Едно интересно изследване върху влиянието на Иван Илин (философ и идеен основоположник на руския "християнски" фашизъм), върху Путин и днешаната руска политика
Тимъти Снайдър
22.05.2018 13:32
0
8631
БОГ Е РУСНАК
http://kultura.bg/web/wp-content/uploads/2018/05/ivan-iljin-putin09.jpg
Политиката е изкуство за идентифициране и неутрализиране на противника. Иван Илин, 1948 г.
Eдин руснак погледна сатаната в очите, положи Бог на кушетката на психоанализата и сетне прозря, че нацията му може да изкупи света. Агонизиращият Бог изрече пред този руснак историята на един провал. В началото бе Словото, чистотата и съвършенството, а Словото бе Бог. Ала по-сетне Бог сторил грешка на растежа. Сътворил света, за да изпълни Себе Си, но наместо това се омърсил и посрамен се скрил. Първородният грях, дал живот на несъвършенството, бил дело на Бог, не на Адам. А щом човеците заживели на земята, започнали да чувстват и разбират, но пък били безсилни да възстановят това, което било в божествения разум. Всяка индивидуална мисъл и страст укрепвали властта на сатаната върху света.
Ето как един руски философ разглежда историята като упадък. Светът след сътворението е безсмислен сбор от парчета. Колкото повече хората се опитват да разберат този свят, толкова по-грешен става той. А модерният живот, с неговия плурализъм и гражданско общество, само задълбочава упадъка на света и задържа Бог в изгнание. Единствената надежда на Бог е една праведна нация да последва един вожд и заедно те да съградят нова политическа тоталност, която да възроди света и да изкупи божественото. Единственият благодатен принцип във всемира е единяващата сила на Словото, затова всяко средство, способстващо неговото завръщане, е оправдано.
Така руският философ Иван Илин полага основите на руския християнски фашизъм. Роден през 1883 г., той защитава своята дисертация за провала на Бог в света непосредствено преди Руската революция през 1917 г. Прогонен от родината си през 1922 г. от презряната от него съветска власт, той прегръща идеите на Бенито Мусолини, а през 1925 г. завършва друга книга, в която оправдава насилствената контрареволюция. Като изгнаник в Германия и Швейцария през 20-те и 30-те години Илин пише своите книги за белоемигрантите, избягали от родината си след разгрома в Гражданската война, а през 40-те и 50-те години вече се обръща към руснаците на бъдещето, свидетели на края на съветската власт.
Неуморен графоман, Илин написва около двайсет книги на руски и други двайсет на немски. Някои от тях са хаотични или лесноразбираеми, но през десетилетията той остава верен на една мисъл: на стремежа за метафизично и морално оправдание на политическия тоталитаризъм, което на практика се изразява в подкрепата му за фашистката държава. Макар и да умира забравен през 1954 г., неколцина ентусиазирани негови почитатели се посвещават на възраждането и преиздаването на неговото творчество след разпадането на Съветския съюз през 1991 г., за да стигне до това той да бъде цитиран все по-често от редица руски политици и особено от Владимир Путин след 2000 г. Най-влиятелната му книга е сборникът с политически есета „Нашите задачи“.
В началото на ХХІ век Руската федерация е по-малка от старата Руска империя, между двете има седем десетилетия съветска история. Ала днешната Руска федерация прилича на Руската империя от младежките години на Илин най-вече в едно отношение: в неспособността си да установи върховенството на закона като управленски принцип. Разбирането на Илин за закона преживява сложна еволюция ‒ от пълен с надежда универсализъм до деспотичен национализъм ‒ и тази еволюция може да се проследи в мисленето на редица руските политици, сред които и Путин. И тъй като Илин успява да представи неуспеха в установяването на върховенство на закона за руска добродетел, той помага на днешните руски клептократи да представят икономическото неравенство като национална невинност. Превръщайки международната политика в спор за духовните заплахи, Путин се възползва от геополитическите възгледи на Илин, за да представи Украйна, Европа и Съединените щати като заплаха за съществуването на Русия.
Иван Илин подхожда към руските проблеми през погледа на немските философи. Баща му е руски аристократ, а майка му е от немско-руски произход, заменила е родния си протестантизъм с православието. Като студент в Москва между 1901 и 1906 г. Илин учи философия, посвещавайки се на етиката на Имануел Кант. За неокантианците, по онова време водещо течение в университетската мисъл в цяла Европа, включително и в Русия, хората се отличават от останалите твари по разума си, който им позволява да правят разумен избор. Нещо, което ги прави способни да се покорят на закона, тъй като могат да осъзнаят и проникнат в неговия дух.
