nik1

Едва ли е руски или украински Историята тук (и в тази връзка), много мис прилича на блогър-"полиглот" ,които освен руския (малко поназнайващ руски) е решил да научи и малко български (после и македонски ) Малко и съвсем рудиментално, а не професинално или говоримо, Толкова че да се правят " номера" и шоу във видеата си Има и добри "номератори", с повече познания по езиците Има и блогъри, които имат по-високи нива на познания по дадени езици, те правят добро шоу лично аз харесвам Xiaomanyc

За съжаление констатацията, че „македонската нация в този смисъл съществува като териториална общност отдавна, поне от XIX век, както и като отделна македонска териториална идентичност, т.е. идентичност, свързана с географския регион Македония“ е в немалка степен свръхинтерпретация на емпирията от XIX в. и пълно неглижиране на наличието на българска етнонационална идентичност, добре документирана в изворите поне за елита, градското население и селското население, ориентирано към градската култура [175]. " И какво излезна? Че и други са съгласни, че в Македония има наличие на българска етническа нация (неконсолидирана по Дора) (друг е въпроса че в периода 1918-1941 населението е подложено на денационализация, която успява, за разлика от деетнизацията която не успява) "поне за елита, градското население, и селското население ориентирано към градската култура" А, Анджък..Точно де, за това говорим откога Как да разглеждаме политическия македонизъм тогава? Никак, за мен лично те не си противоречат. Една нация в две държави, по-късно могат и да станат две нации (но по-късно) (Ей сега Дора ще ме почне

