, да се създадат тези методи, които биха позволили да се внедри в руското съзнание поне понятието Индивидуална Анонимна Отговорност. От гледна точка на психолога бихейвиорист – отговорността е следствие от страха от нарушаването на закона, защото престъплението води до наказание. Всеки, работил в САЩ, знае какъв ужас предизвиква у редовия американец обаждане от IRS (данъчната служба - бел А.К). Колкото и парадоксално да е, този страх, този съзнателен отказ от нарушаването на закона, е и основата на свободата. Нали не е важно дали се страхуваш от Божието наказание или присъдата на светския съд, важното, е да не прекрачваш рамките на закона, точно тук започва свободата.
Често си мисля за това, колко много компоненти и векове са били необходими на историята да изкове една или друга национална етика или манталитет. Устойчивостта на тези конструкти може да бъде приравнена само с екосистемите. Екосистемата не може да се преобрази с един замах, тогава тя може да бъде унищожена. И в този смисъл се изискват нови нива на познание или политика, за да се направи опит за въздействие върху онези толкова крехки, но в същото време и толкова устойчиви конструкти като екосистема или националното съзнание.
Опитите да се промени националната култура с помощта на политиката на груба сила водят до резултат обратен на желания – културата успешно се съпротивлява. Това се вижда на примера на Ирак и Афганистан. Отдавна твърдя, че Буш-младши съвсем правилно може да бъде наречен болшевик, защото използваните от него методи не се различават по нищо от методите на Сталин и Мао. Да се променя националното съзнание с щикове и декрети е занимание за наивници. Това е също толкова наивно, колкото да се изгарят дървени идоли, за да обърнеш хората към друга вяра, или да стрижеш бради, за да създадеш европейци (Руският цар Петър І (1682 – 1725 г.), за да европеизира болярите пращал войници на аристократите, които отказвали да се обръснат - ВЗ). Тези начини са сходни с методите на средновековната наука ние живеем обаче в много по-прекрасен нов свят, когато законите на физиката постоянно се обогатяват, а законите на механиката, благодарение на нанотехнологиите, откриват нови хоризонти за използването на химическите елементи, нарушавайки всички традиционни представи за физическите свойства на тези елементи.
Упадъкът на днешна Русия напомня последните дни на СССР
9 Април 2011
Нилс Краймайер, Мартин Келбле
в. Файненшъл таймс Дойчланд
Владимир Путин и Бойко Борисов палят свещи в храма “Св. Александър Невски” по време на посещението на руския премиер в София. Снимка: Импакт прес груп
Руският президент Дмитрий Медведев обещава модернизация и напредък на страната, но не успява да ги осигури. Икономическият растеж остава под възможния, инвеститорите се оплакват повече от всякога от старите злини - корупция, бюрокрация, своеволия в правосъдието. Има място, където Русия процъфтява. Там руски и чуждестранни учени правят изследвания на най-високо равнище, ръка за ръка с частните инвеститори, които след това пласират изобретенията на пазара. Инвеститорите идват, приветствани от любезни чиновници, които, на перфектен английски, одобряват проектите.
Това място е “Сколково”, разположено е в подстъпите към Москва и има само два недостатъка. Първо, планираният “град на иновациите” засега съществува само на уебсайт. В зоната, където трябва да се издигне градът, има брезова горичка. Кремъл наистина обяви планове да инвестира във високо технологичния проект 2 млрд. евро, но не се знае дали ще дойдат и пари от частния сектор.Второ, още отсега е ясно, че около този град на науката (когато някой ден бъде построен), както и преди, ще се разпростира отдавна позната Русия.
Страната, чиито учени предпочитат да емигрират, а чиновниците рядко са учтиви. Страната, в която успешният предприемач Михаил Ходорковски бе осъден в показен процес да прекара дълго време в затвора, а собствеността му бе отнета. Страната, в която всеки километър пътища струва много повече, отколкото в Западна Европа, защото многобройни държавни чиновници трябва да получат парче от тортата. Страната, в която един адвокат, работещ за британски инвестиционен фонд, попадна в затвора, бе малтретиран и накрая почина, защото му бяха отказани важни лекарства.
Това е средата, в която трябва да се появи “Сколково”. Руската Силициевата долина, както пиар експертите на Кремъл обичат да наричат проекта, всъщност е единственото, което остана от “стратегията за модернизация”, която президентът Медведев обяви след избирането си на поста през 2008 г. Целта, която Медведев си постави - да превърне страната си в най-значимата сила сред гигантите с нововъзникваща пазарна икономика - се отдалечава все повече.
