nik1

http://macedonia.kroraina.com/tr/9/trakija_9_4.pdf

И как го реши това?

то ако е така, то по-добре е да е правим на разсеяни и невидяли Защо може и: "Защо не взе бабето, ами остана със жена ми бе, пич?" Но може и: "Защо остави жена ми на спирката в дъжда, бе пич?" Както във вица за заяка с шапката: https://www.vesti.bg/vicove/zhivotni/2850-Vylkyt-i-lisicata-reshili-da-se-gavria

Уговорката ще я направя, защото не познавам жената Моята майка не бих я уговарял, защото тя ще ме познава, и ще знае , че не обичам клюкарстването и този тип "разговори"

Интересен казус. Така както го казваш, започвам да се замислям и колебая Все пак ще звънна на мъжа и, за да ми е чиста съвестта

Ах ти

Бабчето, като я предупредя да не клюкарства и злобее

Пак.. аут Защо е "аут"? Много просто Няма единна европейска култура (и/или история) И, ако вдигнем още малко топката - германският национализъм - романтизмът, съчетаващ идеи на просвещението (вярата в естественото превъзходство на образованите, и отричане на религизните догми) и тази на пиетизма, всъщност отрича хуманизма (не просто го пропуска) и проявава ресантиман към просвещението Историята е обяснена много добре тук: http://wp1109248.server-he.de/librev250/index.php/prospects-science-publisher/2215-nationalism-and-aggression-2

Смесват се вде различни неща Култура и културен "чип" - ние сме балканци, както и гърците (те дори са повече балканци от от нас, според впечаатленията ми и позниятв ми) Цивилизационен и принадлежностен "чип"- ние сме европейци

Визирах тези , които в момента имат българско самосъзнание, В македонската конституционна уредба и правен мир те не съществуват, https://www.sobranie.mk/WBStorage/Files/UstavnaRmizmeni.pdf Тргнувајќи од историското културно, духовно и државно наследство на македонскиот народ и од неговата вековна борба за национална и социјална слобода и за создавање своја држава, а посебно од државно-правните традиции на Крушевската република и историските одлуки на АСНОМ и уставно-правниот континуитет на македонската држава како суверена република во Федеративна Југославија, од слободно изразената волја на граѓаните на Република Македонија на референдумот од 8 септември 1991 година, како и од историскиот факт дека Македонија е конституирана како национална држава на македонскиот народ во која се обезбедува целосна граѓанска рамноправност и трајно сожителство на македонскиот народ со Албанците, Турците, Власите, Ромите и другите националности кои живеат во Република Македонија, а со цел: Това значи , че нямат статута и нито едно от правата на историчически формирало се в нацията (страната) т.н. нацинално малцинство - като възможност да изполват собствен език, да учат собствен език и др И това съчетано с целенасочена дискриминация и ресантиман. Можеш да чуеш на улицата от македонците в РСМ на средна възраст какво казват за българите - "Те не са хора. Татари". Звучи уж логично, и възможно, но изобщо не е вярно Както БСП, така и националполистите ни ( за Атака не е така) са проевропейски настроени Националистите ни са за малко по-различна Европа (ЕС). БСП също имат свои виждания, но са за Европа и ЕС) (И Демократична България имат свои вижания,.... всички партии имат нещо наум) Факт- Неодобрението на ЕС, доколкото е знак за обратното на проевропейки настроения в България е традиционно ниско Одобрение https://news.bg/politics/77-ot-balgarite-odobryavat-chlenstvoto-ni-v-es-59-na-sto-v-nato.html Доверие https://fakti.bg/world/432958-balgarite-varvat-na-evropeiskia-sauz Ще се отнася до голямата част от македонското общество, да казваш че искаш си част от ЕС, но да искаш си запазиш стария багаж ("Те не са хора. Татари"), не го прави проеврпейско Руандийците преди геноцида също биха искали да бъдат в ЕС.. Трябвало ли е да бъдат приети за се удовлетворят исканията им като цяло (или на малката прозападна прослойка от лекари учени,да кажем) Не става така..