ПОЛИТИЧЕСКИЯТ МАКЕДОНИЗЪМ И БЪЛГАРСКАТА ПОЛИТИКА КЪМ МАКЕДОНИЯ В един октомврийски четвъртък следобед на 1914 г., вземайки си сбогом със света, малко преди да застане с чаша отрова в едната ръка и револвер в другата, поетът и революционер Пейо К. Яворов пише няколко предсмъртни писма. Сред тях и едно адресирано до войводата Тодор Александров. То гласи: Драги Тодоре, Прости ми ти, нека ми простят и всички други, че изменям на Македония. Аз умирам тук. Ще легна при моята мила Лора. Целувам те, дълбоко трогнат от грижите, които положи за мене през дни на големи изпитания. Благодаря за тия деветстотин лева помощ от организацията, без които отдавна бих умрял от глад, наместо от куршум, както ми приляга. Кажи на Македония, когато отидеш там, че нейният син (аз се считам за неин) умря в свободна България, увенчан с една най-мръсна клевета. И когато тя бъде свободна, нека един другар дойде на гроба ми и каже: “Поздрав от нашата майка мъченица – тя вече е щастлива!” Предай моите сърдечни поздрави на домашните си! Горещо стискам ръцете на Христо Матов и Хр. Татарчев и Ал. Протогеров. Целувам те. Сбогом Твоя Пейо В тия дни на терзания, аз не можах да подредя разписките. Моля те нареди да стане, както намериш за добре! Същи Това „аз се считам за неин“ на един българин, родом от Чирпан, в писмо, в което се говори за „Македония“ и „България“, е израз на нещо, което тук ще наричам политически македонизъм. С него ще означавам степен на лоялност към каузата за Македония, която, без да отменя българската национална идентичност, се превръща в политическа и възприема страната като едно „отечество“. Видно е, че в годините на дейността си след 1893 г. Организацията, която се подвизава с имената Български македоно-одрински революционен комитет (БМОРК)[1], Тайна македоно-одринска революционна организация (ТМОРО) и Вътрешна македоно-одринска революционна организация (ВМОРО) успява да създаде и култивира както сред ръководния си състав, сред войводите, така и сред своите последователи, една лоялност, една политическа култура, която успява да превърне „Македония“ в нещо повече от кауза. Точно тази политическа идентичност, по начина, по който се развиват историческите изследвания в България след 60-те години на ХХ в., не е твърде позната не само на широката българска общественост, но дори на по-тесните професионални исторически среди. И Организацията, и нейното наследство се разглеждат като някакво обикновено поделение на правителството в София, което има единствено някои дребни, чисто тактически различия както с „върховистите“, така и със самото правителство и двореца (важен за избработването на външната политика и армията)[2]. Истината обаче е малко по-друга. В тези години се оформя това, което вече нарекохме политически македонизъм или македонска политическа идентичност (за етническата е още твърде рано и все още малцината ѝ представители не са много известни, въпреки че днес някои от тях са с техните „споменици“ на важни места в центъра на Скопие). Макар да липсват колебания относно българската етническа принадлежност на ръководителите на движението и по този начин те да мислят и за основните си последователи в самата Македония („българите в Македония“), политическият македонизъм внушава наднационална македонска политическа лоялност и кауза. Той се стреми да обедини на политическа основа различните етнически групи („българи“, „власи“/„армъни“, „гърци“, „турци“, „албанци“ и т.н.), които живеят на територията на географска Македония, превръщайки лозунгите за „свободна“ и „автономна“ Македония в политическа кауза. Следвайки подобна линия, политическият македонизъм достига и до противопоставяне не само на Белград и Атина, но твърде често и на София, търсейки отграничаване и сепаратизъм по отношение и на самата българска официална политика и държавен национализъм. Той се сблъсква не само с плановете за „Велика Гърция“ и „Велика Сърбия“, но и с онези за „Санстефанска България“ и „Велика България“. Доказателствата в тази посока са толкова много и така добре известни на по-отблизо занимаващите се с темата, че колкото и упорито да бъдат крити или тълкувани съвсем превратно, както от българската историография от 60-те години насам[3], така и от медиите, третиращи исторически теми, те няма как да бъдат потулени. Дори е крайно време разговорът за тях най-после да започне. И то не само сред затворените врати при заседанията на практически видимо политическата и не толкова експертна Мултидисциплинарна комисия по исторически и образователни въпроси. Неслучайно в своето интервю от 24 юли т.г. за македонския телевизионен „Канал 5“ вицепремиерът, военен министър и лидер на ВМРО-БНД Красимир Каракачанов дори съвсем ясно заяви след три десетилетия съществуване на възстановената в България ВМРО (първо СМД, после БНД) как борещият се за „автономия на Македония и Одринско“ Гоце Делчев никога не е заявявал, че се бори за „Велика България“[4]. И Филип, и Александър, и „Санстефанска България“ През 80-те и 90-те години на XIX в. са налице две основни тенденции в македонското революционно движение. Те определено се противопоставят една на друга, но заедно с това и взаимно се преливат и преплитат, което всъщност създава и благоприятна почва за злоупотреби и манипулации днес със задна дата, както в София, така и в Скопие. На първо място е тази тенденция, която се стреми към съединяване на региона Македония с „Велика България“. По-правдоподобната и реализуема обаче е втората. Тя се явява алтернативата за „автономия на Македония“ и се базира на чл. 23 от Берлинския договор. Най-общо това ще рече въвеждане на Органически устав или отделна конституция за региона; реорганизация на тамошната жандармерия; по-широко предствителство на местното немюсюлманско население в нея, както и в местната администрация. Очаква се и номиниране от великите сили на християнин за генерал-губернатор, подобно на онези преди това, назначени на о-в Крит или в Източна Румелия.[5] Обаче лозунгът за „автономия на Македония“, поради своята абстрактност, влече след себе си различни тълкувания, както сред съвременниците, така и сред днешните историци и политици, особено в София и Скопие. „Автономията“ за българската политика твърде често е просто само една стъпка, тактически прийом към бъдещото „обединение“ на Македония с България. Това е и сега господстващото разбиране сред огромното мнозинство от представителите на българската историография, както и основно внушение, което се прави в учебниците по история в България. За вътрешните дейци обаче твърде често „автономия на Македония“ е нещо по-различно. То надмогва представата за „Велика България“ и се разглежда също като своеобразна „стъпка“, но към една бъдеща Балканска конфедерация. С нея пък се цели съответната неутрализация на териториалните апетити на балканските съседи към Македония. При тази ситуация от края на 80-те години на XIX в. насетне, когато българското правителство търси сближение с Османската империя, за да издейства султански берати за български владици и български училища в Македония, самият автономистки проект и революционното движение в Македония може да се каже, че в рамките на България имат вече определено опозиционен характер. Наченки на наднационален политически македонизъм могат да бъдат открити още в края на 80-те години на страниците на издавания в Княжеството от Коста Шахов в. „Македония“. В броя му от 19 август 1889 г. например можем да прочетем подписано от „Един македонец“ как всички ни отказват сега правото на такава борба, като се стремят явно да ни завладеят, даже мнозина от свободните българи, макар и не основателно, гледат с едно странно недоверие на една самостойна борба от страна на македонците. Авторът продължава обаче как „македонците“, независимо от тяхната етническа и религиозна принадлежност – „българи, турци, власи“ – всички те, именно като македонци, имали един и същи интерес и трябвало да работят за „политическо освобождение“ на своята земя[6]. Във вестника се говори вече за Македония като за „отечество“, за „нашата татковина“, за „македонци“, за Филип и Александър като предтечи, но все още и за „македонските българи“, за това как „Македония е населена от българи“, както и за Борис и Симеон като „наши царе“, за Самуил, за Миладиновци, за Българската екзархия, та дори и за бляна „Санстефанска България“ като цел[7]. „Пълна политическа автономия“ на „балканска Швейцария“ Идеята за политическа автономия е издигната и от създадената на 23 октомври 1893 г. в Солун Организация, която остава в историята на България най-вече като ВМОРО, а в днешната Република Северна Македония като ВМРО. Уставът на ТМОРО определено има наднационален характер. Той дава възможност в Организацията да членуват „всеки македонец и одринец“, без разлика на „народност“. Задачата е да се подготви „революция“ за постигане на целта, която се дефинира като „пълна политическа автономия“[8]. Желанието за политическо еманципиране на Вътрешната организация наистина бързо се очертава и то не може да бъде скрито при запознаване с документацията ѝ. Конфликтът с Българската екзархия само го ускорява. Българските църковни власти се опитват наистина да централизират църковните дела, местното образование и издигането на местни общински кметове. В този спор Организацията взема страната на местните власти. През 1894 г. изтъкнатият ѝ деец Петър Попарсов издава под псевдонима „Вардарски“ специална брошура, озаглавена „Стамболовщината в Македония и нейните представители“[9]. От името на Комитета (разбирай Организацията) той изразява недоволство от „авторитарната“ и „корумпирана“ Екзархия. В текста му към нея са отправени директни обвинения, че потиска „свободите“ на местното население в Македония. А и самата Екзархия като институция също разглежда дейността на Комитета като авантюристична и опасна за националната интеграция на българите (че става дума за българи, двете институции нямат различия, въпреки опитите за по-различни внушения днес в Скопие). П. Попарсов обръща още внимание как в Цариград имало „севернобългарски Езуитски орден“, който имал за цел „да създадат в Македония българи“[10]. И след това той продължава как Екзархията нямала вяра в македонобългарите, защото се страхувала да не би в съдбоносния момент „македонските българи“ да се отцепят от Княжеството и да образуват след време една „балканска Швейцария“. Както е видно, без да поставя под съмнение наличието на „македонски българи“, Попарсов говори и за екзархийска политика по създаване на определен тип българи, които видимо са различни от българите, както ги разбира самата Организация, или поне са с различни лоялности, или, както вече отбелязахме, с различна политическа идентичност. За „свободна държавица“ и срещу „създадените от Санстефанския договор сънища“ Още през 1895 г. възниква конфликт между Организацията и Върховния македоно-одрински комитет (ВМОРК) в София. Съществуването му и през следващите години отново затвърждава политическата македонска идентичност на Организацията. Той е и повод да се демонстрира един ранен политически македонизъм или сепаратизъм. Например през 1895 г. върховистът и поручик от българската армия Чакъров се появява в село Виница с надежда да вдигне народа на въстание. Недоволствайки по този повод от действията му, на 17 октомври 1895 г. сам Гоце Делчев от Щип пише в свое писмо до Ефрем Каранов в Кюстендил следното: Освобождението на Македония лежи във вътрешното възстание. Който мисли другояче да се освободи Македония, той и себе си лъже, и другите. Но кои са те, които ще се вдигат сега на възстание? Г-н Чакъров ли? Ако въстанието може да се повдигне с 1-40 души, то Македония отдавна щеше да бъде свободна държавица. (курс. мой С.Д.) Но понеже това е невъзможно, а трябва народ, то какво трябва да се прави? Трябва тоя народ да се събуди от петвековния дълбок сън, който направил македонеца доста дебел в съзнанието на човешките правдини. И то ако не целия народ поне една част от него, та тогава вместо да търси г-н Чакъров 40 души, ще търсят него 400, за да застанат под неговото знаме[11]. Доколкото мечтата за „свободна държавица“ отделно върви с реторика за „македонски народ“, „македонец“, „македонки“ и т.н., то можем да кажем, че се явява също някаква индикация за политически македонизъм и за търсене на нещо повече от простата „автономия“. Самостоятелността на движението и неделимостта на Македония, общата наднационална македонска идентичност на местните етноси, се застъпват и от членове на Върховния комитет. Още през 1899 г. на страниците на в. „Реформи“, като орган на Софийския комитет, можем да прочетем и следното: Ние всички, българи-егзархисти или българи-патриаршисти, гърци или власи, имаме задушевното желание да останем господари в домът си; нас всички еднакво боли да допуснем делба там, гдето самата природа иска цялост, нам всички интересите еднакво ни заповядват Солун да не се отделя от Скопие, нито Битоля от Сяр[12]. Добре известно е, че през лятото на 1900 г. отношенията между Върховния комитет и Вътрешната организация, или по-точно нейното Задгранично представителство в лицето на Гоце Делчев и Гьорче Петров, се изострят още повече, като в края на годината между тях настъпва разрив. През март 1901 г. двамата поемат функциите на разстроения ЦК на ТМОРО в Солун[13]. Княз Фердинанд заема страната на ген. Иван Цончев, който успява да надделее срещу онези представители във Върховния комитет, които са против неговата намеса във Вътрешната организация и за нейната самостоятелност, като се опитва също да овладее самата Организация чрез Иван Гарванов[14]. Тези конфликти създават отново добра среда за манифестации на политическия македонизъм и разграничаване от великобългарския национализъм, в което се включват и немалко българи от Княжеството. В началото на ХХ в. това съвсем не са изолирани и усамотени мнения сред т.нар. „централисти“ или „вътрешни дейци“. В тези месеци различията достигат до степени, които изглеждат леко скрити сякаш в българската истриография. Още в самото начало на 1902 г. редакторът на в. „Право“, неофициален печатен орган на ТМОРО, Тома Карайовов говори съвсем открито пред Евтим Спространов в следния дух: Предлага се Македония своя, независима политика, чисто македонска. Да не се мисли никога (болд мой С.Д.) за присъединяване към България и да се убеди Европа в това. Тогава ще може да се постигне това, що искаме[15]. Трябва също да се изтъкне, че по това време сред определени среди в българската столица е налице силно недоволство от руската политика на Балканите и по-конкретно спрямо Македония. Под руски натиск от Цариградската патриаршия за владика на Скопие е назначен сръбския митрополит Фирмилиян. С това назначаване е принудено през май 1902 г. да се съгласи и българското русофилско правителство на д-р Стоян Данев. Създалата се т.нар. „Фирмилианова афера“ кара определени среди да виждат склонности както в Белград, така и в София за един бъдещ дележ на Македония между двете държави[16]. Това заставя редица дейци да мислят дори за възстановяване на едновремешната Охридска архиепископия и отцепване от Екзархията. Някои са склонни да търсят решение дори в една австрийска окупация на Македония с цел поне да се запази териториалната ѝ цялост пред един възможен дележ между София и Белград. И точно тези идеи се развиват в кръговете около в. „Право“ и редакторите му Никола Наумов и Т. Карайовов[17]. Подобни позиции могат да се срешнат и на страниците на в. „Дело“, който е „независим македоно-одрински лист“. Изданието с главен редактор П. К. Яворов отразява линията на Върховния комитет на Хр. Станишев и се противопоставя на българската официална политика и Върховния комитет на Стоян Михайловски и ген. Иван Цончев. Още в края на 1901 г. този печатен орган ясно оповестява при изострянето на конфликта между „централисти“ и „върховисти“ негативното си отношение към великобългарския държавен национализъм, линията на София и проекта за една бъдеща „Санстефанска България“. Там можем да прочетем: След Сан-Стефанския договор естественно беше българската общественна мисъл да се приключи в тези рамки, да се скове в тази схема. И ако вече от ред години тази мисъл се стреми да разбие тия рамки, да ритне тая схема и да се разшири, то това се длъжи 1) на обстоятелството, че Русия не „благодеяния“ върши, а като всяка държава гони свои държавни сметки; 2) че България не играе в шахмата на дипломацията, а с нея играят там; 3) че далеч никому в дипломацията не е още в интерес да докара Турция „мат“; 4) че българската армия трябва да се предназначава досущ не за Турция, а за Сърбия и за Румъния, които по-напред не бяха никак в сметката и 5) че населението в Македония все позабравя панбългарските идеи пред своята непосилна притиснатост[18]. Авторът на материала не пропуска да добави и следното: Обаче създадените от Санстефанския договор сънища бяха и са твърде ценни за българските сърдца, за да може тъй скоро те да се развеят. Тия сънища се втълпяваха и се втълпяват в умовете и в сърдцата отвъд и отсам Рила и Родопи везден от обща книжнина, общи училища, обща черква[19]. И по-сетне „Дело“ се връща към тази тема, за да заяви с категоричност: Наша Македония можем да избавим от гибел само като се откажем от нея[20]. Около избухването на споменатия вече „Фирмилиянов въпрос“ в първите месеци на 1902 г. и казионните митинги, организирани в София, в. „Дело“ отбелязва показателно виждането си за политиките на България и Сърбия спрямо Македония: И така нека бъде отбелязано веднъж завинаги, че „българския народ“ отсам Рила, представляван от инициаторите на тия митинги, се интересува от положението на Македония и събитията, които стават вътре, само до толкова (колкото) тя представлява елемент от жизнените национални и църковни права на България като държавна единица. Борбата между България и Сърбия е борба между двама еднакво опасни врагове за Македония, които в освобождението ѝ виждат нейното завоювание. И трябва да си го признаем, че общите врагове на Балканския полуостров, в лицето на Русия, Австрия и Турция, много успешно се ползуват от това обстоятелство, за да го експлоатират за своите дипломатически игри[21]. След около десетина дни, вече говорейки за „тая безмислена и архаическа църковна борба“, в нов материал в „Дело“ със съжаление се признава: Неоспорим факт е, че се намират интелигентни сили среди македонските дейци, които се възхищават от чисто българския шовинизъм и съзнателно тикат македонското население в неговите обятия[22]. След тази критика срещу македонски интелигенти, които са на върховистки позиции и не следват политическата линия на „централистите“ или другояче казано на „вътрешните дейци“, Яворовият вестник с известна ирония към политиката на София и българската гледна точка за Македония, добавя доста показателно и следното: Ако Македония и частно Скопско са населени от едно чисто българско население; ако това население е тъй компактно обединено чрез национално самосъзнание, а не се възбужда от една заинтересована шовинистическа пропаганда макар и българска, – то защо е тоя страх от чуждите пропаганди, защо е тоя див рев против един сръбски владика? В едно компактно националистическо цяло няма и не може да има място за каквито и да било националистически пропаганди, защото те загиват, както всеки организъм без почва и влага. Целостта на нацията се пази не от дипломатическите интервенций, а от собственото национално самосъзнание[23]. (Последните редове е добре да бъдат прочетени от онези, които напоследък особено енергично оспорват възгледите в науката за „националното безразличие” на обикновеното население на редица места в Европа преди формирането на модерните и съвременни нации[24].) И след това отново твърде показателно, доколкото вкарва и Русия, авторът на материала внушава: Борбата, която в настояще време водят скопчане е борба реакционна, борба непатриотична. Интелигенцията, която тика населението в тая борба, върши едно престъпление спрямо свободата на своето отечество. Защото тази борба се подклажда от турското, сръбско, българско и руско правителства, които най-малко се грижат за бъдащата свобода на Македония; защото тая борба отвлича вниманието на населението от действителното зло, против което то трябва да се бори; защото тая борба се води в името на едни исторически фикции, които никога не са подобрявали и няма да подобрят общественото положение на една поробена и експлоатирана страна[25]. Неслучайно на страниците на същото „Дело“ през юли 1902 г. ще се стигне в материал на някой си „Чацки“, озаглавен „Руската политика спрямо Македония“, до следните мисли: Народите на Балканския полуостров не могат да живеят само с „поетическите спомени за Шипка и Плевен“, те искат материална култура, те искат цивилизаторска мощ; тези култура и цивилизация те черпят от запад, защото там я намират, защото московският ботуш и казашката нагайка нямат тая културна омайност, защото самата Русия се пои от същия кладенец[26]. Това въведение му дава и възможност дори да оправдае една „австрийска окупация“ на Македония като най-малкото зло, и то на финала на статията, заявявайки открито: И когато ний виждаме, че в македонския печат се издигат понякой път гласовете на искрени дейци, които отчаяни от жестоката игра, на която тяхната татковина е подложена в ръцете на руската дипломация, и чистосърдечно се провикват „по-скоро австрийска окупация“, отколкото да си играят така безчеловечно с нас, ний напълно разбираме тяхната психология[27]. И по-късно неведнъж в. „Дело“ ще утвърждава възгледа за това как „велика славянска Русия служи със своето величие на кръволока султан в името на своите завоевателни сметки“[28]. „…автономна област, разделена от Българското Княжество“. Политическият сепаратизъм Следващ съществен израз на политическия македонизъм може да се смята една статия, публикувана на 7 юни 1902 г., на страниците на споменатия вече в. „Право“ на вътрешните дейци, издаван от Н. Наумов и Т. Карайовов. Отпред на изданието е поставен лозунгът на Уилям Гладстон „Македония за македонците“. То твърди как „македонският роб“ има нужда от „политическа доктрина“, която досега само неясно е формулирана с принципа „автономия на Македония“. Публикуваната тук статия, за която става дума, носи красноречивото заглавие „Политически сепаратизъм“[29]. Според материала „сепаратизъм“ означава „политическа доктрина“, свързана с отделяне на част от някое цяло. В този смисъл се казва твърде показателно и недвусмислено: Тая част не е друга освен Македония, а цялото може да бъде идеята и за Велика България, и за Велика Сърбия, и за Велика Гърция. Авторът изтъква как е важен за Организацията „езика“, „националността“ и „културата“, но видимо все още съвсем несхванати, както по-сетне от етническия македонизъм, характерен за времето от 30-те години насетне. Той пише: Изхождайки от това гледище и уверени, че мнозинството от християнското население в Македония е българско, ний отхвърляме от себе си и най-малкото натяквание за някакъв национален сепаратизъм. Такъв един стремеж би бил противен и на възгледите на мнозинството от македонските населения, и на идеята за свобода и култура[30]. За да се стигне и до най-важното и казано открито, както по отношение на етническата принадлежност, така и на политическия проект, който видимо ТМОРО вижда като алтернатива на България като държава: Следователно, мнозинството от македонските населения било, е, и ще бъде българско; обаче, като такова, то желае да получи своята свобода, организирано политически в една автономна област, разделена от Българското Княжество[31]. Надявам се това поне да накара малко да се замислят всички онези, които през последните седмици се питаха какво означавал този „македонски политически идентитет“ и какво изобщо означава политически македонизъм, който обаче не бил точно етнически. Между другото, статията продължава с това как самата идея за политическа организация в някаква отделна политическа единица, наречена „Македония“, крие в себе си и „зародиша“ на идеята за бъдеща „Балканска конфедерация“[32]. Авторът ясно указва и на причините за една подобна, видимо наистина сепаратистка в политически план визия за бъдещето. Той изтъква как „малките държавици“ на Балканския полуостров търсят един бъдещ „дележ на Македония“. И след като споменава за тези стремежи, характерни за държави като Сърбия и Гърция, той съвсем не пропуска да изтъкне и следното: Даже Българското Княжество, в което идеята за автономия е пуснала дълбоки корени, неведнъж е експлоатирало с нещастна Македония в полза на някои мимолетни интереси, които са изтиквали на заден план свободата на Македония. Виждайки пакостта, която балканските държавици причиняват на македонската свобода, съзнавайки пълната невъзможност за осъществяване на Велика България, македонското население отдавна се е отказало от С. Стефанския идеал, който днес е празна фраза и за собствените му създатели – русите. Тази категорична декларация на автора на материала е последвана от пояснението как поради всичко това „трезвеният ум на македонските населения издигна върху С.Стефанска България идеята за политическия сепаратизъм от същата България“[33]. Не са пропуснати и някои „бъдещи изгоди“ от една подобна „доктрина“. Авторът изброява как поради „толерантността“ на българското мнозинство в Македония, поради това, което той нарича „характера на българското племе“, в бъдещата политическа единица щяло да има гаранция за правата на отделните малцинства – власи, гърци, турци и т.н. Заедно с онова, което авторът възприема като българско мнозинство, всички те щели в бъдещата „автономия“ да са „едно политическо цяло“. Той дори се проявява като визионер, изтъквайки как бъдеща „автономна Македония“ щяла да даде равно ползване на своите морета за балканските си съседи. По този начин тя щяла да стане и основа за една бъдеща Балканска конфедерация, с цел да се избегне всяко чуждо вмешателство. Силно ударение в статията се поставя и върху обстоятелството, че всяка една „велика национална идея“ на Балканите е по начало един „политически мираж“. Ала дори и да е имало условия тя да се осъществи, това можело да стане единствено с помощта на „чуждо вмешателство, което ще свърши с подчиняване на балканците на други силни държави“[34]. Ето защо авторът още веднъж напомня, че лансира идеята за политическия сепаратизъм с оглед запазване единството на българското племе, макар и разделено политически. В текста буквално се изтъква следното: Българите от Княжеството, – ако има още такива, които мечтаят за С.Стефанска България – няма защо да негодуват срещу политическия сепаратизъм на македонските населения. Независимо от всички вреди, които мечтата за С.Стефанска България принася сега и в бъдеще; независимо от всички сгоди, които предвещава политическия сепаратизъм, има едно съществено и важно последствие от тая доктрина, то е: запазвание и българското племе цяло, неразделно и свързано със своята духовна култура, макар и разделено политически. Нещо повече, освен България и българите според автора Сърбия, Гърция и Румъния също трябвало да подкрепят идеята за „автономията“ на Македония и доктрината на „политическия сепаратизъм“, защото това щяло да спомогне за осъществяването на една бъдеща Балканска конфедерация и за добрата иднина и на техните сънародници в Македония[35]. Тези възгледи на политическия сепаратизъм по отношение на българската държава в началото на ХХ в. заемат стабилно място по страниците на издания като „централисткото“ „Дело“, но също и „Право“, „Реформи“ (последният е редактиран от социалиста Никола Харлаков, който също е от Македония) и кюстендилския „Изгрев“ (тогава му сътрудничи Димо Хаджидимов, а неговият редактор Иван Кепов е близък сътрудник на Г. Делчев и Г. Петров), все издания близки до Върховния комитет на Хр. Станишев, който подкрепя на практика идеите и вижданията на Вътрешната организация[36]. През 1903 г., вече в качеството си на бивш подпредседател на Върховния комитет, Т. Карайовов издава брошурата „Македонските искания и дипломацията“. Там той категрично отхърля едно разделяне на Македония между балканските държави и се застъпва за „групиранието на народностите около едно общо за всички свободно управление, каквото е автономното“[37]. Доколкото Македония била населена повече от българи, те били най-заинтересувани срещу дележа ѝ[38]. И тук Карайовов добавя: Автономията не е друго освен политически сепаратизъм, изразен във формулата на покойния вече велик англичанин Гладстон „Македония за македонците“. Това е догмата на по-голямата част македонци: българи, гърци и власи, които търсят свобода и влизат в редовете на революционната организация[39]. Не се пропуска, че тази формула е и начин за вътрешните дейци „за отричание всякакви права за намеса в македонските работи от страна на своекористните и неканени съседи-благодетели“[40]. В този смисъл и „няма по-пригодна форма от автономията за помирение на противоречията“[41]. По този начин според Т. Карайовов от „ябълка на раздора“ Македония можела да се превърне в „източник за мир на Балканите“[42]. В същото време авторът си дава сметка, че и Македония, подобно на много други „модерни държави“, няма да е сред „съвършенно хомогенни етнически единици“[43]. Видно е обаче, че преобладаващият възглед на българската историография от 60-те години на ХХ в. насам, че идеята за „автономия“ е просто един най-обикновен тактически прийом пред великите сили и балканските съседи, не е докрай убедителен. Той предполага съществуването зад лозунга за „автономия“ само и единствено на реално желание за присъединяване в удобен момент на Македония към България[44]. Но този възглед видимо съвсем не е толкова безспорен и еднозначен. Той е господстващ сред възстановеното през 1989 г. българско ВМРО-СМД, от 1999 г. ВМРО-БНД. В този смисъл, както от изложението дотук е видно, че докато БМОРК върви от подчертаване на етническото „българско“ към наднационалното, политическо и географско „македонско“, то в днешната българска организация нещата протичат през годините в точно обратния ред, а преговорите в момента със Скопие видимо се нуждаят от искрено движение в посоката от 90-те години на XIX в. и началото на ХХ в. „…за единството и независимостта на Македония, като свободна държава на Балканския полуостров“ Всъщност драстичното влошаване на отношенията между „централисти“ или „вътрешни“ дейци, от една страна, и „върховисти“, от друга, се случва и поради злополучното Горноджумайско въстание от есента на 1902 г., ръководено от Върховния комитет на Цончев-Михайловски. То е предизвикано пряко от активисти от София, на което силно се противопоставят самите вътрешни дейци. Тук бих казал, както и в някои по-сетнешни периоди, стигаме до едни от най-ярките примери за ясно изразени манифестации на македонска политическа идентичност и желание за самостоятелност на ТМОРО. Ето защо неслучайно през есента на 1902 г., отново на страниците на в. „Право“, се натъкваме на знакова интерпретация на каузата на политическия македонизъм и наднационалната македонска идентичност. В един от материалите, публикувани на страниците на вестника, авторът противопоставя „вътрешната революционна организация“ на „националните пропаганди в Македония“. За него те самите са организирани на „национални начала“, а това било срещу позициите на ТМОРО. В този смисъл той категорично отбелязва: България не може сама да освободи Македония; Гърция – също; Сърбия – също. Това се доказа. Но доказа се също, че и всички заедно не могат да сторят това, защото не са от една народност …[45]. Според автора на материала „пропагандите“ в Македония водят до разединение между „народностите“, а това се превръщало и в пречка за една бъдеща „всенародна революция“. Ала за щастие, продължава статията в „Право“, „широките народни маси“ не са обхванати все още от „фанатизма на върлите пропагандисти“. Според автора изброените от него българи, гърци и сърби имат своите основания да смятат другите за виновни с техните си пропаганди[46]. Материалът завършва с констатацията как международните фактори сами не позволяват Македония да е на България, Гърция или Сърбия. Поради това се стига и до следното заключение: Тия условия (международни – бел. моя С.Д.) няма да позволят и за в бъдеще да стане това. А тук е силата на вътрешната революционна организация, която ще даде всекиму да разбере, че работи за единството и независимостта на Македония, като свободна държава на Балканския полуостров[47]. Не по-малко категорично е и финалното продължение: Тая организация е давала и в бъдеще ще дава нови и нови доказателства, че не е агент на никоя от балканските държави, а е агент само на македонската свобода и независимост. С такива доказателства тя постепенно ще отстранява племенните ненависти в Македония и ще организира бъдещия, ако и разноцветен, но способен да се самоуправлява мирно и тихо македонски народ[48]. Материалът завършва с едно още по-категорично търсене на наднационална македонска идентичност, което е пълно олицетворение на политическия македонизъм: Една България никога не може да се отклони от желанието си да присъедини Македония; една Сърбия никога не може да се прости с мечтата си да стане „велика“; една Гърция никога не може се отърва от миража на своята „мегали“ идея. Ала авторът на статията в „Право“ не пропуска в края да добави и следното: Обаче един българин, един сърбин и един грък в Македония, които не могат като свободни държави вечно да чакат и все да се надяват; в кратко време ще могат се свести, за да мислят вече не България, Сърбия и Гърция да правят „велики“, а Македония свободна и честита[49]. Авторът предсказва дори, че това ще се постигне чрез „бъдещата солидарност на македонските роби“, която ще е за „спасението на Македония и свободата на всичко онова, което я населява“[50]. Около това време се появява в София и брошурата „Българската пропаганда в Македония и Одринско“, подписана с псевдонима „Един македонец“. Зад него се крие бившият учител в Струмица и вече от няколко години активист на ТМОРО Петър Бошнаков. Всъщност първоначалната поява на възгледите на Бошнаков е още през 1901 г. с поредица от статии, публикувани на страниците на в. „Изгрев“. На следващата година, подкрепен вече от неофициалния орган на ТМОРО в. „Дело“, авторът ги обнародва и в отделна брошура[51]. Самото книжле е изпълнено с реторика срещу „панбългарски идеи“, „официална България“, както и срещу лозунгите за „национално обединение“, за „могъщо и първостепенно господарство“, за „кралска корона на княза“. Следват и оплаквания, че Екзархията не вярвала на „македонобългарина“ и фаворизирала единствено „северни българи“ за учителски и църковни постове в областта[52]. Авторът се обръща с остри думи към служителите на великобългарската политика: Вие искате да се подобри участта на роба, не защото се трогвате от мизерното му и отчаяно положение, а защото работите за целокупна България, за някакво древно нейно величие! Вие скланяте на реформи, защото мислите, че те ще Ви послужат за мост, по който трябва да минете, за да възобновите С. Стефанска България[53]. Бошнаков обръща сериозно внимание на приоритетните досега борби на Организацията срещу пропагандата на Белград в Македония. Според него обаче, ако тя продължи да се бори единствено със сръбската пропаганда, ала не и да въоръжава и готви населението вече за въстание, тогава непременно щяла да е добра за Екзархията. С усилията си обаче да насочи македонците към въоръжен бунт, целящ постигане на „автономия“, ТМОРО ставала вече определено лоша за същата тази Екзархия. Ето защо „Един македонец“ продължава: Обаче тая организация, имайки революционна програма, е неумолима неприятелка и жестока пакостница на стремежите на екзархията, защото тя няма за задавка да осъществи „Велика България“, за която, както казахме, ратуват всички пратени от България просветители во главе екзарха, а да даде политишка свобода за раята, да създаде почва за културен и икономичен напредък, като провъзгласи „самостойна македонска държавица на Балканския полуостров“. „А от последното – продължава Бошнаков – се плашат и стряскат и екзархията, и официална България“[54]. Авторът разглежда екзархийския в. „Вести“ като орган на българската пропаганда в Македония. Той се редактирал от български пропагандисти и се инспирирал пряко от екзарха[55]. Разглеждайки политиката в миналото на премиера Константин Стоилов, разпращането на търговски агенти, както и изграждането от кабинета на български търговски агентства в Османската империя, „Един македонец“ отбелязва тогавашните опасения на официална София: Един път революционната организация в турско, поставена на здрава основа, македонският деец и роб ще презрят сяко шовинистическо домогване на кое и да е бълг. правителство и не ще го оставят да цапа с нечистите си ръце светостта на революцията. Ето защо премиерът К. Стоилов искал някак да направлява самото движение в Македония: Като казвам „да го направлява“, – пише П. Бошнаков – разбирам „да национализира сички българи в Македония и Одринско и да чака по дипломатски път техните правдини, а подир това тяхното присъединение към княжество България, защото обезсилено Македоно-Одринското революционно движение в турско не е друго освен пропагандиране българизъм“ (курс. П. Б.)[56]. Веднага обаче се налага да подчертаем – въпреки този критичен тон спрямо политиката на София, пропагандирания „българизъм“, великобългарския шовинизъм и иронията за „Велика България“ и „Санстефанска България“, този „Един македонец“ нарича самото население в Македония, което върви след Организацията „българската маса“[57] и говори открито и недвусмислено за „българския селянин“ в Македония[58]. Авторът дори твърди, че заради самите български владици и търговски агенти властите в Османската империя се отнасяли недоверчиво и още повече преследвали македонското население. Той отбелязва: …като узнават, че България чрез тези владици и търговски агентства иска да сгрупира българите в турско, да ги национализира, за да ги подсеби и присъедини, яростно се спускат върху тях, за да ги омаломощат и обезсилат[59]. Той не пропуска и страха на сърбите, за които автономна Македония има опасност да се присъедини един ден към България. Ето защо с политиката си Белград е наченал буквално да създава сърби в Македония. И в този контекст Бошнаков добавя, че самостоятелността на движението и почти държавния статут на бъдещата автономия са били цел на движението още от неговото начало. В този смисъл той добавя: М.