nik1

Тогава приемаме че или аз съм сънувал, или че въпросният господин си е измислял? -- В статията по-горе пише че "В началото на 16 век архиепископията достига своя връх подчинявайки Софийската, Видинската, Влашката и Молдавската епархии, част от бившата Печка патриаршия (вкюлчително и самия Печ), и дори православните области в Италия (Апулия, Калабрия и Сицилия), Венеция и Далмация"

Аварите жуан-жуан, чийто наследници са европейските авари, според Хелимски са ТМ-езични. Ясно е мисля, че тук се има в предвид, че монголската и тюрската форми (на въпросната дума) са деривати на (произлизат от) ТМ форма.

В предаването се акцентираше на старобългарския език (старочерковния език). Човекът с уважение разказваше как, като дете е слушал този език в селските черквици. Аз тогава още нямах афинитет (като хоби) към историята и не проучих въпроса. Този въпрос ме терзае доста дълго време, защото не мога да възстановя или открия нещо по въпроса (но не съм и отделял повече от 30-40 минути да търся), и съответно нямам никава идея (и аз като д-р Хаус обичам загадките и отговорите по тях).

Браво. --- Историята с раждането на Христос от Девица е мотив със зороастрийски корен: Анахита, майката на Ахура-Мазда е девица..

Някой има ли информация кога за първи път (и къде все още)и къде, в Италия са водени служби на старобългарски (в православните черквици из Сицилия и Южна Италия)? Слушал съм Южна Италия е била част от диоцеза на Охриската архиепископия; По БНТ преди пет или повече години един 40 годишен италианец разказваше, че в родното му село, в детството му- службата се в черквицата (и в някои други в околността) е изпълнявала на български (вероятно чреквицата е била православна). Това ми направи впечатление.. Питам тук , макар че въпросът е исторически, но ме съмнява че в историческия подфорум мога да получа информация.. Сам не могах да намеря информация по този въпрос.. The Bulgarians conquered the city in 867. The name Ohrid first appeared in 879. Between 990 and 1015, Ohrid was the capital and stronghold of the Bulgarian Empire[6]. From 990 to 1018 Ohrid was also the seat of the Bulgarian Patriarchate. After the Byzantine conquest of the city in 1018, the Bulgarian Patriarchate was downgraded to an Archbishopric and placed under the authority of the Ecumenical Patriarch of Constantinople. The higher clergy after 1018 was almost invariably Greek, including during the period of Ottoman domination, until the abolition of the archbishopric in 1767. At the beginning of the 16th century the archbishopric reached its peak subordinating the Sofia, Vidin, Vlach and Moldavian eparchies, part of the former Peć Patriarchate (including Peć itself), and even the Orthodox districts of Italy (Apulia, Calabria and Sicily), Venice and Dalmatia.

