nik1

Я недей демагогствай моля, за какво "фашистко" ми говориш! Какво не разбра, пак ли да ти обяснявам?; С нищо не ми опонираш в момента, ами само говориш бла-бла!! Я ми кажи кой католически народ остана под османско или ислямско господство? Я ми кажи в какво социално и икономическо положение са православните Молдова, Украйна, Беларус, Сърбия, Македония, и ги сравни - в този аспект с коя да е католическа страна в Европа или Латинска Америка!!! Сложи и България и Ромъния!! Сравни ги и с ислямските страни, защото явно допускаш и че ние под Османско сме цъфтяли!, а католическа Европа е гниела! То бива първосигналност, и липса на елементарни способнсоти за осмисляне на изразени идеи (на тая способност и казват интелигентност), ама като това на някои хора - никъде го няма!!!

, да не би ти сам да се освободи от Османско?!... Някои хора си остават много нещастни, много тъпи, много неграмотни, и много комлексирани. Вари ги печи ги - все тая.. ..Сега духаме супата, щото младите емигрират в Европа за да се реализират и да търсят реализация, или изобщо не раждат, защото сме на дъното.., и българчета, които се раждат са няколко пъти по-малко от тези, които умират!!, Ама това само тъпунгерите и малоумните педали не го знаят, защото ги интересува само това да си врат разни неща в минтилясалите за..ници!!

Отне ми малко време за да изровя тези данни, тъй като ги търсих по памет и спомени в мои съобщения във форум, в които нямам достъп за "търсене". Предполагам че в източниците могат да се намерят случаи на убиване за прелюбодеяния/изневяра в Иран според произнесена присъда от съда... http://www.google.bg/search?hl=bg&clie...D0%B5&meta= Идеята май е такава - неомъжените жени, които правят секс с омъжени мъже (смята се за прелюбодеяние) - се осъждат на "бой с пръчки", а омъжените прелюбодейки се осъждат на "убийство с камъни.". Ето една публикация, с частично изследване на правния статус на убийството с камъни в Иран, и с данни за такива убийства при прелюбодеяние/изневяра.. http://www.iran-e-azad.org/stoning/women.html Ето тук по долу е описан случай на осъждане на убийство с камъни - за прелюбодеяние на омъжена жена...Доколкото разбирам: първоначално съдът е постановил 99 тояги (което май си е живо убийство) с обвинението "незаконни връзки" , защото се е доказало че жените са били в "компания" на друг мъж, присъдата е била изпълнена, а след това същият съд е решил че има "прелюбодеяние", и е постановил убийство с камъни: http://www.theaustralian.news.com.au/story...8-12377,00.html Iranian sisters face stoning for adultery - report "The two sisters were found guilty of adultery – a capital crime in Islamic Iran – after the husband of one of the pair presented video evidence showing them in the company of other men while he was away." Тук има данни за убиване с камъни на мъже - за прелюбодеяние/изневяра: http://www.foxnews.com/story/0,2933,479752,00.html

Не се препоръчва за хора със слаби сърца, и за деца под 18 години! "Saeed Ghanbari receives 80 lashes for abusing alcohol and having sex outside marriage" http://www.dailymail.co.uk/news/article-47...lcohol-sex.html "Iran sentences woman to death by stoning for adultery Tehran, Iran, Oct. 15 – A court in Iran sentenced a woman to death by stoning for adultery and an Afghan man to execution and 100 lashes on charges of murder, a state-run daily reported on Saturday" http://www.iranfocus.com/en/index.php?opti...iew&id=4006

А сега де? Как ми опонираш, за това което пропонирам?.. Я ми кажи какво предпочиташ за българите? Да сме на "опашката на Европа" (това не са мои думи), или да сме в челната двайсе и петица в света http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%90%D0%B2%...%80%D0%B8%D1%8F https://www.cia.gov/library/publications/th...r/2004rank.html ? Да искаш и предпочиташ първото - високопатриотина нагласа ли е според теб,..или е антинационална?..За мен, определено е антинационална.. Дорончо, римо-католиците не оставиха никой католически народ под турско или ислямско владичество - на Балканите, в Сицилия, в Иберия (дори воюваха за Албанските католици); Ние (и Гърците, Сърбите и Власите, които "получиха" своите независими държави след Руско-Турската война през 1829-1830 г.!) чакахме цели 500 години Русия да се замогне и засили, за да ни освободи.. Българите католици имаха подкрепа от вън по време на Османското Владичетво, излъчиха своя интелигенция, учени, и направиха своето Възраждане,.. около 2 века преди безправните и смачкани от гърци и турци православни българи да се осъзнаят.. Ето ти една извадка от пътеписа един Немец- бивш "роб" на Унгарците, от 16 век: "На 14 юли тръгнахме рано сутринта от Пловдив и към 4 часа стигнахме, като из пътя не спирахме да се храним, до едно село, наречено Ветрен по български, а по турски — Хисарджик. Това е голямо българско се- ло. Имат 2 попа, няма и следа от турчин. Народът е хубав и силен, в много къщи имаха собствено вино за продан, младо винце. Всички носеха за продан погачи, сено, ечемик, кисело мляко, извара, месо, а също така и круши. Намира се на 10 мили от Пловдив, високо сред пла- нините, през които трябваше още същия ден да минем. Жените и особено момите сплитат по цялата си гла- ва много плитки една през друга, като мрежа; носят ви- сулки на ушите, около врата си носят верижки и шну- рове, на които висят разни мидички, сини стъклени мъ- ниста, месингови парички; някои носят шапки от бели миди — каквито се слагат по конските юзди, наедно с нюрнбергски пфениги — от шапката под брадата съ- що един наниз миди. Момите се обличат обикновено в прост плат с цвета на дроб, какъвто тъкат евреите в Зеленек, носят и шалвари до коленете, набрани или на- гънати като унгарски гащи. Някои имат вълнени къси чорапи, някои — турски кожени чорапи, а върху тях — 188 турски башмаци. това са ниски обуща. Някои не носят шалвари, нямат и горна дреха или палто, ходят само по една риза без престилка. Ризите им около врата, на гърдите и на ръкавите са богато и разноцветно извеза- ни с боядисани вълнени конци, както е обичайно и в Седмоградско. Жените носят на главите си малка лене- на шапчица, отзад я връзват с шнур, на нея виси ши- рока опашка, също извезана с много цветове и в ней- ния долен край е прикрепен пискюл. Върху всичко то- ва забраждат някаква проста кърпа. Всички са друже- f любни. Когато пристигне чужденец, дохождат всички и | заговарят хората, което турските жени не правят, за- | щото са нечистоплътни и бедни като цигани, не могаг да работят нищо и малко от тях се виждат по селата. Само мъжете и пленниците вършат всичко. Българите нямат право да носят хубави дрехи. Ходят всички в сиви и бели ямурлуци, нямат нито обуща, нито ботуши, а само цървули от необработена волска кожа и чорапи до коленете. Шапките им са от бяла плъст или бяло сукно, а също и от кафяво просто сукно, със зао- стрена форма. Мъжете нямат горни дрехи, ходят само по ризи зиме и лете. Не са остригани като турците, а отзад им зисят дълги кичури коса, по които се познава, че не са турци. Никой не носи оръжие, само големи тояги. Те се оплакват много от турците, трябва да ходят по ангария на 50, 100 мили и освен това да плащат у дома си всички данъци и налози, така че направо могат да измрат от глад. Защото турците грабят само бедните християни и всеки ден измислят по нещо, както пра- веха унгарците. Поради това бог ще накаже и едните, и другите. Много българи, около 100, били отведени по Дунава до Амасия в Персия, за да пазят конете на султана, на пашите, спахиите и други, а при това тряб- вало да нощуват на открито. Турците искат само да гос- подарствуват, а други да работят за тях." Ханс Дерншвам 1553-1555 г.

Щяхме да имаме вероятно, по-добра съдба и шансове, ако бяхме приели хриянството от Римския Отец /Римо-католиците/, вместо да се пищолим с Патриарси и/или Императори (Цезари) с неограничена власт; Най-вероятно Унгария /или по-късно Унгаро-Австрия/ щеще да ни "освободи" от Турско, ако не бяхме се опазили сами / т.е да ни "зароби"/ - като "зароби" Чехите и Немците; и като Австро-Унгарски "роби", ние щяхме да напреднем повече.. от колкото като полу-свободни Османски поданици..Вижте къде е Чехия сега, вижте къте са "робите" Немци /Австрийците демек/ , вижте къде са православните ...България, Ромъния /най-развитите по отношение на БНП православни държави, изключваме Гърците/, да споменем Молдавия.. и Русия /дето внася храна, а има земя с която може да изхрани 1 милиард човека/, Украйна, Беларус, Сърбия и Македония..