-Одринската организация в княжеството не прокламира ли още от рано, че ратува за автономна Македония и за нейната самостойност като държавица на П-ова?[60]. Той дори изрично отбелязва как хората не вярват на Организацията, доколкото те не виждали начело „македонски българи“, а единствено „генерали и полковници от бълг. армия“. И тук „Един македонец“ продължава: Слепи ли са заинтересованите народи, та не виждат какво вършат бълг. правителства, към какво се стремят те и как македонобългарите не са пречили досега на техните ревностни трудове да побългарят Македония и Одринско, а с охота са приемали сички техни „благодеяния“[61]. Можем определено да кажем, че книжката на П. Бошнаков е силна и ярка демонстрация на политическия македонизъм, което силно се разминава с гледната точка на съвременната българска историография и политическите позиции на София. Но по отношение на етническата принадлежност на активистите на ТМОРО, както и на последователите на Организацията, не можем да кажем, че той има каквито и да било колебания, което пък остава и до днес потулено и проблем за Скопие. За споменатата по-горе политика на „национализация“, която води Екзархията, свидетелства като че ли и сам екзарх Йосиф I, когато отбелязва: Трябва да се помни, че Портата не е разположена към Екзархията, защото последната има за задача да образува във вилаетите от безформената маса, наречена българи, едно тяло черковно с образ, подобие и тенденции на тялото на Дунавския вилает, което образува днешна България[62]. Той дава и повече подробности за същината на възнамеряваната индоктринация и какви точно българи трябва да прави Екзархията, както и как те се различават от българите, които имат предвид П. Попарсов и П. Бошнаков. В този смисъл четем следното: …Екзархията ще иска не само да бъдат съзнателни и дейни българи, но да са и с политическото убеждение, че са част от българския народ и че трябва да ратуват да бъдат включени в границите на С. Стефанска България[63]. Видимо става дума за индоктринация с „политическо убеджение“, което е твърде различно от политическите възгледи, които култивира Вътрешната организация, та дори и както видяхме част от Върховния комитет – „автономия“, понякога възприемана и назовавана и отделна „държава“. Социалистическата „Швейцария на Балканите“ Някои по-ярки манифестации на македонска политическа идентичност, която да е противопоставена на българския официален национализъм и великобългарските амбиции, могат да се открият още в края на XIX в. и в социалистическите и анархически кръгове, много от тях поддържащи близки връзки и участващи в дейността на ТМОРО. Идеята за самоуправление на Македония е лансирана в първата програма на Македонската революционна социалдемократическа група, ръководена от Васил Главинов, близък приятел на Димитър Благоев. В партийни документи в края на XIX в. там се говори за „македонски народ“ като различен от „българския народ“, макар и „близък във всяко отношение“. Техният в. „Политическа свобода“, огласявайки „Програма на македонските революционери социалисти“, също води кампания за „пълно политическо и економическо освобождение на народите, които населяват Македония и Одринско“, което да стане чрез „революция“, защото „само оня народ знае да пази и цени свободата си, който сам съзнателно я е извоювал“. И още: Ако искаме ний македонците да се избавим от безчинствата и варварствата, които върши турската власт над нас, за сега трябва да искаме политическа автономия, само тя ще прекрати борбите що съществуват между балканските държавици. Изисква се още Македония да се освободи от „шовинистическите пропаганди“. Предвижда се създаването на една кантонална организация, като общностите в отделните кантони ще могат да избират официалния си език според етническото мнозинство в района. Авторът на материала се застъпва за „федеративна македонска република“, която се схваща като своеобразна „Швейцария на Балканите“. Заключението е категорично: „Автономисти по убеждение, ние искаме Македония да бъде за македонците“[64]. В статията „Доброжелатели или завоеватели“ в. „Политическа свобода“ открито застъпва становището, че както Сърбия, така и България не съчувствували на „македонския роб“. Те просто се стремели да заемат повече земя и повече пазари. „Работата е – отбелязва материалът във вестника – за присъединяването на Македония, и то води златни печалби за българските и сръбските интереси…“[65]. И в броя си от 29 ноември 1898 г. в. „Политическа свобода“ излиза с уводна статия, озаглавена „Македония за македонците“, девиз, който се смята, че „македонските социалисти революционери турят на освободителното македонско знаме“. В статията между другото четем и следното: Следователно, българската шовинистическа пропаганда (сега и просветителна) се стреми по косвен път за присъединяванието на целокупна Македония към територията на Българското княжество, пък сръбската и гръцката по прек начин преследват разцепванието и делбата на Македония – нови Ханаан, който им е необходим, за да предотвратят грозния банкрут, който тропа на вратите на Сърбия и Гърция, фатално вече ги е отворила! Не се пропуска, че борбата е за „федеративна македонска република“, за която Швейцария и народностите в нея да послужат като „образец“. Ето защо статията завършва: Швейцария трябва да полсужи като превъзходен образец на трезвите македонски революционери, които трябва да се сплотят и ратуват за създаването от Македония на една Балканска Швейцария[66]. Заедно с това, тръгвайки от класово-идеологически позиции, в материал с показателното заглавие „Какво да се прави?“ в. „Политическа свобода“ определено се обявява срещу „българския шовинизъм“, говори за „македонския народ“ и твърди как „македонецът“ трябва да осъзнае своите класови и идеологически задачи, да бъде не българин, сърбин или грък, а да бъде разглеждан като „политически роб“. Вестникът определено критикува „ръководителите на македонското дело“ и смята, че самият народ трябва да въстане за „автономна Македония“[67]. Препечатвайки статията от социалистическото сп. „Ново време“, озаглавена „Рецепта за българските шовинисти“, вестникът осъжда решително крясъците „Македония е наша“. Той поставя и един проблем, за който можем да кажем, че като цяло и до днес и българската, и македонската историография старателно заобикалят. Твърди се открито, че „българите в Македония“ все пак не са абсолютно, а само „относително болшинство“[68]. Заедно с това и по-периферният анархо-социалистически в. „Малешевски балкан“ през 1897 г. на моменти сякаш разглежда македонците като различни от българите и сърбите. Например през май 1897 г. можем да прочетем за „българите и сърбите като хора, най-близко стоящи до нас, като народ с еднакво с нашето минало…“[69]. Всъщност вестникът е изпълнен с риторика за „освободителното македонско дело“, за „македонския роб“, „нашите измъчени братя македонци“, „македонската кауза“, а Македония се явява „отечество“ и „родина“[70]. На неговите страници можем още да прочетем и следното: Македонецът не иска и няма да бъде винаги под чузди яреми. Той има своята история, славна, велика, той има спомени за Александра велики, и идеята за един нов такъв живот никога няма да изчезне от неговата памет[71]. Ала лесно можем и на страниците на този вестник да се натъкнем на статии с българска идентичност, претендирана за македонските славяни. Македония определено се представя за населена с българи, гърци и сърби като население. Говори се за „българските села“ в Македония[72]. Антисръбският и антигръцкият тон не може да се мери с тона спрямо София, само те се наричат „предатели“ и „изроди на българщината“[73]. Стилът на вестника е силно повлиян от публицистичния патос и езика на Христо Ботев, важна фигура се явява и Васил Левски, а идеята за революция намира често плът в паметта за Априлското въстание от 1876 г. В края на 90-те години на XIX в. в Женева се изгражда Македонски анархистки комитет. Негови представители също засягат проблемите на разглеждания тук от нас политически македонизъм. Например в свои писма Петър Манджуков и Слави Мерджанов говорят за Македония, за всичките македонски „националности“ и тяхната „пълна независимост“. Заедно с това те пропагандират борба не само срещу гръцките и сръбските домогвания, но и срещу „българския шовинизъм“[74]. Крушевската република – експеримент на политическия македонизъм Пряко отношение към проблемите за наднационалната идентичност, култивирана от ВМОРО, и целта на Организацията като една своеобразна бъдеща „държавица“ е и събитие като Илинденското въстание от 1903 г. То представлява само по себе си практически опит за осъществяване едновременно на двете разгледани по-горе идеологически струи. От една страна, наднационалната идеология на Вътрешната организация от последните години, а от друга – интернационалистката програма на социалистическите и анархистични кръгове, които вземат дейно участие в нея. Тези подходи за решаване на „Македонския въпрос“ намират своето социално въплъщение и политическо приложение в ефимерната десетдневна „Крушевска република“ от лятото на 1903 г. В нея в духа на наднационалните разбирания на политическия македонизъм, пропагандиран през последните години от Организацията, различните „национални елементи“ тясно си сътрудничат, или поне „българи“, „гърци“ и най-вече „власи“. Да не забравяме, че начело на Крушевската република е местният активист от Вътрешната организация Никола Карев, който е известен със социалистическата си ориентация. Смята се, че самата Крушевска република на практика въплъщава една своеобразна наднационална, македонска (но политическа) идеология, която е разгърната в предходните години. Тя видимо се отразява в документ като т.нар. Манифест на Крушевската република. Става дума за писмо, което обявява провъзгласяването на „автономна Македония“. То е основно насочено към местните мюсюлмани и се стреми да ги успокои с оглед на бъдещето. В този документ се подчертава, че въоръжените действия не са насочени срещу мирното „турско“ население, но единствено срещу „тиранията“ на султана. Едно обаче е сигурно. Макар и просъществувала едва десетина дни, Крушевската република реално съвсем не представлява някаква идилична картина на мирно съжителство между различните народности в региона по това време. Ако се вярва на гръцките извори, те определено говорят в полза на агресивно и провокативно поведение на бунтовниците спрямо местното „гръцко“ население. Въпреки анонсираната толерантна нагласа към обикновеното и мирно мюсюлманско население, бунтовниците реално нападат мююслмански села и немалко „турски“ селяни стават жертва на техния терор[75]. „…отделен член във федерацията на другите държавици на полуострова“. Политическият македонизъм след Илинден След Илинден продължава развитието на достатъчно оформените вече през 1901 и 1902 г. крила в Организацията. Гьорче Петров става изразител на желанието за запазване на независимостта ѝ спрямо балканските национализми, включително и по отношение на официална България и нейната политика. По-склонен за сътрудничество и тесни контакти с властите в София се оказва Дамян Груев. Като цяло, дейците на т.нар. десница в Организацията настояват за засилване на „националния колорит“ в нея. От друга страна, левицата се противопоставя на българския националистически курс[76]. За тях по-изявения пробългарски курс може да бъде във вреда на наднационалния македонски проект. Това може да доведе и до едно още по-голямо разделение на македонското население в резултат от засилените действия на гръцката и сръбската пропаганда. За проявленията на политически македонизъм и наднационалната македонска идентичност след Илинденското въстание и преди свикания в края на септември 1905 г. и продължил цял месец Рилски конгрес[77], ясно свидетелства по това време вестникът на Организацията, наречен „Революционен лист“. На страниците му Димо Хаджидимов излага основните моменти в разбирането за „автономия“, свързани с изключване на възможността за каквото и да било присъединяване на Македония към България; обособяването ѝ в „самостоятелна политическа единица“; изграждането ѝ на принципа на федерация между населяващите я народности[78]. Печатайки повечето от известните днес произведения на поета и драматург П. К. Яворов, както и редица документи на „серчани“ и Яне Сандански, „Революционен лист“ дава място на страниците си и за разногласията на вътрешните дейци с „върховистите“. Следвайки полемиката тук, можем да прочетем и следното: Те, върховистите, представляват пълно отрицание на Вътрешната Организация – между нея и тях има бездна. Преди всичко срещу целта на организацията автономна Македония и нейния девиз „Македония за македонците“, те поставят някаква „автономна Македония“ с прикрит девиз „Македония за България“[79]. Веднъж описал по този начин различните цели, преследвани от двете течения, авторът на материала не оставя никакви съмнения, заявявайки с цялата си категоричност: Автономна Македония се схваща от Организацията като самостойна държавица, която ще влезе като отделен член във федерацията на другите държавици на полуострова; а върховистите я схващат като преходна форма към „С.-Стефанска България“, която е осъществима само за оние, които не виждат по-далече от носа си[80]. Рилският конгрес води до определено засилване позициите на политическия македонизъм. Той насочва Организацията повече към възгледите и политиката на левицата. Конгресът усвоява основните разбирания на дейците на Серски окръг, начело с Я. Сандански. Организацията неслучайно сменя името си от „тайна“ (ТМОРО) на „вътрешна“ (ВМОРО). Уставът ѝ още повече препотвърждава наднационалната ѝ идеология. Член на Организацията може да бъде всеки от „Европейска Турция“, независимо от неговия или нейния пол, религия, националност и убеждения. В духа на политическия македонизъм и явен стремеж Организацията да стане и „наднационална“, тя се противопоставя на всяко разделение на Македония и Одринска Тракия, без разлика на това от коя държава това се прави[81]. Съвсем открито Рилският конгрес се противопоставя на Българската Екзархия и особено на онези нейни действия, които са ръководени от „духа на българския държавен национализъм“. Активистите на революционните окръзи Серес, Струмица и Солун ясно заявяват, че „Македонският въпрос“ не може да се реши, ако той се формулира като част от българския национален въпрос (особено популярна историографска формулировка от Живково време, жива сред приоритетно занимаващите се с темата и до ден днешен). Политиката на София се разглежда от серчани като еднакво враждебна заедно с тази на Белград и Атина. Определено движението вече търси еманципация от София, а Сандански говори за политиката ѝ като за „българския империализъм“[82]. „Единство на елементите“ и „братско съжителство“ в Източната федерация: Политическият македонизъм през Младотурската революция Видяхме, че на различни места политическият македонизъм или това, което Ч. Маринов определя като македонски наднационализъм, се реферира често към Швейцария. Още П. Попарсов говореше в средата на 90-те за „балканска Швейцария“. За „балканска Швейцария“ и „Швейцария на Балканите“ говореха и социалистите революционери. Добре известно е, че за такава ще говори по-сетне и Иван Михайлов[83]. Но заемките при изграждането на подобна идеология биха могли да ни насочат и към самия османски контекст. А това става особено видно след Младотурската революция от 1908 г. Добре известно е, че младотурците изповядават политическата идеология на отоманизма. Той е друга форма на наднационализъм или политически османизъм, чиято роля е да примири различните етноси и религии в рамките на самата Османска империя, като предотврати отделните етнически и национални сепаратизми[84]. Отоманизмът или идеята, че всички поданици на султана трябва да са съединени в „братски съюз“ става държавна политика през управлението на султан Махмуд II и особено по време на периода на реформи, известен като Танзимат (1839-1876). В него се забелязва стремеж чрез създаването на общо чувство за принадлежност към османската държава да се създаде една противотежест за разните балкански национализми и дезинтеграцията на империята. Според това разбиране всички са османлии, независимо от техните етнически и религиозни различия[85]. В този смисъл със своя език и възгледи според Ч. Маринов македонският наднационалзъм е един умален отоманизъм и затова неслучайно след Младотурската революция именно серчани и Сандански намират общ език с бившите си противници от младотурците[86]. Те прегръщат идеята за конституционно преустройство на Османската империя и изграждане на една Източна федерация, реформиране и демократизиране на държавата[87]. В Манифеста си към всички националности на империята Сандански сам открито призовава своите „съотечественици“ да отхвърлят пропагандата на официална България, за да могат да живеят вече мирно с „турския народ“. Маринов обръща внимание на този плавен преход, доколкото македонската автономистка наднационална идея има твърде много прилики с отоманистката идея за „единство на елементите“[88]. Ала този манифест на Сандански не е точно и не бива да бъде разглеждан като някаква форма на чисто македонски национализъм (както това се прави от десетилетия в Скопие), въпреки безспорно антибългарския си (в смисъл насочен срещу политиката на София) характер. Не бива да се забравя, че негов автор е социалистът Павел Делирадев, македонски деец който е родом от България. В този случай чрез българската социалистическа риторика идеята за автономия на Македония се замества с идеята за федерализиране на Османската империя и се съешава по един своеобразен начин с класически либерални идеи на XIX в., които са залегнали вече в основите на конституционализма, вдъхновяващ и младотурците[89]. В известен смисъл този наднационален македонски политически проект се родее и с общата интелектуална атмосфера на късната Османска империя и нейни отоманизъм – апел към „братско съжителство“ на различни „народи“ и „вери“ в името на „просперитета“ и „прогреса“. Това важи и по отношение на разбирането как общите интереси на различните части от населението трябва да бъдат използвани като аргумент за наднационалния македонски проект. Оттук идва и идеята за справедливото и еднакво отнасяне към всяка една национална и конфесионална група. Две историографии – две различни истории Цялото това гореописано наследство на политическия македонизъм или наднационалната македонска политическа идентичност не са неизвестни на българските и македонските изследователи. Но дори и за по-информираната част от българската и македонската публика, изкушена от историческите четива и миналото, остават скрити, както яркият понякога македонски политически сепаратизъм (за българската общественост), така и отсъствието на колебание по отношение на етническото дефиниране на огромната част от активистите и населението, което следва Организацията (за македонската публика). Нещо повече, тези исторически извори най-често получават диаметрално противоположни интерпретации в историографиите на София и Скопие. Това от своя страна се постига с различните похвати и трикове, които можем да кажем, че двете „школи“ вече са овладели с десетилетията до съвършенство. От българска страна това най-често става с пропускането на тези документи и представянето им единствено като някакви дребни, чисто тактически свади. В случая с македонските „историчари“ пък имаме изпразване на термина „българи“ от всякакво етническо съдържание и влагането в него единствено на църковно съдържание. Към това можем да прибавим изричното изтъкване за „прононсираните врховисти“, че са българи от България (Иван Гарванов), като това се съчетава със спестяване на тази информация за ясни изразители на политическия македонизъм, които си остават просто „раководители на ТМОРО“ (Христо Чернопеев, Кръстю Асенов)[90]. Характерно още за македонската историография е и вкарването на разказа за първите етнически македонци като едновременна линия с историята на водената от македонски българи, дори и когато са сепаратисти, ВМОРО[91]. Същото се отнася и за възгледи на Г. Петров и Н. Пушкаров, но вече едва след края на Първата световна война и през 20-те години[92]. Но най-важно за дълготрайния успех както на българските, така и на македонските историографски трикове сред публиките на двете държави е обстоятелството, че зад тях и подпиращите ги пристрастни и идеологизирани (в български и македонски национален смисъл) разкази стоят двете държави и двете образователни системи. Затова единият наратив е препълнен с изрази като „българите от Македония“, „българското население в Македония“, а другият с „македонците“ и „македонскиот народ“. Тяхната фунцкия е да крепят интерпретацията на изворите, такава, каквато историците възнамеряват да я направят предварително. Достатъчно е само да се разгърнат страниците на издаваното от Македонския научен институт в София сп. „Македонски преглед“, за да се види, че „българите от Македония“, „македонските българи“, „българското население“ в Македония са просто заклинателни и ритуални фрази, чието повтаряне сякаш има и определени психологически функции. От другата страна пък е „македонския народ“, който съществува като някаква историческа реалност с етническа и национална същина, различна от българската, дори и тогава когато подбно твърдение е проблематично. Затова борбата на балканските държави от страна на България за цялостно завладяване на Македония, а от страна на Гърция и Сърбия за „неjзина поделба“, е за македонския историк Ив. Катарджиев против „македонския народ“[93]. Нека вземем за пример историографските интерпретации по повод на това, че ТМОРО е издигнала лозунга за „автономия“, както и възможността „всеки македонец и одринец“ да може да бъде неин член. Според все още господстващото и в момента разбиране в рамките на българската историография, която извайва в немалка степен и българската политическа гледна точка и външнополитическа линия спрямо Скопие, зад идеята за „автономия на Македония и Одринско“ в никакъв случай не се крие някакъв стремеж към отделна македонска държавност. Тя е само „етап за бъдещото им присъединяване към общото българско отечество“[94]. Напоследък същото разбиране намери място и в изявления на български политици, държавници, както и на членове на Мултидисциплинарната експертна комисия по исторически и образователни въпроси[95]. Българската историография изтъква още зависимостта на Организацията от София, от българската армия, чиито офицери са и Гоце Делчев, и Гьорче Петров. Не на последно място Организацията неслучайно носи името „Македоно-одринска“, а българският характер на населението в Одринска Тракия не се оспорва дори и от самата днешна македонска историография. За сметка на това македонската историография използва понятията „македонец“, „македонка“, „македонци“, „македонски народ“ не в техния било географски, регионален или политически смисъл, а има предвид етнически македонци, каквито започват да се очертават в по-големи мащаби едва след средата на 20-те години, за да изкристализират през 30-те и началото на 40-те. Можем дори да добавим, че процесът завършва след средата на 40-те вече в рамките на Титова Югославия, по-точно казано докъм края на 50-те и началото на 60-те години, когато за целта са вече впрегнати институциите на училището, медиите и т.н. Изобщо, макар като че да създава впечатление, че „македонският народ“ като общност е в процес на формиране, македонската историография след Втората световна война и до края на югославския период, както и в постюгославско време, не може да се освободи от телеологичните предпоставки, интерпретирайки минали събития. Така например историкът Манол Пандевски твърди, че „македонците“ били обособена група, „народ със своя етническа уникалност, та дори и нещо, което значело много повече от това“ и вече търсели определено национално освобождение още през 1876, 1878 и 1879 г.[96], когато наличието на подобна общност е проблематично. И периода след създаването на Организацията през 1893 г. до Илинденското въстание М. Пандевски разглежда през призмата на „национално-конституитивните процеси, оживотворувани низ борбата за единство на македонскиот народ како нациja во формиране“[97]. За него през този период в Македония ние не се сблъскваме с „дефинитивно конституирани национални индивидуалитети, ами со такви обществени заjeдници кое се во движенье, во состоjба на внатрешно превиране и консолидациja”, като удачно дава примери с турците и албанците, както и власите и гърците[98]. Ала доста произволно и с едно своеобразно „пренатягане“ на аргументацията Пандевски твърди, че „македонскиот словенски етникум“ бил делен според църковната си и верска принадлежност на „егзархисти, патриjaршисти, униjaти и протестанти”. Това пък от своя страна затруднявало „националната консолидациja” на „македонскиjа народ“ като „современа нациja”. Но при така изложените критерии и въпреки това „шаренило от називи и иминьа“, не става много ясно кое кара М. Пандевски все пак да припознае „во лицето на севкупното словенско население“ именно „македонскиот народ“[99]. По странен начин М. Пандевски вкарва етническия македонизъм в политическия. Той признава, че „национално-културната компонента на македонското освободително движение“ (в която включва първите македонисти, кръга около сп. „Лоза“ или т.нар. „лозари“, както и Кр. Мисирков) при ония условия на Балканите „не могла да намери масов прием в Македония и в редовете на революционното движение“[100]. Но веднага, говорейки и за „македонистите“, и за „лозарите“, които и той слага в кавички, сякаш си противоречи и гледа да избегне някакви едва ли не български възползувания, заявявайки как „много от идеите“ на тези „македонисти“ и „лозари“ „чрез най-първите основатели и теоретици на революционното движение (от поясненията става ясно, че има предвид П. Попарсов, Д. Груев, Пере Тошев, Иван Хаджиниколов и др.), намерили свое място в неговата идеологическа система“, защото били добре застъпени в програмите на ТМОРО[101]. Неясният лозунг за „автономия“ не му пречи да го разчете дефинитивно като „идната македонска автономна држава“[102]. На подобни телеологични предпоставки можем да се натъкнем и в други текстове, включително и на някои (двама) от членовете на македонската комисия[103]. От друга страна, всички, дори и случайно сякаш изтървани думи за „държавичка“, „държавица“, „държава“ се претълкуват в Скопие като безвъпросно и неподлежащо на никакви съмнения или уговорки наличие на някаква цялостна, стройно изградена и напълно завършена идеология за „независима македонска държава“[104]. Македонската гледна точка като че ли намира някаква подкрепа и сред някои чужди учени. За гръцкия изследовател Евангелос Кофос ВМОРО или ВМРО и неговите лидери, които се наричали „централисти“, призовавали населението да се вдигне на въстание и да извоюва икономически и политически промени, които ще му дадат възможност да извоюва за Македония статута на „автономна или независима“[105]. Гръцкият историк Ставрианос още през 1959 г. смята също, че за разлика от „върховистите“, ВМОРО се застъпвало за „независима македонска държава“[106]. Изглежда с тях е склонна като че ли да се съгласи и гръцката изследователка Анастасия Каракасиду, която също вижда опитите на ВМРО като такива за създаване на „независима македонска държава“[107]. Налице са и някои по-нюансирани възгледи. Още през 1983 г. българският историк Костадин Палешутски в свой доклад пред Третия конгрес на Българското историческо дружество изтъкна как самата „автономия“ като принцип, както и термините „политическа автономия“, „пълна политическа автономия“, „свобода“ са едни твърде „абстрактни понятия“. Затова те се използват в различни контексти понякога по съвършено различен начин[108]. Неслучайно още преди години и американският историк Дънкан Пери отбелязва, че македонските революционери от края на XIX и началото на ХХ в. са включени в процеса на борбата за „автономия“ на Македония, без да са особено наясно с въпроса за точната политическа форма, която ще има тази бъдеща „автономия“[109]. Преди време и българският историк Чавдар Маринов също обърна внимание на факта, че на практика няма ясна и разгърната политическа теория зад наднационалния принцип на организацията[110]. Точно това и дава възможност за разночетения и разнотълкувания, още повече когато за наследството ѝ днес се борят две национални идеологии, две държави, две образователни системи, две предполагаемо научни историографии. Друг пример бихме могли да дадем със споменатата брошура на П. Попарсов „Стамболовщината в Македония“. Още доайена в проучването на македонските борби Христо Силянов вижда тук чисто тактически различия. Едните търсят революция, а другите еволюционно развитие и засилване на „българската нация“ в Македония[111]. И в по-новата историография, както през комунистическия, така и в посткомунистическия период надделява гледището за различия около „методите на действие“[112]. Македонската скопска историография обаче вижда тук етнически конфликт. Неслучайно на него са посветени и едни от първите монографии в югославската македонска република[113]. М. Пандевски интерпретира случващото се като един „сблъсък между свободолюбивата и патриотична македонска младеж и агентурата на българските управляващи кръгове в Македония“[114]. Той не пропуска да отбележи и „перманентниот македонски отпор“ срещу Екзархията и нейните органи в Македония[115]. И в наши дни за македонската историография става дума за все същият конфликт между „македонци“, от една страна, и „бугараши“, от друга[116]. Турският историк Фикрет Аданър също вижда тук конфликти и взаимни изтребления между вътрешни дейци и последователи на екзархийската политика в региона, стигащо и до някакво все пак диференциране на „отделна македонска идентичност“. Веднага прави впечатление обаче, че той избягва да даде на тази идентичност чисто етническа окраска. И това е видимо, защото отново според него на Вътрешната организация трябва да се гледа най-вече като на „радикално движение на българската левица“[117]. И за Ч. Маринов в една подобна интерпретация е налице проблем дори ако не заставаме на познатата българска националистическа гледна точка. Не бива да се забравя и при най-дистанциран поглед, че самото екзархийско население в Македония е тогава национална база за Вътрешната организация. Елитът на Екзархията се намира в нея, а и Организацията получава помощ от самата Екзархия[118]. Както отбелязва и споменатия американски историк Д. Пери самите лидери на Организацията са обикновено бивши екзархийски учители[119]. И авторът на споменатата брошура П. Попарсов, въпреки своя остър език, когато иска съответно да означи своите съотечественици в Македония, сам ги нарича съвсем ясно и открито „българо-македонци“ или „македонски българи“. Слеодвателно ставащото между вътрешните дейци и хора на Екзархията трудно може да се интерпретира като „етнически конфликт“, както го прави от десетилетия македонската историография. Вътрешните дейци съчетават според Маринов и ясно разграничават политическата си македонска лоялност и националната си българска принадлежниост[120]. В общи линии по подобен начин стоят нещата и с историографските интерпретации по повод конфликта между вътрешни дейци и върховисти. Македонската историография отдавна е дамгосала „върховистите“ като оръдия на политиката на София за „Велика България“ и на тази основа обикновено придава на този сблъсък етническа интерпретация, представяйки двете страни като две различни нации – българи, от едната страна, и етнически македонци, от другата[121]. Тук ми се ще да обърна повече внимание на македонското етнизиране на политическата македонска и етнически българска ВМОРО. Как се осъществява то? Обикновено това става чрез свърхинтерпретация на разглеждания тук чисто политически македонизъм. Така например споменатият вече дългогодишен изследовател на ТМОРО и ВМОРО М. Пандевски изтъква наистина как „самосъзнанието за македонската национална индивидуалност ще навлиза в народните маси далеч повече чрез въоръжените борби“, все „в името на свободна Македония“, което в един момент ще се превърне в „историческа традиция“. Според него чрез именно тези „въоръжени борби“ много повече отколкото чрез „писаното слово“, „масовата национална просвета“, „научни проучвания за македонската етническа принадлежност и езикова уникалност“ ще бъде подпомогнат процеса на формиране на македонската нация. Още тогава според него Гоце Делчев сам си давал сметка, че първите жертви в борбата водят вече до „раждането на македонска национално-революционна традиция“, която щяла да бъде градивен фактор за по-нататъшна „консолидация на масово македонско национално самосъзнание“[122]. Видимо сякаш сам съзнавайки, че това не надхвърля политическия македонизъм, Пандевски добавя как днес бихме се превърнали в „схоластици“, ако евентуално тръгнем да търсим присъствието на „самосъзнание“ единствено във „формалните белези и национални знаци, в писаното слово, в редовно проблематичните статистики“. То трябвало да се търси според Пандевски в „целите, духа и активността на македонското освободително движение, които пак носят преди всичко македонски национален характер“[123]. И все пак, по-задълбоченото вникване в изворите показвало достатъчно ясно „едно достатъчно диференцирано отношение на носителите на освободителното движение към националното назоваване на народа, на който те принадлежали“. И тук Пандевски продължава как „корифеите“ на движението най-често се били наричали именно „македонци“. За него това какво конкретно съдържание те влагали в този термин било един широк въпрос, който поради това той тук се отказвал да дискутира. (Няма как да не се запитаме защо, тъй като е добре известно, че нито за един момент до войните Организацията не излиза с някаква културна програма за азбука, език, книжнина). И продължава: Засега оставаме на констатацията за застъпеността на това име[124]. И тъй като и при най-добро желание не може да се пропусне добре документираното в изворите българско име, Пандевски го отдава на мрежата от училища[125]. Накрая му се откъсва от сърцето, че все пак двата народа имали „етническо родство“ и „общи възрожденски борби“[126]. Като че ли възгледите на някои македонски историци намират потвърждение – поне в някаква степен – у споменатата вече гръцка изследователка Ан. Каракасиду. Още през 1997 г. тя наистина твърди, че „върховистите“ все пак се застъпват за проекта „Велика България“ и смята също, че Вътрешната организация със сепаратизма си е изрязявала и някакво „македонско национално съзнание“[127]. Тя смята още, че е имало „славяноезични, които се противопоставяли и на гръцкия, и на българския национален етикет“. Ала за нея, за разлика от днес, по това време и употребата на термина „македонец“ е все още „по начин, фундаментално различен от значението му (и историчността в БЮРМ)“[128]. Определено обаче за Каракасиду Върховният комитет или „върховистите“ били за „анексирането на Македония от България“. Тя също смята, че са били „против формирането на македонско национално съзнание“, за което се застъпвала ВМРО[129]. Що се отнася до българската историография на времето един Хр. Силянов, който в много по-голяма степен държи на реалната картина и има далеч по-дълбоко усещане за сложните моменти и нюансите в движението, обръща внимание, че конфликтът започва с въпросите кой да ръководи и кой да определи момента на въстанието. Но от тук според него се върви към задълбочаване на сблъсъка и до формиране на „две концепции, два манталитета, около които по-после ще се обособят два непримирими лагера“[130]. Така или иначе в българската историография е строго утвърдена тезата как основата за несъгласията са нищо повече от чисто тактически въпроси на революционната дейност, свързани с характера и времето на самото въоръжено въстание[131], „различните виждания за тактиката и средствата на борбата“[132]. Или както казва и бившият президент Г. Първанов, „различни практически средства“ при преследване на „обща цел“[133]. Ала отношенията между ВМОРК и правителството в София, както и между ВМОРК и ТМОРО, са твърде сложни и на практика не се поместват нито в днешния български, нито в днешния македонски историографски разказ или интерпретация. Първоначално двете организации наистина си сътрудничат, особено когато българският офицер Борис Сарафов е начело на Върховния комитет[134]. Освен това самият Върховен комитет също се бори за „политическа автономия“. Ч. Маринов преди години обърна внимание, че в дългосрочна перспектива бъдещето на автономната административна цялост, наричаща се „Македония“, е неясно, но тази липса на прецизност, отбелязва той, не е характерна само за върховистите[135]. Не по-малко интересни са историографските интерпретации на София и Скопие на социалистическия и анархистки политически македонизъм. Това е особено важно на фона на това, че за дълги десетилетия след края на Втората световна война България и Югославия (от която Народна, а по-късно Социалистическа република Македония бе част) бяха „социалистически държави“. В самата македонска историография върху македонските социалисти като цяло всички тези организации и течения се разглеждат като част от борбата на „македонския народ“[136]. Ала въпреки обилието в социалистическия печат от употребата на термините „македонци“, „македонско население“ и дори „македонски народ“, явно историците си дават сметка, че в тях не се влага от Д. Благоев и неговите сподвижници някаква идея за различие от българската нация. Поради това могат да се срещнат и някои критики в скопската истриография, че все още македонските социалисти не са били достигнали до разбирането за отделна „македонска нация“[137]. Неслучайно пишейки за Македонския анархистки комитет, сам Блаже Ристовски недоволства, че програмата им за „македонска държава“ включвала и „Одринска Тракия“[138]. Ала българската историография също има проблем. Обстоятелството, че двама дейци, родени не в Македония, а в България, изразяват ясна македонска политическа лоялност, която е безспорно еманципрана от великобългарския проект, е трудно заобиколим проблем за тезите, наложени още по времето на Тодор Живков. Въщност до около края на 50-те години понятията „македонски народ“, „македонци“, „македонско революционно движение“, които преизпълват социалистическата мисъл, видимо не представляват никакъв проблем и за българската историография[139]. Още от тогава насетне езикът се променя, гореспоменатите термини са вече старателно отбягвани и движението вече е на „македонските българи“ или „българите от Македония“, макар все още в началото да остава и негативния тон към „великобългарския шовинизъм“ и „българската буржоазна анексионистична политика“[140]. След време и това ще отпадне[141]. Вече след края на комунистическия период (а и преди него) българската историография просто оценява някои от тези възгледи като „погрешни“, говори за „практическата неиздържаност и неприложимост на повечето от идеите на „левицата“, за „национално-нихилистични позиции“, за „догмите на марксизма”[142]. За възгледите на социалистическите дейци се твърди, че страдали от „определена доза еклектизъм и недоизясненост“. Затова и открито вече ги осъждат, задето „нерядко в своите материали използвали понятието „македонски народ“ и отричали „правото на населението“ да се бори за „обединение със свободна България“, говорели за „завоевателно желание“ на България спрямо Македония[143]. Всъщност, както виждаме, тези постановки ще бъдат в началото на новото столетие и част от езика на вътрешните дейци, както и на подкрепящите ги отцепници от Върховния комитет на Хр. Станишев, Ан. Страшимиров и П. К. Яворов. Много македонски социалисти продължават да членуват и да бъдат обикновени четници или войводи в Организацията (Д. Хаджидимов, Никола Карев, Кръстю Асенов и др.). В разбиранията си за независимостта на ВМОРО, революционната борба, проповедите им за подготовка вътре сред самото население за борба, в осъждането на великодържавните национализми на отделните балкански държави между тях не съществуват някакви очебийни различия. И доколкото Живковият унитаризъм се е превърнал във възраждане на великобългарския държавен национализъм, възстановеното ВМРО премина сякаш неслучайно на изцяло „върховистки“ и великобългарски позиции. Интересно е, че подобна интерпретация съжителства с оценка за политиката на т.