По онова време законът е най-важният обект на желание сред руските мислители. Изглежда единствено той предлага решението на извечния руски проблем за произвола – на деспотичното управление на автократичните царе. На млади години Илин мечтае за голям бунт, който да ускори образоването на руските маси. Когато руско-японската война създава предпоставките за революцията от 1905 г., Илин защитава свободата за събранията. Заедно с приятелката си Наталия Вокач той превежда от немски една анархистка брошура. През 1906 г. царят е принуден да отстъпи и да даде конституция, с която е учреден новият руски парламент. Но след като царят на два пъти разпуска Думата и незаконно променя избирателната система, става очевидно, че новата руска конституция няма да успее да донесе на Русия така очакваното върховенство на закона.
След като започва да преподава право в Московския държавен университет, Илин публикува прекрасна статия на руски (през 1910 г.) и немски (през 1912 г.) за концептуалните разлики между закон и власт. Но как законът да стане привлекателен за управляващите и поданиците и да започне да се прилага на практика? Наред с други руски интелектуалци, Илин е привлечен от Хегел и през 1912 г. възвестява настъпването на „хегелиански ренесанс“. Ала както огромната руска селска маса не му позволява да повярва във възможността законът да се приложи в руското общество, така и личният му опит го изпълва със съмнения дали историческата промяна може да бъде донесена единствено от хегелианския Дух. Намира руснаците, дори тези от собствената му класа и среда в Москва, за грубо материални. Въвлечен във философските и политическите спорове през първото десетилетие на ХХ век, той обвинява опонентите си в „сексуална извратеност“.
През 1913 г. Илин съзира във Фройд новия спасител на Русия. По време на работата над дисертацията си за Хегел, той става един от пионерите на психотерапията в Русия и дори заедно с Вокач пътува до Виена през 1914 г., където се подлага на сеанси при Фройд. Според Фройд цивилизацията възниква от колективното съгласие за потискане на основните импулси. Индивидът заплаща психологическата цена на жертването на своята природа в полза на културата. И едва след дълги консултации на кушетката на психоаналитика несъзнаваното у човека може да бъде извадено на повърхността и осъзнато. Психоанализата предлага на Илин нова мисловна нагласа, различна от изучаваната от него философия на Хегел.
Подобно на мнозина други руски интелектуалци Илин бързо и ентусиазирано прегръща противоречиви германски идеи. Друг източник на неговата мисъл, наред с Хегел и Фройд, е Едмунд Хусерл (1859-1938), основател на школата, известна като феноменология, с когото Илин учи в Гьотинген през 1911 г. Кант посочва на руския политическия мислител основният проблем на Русия ‒ как да бъде установено върховенството на закона. Решението сякаш може да бъде открито у Хегел ‒ чрез Духа, който напредва в историята. А пък с помощта на Фройд Илин предефинира руския проблем не толкова като духовен, колкото като сексуален или психологически. Хусерл, на свой ред, помага на Илин да прехвърли отговорността за политическите провали и сексуалното напрежение към Бога. Философията води до съзерцание и контакт с Бога, поставяйки началото на Божието изцеление.
Докато Илин съзерцава Бог през 1914, 1915 и 1916 г., милиони хора губят живота си по бойните полета из цяла Европа в Първата световна война. На източния фронт Руската империя отначало печели, а след това губи територии и през март 1917 г. царският режим е заменен от нов конституционен ред. Ала новото правителство остава нестабилно, упорствайки да продължи скъпоструващата война. През април Германия изпраща Владимир Ленин в пломбиран вагон и през ноември 1917 г. неговите болшевики извършват втората революция, обещавайки земя на селяните и мир на всички. Докато Илин защитава своята дисертация през 1918 г., болшевиките вече са успели да се окопаят във властта, тяхната Червена армия вече води гражданска война, а тяхното ЧК е започнало терор в защита на революцията. Първата световна война дава нов шанс на революционерите, но открива път и за контрареволюционерите. Без войната вероятно ленинизмът щеше да остане бележка под линия в марксистката мисъл, но едва ли без Лениновата революция Илин щеше, след защитата на дисертацията си, да започне да развива реакционните си политически идеи
Ленин и Илин са се познавали лично, но познанството им е било странно. Ленин е писал под псевдонима „Илин“, а истинският Илин е критикувал някои от статиите на автора, взел за псевдоним неговото име. Когато Илин е арестуван от ЧК като враг на революцията, Ленин се намесва в негова защита от уважение към философските му търсения. Интелектуалната им среща, започнала през 1917 г. и продължаваща и в днешна Русия, се основава на общото им възхищение от Хегел. И двамата интерпретират Хегел радикално, по някои въпроси са на едно мнение ‒ като необходимостта да бъдат унищожени средните класи, а по други спорят ‒ по въпроса как ще изглежда бъдещото безкласово общество.