http://www.google.bg/search?client=firefox-a&rls=org.mozilla%3Aen-US%3Aofficial&channel=s&hl=bg&source=hp&q=%D0%90%D1%80%D0%BD%D0%BE%D0%BB%D1%8C%D0%B4+%D0%A2%D0%BE%D0%B9%D0%BD%D0%B1%D0%B8.+%D0%9F%D0%9E%D0%A1%D0%A2%D0%98%D0%96%D0%95%D0%9D%D0%98%D0%95+%D0%98%D0%A1%D0%A2%D0%9E%D0%A0%D0%98%D0%98&meta=&btnG=Google+%D0%A2%D1%8A%D1%80%D1%81%D0%B5%D0%BD%D0%B5 http://lib.ru/HISTORY/TOYNBEE/history.txt Заключенный на этих условиях мир сохранялся 42 года, однако фактически это была передышка. Компромисс лишь высвечивал несовместимость церковного подчинения и политической независимости, что неустанно подчеркивал Симеон. К 927 г. стало уже невозможно игнорировать эту проблему. Два ведущих государства православно-христианского мира обрекли себя на борьбу до победного конца. На первый взгляд может показаться, что все зло коренилось в самой личности Симеона. Но главная причина катастрофы крылась в неизбежности подчинения церкви государству в Восточной Римской империи. Именно это обстоятельство заставило Симеона стать на неверный путь, а возвращение с полпути оказалось невозможным. В обществе никогда нет места более чем для одного универсального государства. Первый раунд борьбы закончился в 972 г. поражением болгар и аннексией Восточной Болгарии. Однако уже через четыре года остатки болгарского государства объединились под началом новой династии, и следующие полвека православное общество содрогалось в конвульсиях войн. Решающий удар был нанесен в 1018 г. византийским императором Василием II. Война, длившаяся более ста лет, закончилась объединением всего православного мира (к тому времени крещеная Русь также молчаливо признала единоначалие византийской власти, предполагавшееся самим актом крещения) [+34]. Однако жертвой затянувшегося конфликта оказалось не болгарское государство, которое в конце концов просто включили в состав Восточной Римской империи. Настоящей жертвой стала победившая империя. Расплату за победу пришла в 1071 г., когда Малую Азию заняли тюрки-сельджуки. И если Болгария после серии неудачных попыток все же получила свободу в 1185-1187 гг. [+35], то Восточная Римская империя так и не сумела оправиться от сверхъестественного перенапряжения изматывающих войн, приведших страну к хаосу. Византия вышла из них тяжелобольным обществом. Во-первых, ее поразил глубочайший аграрный кризис; во-вторых, жизненные силы подтачивал рост милитаризма. Крестьянство Малой Азии, платившее налоги и поставлявшее воинов, разорялось. Когда центральную часть Малой Азии заняли тюрки-сельджуки, крестьяне приветствовали завоевателей и широко принимали мусульманство. Они восприняли это как освобождение от грабителей-землевладельцев и сборщиков налогов. Массовое культурное и религиозное отступничество крестьян говорит о том, что задолго до того, как на исторической сцене появились тюрки, крестьянство Византии уже было полностью отчуждено не только от политического режима, но и от православно-христианской цивилизации в целом. Если восточноримский аграрный кризис привел к столь катастрофической развязке, сама катастрофа еще более углублялась растущим милитаризмом. Даже не дожидаясь окончательной победы над Болгарией, византийское правительство столь радикально переменило свою политику, что стало само развязывать войны против мусульман. С 926 г., когда Византия впервые послала экспедиционные войска на Евфрат, агрессия не прекращалась в течение 125 лет [+36], что, конечно, усугубляло внутренние проблемы, и без того обостренные войнами с Болгарией. Выбрав политику завоеваний, пожертвовав стабильностью и безопасностью страны, византийское правительство продемонстрировало, что оно утратило дух умеренности и сдержанности. Это, однако, не было ни игрой случай, ни коварным ударом судьбы, ни "завистью богов". Первоначальный восточноримский этос в корне переменился. И перемена эта произошла благодаря внутреннему импульсу, а не внешнему воздействию. Поскольку призрак Римской империи мог поселиться только в одном доме, борьба между Константинополем и его болгарским двойником неизбежно должна была закончиться обращением Болгарии в православие. В братоубийственной войне между идолизированными призраками и потерпела свое поражение православная цивилизация.

"Балабан" е име на християнин ("Балабанла" е на турски)..Думата е турзцизъм. Името се превежда като "Големия", "Грамадния". Най-вероятно няма връзка с куманите и печенегите- езикът им е изчезнал отдавна; Езикът на печенегите на север от Дунава може да не е бил огузки, а кипчашки (кумански)- Вероятно под влияние на кипчашкия суперстат в Източна Европа езикът им се е кипчакизирал.Ана Комнина и Махмуд Кагшари пишат че печенежкия език е "еднакъв" (Ана Комнина) или близък (Махмуд Кашгари) до куманския. Имаме българската фамилия "Балабанов"/"Балабан" ("Балабан" при бесарабските българи) Вижте и името "Узун", съвр. бълг. ("Дългия") "Узунов/"Узун" ( "Узун" при бесарабските българи)" ----- "Петре Базиргян" = Петре(Петър) Евреина ("базиргян"- преносно "евреин") или Петре (Петър) Търговеца (персийско-турски) Брайко Рум = Брайко Гърка ----- Кунчо,Куньо, Куна, Кунка, Кунев (Кунески мак.), Кунчев = Куман, Кумана, Куманов, Команенчи Кун (Куни)- унгарско име на Куманите Кумани - гръцко име на Куманите