нар. „десница“ към 1910 г. като едно завръщане към „присъщи задачи“, определено виждайки в другите политически линии някаква ненормалност и неестественост[144]. Ала интересно какво трябва да кажем за правотата, издържаността и приложимостта на българската държавна политика – било на дележ, било на присъединяване, ако е възможно на цяла Македония, с помощта на дадена велика сила или коалиция от велики сили? Национализмът и великобългарският шовинизъм след 60-те години на ХХ в. до такава степен са навлезли в мисленето, че те дори понякога съвсем несъзнателно и почти сякаш телесно възпроизвеждат определени обяснителни модели, вече превърнали се в доста устойчиви схеми на българската историография и българската историческа колегия. Но и Ч. Маринов е категоричен, че не може да се твърди как тези кръгове били отричали напълно „българския“ характер на македонското славянско население.[145] Македонските социалисти дори открито се противопоставят и на сръбската идея, че македонците са сръбско-българско „тесто“ и утвърждават българската им принадлежност[146]. И все пак, както отбелязва отново Ч. Маринов, политическият и чисто класов дискурс в социалистическата пропаганда определено изпреварва етническия. Поради това той справедливо обръща внимание на несъизмеримостта на социалистическите национални категории с днешните български и македонски националистически разкази и понятия[147]. Нека кажем няколко думи и за политическия сепаратизъм от онова време и интерпретациите на прословутата статия във в. „Право“ за политически сепаратизъм. Внимателното вглеждане в нея обаче разкрива и нещо повече от противопоставянето срещу националистическите великодържавни проекти за „Велика Гърция“, „Велика Сърбия“ и „Велика България“. Както и нещо повече от някакъв опит на ТМОРО и редакцията на „Правo“ за обосноваване на наднационална идеология базирана на либералните принципи в Европа по това време. Въпреки идеята за равна отдалеченост на Вътрешната организация от Атина, Белград и София, за еднакво отношение към „македонските населения“, все пак особено рязко се отхвърлят претенциите в Македония на Сърбия, която действала в нея, „за да създава прозелити там, гдето няма свои сънародници“[148]. Ч. Маринов забелязва още как статията разглежда българите като „мнозинство“ и някаква доминираща общност, която поради своя дух на толерантност в сравнение с гърци, сърби и румънци, ще осигури бъдещото политическо равенство в автономната единица. Той директно вижда като съвсем очебийно противоречието между политическа отдаденост и национална лоялност. От една страна се поставя един политически идеал за просперитет на всички народности в Македония, който води след себе си до наднационален компромис от гледна точка на други национални, етнически и религиозни идентичности. В същото време обаче се смятат именно „българите“ за притежаващи някакъв „специален характер“[149]. Тук също можем с основание да се запитаме дали той няма да е причина след края на борбата с османската власт те очевидно да потърсят и някава по-специална позиция в бъдещата политическа структура? Ч. Маринов изтъква още как може наистина да се остане с впечатлението, че сепаратизмът е просто план Б, а доколкото имаме превод на френски, че се преследват в оня момент и някакви външнополитически цели[150]. Да кажем нещо с оглед на политическия македонизъм и за историографията на Илинденското въстание. За македонската историография то е вдигнато не просто от Вътрешната организация, бидейки дело на местните структури, а от етнически македонци, от самоосъзната вече общност като „македонски народ“[151]. В този смисъл въстанието се разглежда като събитие, допринесло за „консолидациja и афирмациjа на македонската национална свест”[152]. Ала дори и македонският историк Бл. Ристовски изказа преди години съжаление, че правителството на „Крушевската република“, което се разглежда в днешната македонска публична памет като символ на бъдещата македонска държавност, е на практика съставено от двама „българи“, двама „гърци“ и един „румънец“[153]. Разбира се, в българската историография нещата са категорични и добре изразени във встъпителните думи на Георги Марков на международната научна конференция за 100 годишнината на въстанието – „едничката истина за Илинденско-Преображенското въстание“ е приближаването към „националната мечта“ в лицето на „Свети Стефанския идеал“[154]. Не по-малко интересни са разминаванията в двете историографии след Илинден и относно Рилския конгрес. Македонският историк Ив. Катарджиев разглежда тези развития определено като раждане на някакъв македонски етнически национализъм[155]. И изобщо цялата македонска историография се опитва развития случили се 20-те и 30-те години, свързани с изкристализирането вече на едно определено не само политическо, но и етническо и национално македонско съзнание, да ги изтеглят далече назад и не само смесят с етническите македонски манифестации на Георги Пулевски, Кръсте Мисирков и Димитрия Чуповски, но и да ги отнесат към съществуваща общност като „македонски народ“ и политическия македонизъм от етапа на ВМОРО[156]. Този тип литература дори обхваща и фигури като Даме Груев[157], въпреки обвиненията след края на Втората световна война от наблюдатели като Туше Влахов към него задето „не поддържа достатъчно строго принципите на самостойната борба“[158]. Ч. Маринов обаче изтъква как Организацията отново продължава да бъде „македоно-одринска“. За самия народ там все още продължава да се говори от активистите ѝ като за „български“. Документите също продължават да бъдат написани на български език, а в самата ВМОРО и нейните дебати няма и помен от каквато и да било македонска културна програма, свързана с някакви отделни азбука, книжовен език, литература и т.н. Приемането и в ръководството на активисти българи от България и от Одринска Тракия също говори определено против всяко усещане за някаква етническа обособеност в този период на македонците спрямо българите, включително и за левицата и за „серчани“[159]. Маринов също обръща внимание, че на практика има българи от България, които са много по-критични спрямо правителството и политическата линия на София, в сравнение с македонци от вътрешността. И още два примера. Когато през 1905 г. Дмитрия Чуповски прави опит да организира панмакедонска конференция във Велес, местният шеф на ВМОРО го изгонва от града[160]. Македонските националисти тогава не разпознават своите възгледи дори и сред предполагаемо „антибългарския“ автономизъм на Сандански и по свидетелство на Бл. Ристовски през 1914 г. обвиняват и него в „немакедонска“ дейност[161]. Нещо повече, Ч. Маринов изтъква как изглежда войните демонстрират, че идеята за „Велика България“ сякаш винаги е била възможна алтернатива, особено ако така Македония може да остане цяла, като дори и един Кр. Мисирков може да не ѝ е чужд[162]. Турския историк Ф. Аданър също обръща внимание, че дори и най-„сепаратистките“ тенденции по това време във ВМОРО могат да бъдат разглеждани единствено като крайни форми на проявление на българските леви кръгове от този период[163]. Посветил своето творчество най-вече на първите и ранни етнически македонисти (или тук по-смело можем да кажем и македонци), Бл. Ристовски[164] също не пропуска да отбележи, въпреки конфликтите, благоприятната като цяло нагласа на македонските революционери към Българската Екзархия, в сравнение с Цариградската патриаршия и сръбската религиозна пропаганда[165]. Ч. Маринов заключава, че всичко вече изброено като прояви на един политически македонизъм и наднационална македонска идентичност трудно ще ни позволи да говорим за някакъв отделен вече македонски национализъм. Но макар дейците на ВМОРО да не са в противопречие с идеята за българска етническа идентичност и българска нация в Македония, изброените немалко примери за автономистки и индепендентистки позиции трудно могат да бъдат разглеждани като някакви прояви на български национализъм, или, както се изразяват, на „български държавен национализъм“. Всъщност според Маринов засиленият сепаратизъм на ВМОРО след Илинден допълнително засилва наднационалния проект[166]. Да кажем няколко думи и около Младотурската революция и действията на „серчани“. Хората на Сандански наистина се представят в Скопие като проявления на някаква ранна македонска етническа идентичност, сходна с тази сякаш на Мисирков и Чуповски[167]. Ч. Маринов отбелязва и иронията тук, свързана с това дейци от десницата, близки до София да се застъпват в това време за старата „автономия“[168]. По логиката на македонския национален разказ тези събития са видени от М. Пандевски[169]. От своя страна онази нормализация на дейността на ВМОРО след 1910 г. се представя от Ив. Катарджиев като „искористуванье на македонските бегалци за целите на бугарската политика“, облягайки се на „истакнати личности на врховистичката идеологиja” (Александър Протогеров, Христо Матов, Тодор Александров, Петър Чаулев и др.). Благодарение на тях се формирало „Македоно-одринското ополчение“ за целите на „великобугарската политика“ за „завладуванье на Македониjа”[170]. Докога ще продължат пристрастните национални интерпретации? Идеята за „автономия“, както по време на съществуването си, така и след това в спомени на съвременници, се поддава на различни тълкувания. Те ще влязат и след това в българската и македонската историография. Да речем, когато през януари 1917 г. България контролира немалка част от Македония, един от основположниците на Организацията д-р Христо Татарчев казва пред Любомир Милетич следното за създаването на Организацията и издигнатия лозунг за „автономия“: Разисква се надълго върху целта на тая организация и по-сетне се спряхме върху автономията на Македония с предимство на българския елемент. Не можехме да възприемем гледището „прямо присъединение на Македония с България“, защото виждахме, че туй ще срещне големи мъчнотии поради противодействието на великите сили и аспирациите на съседните малки държави и на Турция. Минаваше ни през ум, че една автономна Македония сетне би могла по-лесно да се съедини с България, а в краен случай, ако това не се постигне, че ще може да послужи като обединително звено на една федерация на балканските народи [171]. По-различни са твърденията през 1927 г. на Н. Зографов във време, когато определено идеята за „независима македонска държава“ е добила идейно и политически много повече „плът“ в публичното пространство. Ето защо неизненадващо той пише: Тази организация още в началото на нейното устройство бе наречена сепаративна. Куп хули се сипеха върху нея, обаче нейните ръководители – организатори, бяха с твърдото убеждение, че само автономна, свободна държава Македония ще даде удовлетворение на нейното население, ще го освободи от турската държава, ще го постави в най-изгодни условия за развитие, със съседните държави Сърбия, Гърция и България [172]. И все пак при политическия македонизъм се открояват няколко трудно оспорими елемента, които обикновено са скрити в българската историография. Самият лозунг за автономия се очертава като алтернативен политически проект, различен от „Велика България“ или „Санстефанска България“. Появява се определено идеята за „отечество“, за „татковина“, която се свързва решително с Македония, а дейността на Организацията популяризира тези разбирания. Твърде често определено се настоява за самостоятелност на движението както от Белград и Атина, така и от София. Налице е също и противопоставяне срещу опитите на българското правителство чрез Екзархията да извършва „национализиране“ на населението в Македония по определен модел, който се задава от София и видимо противоречи на интересите на Организацията. Колкото и в определени моменти думата „държава“ да се употребява метафорично, най-малкото етапът на ТМОРО и ВМОРО има логика, по която може да бъде разглеждан като създал култура и митология, върху която може да се опре след това и бъдещата македонска държавност. Заедно с това обаче политическият македонизъм е определено наднародностен или наднационален проект, който разглежда като „македонци“ различните народи в Македония. На този етап те са за активистите на движението „българи“, „гърци“, „власи“, „турци“, „албанци“ (последните две категории не много ясно диференцирани и за тях, и в реалността), „евреи“ и т.н. Оттук обаче македонската историография надгражда политическия македонизъм, стремейки се да вкара в него и все още неполучилото широко разпространение македонско етническо съдържание. Дейците на ВМОРО се представят като небългари, а етнически македонци на практика сякаш еднакви с ранните етнически македонци Г. Пулевски и Кр. Мисирков. Елегатно понятието „българи“ се изпълва с изцяло религиозно или църковно съдържание, отнася се единствено към екзархийското население и се представя като наложен изцяло отвън. В немалка степен тази идеологизация на македонската историография се дължи и на факта, че тя е единствената в бивша СФРЮ, в която национализмът е бил открито насърчаван. Любопитното е до каква степен появилите се нови документи и предполага се по-голямата свобода за науката през последните вече три десетилетия не доведоха до почти никакво разклащане на българския и югославския македонски разказ за миналото. Накрая ще завърша с два текста, препубликувани наскоро в Портал Култура. Те като че ли са поредните доказателства, че при наличието на подобни на горните противоречиви и нееднозначни свидетелства, разнотълкуванията продължават. И двете статии са белязани донякъде с телеологизма на случилата се „македонска нация“ в югославска Македония и успешното интегриране на населението в Пиринска Македония в българската нация. Двата материала, за които говоря, са дело на членове на смесената комисия – Любица Спасковска, от македонска страна, и Наум Кайчев, от българска[173]. Самите публикации се нуждаят от един по-задълбочен анализ, който тук не се наемам да правя. Но завършвайки този и така предълъг материал засега ще изтъкна само това, че въпреки реферирането и в двете към немалък брой авторитети, действително допринесли в изследванията на нациите и национализмите в последните десетилетия, те всъщност използват като че ли техните възгледи, за да спасят каквото може да се спаси от старите български и македонски разкази за миналото, условно да ги наречем югославския и тодорживковия. Например колегата Спасковска съвсем справедливо критикува „нашите български колеги“, които „като цяло“ отхвърлят конструктивисткия подход от теориите за национализма и застъпват примордиалния възглед. В този смисъл може да се каже, че както българската, така и македонската историография се нуждаят от много сериозна ревизия, за която като че ли и в двете страни все още няма създадена нужната атмосфера и обществена зрялост [174]. За съжаление констатацията, че „македонската нация в този смисъл съществува като териториална общност отдавна, поне от XIX век, както и като отделна македонска териториална идентичност, т.е. идентичност, свързана с географския регион Македония“ е в немалка степен свръхинтерпретация на емпирията от XIX в. и пълно неглижиране на наличието на българска етнонационална идентичност, добре документирана в изворите поне за елита, градското население и селското население, ориентирано към градската култура [175]. Обстоятелството, че етническият македонски народ е все още фикция, прави после през Първата световна война възможно структурите на ВМОРО да се влеят изцяло в състава на българската армия, а Тодор Александров и Александър Протогеров да са видни български военни, Гьорче Петров да стане председател на Окръжната постоянна комисия в Битоля, а след това и кмет на Драма, а Димитър Влахов окръжен управител на българските тогава Щипски и Прищински окръг. На българска страна застава дори и Кръсте Мисирков. Видимо освен идеята за „автономия“, за държава, има и план Б, който се реализира между 1915 и 1918 г. Всъщност този период в изложението е деликатно подминат и Спасковска се насочва към периода на българската окупация след 1941 г., който наистина предстои да демонстрира, че в немалка степен процесът на изкристализиране на отделно македонско етническо съзнание, за разлика от 1915-1918 г., е отишъл далеч напред, макар все още да не е завършил. Също изтъкнал един куп теоретични аргументи, Кайчев възражда идеите за образуваната през втората половина на IX в. „българска народност“, а през Възраждането за завършен процес на формиране на „българска нация“. Ала самото формиране в едно бъдеще на македонско етническо съзнание е доказателство, че онези „митомотори и символи“, „общи институции, церемонии и традиции“ не са били достатъчно укрепнали и е било напълно възможно в хода на историческото развитие предишната по-скоро политическа и наднационална македонска идентичност да премине в етническа – с отделна азбука, език, литература, култура. Обръщайки се назад към миналото тя взема от възрожденците/преродбеницте македонски българи от XIX в. писането на местни говори, а от политическия наднационален македонизъм на македонските българи от ВМОРО идеята за Македония като „отечество“ и „татковина“, както и разбирането за „македонците“ и „македонския народ“. От друг ъгъл започва да се гледа и съвсем друг мащаб придобиват нямащите отношение към дейността на ВМОРО Г. Пулевски, Кр. Мисирков и Д. Чуповски. Ала подбиране на документи с оглед на предзададена теза личи и при продължаването на полемиката в текстове на Горан Стоянов [176] и Наум Кайчев [177]. Стоянов изтъква позицията си на информатик, който не е на държавна работа, и може да не се огъва заради някакъв си договор за добросъседство. Но ако чрез Кайчев говори политическият работник на българското ВМРО-БНД и български чиновник в смесената комисия, то чрез Стоянов чуваме гласът на македонеца, закърмен с югославския и постюгославски исторически разказ. Не ми се ще да мисля, че след толкова срещи и двете части на комисията жонглират с теории, за да запазят старите разкази от времето на Живков и Колишевски. Жалко! Има и още нещо, по което двете историографии като цяло си приличат. Това е идеята, че „българите“/“македонците“ били мнозинство в Македония. Време е да обяснят на българите и македонците, че това не е точно така. Българските исторически и македонските съвременни разочарования, поражения и катастрофи (1913 г., 1918 г., смяната на името на държавата, законът за езиците) тръгват оттам. ___________________________________________________ [1] И македонският историк Иван Катарджиев е съгласен, че създадената през 1893 г. в Солун организация е носила първо име БМОРК, а едва през 1896 г. е била преименувана на ТМОРО. Вж. Катарџиев, Ив. Некои прашанjа за уставите и правилниците на ВМРО до Илинденското востание – Гласник на Институтот за национална историja, 1961, бр. 1. С него изглежда е съгласен и друг дългогодишен изследовател на ВМОРО – Манол Пандевски. Вж. Пандевски, М. Националното прашанье во македонското ослободително движенье (1893-1903). Скопje, Култура, 1974. [2] Въпреки че представят противоречията между Върховния комитет и Вътрешната организация много български исторически изследвания не достигат до всичките им измерения. Вж. Пандев, К. Националноосвободителното движение в Македония и Одринско. София: Наука и изкуство, 1979, особено с. 239-305. Вж. също Национално-освободителното движение на македонските и тракийските българи 1878-1944, т. 3. София: Македонски научен институт, 1995, с. 192-200, 220-225. Особено остро тази теза присъства в Гоцев, Д. Идеята за автономия като тактика в програмите на национално-освободителното движение в Македония и Одринско 1893-1941. София: БАН, 1983. [3] В някои случаи става дума за превратно тълкуване или премълчаване. Вж. горните заглавия в бележка №2, както и редица други. [4] Каракачанов: Имаме еден услов – да запре фалсификувањето на бугарска историја. https://www.youtube.com/watch?v=ZBFsIYicIws [5] Marinov, Ch. We, the Macedonians: The Paths of Macedonian Supra-Nationalism (1878-1912) – We, the People. Politics of National Peculiarity in Southeastern Europe. Budapest, New York: CEU Press, 2009, p. 112. [6] Македония, 19 август 1889, бр. 36, Един македонец. Мнение за решавание македонския въпрос, с. 3. [7] Македония, 11 ноември 1888, бр. 4, с. 1-3 [8] За българската историография Силянов, Хр. Освободителните борби на Македония, т. 1. София: Наука и изкуство, 1983 (1933), с. 37-46. Вж. още Пандев, К. Цит. съч, с. 66-84, 125-154. Палешутски, К. Генезис и развитие на идеята за автономия на Македония – Аспекти на етнокултурната ситуация в България и на Балканите. София: Център за изследване на демокрацията, 1992, с. 168-185; За македонската историография вж. Христов, Ал. Принципот на автономна Македониja во програмата на Внатрешната македонска револуционерна организациja – Гласник на ИНИ, Скопjе, 1962, бр. 2, с. 5-31. Катарџиев, Ив. Создаваньето и активноста на ВМРО до Илинден. Скопje: Радио телевизиjа, 1968; Катарџиев. Сто години от формираньето на ВМРО. Сто години револуционерна традициja. Скопje: Мисла, 1993; Пандевски, М. Националното прашанье… [9] Вардарски (Петър Попарсов), Стамболовщината в Македония и нейните представители. Виена, 1894. [10] Пак там, с. 26. [11] Илинден 1903-1926. Сборник в памет на голямото македонско възстание. София: печатница „Ив. К. Божинов“, 1926, с. 16. [12] Реформи, год. I, 16 ян. 1899, бр. 2, с. 1 – [13] Пандев, Цит. съч, с. 250. [14] Силянов, Хр. освободителните борби, т. 1, с. 155-156. [15] Спространов, Ев. Дневник. С., МНИ, 1994, с. 104. [16] Пандев, Национално-освободителното движение…, с. 29. [17] Спространов, Цит съч., с. 154-157. [18] Дело, год. I, 31 дек. 1901, бр. 1, с. 3. Познати и непознати неща. [19] Пак там, с. 3. [20] Дело, год. I, 14 ян. 1903, бр. 3, с. 4. [21] Дело, год. I, 4 априлий 1902, с. 4. Хроника. Националистически митинги. [22] Дело, год. I, 13 априлий 1902, бр. 13-14, с. 1. След националистическата буря. [23] Пак там, с. 1. [24] Van Ginderachter, M. Fox, J. (eds.) National Indifference and the History of Nationalism in Modern Europe. London: Routledge, 2019. [25] Дело, год. I, 13 априлий 1902, бр. 13-14, с. 1. [26] Дело, год. I, 8 юлий 1902, бр. 25-26, с. 7. [27] Пак там, с. 8. [28] Дело, год. I, 19 юлий 1902, бр. 27-28, с. 1. Революционното движение и Върховния комитет. [29] Право, год. 7 юни 1902, бр. 16, с. 1-2. Политически сепаратизъм [30] Пак там, с. 1. [31] Пак там, с. 1. [32] Пак там, с. 1-2. [33] Пак там, с. 2. [34] Пак там, с. 2. [35] Пак там, с. 2. [36] Силянов, Хр. Освободителните борби, т. 1, с. 155-157. [37] Карайовов, Т. Македонските искания и дипломацията. София: Печатница Г. А. Ножаров, 1903, с. 27. [38] Пак там, с. 28. [39] Пак там, с. 28-29. [40] Пак там, с. 29-30. [41] Пак там, с. 33. [42] Пак там, с. 33-34. [43] Пак там, с. 35 [44] Гоцев, Д. Цит. съч. Вж. и по-късни версии за „тактически подход“ у идеята за автономия и някаква сякаш ненормалност на „политическия сепаратизъм“ у Първанова, З. Автономизъм и политически сеператизъм в идеологията на българското национално-освободително движение в Македония и Одринска Тракия (1878-1912). – Д. Мичев, Гоцев, Д. (съст.) 100 години Вътрешна македоно-одринска революционна организация. София: МНИ, 1994, с. 60-70. [45] Право, год. II, 22 септ. 1902, с. 3. Статия: „Вътрешна революционна организация. V. Местни пречки, с. 2. [46] Пак там, с. 2. [47] Пак там, с. 3. [48] Пак там, с. 3. [49] Пак там, с. 3. [50] Пак там, с. 3. [51] Един македонец (Петър Бошнаков). Българската пропаганда в Македония и Одринско. София: п-ца Ив. К. Цуцев, 1902. [52] Пак там, с. 6-7. [53] Пак там, с. 8-9. [54] Пак там, с. 9. [55] Пак там, с. 12. [56] Пак там, с. 23. [57] Пак там, с. 23. [58] Пак там, с. 25. [59] Пак там, с. 26. [60] Пак там, с. 27. [61] Пак там, с. 28. [62] Екзарх Йосиф I за задачата на Екзархията след 1878 г. – Илюстрация Илинден, 1936, год. VIII, кн. 10 (80), с. 11. [63] Пак там, с. 12. [64] Вж. Политическа свобода, 6 февр. 1898, бр. 1, с. 3. Програма на македонските революционери социалисти. [65] Политическа свобода, 16 май 1898, бр. 6. Доброжелатели и завоеватели. [66] Политическа свобода, 29 ноем. 1898, бр. 7, с. 2. Македония за македонците. [67] Политическа свобода, 19 април 1898, бр. 5, с. 1-3. Какво да се прави? [68] Политическа свобода, 29 ноем. 1898, бр. 7., с. 3. Рецепта за българските шовинисти. [69] Малешевски балкан, 2 май 1897 г., бр. 16, с. 1. [70] Вж. Малешевски Балкан, 12 ян. 1897, бр. 1, с. 1, 2; Малешевски Балкан бр. 3, 25 ян. 1897 г., с. 3. Шарен свят. [71] Малешевски Балкан, 19 март 1897, бр. 10, с. 2. „Съюзът“. [72] Малешевски Балкан, 19 март 1897, бр. 10, с. 2. „Съюзът“. [73] Малешевски Балкан, 26 март 1897, бр. 11, с. 1. [74] Marinov, Op. cit., p. 124. [75] И до днес едно от най-добрите описания остава това на Хр. Силянов. Вж. Силянов, Хр. Цит. съч, с. 287-301. [76] Силянов, Цит. съч, т. 2, с. 64-69. [77] Пак там, с. 373 и сл. [78] Революционен лист, Вътрешна македоно-одринска революционна организация. 17 септ. 1904, бр. 3, с. 3-8; 27 ян. 1905, бр. 8, с. 9; 25 февр. 1905, бр. 9, с. 9-11. [79] Революционен лист, Вътрешна македоно-одринска революционна организация. 2 юни 1905, Официална притурка, с. 3. [80] Пак там, с. 3. [81] Силянов, Цит. съч, т. 2, с. 393-396. [82] Пак там, с. 497-498. [83] Михайлов, Иван. Македония: Швейцария на Балканите. София: Орбел, 1995. [84] Vezenkov, Alexander. Reconciliation of the Spirits and Fusion of the Interests: “Otomanism” as an Identity Politics – We, the People. Politics of National Peculiarity in Southeastern Europe. Budapest, New York: CEU Press, 2009, pp. 107-138. [85] Vezenkov, р. 47 и сл. [86] Marinov, Op. cit., p. 129. [87] Палешутски, Цит. съч., с. 171. [88] Marinov, р. 129. [89] Hanioğlu, M. Ş. Preparation for a Revolution: the Young Turks 1902-1908. New York: Oxford University Press, 2001. [90] Вж. напр. Катарџиев, Сто години, с. 38-39. [91] Вж. напр. описанието за Кръсте Мисирков, с който „македонското националноослободително движенье докраj ja дефинира своjата национална физиономиjа.“ Катарџиев, Сто години, с. 45. .; Пандевски, М., Националното прашанье…, с. 20. [92] Пандевски, М., Националното прашанье…, с. 20-22. [93] Катарџиев, Сто години, с. 48-49. [94] Гоцев, Д. 110 години ВМОРО – 100 години Илинденско-Преображенско въстание. София: Парадигма, 2003, с. 269. [95] http://epicenter.bg/article/Dzhambazki–Za-nikakva-nezavisima-Makedoniya-ne-se-e-boril-Gotse-Delchev–Nikoga-/186415/11/0 [96] Пандевски, М. Македониja македонците во годините на Источната криза 1876-1878. Скопje: МАНУ, 1978. [97] Пандевски, Манол. Националното прашанье…, с. 5. [98] Пак там, с. 7-8. [99] Пак там, с. 8. [100] Пак там, с. 29. [101] Пак там, с. 29. [102] Пак там, с. 18. [103] Ѓорѓиев, В. Слобода или смрт. Македонското револуционерно националноослободително движенье во Солунскиот вилает 1893-1903. Скопje: Табернакул, 2003; Подземната Република, Дамjан Груев и македонското револуционерно движенье. Скопje: Тримакс, 2010; Вж. също и предговора на ВМРО 1893-1903. Поглед низ документи. Скопje: Матица Македонска, 2013; Вж. също Литовски, Ал. Пофалба на македонизмот – Есеи од историјата на македонизмот, Битола: Липекс, 2008; Одбрана на македонизмот, Битола: МНД, 2012; Пофална епистола за Јане Сандански и санданизмот, Заедница на организациите на етничките Македонци, Битола, 2015. [104] Катарџиев, Ив. Создаваньето и активноста на ВМРО до Илинден; Сто години от формираньето на ВМРО…; Пандевски, М. Националното прашанье …; Trajanovski, Al. “The Educational and Political Activity of the Exarchate in Macedonia in the First Few Years Before and After the Formation of the Secret Macedonian-Odrin Revolutionary Organization.” in: Macedoinärticles d’Histoire Skopje: Institu d’Histoire National, pp. 187-198.; Ѓорѓиев, Ванчо, ВМРО 1893-1903. Поглед низ документи. Скопje: Матица Македонска, 2013. Вж. също и прословутото телевизионно изявление на президента на република Стево Пендаровски пред телевизия Alsat. Вж. Пендаровски: Г. Делчев се декларирал за Бугарин и се борел за самостоjна македонска држава. https://www.alsat-m.tv/mk/%D0%BF%D0%B5%D0%BD%D0%B4%D0%B0%D1%80%D0%BE%D0%B2%D1%81%D0%BA%D0%B8-%D0%B3-%D0%B4%D0%B5%D0%BB%D1%87%D0%B5%D0%B2-%D1%81%D0%B5-%D0%B4%D0%B5%D0%BA%D0%BB%D0%B0%D1%80%D0%B8%D1%80%D0%B0%D0%BB-%D0%B7%D0%B0/ [105] Kofos, Ev. The Macedonian Struggle in Yugoslavian Historiography. –in Makedonikos Agonas. Symposio. Thessaloniki: Institute for Balkan Studies, No. 211. Museum of the Macedonian Struggle, pp. 297-317 (in Greek) [106] Stavrianos, L. S. The Balkans since 1453. New York: Rinehart and Company, 1959, p. 520. [107] Каракасиду, Цит. съч., с. 136. [108] Палешутски, К. Автономното начало в българското национално-осовободително движение в Македония. – България 1300. Доклади на Третия конгрес на Българското историческо дружество, 3-5 окт. 1981, т. 3, София, 1983, с. 289. [109] Perry, D. The Politics of Terror. The Macedonian Liberation Movements 1893-1903. Durham and London: Duke University Press, 1988, p. 120. [110] Marinov, Op. cit. [111] Силянов, Цит. съч., т. 1. с.119-128. [112] Вж. напр. Панайотов, Л. Българската просвета в Македония и Одринска Тракия 1878-1913. София: БАН, 1982, с. 124 и сл. [113] Димевски, Сл. Македонското национално-ослободително движенье и Екзархията (1893-1912). Скопje: Култура, 1963 [114] Пандевски, Националното прашанье, с. 92. [115] Пак там, с. 96. [116] Ѓорѓиев, В. Петър Поп Aрсов. Прилог кон проучувањето на македонското национално ослободително движење. Скопjе: Матица Македонска, 1997. Вж. още Стамболовштината во Македониjа и неjзините претставници (превод, редакциjа, коментар и предговор д-р Ванчо Ѓорѓиев). Скопjе: Табернакул, 2006. [117] Адънър, Ф. Македонският въпрос. София: Amicitia, 2002, с. 146. [118] Marinov, Op. cit., р. 116. [119] Perry, Op., cit., рp. 144-151. [120] Mаrinov, Op. cit., p. 116. [121] Катарџиев, Ив. Создаваньето и активноста на ВМРО до Илинден. Скопje: Радио телевизиjа, 1968; Пандевски, Манол. Jaне Сандански и мис Стон. Скопje: Мисла, 1992. [122] Пандевски, Националното прашанье, с. 30. [123] Пак там, с. 30. [124] Пак там, с. 31. [125] Пак там, с. 34. [126] Пак там, с. 34 [127] Каракасиду, Ан. Житни поля, кървави хълмове. Преходи към националното в Гръцка Македония. София: Ciela, 2008, с. 106, 136. [128] Каракасиду, Цит. съч, с. 106. [129] Каракасиду, Цит. съч., с. 136. [130] Силянов, т. 1, с. 146. [131] Национално-освободителното двжение на македонските и тракийските българи 1878-1944, т. 3. София: МНИ, 1995, с. 193. [132] Шопов, Й. Недоразуменията около Македоно-одринското въстание от 1903 г. – 100 години Илинденско-Преображенско въстание. София: Парадигма, 2003, с. 441. [133] 100 години Илинденско-Преображенско въстание. София: Парадигма, 2003, с. 18. [134] Силянов, т. 1, с. 149 и сл. [135] Marinov, Op. cit. [136] Катарџиев, Сто години, с. 31-36. [137] Зографски, Д. За работничкото движенье вo Македониja до Балканската воjна. Скопjе: МНИ, 1950, с. 139. [138] Ристовски, Бл. Столетиja на македонската свест. Скопje: Култура, с. 390 [139] Вж. напр. Кьосев, Д. Борбите на македонския народ за освобождение. София, 1950; Илинденското въстание. София, 1953; История на македонското национално революционно движение. София, Издателство ОФ, 1954 [140] Вж. още описанието на Туше Влахов в излезлия през 1962 г. втори том от тритомната ‚История на България“. Вж. История на България. София: Наука и изкуство, 1962, с. 165-169, 225-231. [141] Пандев, К. Националноосвободителното движение… [142] Първанова, Цит. съч., с. 66., Националноосвободителното движение на македонските и тракийските българи, т. 3, с. 280-281 [143] Националноосвободителното движение на македонските и тракийските българи, т. 3, с. 279 [144] Първанова, Цит. съч., с. 66, 68. [145] Marinov, Op. cit., p. 122. [146] Политическа свобода, 29 март 1898, бр. 4, с. 3. Разбойнически замисли. [147] Marinov, р.123. [148] Право, год. II, 7 юни 1902, бр. 16, с. 2. Политически сепаратизъм. [149] Marinov, Op. cit., pp. 118-119. [150] Marinov, Op. cit., p. 119. [151] Вж. напр. Пандевски, Манол. Илинденското востание во Mакедониja. Скопjе, ИНИ, 1978. [152] Катарџиев, Ив. Сто години от формираньето…, с. 44. [153] Ристовски, Бл. Столетиja на македонската свест. Скопje: Kultura, 2001 [154] 100 години Илинденско-Преображенско въстание. София: Парадигма, 2003, с. 14. [155] Катарџиев, Иван. Македониja – сто години по Илинденското востание. Скопje: Kultura, 2003, с. 54-69. [156] Катарџиев, Ив. Сто години от формираньето на ВМРО. Сто години револуционерна традициja. Скопje: Мисла, 1993; Пандевски, М. Внатрешната македонска револуционерна организациja и неоврхвизмот (1904-1908). Скопje: Kultura, 1983. Пандевски, М. Jане Сандански. Радио-телевизиjа Скопje, 1968. Пандевски, М. Jане Сандански. Битола: „Мисирков“, 1988.; Пандевски, М., Националното прашанье…, с. 20. [157] Вж. сборника от кръгла маса за 80 годишнината от смъртта му. Пандевски М. (ред.) Даме Груев во македонското националноослободително движенье. Скопje: MАНУ, 1989. [158] Влахов, Т. Върховизмът и великобългарските шовинисти – крепители на бълг. монархизъм. София: БКП, 1947, с. 14. [159] Marinov, 2009. с. 126-127. [160] Ристовски, Столетиja, 2001, с. 35. [161] Ристовски, Бл. Историja на македонската нациjа. Скопjе: МАНУ, 1999, р. 458. [162] Marinov, рp. 133-134. [163] Аданър, Цит. съч., 146. [164] Вж. напр. подчертания му интерес към Г. Пулевски, Кр. Мисирков и Д. Чуповски и практическото игнориране на ВМОРО. Ристовски, Бл. Горгија М. Пулевски: мегник во нашата културно-национална историја. Скопје: МАНУ, 1996; Раните ракописи на Крсте П. Мисирков на македонски јазик. Скопје: МАНУ, 1998; Делото на Крсте Мисирков. Скопје: МАНУ, 2005; Државносната мисла на Чуповски и вистината за еден мит: Свечен собир по повод 60-годишнината од смртта на Димитрија Чуповски одржан на 2.XI. 2000. Скопје: МАНУ, 2000; Македонската колонија во Петроград и односот кон Балканските војни и Првата светска војна : свечен собир по повод 100-годишнината од Балканските и Првата светска војна, Скопје, 21 мај 2014. Скопје : Македонска академиja на науките и уметностите, 2014. [165] Ристовски, Бл. Столетиja на македонската свест. Скопje: Kultura, 2001, с. 53. [166] Marinov, p. 128. [167] Пандевски, М. Младотурската револуциja и Македониjа. Радио-телевизиjа Скопje, 1968. [168] Marinov, p. 130. [169] Пандевски, М. Политичките партии и организации во Македониja (1908-1912). Скопje: Kultura, 1965. [170] Катарџиев, Сто години, с. 60-61. [171] Вж. Вътрешната македоно-одринска революционна организация през погледа на нейните основатели. С., Св. Георги Победоносец, 1995, с. 59. [172] Вж. Зографов, Н. Строежа на живота. С., печатница „Глушков“, 1927, с. 42. [173] Спасковска, Л. Всички нации са модерни конструкти; Кайчев, Н. Всички нации ли са конструкти? https://kultura.bg/web/%D0%BD%D0%B0%D1%86%D0%B8%D0%B8-%D0%BA%D0%BE%D0%BD%D1%81%D1%82%D1%80%D1%83%D0%BA%D1%82%D0%B8-%D0%B8%D1%81%D1%82%D0%BE%D1%80%D0%B8%D1%8F/ [174] Отбелязах това още с подписването на договора и изразих моята скептичност във връзка с бъдещата работа на съвместната комисия. Дечев, Ст. „Да се остави историята на историците!“ Но на кои? http://www.librev.com/index.php/2013-03-30-08-56-39/discussion/europe/3272-da-se-ostavi-istoriyata-na-istoritzite-no-na-koi [175] Вж. в това отношение и публикацията на чешкия историк Рихлик, Ян. Формиране на национално съзнание у славянското население в Македония след 1878 г. и начало на македонизма – Сто години от Илинденско-Преображенското …, с. 553-565. [176] Стоjaнов, Г. Гологанов: Ние Македонците немаме толку мака од Турците, колу од Грците, Бугарите и Србите. https://www.mkd.mk/kolumni/gologanov-nie-makedoncite-nemame-tolku-maka-od-turcite-kolku-od-grcite-bugarite-i-srbite [177] Каjчев, Н. За Гологанови и нашата заjeдничка историja. https://www.mkd.mk/kolumni/za-gologanovi-i-nashata-zaednichka-istorija

