ISTORIK

Веднага възниква въпросът: "Как се яде само с две дървени клечки, вместо с метални нож, вилица и лъжица?". Това гениaлно изобретение датира още от времето на династията Чжоу (XI - III век пр. Р. Хр.). Те са изобретени някъде през XI век пр. Р. Хр., малко след Троянската война (състоялa се в XII век пр. Р. Хр.). Тогава пръчиците служели за ядене на месо, зеленчуци и плодове, а оризът просто се ядял с ръка. Пръчиците/клечките за хранене, в онова далечно време, се наричали "чжу", но тази дума се свързвала с лоши поличби, суеверията надделели и те получили наименованието "куаи". По - късно, към него бил добавен йероглифът за бамбук - "цзъ". Така се получило названието "куаицзъ". В писмени паметници, датиращи отпреди повече от 3 000 години, има твърде интересни описания на пръчиците за хранене. Оказва се, че първоначалната им форма е запазена непроменена чак до наши дни!!! За направата им, били използвани различни материали: благородни метали, слонова кост, нефрит, скъпо дърво... С помощта на сребърни пръчици тествали храната на владетеля и, ако в нея била сложена някаква отрова, пръчиците веднага променяли цвета си. Съвременните пръчици са с дължинa ок. 25 см., леко удебелени в единия край, където се хвaщат. Всеки човек си служи с пръчиците строго индивидуално. А, по това, може да се познае какъв е той по характер. Как да ползваме клечките?! Много е лесно. Поставени една върху друга, двете клечки се хващат с дясната ръка така, сякаш се държи молив или писалка. Двете долни връхчета трябва да се докосват, но да бъдат свободни и да се движат като щипка на рак. Горната трябва да бъде съвсем малко по-напред от долната (както и молива е по-напред от острието на пергела, за да може да се опише окръжност). Горната пръчица трябва да се придържа с върховете на палеца и показалеца, а долната лежи неподвижно върху възглавничката на средния пръст, като също се придържa от палеца. Гостът, който за първи път хваща пръчици в ръка и не може да се справи с тях, няма да изглежда невъзпитан, ако поиска да му донесат европейски прибори или, в краен случай, започне да се храни с порцеланова лъжица. Задължително е в ресторант да се яде с клечки. Е, може да помолиш и за вилица, но това значи всички да те гледат в устата и да се чудят, как съумяваш да се справиш с един толкова мъчен за експлоатация прибор. Разположението на сътрапезниците около масата също е свързано със старинни ритуали, а тук вече етикетът строго се спазва. От дясната страна на домакина сяда най-високопоставеният гост, а от лявата - неговата съпруга, след нея сяда следващият по важност гост. Останалите сътрапезници се подреждат според възрастта и обществения си ранг. В домашна обстановка, мястото на домакинята остава празно почти до края на угощението. Китайските ястия са вкусни, само когато са току що приготвени (!!!) и това обрича домакинята да прекарва по-голямата част от времето пред готварската печка. --- До XVI век, европейците са ползвали само лъжици и ножове, като дори и най-богатите са носeли в себе лъжица, плюс чиния и чаша, а за нож се е използвало наличното хладно оръжие, което след хранене са избърсвали в дрехите си. В един момент, по-гостоприемните домакини са започнали да дават чаша, която се е предавала по редицата и всички са пиели от нея, както и лъжица, с която са ядяли всички. До преди XVI век, в Средновековна Европа са използвали малки дървени дъсчици и залци хляб за прибори. Монтен, който е основоположник на идеята за разделението на властите, е посетил Швейцария и е бил шокиран, че там на масата има толкова лъжици, колкото и сътрапезници, а месото се е вземало от общата чиния с помощта на нож, а не - с ръце (значи, французин, несъмнено много образован, отива в късносредновековна Швейцария и е шокиран от нравите им, явно не само във военното дело са дръпнали напред.) Вилицата се появява в края на XVI век във Венеция и се разпространява много бавно из Европа, дори един немски проповедник я смятал за дяволски разкош: "Господ ни е дал пръстите, защо ни е това странно оръдие?" Първото споменаване на вилица в Англия е от 1660 г. За Франция, Сен-Симон описва обяд по времето на Луи XIV и се надсмива над "чудовищния чистофайник" херцог Монтозие, който ползвал вилица, и възхвалява Луи XIV, който яде с пръсти. Същият забранил използването на вилици, които явнo вече са почнали да се разпространяват сред по-знатинте хора. Но пък, за сметка на това, на кралските трапези са се предлагали множество салфетки, както е бил разпространен и обичаят да се топят ръцете в парфюмирана вода.