бял/бел < *bhleg ?!?, или бел/бял < "бэли"(ТМ) - избелвам, побледнявам,?! В славянските езици имаме дума "блед" < *bhleg, сродна с lat, neoroman "blanco" (с произход от немската дума, която произхожда от ПИЕ) "*blank, from Proto-Germanic *blangkaz (“‘white, bright, blinding’”) from Proto-Indo-European *bhleg- (“‘to shine’”). Compare Old High German blanch (“‘shining, bright, white’”) (German blank), Old English blanc (“‘white, grey’”), blanca (“‘white steed’”), Dutch blank." Тогава "БЯЛ" от къде ли идва, щом като "БЛЕД" е родственото с "blanco"? "Хем-така, хем-иначе" май не става.. бел/бял < "бэленкэ", "бэли", "бэлки" (ТМ) - бледолик, избелвам, побледнявам, белвам (побеля), също блед, светъл стр.64 http://altaica.ru/LIBRARY/TMS/I/b.pdf

http://helimski.com/1.18.doc Хоругвь, horågy Детальное исследование по поводу происхождения ст.­слав. horågy (horågóv­) ‘σκη̃πτρον’ (Супр., см. СтСлСл 763), рус. хоругвь ‘церковное знамя’ (известно большин¬ству старолитературных и ряду современных славянских языков в значениях ‘хоругвь, знамя, флаг, стяг; [реже или эпизодически] скипетр, жезл; знак; флюгер; парус; воинский отряд; племя, колено’, см. ЭССЯ 8: 81­82) принадлежит К. Г. Менгесу (1979: 157­166), который придавал ему значение решающего аргумента в подтверж¬дение своей теории монгольского происхождения европейских аваров. Источни¬ком слова, согласно Менгесу (развившему идею П. М. Мелиоранского), послужило монг. oroŋγa < *horoŋγa ‘знамя’ (откуда и др.­тюрк. oruŋu id., oruŋguluγ ‘несущий, имеющий знамя’), а фиксация славянского слова задолго до монгольской эпохи оставляет един¬ствен¬ную возможность объяснения – заимствование из (монгольского) языка аваров. При этом само монг. oroŋγa, в котором предполагаемое *h- (> слав. h­) не засвидетель¬ствовано, объясняется как однокоренное с письм.­монг. orči- (ср.­монг. horči-) ‘поворачиваться кругом’, orija- ‘завертывать, мотать; вертеться’ и т.д. („табуистическое описание знамeни по его свойству извиваться, струиться, крутиться на ветру“). Представляется, что источник славянского слова действительно аварский, но не монгольский, а тунгусо­маньчжурский (раннеманьжурский); к нему же (точнее, к его жуань­жуаньскому корреляту) восходят, несомненно, монгольская и тюркская формы. Ср. маньчж. χoroŋgo ~ χoroŋgu ‘сильный, могущественный, величественный, воин¬ствен¬ный, храбрый; ядовитый’, χoroŋgo toose ‘большая, страшная власть’ (toose ‘вес, тяжесть, власть, cила, полномочия’), χoroŋge ase название одной из пограничных областей (ase ‘граница, застава’), дериват с высокопродуктивным адъективным суф¬фик¬сом ­ŋgV от χoron ‘сила, величие, могущество, воинственность, храбрость; титул; яд’ (ТМС I: 416, Аврорин 2000: 119­121). Помимо этого, хорошо засвидетельствовано специ¬аль¬ное употребление χoroŋgo в словосочетаниях, обозначающих жезл и знамя как символы власти: χ. čečikeŋge muqšan ‘rotlackierter, an beiden Enden vergoldeter Stab des Eskortes; a pole with an image of the χ. čečike attached to the end’, χ. gurguŋge kiru ‘Banner der Eskorte, auf dem Tuche in der Seidenstickerei das Fabeltier P’i-sieh; a banner of the imperial escort with the image of the χ. gurgu embroidered on it’ (Hauer 1952: 458, Norman 1978: 136; транскрипция модифицирована) при čečike ‘птичка’, muqšan ‘палка, дубина’, gurgu ‘зверь’, kiru ‘знамя’. Лишь незначительно выходя за рамки использованных сло¬ва¬рей (с заметной в них тенденцией к замене точных переводов на энциклопеди¬ческие толкования), можно признать, что слово χoroŋgo ~ χoroŋgu фактически упо¬треб¬ля¬ется в значении ‘символизирующий власть, служащий знаком отличия, insignis’, откуда всего один шаг до обособления/субстантивации в значении ‘символ власти, знак отличия, insigne’ (в первую очередь – воинский значок, знамя, скипетр). Следует отметить, что значения χoroŋgo ~ χoroŋgu ‘ядовитый’ и χoron ‘яд’ пред¬ставляют собой продукт лексикографической контаминации (в ТМС, как и в других маньчжурских словарях). В данном случае речь идет не о специфическом „значении“, а о заимствовании из монг. qoor(a) ‘яд; вред’, случайно совпавшим с исконным словом (см. Doerfer 1985: 81 и Rozycki 1994: 109 без смешения этих двух основ). Принятие жуань­жуаньского и аварского источника рассматриваемых славян¬ских и алтайских слов снимает целый ряд вопросов, порождаемых монгольской версией Менгеса, как фонетических (славянская ū­основа при -a в монгольском), так и семантических (хоругвь в значительно меньшей степени, нежели другие виды знамен, обладает свойством извиваться, струиться и крутиться на ветру; тем более лишен такого свойства скипетр). Существенным аспектом данной этимологии оказывается констатация тунгусо­маньчжурского происхождения одного из элементов монгольской и тюркской культурной лексики. Как уже упоминалось, многие алтаисты склонны считаться только с противоположно направленным потоком заимствований. В действительности же χoroŋgo / oroŋγа / oruŋu принадлежит к той же серии жуань­жуаньских слов, получив¬ших распространение в монгольских и/или тюркских языках, что и титулы qaγan, qatun, elteber / ilteber, irkin, tudun (а этот факт признан достаточно широко, ср. Ligeti 1986, Кычанов 1997: 75­78 и др.), а словообразовательная структура χoroŋgo однозначно указывает на раннеманьжурский источник.

Това са нелепи фантазии, грубо неотговарящи на болшинството антропологични, археологичи и лингвистични изследвания за за региона, и за пратюрската езикова и антропологична общност.. Т.е - нито прабългарите са населвали Минусинск когато и да е, нито пък те - като пратюрки са били европеиди, нито пък туранидите/аралидите произхождат от региона на Минусинкс. Ще допълня източниците си със следния: http://www.kroraina.com/casia/jablonskij.html