http://macedonia.kroraina.com/tr/8/trakija_8_8.pdf На 25 май 1920 г., в отговор на европейското бездушие, представители на българското и турското население от Западна Тракия се събират на конгрес край с. Химитли, Гюмюрджинска околия. На него делегатите съставят „Временно правителство на националната защита”. За министър-председател и министър на финансите е избран Ахмед Тефик бей. Управлението се поема от 10 министерства, като за министър на вътрешните работи е определен Хасан Таксин бей, за министър на войната – Али Фуад бей, за министър на външните работи – Махмуд Недим, за министър на правосъдието – Абдул Халим, за министър на просветата – Джемал бей, за шейх-юл-ислям – Хюсейн Хюсни. В правителството има и трима български министри - на пощите, телеграфа и земеделието д-р Страшимир Дочков, на търговията и индустрията – Вангел Георгиев, на пътищата и железниците – Коста Георгиев.14 Създаденото правителство е уникален момент на взаимодействие в историята на двата народа в името на общото противодействие на гръцката окупация. Но това е нормална реакция на двете победени във войната държави, чието население е изправено пред опасността да загуби напълно териториите си в Западна Тракия. В състава на формираното българо-турско правителство влизат образовани и интелигентни политически дейци. Някои от тях са участвали във Върховния административен съвет на Западна Тракия (ВАСТ) при управлението на ген. Шарпи. Министър-председателят, 38-годишният Ахмед Тефик бей, произхожда от богато турско семейство, с голямо влияние в Ксанти. Завършва медицина в Бордо, Франция. По време на Първата световна война е военен лекар, а след това се занимава с журналистика и политика. При управлението на ген. Шарпи той е кмет на Гюмюрджина, член на ВACT и привърженик на младотурците. Ген. Шарпи го определя като съглашенофил, елинофоб, „интелигентен, но екзалтиран и несръчен”15 Министърът на войната подполковник Фуад е военен от кариерата. Преди войните командва турската жандармерия в Драма. Министърът на просветата Мехмед Джемал е бивш главен прокурор на Сяр и Драма. След освобождението на Западна Тракия от българските войски той става депутат в Народното събрание. Опитни политически дейци са и останалите турски представители в правителството. С голям авторитет сред българското и турското население се ползват и тримата български министри - хора с висока култура и богат опит в националноосвободителните борби. Министърът на пътищата и железниците Коста Георгиев, роден в Източна Тракия в с. Ени махле, Бабаескийско, завършва медицина в Швейцария,но има богата революционна биография. Учител в бъл- 113 гарската гимназия в Битоля и член на ВМОРО, през декември 1907 г., е хвърлен в затвора, откъдето излиза по време на младотурската революция. Става главен учител в Лозенград (1908 г.), а на следващата година преподава математика в българската мъжка гимназия „Д-р П. Берон” в Одрин. По време на Балканската война К. Георгиев отново е арестуван и изпратен на заточение в Мала Азия. След Междусъюзническата война е освободен и като десетки хиляди българи от Източна Тракия търси спасение в България. От 1914 до 1918 г. К. Георгиев оглавява Окръжната постоянна комисия в Гюмюрджина. През тежките военни години той работи енергично за настаняването на бежанците в новоосвободените земи. При френското управление в Западна Тракия е избран за член на ВACT.16 С не-по-малко интересна биография е и другият български министър д-р Страшимир Дочков, който поема пощите, телеграфа и земеделието. Завършил е медицина в Берлин и работи като лекар на българската община и българското училище в Битоля (1906-1907 г.). От 1908 г. се установява в Одрин. По време на Балканската война служи като военен лекар с чин майор в българската армия. При управлението на френската администрация в Западна Тракия Стр. Дочков живее в Караагач и практикува своята професия. Високо ценен от френските власти, е избран за член на ВАСТ. Началникът на френското военно разузнаване в Караагач кап. Жамба го характеризира като много възпитан и интелигентен обществен деец, който притежава „голямо влияние сред сънародниците си.17 По-слабо популярен е третият български министър Вангел Георгиев. Привърженик на Демократическата партия, той е помощникпрефект на Гюмюрджински окръг. По време на Първата световна война работи в българското военно разузнаване и отговаря за районите на Софлу и Димотика. При управлението на ген. Шарпи в Западна Тракия е избран за председател на българския Червен кръст в областта и енергично работи за сближението на турци и българи.18 Преобладаването на турските министри в състава на правителството е отражение на променената етническа картина на Западна Тракия. Демографският състав е 25 000-30 000 българско население и около 80 000 турско.19 Мнозинството от турското население показва по-голяма енергия и желание за въоръжена борба срещу гърците. Докато българите в Западна Тракия не очакват въоръжена подкрепа от българското правителство, турците чувстват солидната опора на армията на Тайяр в Източна Тракия. Тези обстоятелства обясняват доминиращото присъствие на турските представители в Правителството 114 на националната защита, както и ключовите постове, които те поемат. Временното правителство се заема енергично със сформирането на собствена, боеспособна Тракийска армия. В нейния състав са включени многобройните, създадени още в началото на 1920 г., български и турски въоръжени чети и отряди, готови за съпротива при евентуална гръцка окупация на областта. За тяхното създаване и подготовка голяма помощ от турска страна оказват: Джафер Тайар, командващ І-ви армейски корпус в Одрин, съдействал за създаването и изпращането на добре подготвени отряди от комити, офицери и войници от Източна Тракия, Али Фуад бей, предоставил 100 000 лв. от турския Тракийски комитет в Западна Тракия за подготовка и въоръжение на четите в Кърджалийско, Младотурският комитет в Швейцария, предоставил на министър-председателя Тефик бей чрез фирмата „Ниазим Емин“ 500 000 лв. и др. От българска страна голяма помощ в организирането, въоръжаването и изпращането на чети в Западна Тракия оказват редица опитни български офицери като ген. Ал. Протогеров, полк. П .