nik1

Турският език е най-разпространеният в Османската империя (Балканите са част от Османлъка) , и се говори от всички поданници, та обективно няма никакво значение езикът балкански ли е езика или не е.. Аз нямам намерение да споря за това - дали са 15 по седем или 20 по седем, или десет по седем; Умноженото число е броят на всички тези балкански изпълнители на поп-фолк, които могат да пеят и без плейбек.. За имплантите, да, съгласен съм, но Мади нямаше предвид конкретно имплантите, а сценичния грим, облеклото и т.н. Според мен всеки средноинтелигентен човек знае или поне се досеща, че в шоу бизнеса е важен външния вид и представянето; Доста е глуповато и тесногръдо (пак според мен) да се съди някои шоумен, че си направил тунинг или е избрал някакъв тип на представяне, който не отговаря на ежедневния стил Аз лично не виждам нищо ненормално в това тези млади жени, които пеят за любов, да имат визията на привлекателни, крависи и/или естетични хора; Много по-неприятно ще ми е ако някои ми пикае на главата, псува ме и ми троши китари и сцената. (Алтернативата на чалгата според Мади, е рока и метъла) Това, което споменаваш според мен не е модерно в днешната "чалга" (по-прието е да се казва "поп-фолк") Днешния попфолк се предствавя добре на Евровизия (вижте песните на азерчетата) на, а фактът че има нелепи изпълнения (т.е текстове и музика) не променя нещо (има също толкова нелепи изпълнения и в рока, и метъла, и в рапа, и къде ли не).

ПС Мади, сигурно не знаеш че рокаджитете правят шоу и като пикаят от сцената (макар и да пускат вода), като торбят китари, и псуват публиката??