Кафир значи неверник, езичник, идолопоклонник; Хората от книгата, които не са мюсюлмани - са само неправоверни според Корана..Или обобщавам: Неверниците (кафирите) - са тези, които не са получили "Откровена книга". Тората, Евангелието и Корана са "Откровени книги" - според Корана, които мюсюлманите смятат за "Последносто откровение", "Печатът на книгите"...После става по-смешно с цитата ти, защото "Аллах" на Български език означава "Бог",.... който "Бог", "Аллах", "Тор" е един и същ за хората от книгите.....Разбира се с неверници може и да се означават и отхвърлилите и неспазващите законите на книгите - но в Корана не се различават отхвърлилите и неспазващите законите и повелите на Корана, и тези които са отхвърлили "своята книга".. http://www.harunyahya.com/bulgarian/Quran_...ranslation8.php Тук можеш да прочетеш цялата Сура; ако не ти е ясно какво се казва, за какво се говори и каква е идеята - съжалявам за теб, тогава... 1. Питат те за придобитото във война. Кажи [о, Мухаммад]: ”Придобитото е на Аллах и на Пратеника. Бойте се от Аллах и се помирявайте взаимно, и се покорявайте на Аллах и на Неговия Пратеник, ако сте вярващи!” 2. Вярващите са онези, които щом бъде споменат Аллах, сърцата им тръпнат, и щом им бъдат четени Неговите знамения, те усилват вярата им, и на своя Господ се уповават; 3. които отслужват молитвата и от онова, което сме им дали, раздават. 4. Тези са истинските вярващи. За тях има степени при техния Господ, и опрощение, и щедро препитание ­ 5. както твоят Господ те изведе от дома ти с истината, а на част от вярващите [това] не им хареса, 6. спорейки с теб за истината, след като тя пролича, ­ сякаш ги водят към смъртта и я виждат. 7. И когато Аллах ви обеща, че едната от двете групи ще е ваша, вие пожелахте онази, която е без оръжие, да е ваша. А Аллах искаше да възцари правдата със Своите Слова и да прекърши неверниците, 8. за да възцари правдата и да отмени лъжата, дори престъпниците да възненавиждат това. 9. Когато призовахте вашия Господ за помощ, Той ви откликна: ”Аз ще ви подкрепя с хиляда ангели един след друг.” 10. Аллах стори това само за радостна вест и за да се успокоят с него сърцата ви. Помощта е единствено от Аллах. Аллах е всемогъщ, премъдър. 11. Той ви покри с дрямка за успокоение от Него и ви изсипа вода от небето, за да ви пречисти с нея и да премахне от вас скверността на сатаната, и да укрепи сърцата ви, и да заякчи с това стъпките. 12. Твоят Господ разкри на ангелите: ”Аз съм с вас. Подкрепяйте вярващите! Ще вселя Аз ужас в сърцата на неверниците. Бийте ги по вратовете, бийте ги по всички крайници!” 13. Това е, защото се възпротивиха на Аллах и на Неговия Пратеник ("АЛЛАХ" Е БОГ, "ПРАТЕНИКА" според Корана Е ИСУС, за нас ГОСПОД). А за който се възпротиви на Аллах и на Неговия Пратеник, Аллах е суров в наказанието. .. Мисля, това е мое мнение, че намирането на общ език между изповядващите различни религии в едно мултирелигиозно общество като нашето, никак не е трудно: Ето една статия от д-р Милена Бордън, преподавател по национализъм: http://209.85.129.132/search?q=cache:aUVDM...lient=firefox-a "Също така историческите корени на българското християнство могат да бъдат смятани за фактор. Западни изследователи на Балканите приемат, че многопластовият произход на българското християнство е повлиян от разните ереси, които се скитат по тези земи през Средновековието. Според отоманския специалист и изследовател на отоманската култура в България Макиал Кил манихейски и неманихейски дуалисти от рода на павликяните са се вливали в балканското християнство. Особено влиятелно се смята движението на богомилите, които проповядват дуалистична хетеродоксална вяра, често използвана като причинно доказателство за приемането на исляма от християни4. Социолозите често говорят за християнската неконвенционалност на българското ethnie, която става извор на т.нар. етническа толерантност на българина – отвореност към междуетнически комуникации. Турското малцинство в България също може да се опише като неконвенционално мюсюлманско общество от гледна точка на религията. По принцип то е част от голямата общност на балканските мюсюлмани и на теория изповядва исляма, както е известен в неговата класическа цялост. Но на практика учените в тази област посочват, че отклонението на българските турци от официалния ислям ги оформя като специфично и донякъде различно мюсюлманско общество. В западната социология балканските мюсюлмани, включително и българските турци, са известни с неортодоксален, еретичен и мистичен ислям. Изследвания на ислямски секти в България показват, че тук има смесвания на елементи от християнство и ислям – в ритуалите на дервиши, бекташи, алиани5. В техния синкретизъм има следи от смесване на народно християнство и народно мюсюлманство, създаващо екзотичния балкански ислям, в който се срещат икони и баптизъм. Българските мюсюлмани практикуват исляма в средата на българските християни и други хора и развиват свой особен ислям, често описван като нестрог, немонотонен и схоластичен. Подобно на българите християни, те също развиват склонност към междуетнически контакти, макар и не неограничени. Поради тези си особености изповеданията – християнски и мюсюлмански – могат да се нарекат ”недисциплинирани”, но тези особености са и една от причините за известното като мирно и екзотично съвместно съществуване на коренно различни вери по българските земи. Тук религиозните граници по време на Отоманската империя изглежда са били колкото стриктни, толкова и пропускливи." Общо взето ясно е че българите в голямото си мнозиството сме атеисти*, и нямаме проблеми с нечии вярвания; При турците е същото що се отнася до отвореност - те са отворени, и не може да се каже са ортодоксални и сляпи последователи на Корана (щото никой в България не е убит за изневярва,.. а в Иран бият и убиват )....Ортодокса май навлиза при Арабските възпитаници - главно помаци, ноовоприели исляма, жени омъжени за Араби, но имам разбирането че като цяло те са толкова от приелите някоя християнска деноминация, или завърналите се в лоното на ортодоксалното християнство.. *При нас е очевидно че християнството има единствено етно- и нацио-историческа "стойност", то е важно исторически за етническата идентификация, идентитет, и съответно за националния идентитет - доколкото България е етно-национална държава, с етническо мнозиство - което сме ние българите, но в същото време - в нацията ни, в гражданското и конституционното и разбиране и същност, се включват всички граждани на България.. /По определение етническият идентитет, или ethniе, има шест компонента: 1) име, с което общността се обозначава и идентифицира; 2) мит за общ произход – именно мит, а не факт, мит, който се отнася до общия произход и е разположен контекстуално ”във времето и пространството” и създава представата за фикционално родословие; 3) памет за общо минало, включително герои и събития, които се празнуват; 4) един или повече елементи на обща култура, които обикновено включват религия, обичаи, език; 5) свързаност с родината, която не е задължително да е физическа, а може да бъде и само символична; 6) чувство за солидарност, споделяно поне от една част от етническата общност ./

Интересна е историята на този Северен Понтид от р. Ока : http://www.anthromaterial.info/forum/viewtopic.php?pid=49 "Новейшие топонимические изыскания достоверно свидетельствуют, что области верхнеокского бассейна, где локализуется голядь, составляют неразрывную часть древнего балтского ареала. Причем, водных названий балтского происхождения здесь не меньше, чем в других регионах древнего расселения этого этноса. В этой связи, можно со всей определенностью утверждать, что балтские племена начиная с отдаленной древности вплоть до славянских миграций заселяли земли бассейна верхней Оки (Седов, 1971, с. 99-113; Топоров, 1972а, с. 217-280; 19726, с. 185-224; 1982, с. 3-61; 1988, с. 154-176). Русское население, характеризующееся антротипами западных славян-вятичей и балтов-голиндов продвинулось с р.Оки в юго-восточном направлении. На р.Цне и р.Суре русские ассимилировали автохтонное население – цнинцев. Антротип цнинцев отличался от мокшанского и имел древнее протоарийское степное происхождение. Цнинцы в VIII-Х вв. н.э. имели следующие характеристики: - головной указатель – 73,3; - высотный диаметр – 135,4; - скуловой диаметр – 130,2; - носовой указатель – 52,7; - зигомаксилярный угол – 125,3 (хорошо профилированное лицо) (стр.254) Тип цнинцев был близок типу ираноязычных аланов VIII-IX вв. н.э. : - головной указатель – 74,8; - высотный диаметр – 135,8; - скуловой диаметр – 131,3; - зигомаксилярный угол – 121,4; - носовой указатель – 47,8. - угол носовых костей к линии профиля – 31,3; (стр.254) Этот факт указывает на то, что цнинцы изначально говорили на индоевропейском языке иранской группы." http://slavanthro.borda.ru/?1-0-150-00001431-000-0-0 "Антропология осетин: Большинство осетин принадлежат к центральному кластеру кавкасионского типа с иранскими и понтийскими элементами. "30% северных осетин имеют относительно светлые волосы или глаза. Долгое время, особенно в первые века Аланского Царства, осетины имели более выраженные иранские и понтийские элементы, однако, впоследствии преобладающим стал кавкасионский тип, встречающийся наиболее часто в Южной Осетии и дигорских районах Северной Осетии." Забележки по написаното: Понтидите от Източна Европа може да са били са били ираноезични, или част от тях - в древността ("Обитателите на р. Цна"; "Осетините по време на аланското Царство"), като произходът им е най-вероятно свързан със препонтидите - "фатяновци" (бъдещите тохари.. или тохароезични, за които се предполага от много изследователи, че учaстват в етногенезата на Аланите/Осетите - като познатите Аси, Юеджи). Така че въпросът е: понтидния компонент при българите, които е преобладаващ - славянски ли е (от някакви опонтидени славяни ли е), или е от прабългарите.., т.е доколко е славянски, доколко е прабългарски? Май трябва да се види и каква е била расата на коренното население (и ако предположим че е останало по-значително такова след многогодишните нашествия на Хуни, Славяни, Авари и Българи на Балканите)..Важно е според мен да се провери и доколко "понтизацията", или проявата на някои от особеностите и (грацилизация и др.), при съвременните българи не са късни явления, проявени след осми-девети век..