Ленин възприема от Хегел идеята, че историята е прогрес по пътя на конфликта. Като марксист той вярва, че този конфликт е между социалните класи ‒ между буржоазията, притежаваща собствеността, и пролетариата, който прави печалбата възможна. Ленин прибавя към марксизма допускането, че работническата класа, макар и създадена от капитализма и явяваща се негов наследник, се нуждае от ръководството на дисциплинирана и организирана партия, познаваща историческите закони. Но той никога не се усъмнява в съществуването на добра човешка природа, която, макар и пленена от историческите условности, може да се освободи чрез исторически дела.
Марксистите, също като Ленин, са атеисти. Те смятат, че когато говори за „Духа“, Хегел разбира Бог или друга богословска концепция, поради което на мястото на този Дух те поставят обществото. Илин не е типичен християнин, но вярва в Бог. Той също смята, че Духът на Хегел означава Бог и че Богът на Хегел е сътворил един провален свят. На мястото на първородния грях марксистите поставят обаче частната собственост, чието унищожаване ще донесе освобождение на доброто у човека. Докато за Илин самият акт на сътворението от Бог е първородният грях. Никога не е имало добър момент в историята, човечеството също не е вътрешно добро. Според него марксистите с основание мразят средните класи, дори не ги мразят достатъчно. „Гражданското общество“ на средната класа заличава надеждите за „пълновластна национална организация“, от която Бог се нуждае. Тъй като средните класи са пречка за Бога, те трябва да бъдат заличени от безкласовата национална общност. След като напуска Русия, Илин продължава да настоява, че руснаците се нуждаят от герои, от извънмерни и извънисторични личности, способни да пожелаят властта за себе си. Това е нова идеология, очакваща своето време и име.
Малко след като емигрира от Русия през 1922 г., въображението на Илин е пленено от похода към Рим на Бенито Мусолини, преврата, довел на власт първия фашистки режим в Европа. Той посещава Италия и публикува изпълнена с възхищение статия за дучето, докато пише книгата си „За съпротивата на злото със сила“ (1925). След като в дисертацията си вече е положил основите на метафизичната защита на фашизма, в тази книга той прави морална апология на новата политическа система. В християнството този десен философ съзира зов за насилие в името на любовта. Потапянето в тази любов означава човек да се бори с „враговете на Божието дело на земята“.
Така богословието става политика. Илин обединява „демокрация“, „социализъм“ и „марксизъм“ в общ континуум на корупцията, като настоява, че политика, която не се противопоставя на болшевизма, се противопоставя на Бог. Описва източника на вдъхновение на фашистите с думата „Дух“. Завземането на властта от фашистите, пише той, е „спасителен акт“. Фашистът е истинският изкупител, защото съзнава, че врагът е този, който трябва да бъде пожертван. Илин заема от Мусолини концепцията за „рицарската жертва“, извършвана от фашистите с кръвта на другите. (Говорейки за Холокоста, през 1943 г. Хайнрих Химлер възхвалява мъжете от СС с почти същите думи).
Илин посвещава книгата си от 1925 г. на белите, борещи се с болшевишката революция. Целта на книгата е да ги води към бъдещето, едно бъдеще, което е абсолютното отрицание на надеждите му от началото на ХХ век Русия да се превърне в държава с върховенство на закона. „Фашизмът“, пише Илин, „е спасителен ексцес на патриотичния произвол“. С това единствено изречение той разрушава две универсални концепции ‒ за закона и за християнството. Духът на беззаконието измества духът на закона, духът на убийствата измества духа на милостта.