http://economix.bg/balgarskata-bolest Българската болест Българската болест Tuesday, 15 July 2014 11:28 от Иванина Манчева Отговори Рубрика: Мнения permalink Ключови думи: premium, еврофондове,концентрация,олигархия, Южен поток Иванина МанчеваПрофил в Google Българската икономика напоследък повтаря добре познат сюжет от фолклора и от разказите на старите хора. Това е историята за ненайдено открито имане, донесло злини или в най-лекия случай – раздори. Лесните пари носят нещастие, учи народната мъдрост. За българската икономика ролята на имането изиграха безвъзмездната европейска помощ и значителният ресурс, заделен по големи проекти като „Южен поток”. Икономистите имат свой термин за фолклорното правило „Много хубаво не е на хубаво”. Нарича сехоландска болест. В конкретния случай на Холандия през 60-те години става дума за внезапно забогатяване поради откриване на нефт, а последицата е реално надценяване на местната валута, което подтиска износа на традиционните отрасли. Често определението се използва и в по-широк смисъл – за да опише изобщо ефекта на парите от въздуха, Внезапният приток на пари често надхвърля капацитета на икономиката да ги усвои. В резултат растат цените на ресурсите и на работната сила и намалява конкурентоспособността. Инвестициите се пренасочват към т. нар. нетъргуем сектор (услуги, молове и производства, което не участват в международната търговия поради бариери), който не е подложен на конкуренцията на международните пазари. Тази аналогия бе направена за първи път от Емил Хърсев през 2006 г., когато притокът на външен капитал към България бе доста силен. Ефектите върху паричното предлагане – също. Тогава все още на хоризонта не се виждаше рискът от пресъхване на чуждестранните инвестиции и на кредита. Голяма част от притока на капитал (инвестиции и кредитни линии) преди 2007 г. се изля в покупки на вносни стоки и наду цените на активите, в по-малка степен в придобиване на производствени активи и почти никак – в човешки капитал. Отдръпването на тази вълна в съчетание с дефлационните процеси и бремето на личните и фирмени дългове ограничи ръста на икономиката. Но не навсякъде. След 2007 г. над България се изля дъжд от европейски средства и отново бяхме изправени пред приток на капитали, който надхвърля възможностите за усвояване от икономиката. И тогава се оказа, че макроикономическите дисбаланси (загуба на конкурентоспособност и деиндустриализация) не са единствената нежелана последица от внезапния приток на пари. През последните години у нас те дори не се усещат като такава, защото смекчиха ефектите на редукцията на дълговете. Проблемът с този дъжд от пари е другаде и именно това е българската болест. Причината България да не го понася добре са зле построените институции, скърцащата съдебна система, зависимите и слаби медии. Но най-вече слабата средна класа и слабият бизнес, които не могат да се намесят в управлението и разпределението на обществени блага. Това ражда неефективност на всички нива и, което е по-лошо, допринася за увеличаване на концентрацията на влияние и утвърждаване на олигархичния модел на българската икономика. Вместо да постигнем благосъстояние, посяхме корупция и раздори. Подарените милиарди За седем години реално изплатените суми по линия на ЕС само по оперативните програми са 8.3 млрд. лева или 9.9 млрд. лева с националното финансиране. Реално възстановените пари от ЕС са по-малко от изплатените, особено през последните шест месеца (с 228 млн. евро по изчисления на economix.bg, но това е по другата актуална тема). Други 3.9 млрд. лева са изплатени по Програмата за развитие на селските райони. Директните плащания са около 6 млрд. лева. (Още) Тези средства имат основен принос за увеличаване на пазара на обществени поръчки, който по данни на АОП през 2013 г. надхвърли 8 млрд. лева, в това число 519 млн. лева на Агенция “Пътна инфраструктура”. Годишните траншове от ЕС са съпоставими с преките чуждестранни инвестиции, а през последните години сериозно ги надхвърлят. Това не са пари, които преследват печалба, не подлежат на връщане, за разлика от кредитните линии, отпускани преди 2007 г. и в този смисъл са много по-близо от тях до внезапното забогатяване, което е в основата на холандската болест. В редица сектори изобилието на евросубсидии доведе до аномалии, като трактори, които е по-евтино да бъдат сменени с нови, вместо да се ремонтират. Както и в случая с холандската болест, приносът за конкурентоспособността бе нееднозначен, а в някои сектори – отрицателен поради натиска за ръст на възнагражденията без връзка с производителността. Какво постигнахме с над 20 млрд. лева? Еврофондоветете бяха проектирани като инструмент за подобряване на инфраструктурата, заличаване на регионалните диспропорции, укрепване на институциите и най-вече – за догонване на нивата на производство и доходи в ЕС. По много цели България бележи отстъпление, а не напредък. През 2007 г. БВП на човек от населението бе 40% от средното за 28-те страни в ЕС. През миналата година той е 47% от това нива (по паритет на покупателната способност, иначе разликата е по-голяма). През същия период Румъния се придвижи от 43% до 54% от нивото в ЕС, а Турция, която не разчита на еврофондове и напоследък преживява криза – от 45 до 55%. Тъй като растем много бавно, ще ни трябва половин век, за да достигнем европейските нива. И това е оптимистичният сценарий. Песимистичният не предвижда да го доживеем. Такъв пример е и безработицата, чието понижаване е цел и на новото Споразумение за партньорство. За седем години, до края на 2013 г. тя се увеличи от 6 до 13 на сто, въпреки милионите за спонсорирана заетост. Има и добри постижения и те са видими с просто око – АМ „Тракия”, метрото, пречиствателните станции, ремонтирани училища, както и парите за технологична модернизация на фирмите (но дори над тях надвиснаха съмнения за нечестна игра и фиктивни проекти). Макар и приносът на европейските средства за инфраструктурата да е безспорен, това никак не е достатъчно. Друг детайл хвърля по-различна светлина върху разпределението на облагите. Само 21% от бенефициентите по еврофондовете (на база изплатени средства) са държавни и частни търговски дружества. Останалите пари са били усвоени от държавни органи, общините и НПО. Да, с тях са финансирани важни инфраструктурни обекти, но и доста глупости от типа на обучителни семинари, зле направени сайтове на ведомства или странни фестивали в затънтени градове, които имат по-належащи потребности. И, разбира се, проекти за купуване на влияние в медиите. Днес политиците мило ни убеждават колко важно е да подготвят Споразумението за партньорство и го размахват като доказателство за национално отговорна позиция. Но се обзалагам, че малцина са го чели. То и не става много за четене. Документът е демонстрация на бюрократичните уклони. Дискусиите по него бяха съсредоточени върху хоризонтални принципи, демаркации, необходими стратегии, работни групи, интегрирани подходи и пр., но много рядко върху това какво искаме да постигнем с планираните милиарди. Почти единственият практически въпрос, който достигна до вниманието на политиците и широката публика, бе този дали да се подкрепят 67 града или по-малко. В Брюксел може и да харесат подобен документ, но София трябваше да е по-взискателна. Да сравним с естонското споразумение, например, критериите му за изпълнение на всяка мярка – проценти, кв. метри, километри, брой ученици, бр. предприятия, бр. лица, получили услуга. А в нашите документи има критерии като брой доклади. Основните цели на естонското споразумение са технологичната модернизация и подкрепата на МСП – 30% от ресурса. При нас за тези две цели са заделени 15.2% (на база на първия финален вариант на споразумението). Концентрация на влияние и нестабилност Оказа се, че българската икономика – като структура и институции, няма капацитета да усвои тези десетки милиарди левове, като ги трансформира в работни места, увеличени доходи, повишена производителност и конкурентоспособност. Вместо да доведат до ръст на доходите, тези фондове позволиха формиране на значителни ренти и борбата за това кой да ги овладее застана в основата на политиката и икономиката. Властите не допуснаха тези пари да стигнат до малкия бизнес (не включвам тук множеството фирми и сдружения, създадени специално с цел усвояване на европари), затова те предимно укрепиха позииците на посочените големи подизпълнители, особено в строителството. Големите енергийни проекти, макар че големите инвестици сами по себе си са добри, ще засилят тези тенденции. Стойността на строителството на газопровода „Южен поток” през България е 4.3 млрд. евро. За две години само по тази линия ще се похарчи сума, която е равна на преките чуждестранни инвестиции за последните четири години. Така общо еврофондовете и „Южен поток” ще генерират над една десета от БВП и това е достатъчно, за да всее раздори и да изкриви стимулите в икономиката. С още 5 млрд. долара можем да добавим към списъка с изкушения и седми блок на АЕЦ „Козлодуй”, чието строителството може да започне през 2019 г. След започналото изтегляне на чуждестранни инвеститори и при слабостта на малкия и средния бизнес,достъпът до европейските средства и в по-широк смисъл обществените поръчки станаха ключов фактор за натрупване на богатство и влияние. При несъвършени пазари, неукрепнали институции и липсата на правна защита притокът на толкова значителен капитал изостри борбата между различните икономически и политически групировки. Поради това, че не бяха конструирани с идея за икономическите ползи, а с единствената мисъл за усвояването, те превърнаха разпределението в самоцел и увеличиха зависимостта на бизнеса от държавата. Рентотърсаческият бизнес е различен от обикновения бизнес, ориентиран към печалби (дори при несъвършена конкуренция). Той не разчита на инвестиции и не постига възвращаемост чрез оптимизация, квалификация, технологии, снижаване на разходите, подобряване на веригите за доставка, а чрез пласиране близо до кладенеца, тоест в орбитата на властта. Трагедията на българската икономика е, че в редица случаи тази възвращаемост се оказа по-висока и от най-ефективните производства. Този контролиран приток на пари увеличи концентрацията и съдейства за срастване между политическата и икономическата власт. Дори по традиционни измерители концентрацията в българската икономика е сериозна. Това се дължи не толкова на мащабите на големите български компании, колкото на слабостта на малкия и средния бизнес. Но концентрацията на влияние е по-различна (и по-неуловима). Не става дума за пазарен дял, постиган чрез усилието да се произведе и достави някакъв продукт, нито е концентрация на богатство, трупано година след година. Говорим за правото за разпределяне на „готови пари”, което си е вид концесия и силно напомня определението на Прудон за собствеността. Независимо от сектора и причините, прекалената концентрация е опасна, тъй като създава нестабилност. Тя превръща отделни личности и структури не само в източник на зависимости, но и в източник на рискове. Властелините на държавата, както се самонарекоха, станаха ходеща заплаха за икономическия мир. Те са твърде големи, за да бъдат отстранени безболезнено. Too big to fail се родее с Too big to jail (Твърде големи да фалират, Твърде големи да отидат в затвора). Мнозина се питат как Цветан Василев и Делян Пеевски станаха толкова големи, че спорът помежду им разклаща цялата държава. Грешно е да се персонализира. Сблъсъкът между Делян Пеевски и Цветан Василев е само върхът на айсберга. КТБ не е пирамида, нито е криминален случай, както се опитва да ни внуши прокуратурата. Тя е възлов елемент от бизнеса с влияние (част от него, не първопричина), но изкуши и обикновените вложители да инвестират парите си в този бизнес. За съжаление, няма признаци, че разследването ще покаже къде са отишли в крайна сметка кредитите за фирми, които се водят на служители на Цветан Василев и дали с тях не е купувано влияние. Днес се решава въпросът дали тази неустойчива конструкция ще се възпроизведе отново, може би в по-хитра схема, за удобство на черпещите власт от нея и за ужас на данъкоплатците. Защото няма съмнение, че скъсването с този модел на упражняване на влияние ще е бавно, а някои позиции няма да останат дълго вакантни. Въпреки революционните настроения от последните дни, и властта, и опозицията имат общ интерес да пазят статуквото. Промяната на механизмите на подбор би довела и до промяна на политическото представителство, от което те нямат интерес. Затова българската болест е по-тежка от холандската. Ако търсим географска аналогия, то ние с опасни темпове вървим не към холандски, а направо към судански сценарий, където битката за контрол надединствения важен ресурс (петрола) доведе до разделяне на страната и война. В условията на слаба икономика притокът на капитал, подвластен на политическо влияние, е проклятие.