Някои съвременни етноси и групи , които са понтиди (това не са всичките): - Българи http://www.velesova-sloboda.sled.name/jpg/ag-102.jpg взета от: http://www.velesova-sloboda.sled.name/antr...lossary-ru.html , БЮРМакедонци, понтидният тип се среща се при Румъни, Молдавци, Украинци -"Източен Великорус" от средното течение на р. Ока; - Русите от Дон-сурския регион; - http://slavanthro.borda.ru/?1-0-150-00001431-000-240-0 http://re.foto.radikal.ru/0707/44/6788fea2dfe5.jpg (защо тези хора не са очакваните Кавказиди, а се явяват Понтиди ?) http://o.foto.radikal.ru/0706/66/bae9b37e6026.jpg (осети, пондиди?) http://o.foto.radikal.ru/0706/c0/786548a62e75.jpg (грузинци, кавказиди,.. арменоиди?) Хипотези: http://www.ido.edu.ru/psychology/anthropology/6.html Авторът не е антрополог: http://kitap.net.ru/bayar2.php

1. http://community.livejournal.com/slav_drevnosti/43858.html "По мнению современной русской исследовательницы Т. И. Алексеевой, к ним, прежде всего, принадлежит относительная широколицесть – признак, который во времена неолита-энеолита был широко распространен на территории Центральной, Восточной и Северной Европы. На севере ареал широколицести ограничивался верхним и средним течением Западной Двины, на юге – левыми притоками среднего течения Дуная, на запад – верхним и средним течениями Вислы, на восток – нижним течением Днепра (рис. 1). В его северной части широкое лицо по большей части совмещалось с удлиненной (долихокранной), в южной – как и с долихокранной, так и мезокранной формой черепа [6]. Широколицесть и долихокранность – черты, свойственные носителям ранненеолитичной нарвской культуры, племенам шнуровой керамики времен энеолита в южной Балтике и для части носителей фатьяновской культуры бронзового века [7]. Что же касается мезокранных широколицых форм, то они во время энеолита были распространены в Северо-западном Причерноморье и в Подунавье, где граничили с мезокранными узколицыми вариантами Балканского полуострова [8]. Комментируя эти выводы Т. И. Алексеевой, русский археолог В. В. Седов, который владел методикой краниологических исследований, заметил, что обращение к палеоантропологическим материалам отдаленных исторических эпох, целью которых являются поиски генетических истоков славянских народов, является неправомерным. "Сопоставление антропологических материалов, разорванных трехтысячелетним периодом господства обряда трупосожжения, – писал он в монографии, опубликованной в конце семидесятых годов прошлого века, – носит гипотетический характер и не может быть использовано для серьезных выводов. В частности, для решения конкретных вопросов этнической истории славянства оно абсолютно ничего не дает" [9]. Это утверждение было слишком категорическим. Впоследствии Т. И. Алексеева показала, что по специфическим пропорциям основных размеров черепа и лицевого скелета (соотношение высоты черепа к половине продольного и поперечного диаметров, высоты лица к высоте черепа, ширины носа к ширине лица) средневековые славяне достаточно четко отличались от средневековых германцев, обнаруживая родство с балтами. В основе этой дифференциации лежит гетерогенность населения предыдущих исторических эпох, в частности племен культур шнуровой керамики, которые были широко расселены на территории Северной и Центральной Европы. В их антропологическом составе выделяется два компонента, а именно: относительно высокоголовый, с низкими орбитами и достаточно широким носом, и относительно низкоголовый, с высокими орбитами и узким носом. Первый из них, впоследствии представленный среди славян и балтов, был распространен в юго-восточной Балтии, второй, свойственный средневековым германцам – на севере Западной Европы [10]. Из этого, вопреки утверждениям В. В. Седова, можно сделать по крайней мере два важных этногенетических вывода, а именно: во-первых, уже во время энеолита–бронзы предки германцев, балтов и славян занимали разные ареалы; во-вторых, антропологические данные, по крайней мере опосредованно, свидетельствуют в пользу тезиса о давней балто-славянской общности, которую отстаивают специалисты-языковеды. Рассматривая вопрос о самых давних морфологических истоках славянства, Т. И. Алексеева почему-то не привлекла данные из антропологии неолитических племен гребенчато-накольчатой керамика Поднепровья, которые оставили памятники культур днепро-донецкой общности. Согласно радиоуглеродному анализу, они датируются серединой VII – серединой ІІІ тыс. до н.е. [11]. По мнению известного отечественного археолога Дмитрия Телегина, непосредственными предками днепро-донецких племен были носители днепроприпятской и донецкой мезолитических культур, которые проживали в Волыни, Полесье, и в лесостепной зоне междуречья Днепра и Сиверского Донца. В раннем неолите они активно продвигались в степное Поднепровье, ассимилируя местное население. Именно в этой зоне Украины, особенно в Надпорожье и Приазовье, исследовано большинство неолитических больших коллективных некрополей: Мариупольский, Вильнянский, Вовнизький, Никопольский, Ясинуватский, Лисогирский но др. Кроме того, они известны в южной части Средней Надднепрянщины (Бузьки, Олександриивский, Осипивка, Засуха и тому подобное) и на севере Крыма (Долинка). Упомянутые памятники, которые извлечены из могильников мариупольского типа, были оставлены людьми трех родственных культур днепро-донецкой общности – надпорожской, киево-черкасской и донецкой. Во время раскопок этих уникальных памятников обнаружено свыше тысячи скелетов, для которых характерно прямое положение на спине [12]. Анализ антропологических материалов из неолитических некрополей Украины показал, что люди днепро-донецкой общности принадлежали к своеобразному варианту протоевропейского (позднекроманьонского) типа, который советские специалисты-антропологи называли по-разному: В. В. Бунак – "вовнизким" [13], Г. Ф. Дебец – "кроманьонским в широком смысле" [14], И. И. Гохман – "надпорожско-приазовским" [15]. По их выводам, он имел северное происхождение. "Костные остатки людей позднего палеолита и мезолита Восточной Европы, – писал на этот счет Г. Ф. Дебец, – принадлежат, по крайней мере в своем большинстве, людям южного происхождения, люди же днепродонецкой культуры являются переселенцами из северных областей или их непосредственными потомками" [16]. По своим краниологическим характеристикам (общая массивность, сильное развитие рельефа, высокое и широкое лицо, очень низкие орбиты, умеренная ширина носа, и тому подобное) население днепро-донецкой общности в целом близко к носителям неолитических культур гребенчатой и гребенчато-накольчатой керамики северной полосы Евразии [17]. По итогам современных исследований, в антропологическом составе днепро-донецких племен выразительно прослеживается два компонента. Первый из них характеризуется долихокранией, средневысоким, хорошо профилируемым лицом, сложился на местной основе, унаследовав черты той части мезолитичного населения Украины, которая представлена скорченными захоронениями в могильниках Василивка I и Василивка ІІІ. Второй компонент, который характеризуется мезокранией и ослабленной горизонтальной профилировкой лица, связан с прибывшими племенами. Носителям обоих компонентов были свойственные низкие орбиты, среднеширокий нос с высокой переносицей, а главное – широкое (у носителей первого варианта – 143,5-147,5 мм) и исключительно широкое (среди представителей второго варианта – 149- 159 мм) лицо [18]. (рис. сверху). Опосредованным свидетельством сложной этнокультурной ситуации, которая сложилась в Нижнем Поднепровье после появления здесь новых племен, являются многочисленные повреждения, обнаруженные на скелетах похороненных в могильниках днепродонецкой общности. Так, на черепе № 16 из Василивки ІІ сохранился след от удара копья или стрелы; на черепе № 18 – округлая вмятина от удара тупым предметом; на черепе № 64 из Ясинуватки – пролом овальной формы, который стал причиной смерти [19]. Анализ краниологических материалов показывает, что черты первого – местного – компонента, который прослеживается в антропологическом составе днепро-донецких племен, преобладали на севере ареала днепро-донецкой общности – в Средней Надднепрянщине и, возможно, на Волыни, в бассейнах Припяти и Немана и на верхнем Днепре. Эти регионы Украины и Беларуси охватывают ареалы киевско-черкасской, волынской, неманской культур и припятско-полесский вариант днепро-донецкой общности. По своим керамическим комплексам, орудиям труда и традиционным формам ведения хозяйства – охота и рыболовство, – они находят аналоги с хронологически близкими памятниками Южной и Юго-восточной Польши, известными под названием "культура дольково-гжебековой керамики" [20]. Указав на общие черты этих формаций, Дмитрий Телегин объединил их в один "вислоднепровский блок" [21]. Примечательно, что именно в ареале висло-днепровского блока культур гребенчато-накольчатой керамики сосредоточены очень архаичные славянские гидронимы, отдельные из которых являются производными еще от индоевропейской праосновы [22]. Самыми архаичными, по выводам известного русского лингвиста О. Н. Трубачева, локализуются в Надднестрянщине (Сопот, Мочац, Стебник и тому подобное), на Волыни (Стир, Стубло, Жерев но др.) и Средней Надднепрянщине (Трубиж, Говтва, Супой и тому подобное) [23]. Достаточно большая группа древнеславянских гидронимов исследована в Поросси (Тупча, Гобежа, Росава, Гончища) и на Ирпени (Ирпинь, Стрекоза) [24]. Значительное количество автохтонных славянских гидронимов (Вижва, Вилия, Иква, Клязьма, Небель, Припять, Утора) зафиксировано в междуречье Западного Буга и Случи – притоки Горини [25]. Совокупность археологических и лингвистических данных, по мнению Дмитрия Телегина, дает основания рассматривать широколицых носителей висло-днепровского блока культур гребенчато-накольчатой керамики ІV – III тыс. до н. э. как древних предков славян. Применяя ретроспективный метод анализа, он пришел к выводу о непрерывности этногенетических процессов в Юго-восточной Польше, на Волыни, Полесье и Подолье, от неолитических времен и вплоть до третьей четверти I тыс. н. э., когда в очерченном ареале сформировались раннеславянские археологические культуры типа Прага-Корчак-Пеньковская [26]. Подобные процессы происходили и в северной зоне распространения неолитических культур гребенчато-накольчатой керамики, где формировались прабалтские племена. Существует мысль, что на начальном этапе своего язычно-культурного развитию они были родственны с праславянами. По выводам русского археолога и историка А. Я. Брюсова, балто-славянская лингвокультурная общность сложилась в ІV тыс. до н. э. [27]. Болгарский лингвист В. И. Георгиев считал, что она сформировалась несколько позже, выделяя такие этапы балто-славянских языковых взаимоотношений: балто-славянский (ІІІ тыс. до н. э.), переходный (рубеж ІІІ – ІІ тыс. до н. э.), обособление славян (середина ІІ тыс. до н. э.) [28]. Опосредованным аргументом в пользу выводов о балто-славянской общности, которая имела место в прошлом, являются итоги антрополого-одонтологических исследований древнего населения Восточной Европы, проведенных автором данного сообщения. Анализ одонтологических признаков краниологических серий из неолитических некрополей вблизи поселков Ясинуватка и Никольске, расположенных в Надпорожье, показал, что для них свойственное отсутствие четырехбугорковых форм первого нижнего моляра – главного показателя редукции зубов, лопатовидных верхних медиальных резцов, дистального гребня тригонида и коленной складки метаконида, на первом нижнем моляре. Кроме того, для них свойственен низкий уровень редукции гипоконуса второго нижнего моляра (10,5 – 14,3%) и повышенная частота шестибугорковых первого нижнего моляра (9,1%) [29]. В обеих сериях, очень близких между собой, безоговорочно доминируют черты архаичного варианта т. наз. среднеевропейского типа, характерной чертой которого является невысокий уровень редукции зубной системы и низкий "удельный вес" признаков "восточной", то есть монголоидной ориентации, сильно лопатовидной формы резцов, дистального гребня тригонида, коленной складки метаконида, – ведущих одонтологических характеристик, которые достаточно четко дифференцируют носителей разных антропологических вариантов Евразии [30]. "Среднеевропейская" линия в строении зубов древнего населения Украины, основанная людьми неолитических времен, в дальнейшем прослеживается среди племен ямной культуры эпохи бронзы (середина ІІІ – начало ІІ тыс. до н. э.) лесостепной зоны Средней Надднепрянщины; отдельных скифских групп (I тыс. до н. э.) этого же региона; части носителей черняховской культуры (ІV ст. н. э.), в творении которой принимали участие и древнейшие славянские племена; отдельных групп древнерусского населения Днепровского Правобережья [31]. Что же касается Южной Балтии и смежных регионов Восточной Европы, то носителями среднеевропейских одонтологических вариантов здесь были носители фатьяновской культуры времени бронзы (ХVІІІ – ХІV ст. до н. э.), а впоследствии – средневековые балтские племена Южной Балтии [32]. В наши дни ареал среднеевропейского комплекса, где наблюдаются и "вкрапления" других европеоидных одонтологических вариантов (северного грацильного, северного реликтового и южного грацильного), охватывает почти всю территорию Литвы [33], южную Латвию [34], центральную, и, особенно, южную территорию европейской части Российской Федерации, некоторые центральные и южные районы Белоруси [35], почти всю территорию Украины [36]. По наблюдениям латышской исследовательницы Риты Гравере, малоредуцированные разновидности среднеевропейского типа в настоящее время представленные в тех регионах Южной Балтии, Беларуси и России, где в I – в начале ІІ тысячелетия локализовались массивные широколицые балтские и славянские племена: ятвяги, жемайты, латгалы, полоцкие и смоленские кривичи и так далее [37]. Эта закономерность в известной мере прослеживается и на территории современной Украины: похожие одонтологические варианты распространены в тех регионах Правобережного Полесья и Волыни, где в княжеские времена проживали потомки летописных волынян и древлян – представителей относительно массивных, широколицых краниологических типов [38]. В целом анализ данных, которые касаются эпохальной динамики одонтологических характеристик балтов и славян, дает основания согласиться с мнением русского ученого А. А. Зубова о том, что среднеевропейский одонтологический тип "отображает свойства единого субстрата, на основе которого формировались физические особенности балтских и славянских народов" [39]. Следовательно, из приведенного можно сделать вывод, что самые древние антропологические истоки славян следует искать среди широколицых племен висло-днепровского блока культур гребенчато-накольчатой керамики времен неолита – носителей массивных среднеевропейских одонтологических вариантов. В результате ограниченности источников, где есть немало "белых пятен", этот тезис пока еще имеет характер гипотезы, для обоснования которой следует привлечь дополнительные данные как из антропологии, так и из других областей знания." 2. http://www.ido.edu.ru/psychology/anthropology/ch6_7.html "(Понтийская группа популяций) Наиболее типичными представителями понтийской группы популяций из славянских народов являются болгары. Очень темный цвет волос, средний рост, долихо- или мезокефалия, средне-широкое или узкое лицо - вот характерные особенности этой комбинации. Весьма близкая комбинация признаков прослеживается и среди русского народа. Это так называемый "восточный великорус" Г.Ф. Дебеца и дон-сурский антропологический тип В.В. Бунака. Понтийские черты отмечены В.В. Бунаком и в восточнославянском населении эпохи средневековья. Происхождение понтийской комбинации, как одного из вариантов южной ветви европеоидов, прослеживается на территории Восточной Европы по палеоантропологическим данным с эпохи неолита, хотя не исключено и более раннее проникновение носителей южноевропеоидных черт в этот регион. Судя по краниологическим данным, движение представителей понтийского типа в южно-русские степи и в Поволжье из Средиземноморья и с Кавказа продолжается до эпохи поздней бронзы. След его мы видим и в восточнославянском населении, составляющем основу полянской этнографической группы эпохи средневековья, и в современном населении Украины, относящемся к прутскому антропологическому типу, и в русских Дон-Сурского региона. Можно думать, что понтийский антропологический тип на территории Восточной Европы входит в состав восточных славян через местные компоненты древнего происхождения." 3. http://kitap.net.ru/bayar2.php "Антропология славян. К тем же выводам приводят антропологические исследования восточнославянских народов: славяне сложились на базе северных и южных европеоидов. Северные – это неолитические племена балтов, потомки племен «шнуровой керамики и боевых топоров. Из них сложились впоследствии словене новгородские, западные кривичи, радимичи, дреговичи, и, возможно, волыняне. Как ни странно, основу северных европеоидов составили южные группы европеоидного населения, генетически близкие к населению Средиземноморья и Передней Азии. Южные – в широком смысле, иранские племена, из них сложились древляне, тиверцы, уличи и поляне. Южные – потомки индоиранской по происхождению, как местной, так и пришлой кочевой среды. Их влияние на всех этапах было различным, на первом более древнем преобладали местные степняки – скотоводы, близкие к скифам. На втором заключительном этапе - восточные кочевники. Какая-то их часть интегрировалась в среду лесного местного населения. Хотя они существенно не изменили их облик, но, все же, будучи воинами, передали им свое менталитет и стали во главе племенных объединений. Эти люди круга степных древнеиранских народов, называемые так же сарматами, проживали на огромной территории от Причерноморья до Центральной Азии, включая Южный Урал и Среднюю Азию. В средневековье часть из них вошла в состав русских. Степной комплекс признаков, выделяемый у татар-мишар, заметно проявляется по данным антропологии и в южнорусском населении."