За вилиците, клечките и пръстите в-к "ДНЕВНИК" Въпросът как се храним никога не е бил по-маловажен от въпроса с какво. Начинът на хранене безпогрешно издава отношението към живота, приетата естетика и въобще тъканта и икономиката на едно общество. В същото време театърът на храненето не би съществувал без сценографията и реквизита си - масата, чашите, свещите, салфетките, приборите. Начинът, по който се храним, винаги е бил първият белег за типа цивилизация, а и с известни уговорки - и за т.нар. цивилизованост. Например знаем, че тибетският монах се храни с пръсти, японецът - с клечки, европеецът - с нож и вилица. Какво може да значи това? Представете си японеца: той отправя двете тънки пръчици към деликатната, поднесена на малки хапки храна. А те са такива не само за удобство, а защото в тази култура същественото е в детайла. В тази картина движенията на клечките с храната приличат на рисунък с тънка четка. С малко повече въображение ще ви се стори, че те сякаш очертават някакъв йероглиф. Пръчиците първо посочват хапката избраница, отправят се към нея, накрая се спускат и издигат нагоре внимателно избрания фрагмент. С клечките (закон!) никога не се къса, не се набучва и изобщо не се извършват никакви по-агресивни действия. Нищо, че през средните векове европейците описвали японците като "хора, които ядат с малки шпаги". Още по-малко са допустими жестове като сочене, размахване или, не дай, Боже - почесване. Този танц на пръчиците се извършвал в Япония още по времето, когато в Европа изпълнявали своеобразен етюд с пръсти. Времето, в което европеецът започва да "работи" с две ръце, идва доста по-късно в историята. Чак през XVII век започва с едната ръка да боде, с другата - да реже в чинията. Има и специални уреди за извършването на тези действия - ножът и вилицата. Доста варварско, но така или иначе този маниер се е наложил в световния хранителен етикет. В една будистка култура древният монах ще предпочете да се храни направо с пръсти. След задължителното измиване на ръцете той първо ще отправи молитва, която е по-важна и от самия акт на хранене. Използването на посредник между него и храната му твърде много го отдалечава от природното. Храненето за него, което освен това никога не е разточително, е ритуал, в който не бива да се намесват материални приспособления. Този човек всъщност много повече медитира, отколкото консумира. В момента западният човек използва този маниер само в ситуациите, в които иска да демонстрира, че се отдалечава от цивилизацията и се доближава до природното. Тук влизат събитията, които някои наричат "теферич" - разбирайте всякаквите пикници, лагерувания или барбекюта. Някога обаче храненето с пръсти изобщо не означавало нецивилизованост. Тъкмо напротив: през XVI век един немски проповедник осъдил това дяволско разточителство: "Щеше ли Бог да ни даде пръсти, ако искаше да си служим с този инструмент?" Великият хуманист Мишел дьо Монтен също не бил добре запознат добре с въпросния инструмент. На едно място той се самообвинява, че яде бързо, толкова бързо, че "понякога от припряност си ухапвам пръстите". И добавя, че понякога все пак му се налагало да си помага с нож и вилица. Това, което например през Средновековието се смятало за връх на изискаността, днес е недопустимо безобразие. Тези хора ровели с ръцете си от обща чиния и си предавали една и съща чаша, от която пиели. Интересно, че точно тогава се появява един маниер, който, зле разбран, днес