По-скоро връзката е скъсана доста по-рано от 1917 година (не знам дали това се случило 17 век , но нямам причини да се съмнявам на автора) Защо мисля така? Това се връзва логически със събитията в Русия от/след 1917 година, за които пише автора; имаме и обратна аналогия със България Не знам дали знаеш, но в България няма затворени църкви и манастири [1] , за разлика от СССР (доколкото знам там манастирите са затваряни, практически не остават действащи манастири), в България няма публични процеси срещу православни митрополити и дейци[2];въпреки атеистичния характер на режима, в България режимът не се конфронтира открито с църквата (режимът пипа/"удря" шамари с кадифени ръкавици); църквата в Бъл;гария е формално независима от властта[3] [4], като изключим одържавяването на имотите и); държавата субсидира църквите и манастирите. [1] Има затворени такива по-късно вследствие на депопулирането на малките селища [2] има доста процеси срещу католици [3] Устав на БПЦ http://www.pravoslavie.bg/%D0%94%D0%BE%D0%BA%D1%83%D0%BC%D0%B5%D0%BD%D1%82%D0%B8/%D1%83%D1%81%D1%82%D0%B0%D0%B2-%D0%B1%D0%BF%D1%86-1950/#.U-org-OSzng [4] Закон за изповеданията от март 1949 година http://www.nbu.bg/webs/historyproject/dokumenti_44-62/razdel7t9/ZI.pdf --- ПС Знам че си падаш по митове и популизъм, и сигурно ще ми изтъкнеш как на Великден милицията е гледала да не се събират хора, само че и тука ще бъдеш далече от истината (когато се популизира, става така - стреля се далече далече от истината) Истината е проста, стига да се познава историята - всеки режим гледа на сбирането на хора, извън казионните мероприятия и случаи, за нежелателно и опасно, т.е милицията би дебнала ако има събиращи се множества и групи по неформален и неказионен случаи всякакви - пожарникари, бялото братство, еколози и т.н.)