Макар и вдъхновен от фашистка Италия, негов дом от 1922 до 1938 г. е Германия. Там той работи в Руския научен институт (Russisches Wissenschaftliches Institut), което му отрежда статут на академичен държавен служител. Пишейки на руски за своите читатели емигранти, Илин приветства идването на власт на Хитлер през 1933 г. „Реакцията срещу болшевизма беше необходима“, пише той. Поставя си за цел да убеди руснаците и другите европейци, че Хитлер с право приема евреите за агенти на болшевизма. „Юдео-болшевишката“ идея е специфичната идеологическа връзка между белите и нацистите. Твърдението, че евреите са болшевики и че болшевиките са евреи е част от пропагандата на белите по време на Гражданската война в Русия. Разбира се, повечето комунисти не са били евреи, а огромното мнозинство от евреите няма нищо общо с комунизма. Но смесването на двете групи не е нито грешка, нито преувеличение, това е превръщане на един традиционен религиозен предразсъдък в средство за национално сцепление.
По време и след Руската гражданска война някои белогвардейци бягат в Германия. Тъкмо тяхната идея за юдео-болшевизма, която те донасят в Германия през 1919 и 1920 г., затвърждава антисемитизма на Адолф Хитлер. Дотогава Хитлер вижда еврейския капитализъм като основен враг на Германия. Ала след като се убеждава, че евреите са отговорни и за капитализма, и за болшевизма, той прави последната крачка и заключава – както пише в „Моята борба“ – че евреите са източникът на всички пагубни за германския народ идеи. В това отношение Хитлер е наследник на руското бяло движение. Илин, идеологът на белите, иска светът да бъде убеден, че Хитлер е прав.
Ала вече през 30-те години Илин започва да изпитва съмнения, че нацистка Германия поддържа каузата на руския фашизъм и предупреждава белите да внимават с нацизма. Попаднал под подозрение, той губи държавната си служба и през 1938 г. заминава от Германия в Швейцария, която познава добре от предишни свои посещения. От сигурното си убежище близо до Цюрих той става свидетел на Втората световна война. Въпреки резервите си към нацистите, Илин нарича германското нападение над СССР „присъда над болшевизма“. Но след победата на Съветския съюз при Сталинград през 1943 г., когато става ясно, че Германия най-вероятно ще загуби войната, Илин променя мнението си. През следващите години той ще представя войната като поредното нападение на Запада над руската вековна добродетел.
Руската невинност се превръща в една от големите теми на Илин. Тази концепция завършва неговата фашистка теория: светът е изгубил своята „божествена тоталност“ и „хармонична цялост“. Единствено Русия е успяла да избегне злото на „историята“ и „раздробеността на човешкото съществуване“. Тъй като Русия извлича „душевните си сили от Бог“, тя е подложена на постоянни атаки от злонамерения останал свят. Непорочната ѝ същина е надмогнала „хилядолетните страдания“. Така Русия вече не е страна с хора и институции, а безсмъртно творение, „жива органична цялост“. Илин поставя думата „украинци“ в кавички, защото за него те са част от руския организъм. Фашисткия език за органичното единство, макар и дискредитиран от войната, си остава основен термин в неговата мисъл. Ала победата на Червената армия през 1945 г. унищожава надеждата, която Илин храни през 20-те години: един ден белите да се завърнат от изгнание и да вземат властта в Русия. Той започва да мисли за една постсъветска Русия под ръководството на „национален диктатор“.
„При силния човек властта идва сама“, обявява Илин. Този вожд ще бъде отговорен за всеки аспект на политическия живот, ще бъде носител на изпълнителната власт, главен законодател, върховен съдия и военачалник. Демократичните избори, смята Илин, институционализират злата концепция за индивидуалността. От това следва, „че трябва да отхвърлим сляпата вяра в количеството на получени гласове и в тяхната политическа значимост“. Изборите трябва да бъдат само ритуален акт на покорство на руснаците пред техния вожд. Русия е тяло, настоява Илин, затова даряването на руснаците с правото да гласуват ще бъде като даване на право на „ембриона да избира своя вид“. В един организъм няма място „за механични и аритметични концепции за политиката“. Средните класи, „най-низшето ниво на социален живот“, са способни да извратят Русия и дори да възпрепятстват нейната изкупителна мисия. Те и техният индивидуализъм трябва да бъдат сломени.
„Свободата за Русия“, както се разбира тя от Илин (според един селективен цитат на Путин от 2004 г.), не означава лична свобода на руснаците като индивиди, а „органично-духовно единство на управлението с народа и на народа с управлението“; само тогава „емпиричното разнообразие у хората“ ще може да бъде преодоляно.