Ааа,така ще си прехвърляме топката А можело ли е я предпложат, ако от македонската страна са настоявали за етнически македонкия характер на населението? Лично аз не знам нищо за дейноста и обсъжданията в тази комисия, ако има стенограми или друга информация е добре да се намерят и цитират тук, вместо да правим интерпетации по "интуиция" Мега Темата си я твоя- действай си я, както се казва

ПС например :от тази година премахваме от учебниците по история терминът "фашисти", а "окупацията" се замества с "военно присъствие" и "българска администрация" Правим това и това, друго От другата година... еди-какво си.. Имало ли е "чатлак"? Не знам, малко съм скептичен че такъв е даден.

да, подобни трансформации не стават за един ден, нито за една година, но все пак те трябва имат начало , да имат "чатлак" (знак). например :от тази година премахваме от учебниците по история терминът "фашисти", а "окупацията" се замества с "военно присътвие" и "българска администрация" Правим това и това, друго От другата година... еди-какво си.. Имало ли е "чатлак"? Не знам, малко съм скептичен че такъв е даден Българската страна е решила да наложи вето, и е приела този твърд меморандум Можело ли е текста да бъде по- дипломатичен? Вероятно , но също вероятно - търсен е по-силен и изразителе изказ за аргуметиране на ветото

И двете са свършен факт: от една страна - "юго-турбо-макединистичния" ресантимантен, антибългарски нацинален разказ от друга - българския меморандум и вето Аз нямам против ( и никога не съм имал) срещу разказа за "българския македонизъм" , но нека все пак да гледаме без розовите очила на надеждата, и да си правим по-ясна сметка за причната и следствието. Мисля, не нашето отношение подхранва юго-турбо-македонистичния, антибългарски национален разказ и идеология, а тяхното нежелание да се откажат от тях, провокира отношението ни (е, излезна че не става дума точно за отношение на ултрасите, както твърдеше Дора, защото у нас се е получил политически консесус за тази реакция и за меморатндума при всички "неулстрасни" партии) . Македонците (като официална позиция), македонските оторизирани хора (включвам и държавно спонсорирана им МАНИ) а им имаха почти 30 години пред себе си, за да могат да си измислят и сътворят добър и приемлив за нас, и тях разказ (и по близък до общоизвестното) за "българския македонизъм". Не го направиха, и нямат желание, политическа воля и капацитет Какво да го мислим и да го гледаме (пак ще гледаме назад)?

Ако искате да построите държава, в която ще се завърнат вашите синове и дъщери, ако искате да построите държава, където хората ще напускат само по време на почивка, ако искате да изградите държава, която няма да има страх за бъдещето, тогава просто направете две стъпки: 1. Приравнете корупцията с държавна измяна , а корумпираните чиновници (моя вметка: също министри и магистрати) със национални предатели! 2. Направете трите най-добре платени и най-уважавани професии: професията военен, учител и лекар. И най-важното - работа, работа и работа, защото никой освен вас няма да ви защити, никой освен вас няма да ви храни и само вие имате нужда от вашата държава, никой друг! Голда Меир, министър-председател на Израел 1969-1974 г

Развито гражданско общество може да има, и има при двата типа национализъм и нации. За етнически нации примерите са днешна Германия и Австрия а защо не и днешен Израел, за гражданските нации- днешните Англия, Холандия, и Скандинавските страни Тогава ние не отменяме нациите и национализма, а искаме да "добавим" гражданско общество в нациите, които го нямат. "Лекуваме"/"Правим профилактика"..

Или пък, по скоро трябва да се лекува и отстранява токсичната част, вместо да се изхвърля "цялото" като отрова. Защото, с какво да заместим нацията, например С меганация? С общински анархизъм? Дали и те ще избегнат да станат токсични? При меганацията най-вероятно ще имаме властващ олигархичен капитализъм ( с елементи на феодализъм както смятат някои) , по-неприемлив от днешния либерален капитализъм..

ЧАСТ 2 http://www.librev.com/index.php/prospects-science-publisher/2215-nationalism-and-aggression-2 Германия http://www.librev.com/images/stories/articles/2013/2013_11_nat_agression.jpg Никое изложение на отношението между национализма и войната не може да бъде пълно без разглеждане на германския национализъм. За разлика от Русия, в германското национално съзнание, поне през последните 150 години от съществуването му (до 1945), войната, насилието и смъртта са важни положителни ценности. Освен това е налице и определено безразличие към индивидуалните права и животи, вътрешно присъщо на колективистката природа на германския национализъм, както и едно предразположение към разглеждането на други населения като принадлежащи към друг (животински) вид, поради етническата дефиниция на германската нация. И още, подчертаната важност на ресантимана при нейното формиране увеличава агресивните тенденции на Германия. След всичко това, едва ли е за учудване, че германското поведение по време на война все повече санкционира бруталността и безскрупулността при третирането на чуждите населения. Как се стига до всичко това трябва обаче да бъде обяснено. За разлика от английския или руски национализми (или пък френската версия), германският национализъм дължи създаването си на интелектуалци от средната класа, а не толкова на аристокрацията. Самата аристокрация често е задоволена от положението си в много от германските княжества през осемнадесети век и именно интелектуалците от средната класа са ония, които изпитват аномия, която ги води до изискване на ново определяне на социалния им статус, както и нова идентичност.[1] Интелектуалците от средната класа, т. нар. Bildungsbürger, са творение на германските университети. Мнозина от тях са набрани от по-ниските класи, но като цяло групата притежава по-висок статус от оня на необразованата буржоазия.[2] Обществото обаче е статично и то не признава социалната мобилност. Това прави Bildungsbürger-ите маргинални: те живеят с усещането, че образованието им дава право на мобилност, но вместо това то ги оставя извън всички приети социални категории. Ситуацията се влошава в течение на късния осемнадесети век.[3] Просвещението, което е доминиращата философия в много от по-важните германски държави (особено в Прусия), поставя интелекта високо в ценностната йерархия, повишава самочувствието на интелектуалците и насърчава аспирациите им за по-видно място в обществото. Това води до свръхпроизводство на интелектуалци и съответстващо намаляване на шансовете. Впримчени в състояние на невъзможност за намиране на работа, при добро образование, много често бедни и винаги недоволни, някои от Bildungsbürger-ите се обръщат не толкова срещу неприемливите социални договорености, колкото срещу самото Просвещение, което ги е „подмамило“. Резултатът от тази промяна на умонагласите е романтизмът.[4] Романтизмът комбинира определени елементи от философията на Просвещението, като например твърдя вяра в естественото превъзходство на образованите хора и презрение към религиозната догма, заедно с елементи на едно от мощните религиозни движения от този период, също противопоставящо се на догмата, Пиетизмът. Мнозина от първоначалните създатели на Романтизма идват от пиетистки домове, учат в пиетистки училища или са изложени на идеите на пиетизма по други начини. Обръщането към него, следователно, е в определен смисъл и завръщане. Пиетизмът е форма на мистицизма. Негова централна характеристика е емоционализмът, той е „религия на сърцето“. За неподвижните социални слоеве, непознаващи успеха, затова пък добре познаващи нещастието, той предоставя начин за осмисляне доктрината за предопределеността. За хората от тези слоеве няма смисъл да се търсят признаците на спасението в светски успех, както го правят възходящо мобилните, а следователно уверени в себе си, английски пуритани. И така те ги търсят в емоционално единство със Спасителя.[5] Акцентът, поставен по такъв начин върху емоционалните преживявания, води до култ към страданието на кръста, което улеснява емпатията – а с това е емоционалното единство – с Исус човека. Конкретните особености на страданието – кръв, рани, физическа болка и смърт – са неразделна част от светостта на разпнатия бог и скоро стават свещени от своя страна. Култът към страданието (Пасиона) води до култа към кръвта.[6] Романтизмът секуларизира пиетистката традиция и е в състояние да я ускори в една среда, която е все по-малко открита към религията. Култът на кръвта изгубва религиозните си конотации, но си остава култ. Болката и насилието, които го причиняват, се възхваляват като изражения на моралното същество; смъртта – както собствената, така и тази на другите, се превръща във върховно чувствено и етическо преживяване.[7] За общностите войната е еквивалент на личното насилие и смъртта. Романтичното отхвърляне на Просвещението, веднъж завинаги, е и отхвърляне на индивида като носител на разума. Подчертаването на разума и индивидуалната автономия, според романтиците, осакатява хората, отделя ги от истинската им социална природа и ги прави маргинални, несвързани с другите, нещастни. Един независим индивид, по неизбежност отчужден от самия себе си, на практика е лишен от индивидуалност. Единствените реални индивиди са общностите и само чрез разтварянето на себе си в тях хората са в състояние да възстановят отчужденото си Аз. И понеже сферата на дейността им е дефинирана в основата си от езика, романтиците настояват, че общностите на езика са истинските морални индивидуалности и фундаменталните единици на човечеството. Но езикът, смятат те, притежава материална база и се определя от расата. Именно тази комбинация от език и раса е онова, което създава народите, които към края на осемнадесети век романтиците често ще започнат да наричат „нации“. Чрез войната, към която всяка здрава нация притежава естествено предразположение, те изразяват своята индивидуалност.[8] В продължение на дълго време романтиците фокусират вниманието си върху частната сфера, оставяйки неартикулирани политическите следствия от своята философия. И макар че би било в техен интерес да се предефинират германските държави (или която и да било от тях) като нации – защото това би ги направило равни на най-висшата аристокрация и би осигурило достойнството, което инак им е отречено във висшето общество – те не изискват такова предефиниране. Това би било напразно: национализмът се намира в пълно времево несъответствие с настроенията на управляващите елити и такива влиятелни групи като благородничеството и бюрокрациите, така че романтическите интелектуалци не са националисти. Едва френското нахлуване – и по-специално поражението на Прусия – променят отношението им.[9] Първоначалният ефект от новината за революцията във Франция е да подсили космополитните настроения в Германия. В началото, повечето от германските интелектуалци-романтици приветстват французите и се радват на обещанието на революцията да свали социалните йерархии навсякъде. Опитите на французите да изпълнят обещанията си обаче не носят на Bildungsbürger-ите желаните предимства и, в някои важни случаи, като например при Фихте, представляват заплаха за личните им интереси. В същото време френската инвазия предоставя на интелектуалците извънредната възможност да се идентифицират с управляващия елит и по този начин да повишат статуса си поне символично. Тя също прави елитите симпатизиращи на подобни опити за побратимяване, понеже те са онези, които са атакувани от французите. Романтиците представят каузата на управляващия елит като „германска кауза“ и буквално начаса се превръщат в германски националисти. Случаят с Фихте може би е прототип на бързо преобръщане от принципен космополитизъм и симпатия за революцията, към интензивен германски национализъм.[10] Управниците, особено в Прусия, приветстват усилията на местните интелектуалци, които преди това не са благоволявали да забележат и използват национализма като средство, с което да отблъснат френската заплаха.[11] А тъй като Просвещението и неговите основни представители в Германия, които са основните конкуренти на романтиците за вниманието на немскоговорящата публика, са дискредитирани от връзката си с Френската революция (тя е дете на Просвещението) то романтиците са онези, които оттук нататък получават задачата да оформят германското национално съзнание и са в състояние да го определят в понятийността на романтическата философия. Дълбокият ресантиман на романтиците към просвещението в неговата „национализирана“ форма отначало се фокусира върху Франция, по-късно върху Англия, а накрая и върху Запада като цяло.[12] Още от самото начало обаче евреите, чиято еманципация е опитана от французите, а следователно на тях се гледа като на печеливши от германското унижение, започват да олицетворяват западния либерализъм, индивидуализъм и капитализъм. Злата им природа, според принципите на романтическата философия, се разглежда като отражение на тяхната раса, а не религия – и по този начин не може да съществува надежда, че в някакъв момент от бъдещето те биха могли да се променят към нещо по-добро. Изобретена е нова германска дума, с която да се обозначи омразата срещу еврейската раса: „антисемитизъм“.[13] И тъй като, в окончателния анализ, националните предразположения са расово, тоест биологично, предопределени, то Германия е завинаги заобиколена от врагове, има врагове вътре в себе си и е заплашена завинаги. Това усещане за заплаха, подсилвано от опита на френската инвазия, но и вътрешно присъщо на колективисткото и расово определение за нацията, в комбинация с романтическото преклонение пред смъртта и насилието, създава много опасен набор от мотивации, лежащи в ядрото на германската национална идентичност. Германският национализъм ще трябва да извърви още дълъг път през деветнадесетия и двадесети век, за да достигне 1930-те, но почти няма съмнение, че произходът от късния осемнадесети и ранния деветнадесети век му придава черти, които по-късно ще доведат до такава катастрофа.[14] Германският национализъм винаги си остава донякъде свързан с Просвещението, с научния прогрес и образованието, както и с високите артистични постижения. През деветнадесети век, дори и преди обединението, германските държави са много по-последователни поддръжници на университетските изследвания и висшето образование от много други части на Европа. Това е източник на голяма гордост и едно от основните обяснения за удивителния успех на Германия от втората част на деветнадесети век. От друга страна, мрачната, мистична, романтична страна от ядрото на германския национализъм също си остава и се разраства. И докато аристокрацията, най-вече в Прусия, а след това и в цяла обединена Германия, започва да предефинира мисията си в милитаристично-националистически тон, а увеличаващата се буржоазия е образована в съгласие с идеалите на ранните германски националистически интелектуалци, тази анти-просветителска страна започва да се усилва. Налице е директна последователност от Фихте до Вагнер и Шпенглер. Това, разбира се, не е цялата история, но все пак важна част от нея. Както триумфите, така и пораженията на Германия усилват духа, в който тя е родена. Триумфалният германски национализъм е войнолюбив. Това, че Германия е обединена чрез поредица от успешни, агресивни войни, направлявани от високо милитаризираната пруска държава, и че през двадесети век тя излиза начело като водеща индустриална сила, като заедно с това обаче запазва първоначалното си чувство на отмъстителна фрустрация срещу французи и англичани, има много общо с готовността, с която германците отиват на война през 1914. Но поражението, което Германия преживява през 1918 също подсилва всичко, което е опасно в германския национализъм. Нацизмът не е нито неизбежен, нито пък приет от всички германци, но не е трудно да се види, че духовните му предшественици са добре утвърдени в германската култура. Германският национализъм е, в един много реален смисъл, роден агресивен и гневен – и склонността му да се впуска във войни не би трябвало да ни изненадва. Дали унищожителните поражения, на които Германия е подложена през първата половина от двадесети век най-после са отслабили този особен, ключов елемент от германския национализъм, остава тепърва да се види. През 1989 може и да е изглеждало лесно да се отговори, че всичко се е променило. През 1994 това вече не е чак толкова очевидно. Разпространението на национализма и силата на ресантимана Успехът на няколко европейски страни през осемнадесети и деветнадесети век прави сигурно, че тяхната форма на самоопределение става доминираща. Национализмът не е основната причина за европейския успех, разбира се. Древните центрове на аграрна цивилизация с техните добре развити бюрократични структури, комплексни икономики и силни религии, просто не успяват да постигнат научния, технологически и икономически динамизъм на Запада. Но фактът, че най-мощните европейски страни дефинират себе си като национални държави, отдава този модел на останалата част от света, и особено на онези страни от неевропейския свят, които желаят да достигнат Запада. Освен това, към началото на двадесети век вече е очевидно, че комбинацията от модерни технологии и национализъм е позволила на западните сили да мобилизират огромни ресурси в преследването на националните си цели. Това обаче не означава, че незападните общества просто са възприели западните ценности. Напротив, повечето от тези древни култури, дори и когато политическите и икономическите им структури се срутват, и докато предефинират самите си идентичности според новоизобретените западни ориентири, продължават да се съпротивяват срещу някои от ключовите аспекти на озападняването. По-конкретно ценностите (но не и постиженията) на европейското Просвещение, за което на практика няма съответствие никъде другаде по света, си остават до голяма степен изключени в повечето от неевропейските общества. Отначало това означава съпротива срещу вярата в силата на рационалната наука да освобождава хората от техните проблеми. Постепенно тази съпротива отслабва, поне сред някои, но не сред всички, образовани елити. Но още по-упорита е съпротивата срещу философския индивидуализъм, която си остава широко разпространена и в наши дни сред по-голямата част от света и обяснява до голяма степен враждебността срещу озападняването. Разпространяването на национализма по света е необходимост – по същия начин, по който едва ли може да се избегне разпространението на модерните технологии. Не е имало друг начин дадена страна да бъде взета на сериозно от европейските сили, освен чрез приемане на официалните атрибути на модерния национализъм. Това, като минимум, кара елитите в такива различни места като Балканите, Египет, Тайланд и Япония да възприемат формалния национализъм като своя национална идеология. Същото важи и за Африка през втората половина от двадесети век, дори и в бившите колонии със слабо културно, географско или историческо сцепление, които не са обединени от нищо друго освен чистата случайност, че са били поставени в рамките на една и съща колония от някоя европейска сила. В някои случаи, като например Япония, която е културно и политически обединена още векове преди това, трансформацията е лесна и много успешна. В други, като повечето от османските владения от Балканите до Месопотамия, или в Африка, тя е много по-трудна и си остава непълна и до наши дни. Обстоятелствата, при които национализмът се разпространява отвъд Запада правят така, че тук се повтарят по-скоро руските или германски модели, отколкото англо-американския. От френския модел, който често е използван като пример през деветнадесети век и си остава влиятелен и до днес, националистите обикновено вземат само определени елементи: русоисткото подчертаване на колектива над индивидите, както и наполеоновия (основаващ се на референдуми) стил на централизирано управление. Причините за това са очевидни. В почти всички случаи оригиналните поддръжници на западния национализъм са били поне отчасти подготвени в западни институции. Но образованието им ги учи също и че те – техните народи и култури – са малоценни. Европейските училища подчертават икономическата и политическа слабост на незападните общества. Неизбежно е, че „туземците“, образовани в такива училища, ще желаят да имитират Запада, като в същото време ненавиждат малоценността, на която те и техните култури изглежда са обречени. Когато тези елити вземат властта – или чрез анти-колониални бунтове, или, както е в Турция и Китай, чрез модернизиращи национални революции – те създават образователни системи, които незабавно започват да разпространяват същата смесица от завист и фрустрация. В повечето случаи комбинацията се оказва експлозивна и възпроизвежда агресивните, насилствени, анти-индивидуалистки, анти-капиталистически и ксенофобски национализми, които преобладават в Германия и Русия. Тези национализми са родени от ресантиман; те са създадени от елити, които трябва да открият или изобретят в собствените си културни традиции елементи, които могат да бъдат адаптирани към европейските стандарти за национализъм; те обаче са вкоренени в дълбоко колективистични общества. В повечето от тези общества самата идея за постигнато, в противоположност на предписано, членство в общността, е изключително чужда, тъй като индивидът като такъв не притежава независимост. За известно време, чак докъм средата на двадесети век, това не е напълно очевидно за Запада, защото англичаните, французите, холандците и американците са силно поласкани от появяващите се елити (дори когато те водят колониални войни против тях), които говорят техните езици отлично и чието повърхностно поведение е толкова добре познато. Всъщност това е повторение, в много по-голям мащаб, на преклонението, което мнозина френски философи от Просвещението са изпитвали към Екатерина Велика от Русия. На повърхността, новите национални проекти онагледяват най-доброто от западната традиция; при по-внимателно разглеждане те обаче се оказват радикално по-различни. Левичарските интелектуалци на Запад от втората половина на двадесети век повтарят отново и отново една и съща грешка, като виждат в такива различни лидери като Кваме Нкрума и Хо Ши Мин поддръжници на англо-американския либерализъм и защитата на „правата на човека“, идеща от Френската революция. Но такива лидери приличат много повече на Петър Велики (и неговия наследник от по-късното минало, Сталин), отколкото на Томас Джеферсън. Ето защо не е случайно, че през късните 1920 и 1930 години италианският, а по-късно германският и японски фашизми привличат така силно незападните интелектуалци, въпреки агресивната политика на Мусолини в Етиопия, ясно изразеното презрение на Хитлер към не-арийците и историята на необузданата японска агресивност в Китай. Въпреки множеството си различия, италианският, германският и японски фашизми споделят едно преклонение пред комуналните, антилиберални ценности и романтичния, дълбоко негодуващ, агресивен национализъм. След Втората световна война фашисткият модел е дискредитиран, а руският национализъм, маскиран като съветски марксизъм, се превръща в широко адмириран модел. Но именно в късните 1930 години и особено по време на Втората световна война сталинизмът се превръща в открит и агресивен защитник на руския национализъм и шовинизъм в неговата най-традиционна, предреволюционна форма.[15] Разликата между фашизма и комунизма не е толкова голяма, колкото всеки от тях твърди. И двете идеологии ненавиждат ударението на капитализма върху индивидуализма, и двете възхваляват общностни ценности. Едната се основава на идеализацията на чистата „народна“ общност, другата копнее по завръщане към една епоха на общностна солидарност, без класи или пари. И докато фашизмът е открито националистически още от самото начало, то комунизмът в неговите руски, а по-късно китайски, виетнамски, корейски, румънски, албански и кубински форми също става такъв. Фашизмът и комунизмът са толкова подобни едни на други не защото и двете идеологии се превръщат в подобни форми на тоталитаризъм, а защото идеологическата им база е толкова сходна.[16] Революционната марксистка традиция и германската фашистка традиция, и двете идещи от германския романтизъм, споделят едно и също презрение към демократичните и толерантни аспекти на Френската революция, както и към евреите, парламентаризма и капитализма, като всички тези неща са някак смесени едни с други, Маркс можеше да пише: Богът на евреите е бил секуларизиран и се е превърнал в бога на света. Обмяната е истинският бог на евреина. Гледището за природата, израснало при режима на частната собственост и парите, всъщност е реално презрение към, и практическа деградация, на природата.[17] „Природата“ и нейното насилване от страна на модерността и евреите са централни също и за мисленето на Хитлер.[18] Комунизмът е в състояние да изтъкне сериозна претенция за легитимност в практиката едва след като е бил тясно обвързан с един интензивен, отмъстителен национализъм, макар че, за разлика от фашизма, интелектуалните му корени са привидно интернационалистически. Ето защо, независимо от това дали става дума за сталинизъм, маоизъм, ким-ир-сонгизъм, енвер-ходжаизъм, чаушескоизъм или кастроизъм, централните му идеи са не просто такива на антикапитализъм, а на ултра-национализъм. Комунистическите режими обещават не само да настигнат омразния, но и предизвикващ възхищение капитализъм. Вършейки това, те обещават и да постигнат отмъщение за това, че тяхната националност е била унижавана в продължение на толкова дълго време. Там където комунистическите режими никога не успяват да се идентифицират с национализма, независимо дали поради липса на желание или защото режимите им са останали прекалено тясно обвързани със съветските си покровители, както е в Полша, Чехословакия или Унгария, те не само не притежават способността да се задържат на власт без съветска помощ, но и се оказват значително по-малко зловредни и агресивни, отколкото в случаите, в които комунизмът се обвързва с по-стари националистически традиции, основаващи се на ресантиман. За да предложим някакви фактически свидетелства в подкрепа на тази позиция, ние сравняваме корените на два случая на комунистически национализъм от втората половина на двадесети век – онези на Румъния и Камбоджа.[19] […] Румъния Онази част от света, която започва да следва западна Европа и Русия най-скоро, или в някои случаи почти едновременно, в изграждането на национализмите, е източна Европа. За хабсбургските владения най-видимият и имитиран пример е унгарският национализъм. До ранния деветнадесети век не съществува етническа унгарска идентичност като такава. Понятието natio Hungaricus се отнася до свободните мъже в кралството – един елит, макар и голям, който не зависи от етническия произход.[20] Национализмът се развива сред средното и дребно благородничество, дворянството, което е неспособно да поддържа стандартите си на живот във време на увеличаващ се внос на чужди стоки. Освен това то е реакция срещу опитите, направени от Хабсбургите да германизират бюрокрацията си, с цел да централизират империята. Дребното благородничество се обръща към висшето образование, за да получи бюрократични постове в увеличаващата се държавна машина и правната професия, но от 1820-те нататък има много повече кандидати, отколкото постове. Нарастващото опознаване на външния свят, комбинирано с намаляващите състояния и фрустрацията, поради неспособността да се трансформира полученото образование в сигурни работни места, предоставя идеална матрица за разрастването на национализма. Именно разпространението на унгарския национализъм в Трансилвания, която е управлявана от унгарци, но има предимно селско, говорещо румънски език население, създава румънския национализъм. От Трансилвания румънският национализъм се разпространява във Влашко и Молдавия, другите две основни съставни части на днешна Румъния, които по онова време се намират под османски контрол, но са по същество самоуправляващи се.[21] В Унгария придобиват своя национализъм и сърбите, в отговор на увеличаващата се конкуренция с агресивния унгарски национализъм. Емигриращите сръбски интелектуалци, които са призовани обратно, за да окомплектоват персонала на държавната машинария и училищата в отскоро независимата, съседна Сърбия, въвеждат и тук идеята за национализма.[22] По-късните балкански историографии ще се опитват да обосноват твърдението, че са съществували дремещи национални движения през всички векове на османското управление и че бунтовете, избухнали в ранния деветнадесети век, са просто техен израз. Няма обаче свидетелства в подкрепа на това;[23] напротив, мултиетническата Османска империя, както и нейният хабсбургски враг от преди времето на деветнадесети век, са доста толерантни според модерните стандарти и множеството религиозни и езикови общности вътре в техните граници съ-съществуват много по-добре, отколкото са го правили по което и да е време след появата на национализма. Едва когато се развива и самият турски национализъм, в късния деветнадесети и ранния двадесети век, турците започват да провеждат масови, етнически мотивирани, кланета на не-турци. Балканските национализми са творение на малки, неудовлетворени елити, чиито големи надежди и амбиции след това са осуетени. Всички балкански страни са икономически периферни, политически слаби и все по-незадоволени от неспособността си да реализират ранните обещания на национализма. Всички тези страни харчат прекалено много, за да си изградят армии и разполагащи с прекалено голям персонал бюрократични машини, но никоя от тях не е в състояние да проведе ефективно икономическо развитие или да намери решения за проблемите с прекалено голямото селско население и продължаващата доминация на чужденци в техните търговски практики.[24] Това се наблюдава особено отчетливо в Румъния, където национализмът също е създаден от една дребно-дворянска класа, доведена до икономическа незначителност от разрастването на големите имения, от една страна, и до голяма степен не-румънската търговска класа, от друга. Евреите играят все по-голяма роля в търговията от деветнадесети век. Но както и по други места на Балканите, образованието в държавни училища подготвя интелектуалците единствено за държавна служба и ги изпълва с недоверие към капитализма. Националистите възприемат кодекс на поведение, който е аристократичен и антибуржоазен и при който честта и дипломите, а не богатството или предприемчивостта, са принципните източници на личния статус.[25] Всичко това е лоша подготовка за управлението на една малка, бедна, слаба страна, и то проправя пътя за растежа на несъразмерни национални амбиции, които могат да доведат единствено до разрушителни местни войни, преследване на етнически и религиозни малцинства, както и все по-увеличаващо се отчуждение от разглежданите с възхищение западноевропейци, чието одобрение е търсено, но които се подиграват и унижават балканските страни всеки път, когато това отговаря на финансовите им или дипломатически нужди. В Румъния фрустрацията на интелектуалците, както и на други сегменти от румънското общество, се засилва след Първата световна война. Румъния е един от големите печеливши от войната. Размерът й се удвоява, но румънските елити се оказват конфронтирани с много повече не-румънски търговци, образовани професионалисти и индустриалци в новите части от страната. Всичко това се комбинира с неспособността на Румъния да развие икономиката си бързо, за да отговори на възпламенените мечти на своите националисти. Нито пък държавните постове се увеличават достатъчно бързо, за да се намери работа за множеството нови випускници на университетите. Това води до появата на една все по-фашизирана млада интелигенция. Тези млади хора се обръщат към Желязната гвардия – едно от най-антисемитските и зловредни десни движения в Европа. Освен тази интелектуална поддръжка, движението привлича значителна подкрепа и от страна на някои работници, особено онези с не-румънски началници, по-богатите селяни, както и някои от младите православни свещеници.[26] Желязната гвардия въплъщава мистичния, религиозен ресантиман, който е отличителна черта на централноевропейските и балкански национализми.[27] През 1930-те Румъния вече не може да се впуска във войни със съседите си, както преди Първата световна война, но може да преследва евреите си – и по-късно става германски съюзник, който играе важна роля при нахлуването в Русия през 1941. След 1945 комунистите идват на власт поради съветската окупация, но ксенофобската ревност срещу по-развитите страни в Европа, в комбинация със силно желание за догонване и показване на света, че Румъния е способна на величие, придобива ключово значение когато Румънската комунистическа партия поема по свой собствен, антисъветски път. Много от ексцесиите при управлението на Николае Чаушеску от 1965 до 1989 са директен продукт на силния предвоенен национализъм, доведен до крайност. Почти до самия край неговото преследване на малцинствата, особено на унгарците в Трансилвания, фанатичната му решителност да индустриализира, както и отхвърлянето на чуждите начини за решаване на проблемите, са аплодирани от интелигенцията. Именно примитивните националистически митове, създадени от пред-комунистическата дясна интелигенция, са онези, които се преподават на децата в румънските училища през двете последни десетилетия от комунистическото управление.[28] Комунизмът в Румъния завършва със свалянето на Чаушеску през декември 1989. Почти незабавно се появява и старата форма на краен национализъм в нейната оригинална, крайно дясна форма. Всъщност ултрашовинисткият, нетолерантен национализъм, насочен против унгарци, евреи (макар че от тях в Румъния са останали само няколко хиляди) и роми, е изразяван най-вече от онези интелектуалци, които са били най-сервилни и най-активно поддържащи бившия комунистически режим. Освен това те изпитват усещане за наранена гордост, идеща от това, че Западът не разпознава уникалните добродетели и страдания на румънския народ, поради което отказва да отдаде на румънците привилегирован статус на Балканите. И макар че националистическите екстремисти не успяват да дойдат на власт, те разполагат с широка поддръжка и имат потенциала да го направят във времена на бъдеща несигурност. Въпросът е не в това, че те представляват единствената съществуваща в Румъния идеология, а че сега, както и при Чаушеску, и между двете световни войни, те представляват голяма част от нейната националистическа традиция, и че тази традиция има много общо с най-мрачните страни на германския и руски национализъм.[29] […] Заключение Анализирането на някои важни случаи на колективистки и етнически национализъм, както и обясняването на ролята на интелектуалните елити, чийто ресантиман бива трансформиран в мощни, често кошмарни реалности, не доказва, че национализмът неизбежно се проявява във форми като тези. Дори и колективистките и етнически национализми не са толкова еднозначно жестоки и агресивни, толкова брутални и смъртоносни, колкото са сталинистка Русия или Камбоджа по времето на червените кхмери. Не всички те са водели до такива нива на международна параноя, както са го правили Северна Корея на Ким Ил Сунг или Албания на Енвер Ходжа. Те не трябва да водят задължително до условия на почти постоянна война, както го направи режимът на Саддам Хюсеин в Ирак. Нито пък всички лидери, които са вярвали, че е техен дълг да докажат присъщото на собствената им нация превъзходство, са причинявали толкова много вреда на собствените си страни, колкото го направи Николае Чаушеску. Човек може да се огледа из останалите части от света и да намери примери за по-голяма толерантност дори и сред най-тежките ексцесии. Всяко националистическо движение има в себе си различни течения, поради което едва ли може да се стигне до предварителното заключение, че всеки интелектуален елит, който създава националистическа култура на базата на колективистки и етнически критерии, ще доведе до появата на насилствена нация. От друга страна, дори и в Англия и Съединените щати са съществували много по-сурови националистически идеологии от ония, които винаги досега са доминирали. Въпреки това примерите, които ние дискутираме тук показват, че връзката между определени видове национализъм и агресивното, брутално поведение, не е нито случайна, нито необяснима. Национализмът си остава най-мощната, широко разпространена и първична основа на културната и политическа идентичност. Обхватът му все още се разширява, а не намалява, по цял свят. И по повечето места той не придобива индивидуалистка или гражданска форма. Националистическите елити в повечето страни от Латинска Америка, Африка, Азия, източна Европа и в цялата гигантска, бивша Съветска империя, се опитват да наподобяват успешните, напреднали западни нации, но рядко имат вяра в индивидуализма или интелектуалната толерантност, които са се развили толкова мъчително и в течение на толкова дълго време на Запад. Те са гневни, защото Западът не им помага повече, и се страхуват от съседите си, у които подозират планове за отнемане на техни територии. Национализмите, породени най-вече от ресантиман, ще си останат такива. Това означава, че подлежащите причини за огромната жестокост, проявена през двадесети век, ще продължат да живеят и в двадесет и първия. Във всичко това има важна поука. Ние не можем да предскажем кога структурните условия ще доведат до хаос и ще дадат на революционните групи шанса да завоюват властта, както го направиха в Русия през 1917, в Германия през 1933 или в Камбоджа през 1975. Но можем да познаваме съдържанието на водещите националистически митологии сред интелектуалците в различни общества и по този начин да бъдем подготвени да обясняваме идеологиите на различните елити щом само те дойдат на власт, или дори преди това. Ние знаем, че дори най-крайните революционери не създават идеологическите си традиции без оглед на по-широкото развитие на идеите в техните общества и света около тях. Можем да проследим историята на идеите във всяко дадено общество и да видим кои от тях излизат на преден план при различните му политически движения. Никоя от големите политически катастрофи, случили се през двадесети век, не би трябвало да бъде пълна изненада за ония, които вземат на сериозно интелектуалната история и мощта на идеите. В края на краищата, онова, което продължава да ни удивява, докато наблюдаваме цял един набор от нови катастрофи е, че не вземаме на сериозно идеите на отговорните за тях, сякаш идеите, които ни се струват неразумни, нямат значение. Но те го имат. [1] A. Goodwin, „Prussians,” in Goodwin, editor, The European Nobility in the Eight­eenth Century (London: Adams and Charles Black, 1953); W. H. Bruford, Ger­many in the Eighteenth Century: The Social Background of the Literary Revival (Cambridge: Cambridge University Press, 1935); Robert M. Berdahl, „The Stände and the origins of conservatism in Prussia,” Eighteenth Century Studies 6/3 (Spring 1973). [2] Charles E. McClelland, State, Society, and the University in Germany, 1700-1914 (Cambridge: Cambridge University Press, 1980); Friedrich Paulsen, The German Universities and University Study, trans. F. Thilly and W. Elwang (New York: Charles Scribner and Sons, 1906). [3] For an idea of the depth of the sense of marginality that plagued aspiring German intellectuals, see Karl Phillip Moritz, Anton Reiser: A Psychological Novel, trans. P. E. Matheson (Westport: Hyperion Press, 1978 (1926). [4] Henri Brunschwig, Enlightenment and Romanticism in Eighteenth-Century Prussia (Chicago: the University of Chicago Press, 1974). [5] Max Weber, The Protestant Ethic and the Spirit of Capitalism, trans. Talcott Par­sons (New York: Charles Scribner and Sons, 1958), 42. [6] Gerhard Kaiser, „L’éveil du sentiment national: role du piétisme dans la naissance du patriotisme,” Archives de Sociologie des Religions, 22 (July-December 1966); Koppel S. Pinson, Pietism as a Factor in the Rise of German Nationalism (New York: Columbia University Press, 1934). [7] See Roy Pascal, The German Sturm und Drang (Manchester: Manchester Univer­sity Press, 1967) for a general discussion of this transformation among the authors of Sturm und Drang. See also Arlie J. Hoover, The Gospel of Nationalism: German Patriotic Preaching from Napoleon to Versailles (Stuttgart: Franz Steiner Verlag Wiesbaden GmbH, 1986). [8] Leonard Krieger, The German Idea of Freedom: History of a Political Tradition (Chicago: The University of Chicago Press, 1957); Adam Muller, „Elements of politics,” 2nd lecture, in H. S. Reiss, editor, The Political Thought of the German Romantics (Oxford: Basil Blackwell, 1955), 155. For a general discussion see: Johann Wolfgang Goethe, „Sorrows of Werther,” in The Complete Works, vol. III (New York: P. F. Collier & Son, n.d.), 29; Johann Gottfried Herder, Auch eine Philosophie der Geschichte zur Bildung der Menschheit, 1774, Sämtliche Werke (Hildesheim: Georg Olms Verlagsbuchhandlung, 1967), vol. V, 509; Novalis (Friedrich von Hardenberg), „Aphorisms,” in German Classics (Masterpieces of German Literature translated into English in twenty volumes) (New York: The Ger­man Publication Society, 1913), vol. IV, 187; Friedrich Schlegel, Athenaeum: Eine Zeitschrift von August Wilhelm Schlegel und Friedrich Schlegel (Hamburg: Rowohlt, n.d.), and Lucinde and the Fragments (Minneapolis: University of Minnesota Press, 1971); Oskar Walzel, German Romanticism (New York: Frederick Ungar Pub­lishing Co., 1932), 50. [9] G. P. Gooch, Germany and the French Revolution (New York: Russell & Russell, 1966). [10] Hans Kohn, „Romanticism and German nationalism,” Review of Politics 12 (1950), and „The paradox of Fichte’s nationalism,” Journal of the History of Ideas 10/3 (June 1949). [11] Walter M. Simon, „Variations in nationalism during the Great Reform Period in Prussia,” American Historical Review 59 (1953/54); Friedrich Meinecke, The Age of German Liberation 1795-1815 (Berkeley: University of California Press, 1977). [12] Hans Kohn, „Arndt and the character of German nationalism,” American Histori­cal Review 54/4 (July 1949), and „Father Jahn’s nationalism,” The Review of Poli­tics 11/4 (October 1949); Louis L. Snyder, „Pedagogy: Turnvater Jahn and the genesis of German nationalism,” in Snyder, German Nationalism: The Tragedy of a People, Extremism Contra Liberalism in Modern Germany History (Harrisburg: The Stackpole Company, 1952), 21-43. [13] Marvin Lowenthal, The Jews of Germany: A Story of Sixteen Centuries (Philadel­phia: The Jewish Publication Society of America, 1936); Peter Pulzer, The Rise of Political Anti-Semitism in Germany and Austria (London: Peter Halban, 1988); Louis L. Snyder, „Music and art: Richard Wagner and ‘The German Spirit,’” in Snyder, German Nationalism. [14]George Mosse, The Crisis of German Ideology: Intellectual Origins of the Third Reich (New York: The Universal Library, 1964). [15] За сталинизма като израз на ултра-шовинистичния руски национализъм, виж Robert C. Tucker, Stalin in Power (New York: W. W. Norton, 1990), 40-44. Глобалното влияние на фашистка Италия през 1920-те и 1930-те е често забравяно, а влиянието на германската мисъл от късния деветнадесети век върху Мусолини обикновено се игнорира от онези, които настояват да го разглеждат като някакъв некомпетентен палячо. За интересен пример за влиянието на италианския фашизъм чак до Китай, виж Jonathan Spence, The Search for Modern China (New York: W. W. Norton, 1990), 416-417. On the connection between Mussolini and the general currents of European, par­ticularly German thought, see Ernst Nolte’s Three Faces of Fascism: Action Française, Italian Facsism, National Socialism (London: Weidenfeld and Nicolson, 1965). It would take us too far afield to discuss the contradictory strands of Italian nationalism, and why Mussolini was in many ways much less representative of it than Hitler was of its German version. [16] Тези сходства са обект на разглеждане в Liah Greenfeld’s „Nationalism and class struggle: Two forces or one?” Survey 29/3 (Autumn 1985). [17] Karl Marx, „On the Jewish question,” in Early Writings, introduced by Lucio Col- letti (Harmondsworth: Penguin, 1975), 239. [18] J. P. Stern, Hitler: The Führer and the People (Berkeley and Los Angeles: Univer­sity of California Press, 1988), 49-55. [19] Последната част от изследването е оставена извън обхвата на този превод. Бел. пр. [20] Andrew Janos, The Politics of Backwardness in Hungary 1825-1945 (Princeton: Princeton University Press, 1982), 11. [21]Keith Hitchins, The Romanian National Movement in Transylvania, 1780-1849 (Cambridge: Harvard University Press, 1969) and Hitchins, Orthodoxy and Nation­ality: Andreiu Saguna and the Rumanians of Transylvania, 1846-1873 (Cambridge: Harvard University Press, 1972). [22] Gale Stokes, Politics as Development: The Emergence of Political Parties in Nine­teenth Century Serbia (Durham: Duke University Press, 1990), and more specifi­cally, his article, „The absence of nationalism in Serbian politics before 1840,” Canadian Review of Studies in Nationalism 4/1 (1975): 77-90. [23] Daniel Chirot and Karen Barkey, „States in search of legitimacy: Was there nation­alism in the Balkans of the early nineteenth century?” International Journal of Comparative Sociology 24/1-2 (1983): 30-46. [24] Gale Stokes, „The social origins of East European politics,” in Daniel Chirot, editor, The Origins of Backwardness in Eastern Europe (Berkeley and Los Angeles: University of California Press, 1989), 234-245. [25] Eugen Weber, „Romania,” in Hans Rogger and Eugen Weber, editors, The Euro­pean Right (Berkeley and Los Angeles: University of California Press, 1966), 502­515. [26] Weber, „Romania,” 516-573. [27] See the excellent evaluation of one of Romanian fascism’s most eloquent propagan­dists, Mircea Eliade, later a distinguished professor of Divinity and on the Com­mittee on Social Thought at the University of Chicago, in Norman Manea, „Happy guilt: Mircea Eliade, fascism, and the unhappy fate of Romania,” The New Republic (5 August, 1991): 27-36. [28] Daniel Chirot, „The corporatist model and socialism: Notes on Romanian develop­ment,” Theory and Society 9 (1980): 363-381; Katherine Verdery, National Ideology Under Socialism: Identity and Cultural Politics in Ceausescu’s Romania (Berkeley and Los Angeles: University of California Press, 1991). [29] Добър преглед на последните идеологически тенденции в Румъния може да се намери във Vladimir Tismaneanu, „The quasi-revolution and its discontents: Emerging political pluralism in post-Ceausescu Romania,” East European Politics and Societies 7/2 (Spring 1993). Save ЛИА ГРИЙНФЕЛД http://www.librev.com/images/stories/publisher/authors/thumbs/thumb_Liah_Greenfeld.jpg Лиа Грийнфелд (род. 1954 във Владивосток, СССР) е изтъкната американска изследователка на проблемите на национализма. Понастоящем работи като професор по социология, политология и антропология в Бостонския университет. Най-известната й книга е „Национализмът: пет различни пътища към модерността“ (Nationalism: Five Roads to Modernity. Cambridge, Mass: Harvard University Press. 1992.)