Дървингов, полк. Николов и някои известни дългогодишни ръководители на българското национално-освободително движение в Тракия и Македония като войводите Таню Николов, Тодор Александров и др. Още с избирането си Временното правителство изготвя Декларация за обявяване независимостта на Западна Тракия, която министърпредседателят Тефик бей връчва на 26 май 1920 г. на следвоенния управител на Западна Тракия ген. Шарпи. С нея официално се съобщава, че е обявена независимостта на Западна Тракия, а „Правителството на националната защита има силно желание да бъде в добри отношения със съседните правителства и си прави труда да заяви на висок глас, че е правителство на мира и ще гарантира правата на гражданите без разлика на раса и религия”20. Наред с декларацията Временното правителство издава и разпространява Д-р Страшимир Дочков, министър на пощите, телеграфа и земеделието и прокламация, написана на български, турски и френски език, в която категорично се отхвърля решението на конференцията в Сан Ремо за предаване на Западна Тракия на Гърция и се протестира остро срещу евентуалната гръцка окупация на областта. На 28 и 29 май 1920 г. гърците окупират цяла Западна (Беломорска) Тракия, като подлагат многобройното българско население на нечуван асимилационен натиск. Ликвидирани са българските училища и черкви, а българите са интернирани с кораби на различни острови, мобилизирани, прогонвани и малтретирани. Правителството на националната защита не получава подкрепа нито от България и Турция, нито от Англия и Франция. То няма никакви шансове да оцелее срещу многобройната и добре въоръжена армия на Гърция. Въпреки неблагоприятната обстановка енергично се заема да включи във въоръжената борба цялото мъжко население. Издадена е заповед за мобилизация на младите българи и турци, годни да носят оръжие. На 28 май българският Тракийски комитет се обърна с позив към всички тракийски родолюбци. В него се съобщава, че в 7 часа е обявена автономията на Тракия. В позива се настоява „всички братя българи и турци” да подкрепят движението морално и материално. Приканват се онези, които се намират в Западна Тракия или са заминали за България, „да се запишат в доброволческите дружини в Софлийския военен район под командуването на началниците на доброволческите дружини Н. Гавраилов и Н. Георгиев”Позивът завършва с думите: „Бързайте, тракийци! Освободителното движение не чака време! С бога напред ще успеем да издействуваме с дружни сили автономията на Тракия. Да живее автономна Тракия под покровителството на Лигата на народите!” В края на месец май 1920 г. Тракийската армия на Временното правителство, командвана от министъра на войната Али Фуад бей, е вече напълно сформирана. Тя се състои от 30 дружини, начело на които са поставени някои от най-известните и добили широка популярност сред местното население турски и български националреволюционери като Топал Кадир, Али Галиб бей, Джемал бей, Неджметин бей, Кара Бекир, Хюсеин Чауш, Димо Николов, Димитър Маджаров, Русю Славов, Вангел Георгиев, К. Ненчев, кап. Бояджиев и др. Според сведение на окръжния управител в Кърджали в състава на Тракийската армия влиза и един голям, двехиляден турско-български отряд за охрана и заемане на планинските райони на Западна Тракия, разполагащ с 14 картечници. Още в първите дни на окупацията гръцката армия среща добре организираната въоръжена съпротива на българотурски- 116 те чети и отряди на Тракийската армия. На 28 май 1920 г. в близост до Гюмюрджина става първото сражение между настъпващите военни части на гръцката армия и две от четите на Тракийската армия, командвани от Али Фуад бей и кап.Бояджиев. Едно от найкръвопролитните сражения става през м. юни 1920 г. на границата между Западна и Източна Тракия, на десния бряг на р. Марица. Българотурски чети нападат частите на една от гръцките дивизии, охраняващи границата с Източна Тракия в момент, когато те завършват изграждането на понтонни мостове над реката за преминаване на части на гръцката армия в Източна Тракия. При нападението понтонните мостове са разрушени изцяло, убити са и 40 гръцки войници и 7 четници. Според публикувани в научните изследвания статистики в периода юни-юли 1920 г. на територията на Западна Тракия стават над 30 големи сражения между военни части на гръцката окупационна армия и частите на българо-турската Тракийска армия. Изпращането на нови гръцки армейски части в Западна Тракия прави борбата между двете воюващи страни още по-неравностойна. Засилването на гръцкото военно присъствие в областта обаче не е единственият фактор, допринесъл за крайния успех на гърците въвЗасилването на гръцкото военно присъствие в областта обаче не е единственият фактор, допринесъл за крайния успех на гърците във военните действия. Особено отрицателно въздействие върху въоръжената борба на местните българи и турци срещу окупационната гръцка армия оказва неизпълненото обещание за военна помощ и подкрепа от страна на Временното правителство на Източна Тракия на Джафер Тайар. Отрицателен фактор за развитието и разрастването на българотурското съпротивително движение в Западна Тракия е и позицията, заета от България. Лоялна към следвоенните мирни договори, тя предприема изискваните й от страните победителки в Първата световна война мерки за охрана на южната й граница, с оглед недопускането Българо-турският революционен комитет - в средата войводата Таню Николов на образуване и преминаване на чети от крайграничните български територии в Западна Тракия. На 2 юни 1920 г. губернаторът на Беломорска Тракия - французинът ген. Шарпи, напуска областта и тази изконна българска територия губи автономния си режим на „Междусъюзническа Тракия“, напълно анексирана от Гърция. Дълги колони от българи се проточват към старите български граници. Отваря се една от най-тъжните страници в националната ни история. Няколко месеца смесени въоръжени отряди от българи и турци нападат гърците. Срещу отлично въоръжената гръцка армия, подкрепяна от англо-френските поделения, българо-турските дружини нямат големи шансове за победа. В края на юли 1920 г. основните военни сили на българо-турското правителство претърпяват поражение и неговите членове, заедно с министър-председателя Тефик бей, се оттеглят към България според проникнали в печата сведения.