Днес Русия е авторитарна клептокрация, наситена с медии, а не религиозно тоталитарната цялост, за която мечтае Илин. И все пак неговите концепции озаряват, а понякога и ръководят руската политика. През първото десетилетие на ХХІ век Путин настояваше, че Русия може да се превърне в държава с върховенство на закона. Вместо това той успя да превърне икономическите престъпления в систематични. И когато държавата се превърна в криминално предприятие, върховенството на закона се оказа непостижимо, неравенството – повсеместно, а реформите ‒ немислими.
Появи се необходимост от друг политически разказ. Победата на Путин над руските олигарси бе съпроводена с установяването на контрол над техните телевизии, което откри възможността за употребата на нови медийни инструменти. Западната тенденция към „инфотейнмънт“ достигна в Русия своя апотеоз, пораждайки алтернативна реалност, утвърждаваща вярата в руската добродетел и цинизъм към фактите. Инженер на преобразованието стана Владислав Сурков, руският пропаганден гений. Това бе изумителен завой към света, какъвто си го е представял Илин – тъмна и объркана реалност, лишена от истина, обединена само от идеята за руската невинност.
След 2005 г. Путин започна реабилитацията на Илин като дворцов философ на Кремъл. През тази година той цитира Илин в обръщението си пред Федералното събрание на Руската федерация и организира завръщането на тленните останки на Илин в Русия. Сурков също започна да цитира Илин, възприемайки неговата идея, че „руската култура е съзерцание на цялото“. Чрез нея той успя да представи собственото си дело като разказ за невинната Русия, обкръжена от повсеместна враждебност. Враждебността на Сурков към фактите е също толкова дълбока, колкото и тази на Илин, а и той, както Илин, открива богословски основания за нея. Книгите на Иван Илин бяха препоръчани на руската младеж от Дмитрий Медведев, лидера на политическата партия на Путин. Той бе цитиран и от председателя на Конституционния съд, от външния министър, и от йерарси на Руската православна църква.
След четиригодишно прекъсване – между 2008 и 2012 г., когато Путин бе министър-председател, а Медведев президент – Путин се завърна начело на държавата. Аргументите на Илин му помогнаха да превърне провалите от първия период на управлението си ‒ неуспехът му да утвърди върховенство на закона – в ново обещание за втория период от своето управление ‒ за утвърждаването на руската добродетел и нейното превъзходство над Европа. Европейският съюз, най-голямата световна икономика, се базира на идеята, че международните юридически споразумения полагат основата за плодотворно сътрудничество между държави, основани на върховенство на закона В края на 2011 г. и в началото на 2012 г. Путин оповести нова идеология, основаваща се на Илин, която дефинира Русия като опозиция на този европейски модел.
В статия във в. „Известия“, публикувана на 3 октомври 2011 г., Путин оповести конкурентен Евразийски съюз, който трябваше да обедини държавите, провалили се в установяването на върховенство на закона. В „Независимая газета“ от 23 януари 2012 г., пак цитирайки Илин, той представя интеграцията между страните като добродетел. Върховенството на закона не е универсална цел, а част от чуждата западна цивилизация; докато постсъветските държави, сред които и Украйна, са обединени от руската култура. Илин е казал, че „Русия е духовен организъм, който служи не само на всички православни народи, не само на народите от европейски-азиатския териториален масив, но на всички народи по света“. В трета статия, публикувана в „Московские новости“ на 27 февруари 2012 г., Путин предвиди, че Евразия ще изпревари Европейския съюз и ще привлече нови държави, за да се простре от „Лисабон до Владивосток“.