На капиталовите пазари все още се говори общо за БРИК - квартетът на най-големите бързоразвиващи се страни, които имат възможност за икономически растеж от 5% до 10% годишно. Докато икономиките на Индия, Бразилия и Китай изживяват бум, икономиката на Русия обаче буксува. Ако се анализира динамиката на новите компании и инвестиции, се вижда, че “Русия изостава спрямо останалите страни от БРИК”, отбелязва Янис Хюбнер, експерт по страните с нововъзникваща пазарна икономика в “Декабанк” (DekaBank.de). Икономическият растеж, който се очаква за 2011 г. е 4,2% и би бил впечатляващ за някоя зряла западна икономика, но със сигурност е твърде малък за постсъветския гигант, който има да наваксва толкова много.
Изпадане от Шампионската лига
В най-новия доклад за индекса на конкурентоспособността на Световния икономически форум в Давос, Русия, както и преди, остава на 63-то място. В класацията за условия на бизнес средата на Световната банка (WorldBank.org), която отчита условията за инвестиции, Русия е на едва 123-то място сред 183 страни - някой предприемач би имал по-малко проблеми в Уганда, Бангладеш или Свазиленд, отколкото в Москва.
Отрицателната е и оценката на инвестиционната банка “Голдман Сакс” (GoldmanSachs.com), чиито главен икономист Джим О’Нийл създаде концепцията за групата БРИК. Веднъж годишно анализаторите на банката оценяват условията за растеж на 180 страни в изследване, което отчита показатели като държавна задлъжнялост и инфлация, но също така правна сигурност и достъп до интернет. След големия срив във финансовата система Китай и Бразилия леко повишиха позицията си в класацията, Индия запази мястото си, но Русия слезе надолу спрямо мястото си през 2008 г.
С икономика, която прекалено силно зависи от износа на суровини, царството на Медведев стана един от големите губещи от кризата. Развитието е драматично, подчертават авторите на изследването Константин Бурджи и Стейси Карлсън. Опасност представляват най-вече “дупките” в държавния бюджет, предупреждават експертите. За една година в бюджета от стабилен излишък се стигна до дефицит от 5,9% от брутния вътрешен продукт (БВП). Политическата среда също “се е развила към по-лошо” - Русия силно изостава по показатели като корупция, политическа стабилност и отвореност на икономиката. Няма и следа от “модернизацията” на Медведев.
На руския президент му остава само утехата, че футболният фен Джим О’Нийл сега е насочил вниманието си към Световното първенство по футбол през 2018 г., което според решението на ФИФА от декември ще се проведе в Русия. “Какво по-хубаво от това да се поемеш отговорността за най-големия в света футболен турнир и да имаш седем до осем години време за подготовка”, възторгва се главният икономист на “Голдман Сакс”. Според него Световното първенство би могло да бъде “крайно важно” - то може би е последната възможност на Русия да спаси репутацията си.
Защото търпението и нервите на чуждестранните собственици на капитал и ноу-хау, въпреки всички обещания, непрекъснато са поставяни на нови изпитания. Според оценката на московски изследователски център INDEM, който от години изучава корупцията в страната, при президентството на Владимир Путин са дадени подкупи за близо 300 млрд. долара, което се равнява на 25% от руския БВП.
Оттогава не са настъпили значителни промени. Мебелната къща ИКЕА, която от години открива нови магазини в Русия, неотдавна спря разширяването си на руския пазар. Компанията все повече страда от засилващата се корупция, а двама нейни водещи служители трябваше да напуснат след голям скандал за подкупи.Основателят на ИКЕА Ингвар Камрад неотдавна посочи, че е бил “прекомерен оптимист” за руските си инвестиции. “Прилагането на правителствените програми е бавно и не винаги е ефективно”, отбелязва Майкъл Ганске, главен икономист за страните с нововъзникваща пазарна икономика в “Комерцбанк” (Commerzbank.de) в Лондон. Тръбопроводният газ на Русия губи атрактивността си
Русия продължава да изостава в конкуренцията за привличане на международен капитал. Москва вече не може да разчита на особеното си положение като незаменим партньор в енергетиката. Природният газ, който е най-важната руска износна стока, е почти в излишък, откакто благодарение на новата американска технология се добива все повече шистов газ, а неотдавна край бреговете на Израел бе открито голямо газово находище.