Държавен архив - Кърджали Ръководители на българо - турската Тракийска армия от 1920 г. в Западна Тракия и БТВТРО от 1922 г. в България. Отляво на знамето са: Али Фуат бей, Хикмет бей и др. турски водачи на чети. Отдясно на знамето са: Таню Николов, Димо Николов, Митрю Аркумарев, Рафаил Каракачанов и СтайкоЗапартов. Снимката е публикувана на заглавната корица на издадена вТурция мемоарна книга на Али Фуат бей /Фуат Балкан / , обнародвана в България отст.н.с. Делчо Балабанов в книгата му "Тракия в пламъци", С., 2014 г. Българи и турци въстават срещу Ньойския диктат Вълчо Златилов 3. Създаване на българо-турска Тракийска армия и нейната въоръжена борба срещу окупацията на Западна Тракия Войводата Иван Максимов като кум на сватбата на учителя Петко Таралежков в Долно Луково през 1924 г. На 27 срещу 28 май 1920 г. Гърция окупира Западна Тракия с помощта на един армейски корпус. Две гръцки дивизии са разположени на охранителни позиции до река Марица със задача да не допускат войските на Джафер Тайар да се обединят с турско-българските чети в Западна Тракия, а друга една дивизия е разположена по границата на Западна Тракия с България. Тази тактика на гърците се оказва успешна. Изненадващо бързото заемане на Западна Тракия, освен че довежда до бездействие и изолация на войските на Джафер Тайар, прекъсва напълно и възможността за връзка и взаимодействие на разположените в Западна Тракия българо-турски чети с редовните военни части на Тайар в Източна Тракия, на които ВПНЗ разчита много в своите предварителни планове за действие. Обединените българо-турски чети и отряди са поставени в трудно положение – те сами трябва да се изправят срещу значително по-многобройната и по-добре въоръжена и подготвена редовна гръцка армия. Въпреки неблагоприятните развития Временното правителство на националната защита на Ахмед Тефик бей реагира незабавно. То издава Заповед за мобилизация на младите българи и турци, годни да носят оръжие, и включването им в сформираната от правителството Тракийска армия. В изпълнение на заповедта на 28 май 1920 г. българският Тракийски комитет издава и разпространява Позив до всички родолюбиви тракийци, в който след като се съобщава, че същия ден е обявена автономията на Тракия, се настоява „всички братя българи и турци да подкрепят движението Четници от тракийската организация морално и материално, да се запишат в доброволческите дружини в Софлийски военен район под командването на началниците на доброволческите дружини Н. Гавраилов и Н. Георгиев”. Позивът завършва с призива „Бързайте, тракийци! С Бога напред ще издействаме автономията на Тракия под покровителството на Лигата на народите!” В края на май 1920 г. Тракийската армия на ВПНЗ е вече напълно сформирана. За неин главнокомандващ е определен министърът на войната в правителството Али Фуад бей. Военен от кариерата с чин подполковник и бивш командир на жандармерията в Драма, Фуад бей е един от най-ревностните привърженици на идеята за турско-българско единодействие и обща въоръжена Воеводата Димо Бояджиев от с. Карачкьой, Гюмюрджинско, бежанец от Тракия в Крумовград 1921-1924 г. съпротива срещу гръцката окупация. Още преди създаването на ВПНЗ той сформира своя чета от 300 души и заедно с другите споменати по-горе турски и български национални водачи в Беломорието е решен докрай да отстоява свободата и независимостта на Западна Тракия. Тези разбирания и идеи той отстоява и в по-нататъшната си дейност, като през ноември 1922 г. заедно с други известни турски и български национал-революционери е в основата на създаването, изграждането и дейността на обща Българо-турска вътрешна тракийска революционна организация /БТВРО/ в България, продължила общата въоръжена борба на българите и турците в Беломорската област за извоюването на свободата и независимостта на Западна Тракия. Тракийската армия на ВПНЗ, командвана от Али Фуад бей, се състои от 30 дружини, начело на които са поставени някои от най-известните и добили широка популярност сред местното население турски и български национал-революционери като Топал Кадир, Али Галиб бей, Джемал бей, Неджметин бей, Кара Бекир, Хюсейн Чауш, Димо Николов, Димитър Маджаров, Руси Славов, Вангел Георгиев, К. Ненчев, кап. Бояджиев и други. Според сведение на окръжния управител в Кърджали в състава на Тракийската армия влиза и един голям, двехиляден турско-български отряд за охрана и заемане на планинските райони на Западна Тракия, разполагащ с 14 картечници. Ядрото на Тракийската армия съставляват българо-турските чети и отряди, сформирани още преди създаването на ВПНЗ, изчакващи в бойна готовност в споменатите по-горе крайгранични центрове. В края на май 1920 г. в състава на българо-турската Тракийска армия се включват и много местни жители – бежанци от Западна Тракия, Снимка на дейци на българо-турската революционна организация от 1922 г. Първи в средата войводата Тано Николов, втори Али Фуад бей, трети Ихмет бей както и представители на местното българско и турско население, годно да носи оръжие, отзовало се на призивите в разпространените в региона позиви и заповедта за мобилизация, издадена от ВПНЗ. Много полезно попълнение в Тракийската армия са и немалкото забягнали с оръжието си българи и турци, служители в местната милиция на ген. Шарпи. В един от документите за тези бивши служители на администрацията на ген. Шарпи четем: „Ние не искаме да видим гръцки войник в нашата Родина… Ние предпочитаме по-скоро да умрем в тази страна, отколкото да я видим под гнета на Гърция…”. Според някои от най-добрите изследователи на темата в четите на Тракийската армия се включват и немалко българи мюсюлмани от южните части на България. Още в първите дни на окупацията гръцката армия среща добре организираната въоръ- жена съпротива на българо-турските чети и отряди на Тракийската армия. На 28 май 1920 г. в близост до Гюмюрджина става първото сражение между настъпващите военни части на гръцката армия и две от четите на Тракийската армия, командвани от Али Фуад бей и кап. Бояджиев. Опитвайки се да спрат настъплението на гърците към вътрешността на Западна Тракия, българо-турските чети атакуват изненадващо челните редици на настъпващата гръцка армия, но поради превъзходството на гърците са принудени да отстъпят в посока на българската граница. Два дни по-късно гръцките части са прогонени от селата Манастир и Сачанли, в близост до Гюмюрджина, давайки при отстъплението си и двама пленника. Още в тези първи боеве и битки проличава избраната от ВПНЗ тактика на водене на въоръжената борба срещу окупатора. Не разполагайки с голяма и добре подготвена и въоръжена редовна армия, която да може да се противопостави в равностоен директен сблъсък на противниковата, то е принудено да разчита на успеха в сраженията най-вече на бързината и изненадата при осъществяване на военните операции и действия. Благодарение на тази добре овладяна тактика на водене на боя, българо-турските чети и отряди от Тракийската армия, макар и по-малобройни и по-зле въоръжени от гърците, успяват да спечелят много от сраженията в началния период на започналите военни сблъсъци. Така например в станалите на 31 май и 3 юни сражения в района на селата Яйладжик, Карабае и Мандра, Димотишко, благодарение именно на бързината и изненадата в действията им, четите печелят битките. Първите две от споменатите села са гръцки и след боевете са подпалени. При битката до село Мандра българо-турските чети разрушават моста между градовете Софлу и Фере и прекъсват комуникациите на гръцките военни части, убити са и 15 гръцки войници. На 6 юни в сражение до село Карабунар, Софлийско, е разрушен друг мост, изграден на ж.п. линия, но в боевете загиват и шестима четници. Нови битки и сражения, завършили с успех за частите на българо-турската Тракийска армия, стават на 7 и 8 юни в околностите на селата Мерканли, Ференско, и Къркакьой, Дедеагачко. При тях са пленени осем гръцки войници, взето е и голямо количество оръжие, включително и две автоматични пушки. Ожесточени и кръвопролитни са и сраженията, станали на 10 и 11 юни до селата Кутруджа и Малък Дервент, при които загуби понасят и двете страни – убити са трима гръцки войници и двама четници. Едно от най-кръвопролитните сражения през юни 1920 г. става на границата между Западна и Източна Тракия, на десния бряг на Марица. Българо-турски чети нападат частите на една от гръцките дивизии, охраняващи границата с Източна Тракия, в момент, когато те завършват изграждането на понтонни мостове над реката за преминаване на части на гръцката армия в Източна Тракия. При нападението понтонните мостове са разрушени изцяло, убити са и 40 гръцки войници и 7 четници. Същия ден – 12 юни, стават и две други сражения в района на село Каламба, Караагачко, и в селата Голям Дервент и Бабалар, Софлийско. При първото от тях са убити 17 гръцки войници, а при второто – три обединени българо-турски чети прогонват гръцките военни части, разположени в селата Голям Дервент и Бабалар. Успешни нападения над гръцки гарнизони, разположени в турски и български села в Западна Тракия, българо-турските чети извършват през целия юни и началото на юли 1920 г. В резултат гръцките военни части търпят сериозни загуби в жива сила и оръжие. В края на юни българо-турска чета от 15 четници успява да прогони гърците от силж Сара Хадър, Гюмюрджинско, а в началото на юли друга чета обезоръжава 40 гръцки войници в гарнизона им в село Малък Дервент, Софлийско. Няколко дена по-късно с бой е превзет и гръцкият гарнизон в съседното село Голям Дервент. При някои Устав и правилник на Вътрешната тракийска революционна организация от 1923 г. сражения българо-турските чети успяват да пленят и голямо количество оръжие, предназначено за гръцката армия. В края на юни до село Черкезкьой те атакуват и превземат влак, превозващ оръжие за гръцки военни части, като цялото количество оръжие е пленено и завладяно. Според публикувани в научните изследвания статистики в периода юни – юли 1920 г. на територията на Западна Тракия стават над 30 големи сражения между военни части на гръцката окупационна армия и частите на българо-турската Тракийска армия. Въоръжените сили на ВПНЗ оказват ожесточена съпротива на гръцката армия в Димотишко, Караагачко, Софлийско, Ференско и Дедеагачко. Битки и сражения се водят и в другите райони на Беломорската област – Ксантийско и Гюмюрджинско, но тук те са с по-нисък интензитет и са по-незначителни. Най-успешни и резултатни са победите, постигнати от Тракийската армия над гръцките военни подразделения и части, разположени на десния бряг на Марица. Претърпените от гърците поражения тук довеждат до деморализация на личния състав на военните части и войниците им са обхванати от отчаяние и недоволство. Те бягат панически и масово от полесраженията при почти всяка схватка с четите. Това принуждава гръцкото правителство да изпрати нови усилени армейски части в Западна Тракия, за да бъде смазана българо-турската въоръжена съпротива и се осигури и гарантира по-нататъшното безпроблемно преминаване на гръцката армия в Източна Тракия