от мнозина се смята за много елегантен. Феодалите протягали кутретата си, за да може поне един пръст да им остане неомазан в лой. Той в същото време не стоял безучастен - него топели в сосове и подправки. Най-вероятно оттогава е изплувал трогателният навик на някои да пият от чаша или да държат вилицата със сочещото в неизвестна посока кутре. Смятат го за много префинено, но не е. Особено ако се знае какъв е произходът на въпросния жест. Тези древни аристократи извършвали и ред други действия на масата. Например изсеквали се в покривката - персоналните салфетки ще се появяват много по-късно. Смята се, че добрите маниери и това, което може да се нарече етикет, идват с едно произведение на Еразъм от 1530 г., което всъщност си било истински бестселър за времето: трактата "За цивилизоваността на децата", който бил преиздаден над 30 пъти в следващите шест години. В него наред с други неща философът обяснява, че веднъж сдъвкана, храната не бива да се изплюва обратно в чинията. Но да не забравяме, че това е времето, в което, според антрополога Питър Фарб салфетките за издухване на нос започвали много бавно да навлизат, а уринирането се превърнало в дейност, която изисква пълно уединение. Малко по-късно се появила и представата за цивилизовано поведение, което трябвало да разграничи възрастните от децата, аристокрацията от простолюдието, европейците от "диваците", както ги наричали, и които били откривани в различни части на света. Първата стъпка към цивилизацията идва от швейцарците - те започнали да използват персонални ножове. Дали това не са предтечите на прословутите джобни ножчета на швейцарската армия? Във всеки случай пак Монтен, учуден, обяснява: "...никога няма да видите швейцарец без нож, с който те си вземат от всичко и никога не бъркат в подноса с ръка." Всичко това при една толкова мирна нация... По-късно случаят с вилицата се развива в същата посока: хората си я получават лично. Един пътешественик, англичанинът Томас Корейт, я открива в Италия, занася я обратно на своите приятели в Англия, те я разглеждат, после й се надсмиват и й дават името farciferus. Вилодръжка В началото вилицата била като малка вила - само с две остриета. В края на XVII век тя става повсеместна, макар и доста колебливо: Луи XIV бил възхвален от Сен-Симон заради умението му да яде с пръсти толкова изящно птичата си яхния. В същото време вилица използвал херцог Монтозие от неговия двор, който обаче имал репутация на човек със "съмнителна чистоплътност." По-късно вилицата се мултиплицирала в десетките си превъплъщения: за риба, раци, стриди, фондю или за охлюви. Етикетът стигнал своята екстремност в обратна посока: Описани са и ужасяващи истории от Оксфорд и Кеймбридж за изпит, в който възпитаниците им трябва да консумират различни плодове с нож и вилица. В един от колежите имало годишна вечеря с непростим ритуал изпит, при който клетниците се борят с гроздови зърна, череши и нарове. И все пак хранителният етикет си остава европейски. Най-аристократичният и изискан жест на маса досега е демонстриран само от един полски шляхтич, който бил поканил гости на богато угощение. За да предпази своите приятели от неудобството да изцапат масата и да се изложат, той се изправил в началото на вечерята, вдигнал първия си тост, и рекъл: "Господа, правя това, за да се чувствате удобно в моя дом!" И излял чашата си с вино върху покривката. Така е, благородството задължава. Особено когато си на маса.