Аз като еретично мислещ, дори мъничко се изкушавам да си мисля, че Перперика може и да не е името за "пипер" , или тракийско име на мястото на почитане или обитаване на М-р Περκων/Περκος (което значело камък, скала, Каменния), или тракийското име на "Реката която извира или минава покрай Камънаците" (река Перперика),.. ами славянско име за мястото на почитане или обитаване...на М-р Перун, или на жена му.."Perperuna"..Но нали излезна че там не е имало славяни преди християнизацията Иначе където има Пич, май би следвало да има Пичка; Лада като че ли е била богинята на Земята. Интересни са съответствията "лядина" /което значи Поле, Нива/<-> "люде"/хора/; "деметра"/Богиня на Земата/<-> демос /народ, хора/; "хумус"/земя, пръст/ <-> "хомо" /пак народ/....Замислям се дали позната от Фолклора ни Перуница, не е другата Пичка от Пантеона на славяните /за която някои казват че и викали "Perperuna"/ За сега открих някои неща за Перуница, -като танц наречен Перуница, ама дали е името е свързано с така наречената Перуница или с Перун (един вид - дали това е име танц в чест на Гръмовержеца или на Жена му) - не ми е много ясно, засега: http://paper.standartnews.com/archive/2006...age/s4733_2.htm "В Етъра танцуват перуница ...Веселата част за туристите минава с танца перуница, при който се избират в кръг двойки и в центъра коленичат и се целуват." Ето тук преразказ и цитат на от книга на Бат Рашев /лека му пръст/: http://www.duma.bg/2008/0308/110308/obshtestvo/ob-8.html В изследването намираме пълно проучване на всички източници за тях. Перун (или Пеперуд) е бил почитан от южните славяни като Бога, създател на мълнията, бога на небето и мълниите, на когото са принасяли в жертва волове и други животни. Смята се, пише проф. Рашев, че култът към Перун е отразен в наименованието Перун дуб - старо дърво в с. Чепърленци, Трънско, и в личните имена днес Перун и Перуница. Вероятно цветето перуника и планината Пирин също водят названията си от Бога на славяните. Има само най-общо сходство между гръмовержеца Зевс и славянския бог - творец на мълнията. "Перуница" като женско име и като фолклорна героиня: http://liternet.bg/publish/tmollov/mei/3_2.htm http://liternet.bg/publish/akaloianov/stb/gramada.htm http://www.promacedonia.org/bugarash/bnpes...rodni_imina.htm "Функционална характеристика на обредите Пеперуда, наричан "Пеперуда", "Перперуга", "Перперуна", "Перпелюда", Перунига, и Герман": http://www.ceeol.com/aspx/issuedetails.asp...b6-331c74ce118d http://www.bas.bg/folklor/publications/1983.html Валтер Пухнер – Бележки към ономатологията и етимологията на българските и гръцките названия на обреда за дъжд додола/перперуна 59