"Сръбски свят" (официален или не - когато Сърбия е меши подмолно) е "Сърбия с Югославия":, Сърбия, сама за себе си, (без този свят, без да се меши с) е Европа. Въпросът е Заложено ли е в сръбския национален "чип" това, или е неизживяно минало?. Не знам, не съм добър по Сръбска история ----------------------- В нашия национален "чип" не е заложен ресантиман (нито антиеврейски, нито антитурски, само си представете че 2 години след втората Балканска война сме съюзници с Турция; или че БТВТРО е българо-турска революционна организация, с български и турски воеводи, бивши противници) Не е заложен шовизизъм Не е заложен "великобългаризъм", но е заложено освобождението на всички българи (те за това се водят толкова войни!)

Ресантиманът има гротестен характер -изличено е всичко българско (не говорим за преиначаване на история , а за целенасочено изличаване на артефакти!), което няма как да се свърже с европейски и демократични ценности. Заличени са и хората с българско самосъзнаие. "добрите хора" са тези които не са съгласни с това, а това именно българско самосъзнаие За тях тях да се борим, а не за другите..(Другите са съгласни със всичко това) Това че другите са добри бащи не е релеватно .И нацистите и всички подкрепящи режима са били добри бащи и добри граждани..

Надявам се разбираш , че Македония е специален случай, различен от Албания, Сърбия, Черна Гора и Турция Сърбия без Югославия е "Европа"; Черна Гора без Югославия е "Европа"; Югомакедония без Югославия е..... "Югомакедония", и "Белград". И антибългарски, "антифашистки", и донякъде антигръцки ресантиман..

Така както русите не са европейци (Дори и Русия да се управлява от хора, с демокртично мислене, примерно Навални , тя няма да е част от Запада и западната цивилзиция, а ще има свой път ), така и югомакедонците не са европейци.. Ние Доре, обаче сме европейци (това ни е начертания път при създаването на нацията!) , корумпураните и "лоши" колкото нас гърци - също! (същото и за гръцката нация, първата им национална държава е "чиста и свята република" ) Цитат от голямата изследователка на национализма: "Понятието „национализъм“ в неговия неутрален, общ смисъл, касае онзи набор от идеи и чувства, които оформят концептуалната рамка на националната идентичност. Националната идентичност е само една сред много – понякога едновременно съществуващи и припокриващи се – идентичности: професионални, религиозни, племенни, езикови, териториални, класови, полови и други. Но в модерния свят националната идентичност съставлява онова, което може да бъде наречено „фундаменталната идентичност“; тоест идентичността, за която се смята, че дефинира самата същност на индивида. Останалите му идентичности може би също я модифицират, но само леко, а в резултат на това тези други идентичности се считат за вторични." И повтарям НЕ Е ДО КЪСМЕТ, А ДО ВИЖДАНЕ И СВЕТОУСЕЩАНЕ АТОМ: ОБЯСНЯВАМ : Ако македонците се чувстваха европейци щяха да си решат глупавия проблем (който създадоха и раздуваха сами след 2005) с Гърция, да са посписали договор за добросъседство с нас, и днес щяха да са финала (ако не и членове на ЕС)

И какво от това? Има добри хора, но всички те с "промити мозъци" (Идентичността им е югославска!) , болшинството от тях биха чувствали добре мини югославия Цитат от голямата изследователка на национализма: "Понятието „национализъм“ в неговия неутрален, общ смисъл, касае онзи набор от идеи и чувства, които оформят концептуалната рамка на националната идентичност. Националната идентичност е само една сред много – понякога едновременно съществуващи и припокриващи се – идентичности: професионални, религиозни, племенни, езикови, териториални, класови, полови и други. Но в модерния свят националната идентичност съставлява онова, което може да бъде наречено „фундаменталната идентичност“; тоест идентичността, за която се смята, че дефинира самата същност на индивида. Останалите му идентичности може би също я модифицират, но само леко, а в резултат на това тези други идентичности се считат за вторични." Ето какво публикува Ким Мехмети ФБ Министър-председателят на Албания, президентът на Северна Македония и президентът на Сърбия са се срещнали в Скопие, откъдето ще водят своя проект ′′ Балкански минишенген за който дори самите сръбски райони казват, че е важна стъпка към реализацията на ′′ Сръбския свят ′′ (четете: ′′ Велико Сърбия ′′). А както е известно, че без Белград славяно-македонците се чувстват като дете без майката, която го е родила и съгрешила, се задава логичният въпрос: какво е това, което Албания прави по-близо до Сърбия, отколкото до Косово? Не сме по-добри от тях, но не е до късмет! - просто гледахме в друга посока, и направихме това което искахме, и което трябваше да се направи Какво очакваш от тях, когато се казва, "ще променим Конституцията след като взелезем в ЕС, ще ги има и египтяните" Оставете ги да си вървят по своя път.. И толкова

Легитимно право е на секоја држава, на секој град и на секоја општина, самите да ги определуваат имињата на улиците на нивните територии.Но, оваа „култура на сеќавање“, моделирана преку именувањето на улиците, секогаш содржи повеќе од јасна порака за идеолошкиот и етнонационален код и светоглед на секоја власт и држава, како и за нејзината насоченост, внатре кон себеси, кон соседите и големите меѓународни сојузи, но и кон определени етноси на нејзината територија. „Бившите“ југокомунисти, истовремено и југомакедонистички етноцентристи (од специфичен југословенски вид), националисти, та и национал-шовинисти од таканаречениот СДСМ, кои се донесувачи и спроведувачи на олигархиски модел на капитализам во Македонија, лишен од елементите на социјална правда, враќаат некои стари имиња на скопски улици: „Ленинова“ (што би кажал Владимир Илич Улјанов Ленин за нивната криминална приватизација на општествениот капитал?!), „Мексичка“ (немакедонски збор, земен од некаков си скопско-српски јазик или жаргон), „4 Јули“ (Ден на борецот-партизан во некогашна Југославија), со што не само на симболичко ниво одат да го бетонираат конфликтниот историски расказ од времето на македонската југословенска република, кој ја доведе потребата од потпишувањето на Рамковниот (2001) и Преспанскиот (2018) договор, како и на Договорот со Бугарија (2017). Тука не се работи за самите имиња на улиците, ами за упорното, постојано настојување на владејачкиот таканаречен СДСМ, но и на доминантниот дел од општеството во Република Северна Македонија, на меѓународен план и особено во односите со соседите, да се обидуваат да ги наметнат оние делови од југословенското наследство, кои се длабоко конфликтни со историските факти и пред сѐ со актуелната геополитичка балканска, европска и светска реалност. Ако се до крај доследни во т.н. СДСМ, нека го вратат името „Маршал Тито“ на главниот скопски плоштад и на централната улица, која е негово продолжение, а Велес нека го наречат повторно Титов Велес. А, зошто им пречи Борис Сарафов, не треба да се објаснува. Според југокомунистичкиот историски наратив, тој е претставник на некакво надворешно, предавничко, бугарско влијание во ВМОРО, наспроти здравите македонски (разбрани во етничка смисла) елементи во македонското револуционерно движење. Наспроти ова создавање фикции и митови, во вистинскиот живот, и Сарафов и неговите истомисленици, исто како и нивните опоненти и душмани во ВМОРО, имале бугарско етничко самосознание.Како ќе заврши ова терање инает со реалноста, останува да видиме, макар и да не е тешко да се претпостави… Fb статус на Виктор Канзуров