От статията на Майкъл Спенсър, Скорошният крах на евангелизма ...... Защо ще се случи това? 1. Евангелистите идентифицираха своето движение с културната война и поли- тическия консерватизъм. Това беше грешка, която ще има тежки последици. Те не само ще страдат заради неуспеха на тези каузи, а и ще бъдат обвинени като основни техни носители. През следващите десетилетия евангелистите ще се превърнат в синоним на хората, които се противопоставят на общата посока в културното развитие. Тяхната опозиция все повече ще бъде възприемана като заплаха и те все повече ще бъдат представяни като нещо отрицателно за Аме- рика, за образованието, за децата и за обществото като цяло. Инвестицията на евангелистите в културните войни ще се окаже една от най-скъпоструващите грешки в нашата история. Крахът на евангелизма ще настъпи, защото концентрацията ни върху морални, социални и политически проблеми изтощи нашите сили и извади на показ нашата слабост. Ще открием, че противопоставянето на еднополовите бракове и отхвърлянето само на думи на абортите (да, точно това имам предвид) по никакъв начин не допринасят мнозинството от евангелистите да имат каквото и да било общо познание върху Евангелието, защото те вярват в една кауза много повече, отколкото в самата вяра. 2. Евангелистите не успяха да предадат на нашата младеж евангелската хрис- тиянска истина в нейната ортодоксална форма, която може да бъде утвърдена и да преживее яростната атака на секуларизма. Най-голямата ирония се състои в това, че евангелистите изразходваха милиарди за образование на младежта, християнска музика, преса и медии и в резултат беше създадена процъфтяваща християнска култура за младежите, които обаче не знаят почти нищо за своята собствена вяра, освен какво чувстват към нея. Нашата младеж е дълбоко убеде- на в културната война, но не знае защо Писанието трябва да бъде следвано, не познава нито основите на теологията, нито има усещане за духовна дисциплина и общност. Следващите поколения християни ще бъдат напълно неграмотни и неподготвени за разнообразния културен натиск, на който ще бъдат подложени. Не се заблуждавайте от многобройните конференции и движения, насочени към 50 Християнска публицистика обучение по теология. Това интересува много малка част от евангелистите. Основата на евангелистката вяра остава непозната за нашата младеж и ще става все по-непозната в бъдеще. Тази загуба на „основата” от известно време вече стана видима, а плодовете от нейната липса ще бъдат още по-очевидни в близко бъдеще. 3. Евангелистките църкви в момента могат да бъдат разделени на три основни вида: 1) мегацърквите, движени изцяло от консуматизма; 2) църкви, които за- гиват; 3) нови църкви, чието бъдеще зависи от множество фактори. Смятам, че повечето от тези нови църкви ще изчезнат, а оцелелите няма да могат да продължат да бъдат евангелистки по начин, който и в най-малка степен да на- подобява сегашното им влияние. Нашият брой, нашите църкви и нашето влияние драматично ще намалеят през следващите 10–15 години. И те ще бъдат замес- тени от евангелистки пейзаж, който ще бъде напълно хаотичен и неуместен спрямо реалността. 4. Въпреки някои важни успехи от последните 25 години християнското образова- ние до момента не е създало продукт, който може да устои на все по-високата вълна на секуларизма. Вътрешното и самооценяващо се евангелистко гето раз- вива своята образователна система предимно за да създава свои служители и за да говори на себе си. Убеден съм, че християнските училища винаги са имали мисия в нашата култура, но съм скептичен, че те могат да постигнат същест- вен ефект, който да промени тенденциите. Милиони от завършилите християн- ските училища ще напуснат вярата и Църквата. 5. Загубата на основата на евангелизма ще доведе до замиране на мисионер- ската дейност на евангелизма. Неизбежната конфронтация между културния секуларизъм и религиозната вяра, която е основната цел в усилията на еванге- листите да „творят добро”, наближава много бързо. Скоро ще видим, че мнозин- ството ще вижда във волята на евангелистите да вършат добрини нещо лошо, и затова голяма част от работата ще остане незавършена. Трябва да търсим евангелистки общности, които по-малко настояват на своята християнска из- ключителност, за да могат да оцелеят. 6. Един от водещите фактори за краха на евангелизма ще бъде промяната в начина на финансиране на евангелистите в сравнение с настоящата ситуация. Смъртта на лоялното към изповеданието си и щедро „богато поколение” и на- лагането на поколението на бейби бума като ядро на евангелизма ще постави началото на промяна в неговото финансиране и тя ще доведе до неизбежно и стремглаво влошаване на положението за училищата, църквите, мисиите, общ- ностите и заплатите. Какво ще остане след краха на евангелизма? 1. Евангелизъм, който се намира твърде далеч от неговата историческа и док- тринална основа. Очаквам евангелизмът да заприлича все повече на прагма- тична, терапевтична, ориентирана към растежа мегацърква, чиято цел е да подпомага успеха. Решителността да бъдат методологично следвани стъпка по стъпка няколко успешни модела на такива църкви ще бъде по-голяма отвсякога. Резултатът от това ще бъде преди всичко отстъпление от доктрината с все повече ударение върху актуалността, мотивацията и личния успех, поради кое- то църквите ще правят все повече компромиси и ще губят способността си да предават вярата. От известно време ние често сме изправени пред опасността, когато решим да посещаваме определена евангелистка църква, в нея въобще да не чуем нищо за библейското Евангелие. Тази тенденция ще става все по-силна в близките години. Базисната вяра ще става все по-малко задължителна и необходима за евангелистите. 2. Евангелизирани католицизъм и православие. Две от печелившите групи от краха на евангелизма ще бъдат католическата и православната общност. През последните десетилетия немалко евангелисти се вляха в тези църкви и тази тенденция ще продължи да се засилва, защото все повече медийно и друго вни- мание ще бъде отделяно на „обръщането” на евангелистите към католическия или православния християнски опит. Един от резултатите ще бъде нарастваща „евангелизация” на тези църкви. Това ще даде интересни резултати, особено заради различните етнически традиции в Православната църква и заради напреженията и различията в католицизма, които по-голямата част от обръщенците никога не забелязват в процеса на преминаване към новата традиция. Според мен резултатите от влиянието на евангелистите върху тези общности ще бъдат много разнообразни. 3. Малка част от евангелистите ще продължи да търси пътища за теологиче- ска реконструкция и възстановяване. Независимо дали те ще бъдат постеван- гелисти, които ще работят за възстановяването на евангелизма чрез връщане към „простото християнство”, или теологически активни млади и реформатор- ски настроени пастори, чиято цел е втора реформация, една малка, но активна и привличаща вниманието част от евангелистите ще работи за спасяването на евангелисткото движение от изчезване по пътя на теологическото обновле- ние. Това ще бъде привлекателна, творческа и неуморна общност с акцент върху развитието на собствени медии, публичност и елит. Не смятам, че скорошният крах на евангелизма ще доведе до втора реформация, макар че от този крах ще спечелят много църкви, включително и нови. Но съм убеден, че от този нов и активен сегмент ще се възползват много от евангелистките църкви и училища, както и че той ще допринесе за бъдещите мисии по света много повече, откол- кото предполага неговата големина. 4. Агресивните евангелистки фундаменталистки църкви ще започнат да изчез- ват и ще останат да съществуват само като отмираща форма. Конвентът на Южните баптисти ще изживее драматични загуби през следващите 25 години. До 2050 г. Южните баптисти ще притежават само половината от църквите, кои- то имат днес. Южните баптисти ще се превърнат в най-видимия пример за краха на евангелизма поради всеобщата си фрагментация и загуба на устойчивост. 5. Харизматичното петдесятно християнство ще спечели най-много от краха на евангелизма. Бъдещето на евангелизма в тези среди ще се реши от битката между опасността тази традиция да потъне в подвижните пясъци на ересите, релативизма и неяснотата, и стремежа харизматичното петдесятничество да бъде реформирано и обновено въз основа на библейския авторитет, отговорно- то ръководство и връщане към истинската вяра. Виждам обнадеждаващи знаци на всички тези фронтове, но най-тежките про- блеми са свързани с ръководството на тази общност и неговата подготовка и затова не съм много обнадежден, че харизматичните петдесятници могат да подредят собствената си къща. Динамиката на тази традиция е такава, че тенденцията е на повърхността да изплува най-лошият тип лидери. Залозите в харизматичното петдесятно християнство са много високи. То се превърна в световен мисионерски феномен, но и в общността, която носи най- отровните и разрушителни ереси и грешки на евангелизма. Следващите 15–25 години ще бъдат решителни за тази общност. Имам надежда, но не съм опти- мист. Настоящото ръководство на тази общност ми дава малко основание да смятам, че те имат дори и най-обща представа за проблемите, пред които са изправени. 6. Надеждата „спасителната операция” за евангелистката традиция да бъде извършена от световната християнска общност. Би било много полезно, ако повече евангелисти обърнат внимание на обновлението, което преживя консер- вативното англиканство в резултат на усилията на Англиканската църква в Америка и на други мисии. Време е мисионерите от Азия и Африка да дойдат в Америка. Дали ще го направят? Дали ще успеят да внесат в нашата култура една по-жизнена форма на християнството? Не знам, но се моля и надявам за успеха на едно такова усилие. Повечето от евангелистите в момента не са готови да приемат пастори и ръководители, които произхождат извън тяхната собствена културна среда. Но едва ли някой може да даде сериозни доказателства, че евангелизмът в рамките на нашата западна култура може сам да си постави диагнозата и да се изле- кува. 7. Смятам, че мисионерските агенции на евангелистите ще надживеят предсто- ящия крах, но те ще бъдат значително отслабени поради загубите в основата си. Време е тези евангелистки мисионерски агенции да променят стратегиите си на поведение и е крайно време хората от Запад да използват ресурсите си, за да активизират дейността си в собствените си страни, а не само да изпращат мисионери в чужбина. (Продължава)

От това дали е готова да отговори адекватно на социалните, обществените и политическите промени. /Почти всички религии в корените лежат върху някакви демократични, хуманитарни и егалитарни принципи и корени (например равенство на хората пред бога), всички днес съществуващи религии/църкви се създават като демократични общества (отдолу-нагоре) и за повечето от тях не трудно да отговорят на промените на обществата в тази насока. Виждаме тези процеси дори при исляма - в Ииндонезия, Турция, Бангладеш ислямът успява да се интегрира , вместо да се конфронтира и/или асимилира културата/ Вижте: Християнството и Европейският съюз http://www.hkultura.com/db_text/2008_30.pdf#page=26 и тези статии http://www.hkultura.com/db_text/2008_30.pdf#page=36 http://www.hkultura.com/db_text/2008_30.pdf#page=47