Ти говорил ли си някога със мюсюлманин? С български такъв? Кой според теб е лидер на една мюсюлманска общост в България /да кажем в Кърждали/? Какво отношение според теб, се възпитава спрямо българите-християни от лидера? ..Примерите нямат общо с частната дискусия......Вероятно искаш да акцентираш върху това какви права и задължния са имали християните, и как са се чувствали те в една Теократична мюсюлманска държава създадена преди 700 години, в която държава дори земята е била собственост на султана.. Да започем да коментираме и дискутираме тогава какво е било "отношението към мюсюлманите в средновековните България, Византия или във Франкската империя", или как са били организирани цезаропапистките християнски държави България и Византия;..Или пък - какво се е случило със мюсюлманското населението при завлядяването на Йерусалим от Рицарите? Между другото това не пречи в Корана да се срещат и силно нетърпими пасажи към християнството Ами защо не ни ги цитираш и обясниш?

Начало на българското национално осъзнаване в Пловдив Автор Владимир Янев В края на ХVІІІ и началото на ХІХ век в големия ориенталски град се установява бързо нарастваща група енергични хора от близките родопски села и най-вече от подбалканските градове Копривщица, Клисура, Калофер, Карлово, Сопот, Панагюрище. В Пловдив стопанската и търговската предприемчивост на тези българи намира по-големи възможности за реализация. Разбира се, те са изправени пред множеството препятствия на закърнялата феодална система в Османската империя, поддържана чрез султанския абсолютизъм, верския фанатизъм и насилничеството във всички области на живота. Турско-гръцкият икономически и духовен диктат затруднява проявите на българското национално съзнание в града. Доста от новодошлите приемат това като неизбежна даденост. Ленивата османска администрация все пак често е надигравана и използвана от енергичните и предприемчиви българи. По-трудно преодолими са препятствията от страна на намиращите се в емоционален подем от успехите на етноса си пловдивски гърци. Те имат самочувствието на културни водачи на всички християни, определят приоритетите на битието им, включително до етикецията и домашния бит. Особено безкомпромисна е позицията им по църковните въпроси, в областта на образованието и на езика. Заради облаги и обществено признание част от българите се погърчват – печално известни са фамилиите Политови, Мавриди, Коюмджиоглу, Немцоглу, Гюмюшгердан, чиито представители са препречвали движението на възрожденския дух. Ситуацията е добре описана от Йоаким Груев: "Всеки добър християнин и уреден гражданин, за да бъдел на почит пред владиката като благороден и прокопсал р о м е о с т р я б в а л о да бъде грък и да мрази дебелоглавите българи, даже и свои родители и роднини. С една дума българинът бил чужденец или изгубен у бащиното си огнище”. Представата се допълва и от свидетелството на френския консул в Солун Кузинери: "Аз бях забелязал, че младите хора от българската народност се отъждествяват на драго сърце с гърците, които живеят в градове, гдето резидират владици и гдето поради това има училища. Те се смятат за по-изтънчени, ако минат през гръцко училище и ако са придобили знания, което само българското възпитание не може да им даде”. Подигравателно наричани от сънародниците си "гудили” и "лангери”, подобни ренегати придобиват обществена тежест и препятстват изявите на българщината. Тези изяви срещат и енергичната съпротива на официалната политика на Цариградската патриаршия. Фанариотите дори изготвят писмо, безпримерно по своята низост, което дава "правна” обосновка на фанатизма и довежда до непоправими последствия за общоисторическото познание и за човешката култура. Смисълът на върховното разпореждане е да се премахват всички документи, книги и икони, заподозрени в причастност към българското. Ето какво пише по този повод Константин Иречек: "Български ръкописи, запазени в течение на векове от войни, пожари, мишки и гниене, били навсякъде изгорени и унищожени от гърците /.../ Българите не трябвало да узнаят, че са имали славно минало и стара литература и че техният език е имал някога своя писменост”. Безумен фанатизъм! През ранния период на Възраждането именно неговите проявления правят Пловдив - бастион на елинизма Историческите примери за ретроградните действия на местните гърци и гъркомани са много. Едно книжовно свидетелство за това е написаният на гръцки "Наръчник на Пловдивската епархия или нейното описание, съчинено от преподобния и многограмотен Константин иконом, свещеник пловдивски, и издадено с разноските на Негово високопреосвещенство пловдивския митрополит Паисий във Виена, 1819”. Роден в българско семейство от Воден, авторът е учител и управител на главното гръцко училище в Пловдив, както и свещеник-иконом при черквата "Свети Димитър”. Съчинението му дава ценни сведения за миналото на града и за състоянието му в началото на ХІХ век. Но е очевидно – Константин е напълно подвластен на елинската "мегалиидея” (велика идея). Той определя всички източноправославни в Пловдив за "ромеи”, докато единствено павликяните говорели "славянски, т. е. български, като голяма част от тях познават и италиански”. Този "многограмотен” Константин полага началото на антибългарската книжнина в града. "Икономското” дело намира своите продължители. През 1851 г. педагогът и британският консулски агент в Пловдив Георгиос Цукалас, публикувал в гръцкия печат множество дописки и статии срещу българите, издава книгата "Историко-географско описание на Филипополската епархия”. Основната теза на пришълеца от Йоническите острови, активно подкрепян от кръга около тогавашния митрополит, е, че Пловдив е гръцки град. Историческите и настоящите права на българското население се отричат безапелационно. В онова време обаче Цукалас среща енергичната реакция на образованата българска интелигенция в града. В "Цариградски вестник” (1848–1872) учителят с живо обществено чувство Найден Геров убедително полемизира с всички "безсрамни лъжи и черни клевети” на Цукалас, стремящ се да изкара "българския език език на долни хора”. В "Няколко мисли за Блъгарский язик и за образованието у Блъгарити” от 1852 г. патриотичният книжовник изтъква, че днешните гърци нямат нищо общо с някогашните елини, за да обясни "зачто не ни износи да оставим свой блъгарский язик, та да ся изучиме на грьцкий" и "как не е возможно да потъпчем народността си, та да искаме да станем гръци". Апостолът на пловдивското свестяване Найден Геров демонстрира модерни исторически познания, притежава култура и филологическа ерудиция, надхвърлящи възможностите на опонента му. По свой начин срещу Цукалас реагират и други българи, а Петко Р. Славейков пише сатирата си "Към високоучения гръцки филолог във Филибеград”, в която го съветва: "потай си лудостта”. След време от Румъния Христо Ботев саркастично припомня злоключенията на пловдивската фанариотска партия, водена от "многоучений философин Кир Цукалата”. В своите публикации Любен Каравелов също се гаври с "Цукалата и неговите почитатели”, доказващи, "че господ е бил грък, и че Ева е говорела с Адама гръцки, следователно всеки един човек е длъжен да изучи тоя език и да угоди на своят създател”. С характерния си ироничен тон писателят представя и българската контрааргументация: "а г. Геров, покойният А. Чалъков (син на Малки Вълка), д-р Чомаков, г. Г. Стоянович и др. им доказваха, че ако българските души се решат някога да се явят пред невежественият гръцки господ, който не знае езиците на своите създания, то ще да поведат със себе си някой пловдивски гръкоманин за драгоманин”. Самият писател люто мрази фанариотите, които вижда като „много по-опасни и за народността ни, и за будещността ни, и за свободата ни, нежели турците”. Естествено Цукалас не се трогва от българските реакции. Той целенасочено следва мисията си на тотално отрицание, чийто памфлетен връх е брошурата, красноречиво озаглавена "Българо-славянската банда и нейният триумвират” (1859). Авторът излива своята злоба най-вече срещу Найден Геров и видните личности на църковното и просветното движение на българите. Ситуацията обаче е вече друга – дрезгавият рупор на ретроградния елинизъм предизвиква горди насмешки и действен отпор. При съвсем нови условия се изявява роденият в Пловдив историк Константинос Апостолидис. Той настоятелно издирва и публикува множество ценни документи за Филипополис и дейността на видни гърци, живели в него. Посмъртно издаденият му капитален труд "История на Пловдив от най-стари времена до наши дни” (1959) е пронизан от идеята за изконната гръцка принадлежност на града. В съвършено различния историко-психологически контекст внушенията на книгата нямат политическа значимост, което обаче не се отнася за достойнствата на изследването като богат източник на фактически материал. Тези примери посочват колко усилия са положили българите, за да разрушат цитаделата на гърцизма в Пловдив. Те блестящо се справят с историческата си задача: един от най-големите градове в европейската част на Османската империя се превръща в център на българската просвета и култура, подхваща и довежда до победна развръзка борбата за независима българска църква. В тази връзка нека насочим внимание към "Паметник на пловдивското християнско население” от Константин Моравенов Цялото наименование на този документ е "Паметник на пловдивското християнско население в града и за общите заведения по произносно предание до 1869 година, подарен на Българското читалище в Цариград”. Авторът на ръкописа е поставил на заглавната му страница името Константин Моравенов, а под предисловието, датирано "Цариград, 31 юлия 1870”, се е обозначил като "Искрений Костадин Д. Моравенов”. Да