Путин се завърна начело на държавата през 2012 г. благодарение на видимо фалшифицираните президентски и парламентарни избори, предизвикали протести, участниците в които бяха посочени за чужди агенти. Лишавайки Русия от възможността той да бъде наследен от някой друг, както и от парламент, който може да бъде под контрола на друга партия, освен на неговата, Путин следваше препоръките на Илин. Изборите се превърнаха в ритуал, а несъгласните бяха описани от страховитите държавни медии като предатели. Дори докато руснаци протестираха срещу изборните измами, Путин разговаряше в едно радиопредаване с фашиста Александър Проханов, в което заяви следното:
„Можем ли да твърдим – запита той реторично, – че страната ни е възстановена и излекувана след драматичните събития, последвали рухването на Съветския съюз, и че днес вече имаме силна, здрава държава? Не, несъмнено тя остава много болна; но тук трябва да си спомним думите на Иван Илин: „Да, страната ни е болна, но напуска ли се леглото на болната ни майка?“
Цитатът на Илин е показателен, но е странен контекстът, в който той е направен. На Илин му се налага да напусне Русия, защото е изгонен от ЧК. През целия си живот Илин мечтае за разпадането на Съветския съюз и смята, че на офицерите от КГБ (един от които е и Путин) трябва да им бъде забранено да участват в политиката след края на СССР. Организираното от Путин завръщане на тленните останки на Илин представлява мистично разрешаване на това противоречие. Костите му бяха препогребани в манастир, където е положен прахът на хиляди съветски граждани, застреляни от НКВД (наследник на ЧК и предшественик на КГБ). Когато по-късно Путин посети гроба, за да положи цветя, той бе придружен от православен монах, за когото екзекуторите от НКВД са руски патриоти, поради което и добри хора. По време на препогребването присъства главата на Руската православна църква, човек, в миналото също служил като агент на КГБ.
Критиците на втората книга на Илин, издадена през 20-те години, наричат философа-емигрант „чекист в името на Бога“. Ала Илин се завърна, телом и духом, в Русия, която беше принуден да напусне. И тъкмо това завръщане, което заличава противоречията и отрича фактите, е и най-чистото уважение към неговото наследство. Със сигурност Илин се противопоставя на съветската система, но след като СССР престана да съществува през 1991 г., историята, а за него – миналото, се оказва само когнитивна суровина за фикцията на вечната добродетел. От тази гледна точка дори провалите на съветската система могат да се изтълкуват като необходима руска реакция срещу враждебността на Запада.
Илин не е единственият местен привърженик на фашистки идеи, цитирани одобрително от Путин, но тъкмо неговото творчество в най-голяма степен задоволява политическите нужди и осигурява „духовен ресурс“ на клептократската държавна машина. През 2017 г., когато руската държава с нежелание отбелязваше стогодишнината от революцията на болшевиките, Илин бе сочен за техен героичен опонент. В телевизионен филм за революцията той осъжда злото на обещания социален напредък на руснаците.
Продължаващата руска кампания срещу „упадъка“ на Европейския съюз съответства на мирогледа на Илин, както и на тревожната мъжественост на Путинова Русия. Илин първо нарича Русия хомосексуална, сетне заедно с приятелката си се подлага на психотерапия, а накрая обвинява за всичко Бог. Путин първо се впусна във фотосесии, разкрасени с фотошоп, сетне се разведе с жена си, а накрая обвини Европейския съюз за руската хомосексуалност. Илин сексуализира това, в което провижда външна заплаха.
Когато украинците в края на 2013 г. започнаха да се обединяват в името на европейското бъдеще на страната си, руските медии започнаха да налагат образа на „хомодиктатурата“. Аргументите на Илин присъстваха повсеместно, когато руските войски многократно навлизаха в Украйна през 2014 г. Докато войниците получаваха заповеди за мобилизация преди инвазията в украинската провинция в Крим през януари 2014 г, всички руски високопоставени бюрократи и регионални губернатори получиха копие от книгата на Илин „Нашите задачи“. А след като руските войски окупираха Крим и руският парламент одобри анексията, Путин отново цитира Илин за свое оправдание.
Илин искаше да бъде пророк на нашата епоха, на постсъветската епоха и може би той наистина успя да стане такъв. Неверието му към този свят позволи политиката да се случва в един измислен свят. Той превърна беззаконието в добродетел, толкова чиста, че чак невидима, и толкова абсолютна, че да поиска разрушението на Запада. Той ни показа как клептократите могат да се преструват на невинни, как крехката мъжественост може да си създаде врагове, как едно извратено християнство може да отрече милостта, а фашистките идеи да проникнат в модерните медии. Това вече не е само руска философия. Днес това е американският живот.
Тимъти Дейвид Снайдър (р. 1969) е известен американски историк, професор в Йейлския университет в Ню Хейвън. Изследовател на историята на тоталитаризма, комунизма и Холокоста. Автор на книгите „Кървави поля. Европа между Хитлер и Сталин” (изд. „Рива“, 2015 г.), „Черна земя: Холокостът като история и предупреждение”, „За тиранията” (изд. „Обсидиан”, 2017 г.). Книгите и статиите му са преведени на 33 езика. Гостувал е като лектор и в България.