В този смисъл, самата идея да се търсят "манджуризми и монголизми" в езика на славяните от 5 век е абсурдна. Търсим манждуризми или монголизми, които присъстват във всички, или почти всички писмени славянски езици - думи които имат своя прамонголски или пратунгусомандурски произход, като (повтарям се) "Хоругва" < "оронго" (ТМ или Ст.Монг)- вижте Хелимски; "Бивак" < "Бивук" (ТМ); "Белег"/"бѣлѣгъ" < "билег" (ТМ), с корен в ТМ спомагателния глагол и/или само глагол "би" (в ТМ - със значние съществувам, живея, преживявам, явявам се някакъв, намирам се някъде, съдържам в себе си; вижте също ТМ "бивет" (бивам -бълг.)..Най-вероятно този глагол/корен е зает и при германците ("to be"), български "бъда", "бивам". Интересно е дали самите прабългари са били ТМ-езични, и дали думата в руския език не е със стробългарски произход.. стр.20,21 от ПДФ-файла: http://altaica.ru/LIBRARY/TMS/I/b.pdf "хапя" (хапче)/"happen" (поглъщам жадно, разкъсвам)< "хап-хап-хап" (ТМ), същото значение; думата може и да е с тюркски произход стр 21 http://altaica.ru/LIBRARY/TMS/I/k.pdf "Жупан" (вижте Хелимски) Този списък вероятно не изчерпва ТМ-измите, (аваризми, прабългаризми) в славянския език.. Както смята покойния Хелимский : ТМ проблем не е изчерпан с първите негови разработки

"трудно установими процеси"? Кавалите, гайдите, тъпаните, че и после зурните, тамбурите - изполвани като инструменти в народната музика и сега в Македония и Северна Гърция, и после кларинетите, да не би да се ползват единствено при българите? Ами храната, напитките? Що пием "ракия", бре чоджум? http://ru.wikipedia.org/wiki/%D0%A0%D0%B0%D0%BA%D0%B8%D1%8F ей това са го направили братята араби (още от християнски времена); арабите християни още си го поркат: http://ru.wikipedia.org/wiki/%D0%90%D1%80%D0%B0%D0%BA_%28%D0%BD%D0%B0%D0%BF%D0%B8%D1%82%D0%BE%D0%BA%29

Пошлостта просто не е добре приета обществено, много се реагира на нея и затова си е там, дето й е мястото - маргинализирана. Оф,.. аз горкия си мислих че със социализма си е отишла и демагогията.. Какво по-точно имаш впредвид с това си мнение? ---- "Пошлост" е синоним "най-лошото","елементарно", "прозрачно" Текстовете на народните песни са елементарни, на немалка част от градските песни също: http://www.galanto.com/content/view/718/25/lang,bg/ http://www.galanto.com/content/view/788/25/lang,bg/ Толкова са елеметарни или неелементарни - колкото мнозистовото от текстовете в чалга песните!! Ако видим например някъде в някой вестник списък с обяви за концертите в София или в някой град, ей такива неща... Ей, страхотен агрумент, машаалла, нямало обяви за чалга концерти. То стана като виц: "Питам аз пак, в кръчмата на Католишката махала какви са били концертите, и в кои вестник са ги обявявали, ама шопа вика - такова животно няма.."

Е, каква е "картината на българската масова култура" според теб? Дай ни някакви източници за тази култура, вместо да си играем на "тука има, тука няма" Съвремменната чалга не е съществувала през 40 години, но аз още чакам да ни дадеш източници за това какви песни са слушали хората в кръчмите (в болшинството си)? Да, хората от онова население/поколение, което е селско, а новоградското такова все още не е скъсало със селските си корени...(Със сигурност кварталът, в които съм израстнал, сега в центъра на големия храд, в началото на 20 век, е бил където са живяли работници, т.е обикновени българи - в една емблематична книга са описани кварталът, вкл. кръчмите и кръчмарските истории) ПП Съмнявам се , че населението е било толкова естетично, и че е имало толкова свободно време, което да го отделя за слушане/избор на високоесттична музика (можем да видим как изгледат кръчмите и хората в тях от онова време - от точно от снимките в темата "Изгубената България"?); Съмнява ме и че населението масово е слушало старите градски песни. Дори допускам че някои песни се създават в епохата на социлализма (казвам не съм убеден, но не мога да докажа противното в момента, освен с фактът че "Целувката на Ана" е съдадена през 70 години ), точно в периода когато населението става преобладващо градско, и в голяма си част изгубва/прекъсва селските си корени.. ____ Ще ти отбележа че Националното ни радио е създадено през 1936/37 година..