оставим на тесните специалисти да решат Константин или Костадин е този потомък на заселилия се в Пловдив към края на ХVІІІ в. копривщенец Душко. Нека специалистите решат най-подир и кога е роден Константин или Костадин: към 1800 ли, между 1810-1812 ли?! И да благодарим на пловдивчанина д-р Александър Пеев, който публикува през 1930 г. части от ръкописа, на трите изследователки Кирила Възвъзова–Каратеодорова, Здравка Нонева и Виктория Тилева, осъществили първата цялостна публикация в "Известия на Народна библиотека "Кирил и Методий” през 1976, за да може през 1984 г. удивителният "Паметник” да стане достояние на по-широк кръг читатели. Самият Моравенов – дългогодишен търговец в Брашов, учил в пловдивското гръцко училище, "изпраксал” и турския език, в предисловието на съчинението си пише, че е "роден в периода, когато уж не съществуваха българи и когато най-голямото унижение за един човек беше да се казва българин, а матерний си език започнах да уча едвам на четирдесет и петата си годишна възраст без учител, водим само от г-н Н. Геровата граматика”. Удивително е това късно, но безостатъчно отдаване на българското! С поетическото си въображение Йордан Велчев в книгата си "Анонимни жития” (1987) вижда "тоя сладостно-мъчително сричащ буквите, /.../ най-малко себе си облажаващ мъж”, за да го обяви за "летописец на стародавната филипополска словесност”. И ето – Моравенов скромно отбелязва: "Целта ми в описанието на тази книга не е да присвоя прилагателното име "списател”, зачтото аз познавам, че не съм достоен за него; но понеже видях, че последнему много се писа от гърците с намерение да подсвоят тойзи град, аз се реших да туря в перо всичко, чтото помня аз самси и чтото съм слушал от баба си и брата й – лица, остарели в почит и учение – първо, за да избавя от тъмницата на забвението фактовете, които са съединени с историята на сегашнийт град Пловдив, и, второ, за да принеса пред жертвеникът на отечеството си ничтожната част от дълга си”. Каква сладостна магия има в този още невлязъл в книжовните норми език, в неговата неокършеност, в липсата на задължителния лаконизъм, накълцваш със сатъра си днешната наша реч! Тук дори и онова, което при сегашните публицисти е клиширана фразеология, въздейства с първичната си свежест и искреност. Сигурно Моравенов не е научно прав, когато на фанариотската тенденциозност отговаря с тенденциозността на полюбилия своя род и език, като отсича: "Градът Пловдив се населява от турци, българи, гудили, арменци, евреи, цинцари, арнаути, лангери, от няколко гърци пришълци и от цигани”. Едва ли гърците в Пловдив са само няколко и то пришълци! Но е прав и увличащ в потоците на негодуванието си, начене ли с обясненията: "Гудили зоват се ония, които по произхождението си са българи, но се отричат от народността им, и зачтото са научили гръцки да говорят, искат да се думат елини, а защото не са – зоват ги гудили; както и лангери – такава една съща маса са, понеже духовното началство, като е било иноплеменно, т. е. гръцко, както навсякъде, така и в Пловдив, гледало безпрестанно да погърчва светът и като разполагало за в градът свещеници от человеци, които само гръцки знаеха и нему привержени, така полечка-лечка въведе се езикът гръцки в черквите; а, от друга страна, като е имала духовната власт и политичната, тикаше напред ония, които знаеха да думат „калимера сас”, а българите гледали духовенството да дои и стриже и да ги държи в мракът на невежеството, че накъдето гледало, че се настани някое училище, принуждавало или с клевети, или с който начин е можло да се пропъди учителят да бяга или да се махва”. Наистина – „калимера сас”, тоест – „добър ден” и "да имате да вземате!” им е казал на гърци и на гъркомани славният Моравенов, за когото несигурно се приема, че е починал в Пловдив през 1882 на около 70-годишна възраст. Отишъл си е, останал непознат на съвременниците си, без да остави наследници,. Но този, чието перо се движи от родолюбието, не може да не бъде преоткрит. Така става и с летописеца, дал множество ценни сведения за града, хората и къщите им, за църквите, митрополитите и владиците, за българските училища и техните първи създатели и учители. Да се чудиш защо поне една улица не носи името на многозаслужилия Моравенов, чийто „Паметник” е дело наистина паметно за всеки, който се интересува от българското битие на града. Още през 1833 г. от това българско битие се е заинтересувал и френският писател, държавник, пътешественик Алфонс дьо Ламартин (1790–1869). Предприел дълго пътуване из Ориента, в книгата си "Пътуване на Изток” (1835) той е написал за българите – "те мразят и ненавиждат турците; те са узрели напълно за свободен живот”, "страната, която обитават, ще стане скоро една прекрасна градина, ако не са така сляпо и ужасно потискани, не толкова от правителството, колкото от местната администрация, и ако бъдат оставени да обработват земята си с по-голяма сигурност; те просто обожават земята”. Точно тези признания предизвикват огромното уважение към Ламартин и сред тези българи, които не познават романтичната му поезия, превеждана многократно у нас. Защитил националната кауза в момент, когато Европа не знае почти нищо за съществуването ни, авторитетният чужденец, виден политически деец на Франция, е популярен и до днес. Красивата къща, в която е отседнал в Стария град при пловдивското си гостуване, е наречена в негова чест, а в една от стаите й е подредена експозиция за поета. Къщата на Ламартин се стопанисва от Дружеството на пловдивските писатели, тук са отсядали множество прочути наши и чуждестранни автори, провеждат се творчески срещи и литературни четения. Някогашните исторически спорове, довели до непримирима вражда и достигали до остри сблъсъци между пловдивските българи и гърци, днес не трябва да пречат на обективната оценка за мястото и ролята на положителното влияние на "елинското” върху нашите възрожденски пориви. Нещо повече – без да забравяме онова, което ни е разделяло и е водило до трагични и за двата народа последици, до безумията на фанатиците и жестокостите на войните, наш културен и човешки дълг е да откриваме и посочваме това, което в многовековното ни пребиваване в общия Балкански дом ни е свързвало и ще ни свързва. Тук може много да се пише за цивилизационната и културната роля на Византия, за значението на старобългарската книжнина при извисяването на християнския и общочовешкия дух, за общата историческа трагедия при пропадането на държавите ни, за преоткриването на неоспоримото световно значение на Елада. Пък и за българското участие във великата освободителна революция на гърците в началото на ХІХ век, довела до свободата им. При всички случаи трябва да се подчертае, че за българите от началния етап на Възраждането Гръцкият пример в областта на църковното изграждане, образованието и книжнината (включително и чрез отрицателния им дух спрямо етноса ни) е от голямо значение. От Пловдивското гръцко училище и от гимназията в Атина начева пътят на най-бляскавия общественик в града през ХІХ век д-р Стоян Чомаков (1819–1893). Самоотвержен вожд в борбата за българско църковно обособяване, той е с "такъв характер, че може да загине от преданост към своя народ”, както пише Найден Геров. Велика, епическа личност е д-р Стоян Чомаков! Преклонение пред патриотичната му всеотдайност са демонстрирали още първите носители на духовните просветвания на българщината в Пловдив. Това са подготвени в гръцките училища и академии родни интелигенти. Тук идва големият интелектуалец - д-р Иван Селимински (1799–1867) Родом от Сливен (истинското му име е Йордан Георгиев Христов), той учи в гръцката гимназия в Кидония (Мала Азия). Като офицер участва в сраженията на гръцките патриоти срещу турците, за което е награден със сребърен медал. След това преминава през Италия, Виена и Пеща, за да се установи като частен учител в Брашов. През 1825 г. се връща в Сливен, където открива частно училище и организира българолюбивото дружество "Народно братство”. Наклеветен от гъркоманите в родния си град, Селимински го напуска, за да стане директор на гръцкото училище в Пловдив през 1828-1829 г. Учител в града е и през 1835-1837 г., а след това следва медицина в Атина. Тук създава Трако-славянски комитет, пише и студия за възпитанието, където "излага средствата, с помощта на които българският народ може да се освободи” (Боян Пенев). Най-пълно възгледите му се разкриват в поредицата от 14-те книжки на "Библиотека Д-р Иван Селимински” (1904–1931), издавана със завещани за тази цел средства на автора. Мемоарната част "Исторически спомен” обхваща първите шест книжки. Представена е българската история от падането на Второто българско царство до националното пробуждане през втората половина на ХІХ век. Свидетел и деец на това пробуждане, авторът акцентува върху перфидността на гръцката асимилаторска политика. Той споделя с горчива образност: "Ето какъв важен урок научихме от опит в гръцките училища. Още с влизането си в тях, така да се каже – от вратата, българският младеж бива прегърнат и хвърлен в обятията на извращенията, та докато не го ощавят, както прави кожухарят с кожата, т.