Тайните оръжия на древния свят Опитите за създаване на оръжия за масово поразяване датират от поне няколко хиляди години. Някои от тях, при това, са били твърде успешни! Стоян ПЕТРОВ Напук на утвърдилото се мнение, опитите за създаване на оръжия за масово поразяване започват още в дълбоката древност. В случая, не става въпрос само за древноиндийските легенди, разказващи за “летящи бойни кораби”, снабдени с изключително мощни и изпепеляващи всичко пред себе си оръжия, нито пък за “свръхоръжието на Йехова”, както в Библията се рисува Ковчега на завета, а за съвсем реални открития, подробно описани в трудовете на античните и средновековни летописци. При това, някои от тях силно напомнят съществуващите днес химически, бактериологични и лазерни оръжия, макар че поразяващата им сила, естествено, е била далеч по-слаба, а използването им нерядко е гонело по-скоро психологически резултат. Така, още през 429 г.пр.н.е. по време на обсадата на Платея, спартанската армия запалила голямо количество сяра и, използвайки попътния вятър, се опитала да отрови защитниците на обсадената крепост със серен анхидрид. По-късно, и древните гърци, и римляните редовно използвали огромни кожени мехове и духала, с чиято помощ насочвали вонящия пушек от предварително запалени специални смеси към противниците си, затворили се в някоя силно укрепена сграда, потърсили укритие в скалните пещери или пък опитващи се подкопаят стените на обсажданата от тях крепост. Разбира се, силната зависимост на подобни “оръжия” от външни фактори (като посоката на вятъра например), а също - отсъствието на противогази и на синтетични химически вещества, са правели прилагането им твърде рядко и проблематично. Впрочем, същото се отнася и до опитите за създаване на “бактериологични оръжия”. Известно е, че нахлуващите от Изток хунски орди, а по-късно и монголите, бомбардирали обсадените от тях градове (с помощта на катапулти) с глинени гърнета, пълни със заразени от чума гризачи. Има немалко древни и средновековни гравюри, показващи, как през стените на обсаждани крепости се прехвърлят трупове на умрели животни с надеждата да бъде предизвикана епидемия сред защитниците им. Разбира се, подобни експерименти, следва по-скоро да се разглеждат като епизоди от историята на човешката лудост, отколкото от тази на военната техника. Защото едно оръжие може да се нарече “бактиериологично” само ако онзи, който го използва не рискува също да пострада от него. А в древността такива гаранции, разбира се, въобще не са съществували. Малко по-различно стои въпросът с тъй наречените “топлинни” и “лъчеви” оръжия. Известни са много легенди за използвани в древността своеобразни “лъчи на смъртта”, но най-известната е тази за “Огледалото на Архимед”. Създаването му е подробно описано в трудовете на живелия през ІІ в.н.е. гръцки писател Лукиан, многократно цитиран по-късно от учени, философи и художници от епохата на Възраждането. Според Лукиан, Архимед направил огромно шестоъгълно огледало, съставено от множество малки четириъгълни огледалца. Всяко от тях се крепяло на лагери и се задвижвало със специални метални вериги. По този начин огледалата можели да бъдат поставени под такъв ъгъл, че отразените от тях слънчеви лъчи да се фокусират в една точка, на разстояние полет на стрела от огледалото. По време на обсадата на Сиракуза от римляните (211 пр.н.