Няма старославянски език казваш.. Как наричаш езика на славяните в предписмения период, да кажем в периода 5- 7 век? Греша ли че го смятам за език (със диалекти - да кажем). Ако имаш друго виждане, моля аргументирай го.

Визирам текстовото послание на песните като разказ/предаване на нещо минало, на някаква минала "героична"/героична (без кавички) история.. http://ru.wikipedia.org/wiki/Whiskey_in_the_Jar http://www.balkanfolk.com/bg/lyrics.php?lyrics_id=3756 (Надявам се че знаеш какво е значението на думата "янкеседжия")

Откъде "знаем", каквото казваш че знаем? --- Намекът в ПП не го разбрах добре, но ми прилича или на някакво заяджане или демагогия..

Това е ирландска песен, чиито произход е далече в миналото.. ..От друга страна ние имаме такива песни.. Нашият съфорумник alvassareiro вече отговори, мисля, на въпросът "защо те не се слушат от масовата публика?", и не са предпочитани - отговорът аз го разбрах ясно и кратко като: "тези песни не съответстват на масовата култура на българите". Бих допълнил - ние вече не сме харамии, мъченици и изгнанници (каквити сме били в 18 и 19 век), "пеещи своите тъжни песни" (или юнашки песни); вече от "бирата" на братята гърци и турци.. Ето една чудесна песен , изпълнена от бесарабското българче Невена Цонева, която песен, определено предпочитам пред ирладските саги.. http://www.vbox7.com/play:d39b9ee9&start=6

Доколкото разбирам, с това си мнение се солидаризираш логически с тезата ми.. След като твърдиш че професионално направената музика не е за била слушаема за масите (само поради това че е била професионално направена), то тогава коя музика според теб е била подходяща за масите?

Ударен обаче беше един аспект от нея - с масовото ансаблизиране, с превръщането й в свръхелитарно изкуство, тя нямаше вече как да иде сред хората, да изпълнява чисто фолклорната си функция. Не смятам, че предложените като факти, съждения, отговарят на истината. За да приема обратното, ми трябват доказателства и аргументи.. Такива, които да повтвърждават едновеременно че "не е имало изпълнители, а само ансамбли", "че тези ансамбли/изпълнители не са били достъпни за публиката", че "българското национално радио и телевизия не са излъчвали народни песни"..(поне така тълкувам определенията и връзките които си представил) ------ Общо взето мнението ми по-този въпрос е: по-скоро смятам че държавата е "обгрижвала" в една или друга степен народната музика,професионализирана я е също; Самото обжригване и професионализиране само по себе си, априори не би по-могло да я направи по-недостъпна и нежелана за българите.. Или продължавам да мисля че българите не слушат масово народна музика, не защото нямат такава/или нямат достъп до такава/, а защото имат своите нагласи да слушат друга музика...Т.е. тресе ни гръзкия синдром: имаме "добра" (условно добра) народна музика, но най-слушаемата музика е поп-фолка с ориенталски мотиви (чалгата при нас, лаиката при братята гърци)