е. не го превърнат в съвършен грък, не го пущат”. Склонен към обобщаващо изложение, мемоаристът представя системата на отродяване, прилагана от гърците: промяна на кръщелните имена, забрана на родния език, презрение към произхода, подигравки спрямо всичко българско и редица подобни издевателства. Ето защо, като отбелязва своя престой в Пловдив и ролята на славните копривщенски родове за укрепването на българското самосъзнание, д-р Селимински темпераментно пише: "В град Пловдив живееше семейство Чалъкови, като ангел хранител не само на родния си град, но и на целия народ. Членове на това семейство бяха двама братя, Големият Вълко, именуван Стоян, и Малкият Вълко Власака. Друго влиятелно семейство тук беше семейството Чомакови. Къщата на Малкия Вълко беше дом спасителен и милостив за нещастните. Неговите съкровища бяха отворени за всички злощастници от всяка народност и вяра. /.../ Той помагаше на народа да се просвети, основа българско училище, което гарантира с доволен годишен доход. В това училище се забелязваше голям успех на учениците”. Разчитайки на активната помощ на тези родолюбци, учителят по същество превръща пловдивското гръцко училище в християнска институция, която подготвя възхода на българщината. Д-р Селимински не представя този възход като лесен и безпроблемен процес. Той не е от примирените интелигенти, които се крият зад християнската етика, когато трябва да заемат позиция, изискваща активност и жертви. Ето какво пише учителят: "Понеже гръцкото духовенство е присвоило нашата църква, подиграло се е с божествените и човешки права и върши всякакви злодеяния над нашия народ, затова гръцкото духовенство е вече нетърпимо за нашето отечество. /.../ Власт, която няма за основа справедливостта, е разбойничество и трябва да се премахне. Въстание против нея е най-свят дълг на гражданите”. Тези пламенни думи поставят изреклия ги редом до големите български революционери. Можем тогава да разберем защо професор Николай Генчев (1931–2000) в книгата си "Възрожденският Пловдив” (1981), назовавайки д-р Селимински "най-образцовия представител на българската елинистична интелигенция”, определя като особено благоприятен факта, че именно той живее и работи в града, устремил се към българско бъдеще. През 20-те години на ХІХ век тук е и друг елинист – Константин Фотинов (ок. 1790–1858) Преводач, публицист и филолог, той учи в Пловдивската гръцка гимназия, а през 1828 г. открива в Смирна българско частно училище. Пак в този град създава първото българско периодично издание "Любословие или периодическо повсемесячно списание” (пробен брой през 1842 г., след това от 1844 до 1846 г. излизат 24 книжки). През 1843 г. в „Общое землеописание в кратце за сичката земля” книжовникът отбелязва за пловдивчани, че ги бива в търговията, „но на учение и разумопросвещение не дотолко благосклонни и ревнители, каквото требеше”. Тежички слова изрича за нашите предци Фотинов, за да се мотивира чрез доводи, насочени към събуждане на националното самочувствие: „Совсем то имат едно елинско училище и две алилодидактически, гречески – а славеноболгарско ни едно. Совсем що са природно почти вси болгари и от болгарска жица произведени! Церкви имат 7, в които все елински четат и Богу служат, а на язикът си нито „Господи помилуй” казуват, бояще ся, че Господ не знае болгарски или гнушает ся и не слуша моление и божественно служение на болгарский язик!”. Следващите поколения пловдивчани са направили така, че Господ и светът да чуят и разберат правата им българска дума, а съпричастността на д-р Селимински и Фотинов към патриотичната кауза е очевидна. Основателно имената им носят две от пловдивските улици. А някога над тях е тежало нелепото подозрение в елинофилство. За такъв пред някои минавал и Райно Попович (1773–1858) Той е учител в Котел, а след това близо 25 години в Карлово. Негови ученици в подбалканските градове са такива личности като революционерът, публицистът и поетът Георги Раковски (1821–1867); търговецът и благодетелят Евлоги Георгиев (1819–1897); авторът на исторически изследвания Гаврил Кръстевич (1817–1898; впоследствие той е последният главен управител на Източна Румелия); учителят Ботьо Петков (1815–1869), съставител на учебници, превел книгата на Юрий Венелин "Критически издиряния за историята блъгарска” (1853); д-р Иван Богоров, за когото става дума по-нататък. Две години Райно Попович е учител в Пловдивското класно училище. Заслужилият педагог често изтъква, че именно чрез гръцката култура българите ще достигнат до висока образованост. Това не е ретроградно, нито пък просто оригинално мнение на просветителя – то се споделя от мнозина български интелектуалци, изказвали по един или друг начин дори парадоксалното: "Гръцката школа ни научи да се пазим от гръцкото и да тачим и любим своето”, както е казано в Юбилейния сборник за Фотинов. Това пише и Марко Балабанов (1837–1921) в своята биографична книга "Гаврил Кръстевич” (1914): "Не един и двама българи, образовани на гръцки, се явиха жарки български отечестволюбци и ревностни ратници за подигане своя народ, ако и да си служаха често не с българския, а с гръцкия език”. Такъв отечестволюбец е и синът на просветителя – Теофан Райнов, който е сред първите изявени български революционни дейци. Възпитаник на пловдивското Епархийско училище, той участва в похода на Гарибалди в Италия, познава се с великите революционери Бакунин, Херцен, Мацини. Усвояването на културно-образователните постижения на гърците е необходим етап от националното духовно израстване. Така Райно Попович превежда на говоримия наш език и побългарява станалата изключително популярна "Христоития или благонравие присовокупена с историите, на които се помянуват в нея за полза и употребление на българското юношество и секиму, който люби да се ползува” (1837, ІІ изд. 1855). Просвещенецът наистина адресира книгата си към всеки, "който люби да се ползува”, убеден, че човек се учи от младенческата си възраст, за да достигне до "юношеско просветление” "и совершава дору до старост глубока”. През 1854 г. той публикува и преводите си на Езоповите басни, сякаш за да илюстрира тезата си, че е необходимо "сички на един ум да служим”. Връзките, които първите пловдивски будители поддържат с Райно Попович, тяхното желание да издадат така понравилата им се "Христоития” през 30-те години на ХІХ век, свидетелстват за престижа на учителя и книжовника сред всички родолюбци. Днес пловдивска улица носи името му. Първоначално образование в местното гръцко училище придобиват доста от книжовниците и писателите, за които иде реч в по-нататъшното изложение. А за да приключим с подхванатата тема, нека споменем известния и четен в Пловдив свищовски учител Христаки Павлович (1804–1848). В своя "Разговорник греко-болгарский” (1835) той заявява, че обучението "тамо цафти, дето се преподава на свой язик”. Ето какво казва той за гръцкия език: "Който успее же в тоя толку потребен язик, и научи го совершенно, молим му се со слези, да не уничтожава свой род Болгарский, именувающеся, каквото много безумия правят грек”. Затрогващи молби! А в разговорника си възрожденецът добавя и кратка българска история, за да предупреди: "кога от учението бива славата, ти всуе именувашся грек, ако не си учен, и всуе не именуваш се болгарин, ако си учен”. Предупреждението днес сякаш има за свой адрес някои прекалени глобалисти, а повече от ясно е, че хора като д-р Селимински, Константин Фотинов, Райно Попович са големи Български будители Такъв е и Захари Зограф (1810–1853). Талантът на големия художник разцъфтява именно в Пловдив, където през 1835-1841 оставя забележително иконописно и портретно наследство. Близък до родолюбивата пловдивска интелигенция от 30-те години, Захари Зограф създава удивителните с експресивността си стенописи в Бачковския манастир. А какви прекрасни портрети на Неофит Рилец и Найден Геров е оставил големият майстор! Трябва само да се съжалява, че поради противодействието на силната някога в Пловдив гръцка общественост художникът не е успял да доведе тук своя близък учител Неофит Рилски (1793–1881) – един от великите педагози и книжовници на Българското възраждане, за да приложи модерната белланкастерска метода в образованието на все още ориенталския град. Ясно е, че мнозина от ранните български книжовници и педагози са преминали през елински училища, което не ги е възпрепятствало в родолюбивата им мисия. Тук ще споменем, че в Пловдивското гръцко училище е учил пазарджиклията Стефан Захариев (1810–1871) – журналист и преводач, виден участник в църковните борби. Неговата книга "Географико-историко-статистическо описание на Татарпазарджишката кааза” (1870) има висока стойност. Воден от убеждението, че "всеки човек е длъжен най-напред да познава мястото, в което се е родил и живее”, Захариев е сред първите български събирачи на стари исторически паметници и материали. Възпитаник на гръцкото училище в Пловдив е и панагюрецът Васил Чолаков (1828–1885) – просветител, известно време монах в Рилския манастир, фолклорист и краевед, сътрудник на множество български вестници и списания. За преобладаващата част от ранните обществени, църковни, просветни и литературни дейци е ясна необходимостта от използването на по-съхранената в условията на османското господство гръцка култура, за да се достигне до модерно българското. Основателно Николай Генчев посочва във вече цитираната си книга: "Присъствието на тези прочути "елинисти” укрепва националното достойнство на българите. За пръв път те разбират, че не само гърците, но и българите имат учени мъже, които са способни дори да бъдат учители на гърците”. Нарасналото самочувствие на народните водачи и интелектуалците в Пловдив се проявява във все по-успешната съпротива спрямо гръцкото господство. Тяхната активност утвърждава водещата им роля в религиозно християнското и в образователното дело. Паметни са заслугите на родолюбивите фамилии Чалъкови и Чомакови, на изумителния с храбростта и рационалната си дипломатичност д-р Стоян Чомаков (между всичко друго с удоволствие преподавал след края на лекарския си ден френски език на жадните за знания българчета), на д-р Георги Вълкович (1833–1892), на учителите, книжовниците и писателите в града. Край http://www.plovdiv-online.com/manuskripti/...-w-plowdiw.html