Тези фактори водят до поевтиняване на газа и дългосрочните договори за руското синьо гориво, доставяно по тръбопроводи, губят привлекателността си. Борсовата стойност на енергийния гигант “Газпром” (Gazprom.ru), който преди няколко години бе най-голямата компания в света, намаля с близо 50% спрямо рекорда от 2008 г. - от 306 млрд. долара до под 150 млрд. долара. Медведев познава проблемите на страната си и все по-често изказванията му приличат повече на думи на кандидат на опозицията, който се оплаква от катастрофалното положение в страната. В статията “Напред, Русия”, която президентът публикува в електронно издание в края на 2009 г., той описва една “корумпирана и изостанала страна”, чиято икономика е на “примитивно равнище”.
Световната икономическа криза промени малко неща и дори още повече увеличи бюджетния дефицит. Руското машиностроене и най-вече автомобилостроенето се утвърдиха като слабо конкурентни, а заводите често могат да бъдат спасени само чрез големи държавни помощи. Само “Автоваз”, производителят на “Лада”, получи 2,5 млрд. долара. Алуминиевият концерн “Русал” на олигарха Олег Дерипаска успя да оцелее единствено благодарение на заем от “Внешекономбанк” за 4,5 млрд. долара. Ако някой иска да промени коренно това положение, то ще има нужда от нещо повече от изследователски парк, който ще се конкурира с десетки подобни проекти от Централна и Източна Европа.
Призракът на централизма
Експерти по Русия като Клифърд Гъди от американската организация с идеална цел Brookings Institution се съмняват дали “Сколково”, високо технологичната инициатива на Москва, изобщо ще постигне целта си. “Нищо не показва повече, колко изостанала е Русия, от мисълта, че една спусната “отгоре”, дирижирана кампания може по някакъв начин да модернизира страната”, отбелязва той.
Московските финансови кръгове се оплакват повече или по-малко открито, че положението напомня за последните дни на СССР, когато всички съзнаваха изостаналостта, но никой не знаеше как да я избегне. Неотдавна Пьотър Авен, ръководител на руската “Алфа банк” (Alfa Bank), описа пред в. “Файненшъл таймс” усещането за “връщане в съветските времена”. При идването на власт на Горбачов “страната имаше големи валутни резерви, задлъжнялостта беше ниска, а цената на петрола - висока. За три или четири години вече нямаше пари, а външният дълг бе огромен”, припомня Авен.
Надеждата, която мнозина възлагаха на Медведев, през последните седмици още повече избледня. Точно преди края на процеса Ходорковски премиерът Владимир Путин произнесе осъдителната присъда и така още веднъж показа, кой има думата в Русия. Изявите на Путин като пожарникар, капитан на подводница и спасител на автомобилостроенето още повече засилиха впечатлението, че той отново ще застане официално начело - кандидатурата му за президентските избори през 2012 г. и оттеглянето на Медведев няма да изненадат никого.
По БТА
Носталгията по СССР и ресъветизацията на Русия
Авторът е доктор по история от Отавския университет Академичната година е към края си, както и моят престой в Русия (Слава Богу!) и поради огромния интерес от много мои приятели, колеги и студенти е време да споделя моите лични впечатления от ресъветизацията на Русия. Още след оттеглянето на Елцин и идването на Путин на власт през 2000 г. в Русия започна постепенна реабилитация на комунизма и реставрацията на буквално всичко съветско. Тогава този процес остана почти незабелязан на Запад, тъй като проблемите с ислямския тероризъм след 2001 г. изместиха фокуса от Русия към Близкия изток. Едва настоящата украинска криза събуди отново целия политически и интелектуален елит на Европа и САЩ и всички с тревога започнаха да наблюдават възраждането на съветската реторика от Студената война в Кремъл. Но, както вече подчертах, на фона на огромни съветски знамена и плакати на Путин редом с Ленин и Сталин тя не е от вчера.