е.), Архимед успял по този начин да запали няколко римски кораба. Историята е добре известна, а редица учени виждат в огледалото на Архимед първообраза на днешния лазер. Има обаче и немалко смущаващи неща. На първо място, съмнение предизвиква самата възможност да бъде създаден подобен механизъм. На второ, учудва мълчанието по този въпрос на класическия историк на Пуническите войни Полибий, а също и това на хора като Тит Ливий и Плутарх, които също не споменават нищо за “лазерното оръжие”, уж създадено от великия грък. И накрая, защо никой след Архимед не се е опитал да възстанови това оръжие? Защо римляните, след превземането на Сиракуза, не са го направили? В края на краищата, те неведнъж са доказвали, че могат успешно да заимстват техническите и военни постижения на своите противници. Но, ако съмненията по отношение на “древните лазерни оръжия” изглеждат основателни, това съвсем не може да се каже за тъй наречените “топлинни” оръжия, най-известното между които е, разбира се “Гръцкият огън” Според някои легенди, за първи път неизвестен вид огнехвъргачки са били използвани в древна Асирия, при обсадата на един град, намиращ се върху територията на днешен Ирак. Историците обаче твърдят, че първият достоверен случай за употреба на запалителна смес, “изстреляна” от специални тръби, е свързан с битката при Делия (424 г.пр.н.е.) в Древна Гърция. Тръбите са представлявали кух дървен ствол, а запалителната течност – смес между суров нефт, сяра и масло. Малко по-късно гърците създават и огнехвъргачка изстрелваща вече не запалителна смес а истински огън. Според схемите, стигнали до нас, за тази цел се използвало нещо като пещ с дървени въглища, в която с помощта на големи мехове се нагнетявал въздух и пламъкът, съпроводен от оглушителен шум, изригвал от специалния ствол, вероятно на не повече от 5-10 метра. Разстояние, което не е чак дотам безопасно, ако огънят е бил изстрелван срещу чужд кораб, непосредствено преди абордаж или пък, ако са го използвали за подпалването на обсадните съоръжения на противника. Известно е, че с подобни огнеметни оръжия са били снабдени и някои римски кораби. Що се отнася до истинския “гръцки огън”, той се появява едва през “тъмните векове”, т.е. в ранното Средновековие. Смята се, че е изобретен от един сирийски грък на име Калиник, принуден да избяга след арабското нашествие от родния си Баалбек (или Хелиополис). Според византийските източници, годината, в която Калиник създал страшното си оръжие, е 673. “Течният огън” се изхвърлял от специални сифони, като продължавал да гори и във вода. Постепенно “гръцкият огън” се превърнал в истинско “абсолютно оръжие” в морските битки, защото скупчените един до друг дървени кораби са били идеалната цел за подобна запалителна смес. И византийските, и арабските историци са единодушни за смайващия ефект от употребата и, отбелязвайки, че опитите да се гаси с вода само подхранвали пламъка и единственото спасение било за тази цел да се използва пясък. Точната рецепта за изготвянето на “гръцкия огън” обаче, си остава загадка и до днес. Сред съставките и обикновено изброяват нефт, различни видове дървесни масла и смоли, както и (задължително) някакъв секретен “компонент”. Съвременните изследователи са на мнение, че той бил смес от първичните фракции на нефта със сгъстители (негасена вар, борова смола, селитра, сяра). Тази смес от негасена вар и сяра, се запалва при съприкосновение с вода, а също и от някакви смолисти “носители” като нефт или асфалт. Опитите да се възпроизведе това оръжие не са много успешни. За първи път тръбите с “гръцки огън” били монтирани на византийските бойни кораби “дромони”, а после се превърнали в основно оръжие и на останалите морски съдове от флота на Империята. През 673 г., според византийския историк Теофан, арабският флот за първи път потеглил към Константинопол. Корабите презимували в Киликия, след което се насочили към столицата. Когато император