Не разрах къде са тези линкове.. Изпълнители, автори, отзиви за тези стилове? А какво ще кажеш за "поптурите", изпълнявани като авторски песни Народната песен е била "убита"? Ами това съждение не е вярно според мен. Тук се вижда историята на групите и изпълнителите: http://www.bg-popfolk.com/INDEX-dobavka/Snimki%20na%20narodni%20pevtsi%20i%20muzikanti/Snimki%20muzikanti%20i%20pevtsi.htm Групи: http://www.bg-popfolk.com/GRUPA%20ASENOVGRADSKA/index%20-%20Asenovgradska.htm http://www.bg-popfolk.com/GRUPA%20PILASHEVSKA/Pilashevska%20-%20spisaak.htm И други -- Направих една справка на издадени сбирки за народната песен и лирика по време на социализма. Ангелов-Вакарелски, Лирика - Книга на народната лирика, от седенките и хората до семейните радости и неволи. Съст. Божан Ангелов и Христо Вакарелски. София, 1946. Арнаудов-ВН - Арнаудов, М. Вековно наследство. Българско народно поетическо творчество. Отбор и характеристики Михаил Арнаудов. Т. 1-3. София, 1976-1979. Архив-ИМ-БАН - WebFolk Bulgaria <http://musicart.imbm.bas.bg/Default-bg.htm> (31.03.2007) - база-данни за български фолклор на Института по музикознание към Института за изкуствознание - БАН. Архив-КБЛ-ВТУ - Архив на Катедра "Българска литература" към ВТУ "Св. св. Кирил и Методий", В. Търново. Атанасов-Чешми - Атанасов, П. Текнали са две чешми. София, 1956. БНБ - Български народни балади и песни с митически и легендарни мотиви. Авт. колектив. Ч. 1-2. София, 1993-1994 (СбНУ, т. 60, Ч. 1-2). БНПП - Българска народна поезия и проза. Т. 1-7. София, 1981-1983. БНТ - Българско народно творчество. Т. 1-12. София, 1961-1963. Бончев-Осинин - Бончев, Вичо. Израсло дърво високо. Народни песни. Записал и редактирал Д. Н. Осинин. София, 1950. Бурин-Епос - Юнак и ясно слънце (Народен епос). Подбрал Иван Бурин. София, 1955. БЮЕ - Български юнашки епос. Съст.: авт. колектив. София, 1971 (СбНУ, т. 53). Вълчев-ПХД - Пустата хурка дрянова. Народни хумористични песни. Отбор, редакция и характеристика на Величко Вълчев. София, 1952. Върбански - Върбански, Ат. Вас. Песните на бердянските българи. Ногайск, 1910 (2 фотот. изд. - София, 2002). Живков-Янакиева - Да би гората думала: Хайдушки фолклор от Сливенския край. Съст. Т. Ив. Живков, Ж. Янакиева. София, 1968. Калоянов-ДЮДК - Калоянов, А. Добър юнак с добра коня. 152 обредни песни от село Аспарухово, Варненско. Събрал и подредил Анчо Калоянов. Варна, 1986. Калоянов-СМБ - Калоянов, А. Славите ли Млада Бога? Всичко за празника Коледа, 72 коледни песни и 4 коледарски благословии. Велико Търново, 1992. Керемедчиев-БНП-ЛЕ - Български народни песни. Лирика и епос. Избрал и подредил Генчо Керемедчиев. София, 1948. Керемедчиев-ЗПС - За правда и за свобода. Юнашки, хайдушки, исторически и партизански народни