Въпросът, както е поставен според мен е "дали в момента се наблюдава/има отмиране на религии(те)", въпросът спред мен не е "ще отмрат ли някога религиите" Религиите - тези които познаваме от 2000 и повече години, някога ще отмрат , но моментът според мен не е настъпил (не е сега). Факт е че в съвремената свръх-секулатористка и супер/ултра-научна епоха: -все още никоя от абрамистичните религии не е отмряла; (и католицизма и протестанството, но и православието имат своето място и роля в съвремения свят, съответно първите две се еманципират, а православието* има своето място заедно с двете като консерватор на идеите на най-ранната църква) *не трябва да бърка православието с тази по-късна църква, която е инструмент на управляващите цезари и владели, "църквата" е общността на вярващите -не е отмрял будизма; -не отмрял хиндуизма; Като писах за трансформация, имах предвид скорошното (очакваното) отмиране на евангелизма и замяната му с друга християнска форма; Една статия по този въпрос Майкъл Спенсър, Скорошният крах на евангелизма http://www.hkultura.com/db_text/2009_41.pdf#page=48

Идеята е не е лоша. Съответно в прочитът на Андрей Зубов на руската история има доста логика. Малко или много съм разочарован (но не изненадан - тъкмо заради руската традиция за която пише той) от виждането му за съвременната"свободната руска църква": Не мога да не отбележа че в българската традиция - това положение се смяташе/смята че църквата не е свободна. Всъщност таковаа положение съществуваше при тоталитарния режим в България - имотите на църквата в България бяха одържавени, и държавата се разпореждаше с нейните имоти, и тези митрополити и свещенници които бяха добре с властта имаха по-големи възможности Църквата в България е била по-демократична и народна (това е българската историческа и културна традиция) за разлика от църквата в Русия която е била отделена от народа, и е обслужвала управялващите: Както пише авторът:

Не, религиите не отмират (с изключения - някои от тях ще се транформират) Намалява броя на вярващите, намалява и значението им за живота на хората, но това не е същото.