Причините за носталгията по СССР и опитите за поне частично възстановяване на Съветския съюз са различни, но аз ще се опитам да ги обобщя в следните 10 основни пункта:
1. Липса на лустрация, реално осъждане на комунистическите престъпления и престъпници Подобно на България, в Русия никога не е имало лустрация на кадрите на КПСС и КГБ и каквито и да било санкции срещу техните многобройни престъпления. Дори напротив, възпитаниците на КГБ и КПСС са на власт. Логично от това следва, че всички комунистически празници като 7 ноември, 23 февруари и т.н. са реставрирани под нови уж несъветски названия (вместо Ден на Червената армия Ден на защитниците на отечеството примерно), но, разбира се, на уж новите руски празници доминират масовите манифестации със съветски знамена, плакати с ликовете на Ленин, Сталин и извадени от нафталина съветски лозунги.
Комунистически престъпници, организирали ГУЛаг и депортирали хиляди балтийци и други народи в бившия СССР, се приютяват в Русия от латвийското или естонското правосъдие и дори ги почитат като герои на Съветския съюз. Това, разбира се, води и до реабилитацията на комунизма и замазване на комунистическите престъпления в историческите учебници от послушните придворни кремълски лакеи.
Закономерно такива послушни историци получават после гръмки титли като доцент, ректор или герой на Руската федерация. Все по-често руски историци и студенти ми казват, че не е ясно какво точно се е случило в Катин или че броят на жертвите на Сталин е силно преувеличен, от което следва, че Сталин не е бил толкова лош. А преди месец един студент директно ми заяви, че Сталин бил просто гений.
2. Медийно облъчване
Кремъл има тотален контрол над медиите и комунистическа риторика буквално залива ефира. Достатъчно е само да прочетете названията на вестниците – "Правда", "Комсомолец", "Советский спорт"... А, макар и да имат интернет, повечето руснаци трудно четат дори надписи на латиница и не разбират нито дума на чужд език, поради което никога не се докосват до чужди медии. Медиите отразяват огромните манифестации за празниците или присъединяването на Крим, но нито дума не казват за това на колко от тези манифестиращи са задължавани от техните началници да присъстват. Всеки, който критикува властта, е най-малкото уволняван, обвиняван в аморални постъпки, предателство и шпионаж в полза на САЩ и какви ли не други смехотворни престъпления. Един преглед на руските медии е гаранция за връщане във времето. 3. Любов към месианството и конспиративните теории Учудващо много обикновени хора, а и образовани руснаци искрено вярват, че Русия има мисия да спаси света, а злият Запад се опитва да я унищожи. Който не е съгласен с подобно мнение, е, разбира се, зъл, купен от Запада фашист. Ето например аз като човек, роден в България, с българско и канадско гражданство, със сигурност съм подкупен от канадците според подобни индивиди. Те просто не могат да повярват, че канадски университет е дал безвъзмездно пълна стипендия на българин само заради отличния му успех и резултата му от TOEFL. Не и не! Този български предател непременно е шпионин, купен от Канада и САЩ. Подобни предположения предизвикват искрен смях у мен, но жалкото е, че и в България не липсват такива хора, които навсякъде виждат предатели и соросоиди. Цялата неадекватност и непригодност на комунизма се оправдава също с желанието на Запада да го унищожи. "Ние си имахме такава хубава държава, която уважаваха в цял свят, и затова гадните американци търсеха начин да унищожат Съветския съюз и успяха", ми заяви не толкова стар доцент по психология. Подобни мнения много ми напомнят за искрената вяра сред последователите на БСП и "Атака", че тайнствени американо-еврейско-масонски сили искали да унищожат България чрез план "Ран - Ът" примерно.
4. Мнозинството руснаци не ценят свободата
Колкото и тъжно и клиширано да звучи, доста хора в Русия са готови да си продадат всички права за малко водка и сельодка. Свобода, демокрация, човешки права, право на изказване на лично мнение – това са понятия от друга вселена.
В социологически проучвания доста хора са готови да подкрепят ограничения срещу свободното придвижване в страната и чужбина, ако това щяло да намали опасността от тероризъм. Вдигането на цената на водката предизвиква много повече шум, отколкото арестуването на който и да е опозиционер или ограничаването на каквото и да е основно човешко право. Тази нагласа не остава незабелязана от Путин и хората му и те съответно се възползват максимално, като затягат все повече примката около поданиците си срещу щедри обещания за повече сигурност и безопасност.