Физическа антропология на ранните славяни; промени в антропологичната им раса Общ преглед на расата на славяните; История и хронология на промените.. Да поговорим за това как са изглеждали физически ранните славяни - според източниците, артефактите, и за това - какви промени са настъпили във антропологията им в един по-късен период, при асимилацията им с други племена или етноси../ в частност за българските славяни, и/или за другите такива/. Сметнах че темата е за българската история /историята на българския народ/, защото сме славяни (езиково - пояснявам за тези които ще ме "обвинят" във нещо), и защото ранните славяни - като племена, или като етносна (етнокултурна) група участват физически...и цялостно, при формирането на българския народ... Ето за първо време един източник: http://kroraina.com/NI/izvori/GIBI_II/05.%...ariiski/126.jpg /От Прокопий Кесарийски, "История на войните": http://kroraina.com/NI/izvori/GIBI_II/05.%...i%20Kesariiski/ /

Благодарско! http://www.mw-seite.de/tp/rc_iv.txt http://www.mw-seite.de/tp/rc_iv.htm

Виж за какво ти опонирам /и виж какво си написал/, и после се измъквай с приказки кои какво не разбира и кои за какво спори.. Ако не искаш да ти се оспорват мненията - вземи публикувай във вестници, или издавай книги..Дали на мен ми е много ясно или не за "нещата", това е без значение; обаче е очевидно, че това което си написал в последния си пост са купешки и празни нискоинтелигентни приказки, или пък е продукт на повърхностни и рудиментални знания, или псевдознания по въпроса, който коментираш и обясняваш..

"Е не го предлага." Познаваш ли Корана? Защо не ни разкажеш, какво пише там за отношението на мюсюлманите към "хората от книгата" и за отношението на исляма към техните закони и книги? Имам не съмнения, ами съм убеден, че нищо не знаеш по този въпрос!! и пишеш колкото да не заспиш, затова ето ти пасажи от Корана, които да коментирираш (ако искаш): Той ти низпосла Книгата с истината, потвърждаваща онова, което бе преди нея. И низпосла от по-рано Тората и Евангелието за напътствие на хората... (Коран, 3:3-4) Ние низпослахме Тората с напътствие в нея и със светлина. Пророците, които се отдадоха, съдят юдеите според нея; също така равините и правниците ­ според онова от Писанието на Аллах, което им бе поверено да го пазят, и му бяха свидетели. И не се страхувайте от хората, а се страхувайте от Мен! И не продавайте Моите знамения на никаква цена! А който не съди според онова, което Аллах е низпослал ­ тези са неверниците. (Коран, 5:44) ..За всеки от вас сторихме закон и път. И ако желаеше Аллах, щеше да ви стори една общност, но [така стори] за да ви изпита в онова, което ви е дарил. И надпреварвайте се в добрините! Завръщането на всички вас е при Аллах и Той ще ви разкрие онова, по което бяхте в разногласие. (Коран, 5:48)

Не е точно така. Пропускаш един детайл от християнската религия и догма, или аргумент, които всъщност е ключов за помирението /допуска да бъде предложено от християни/; .. аргументацията към помирение е че Бог ни е дарил със свободна воля..и не изисква сляпа вяра. Вярата /в Християнския Бог, и съответно невярата, или вярата в друг Бог/ е въпрос на свободната воля и избор на човека..Нещо повече - това са думи на игумен на гръцки манастир и теолог, които съм чул, и тези думи бяха казани във връзка с диалога между исляма и християнствтвото - като послание! Така че грешиш че "позицията е погрешна"... А че мюсюлмани и християни са съжителствали столетия без междуверски проблеми в Йерусалим, на Балканите, В Мала Азия, на Иберийския полуостров - явно не ти е известно, или си забравил...

Даж-бог май е "Всевишния" - събирателетен образ на Главния Бог, Създателя, най-вероятно не е присъствал в коренния пантеон на пра-пра-(прото-)Славяните* , ами е индо-иранския Пичага, дето му казват Бог, bhaga - "който дава", даряващ, разпределящ...богатство, щастие, съдба - което е значението му и ролята му в Санскритските текстове.. *В техния пантеон се предполага че има един Главен Артист; Пич, който праска /"Перка" ;)/ светкавици, за когото се предполага че живее - или на виското,.. или в гората, сред дърветата; на него му викат Перун, http://en.wikipedia.org/wiki/Perkwunos#Etymology http://en.wikipedia.org/wiki/Perkwunos ...ИЕ корен на името му обаче означава или Планина, или Дъб, Дървета../Глаголът "Перкам", демек "удрям, "бия", "праскам" - следва да е производен на името му../

Доводите нещо ми се губят от "погледа"? Съгласих се вече с Вас - всъщност няма никави старобългарски текстове, и няма старобългарски език!: Ние българите явно сме гении или вундеркинчета -и започваме да пишем и четем направо на среднобългарски http://www.kemalova.info/phpBB3/viewtopic.php?f=21&p=718 и после преминаваме на новобългарски.. Тези хора явно тук са били заблудени от някого, че да учат студентите си на такива неща: http://www.slav.uni-sofia.bg/Subjects/russtarobulgezik.html http://www.slav.uni-sofia.bg/Subjects/slavstarobulg.html http://slavici.blogspot.com/search/label/%...%B7%D0%B8%D0%BA http://slavici.blogspot.com/search/label/%...BB-%D1%80%D0%B0 http://209.85.129.132/search?q=cache:PH9Vm...lient=firefox-a http://www.slovo.bg/old/litforum/119/utaysen.htm Спете спокойно, както пише един съфорумник!

Ти твърдиш че е недопустимо наименоването "старобългарски език"; аз ти опонирам на мнението че това е недопустимо и го аргументирам по няколко начина ..ти ако искаш брой, ако искаш не брой!,.. а ако искаш - изкъпи се в Бяло море, и дори не излизай оттам въобще!! За мен е явно че си тежък случай на пропагандатор-демагог и скандалджия; Единствените ти аргументи и в доводи в тезата ти, които разбрах дотук, бяха че не можеш да обясниш на детето си какво точно се има вредвид, и че според теб това наименование създава каша - т.е "аргументите" ти са проста демагогия, купешки приказки и заяждания..

Пак казвам.. няма място за притеснения или недоволство.. Тук по-долу, при посочените книги, статии и автори - няма един български автор или издател../Или трябва да приемем че ...Германските и чешките и другите автори са всъщност прикрити български Форумни активисти / http://www.spotcost.com/prices/B000M44L68/ http://www.russian.slavica.org/article8037.html https://isbndb.com/d/book/paraenesis_die_al...en_ephraim.html http://www.amazon.de/Altbulgarische-Gramma...t/dp/3921940214 http://ebsees.staatsbibliothek-berlin.de/s...its=77&ds=9 http://openlibrary.org/b/OL1907576M/Altkir...arische)-Syntax http://www.slavistik-portal.de/datenpool/d...rs.%203.%20Band. http://www.abebooks.de/search/sortby/3/an/...ische+Grammatik http://www.muni.cz/research/publications/400820 http://www.abebooks.de/servlet/SearchResul...ische+Grammatik http://www.wissen.de/wde/generator/wissen/...ge=1046694.html http://www.russian.slavica.org/article8037.html http://cat.inist.fr/?aModele=afficheN&cpsidt=12079503 http://www.brockhaus.de/wissen/altbulgarisch ..

"За мен следва, че продължавате все повече да се оплитате." Защо не ми прочетеш мненията отново, и не ми кажеш къде и в какво съм се "уплел"?

"Тук вече питам за 10ти път и никой не ми отговоря, един славянин в Солун през 630г. например на български ли е говорил? А синът му, а внукът му?" Отговарям: 1) Обективно няма кои, или по-скоро как да каже или оцени, дали езикът на солунските славяни в седми век е бил близък, или пък по-отдалечен (сравнително - с езика на други славяни) с познатият ни от края на девети век старобългарски литературен език, защото а) Няма източници за езиците в седми век.. б) Дори и да имаше източници - оценката ще е твърде субективна, защото не си предствил критерии за оценка кога и при какви условия един език можем да го наречем "български" и кога "не" можем.. Така че от 1) за мен, следва: 2) Въпросът ти тенденциозен, безидеен, и верятно цели разправии! Аз лично нямам никакво намерение участвам в разправии или безплодни дискусии /за мен са такива/ .. Иначе - аз бях пределно ясен по-горе, но ако не съм бил, ще повторя: понятието български език и българска книжнина /книжнина на на български език/ - не съществуват в седми век!.. Езикът на които говорят солунските славяни в седми век... е нищо повече и нищо по различно..от езикът на тези славяни (езикът на березите и/или, струмяните, смоляните, или там каквито са обитавали Солунско)..! Не мога да намеря в момента монографията на този професор, но мога да ти кажа мнението на Войников,които е изследовател историк: той смята че славяните от сръбското и хърватското коляно /корен/ са от друг клон на славяните , и тяхното заселване на Балканите не е синхронно с това на славяните от българската група /което всъщност беше и една от основните идеи в изследването на този славист - професор, забравих му името!/