песни. Увод, избор и бележки от Генчо Керемедчиев. София, 1947. Маджаров-Странджа - Маджаров, П. Странджански народни песни. Из репертуара на Кера Маджарова. София, 1983. Миладиновци - Български народни песни. Собрани од Братя Миладиновци Димитрия и Константина и издани од Константина. Загреб, 1861 (Фотот. изд. - София, 1981); 2 изд. - София, 1891; 3 изд. - Под ред. на Михаил Арнаудов, София, 1942; 4 изд. - Под ред. на Петър Динеков. София, 1961; 5 изд. - София, 1968 (подборка на Петър Караангов). Минков-Змей - Мене ме, мамо, змей люби. Митически народни песни. Отбор и редакция на Цветан Минков. София, 1956. НПЛов. - Народно песенно творчество от Ловешки окръг. Съст. Хр. Вакарелски и П. Цветанова. София, 1970 (Ловеч и Ловешко, кн. VІІІ). НПБМУ - Народни песни на българите от Украинска и Молдовска ССР. Т. 1-2. Съст. Н. Кауфман. София, 1982. НПРК - Народни песни от Родопския край. Съст. Н. Кауфман и Т. Тодоров. София, 1970. НПСР - Народни песни от Средните Родопи. Записал Ат. Райчев. София, 1973. НПЮЗБ-1/2 - Народни песни от Югозападна България. Пирински край. Т. І. София, 1967. Осинин-Бурин-Горо ле - Горо ле, майко хайдушка. Народни песни. Отбор и редакция на Димитър Осинин и Иван Бурин. София, 1953. Осинин-Душата - Душата на българина. Битови народни песни. Отбрал и подредил Димитър Осинин. София, 1945. Осинин-Дърво - Дърво столовато. Битови народни песни. Отбор и редакция на Димитър Осинин. София, 1955. Осинин-Лехичка - От лехичка по стръкче (Народни песни). Подбрал Димитър Осинин. София, 1961. Примовски-Ела - Ела се вие, превива. Родопски народни песни. Записал Владимир Примовски; предговор и редакция на Тасо Примо. София, 1952. Примовски-Преобр. - Примовски, Ан. Преображенското въстание в поетическата памет на народа. София, 1954. Примовски-РНП - Родопски народни песни. Отбор и ред. Анастас Примовски и Никола Примовски; предговор М. Арнаудов. София, 1968. СИБ - Народни песни от Североизточна България. Т. І. София, 1962; Т. ІІ. София, 1973. Спасов-Райково - Спасов, Ангел. Народни песни от Райково и за Райково. София, 1983. Стоин-Самок. - Народни песни от Самоков и Самоковско. Състав. и ред. Елена Стоин. София, 1975. Стойкова-Гатанки - Стойкова, Ст. Български народни гатанки. София, 1984. Стойчева-Гукнали - Стойчева, М. Гукнали сиви гълъби. София, 1954. Стубел-РПС - Рано преди слънце. Трудови народни песни. Съст. Йордан Стубел; ред. Ив. Бурин. София, 1952. Църнушанов - Македонски народни песни. Текст и мелодии записал Коста Църнушанов. София, 1956. Шапкарев - Шапкарев, К. Сборник от български народни умотворения. Т. 1-6 (в 9 кн.). София, 1891-1892 (2 изд. - В 4 тома. София, 1968-1973). Янушев-МП - Малеш и Пиjанец. ІV. Народни песни од с. Блатец, собрани од Мих. Jанушев. Скопjе, 1982.