РУСКАТА ИСТОРИЯ ОТ ХРИСТИЯНСКА ГЛЕДНА ТОЧКА Андрей Зубов в разговор с редакционния екип на списание Християнство и култура Какви бяха целите и акцентите в проекта Руска история. ХХ век? Как се отнасяте към определението ревизионист на руската история? Не се възприемам като ревизионист, защото не бих искал да бъда квалифициран в определени рамки – десен, ляв, консерватор. Целта ми е да бъде адекватен за себе си, да правя това, което смятам за важно. Проектът за тази книга се получи съвсем случайно. Дори по образование аз не съм историк, а политолог, като университетски преподавател, се занимавам с история на религията. Започнах да се занимавам с руска история в начало- то на 2000 г. За историята на Русия са написани хиляди книги и въпреки това редица въпроси от нашето минало остават нерешени. Основният въпрос пред мен беше какви са причините, довели до катастрофата в Русия – революцията, която започва през 1917 г. Този интерес ме накара да напиша книгата Размиш- ления върху причините за революцията в Русия, която се отнася за периода на руския абсолютизъм в Русия – времето от век и половина от Петър I до Николай I включително, завършил с реформите на Александър II. Уверен съм, че причини- те за руската революция трябва да се търсят именно през този период. Най- общо те могат да бъдат обобщени като три: първата е крепостното право и крепостната зависимост – тогава малка част от народа успява да се наложи над по-голямата част и да я превърне в източник на своето благосъстояние. В резултат голяма част от народа остава в състояние на пълна безкултурност, грамотността на руските крепостни селяни практически е нулева, те съзна- телно са превърнати в диваци, за да не могат да се бунтуват, особено след въс- танието на Емелян Пугачов. Собствеността на крепостните селяни е отнета и е прехвърлена на помешчиците, което води до изграждането на социална стена и ненавист между двата сегмента на руското общество – това е втората голяма несправедливост. Резултатът от тази социална стена е създаването на две субкултури – едната е европейската субкултура, тази на Пушкин, Лермонтов, Аксаков, а другата е субкултурата на неграмотността, чиито носители са хора, върнати към първобитното състояние. Разделението продължава да съществува и след формалното премахване на крепостничеството от Александър II. Трета- та несправедливост е, че след разкола от средата на ХVII век йерархията на Руската църква изцяло подкрепя висшия сегмент на руското общество и губи всякаква връзка с народа. Резултатът е, че под европейско влияние висшето съсловие се секуларизира, а низшето няма контакт и ненавижда църквата, наро- дът се обезбожва и губи своята християнска традиция. Християнството прес- тава да бъде основата на народния живот. Затова и революцията се опитва да разреши социалните неравенства под знака на богоборството. Репресиите над духовенството и разрушаването на църкви и манастири не възмущават по-голя- мата част от народа. Това бяха акцентите в моята първа книга за историята на Русия. Тя беше посветена и анализираше живота на човека. Висшата ценност в нея не беше държавата, империята, културата, а благополучието, щастието, свободата и правото на самоуправление на личността. По различни причини това изследване не излезе като книга, но отделни части от нея бяха публикува- ни в списание Новый мир. След това неочаквано ми се обади един журналист, който ми предложи да под- готвя история на Русия през ХХ век. Първо се обърнал с това предложение към Солженицин, но той отказал и препоръчал мен. Започнахме проекта, намериха се и средства за него. Решихме това да не бъде учебник в тесния мисъл на думата. Целта беше това да бъде книга, написана не от гледна точка на идеология- та, а от гледна точка на човека. Създадохме авторски колектив от повече от четиридесет различни учени и изследователи, руснаци от различни градове, но и емигранти от чужбина. Търсихме млади изследователи, тъй като те са по- освободени от стереотипите, които влияят на хората от нашето поколение. Текстовете бяха написани и събрани много бързо, всеки от авторите написа повече, отколкото се очакваше от него. Реално работата започна през ноември 2006 г., а първата редакция беше готова към септември 2007 г. Последваха още редакции, подготовката на непубликувани до момента географски и исторически карти. Това изследване, разделено на два тома, предстои да бъде издадено в началото на юли от едно от големите руски издателства. По какъв начин систематизирахте руската история на ХХ век и кои са ос- новните митове в нея? В руската история има твърде много митове. Нашата периодизация не може да се нарече принципно нова, но в нея има някои нови детайли, които се появиха в резултат на нашия подход към темата. Обикновено под история на Русия се разбира история на държавата, а не на обществото, което винаги е било поли- фонично. Книгата разглежда именно руското общество, руското самосъзнание, което невинаги се припокрива с националното самосъзнание и националните граници. След катастрофата от 1917 г. важна част от руското общество ос- тава извън пределите на държавата – Прибалтика, Финландия, Полша, Бесара- бия. Книгата се опитва да изследва историята на руския свят, а не на СССР. Вторият акцент е, че държавата не е всичко, не е висшата ценност. Руската държава често е била античовешка, особено комунистическата. Затова изслед- ваме обществото не само като опора на режима, но и като източник на съпро- тива срещу него. Тази съпротива може да намери политически израз – в лицето на бялото движение, културна – в лицето на дисидентите и духовенството, нравствена – съхраняването на семейните и традиционни ценности. Историята никога не изследва само процесите в мнозинството, но също и историята на малцинствата. Не става дума само за елита, който винаги е малцинство, но също и за важни групи като емиграцията, на чието отношение към процесите в страната също сме отделили внимание. Този подход води до нови акценти в периодизацията – ние отделяме като самос- тоятелен период не самата болшевишка революция, а годините от 1917 до 1922 г., когато завършва организираното бяло движение. Това все още не е съветски период, в тези години съществува бялото движение, чиято цел е съхраняване- то на старата Русия, но и нейната промяна, в лицето на Корнилов например. В една от песните на бялото движение се казва: „ние се борим за свобода, а не за интернационал”. През тези години няма единна държавна власт и всеки въз основа на вътрешните си убеждения трябва да направи избор на чия страна да застане – на страната на червените, на белите или да се опита да се дистан- цира. Най-голяма е групата на неутралните, но истинските герои са тези, които дават живота си в името на своя идеал за човешка свобода. Вторият етап е периодът на създаването на тоталитарната държава на те- риторията на СССР. Тя обаче включва и борбата на емиграцията, съпротивата срещу колективизацията, Гладомора. Тази съпротива не се организира от бан- дити, а от хора, които се борят за живота и достойнството си. Следва пери- одът на войната – обсъждахме как да озаглавим тази глава със Солженицин и я нарекохме съветско-нацистката война, а не Отечествената. Определянето на войната с Хитлер като отечествена е пропаганден трик на Сталин. Самият Сталин практически унищожава руското отечество – включително Църквата,културата, паметта, гробищата. Може ли да се твърди, че човек, който се е сражавал срещу Сталин, се е сражавал срещу отечеството? Това твърди Ста- лин, той мрази най-много именно тези хора, хората на Власов. Трагедията на тази война се състои в липсата на избор. Ако се биеш срещу Хитлер, попадаш в ръцете на Сталин. Ако в името на Русия се сражаваш срещу Сталин, тога- ва си на страната на Хитлер. Емиграцията в чужбина има възможността да избира, но хората вътре в страната са лишени от избор. Как е възможно да се сражаваш за Сталин, когато той е убил майка ти, баща ти или е обесил в църквата местния свещеник. В една от песните на движението на Власов се казва: „ние отиваме да се бием с болшевиките за свободата на своята роди- на”. Това е патосът на движението на Власов, неговите последователи не са тъпи и примитивни предатели, както често са описвани. Затова и войната не е отечествена, а съветско-нацистка война, това е война между два престъпни режима, заложник на която стават и германците. Тази класификация на войната е резултат от нашия по-различен подход към руската история. Много митове има и за следвоенния период, за последните седем години от ре- жима на Сталин. Официално той е наричан период на възстановяване на народ- ното стопанство. Това не е вярно, защото през 1947 г. в страната има ужасен глад. Същевременно Русия има най-големите златни резерви в света след САЩ, хазната прелива от злато и платина. Платината не се продава, за да не се подбива нейната цена на международния пазар, но никой не си и помисля, че с тези пари може да се купи хляб. Златото се използва за създаването на атомна бомба, защото Сталин си мечтае за трета световна война, с която да приклю- чи международното противопоставяне между демокрациите и тоталитарните режими. Израз на това става войната в Корея, опитът за преврат в Гърция и протичащата по същото време комунизация на Източна Европа. След смъртта на Сталин започва периодът на мирното съществуване. Берия обикновено е описван като негодник, но още по-страшното е, че той е и умен негодник. Той съзнава, че за да оправдае миналата си политика, трябва да пред- ложи нови инициативи, с които да се хареса и на руския народ, и в чужбина. Затова и предлага смекчаване на политиката към колхозите и обявява няколко амнистии. В международен план предлага обединението на Германия, евакуаци- ята на окупационните войски от Южна Финландия, края на Корейската война. Това е началото на деградацията на комунистическия режим, тъй като мирното съществуване води до западане на тоталитарния натиск, появата на дисиден- тите, известна църковна свобода, започват и първите опити за инакомислие, появата на тамиздат – издаването на книги в чужбина, а после и на самиздата. Това е основната характеристика на периода от 1953 до 1985 г., като книгата се спира и на опитите за съпротива срещу режима и тяхното смазване както вътре в страната, така и в чужбина. Опитваме са да докажем, че чувството за лично достойнство никога не изчезва от руското общество. Акцентът в заключението е върху възстановяването на историческото пространство, не на геополитическото, а на пространството на историческата памет. Целта на книгата може да бъде описана с една дума – анамнезис, припомняне на собст- веното минало. В предисловието на книгата отбелязвате, че историята не се състои само в събирането на факти, но и в тяхната нравствена оценка. От какви пози- ции правите тази морална оценка? Това е християнската представа за морал, макар и това никъде да не е фор- мулирано директно. В центъра се намира гледната точка за човека като са- мостоятелна ценност. Основният ни критерий е отношението към свободата, защото никой не иска да бъде роб, а иска да бъде свободен. Затова и другият ни критерий е отношението към свободата. Влияние върху това има и моралното разбиране за истината. Тази гледна точка към руската история не влиза ли в противоречие с доми- ниращото обществено мнение? Не се ли опасявате от реакция и от страна на държавата – наскоро руският президент Медведев обяви създаването на специална комисия, в която почти няма историци и чиято цел е да се про- тивопостави на изопачаването на руската история? Освобождаването от вътрешната цензура и от страха бяха едни от основните задачи по време на писането на книгата. Няма да скрия, че имах такива опасения през цялото време. Тази книга съдържа много тежки от морална гледна точка моменти. Но за мен е важно, че книгата вече е готова и ще види бял свят. Дори и да попаднем в полезрението на тази комисия, дори и да ме принудят да си на- пусна работата, дори и този текст по някаква причина да не излезе в Русия, той вече се намира на различни места по света и със сигурност ще бъде публикуван. В тази книга историята не се пише от победителите, тя не е цинична. Според нашата гледна точка руският народ губи, но в същото време той е и победител. Тук се сещам за думите на Лао-дзъ, който казва, че голямата победа прилича на поражение. Това звучи много познато и на християните – само на пръв поглед смъртта на Христос е най-голямото поражение. Реална ли е опасността в момента православието в Русия да се превърне в идеология на управляващия режим? Като цяло Руската православна църква в момента е много свободна (?). Държавата контролира Църквата само по един начин – като се разпорежда с нейните имо- ти (?). Има, разбира се, още един начин – ако даден йерарх има добри отношения с властта, това му дава по-големи възможности. Но ако човек е почтен, той е свободен и никой не го принуждава да прави нещо против волята си. Смятам, че в момента само користта може да накара Църквата да приеме върховенството на държавата. Другият момент е властолюбието и желанието не само да бъ- деш предстоятел на Божия народ пред Бога, а да имаш и земна власт. Но това е до голяма степен въпрос на избор. Ако доброволно се съгласиш да извършваш различни грехове, за това ти е необходим контактът с държавата, но ако искаш да живееш честно и да помагаш на обществото да надмогне посткомунисти- ческото безбожие, в момента духовенството има тази възможност. Сега това е въпрос на личен избор, а не на мъченичество. Не зная по какъв път ще поеме новият патриарх, макар че някои от първите му ходове ме карат да изпитвам опасения, че той твърде активно търси контакта със светската власт. Освен всичко друго, според мен това ще бъде и грешен политически избор. Светската власт в Русия става все по-авторитарна, тя не се основава на народен избор, а нейната популярност в момента спада, което може да се отрази и на популяр- ността на Църквата. Новият руски патриарх на няколко пъти демонстрира желанието да играе активна обществена роля. Какво трябва според вас да бъде отношението на Църквата към света? До каква степен тя трябва да се ангажира със социалната дейност, политиката, образованието? Църквата не е патриархът, тя не е дори йерархията, това е Божият народ, екле- сията, събранието на Божия народ. Моето дълбоко убеждение е, че християнинът не трябва да стои встрани от обществените процеси и да бъде отшелник. Това е валидно както за семейството, така и за неговата обществена и професи- оналната дейност. Ако си християнин, тогава в цялата си дейност трябва да следваш Божията правда и да не се боиш от лукавия. Независимо дали си хумани- тарист, физик или политик, не трябва да търсиш само своето. Лукавият винаги се уповава на егоизма на човека, на тщеславието – да си спомним изкушенията на Христос. Той се уповава на желанието на човека да живее за себе си, а човек трябва да живее и за другите. Пишете, че сам сте стигнали до вярата. Как се случи това? Пътят на всеки човек към Бога е поема. Това винаги става след някаква вът- решна криза, преминаването от света на своето към света на духа винаги е резултат от вътрешна криза, някакъв вид смърт. В моя случай това беше малко необичайно. Но то не беше нито случайно, нито внезапно. Когато бях на 16 годи- ни, ми попадна Новият завет, започнах да го чета, опитвах се да подчертавам важните пасажи и скоро осъзнах, че трябва да подчертая цялата книга. После научих молитвата Отче наш. На 25 години, когато работих над дисертацията си, която беше посветена на чисто политологична тема, случайно ми попадна списанието на Духовната академия. Списанието не беше забранено, но и дос- тъпът до него не беше напълно свободен. В този брой имаше статия на Лоски, част от книгата му за мистическото богословие. Статията беше пленителна, но за мен напълно неразбираема. След два месеца срещнах един колега, който вече беше вярващ, той ме срещна с духовния ми наставник и през 1978 г., след деветмесечна катехизация и ходене на църква като оглашен, бях кръстен. От- тогава съм в Църквата и се старая да живея в съответствие с християнските принципи. http://www.hkultura.com/db_text/2009_41.pdf#page=6