Константин ІV разбрал за приближаването им, наредил да бъдат подготвени няколко огромни двупалубни “дромона”, снабдени с “гръцки огън”, както и други, натоварени с резервни тръби. Още при първия сблъсък византийците запалили два от най-големите кораби в арабския флот, а войните на Исляма били така потресени, че моментално потеглили обратно към Сирия. Второ подобно нашествие арабите подготвят през 718, този път с два огромни флота. Единият дори успял да стовари десант в Тракия (който обаче бил напълно унищожен от армията на българския владетел Тервел), но по-късно и двата били разгромени напълно от Въоръжените с огнепръскачки византийски кораби По-всичко изглежда сифоните, изхвърлящи “гръцкия огън”, били направени от бронз. Как точно за изтрелвали тайнствената смес обаче, си остава загадка. Вероятното разстояние на обстрела е било около 25-30 м., т.е. напълно достатъчно да попречи на вражеските кораби да се сражават пълноценно. Така, въпреки съкрушителните поражения, претърпени от византийците срещу арабите в Сирия и Мала Азия, Константинопол и континентална Гърция останали недостъпни за бойците на Аллах. Впрочем, Империята успешно използвала страшното си оръжие и срещу други враждебни флотилии. В частност, през 941, с негова помощ, напълно бил унищожен флотът на руския княз Игор, появил се край Константинопол. Една от многото загадки, свързана с това, може би най-страшно, оръжие на древността, е, защо византийците не са могли да защитят с негова помощ столицата от обсаждащите я кръстоносци, а по-късно и от турците? Между другото, от ХІІ век нататък съобщенията за използването на “гръцкия огън” почти съвсем изчезват, или са очевидно недостоверни. Едно от обясненията е, че тайната е била известна на съвсем тесен кръг от посветени, които са загинали в династичните междуособици по онова време. А може би, загубвайки достъп до нефтените находища около Каспийско море, Империята е загубила и необходимите суровини за изготвянето на “гръцкия огън”? Кой знае? Съставът на гръцкия огън + химичните формули на действие на оръжието... Вар, напоена с нафта (?) се изхвърляла чрез базука/сифон в морето. Варта се възпламенявала веднага, след допир до огън или до вода. Съдържание на гръцкия огън: нафта, катран, горливи масла (земен газ, нефт), сяра, селитра, негасена вар, лепило, смоли (колофон и други) фосфорит и др. калциеви фосфиди и др. Механизъм на запалване: CACO3 -> CaO + CO2 CA3(PO4)2 + 8C -> Ca3P2 + 8CO (въглероден оксид) Ca3(PO4)2 + 7CO -> Ca2P2 + CaO + 7CO2 (въглероден диоксид) Ca3P2 + 6H2O -> 3Ca(OH)2 + 2PH3 (фосфин) Ca2P2 + 4H2O -> 2Ca(OH)2 + P2H4 (течен фосфороводород / дифосфин) PH3 + 2O2 -> H3PO4 (ортофенова киселина ?) 2P2H4 + 7O2 -> 2H3PO4 + 2HPO3 (метафосфорна киселина)... ...и се запалват нафтата, катранът, сярата, селитрата и другите горливи съставки на гръцкия огън. А за тези, които не разбират от химия... Повишаването на концентрацията на водородни катиони (Н+) в средата (разтвора) намалява рН стойността - средата (разтворът) става по-силно кисела, увеличава се киселинността на средата. Скалата за киселинност е от 0 до 11. Тук рН 7 се смята за неутрална среда, стойности < 7 сочат кисела среда, а стойности > 7 - силно алкална такава. HCl + NaOH = NACl + H2O Това е реакция между киселина и основа. Взаимно се неутрализират. Някои шампоани имат рН 5,5, Кока-Колата има рН 3,3, а стомашната киселина - 1,5.

От математик историк не става. Това е вярно. Един от директорите в едно от училищата, в които съм работил, веднъж каза обратното - че от историк математик не става. И беше абсолютно прав - ако се съди по мен... Матеметиката никога не е била моя силна страна.