Ехааа Меморандум на МАНУ, МПЦ-ОА и УКИМhttp://ukim.edu.mk/images/razdelnik2.gifМАКЕДОНСКИ МАНИФЕСТhttp://ukim.edu.mk/images/px1.gif Во овие судбински денови за европската иднина на македонската суверена и самостојна Република, ние, легитимните претставници на Македонската академија на науките и уметностите, на Македонската Православна Црква – Охридска Архиепископија и на Универзитетот „Св. Кирил и Методиј“ – Скопје, изразувајќи ја нашата загриженост за исходот од развојот на настаните поврзани со евроинтеграцијата на нашата држава, условени од апсурдните барања на Република Бугарија, а убедени во фактот дека ги исполнуваме потребните предуслови за отпочнување на преговорите за евроинтеграција, ги повикуваме, и охрабруваме претседателот на македонската држава, Собранието на Републиката, претседателот на Владата, печатените и електронските медиуми, научните, културните и уметничките институции и здруженија, соодветните министерства за образование и наука, за култура и за надворешни работи, собраниските и вонсобраниските политички партии, како и сите граѓани на Македонија: преговорите да се водат на рамноправна и принципиелна основа, со должно почитување на меѓународното право, без никакво условување од едната или од другата страна и со почитување на достоинството на македонскиот народ; да се почитуваат безрезервно сознанијата на македонските општествени, хуманистички и културолошки науки во врска со автохтоноста на македонскиот народ и неговиот историски, јазичен, културен и религиски континуитет; да се уважуваат не само објективните факти и научната аргументација, туку и комплексната интерпретација на историските факти, настани и личности; да се уважуваат сознанијата, утврдените факти, усвоените теории и емпириските истражувања на современата светска славистика, лингвистика, историографија и меѓународното право, според коишто : а) македонскиот јазик и неговите дијалектни разновидности имаат свој просторен континуитет (што значи дека македонските дијалекти постојат и надвор од границата на денешна Македонија) и свој временски континуитет (што значи дека македонскиот јазик опстојувал со векови); б) македонскиот идентитет го црпи својот легитимитет од повеќе-вековните традиции, преданија, обичаи, колективна меморија, менталитет, јазикот, артикулираната свест за етнокултурната посебност, колективниот интегритет, почитта кон традиционалните религиски институции и наративот за припадноста на одреден географски и историски простор; в) споделените места на меморија на балканските и медитеранските простори подразбираат инклузивен однос, а не ексклузивно присвојување на историјата и традицијата, подразбираат интелектуална слобода, а не робување на анахроните историски стереотипи и илузии, не културен и историски хегемонизам; г) историската вистина не е политичка догма, туку дијалошка, повеќедимензионална категорија чувствителна на гледната точка, во тој контекст и на националниот интерес на секоја држава, вклучително и на Републиката. Имајќи ги предвид овие сознанија, ние, во име на врвните институции што ги претставуваме, категорично апелираме: процесот за евроинтеграција на нашата држава да продолжи во духот на меѓусебно почитување и уважување на вложените напори од наша страна за исполнување на критериумите, да се применуваат позитивните и општоприфатени меѓународни Конвенции и Декларации на ОН за правото на самоопределување и за човековите права и слободи; да се почитува безусловно слободно изразената волја на македонскиот народ, неговата етничка и духовна посебност; да се почитува волјата на македонските граѓани, припадници на македонската Република, да живеат во цивилизирани добрососедски односи и да се продолжи практиката на соработка меѓу културните, научните, образовните, религиските и економските институции, и да не се создава конфликтен амбиент во државата, да се сочува мирот и слободниот развиток кој подразбира просперитет, алтернатива, демократија и достоинствен живот, вклучително и љубов кон сопствената татковина и држава. Претседател на Македонската академија на науките и уметностите, академик Љупчо Коцарев Архиепископ Охридски и Македонски и на Јустинијана Прима, Стефан Ректор на Универзитетот „Св. Кирил и Методиј“ во Скопје, проф. д-р Никола Јанкуловски Скопје, 3.12.2020 г. http://ukim.edu.mk/images/razdelnik2.gif

Колев за „Отворен Балкан“: Некој ја редифинира меѓународната насоченост на земјата 30.07.202130.07.2021 Вести/Истакнато/По дома FACEBOOK MESSENGER TWITTER PINTEREST WHATSAPP EMAIL „Некој ја редефинира меѓународната насоченост на земјава, облечена во измама на основа на сентименти и емоции од блиското минато, но сум должен да одбележам, дека сите сојузи со таква измамена содржина, без јасни правила во кои учествувале балкански држави, завршувале со катастрофални последици“, напиша на социјалната мрежа Facebook лидерот на ГДУ Петар Колев, како коментар за иницијативата „Отворен Балкан“ што од 1 јануари 2023 г. ќе ги тргне границите меѓу Србија, Албанија и РС Македонија. Колев потсетува дека сме заборавиле на препораките на Прибе и на фактот дека нашата земја веќе е дел од НАТО. „Тешко ни оди со воен претставник во НАТО, уште потешко со безбедносните сертификати за достап до информација, но пак за сметка на се, супер ни оди со “сојузи” диктирани од Белград, со далечинско во Москва!Кој е тој капитал кој слободно ќе се движи во оваа мини “Југославија” и најважното чив е? Да не е случајно Кинески, Руски или може криминално стекнат?Заборавивме за препораките на Прибе, заборавивме дека сме веќе член на НАТО?“, пишува Колев

Кво ги мислите толкова? Югославия и авторитарната етноценцентрична и проруска днес Сърбия (мешаща се активно в делата на съседите) ги влекат , особено бившите комунисти в РСМ, (За Албания случаят е друг, мотивите са различни) Те другари показват истинската си същност - не са европейци и не стават Чудо голямо,няма да ги мислим повече..Да си стоят там, в нова Югославия А ние трябва да продължим с натиска да българската националност да бъде вписана в Конституцията им, и да се спазват правата на българите..