Ранните случаи Макар че горната теория и типология на национализма беше първоначално разработена в рамките на едно изследване на появата на национализма в първите пет общества, определили себе си като нации – Англия, Франция, Русия, Германия и Съединените американски щати, ние твърдим че този модел е приложим и към други случаи. Тук започваме с разглеждане на Англия, Русия и Германия, след което се обръщаме към определен брой по-нови нации, за да дискутираме отношението между национализма и агресивните склонности сред тях. Англия Появата и установяването на национализма в Англия се дължи на масовото преструктуриране, на което английското общество е подложено през шестнадесети век в резултат от няколко независими, но взаимодействащи си фактори.[11] Войните на розите намаляват броя на феодалната, традиционна аристокрация, което създава вакуум по върха на социалната йерархия и подава импулс към възходяща мобилност. Новата аристокрация на Тюдорите е предимно официален елит. Появата й през 1530-те години съвпада с елиминирането на духовенството от ключовите позиции в администрацията, което прави короната зависима от услугите на светски лица с университетско образование. Членовете на новата аристокрация са хора със забележителни качества и образование, но те са набирани от дребното дворянство и дори по-низши прослойки. Елитният статус, поне временно, става зависим от заслуги, а не толкова придобиван по рождение.[12] Тази фундаментална трансформация изисква оправдание, и то е постигнато от национализма. Идеята за нацията – за народа като елит – е привлекателна за новата аристокрация; националността, както се оказва, прави от всеки англичанин благородник, а синята кръв вече не е предпоставка за високи постове в обществото.[13] Увеличаването на благородничеството по брой и богатство, благодарение на преразпределението на църковните собствености и реорганизацията на селските области, е допълвано от паралелни развития сред занаятчиите и търговците, поради увеличаващата се търговия и благосъстояние. Това води до създаването на широка, хетерогенна и ориентирана към постижения средна класа, която възприема привлекателната идея за нацията също толкова пълно, колкото и новата аристокрация. Това оправдава и нейното де факто равенство с последната в определени области, както и аспирациите й към възходяща мобилност, които насърчават участието в политическия процес и изискванията за повече власт. Представителите на тази класа седят в Палатата на Общините и докато нарастващото национално самосъзнание ги води до изисквания за повече власт за парламента, то пък самата увеличаваща се важност на парламента, на свой ред, подсилва чувството им за националност.[14] Важността на парламента се увеличава, между другото, и поради непрестанната зависимост на първите Тюдори от добрата воля на техните поданици. Авторитетът на Хенри VII, който печели короната на бойното поле, не се опира на почти нищо друго освен готовността на хората да го приемат като свой крал. Освен това той зависи от парламента и финансово, а следователно не може да си позволи да се отнася към него без респект. Позицията на Хенри VIII също изисква едно постоянно уважително отношение към народа и неговите представители в парламента. Той прави от парламента страна в „големия въпрос“ за скъсването на отношенията с Рим и, по свои собствени причини, поддържа повишаването на националното съзнание.[15] Голямата важност на скъсването на отношенията с Рим, предприето от Хенри е в това, че то отваря вратите за протестантизма, което е може би най-важният фактор, който насърчава развитието на английския национализъм. Макар че национализмът предшества Реформацията и най-вероятно допринася за нейната привлекателност в Англия, вече нарастващото национално съзнание е подсилено многократно, когато двете неща започват да се припокриват.[16] За голям брой обикновени англичани, английската Библия и безпрецедентното насърчаване на грамотността са неща, функционално еквивалентни на ефектите, които социалното издигане има за новата аристокрация. Масата читатели също се чувства издигната и придобива напълно нов, изпълнен с достойнство статус, усещането за който е подсилено от националната идентичност и ги кара да я възприемат още по-силно. Контрареформационните политики на Мери Тюдор (кървавата Мери) се възприемат като антинационални и успяват да предизвикат враждебността както на обикновените хора, така и на елитната група, която има солиден интерес от разпространението и на протестантизма, и на национализма.[17] Краят на нейното управление, който идва толкова скоро, превръща тази последна група в управляваща за страната в продължение на много години и води до отъждествяването на протестантските и национални каузи.[18] Това отъждествяване предоставя на нарастващото национално съзнание едно божествено санкциониране във време, в което единствено религиозните чувства се подразбират като законни сами по себе си, и му предоставя протекцията на собствения му най-голям конкурент. По такъв начин на английския национализъм се дава времето, което му е необходимо, за да съзрее, той успява да проникне във всички сфери на политическия и културен живот и се разпространява във всички сектори на обществото освен най-ниските. Тази еволюция на английския национализъм се дължи на структурни, а не на културни фактори. Дори и въздействието на протестантизма е структурно. Сравнителната маловажност на културните фактори в този случай се дължи на липсата на изразено усещане за английскост (някаква уникална английска идентичност) преди национализма, макар че, разбира се, някакво неартикулирано, неясно усещане трябва да е било налице. Липсата на артикулирана английска идентичност се обяснява най-вече чрез не-специфичния характер на английския католицизъм и чрез френските връзки на короната и благородничеството. И все пак протестантизмът, и по-специално неговото настояване върху правото на свещенодействие (priesthood) за всички вярващи, подсилва индивидуалистичните и анти-авторитарни характеристики на английската идея за нацията – народът като елит – които признават и рационализират вече съществуващите нови социални условия. Също като идеята за нацията, протестантската идея помага да се разбере факта на масивната социална мобилност и особено възможността за възходяща мобилност от страна на по-ниските прослойки към аристокрацията. Достойнството на всеки вярващ, предпоставяно от правото на свещенодействие на всички, отговаря на достойнството и равенството на всеки англичанин, предпоставяно от участието в нацията. Това съществено равенство е, разбира се, по-скоро равенство по принцип, отколкото такова в реалността. През шестнадесети и седемнадесети век Англия не е модерна демокрация. Тя е несъвършен защитник на гражданските права, особено на онези на бедните и сектантски настроените; това е общество, управлявано от малък поземлен елит; то е грубо и според модерните стандарти несправедливо. Но принципът се оказва зареден с мощно влияние. За своето време, в Европа, или според стандартите на която и да било от не-европейските аграрни империи от тази или други епохи, Англия е изключително егалитарна и либерална. Именно поради това, в процеса на развитието си, тя се оказва по-способна от която и да било друга европейска сила, да абсорбира индустриализацията, нарастващото самосъзнание на низшите класи и социалното обновление, както и да се придвижи към модерните стандарти на демокрация по сравнително хуманен, постепенен начин. Английският национализъм е творение на възходящо-мобилни, уверени в себе си групи и той създава уверен в себе си, сравнително открит и толерантен елит. Това не превръща Англия от осемнадесети и деветнадесети век в някаква мирна версия на Швеция и Швейцария от двадесети век. Но, като се има пред вид изключителната и все по-нарастваща сила на Англия, този вид национализъм произвежда едно особено чувство за сдържаност, необичайно за доминантна световна сила. Английските войни от осемнадесети до двадесети век имат до голяма степен ограничени цели – запазване на европейския баланс на силите, поддържане отвореността на търговските й пътища и поддържане на достъп до стоките, от които се нуждае икономиката й. Англия има само малко от месианския, насочен към изграждането на империя порив на революционна Франция, на Германия от времето на нейното обединение до 1945, Русия при нейните велики царе и при комунистическата партия, или имперска Япония. Нито пък тя е била някога толкова амбициозна, та да заплашва живота и собствеността на собствения си народ в същата степен, както са го правили други велики сили или множество други по-малки имперски ав нтюристи от модерно време. Тази сдържаност се изразява също и в поведението й по време на война, както и начина, по който са третирани вражеските населения. Още през шестнадесети век Сър Уолтър Рали обръща внимание на изключителната хуманност (по стандартите на онова време) на английското поведение към военнопленниците, в сравнение с онова на испанците.[19] Тази хуманност се превръща във високо ценена национална черта, замествайки кървавите добродетели, с които са се гордеели феодалните господари. Поведението на Кромуел в Ирландия се очертава като нехарактерно за английското поведение от седемнадесети и следващите векове, макар и доста типично, ако бъде сравнявано с онова на другите европейски страни от този период. Русия За разлика от Англия, най-важният фактор при развитието на руския национализъм е ресантиманът, и в противоположност както на Англия, така и на Германия, влиянието на местните традиции в този случай е минимално. Историята на руския национализъм започва с Петър Велики (1689-1725), който се заема с превръщането на Русия в европейска сила и успешно разрушава нейните местни традиции като първа стъпка в този опит за озападняване. Мерките на Петър са много последователни: едва ли има някакъв аспект на руския живот, който да е убягнал от неговите нововъведения. Той реформира църквата и я подчинява на светската власт на царете, променя начина на облекло, опитва се да приеме холандския като официален език и, когато това не му се удава, предприема оформянето на модерния руски език. Той въвежда западни понятия, западни форми на организация (в администрацията и армията), и дори западна кухня.[20] Една такава последователно проведена революция отгоре е възможна в Русия, тъй като властта на нейните управници, поне от шестнадесети век нататък, е наистина по-абсолютна от онази на Запад. Горният слой на обществото, което Петър наследява – дворянството – е обслужващо съсловие без независими източници на власт и без териториална база. Останалата част от обществото се състои почти изцяло от селяни, които са законно закрепостени през 1649. Дворяните са притежатели на земя с право на безплатна работа от страна на крепостните селяни, но именията им принадлежат само при условие, че продължават да служат на върховния владетел.[21] Статусът на дворянството е несигурен дори и преди идването на Петър на власт, но неговите реформи правят самото съществуване на тази прослойка психологически несъстоятелно. При Петър личният статус е обвързан с определен чин, който се постига чрез служба. Дори и благородниците от най-високо рождение трябва да започнат от самото дъно на служебната йерархия. Но понеже облагородяването става автоматично с личното придвижване през различните степени на йерархията, сам по себе си благородническият статус става безсмислен. И макар че благородното потекло разбира се носи със себе си определени високи очаквания и отличава младите аристократи от останалата част от обществото, то не е в състояние да изпълни тези очаквания.[22] Недоволно от идентичността си, руското дворянство е готово да възприеме нова такава, която да отговаря на собственото му разбиране за достойнство. Рамката за тази нова идентичност е предоставена от самия Петър, чрез западните понятия за държава, нация и общо благо, които той въвежда. В постановленията си той интерпретира личната си власт като власт на Руската държава, настоява, че службата се дължи не лично на него, а на родината, представя Русия като горда нация, а не толкова като негово отечество, и говори за интересите на руския народ.[23] Необходими са няколко поколения, за да могат тези понятия (които изискват усвояването на един напълно нов речник) да навлязат в общия образован (и по същество аристократичен) обществен разговор. Това се случва по време на царуването на Екатерина Велика (1762-1796). Екатерина, също като Петър, е очарована от западните идеи и подхранва сред благородните си поданици един „философски“ дух. При нейното управление дворянството приключва прехода, който е започнало при Петър, и се превръща в националистическо.[24] След като е разменило идентичността си на благородничество с национална такава и се е превърнало в руска нация, дворянството е изправено пред нов проблем. На теория, националността прави всички хора, подлежащи на членство в нацията, равни. Тя защищава дори и най-низшите сред тях от абсолютна загуба на статус и гарантира на всекиго един минимум на достойнство. Психологическото възнаграждение, извличано от националната идентичност и участието в нация, за която се предпоставя, че е уникална, зависи от нейния статус в сравнение с други нации. Но в действителност в Русия има само малко неща, с които човек може да се гордее. За всеки по-внимателен наблюдател тя си остава ужасно изостанала в почти всяко отношение, когато бъде сравнена със Запада. Освен това, такова едно сравнение е неизбежно, понеже Западът е избран от Петър – и поддържан от неговите наследници – като модел за следване. Руските националисти настояват, че тяхната държава е европейска.[25] Нейните маси са неграмотни, технологиите й никога не успяват да догонят западните стандарти, управляващите й институции никога не са истински западни, защото нито дворянството, нито градовете разполагат с каквато и да било политическа власт и, което е най-важно, голямото мнозинство от собственото й, национално население, са крепостни селяни – буквално роби, които могат да бъдат купувани и продавани като неодушевени предмети. Забележителният военен успех на Петър Велики, който води до появата на Русия като велика сила в европейската политика, както и впечатляващите му постижения у дома, като създаването на град Петербург, кара ранните националисти да вярват, че пропуснатото може да се навакса бързо и да гледат на това като на особено предизвикателство. Но след като, две поколения по-късно, надеждите им не успяват да се материализират, възхищението пред Запада се превръща в ресантиман, а самият Запад от модел, в анти-модел.[26] Поради това, че, що се касае до класите, участващи в този процес, местните традиции са унищожени, руското национално съзнание е дефинирано почти изцяло на базата на пренасянето и преоценката (transvaluation) на западни идеали. Оста на това пренасяне е отхвърлянето на индивида – всъщност централната западна ценност. Общността заема мястото на индивида, мистичната славянска душа е заменена с разума, а свободата е предефинирана като вътрешна свобода. Бездушният рационален индивид се разглежда като продукт на корумпираната западна цивилизация. Ннай-добре е да се стои възможно най-далеч от нея. Простите хора, селяните, са най-отдалечени от нейното влияние, и именно те започват да се разглеждат като носители на уникалните руски добродетели, като идеал, чисти руснаци. Селяните са определяни от кръвта и връзките им със земята, така че кръвта и земята се превръщат в централни критерии за руската националност.[27] С откриването на „народа“ конструирането на руската национална идентичност е завършено. Една нация, ръководена от неограничен владетел и малък елит, може да дефинира себе си единствено колективистично (а следователно, по неизбежност, като авторитарна), защото в противен случай няма начин да се легитимира вида политически режим, който съществува реално. Но Русия дефинира себе си и като етническа, генетично конституирана, общност. Тъй като елитът и селските маси споделят толкова малко неща в начините си на живот, да се определи нацията граждански би означавало да се признае, че огромното мнозинство хора в нея не подхожда дори отдалечено като част от желаната нация. Тази колективистично-етническа нация е по дефиниция по-добра от всяка друга на Запад. Нищо, което Западът може да предложи, не може да се сравнява с нейните вродени качества. И все пак Западът си остава онзи значителен Друг и единствен обект на сравнение за Русия. Руската национална гордост зависи от признанието на Запада. Колкото и презрително и възмутено да се отнасят към останалите европейци, руснаците си остават силно желаещи да ги впечатлят. И в усилията си да го направят, те непрестанно се реят между едно очевидно себе-възхищение (получило названието славянофилство) и опитите да се подражава на Запада с цел той да бъде надминат (западничество).[28] Надеждите на руските патриоти за западно признание са пробуждани – само за да бъдат отново осуетени – много пъти. Великите управници на Русия, Петър, Екатерина и Александър Първи (1801-1825) са изключително успешни в областта на външната политика. Всеки от тях побеждава европейските сили, които ги предизвикват – Швеция, Прусия и накрая наполеонова Франция. Те изтласкват Османската империя обратно на Балканите, отварят Черно море за Русия, елиминират веднъж завинаги номадите по границите си и правят от Русия велика сила – единствената велика сила, която Англия идентифицира като потенциална заплаха за глобалната си хегемония след 1815. Но обратната страна на монетата е, че те правят крепостничеството дори още по-тежко, смазват селските протести и унижават най-просветените членове на аристокрацията, които имат реформаторски идеи. Те създават модерно военно чудовище, облягащо се на изостаналите маси от буквални роби и ръководено от един горд, патриотично настроен, дълбоко срамуващ се и неуверен елит. (Ако всичко това звучи като описание на комунистическата бюрокрация при Сталин, то това не е просто съвпадение. Всъщност Сталин възпроизвежда същия модел, само че с по-голям успех и с още повече противоречия.)[29] Руската интелигенция, която в края на краищата събаря Романовците, представлява огромно разнообразие от разбирания и мнения. Изключителната културна мощ на тази класа, отразяваща се в невероятната й производителност в областите на литературата, музиката, живописта и науката през втората половина на деветнадесети и началото на двадесети век, е съпровождана от съответен обхват на социални и политически позиции. Налице са анархисти, популисти, нихилисти и евентуално марксисти от най-различни видове. Може би именно трудностите при съгласуването на различните аспекти на руското национално съзнание допринасят за това експлозивно разрастване на онова, което в края на краищата е било един много малък интелектуален елит. През 1860 руската интелигенция наброява не повече от 20,000 души, сред население от около шестдесет милиона.[30] Но това привидно разнообразие само увековечава двете архетипни гледища, „славянофилството“ и „западничеството“, които са в пълно съгласие по два ключови въпроса. Единият е, че Русия трябва да бъде реформирана, защото при съществуващите условия тя е неспособна, по една или друга причина, да изрази уникалния си национален потенциал. Второ, всички тези позиции споделят усещането, че капиталистическият, буржоазен Запад е корумпиран и че Русия го превъзхожда – или защото е чиста, или защото е някак по-млада. Независимо дали дясна или лява, интелигенцията споделя една и съща неприязън към капитализма и индивидуализма, вярвайки твърдо, че и двете неща са чужди на руския национален характер. Сред руските интелектуалци никога не е имало особено много умерени либерали; Тургенев си остава едно много самотно изключение. Затънала в конфликтни емоции на любов и отвращение към собственото си общество, интелигенцията тежнее към силно романтизирани визии за нацията и не пести усилия, за да я накара да се подчини на една или друга от тях. В края на краищата, една от тези нереалистични визии е наложена от победоносните болшевики-западници (също както Петър и Екатерина са наложили своите), но на гигантска цена и, както се оказва, неуспешно. Колективисткият и етнически романтичен национализъм, който идеализира общността и презира либералната умереност, скептицизма и индивидуализма, не обръща внимание на цената, на която нацията може да бъде направена велика. Руският национализъм поощрява славата и патриотизма, в съчетание с месианско усещане за уникалната мисия на Русия и дълбока обида към Запада, като използва тази смесица от идеи, за да игнорира практическите интереси на населението, което не притежава политическо представителство. Една нация (или, за да бъдем по-точни, един национален елит), мотивирана от такива чувства и притежаваща огромни човешки и физически ресурси, ако е достатъчно напреднала в науката и технологиите, за да бъде в състояние да поддържа мощна модерна армия, е осъдена да се превърне в агресивна, параноична, опасна сила. Спечелените войни само потвърждават нейното чувство за мисия и превъзходство, а изгубените (като например Кримската, Руско-японската или Първата световна), предизвикват революционно кипене и дълбоко вътрешно търсене, което само подсилва увереността й, че е заобиколена от врагове. Този модел на поведение не е променен от комунизма. Успехът на „Великата отечествена война“ консолидира сталинисткия режим и създава чувство на ентусиазъм, което успява да поддържа една фундаментално корумпирана и потисническа система в продължение на още четиридесет и пет години, като една от двете оставащи световни суперсили. Провалът в Афганистан от 1980-те, незначителен от военна и стратегическа гледна точка, постави началото на нейното бързо разпадане. В множество, ако не и във всички от случаите, руската агресия от миналите два века е насочена срещу групи вътре в границите на онова, което е, или ще стане, Руската империя. Увековечаването на тази империя в рамките на Съветския съюз прави по-трудно различима, но не променя, имперската й природа. Ограниченията на руската държава – властовата сфера на руските управници – никога не е била идентична с ограниченията на руската нация. Тази държава винаги е управлявала повече от една нации. Дори и двете други Русии (Малката Русия, или Украйна, и Бяла Русия, или Беларус) никога не са били включвани в руската нация, като всяка от тях е определяна от своя страна като нация. Същото се отнася и до Грузия, Литва и останалите. Всичко това има директна връзка с естеството на руския национализъм и, от своя страна, обяснява „етническите“ проблеми, които разрушиха Съветския съюз и го превърнаха във врящ казан на припокриващи и конкуриращи се националистически и етнически претенции. Руската, а по-късно съветска агресия срещу неруските нации привлича много по-малко внимание, отколкото би бил случая, ако териториите и хората, подложени на тях, биха били независими.[31] Но това в никакъв случай не омаловажава факта, че в третирането на подчинените населения, различните правителства на Русия демонстрират същата липса на загриженост за човешкия живот и индивидуални права, както го правят и по отношение на собствено руското си население. Руският народ, неговите интелектуалци и маси, като цяло, поддържат потисническата външна и имперска политика на своите правителства и им сътрудничат ентусиазирано. В светлината на идеята, че нациите са индивиди, притежаващи единна воля и предразположение, твърденията, че цели народи са заговорничели – или биха могли да заговорничат – против Русия, имат голям смисъл, и, естествено, да се направи всичко, което е по собствените сили, за да се попречи на подобни народи да осъществят злокобните си планове – включително и цялостното им изселване, преднамереното оставяне на гладна смърт или директното убиване на милиони хора – не е нищо друго освен благороден патриотизъм. Такива политики винаги са били представяни като самозащита, и действително историята, в която вярват руснаците, е че те са били вечни жертви, никога агресори. Отделни индивиди без съмнение са се наслаждавали на онова, което са вършили, но за руското национално съзнание като цяло, войната и насилието винаги са представлявали единствено необходимо зло. Войната не е идеал, към който човек би могъл да се стреми; насилието не е добродетел, която трябва да се насажда. Руснаците гледат на себе си като хора, които обичат мира и се гордеят със своята доброта. Те се гордеят със способността си да страдат, но не разбират, че най-тежките им страдания са причинени от самите тях. Към международния речник те са добавили такива думи като „кнут“ и „погорм“, но твърдят, че милосърдието и благотворителността са техни централни национални характеристики. Това са само някои от многото противоречия, които са съдържание на тайнствената славянска душа – това най-изобретателно творение на първите руски националисти и основа на руската национална идентичност. Тези противоречия, повече от всеки друг фактор, оформят руските политики по отношение на други нации и тяхното поведение по време на война. Няма почти никакви основания да се смята, че комунизмът е променил нещо във всичко това.[32] [1] Теоретичната дискусия, която следва по-нататък, и по-конкретно частите, посветени на Англия, Русия и Германия се основават на аргументи, разработени в книгата на Лиа Грийнфелд Национализъм: Пет различни пътища към модерността (Cambridge: Harvard University Press, 1992). Втората част от статията, включваща анализите на останалите случаи, се основава на аргументи, развити по-подробно от Даниел Широ в книгата Modern Tyrants: The Power and Prevalence of Evil in Our Age (New York: The Free Press, 1993). [2] Guido Zematto, „Nation: The history of a world,” Review of Politics 6 (1944): 351-366. [3] Greenfeld, „God’s firstborn: England,” in Nationalism, 27-87; and „The Emer­gence of nationalism in England and France,” Research in Political Sociology 5 (1991): 333-370. [4] По липса на място тук не се разглежда случая с колективистко-гражданския национализъм, модел на който е Франция. Това е смесен вид, който е от по-малка теоретична важност в сравнение с другите два. За подробно разглеждане на френския случай, виж ‘The three identities of France,” Greenfeld, Nationalism, 89-188. [5] Аномия: липса на вътрешна организация или на закони и правила в група от хора. Бел. пр. [6] Friedrich Nietzsche, Genealogy of Morals, 1887, in The Philosophy of Nietzsche (New York: The Modern Library, 1927), 617-809. [7] Max Scheler, Ressentiment (Glencoe: The Free Press, 1961 (1912)). [8] Greenfeld, „The Scythian Rome: Russia,” Nationalism, 189-274; „The formation of the Russian national identity: The role of status insecurity and ressentiment,” Comparative Studies in Society and History 32/3 (July 1990): 549-591. [9] Партикуларистки: такива, които се придържат към избирателно отношение към дадена класа, религия, етнос и пр. С други думи такива, които изключват различните от себе си от разглеждането. Бел. пр. [10] Виж Misha Glenny, The Fall of Yugoslavia: The Third Balkan War (New York: Penguin, 1992). [11] Тази дискусия се основава на Greenfeld, Nationalism. Няколкото други съществуващи студии на наглийския национализъм локализират появата на английското национално съзнание в седемнадесети или дори осемнадесети век. Виж Hans Kohn, „The genesis and character of English nationalism,” Journal of the History of Ideas I (January 1940): 69-94; Gerald Newman, The Rise of English Nationalism: A Cultural History, 1740-1830 (London: Weidenfeld, 1987). [12] W. K. Jourdan, Philanthropy in England, 1480-1660: A Study of the Changing Pat­tern of English Social Conditions (London: Allen and Unwin, 1959); Lawrence Stone, „The educational revolution in England, 1540-1640,” Past and Present 28 (July 1964): 41-80. [13] Lawrence Stone, The Causes of the English Revolution 1529-1642 (New York: Harper and Row, 1972); and The Crisis of the Aristocracy 1558-1641 (Oxford: Oxford University Press, 1965); W. T. MacCaffrey, „England: The Crown and the new aristocracy, 1540-1600,” Past and Present 30 (April 1965): 52-64. [14] Joel Hurstfield, Elizabeth and the Unity of England (New York: Harper and Row, 1960), 212, 214. For a contemporary view, see Thomas Smith, De Republica Anglorum (London edition: 1635), 48-49. [15]Statutes of the Realm, Printed by command of His Majesty King George III in pur­suance of an address of the House of Commons of Great Britain (London, 1810­1821 – reprinted in 1963 by Dawsons of Pall-Mall, London); Lewis Einstein, Tudor Ideak (New York: Harcourt, Brace and Co., 1921); Geoffrey Elton, Eng­land Under the Tudors (London: Methuen, 1955); G. L. Harriss, „A revolution in Tudor history?” Past and Present 31 (July 1965). [16] William Haller, Foxe’s Book of Martyrs and the Elect Nation (London: Jonathan Cape, 1963). [17]Anthony Fletcher, Tudor Rebellions (Harlow: Longman, 1983), 69-81; John Poynet, A Shorte Treatise of politike pouuer, and of the true Obedience which sub­jects owe hinges and other ciuile Gouernours, with an Exhortation to all true natural Englishe men, 1556, reprinted in W. S. Hudson, John Ponet: Advocate of Limited Monarchy (Chicago: The University of Chicago Press, 1942), page 61 of the origi­nal text. [18] Най-добрият пример за това отъждествяване е John Foxe’s Book of Martyrs, vol. I, in Haller, Foxe’s Book. [19] Walter Raleigh, „The last fight of the revenge,” in E. Arber, editor, The Last Fight of the REVENGE at Sea (London: Southgate, 1871). [20] N. I. Pavlenko, „Idei absolutisma v zakonodatelstve XVIII veka,” in N. M. Druzhinin, editor, Absolutism v Rossii (Moscow: Nauka, 1964); Brenda Meehan-Waters, Autocracy and Aristocracy: The Russian Service Elite ofl 730 (New Brunswick: Rut­gers University Press, 1982). [21] Jerome Blum, „Russia,” in D. Spring, editor, European Nobility in the 19th Century (Baltimore: John Hopkins University Press, 1977); M. Beloff, „Russia,” in A. Goodwin, editor, The European Nobility in the 18th Century (London: Adams & Charles Black, 1953); „Dvorianstvo,” Enziclopedicheskiy Slovar', vol. 10 (St. Petersburg: Brokhaus and Evfron, n.d.), 203-218. [22] Meehan-Waters, Autocracy, Marc Raeff, Origins of the Russian Intelligentsia: The 18th Century Nobility (New York: Harcourt, Brace and World, 1966); Greenfeld, „Formation of Russian national identity”; A. V. Romanovich-Slovatinski, Dvorian­stvo v Rossii ot nachala XVIII veka do otmeny krepostnogo prava (St. Petersburg: Ministry of Internal Affairs, 1870), 212. [23] See Polnoie sobranie zakonov Rossiiskoi Imperii s 1649 goda (St. Petersburg: 1980) for edicts of the Petrine period. L. V. Cherepnin, „Uslovia formirovania russkoy narodnosti do konza XV veka,” in Voprosy formirovania russkoy narodnosti i nazii (Moscow: Academy of sciences, 1958), 102. [24] По отношение произхода на понятието “отечество“, виж Cherepnin, „Uslovia”; L. V. Krestova. „Otrazhenie formirovania russkoi nazii v russkoi literature i publiziatike pervoi poloviny XVIII veka,” in Voprosy formirovania russkoy narodnosti i nazii', N. V. Riasanovsky, A Parting of the Ways: Government and the Educated Public in Russia, 1801-1855 (Oxford: The Clarendon Press, 1976); Paul Dukes, Catherine the Great and the Russian Nobility: A Study based on the Materials of the Legislative Commission of 1767 (Cambridge: Cambridge University Press, 1967); W. F. Red- daway, editor, Documents of Catherine the Great: The Correspondence with Voltaire and the Instruction ofl 767 in the English Text ofl 768 (Cambridge: Cambridge Uni­versity Press, 1931); Catherine II, Zapiski Imperatrizy Ekateriny Vtoroy (St. Peters­burg: 1907). For a dramatic example of this transformation, see Denis Fonvisin, „Questions,” in Pervoe Polnoe Sobranie Sochinenii D.I. Fon-Visina, 1761-1792 (Moscow: K. Shamov, 1888), 812-814. [25] За начините, по които се изразява усещането за руската изостаналост и разбирането за Запада като модел, виж Nikolai Karamzin, „Letters of the Russian traveler,” in Polnoe Sobranie Sochinenii (St. Petersburg: 1803), vol. Ill, 60-61; vol. IV, 280-288; and A. P. Sumarokov, Polnoe Sobranie Vseh Sochinenii (Moscow: Novikov, 1781), vol. VIII, 359-361. [26] Liah Greenfeld, „Formation of Russian national identity.” [27] Hans Rogger, National Consciousness in 18th Century Russia (Cambridge: Harvard University Press, 1960). [28] За по-подробна дискусия на славянофилство и западничеството виж Leonard Schapiro, Rationalism and Nationalism in Russian 19th Century Political Thought (New Haven: Yale University Press, 1967). [29]Adam B. Ulam, The Unfinished Revolution: An Essay on the Sources of Influence of Marxism and Communism (New York: Vintage Books, 1960); James H. Billington, Mikhailovsky and Russian Populism (New York: Oxford University Press, 1958); Franko Venturi, Roots of Revolution: A History of the Populist and Socialist Move­ments in 19th Century Russia (Chicago: The University of Chicago Press, 1960). [30] Виж статиите на Malva, Schapiro, Elkin, and Pipes, in Richard Pipes, editor, The Russian Intelligentsia (New York: Columbia University Press, 1961). [31] Това без съмнение допринася в голяма степен за липсата на загриженост за милионите смърти в Украйна и Казахстан, преднамерено причинени от руската колективизационна кампания на Сталин през 1930-те години. Виж Robert Conquest, Harvest of Sorrow: Soviet Col­lectivization and the Harvest of Sorrow (New York: Oxford University Press, 1986). [32] За допълнителна информация по този въпрос виж Liah Greenfeld, „Kitchen debate: Russia’s nation­alist intelligentsia,” The New Republic, 21 September 1992.