Неведнъж съм писал че според мен типично българските работодатели са сред най-ниско (слабо) квалифицираните хора в България - като управленци на компании (иначе тези хора може да са добри инженери, програмисти и икономисти) За съжаление, продължавам да поддържам това мнение: Ето на какво попадам днес:

А извинявай драги, демагостваш и заблуждаваш, или си много близко до лъжата, или прекрачваш границата; не вярвам че не си слушал за Звездец, Елхово, Грудово, Болярово, Долен Чифлик, Малко Търново.. За Харманли, Любимец, и Симеоновград ("Черния полк") може да не си слушал (явно не си служил в Трета армия) Сещам се за поделения в Смолян,.. в Гоце Делчев (и двата града са почти до Гърция) Да, Айтос, Карнобат, Ямбол, Сливен са на около 100 километра от границата, не са на границата или неподредствено до нея т.е аз не бях коректен в предишния си пост- но е факт че в близост до границата имаше много войска и въоръжение ---- хо хо хо хо, "дълбоко проникване"? Драги, Германия през юни 1941 година е суперсила, съюзена с други такива, и е ясно на малките деца по това време, че войната с нея ще е тотална война. Колкото до внушението ти че отбранителната война е по-гориворесурсна (по"петролопродукторесурсна") от нападателната/офанзивната - искрено се надявам да не твърдиш това някъде когато си "тет а тет" с някого от бившите ти съкъзарменици и сътанкисти (във форума всичко минава явно)

Според Резун Сталин е бил идиот, сетил се че за войната трябва гориво, едва след като започва войната??? ----- Образно казано, обективно СССР няма ресурсите да води големи и офанзивни войни; за да приемем фентъзите на Резун, трябва да приемем че Сталин е бил просто идиот и шут, Последното не е вярно, Сталин е диктатор който осъществява контрол върху всики аспекти на икономикатата (и контролирайки информацията за тази икономика)

Защо смятам че Иран е първостепенна цел на Сталин Пак е просто и малките деца знаят че най-важната стока за военната машина - оборудвана с машини (и за войната която ще се води с машини) е нефтът; и второ - Азерския нефт е недостъчен (и според Сталин, и де факто, и това се отчита от всички в системата) за нуждите на СССР, какво остава за бъдеща война? Ако слушаме и се връзваме на резуновското фентъзи, излиза Сталин е по-смотан и неинфориран от мърчяч-бекяр или от кака Пенка зарзаватчийката - Сталин ще води война от Картапите до Атлантика значи, ама без достъчно гориво??? /Това че Резунчо не знае или изнорира горните две опорни точки е негов проблем, а аз се чудя как уж сериозни хора толкова се връзват на такава елементарна въдица./

Ето за Иран: Immediately after the invasion, the Iranian Army of 124.000 soldiers was reduced to 65.000. But, it was increased to 80.000 soldiers due to the war waged against Germany.14 During the war a big famine broke out. Cereal products had been conveyed to the Soviets and the food was rationed due to the famine, which caused a civil commotion in Tehran in December 1942. http://atlas.usv.ro/www/codru_net/CC16/2/iran.pdf