„Трибуна“ (РСМ): Храни куче да те лае, или как станах ветовист 03 май 2021 | 15:41 http://images.focus-news.net/10b0eb0f20e34fd434f286346b365175.jpg Снимка: Република, Македония А+ А А- Скопие. Заглавието на днешната ми рубрика обяснява достатъчно добре за какво ще пиша и накъде отиват мислите ми. Лично аз доскоро бях доста против ветото и го смятах за ненужен инструмент, който необратимо би навредил на българо-македонските отношения. До малка степен това все още е вярно, но колкото повече влизам в дискусия и усещам пулса на хората, толкова повече влизам в лагера на "ветоистите", където в момента мога да бъда дълбоко "изцапан", пише Маузер в материал, публикуван в македонското електронно издание “Трибуна“, представен без редакторска намеса от името на автора. Разбира се, като гражданин на Македония (РСМ), не е в мой интерес страната ми да бъде дълго време извън ЕС и би било желателно страната да се движи в тази посока с ускорени темпове. В същото време като македонски българин също е в мой интерес отношенията между двете държави да бъдат на възможно най-високо ниво. Нормални, необременени и приятелски отношения и колкото се може повече културен обмен между два привидно близки народа. Всичко звучи чудесно на хартия и най-голямата пречка за това е очевидно ветото, което дори много македонски българи не подкрепят. Какво на повърхността на нещата е съвсем различно, но когато се отстрани тази покривка изглежда много наивно. Идеята на онези, които са против ветото, е, че всичко, което целят добрите отношения между България и Македония, е България да присъства по-силно в Македония. Да влияе на културно, икономическо, спортно и друго ниво. И така да се отпуснат македонците, които трябва да изградят положително мнение за България и българите, които в продължение на 80 години са изобразявани в най-лошата светлина. Това сваляне на караула, някои от тях се надяват, ще доведе до по-лесно приемане на историческите истини и потенциално до „повторно побългаряване“ на Македония. Основата за това е примерът със Сърбия, която има огромно културно влияние върху Македония и която македонците приемат като най-близка. Втората основа са личните примери, когато всеки от нас, който е бил „конвертиран“ или се е „конвертирал“ някой го е направил с много разбиране и меко, бавно, стъпка по стъпка, за разлика от конфронтацията, която само създава повече съпротива. Тази съпротива понякога става толкова силна, че събеседникът дори потъва напълно в дълбоките води на сърбоманията и гъркоманията, от която всички македонски герои са отвратени. И третото нещо е загрижеността, че Македония се приближава към Белград и Москва геополитически с блокадата. Всичко това е резонно, но под повърхността си е много наивно, така че нека видим защо мисля така. Първо, не знам до колко сте забелязали, но интересното е, че в момента най-големите антибългари в Македония казват същото. Те продължават да повтарят, че България не знае какво прави, че са пропуснали златен шанс да влязат в Македония във всички полета, че просто са загубили безвъзвратно македонците, радвайки се по някакъв начин на ветото, въпреки че реалността е, че те са повече от притеснени. Те са толкова самоуверени и сами по себе си карат България да се фокусира повече върху инфраструктурата, културата, икономиката, спорта и какво ли още не. Защо действат толкова уверено, поне отвън? Защото те са наясно, че всички подобни инициативи на България няма да дадат големи плодове! Българската музикална и филмова сцена няма да зависи от отварянето на македонския пазар, българската икономика вече е доста утвърдена и България е 6-ият по големина търговски партньор на Македония (вторият най-голям партньор за износ!) И много от регионалните центрове се намират в София. Също така инфраструктурната връзка само ще улесни пазаруването и еднодневните екскурзии, но София никога няма да замени Солун от гледна точка на достъпност и привлекателност. Те са наясно, че всички подобни инициативи ще донесат малко плодове, стига да ги оставят да действат антибългарски във всички останали области, като в същото време имат милион различни инструменти за блокиране на различни инфраструктурни и бизнес инициативи. Тук стигаме до втората точка и това е ролята на Сърбия. Често чуваме, че македонците на практика са били сърби, говорещи на диалект, защото гледат сръбски футбол и малка част от тях все още са фенове на Партизан и Звезда. Вярно е, че Македония е под културно господство повече от 100 години от Белград и сърбохърватското говорещо пространство и въпреки това македонците не са станали сърби, колкото и да иска някой да ни убеди в това. Сърбия се разглежда като приятелска страна, но 1-2 лоши хода от Сърбия или ако Сърбия реши да поеме по своя път в „Южната бановина“, нека видим дали ще останат толкова много сърбомани. За разлика от някои българи тук, които тайно се надяват, че ако Азис прави концерти в Македония всеки втори уикенд, македонците ще станат българи, сърбите нямат такъв интерес. Интересът на Сърбия е да държи македонците далеч от побългаряването и да поддържа македонизма, което автоматично кара македонците да се чувстват в безопасност около Сърбия. Нито сърбите искат националните герои на македонците, нито македонците харесват малкото активисти на сръбското четническо движение и сръбската пропаганда. Освен това България, колкото и да иска, не може да замести сръбската музикална / филмова сцена на пазара. Може да се борят за някакъв дял, но едва ли ще постигнат нещо значимо. Минахме през процеса на урбанизация, който ни определя културно в този момент в държавен съюз със Сърбия и с бодлива тел към България. Спомените за хитовете на бившите югозвезди не могат да бъдат заменени. За разлика от Сърбия, България не притежава лукса на сто години несъмнено влияние, а господството на сръбската музикална / филмова сцена е известно дори в България. Също така е донякъде логично, когато поставим нещата в перспектива, и то е, че сръбско-хърватското езиково пространство има около 30 милиона с диаспората, докато българското 10 милиона в най-добрия случай. По-голям пазар, по-лесно реализиране на икономии от мащаба и по-голямо количество, от което произлиза качеството. В същото време сърбохърватският свят през цялото време беше отворен към Запада, така че всички западни тенденции навлизаха през Сърбия и Хърватия на Балканите, а България прекара десетилетия зад желязната завеса. И накрая стигаме до третата точка, а тя е, че вече имаме голямо българско влияние, което не дава плод. Както споменах по-горе, България е един от най-големите търговски партньори на Македония и това ще се увеличи допълнително. България има над 100 000 граждани тук, ние караме много автомобили с български номера, имаме стотици студенти в София, отворен е достъпът до българска музика, език и филм с Интернет и македонците все още приемат България като вражеска държава . България дори когато направи големи приятелски жестове като първото международно признание и лобиране за признаване на Македония, жест като заплахата от война, ако Сърбия реши да изпрати танкове на младата македонска държава, подарък от танкове в момент, когато Македония имаше няколко T -34 от 1944 година, отворена граница по време на международното ембарго върху Югославия и гръцкото към Македония, освобождаване от бедността на хиляди македонски семейства и отново нищо. В разговори с македонците и според македонските политици това бяха някои скрити враждебни жестове, за да асимилират македонците или да ги саботират. Няма нищо по-смешно от това как подаръкът от почти 100 танка се усуква в нещо негативно, защото след това на Македония и е струвало скъпо да ги претопи за скрап. Ако бях груб, бих могъл да кажа, че по някакъв начин поговорката „харни куче да ви лае“ се отнася за България. Когато имаме всички примери за ръка за помощ и отсреща упорит антибългаризъм, как да се надяваме, че ако Бойко изпрати 10 000 ваксини или Галена проведе концерт в Струмица, нещо ще се промени? Ако доброто в „преобразуванията“ работи на индивидуално ниво, то трудно може да бъде подражавано на ниво държава / нация. Естествено би било добре България да присъства в много сфери в Македония, че по-спокойният климат е добър за всички нас от двете страни на границата, но България може да направи същото със своето вето. Те няма да бъдат приети еднакво, но гръцкото вето не попречи на Гърция да проникне изцяло в македонския бизнес сектор и да ни направи гръцка колония. Коренът на македоно-българския проблем е друг и това е изкривеното историческо възприятие и неговата фалшификация. Въпреки 30-годишната независимост, Македония не се е променила дори с 1 см в историческия си разказ към България, българите и още повече към македонските българи. В Македония все още имаме отричане на българската идентичност на активистите на ВМОРО и възрожденците. Имаме отричане на средновековната българска държава, цели части от историята са премълчавани и се учи, че българите тук са били като германците в Полша. Като банален пример все още си спомням часовете по история, където учителят ни каза, че предателските върховисти са пожелали македонците да се вдигнат на бунт, за да ги оставят без подкрепа и да загинат, докато се мълчи, че същото въстание е вдигнато и в Одринска Тракия. И сега, въпреки всички препятствия и военни действия, българите все още се осмеляват да си присвояват Гоце, Даме, Самуил, Миладиновци, Шапкарев и други. Представете си как се отразява на младия човек, когато той учи и чете. Как е възможно един македонец след 12-годишно образование да има и късче симпатия към България? Докато в Македония се учи, че България е един вид дявол, който винаги саботира македонците, винаги е действал коварно, за да ги изиграе и асимилира, който е бил ожесточен окупатор, който само е убивал и изнасилвал дотогава няма да е възможно да се продължи напред. Докато македонците смятат, че българите по някакъв начин им дължат нещо за някакви исторически грехове, приятелство няма да има. А за да е по-трагична ситуацията, тези учения нямат нищо общо с истината.. Все още не можем да обясним, че „присвояването“ на Гоце, Даме и други не е прищявка, а се основава на техните лични писания и действия. Да не говорим, че няма реабилитация или угризения за трагичната съдба на Чакатрови, Гюзелов, Дрангов и хиляди други, чийто грях беше, че те бяха българи, което автоматично ги направи предатели, които заслужават това, което са получили. Колкото и комично да е това, хиляди фигури в историята на Македония са били унищожени или етикетирани като върховисти и предатели заради тяхното българско съзнание, а хиляди страници документи, в които „ярки фигури“ твърдят същото, се игнорират. Докато в Македония няма преразглеждане на историческия разказ и учебниците и не се признае публично, че нещата не са били такива, каквито ни ги е преподавала югославската номенклатура, няма основа за приятелство. Македония и македонците трябва да преминат през катарзис и да се примирят с „българщината“ на своите герои. Когато премине някое и друго поколение, което осъзнава, че нашата и българската история са преплетени, че България винаги е била най-големият ни приятел в исторически план и че в по-голямата си част нашите предци и герои са ни считали за един и същ народ, тогава можем да говорим за приятелство. Ако трябва вето, нека бъде вето. От македонците не трябва да се иска да станат българи или да се търси начин те да се превърнат тайно и чрез култура в българи. В крайна сметка е нечестно. Македонската нация е факт, а македонците са напълно оформен народ, който иска да върви по своя път. Твърде много вода е преминала под този мост и това желание е напълно законно, но е важно да се знае истината и да се признае миналото такова, каквото е. Българското минало не трябва да бъде гарант за българското настояще и бъдеще и това е посланието, което трябва да бъде изпратено на македонците. Хубаво е да имаме повече българска музика в Македония и обратно, но можем да бъдем честни приятели, когато всички сметки бъдат изчистени. Въпреки че България може да работи върху реториката и представянето на своя казус, тя по принцип не греши и нейните искания, с малки изключения, са напълно разумни.