"Национализъм и агресия" http://www.librev.com/index.php/2013-03-30-08-56-39/prospects/science/2205-2013-10-24-13-57-08 Понятието „национализъм“ в неговия неутрален, общ смисъл, касае онзи набор от идеи и чувства, които оформят концептуалната рамка на националната идентичност. Националната идентичност е само една сред много – понякога едновременно съществуващи и припокриващи се – идентичности: професионални, религиозни, племенни, езикови, териториални, класови, полови и други. Но в модерния свят националната идентичност съставлява онова, което може да бъде наречено „фундаменталната идентичност“; тоест идентичността, за която се смята, че дефинира самата същност на индивида. Останалите му идентичности може би също я модифицират, но само леко, а в резултат на това тези други идентичности се считат за вторични. Днешната световна общност е общност от „нации“; модерните общества са „нации“ по определение, а онези общества, които не виждат себе си като нации, се считат за (все още) не модерни. В много случаи лоялността към „нацията“ лежи в основата на социалната солидарност и представлява най-силния мотив, стоящ зад политическата мобилизация. Всички съвременни „нации“ са произлезли от общности, които преди това са притежавали съвсем други идентичности. Първата нация е била Англия, и тя е станала такава през шестнадесети век. Съединените американски щати, Франция и Русия определят себе си като такива през осемнадесети век. Повечето останали ги последват през деветнадесети и двадесети век.[1] Особеностите на национализма – това което го различава от другите видове идентичност – произлизат от факта, че източникът на идентичността в този случай е локализиран в един „народ“, който се разглежда като носител на суверенността, централен обект на лоялност и основа на колективната солидарност. „Народът“ е масата от едно население, чиито граници и естество са определени по различни начини, но който обикновено се разглежда като по-голям от конкретната общност и винаги като фундаментално хомогенен и само повърхностно разделен по линиите на статус, класа, местоположение или (в редки случаи) етничност. Спецификата е концептуална. Единственото основание на национализма в най-общ смисъл, единственият фактор, тоест, без който не е възможен никакъв национализъм, е присъствието на определена идея. Идеята, лежаща в основата на национализма и онази за „нацията“ По времето, в което думата „нация“ придобива модерното си значение и се превръща в синоним за „народ“, тя е означавала „елит“ и по-точно „елит на представителите на политическата и културна власт“.[2] Именно в този смисъл тя се прилага в ранния шестнадесети век към народа на Англия.[3] Приравняването на двете понятия – „народ“ и „нация“ – обозначава една концептуална еволюция. И това е така защото общото значение на думата „народ“ преди нейната национализация (така да се каже) е населението на определен регион. По-специално това значение се прилага към по-долните класи и най-често е използвано в смисъл на „простолюдие“ или „паплач“. Предефинирането на „народ“ като „нация“, следователно символично издига населението до позицията на елит. Това символично издигане едновременно и отразява, и подсилва, една огромна промяна в отношението, защото чрез неязо чрез нея членовете на обществото започват да се идентифицират доброволно с една група, от която в по-ранно време немалко от тях биха желали единствено да се разграничат. Семантичните революции не се случват в ефирния свят на идеите, нито пък изцяло и само в мисълта. Те се случват в обществото и често са предшествани от промени в структурните условия. Понятието за „нация“ като „елит“ е резултат от дълга поредица трансформации, в които се комбинират структурни и семантически елементи. При всяка фаза от този процес, понятието (значението на думата), което идва с определен семантически багаж, произлиза от използване, ограничено от няколко структурни ограничения. Доминантното значение на думата по всяко конкретно време касае при новите обстоятелства само определен аспект от онова, на което е отговаряло. Понятието „нация“, в смисъл на „елит“, се развива в средата на средновековните църковни съвети, чиито отделни крила, наричани „нации“, са представлявали политическата и културна власт – все повече и повече интерпретирана като суверенитет – на различните църковни и светски управленчески единици. Такова понятие би могло да се приложи към народа на Англия само ако би отговаряло на някакво определено качество на този народ. Това означава, че народът на Англия е трябвало по някакъв начин да се подвизава като елит, преди към него да се приложи понятието „нация“, и вече не би могъл да бъде разглеждан просто като „тълпа“. Тази промяна на статуса предполага дълбока промяна в структурните условия на английското общество. По-точно, както ще обясня след малко, тази промяна се изразява в това, че немалък брой индивиди, издигнали се от „народа“ и произлизащи от него, се оказват в състояние да упражняват върховна власт. Идеята за „нацията“ признава и рационализира този опит. Индивидите от „народа“ могат да упражняват власт, защото „народът“ е суверенен. Един суверенен народ не е тълпа, а елит, „нация“. А „нацията“, на свой ред, започва да означава „суверенен народ“. Тази семантична трансформация, която се случва в Англия поради структурната трансформация, която предизвиква предефинирането на „народа“ като елит, указва появата на първата нация в света, в смисъла, в който думата се разбира днес, и поставя началото на ерата на национализма. Но процесът не спира до тук. Постепенно, докато думата „нация“ (в нейното по онова време доминантно значение като елит), е прилагана към населението на Англия, тя започва да бъде познавателно обвързвана със съществуващите обозначения на населението на дадена страна (политически, териториални и етнически). Когато по-късно думата започва да се прилага към други населения и страни, тя се прилага в смисъла „суверенен народ“, който е придобила в Англия, а не само защото (или може би дори не защото) тези населения са се държали като елити, а защото всички те са имали някакви политически, териториални или етнически качества, разграничаващи ги от останалите. В резултат на това думата „нация“ променя значението си отново, като вече започва да означава „неповторим (специфичен) суверенен народ“. Новото разбиране за нация в повечето случаи затъмнява онова, което го е предшествало непосредствено, но, което е много важно, това не се случва навсякъде. Поради устойчивостта и, на определени места, развитието и разширението на структурните условия, причинили еволюцията на първоначалната идея за нация, двете понятия сега започват да съществуват редом. Понятието „нация“, приложено и към двете, прикрива важни различия. Появата на по-скорошното понятие обозначава дълбока трансформация в естеството на национализма, като двете разбирания под едно и също име отразяват две радикално различни форми на явлението (което означава както две радикално различни форми на национална идентичност, така и два радикално различни вида национални общности – нации). Двете разклонения на национализма са очевидно свързани едно с друго по важен начин, но се основават на различни ценности и се развиват по различни причини. Освен това те дават ход на различни видове социално поведение, култура и политически институции, често концептуализирани като изражения на несходни „национални характери“. Оригиналната – английска – идея за нацията е индивидуалистична: суверенитетът на народа е следствие от реалния суверенитет на индивидите. Именно поради това, че действително упражняват суверенитет, тези индивиди (от народа) съставляват „нация“. Суверенитетът на народа в случаите при по-късните форми на национализъм, напротив, е следствие от уникалността на народа, от самия факт, че той се различава от всички останали, понеже това е значението на нацията, а нацията, по дефиниция, вече е суверенна. Националният принцип в тези случаи е колективистки, той отразява колективното съществуване. Колективистките идеологии са имплицитно авторитарни, понеже, когато на общността се гледа от гледна точка на неделимостта, тя клони към приемане характера на колективен индивид с единна воля, а все някой трябва да бъде негов тълкувател. Материализацията на общността въвежда (или запазва) фундаменталното неравенство между онези нейни малцина членове, които са компетентни да интерпретират колективната воля, от една страна, и мнозината, които не притежават такива квалификации; избраните малцина диктуват на масите кой трябва да се подчинява. На базата на тези разграничения е възможно да се класифицират основните видове национализъм като индивидуалистично-либертариански и колективистки-авторитарни такива. Освен това национализмът може да бъде разграничаван и според критерия на членството в националната общност, който може да бъде или „граждански“ (тоест, идентичен с гражданството), или „етнически“. В първия случай националността е поне по принцип нещо отворено и избираемо, тя може, а понякога и трябва да бъде постигната; във втория случай тя се счита за нещо вътрешно присъщо: човек не може нито да я постигне, ако не я притежава, нито пък да я промени, ако вече я има. В този случай тя няма нищо общо с индивидуалната воля, а представлява един вид генетическа характеристика. Тук трябва да се подчертае, че етническата хомогенност на дадено население (независимо дали езикова, расова или друга), дори и когато е разглеждана като характеристика на нацията, не води непременно до етнически национализъм. Например Франция, която се възприема като етнически хомогенна, е гражданска нация. Видът национализъм, като национализъм изобщо, е резултат от определена културна конструкция; той отразява изборите, направени от неговите архитекти, а не някаква „обективна реалност“ от какъвто и да било вид. Исторически, първият новопоявил се национализъм, английският, принадлежи към индивидуалистическия и граждански вид. Вторият – един смесен вид, появил се във Франция – е граждански и колективистки. Третият вид, който се появява, вече се състои от колективистки и етнически национализми. Те са представлявани първо от Русия, а после от Германия. На този вид национализъм ще бъде писано да се превърне в най-често имитирания през късния деветнадесети и двадесети век. Трябва да се има пред вид, разбира се, че това са категории, които служат единствено за изчистването на някои характерни тенденции вътре в различните, специфични национализми. Те трябва да се разглеждат като модели, които могат да служат като приближения, но никога не могат да бъдат реализирани напълно. Самите композиции на съществуващите комбинации варират достатъчно силно, за да оправдават класификацията им в съответствие с тези аналитически полезни линии. За да се разбере как всеки даден национализъм е придобил специфичната си форма и защо той принадлежи към един или друг тип, трябва да се анализира неговото появяване. Процесите на формация на двата основни вида национализми, споменати по-горе, гражданско-индивидуалисткия и етно-колективисткия, са различни, поради различната важност и въздействие на различни фактори в тях, макар че самите фактори могат да бъдат разграничени вътре в появата на всеки национализъм.[4] Тези фактори се разделят, по принцип, на три категории: структурни, културни и психологически, но специфичното естество на всеки от тях варира. Приемането на националната идентичност във всеки отделен случай (независимо дали в резултат от създаване, както е в Англия, или привнасяне, както в останалите страни) е реакция на една фундаментално сходна структурна ситуация. Тя се появява, защото една влиятелна група (или групи) е недоволна от традиционната си идентичност, поради дълбоко несъответствие между дефиницията на социалния ред, такава каквато тя е изразявана, и опита на самите участници. Това несъответствие може да бъде резултат от възходяща или низходяща мобилност на цели обществени слоеве, от смесването и объркването (conflation) на социални роли (които може да включват противоположни очаквания от едни и същи лица), или от появата на нови роли, които не се вписват в съществуващите категории. Каквато и да е причината за кризата на идентичността, нейното структурно проявление е едно и също при всички случаи: „аномия“[5]. Това може да обхваща (макар и не задължително) и ситуацията в обществото като цяло; тя обаче засяга, при това директно, съответните действащи лица. Понеже тези действащи лица са различни в различните случаи, аномията се изразява и преживява по различни начини. Много често тя придобива формата на неустойчивост на социалния статус, която, в зависимост от естеството си, може да бъде съпровождана от дълбоко чувство за несигурност и страх. Особеността на промяната и нейните въздействия върху действащите лица при всеки от случаите влияят дълбоко върху характера на съответния национализъм. Идеите, лежащи в основата на националността, са оформяни и модифицирани в съответствие със ситуационните ограничения върху действащите лица, както и аспирациите, фрустрациите и интересите, които тези ограничения пораждат. Всичко това често включва нова интерпретация на тези идеи от гледната точка на вече съществуващи традиции, които са съществували редом с доминантната система от идеи, в която сега вече отхвърляната традиционна идентичност е потопена (imbedded), както и елементи от тази система от идеи, които не биват отхвърляни. Една такава подновена интерпретация предполага включване на пред-национални начини на мислене вътре в пораждащото се национално съзнание, които след това биват продължени и подсилени. Ефектите от тези структурни и културни въздействия често се комбинират с онези на един определен психологически фактор, който едновременно налага подновена интерпретация на привнесени отвън идеи, а заедно с това определя и направлението на интерпретацията: става дума за така наречения ресантиман. Това е понятие, въведено от Ницше[6], а по-късно дефинирано и развито от Макс Шелер,[7]ресантиманът обозначава психологическото състояние, получаващо се в резултат на потиснати чувства на завист и омраза (екзистенциална завист) и невъзможността те да бъдат реално изживени (act out), което в много случаи води до „преоценка на ценностите“. Социологическата основа на ресантимана – или структурните условия, които са необходими за достигането до това психологическо състояние – са две. Първото (структурната основа на самата завист) е фундаменталната сравнимост между субекта и обекта на завистта, или по-скоро увереността от страна на субекта във фундаменталното равенство между тях, което ги прави принципно взаимно заменими. Второто условие е реално неравенство (възприемано като не-фундаментално) с такива измерения, че то на практика изключва практическото постигане на теоретично съществуващото равенство. Присъствието на тези условия прави дадена ситуация предразположена към ресантиман, независимо от темпераментите и психологическите склонности на индивидите, съставящи съответното население. Ресантиманът може да бъде вдъхнат от ситуации вътре в общността, която трябва да бъде дефинирана като нация или от позицията на тази общност в сравнение с други общности. Най-често двете неща се припокриват. Незадоволителната вътрешна ситуация се интерпретира като резултат от чуждо влияние, а външната, друга общност, се превръща в главен обект на ресантиман. Ресантиманът, изпитван от групи, привнасящи идеята за нацията и артикулиращи националното съзнание на съответните си общества, обикновено води до избор, измежду собствените си местни традиции, на елементи, враждебни към оригиналния национален принцип, както и към съзнателното им подхранване. В определени случаи, особено в Русия, където местните културни ресурси са очевидно недостатъчни, ресантиманът е единственият най-важен фактор при определянето на специфичните условия, при които се определя националната идентичност.[8] Навсякъде, където е налице, той насърчава партикуларистка гордост и ксенофобия, като предоставя емоционална храна за пораждащите се национални чувства и ги поддържа, когато те започнат да отслабват. Разглеждани аналитично, трите класа променливи (структурни, културни и психологически) могат да бъдат разбирани също и като фази от формирането на национализмите, като структурните са основната фаза, към която по-късно се прибавят културните и психологическите. Характерът на първия вид национализъм (индивидуалистичен и граждански), както и на първия национализъм в историята (английския) е по същество определян от структурни фактори, докато културните такива (елементите на местните традиции) му влияят сравнително малко, а психологическите (ресантиманът) нямат буквално никакво въздействие. Вторият исторически вид (френският – колективистки и граждански – който тук не се разглежда) носи отпечатъка на структурни и културни променливи в приблизително еднаква степен. Едва при исторически третия вид национализъм (колективистки и етнически), психологическият фактор, ресантиманът, започва да играе решаваща формираща роля. Различната предразположеност на национализмите към агресивно поведение Във всички случаи, в които човек се опитва да прави обобщения относно отношението между национализма и други феномени, трябва да се вземат пред вид фундаменталните различия между видовете национализми, понеже характерът на отношенията варира в съответствие с тези различия. Сред различията, прикривани от безразборното използване на понятията „нация“ и „национализъм“ са и различните склонности на отделните нации да бъдат въвличани в агресивни военни действия, както и различната вероятност за бруталност при третирането на противниковите населения (особено техните мирни части), при участието във война. Горният анализ на естеството на двата фундаментални вида национализми (индивидуалистки и граждански срещу колективистки и етнически), както и процесът на тяхната поява, би трябвало да накарат наблюдателя да очаква от тях различно поведение и в двете отношения. Тези очаквания могат да бъдат обобщени в два набора от твърдения: 1) Колективистките национализми би трябвало да бъдат по-склонни към участие в агресивни военни действия, отколкото са индивидуалистките, по няколко причини. Индивидуалистките национализми по принцип не са партикуларистки[9], защото се основават на универсалисткия принцип за моралното върховенство на индивидуалното. Това се отнася до всеки индивид, независимо от това дали той или тя принадлежи или не, към националната общност, и в резултат от това разделителната линия между „нас“ и „тях“ често е размита. Собствената нация не се възприема като някакво одушевено същество, което може да подхранва недоволства, нито пък другите нации се разглеждат като индивиди, хранещи злостни намерения и способни да причиняват обиди. Виновниците и жертвите във всеки конфликт са определяни конкретно, а симпатиите и антипатиите се променят в зависимост от конкретния проблем и гледна точка. Нещо повече, индивидуалистките национализми са по дефиниция плурализми, което означава, че във всеки момент във времето съществува множество от мнения по отношение на това какво точно е добро за нацията. По тази причина при индивидуалистките нации е сравнително трудно да се постигне консенсуса, необходим за мобилизация на населението с цел война; това е особено трудно в случая с агресивна война, когато националното население не изпитва никаква конкретна заплаха от страна на евентуалния враг. Колективистките национализми, напротив, са форми на партикуларизъм, независимо дали възприемани от гледна точка на геополитически, културни (в смисъл на придобита култура) или предполагаемо вътрешно присъщи „етнически“ понятия. Разделителната линия между „нас“ и „тях“ е сравнително ясна, а нацията е по същество едно сравнително единомислещо, а не толкова разномислещо, плуралистично общество. И двете тези качества улесняват мобилизацията, и двете имат отношение към една от характеристиките на процеса на поява на колективистките национализми. За разлика от индивидуалистките национализми, които са определяни от възходящи, успешни и уверени в себе си групи, както това се случва в Англия (а по-късно и в Съединените щати), често с широка социална база, колективистките национализми са определяни от малки елитни групи. Тези елити се опитват да защищават застрашения си статус (както се случва с дребното дворянство в Румъния през деветнадесети век, или по-късно със сунитските араби в Ирак от 1920-те години), или са разочаровани в опитите си да го подобрят (както е при малката, образована средна класа в Германия от осемнадесети век). Такива страхуващи се за статуса си елити определят общността си – сферата на своето потенциално влияние и членство/водачество, която може да бъде политическа, езикова, религиозна, расова или каква ли не – като „нация“, и са склонни да представят собствените си недоволства като недоволства на нацията, а самите себе си – като представящи нацията. За да получат солидарността на останалата, по-голяма част от населението, съставена от различни групи, те са склонни (макар и не винаги) да обясняват неуспехите си не чрез действащи вътре в нацията лица (която в резултат на това биха отчуждили от себе си), а чрез външни такива. Ако пък обвиняват вътрешни действащи лица, те ги определят като агенти, действащи в полза на или заедно с нечии враждебни чужди сили. По такъв начин, от тяхна перспектива, нацията се оказва, още от самото начало, обединена от обща омраза. 2) Колективисткият национализъм, който е също и етнически, е по-проводим за неща като бруталност по отношение на враждебни населения по време на война, отколкото е гражданският национализъм. Това е така, защото гражданският национализъм, дори и когато е партикуларистки, все още гледа на човечеството като на една цяла, по същество хомогенна единица. Чужденците не са съ-народници, но те все още са съ-хора и, с малко усилие от тяхна страна – така се допуска – биха могли да се превърнат и в сънародници. При етническите национализми, напротив, разделителната линия между „нас“ и „тях“ е по принцип непроницаема. Националността се определя като наследствена черта, а нациите се разглеждат, по същество, като отделни видове. Чужденците вече не са съ-хора в същия смисъл и не съществува морален императив, повеляващ те да бъдат третирани по същия начин, по който са третирани и собствените съ-народници (по същия начин, по който не съществува императив, повеляващ да се третират като съ-хора нашите съ-млекопитаещи или съ-човекоподбни-маймуни). Самите дефиниции на етническите нации предпоставят един двоен стандарт за това що е морално (или хуманно, почтено и пр.) поведение. Тенденцията да се „демонизира“ вражеското население, разглеждана като необходимо условие за „престъпления срещу човечеството“, се основава на етнически национализъм, защото вражеските населения, засягани от тях, не са определяни като човечество, на първо място. Тази тенденция към „демонизация“ има пряко отношение към ресантимана при формирането на етническите национализми; той често вдъхновява и винаги подсилва една такава „демонизация“. Обектът на ресантиман, възприеман първоначално като превъзхождащ (във всички такива случаи, тъй като инак не би имало смисъл да се настоява за равенство с него), а следователно като модел, започва да се дефинира като анти-модел, щом само се осъзнае степента на действително неравенство между него и дадената етническа нация. Този обект тогава се превръща (в умовете на водачите и архитектите на съответната нация), във въплъщение на злото, неподлежащо на корекция, тъй като то също е дефинирано от гледна точка на разбирането за наследствени черти, а следователно като вечен враг. Според характерната психо-логика на етническите национализми, злият друг (който и да е той) винаги храни злостни намерения, винаги е готов да нападне невинната нация в подходящ момент. По тази причина, основаващите се на ресантиман нации са склонни да се чувстват заплашени и да бъдат агресивни – както за да предотвратят въображаеми заплахи срещу себе си, така и защото злостното естество на противника просто оправдава агресията, дори и ако няма някакви непосредствени заплахи, като заедно с това оправдава и бруталността по отношение на вражеското население. Тези твърдения, трябва да се подчертае, изразяват само определени вероятности. Дали нациите, за които е вероятно да станат агресивни или брутални действително ще станат такива, зависи от различни международни обстоятелства и възможности. Макар че в ретроспектива е лесно да се види, че корените на сръбския национализъм са агресивни и брутални, необходимо беше да се стигне до колапса на комунизма през 1989, последван от разпадането на Югославия и пасивността на останала Европа, за да се активира този потенциал.[10] Продължава