Дай ако обичаш някакви доказателства, че съществува "български стил" на масовата музика през 30 и 40 години на миналия век. Автори, изпълнители, анализи и разбори, отзиви за този стил? Не искам хитруване и вадене от контескта на статията на нещата които цитираш - които ту ще уж са "симфонична музика" (защото според теб дебатът е бил за симфоничната музика, и тогава, това което цитираш като параграф също следва се отнася за симфоничната музика), ту няма да за симфоничната музика, а за някаква друга българска такава.. Моля, пак повтарям: дай ако обичаш някакви доказателства, че съществува "български стил" на масовата музика през 30 и 40 години на миналия век. Автори, изпълнители, анализи и разбори, отзиви за този български стил?

http://amti.hit.bg/history/10l.htm

1. Има българска музика (аз това не го отричам по-горе), приятелю, но няма български стил, както се вижда. Българската народна музика не е "български стил" в музиката, смятам защото: а) тя има регионален характер (дадох примера с песента "излел е делю хайдутин") б) там където излиза от регионалността си, е подобна на народната музика на другите коренни балкански народи, споделящи една и съща култура, история, и в мнозиството си са хора със "споделен" произход. (Ромънците вероятно имат повече славянска кръв и корени от българите,..Гърците от северна Гърция - вероятно имат такива колкото и ние българите.. А ние от своя страна - съдържаме голям примес в "корените" си - от латинизираното и елиноезино предславянско население, вклчително и албанското такова, което се асимилирали!) 2.Градските песни ( аз знам само няколко известни песни) са копия и деривати на шансоните и романсите..Те във всички случаи не формират "български стил".. 3.Цитатът е от "Дискусията на българския национален музикален стил през 30-те години"

Какво ти има бе пич, та веднага започваш да обиждаш?