...ЕС и НАТО ще получат нов "троянски кон" Аз лично съм против влизането на Сърбия в ЕС..

Е, Не знам кой е казал или написал трактат, че пенсионерите в България трябва да мизерстват или мрат от мизерия (как разходите им ще се поемат- това според мен е нерелеватно в базовия спор) ? Имаме Конституция и тълкуване на Коституционния съд и всеки с претенции за суперзнания (като юпитата на Царя) би трябвало да разбира смисъла и знанието на думата "социална", (еее. тук не говорим за уж отвлечни понятие като сициопол , социални роли на половете) Относно соченото в искането противоречие на § 6, т. 18, букви "а" и "б" от ПЗР на ЗБДОО за 2012 г. с принципа за социалната държава (преамбюла на Конституцията) и с чл. 51, ал. 1 и 3 от Конституцията 1. Социалната държава като характеристика на съвременната българска държава присъства в практиката на Конституционния съд. Определянето на една държава като социална е присъщо на широкото разбиране за демокрация, включващо социална справедливост и сигурност. Социалната функция на държавата се възприема като преразпределяне на тежестта на направените разходи (Решение на КС № 13 от 2003 г. по к.д. № 11 от 2003 г.; Решение на КС № 8 от 2012 г. по к.д. № 16 от 2011 г.), което цели да осигури на всеки слой от населението икономически и културен екзистенц на умерено ниво. Възприема се и като програма, която се изпълнява заедно със свободата на избор на професия и образование, със социалното обвързване на собствеността, с възможното използване на земята, природата и производителните сили в общ интерес. Социална е държавата, която се стреми възможно най-добре да вгради принципа за социалната справедливост в законодателството и управлението. Съвременният конституционализъм издига постулата за социалната държава до основно начало на демократичната и правова държава. И за да не остане само като бланкетна формула и социално-карикативно определение без реално съдържание, от закрепването му като конституционен принцип се извежда задължение за носителите на властта в държавата да предприемат активни и ефективни действия за постигане на социална справедливост и социална сигурност. Принципът за социалната държава представлява мандат за активна социална политика на държавата с цел гарантиране социална закрила на хората. В Конституцията "социалната държава" е основно начало и рамката, в която се вмества социалната закрила. Основен компонент на тази закрила е организирането и поддържането на система на обществено осигуряване като система на взаимопомощ, чрез която се защитава общият интерес - в нейните рамки гражданите се осигуряват, получават осигурителни обезщетения при изпълнението на определени законови условия и изисквания. https://www.lex.bg/bg/laws/ldoc/2135810367 това е положението от най-високо ниво Царските юпитата с комунистическо възпитание и ценности не го разбраха (нито следващите Гербави Комундета, ДС-та и Мутри), нека да не ставаме като тях.. ами то Николай Василев е син на полковник (кап I ранг) Васил Василев, бивш шеф на ВКР еди къде си (демек), лоялист значи, неслучаен човек..

Фактът че акцентира върху това че е "бюджетен ястреб", може да значи много неща. - например че ще се подържа балансиран бюджет в условия на възстановяване от криза ( да видим докъде ще я докараме с индийския щам) - като не предвиди допълнителни средства (като преразход) Което е нон-сенс, самоцитирам се: Пести се в добрите времена, в недобрите се ползват "белите пари" - или как ще се подържа балансиран бюджет при извършване на тежки реформи Например: Как ще закриваме държавната ТЕЦ Марица -Изток 2, или ще се преустройва на газ, или там каквото 10 хиляди човека, които нямат вина, че държавата (държавните чиновници и политици) досега им е осигурявала препитание и ги е карала да мислят че това ще продължи, до изчерпавеното на въглищата в басеина, ще ги изхвърлим ей така - без подхощи компенсации и прекалификация/пътна карта? Както при комунизма и посткомунизма ли? "Няма човек, няма проблем"