Само дискутирам.. Ако пък говорим за разумният живот - той възниква 4 милиарда години след създаването на Земята. Което прави минимална вероятнсотта за появата на разумен живот на планети около звезди с много по кратък живот от тези 4 милирда години -звезди класове О, B,А и поставя въпроси за планетите около звезди клас F От друга страна - животът в звездни системи със звезди от "първи род " изглежда малко вероятен - там липсват "материалите на живота", защото тези звезди са съставени само от водород и хелий (който е продукт от ядреното "изгаряне" на водорода) Апропо: нашето слънце е звезда от "втори род", родена след избухване на нова/свръхнова преди 5 милиарда години, при чието изгаряне (с псоледващо избухване) са създадени по тежките лементи - "елементите на живота" (от литий до желязо). Тези елементи се намират и на планетите от Слънчевата система

ОК. Тя е много труден опонент

В отговора си към теб (той и е и към Дора), аз споделям виждането че моделът на двете нации (германска и българска) е "етнически". Т.е. аз не споря, а дискутирам с теб Ако приемаш това за спор, или виждаш нянакъв друг спор - добре

Друго е За да го обясня по добре: ако бях роден 150 години по-рано,вероятно щях да имам пушка, да членувам в чета, и да влизам в схватки с гърци и сърби в Македония. Не е нито бабаитлък, нито балкански инатлък- такъв е пътя на българската интелигенция: учители, офицери, писатели..

Ха-ха-ха, добре Е аз съм либерал, дори "либераст" (както ме са наричали във форума), това ми излиза и оттестовете Обаче нали виждате как ги пердаша македонистите,. ха-ха-ха Идентификацията ми дава "нацията" - принадлежността към някаква по голяма общност, сътветно , обичта към другите (непознатите българи), патриотизма, смисъла.. Другото е биология Абе като станем дядковци, и нямаме желание или възможности за секс, нали ставаме "джендъри", ха-ха-ха-ха .Какво правим тогава?

Защо не се приеме това което пишем с Атом, с Киров и това за което пише надълко и нашироко (но за мен ясно и точно) Канзуров? Толкова ли е трудно това да се разбере и почувства от човек, свързал живота си живеещ в една гражднка нация: Конфликт на идентичности, и страх от етнонацинални (иредентистки) претенции Нормални (атавистични) страхове за членовета на всяка етническа нация , т.е всичко ни е реципрочно.

Винаги, ако не по дефиния, то по подразбиарне има малцинства в тези нации, и малцинствяата са подтинати по един или друг начин (дори заради чустввото реално или преувеличено от опасността да бъдат асилимилирани към дониниращия етност Такава е теорията (не ми се търси) вижте анекдотния слайд, който цитирах И да има опасност държавите да се разпаднат, това е незименна характеристика на етническите държави Затова там ще намерим генозиди, гонения, и други такива Четете Лия Грийнфийлд И в тази връзка: няма такова "задеължение" Като специпики, повечето от тях не могат да бъдат консолидирани, дори и заради това че членовете на този тип нации са мозаечно разпръснати.. вижте анекдотния слайд, който цитирах https://e-edu.nbu.bg/mod/resource/view.php?id=191633

Ами това не е вярно (всеобщо вярно), обясних и илюстрирах защо Вярно е само за гражданските нации И да, не става дума за път , а за характеристики, същност. Етническите нации (в мнозинсвото си) няма как да се появят консолидирани, поради характеристиките си и спецификите си Това явно го разбират и пишат авторите, занимаващи с такив изследвания Цитат от цитираната от теб енциклопедия (цитира я когато дискутирахме ресантимана в в днешна Македония: "Since nationalism is particularly prominent with groups that do not yet have a state, a definition of nation and nationalism purely in terms of belonging to a state is a non-starter."

Да. Погрешно е да се смята, че щом по време на танзимата се задава някакъв гражданска модел на българска нацията, тя в действителност ще е такава в рамките и по времето на създаване на националната държава. Това важи и за турската нация - младотурците (младотурското движение) по време на късната Османска империя е движение за създаване на османска гражданска нация, След ПСВ и гръко-турската война младотурското национално дижение и турската нация стават строго етнически Затова е правилно да се разглеждат моделите и същностите (характеристиките), които в отразяват действителност типа на нацията, а не пътя на изграждане (по различни пътища могат да се изградят идентични модели, както и при сходни пътища могат да се изградят различни модели, заради различните същности "Двата типа нации: Първият (гражданската нация) се основава на обединяващата сила на общата политическа история и конституция. Вторият (етническата нация) - на съвместно преживяно културно наследство – език, култура и липса на държавни традиции." Втория тип: Основава се на общи културни характеристики – език, род, религия. При нея няма териториална и политическа идентичност на общността и това се дължи на характерното историческо развитие на българския /германския, турския , гръцкия/ свят. Осъществява се етнизиране на гражданствеността – има мажоритарна нация и малцинства “Всички, които говорят български (немски, турски, грьцки, румънски, арменски) са българи (турци, гърци, румънци)" , независимо в коя държава живеят Първия тип: Основава се на идеята за суверенитета на народа На първо място е волята за политическата общност Културата, произходът и езикът са вторични фактори Елиминира значението на етническия принцип и утвърждава гражданската принадлежност “Всички, които живеят във Франция са французи”, независимо какъв е техният език и произход. Това разбиране за национална принадлежност е характерно за Франция, Великобритания, Испания, Португалия, Холандия В него се вписват и САЩ. При тях разграничението е от Европа и изразява своеобразно бягство от историческото наследство и културна обремененост Пример: “Аз съм американец” – означава “Аз съм гражданин на САЩ” Особена и интересна характеристика за мен е тази: “Всички, които говорят български (немски, турски, грьцки, румънски, арменски) са българи (турци, гърци, румънци)" , независимо в коя държава живеят В националото разбиране и модел тя отразява разпокъсаностата (мозаичения характер) на разпределението на етноса Германецът/"германицът" Хитлер, канцлер на Германия е в роден в Австрия Българските министър-председатели (стротелите на Бълагрия) са родом от Егейска, Вардарска Македония, и Бесарабия и Русия. Също така- участниците и дейсците във ВМОРО и ВМРО - национални организации, със статут достигащ "паралелна национална държава" в Македония по време на османското валдиество и сръбскката окупация, са родом от цялото българско пространстви

Никъде и никога не съм твърдял че критерият е единичен, защо ми вкарваш такива мисли и думи? С каква цел? Грозно е Твърдя, чв наличието на собствена държава не е необходимо условие И това го пише в статиите които цитира самата ти. "Since nationalism is particularly prominent with groups that do not yet have a state, a definition of nation and nationalism purely in terms of belonging to a state is a non-starter." Заедно с това Only those groups that were motivated by a desire for political self-determination could be understood as nations (Hechter 2000). Вътрешна революционна организация -1869 Вътрешната революционна организация (ВРО) е българска национал-революционна организация, основана и изградена от Васил Левски в периода 1869 – 1872 г. Основаването на ВРО отразява идеите на Васил Левски, че центърът на революционната активност трябва да бъде преместен от българските емигрантски кръгове в Румъния към българските земи. През 1871 г. Васил Левски приготвя Устав на организацията известен като „Нареда на работниците за освобождението на българския народ“. Разработен е в духа на своите политически възгледи: освобождение на България от турците чрез повсеместна революция на народа и създаване на страна като демократична република с гаранции за равенството на всички жители без значение техния етнос и религия Априлско въстание (обхваща и части от източна Македония) Малешевско въстание Български таен централен революционен комитет Датите предхождат Освобождението и Съединението А,, можеш да вкараш всякакви изисквания, за да "докажеш"/или отхвърлиш протиената/ теза (конктретната) /Да имат Шекспир, четири редакции на езика, корабоплаване и още нещо/ Само че не става така. Етническите нации (тука има утърдена теория и тя е ясна )в болшинствиото си, няма какво толкова да вкарват, просто защото се появат от нищото ( например турската нация, дори няма свои писмен език, при условие че Османската имерия е супер -империя на 600 години). Те просто заимстват. "Двата типа нации: Първият (гражданската нация) се основава на обединяващата сила на общата политическа история и конституция. Вторият (етническата нация) - на съвместно преживяно културно наследство – език, култура и липса на държавни традиции." Втория тип: Основава се на общи културни характеристики – език, род, религия. При нея няма териториална и политическа идентичност на общността и това се дължи на характерното историческо развитие на българския /германския, турския , гръцкия/ свят. Осъществява се етнизиране на гражданствеността – има мажоритарна нация и малцинства “Всички, които говорят български (немски, турски, грьцки, ръмънски) са българи" , независимо в коя държава живеят Първия тип: Основава се на идеята за суверенитета на народа На първо място е волята за политическата общност Културата, произходът и езикът са вторични фактори Елиминира значението на етническия принцип и утвърждава гражданската принадлежност “Всички, които живеят във Франция са французи”, независимо какъв е техният език и произход. Това разбиране за национална принадлежност е характерно за Франция, Великобритания, Испания, Португалия, Холандия В него се вписват и САЩ. При тях разграничението е от Европа и изразява своеобразно бягство от историческото наследство и културна обремененост Пример: “Аз съм американец” – означава “Аз съм гражданин на САЩ” Апропо Холандската нация се приема за гражданска, не слагайте всичко под един знаменател https://e-edu.nbu.bg/mod/resource/view.php?id=191633 Гражданската нация може е да етнически хомогенна (Френската), но може да не е (Американската)

Не е вярно. Няма утвърдена и еднозначно приета теория , за да има дефиниция. Само онези групи, които са били мотивирани от желание за политическо самоопределение, могат да се разберат като нации.

Нелепо изказване, след следното: Само онези групи, които са били мотивирани от желание за политическо самоопределение, могат да се разберат като нации.