Вижте сега, много го извъртате в търсене на теле под вола (На КГ125 в тази тема му бях дал примери и аналогии, които не можа да обори въпреки желанието му и въпреки че е юрист - знам че при споровете задължително се "забравят" неудобните тези) Просто е - и нашата войска беше струпана по южната ни граница по време на соца, и ние вдихаме гюрлутия (аз и КГ125, значи и митака сме участвали в такива занятия) но никой не смяташе нито да напада Туция или Гърция (Западна Германия), и никои реално не смяташе че те ще ни нападнат. Това се казва демонстрация , показване на сила, и го има откакто войните светуват (Ресавски, нали си историк) Освен това, войската и в мирно време трябва да участва и се включва в някакви маневри и учения, не става дума само за тактически, нали затова е войска.. (Сталин със сигурност се готви за войната; Малко е вероятно при една световна война СССР да не бъде намесен на една или друга страна, Напълно възможно е Сталин да е имал някакви идеи за вклчването на СССР във войната, на малко по-къден етап, според зависи - например моето мнение че Сталин е очаквал Германия да нападне Англия, и ако Англия падне, той да лапне Иран (иранския петрол). Лятото/есента на 1941 година, 100 -150 000 армия на шаха е просто хапка за Червената Армия, която де факто окупира Иран и го разграбва (В Иран настъпва глад и заповат гладни бунтове (сега им викаме революции), заради това че иранското жито и хранителни продулти се изземват и се изпрашат директно на Руския фронт;същото би станало със всичкия ирански петрол, ако Англия беше паднала) След падането на Соца и Варшавския договор, къде мислите че показвахме същите мускули? Аз съм бил запас, и мога да ви кажа че съм бил на занятие срещу свръбско "навлизане" и "нападение" над БГ ("свяляхме" им самолетите)

"сигурното работно място" и "високото заплащане" са топ-оценките на важните страни на работата при българите; тези оценки, тяхната подребда, корелират (по точно директно изразяват) високите нива на "избягване на несигурността" (т.е. на тревожността за която споменава Атом. най-ниските оценки получават отговорите: "възможността да се проявява инициатива" ниската оценката е в корелация и връзка както с "избягване на несигурността", така във връзка и корелация с т.н. "външната причинност" /склонни сме да смятаме че от нашата инициативност и действия не зависи нищо което би подобрило заплащането ни, условията ни на труд/ Отговорът може да се разглежда и като проява на чертите ни- избягваме да поемаме отговорност; избягваме да се конкурираме и състезаваме "отговорна работа" (ай, ай, ай, всички искаме интересна, сигурна и високоплатена работа, но никой не ще да носи отговорност, ако може друг да поема отговорността всичко е ОК - звучи ли ви познато?) "да се чува мнението ми при взимане на решения" - най-ниско поставената страна на работата;корелаците са както по-горе

Тази хипотеза подържам и аз.. в 1941 година Сталин няма никакво намерение и идея, визия година да напада/ воюва вкл. в отбрана, с Райха. (ако имаше такова намерение - и стига да не е половината орязън мозък[1], той не би банирал, разглеждал/приемал всички разузнавателни сведения за предстоящото нападение като дезинформация) [1] когато планираш да се разправиш с някого, и всики ти казват че той ще те удари, трабва да си ненормален за да приемеш това за дезинформация Смятам че Сталин, в 1941 година, чака Хитлер да нападне Англия-т.е смятам че Сталин има такова виждане и убеждение. (Това според мен е най-вероятната, или единствената причина Сталин да разглежда разузнавателните данни за предстоящото нападение като английска дезинформация)

Интеракциите включват и работодателите - проблемът е културен. Работодателите в България (поне половината или повече от половината) също изискват/дават предпочитания на дипломите и кетапите (за длъжности които изискват завършено висше образование) пред опита, квалификацията и знанията и другите умения - като емоционална интелигентност, способност за работа в екип и др. (условно при еднакви други качества и условия). Образно казано: по-голямата част от работодателите, намиращите се на най-високото ниво (или поне около половината) , предпочитат за служител един доктор , пред един бакалавър, или магистър, абстрахирайки се от мотивация за работа, емоционална интелигентност, способности за работа в екип, комуникативност, изпълнителност, честност и добър характер.. /Българските доктори - в областта в която работя, за мен, като среден менаджер са по-малко "перспективните" служители за работа в отдела (и/или компанията) от магистрите. Голяма част от докторите са хора, които не могат да се реализират професинално и/или са били нетолкова добри служители, заради което са се насочили/се насочват към докторантури/

Въпросите, които остават( при сегашната система) са поне два: - Какво да направи общообразователната гимназия за тези които не могат или не желаят да продължат да учат във ВУЗ? Имам такъв пример в семейството (човекът е завършил ОМГ) Концептуално и идейно предназначнието на тези гимназии е подготвят бъдещи студенти във ВУЗ, греша ли? - С какво гимназията/системата може да оправдае непригодността на тези хора след 12 годишно обучение?

Формулите 10+1/10+2 (10 +1+1)[1], или 11+1 ми изглеждат удачни [1]общообразователна - 10: 3+4+3

Анжък От същата публикация: Анджък

По време на соца (след 82) съществаше вариант на дуална система на обучение, такъв, какъвто визира Atom. Вариантът включваше -базова (класическа) общообразователна гимназиална подготовка до 10 клас включително (до 17 години), в която се развиват базовите умения и знания -т.н. УПК учебно-професионални комлекси (след 17 години) бяха с ограничено преподаване на базовите общообразователни дисциплини (учеше се българска литература, за западен език просто нямам спомени) и се концентрираше на специалното (средно-професионално) обучение /Това обучение формално се водеше 11 клас от съответната гимназията, но обучението се провеждаше в някое СПТУ (по изключения гимназиите имаха/развиваха собствени такива УПК курсове - за специалностите които не можеше да се обхванат от съответните в градовете СПТУ - например ИТ специалностите по УПК системата се обучаваха в Математическите гимназии/ Аз лично съм изкарал такова образование (бях първия випуск по тази система) и го приемам като плюс - имам средна специалност и практика, която не бих могъл да имам ако бях завършил обикновена/класическа или друга гимназия - завършил съм Математическа гимназия. Общо взето, може да се окаже че няма корелация или има много слаба, между гимназиалното и висшето образование ;според мен не трябва да се правят такива връзки ангро, въпреки това всички ги правят (просто силогизмът е грешен, но се е наложил като шаблон) - от випускът ми, 6 паралелки близо 200 човека има само двама завършили университета физици , без нито един математик 80-85 процента са инженери, има икономисти и един "наследствен" лекар (?) (Аз съм работил по тази специалност която съм продобил в УПК дори и вече като магистър - в преходните времена всяка работа е/беше добре дошла; Хипотетично - ако остана без работа и не мога да практикувам професията си - мога да упражнявам някъде уменията си и специалността си от средното образование, В случай че бях завършил само гимназия - нямаше да имам този избор и възможност)