5. Икономическа сигурност в СССР
Мнозина червени носталгици в Русия, подобно на българските си съмишленици, споделят, че по време на съветския режим нямало бедност, ровещи по кофите, или инфлация, а имало социална сигурност, обезпечена работа, безплатно образование и здравеопазване, почти безплатни почивки и ученически лагери. Те, разбира се, не споменават, че заплатите са били толкова ниски, че без подобни държавни подаяния бедността на хората би била съвсем непоносима. За хора без особени професионални амбиции и мотивация обаче се оказва, че подобна държавна политика е била като манна небесна. Но и мнозина от тези комунистически апологети не знаят, че подобна силна социална политика не е била само приоритет на СССР, а и до ден днешен съществува в Канада и Западна Европа. 6. Избирателната памет Спомените за евтините почивки логично водят и до следващата причина за носталгията по СССР – избирателната памет. Типична илюстрация за подобна памет са коментарите от представителите на "поколение 76-82" за пионерските връзки, игрите, сухарите, бабината лютеница или борш... С други думи, оказва се, че носталгията по СССР = носталгия по детството в
ози случай. Това е типичен психологически феномен да се забравя лошото и да остават само добрите спомени колко била сладка лимонадата или истински квасът, колко вкусна шунката и колко приятен сексът в склада на колхоза с нежни другарки от студентската бригада.
Но никой не се сеща, че е хапвал мандарини само на Нова година или че родителите му са чакали по 10-12 години за автомобил или 6 месеца за телевизор. Нито някой говори за забранените книги, Самиздат или възможността да те арестуват заради един виц или четенето на Оруел и Солженицин. Интересни са и снимките от това време. Това са уж доказателства за едно щастливо време и детство, но на тези снимки се виждат доста мизерни условия на живот – разнебитени бараки без основи, тесни комуналки с общи кухни и тоалетни, дрипаво облечени деца... 7. Ниски нива на престъпност в СССР Друга основна причина за носталгията по тоталитаризма, която се изтъква особено често от по-възрастните хора, е ниските нива на престъпност. Някои дори отиват по-далече, като твърдят, че изобщо не е имало престъпност. Подобни аргументи не отчитат два много важни фактора. От една страна, истински статистики за престъпността не са изнасяни в медиите и серийни убийци и крадци са съдени без никакъв медиен шум. От друга страна, в една тоталитарна диктатура, където почти всеки е доносник или потенциален доносник, е трудно да има много висока престъпност.
Но, ако следваме тази логика, то и Хитлерова Германия е била чудна държава, защото престъпността драстично намаляла. А за Мусолини казват, че де факто е унищожил мафията на юг. Но за разлика от германските нацисти и италианските фашисти съветските комунисти отказват да приемат, че са загубили войната. Съветските носталгици отказват да наведат глави след загубата на студената война и да признаят, че СССР подобно на Хитлерова Германия е едно огромно фиаско, довело до разрухата на много държави.
8. Съветската индустриализация и модернизация За съжаление все още има руснаци, които цитират статистики от царска Русия, за да илюстрират колко аграрна и изостанала държава била Русия и как другарят Сталин бързо я индустриализирал и модернизирал. Те просто отказват да отчетат милионите жертви на тази индустриализация, робския труд на концлагеристите от ГУЛаг и съветската варварщина, която води до разрушаването на хиляди исторически сгради, включително в Санкт Петербург и Москва, за да се появят на тяхно място грозни заводи-мастодонти, които бълват една и съща продукция с десетилетия, докато в западния свят са подобрили съответните производства и технологии няколко пъти за същия период. 9. Православие+комунизъм+национализъм = евразийски путинизъм
Преди да посетя Русия, винаги съм се чудил как е възможно хора да твърдят, че са православни християни, а в същото време да обявяват публично, че са и комунисти. За мен това си беше вид шизофрения. В Русия се убедих, че такива хора има много и това е част от новата идеология на Путин. Путин осъзнава, че само силен батюшка на руля на Русия и носталгия по СССР не са достатъчни. Трябва и силна идеология, в която мнозинството вярва коленопреклонно и така тя служи като обединяващ фактор. За целта Путин се съюзи с православната църква.
Владимир Путин
Православните духовници, много от които са сътрудничели на КГБ в миналото, си затварят очите пред веещите се съветски знамена, петолъчки и портрети на Ленин и Сталин, но в замяна православната църква се признава за духовен водач на руския народ и хората не виждат нищо странно в това да виждат сърп и чук редом до християнски кръстове.
Друг движещ фактор в съвременна Русия е руският национализъм, който активно се насърчава от Путин. За разлика от СССР, когато интернационализмът беше на мода и всички бяха просто съветски граждани, то сега всеки неруснак е враг или поне потенциален враг. Съвременните руски националисти са крайни ксенофоби, които се възхищават и изпитват истинско благоговение пред грубата сила.
Милитаризмът е бог! Дори образовани млади хора с радост споделят, че Путин връща отново величието на Русия. "Крим е отново наш, а скоро и Донбас и други региони може да присъединим", гордо заявяват подобни националисти. За такива хора величието на една страна не се измерва в нейните културни и научни постижения, стандарт на живот или човешки права, а в големината на нейната територия и военна сила. Човек има чувството, че се намира поне в началото на миналия век, като наблюдава тези хора. Тези путинисти стигат дори дотам да злорадстват, че американски и европейски туристи се губят в Москва заради липсата на достатъчно знаци на латиница на дори основни туристически обекти. "Ами тук е Русия и се говори на руски", ми заяви гордо 23-годишна студентка в защита на това, че в московското метро дори вход и изход не са написани на латиница, а в националния им исторически музей всички експонати са описани само на руски език. В музея на космонавтиката около 30-годишен руснак на входа гледаше недоумяващо канадския паспорт и ме попита "а по русски". Аз му отговорих иронично, че канадците още не са започнали да печатат паспорти на руски, но ако толкова държи може да ми прочете руската виза в паспорта, която е изцяло на руски език. Руснаците все още очакват всички българи да им говорят на руски език и се ужасяват, когато им кажете, че предпочитате английския език. За тях това е израз на нечувана наглост. А всички народи, които са били част от СССР, са не само длъжни да говорят руски, но и са поне 2-3 нива по-нисши от руснаците според много от руските националисти.
С този невероятен микс от носталгия по СССР, православие и национализъм Путин гради путинизма. Но не е ясно как подобна типично руска егоцентрична и ксенофобска идеология може да привлече в стабилен и дълготраен Евразийски съюз Беларус, Казахстан, Армения и други страни от бившия Съветски съюз.
10. Егоизъм и вторачване в себе си "Мен не са ме репресирали лично, значи комунизмът не е бил толкова лош" – подобни абсурдни изводи слушам и в Русия, и в България. И след това не пропускат и мен да ме попитат: "Добре де, какво са ти направили толкова лично комунистите, че ги мразиш?" Представяте ли си въпрос към германец: "Добре де какво толкова са ти направили лично на теб нацистите, Хитлер или доктор Менгеле, че ги ненавиждаш?" Да не говорим за другия шокиращ аргумент – как можело да говори някой за социализма, когато не е бил роден тогава или е бил много малък за да разбира какво точно се е случвало? Как може съвременните историци да коментират Наполеонова Франция или Цезаровата Римска империя, когато не са били родени тогава, ако следваме тази логика?! Много носталгици по комунизма твърдят точно това. Друга вариация е егоизъм, приплетен със спомени – тогава е било добре, защото дядо казваше така, а той беше най-добрият човек и ветеран от Втората световна война. Е, смеете ли да обидите паметта на дядото на Наташа и Серьожа?! Партийни кадри, бивши дружинни ръководители, милиционери, военни, бригадири, директори на фабрики и всякакви други търтеи, пряко облажили се от съветската власт, също таят мили спомени към нея и отказват да приемат каквито и да било критики към съветския режим. Но тогава е било толкова хубаво и те са живели така добре, как може на някой да не му харесва?! Последната група в категорията на егоистите-непукусти са неамбициозните и неинициативни хора, които искат държавата всичко да им поднася на тепсия, без да се интересуват защо съседът им е арестуван или разстрелян.
Големият въпрос, който вълнува всички, е възможна ли е пълна реставрация на СССР
и еднозначният отговор е: слава Богу, не! Първо, защото дори Путин и близките до него политици и олигарси не искат вече национализиране на доларовите им активи и имотите им и, второ, защото времената наистина са се променили доста дори от 1991 година насам и особено балтийските страни нямат никакво намерение да влизат в нов Съветски съюз. Но със сигурност Путин ще се опита да реставрира поне част от територията на СССР под името Евразийски съюз, който ще си е една ако не тоталитарна, то силно авторитарна диктатура. Ако перифразирам великия ирландски драматург Джордж Бърнард Шоу (1856 - 1950), в Русия е очевидно, че тясната съветизация в широкия смисъл на думата води до широка идиотизация в тесния смисъл на думата. Да се надяваме, че този път чекистите ще се провалят по-рано.