Суши може да се яде и с ръце Въпросът: "Наши клиенти ни поканиха в суши бар. Не бях ходила на такова място и бях доста объркана, но нямаше как да откажа. Направи ми впечатление, че някои от присъстващите на масата използваха клечки за хранене, а други - вилици и ножове. На мен лично ми е много трудно да се храня с клечки и затова помолих за вилица и нож, което вероятно е неправилно, но в противен случай изобщо нямаше да мога да се храня. Моля, кажете как е правилно да се ядат различни ястия в суши бар, например - суши, ориз, сашими? Допустимо ли е някое от тях да се пипа направо с ръце?" Отговорът: Смята се, че през VII в. от н.е. суши се пренася в Япония от Китай заедно с консервирането на рибата. За ферментацията са били необходими ориз и сол. Така японците започнали да правят суши. Обикновено в суши бар първо се поднасят малки кърпи, с които се бършат ръцете (не лицето, както често грешно се прави), и след това се сервират ястията. Клечките са традиционните прибори за хранене в суши бар, а някои видове ястия се сервират и с лъжица. Суши се яде с ръце или с клечки. Когато се яде с ръце, се държи с палеца и показалеца. Към суши се сервира купичка с малко соев сос, към който в зависимост от вкуса може да се прибави и японски хрян (зелена паста). Имайте предвид обаче, че някои видове суши са приготвени с хрян. Всяко суши се топи в купичката със соев сос от страната, от която са сложени зеленчуците, яйцата, рибата и други, т.е. откъм горната страна, а не от страната на ориза, защото оризът може да сe отрони в купичката. Добре е едно парче суши да се хапне наведнъж. Опитите да се раздели на две части биха разрушили красивите топчета. Все пак, ако ви е трудно наведнъж, можете първо внимателно да отхапете половината. Всеки път се топи в соевия сос. Маринованият джинджифил, който се сервира със суши, се яде самостоятелно. Той спомага за изчистване на вкуса в устата по време на ядене на различни видове суши. Ако си поръчате сашими (тънки парчета сурова риба без ориз), тогава се използват клечките или вилица. Можете да сложите от хряна направо върху сашими и тогава да топите в соевия сос. Купичката с ориз (както впрочем и купичката със супа) се повдига от масата и се придържа под брадичката, което помага от клечките да не пада храна. По принцип супата се пие направо от купичката, а за зеленчуците накрая се използват клечките или лъжица. Върху ориза никога не се слага соев сос. Ястия с ориз, месо и сос се ядат с лъжици, тъй като с клечки е доста трудно. Темпура, тофу и други се ядат с клечки или с вилица и нож. Ако ядете с клечки и не успеете да разполовите парчето, тогава поднесете го с клечките към устата си и отхапете част от него. Макаронени изделия се ядат с клечки, като се всмукват с уста, което обикновено е съпроводено със звук. Ако ви се наложи да си вземете храна от обща чиния на масата, тогава обърнете клечките си от към горния край (по-дебелия) и така сервирайте във вашата чиния. След това продължете да се храните, като използвате тънкия им край. След приключване на храненето клечките се оставят успоредно една на друга в чинията, като тънкият им край е насочен наляво. Никога не ги оставяйте в купичката с ориз (в Япония това се прави само на погребения). * Кристина Крънчева е завършила швейцарското училище за етикет и международен протокол Institut Villa Pierrefeu. Има лиценз за консултант по корпоративен етикет и международен протокол от The Protocol School of Washington®, САЩ. Фирмата „СМ консултинг“ ЕООД организира обучения. Можете да пишете на e-mail: etiket@capital.bg . http://www.karieri.bg/

Задължително е в ресторант да се яде с клечки. Е, може да помолиш и за вилица, но това значи всички да те гледат в устата и да се чудят, как съумяваш да се справиш с един толкова мъчен за експлоатация прибор.

Веднага възниква въпросът: “Как се яде само с две дървени клечки, вместо с метални нож, вилица и лъжица?”. Това гениaлно изобретение датира още от времето на династията Чжоу (XI - III век пр. Р. Хр.). Те са изобретени някъде през XI век пр. Р. Хр., малко след Троянската война (състоялa се в XII век пр. Р. Хр.). Тогава пръчиците служели за ядене на месо, зеленчуци и плодове, а оризът просто се ядял с ръка. Пръчиците/клечките за хранене, в онова далечно време, се наричали “чжу”, но тази дума се свързвала с лоши поличби, суеверията надделели и те получили наименованието “куаи”. По - късно, към него бил добавен йероглифът за бамбук - “цзъ”. Така се получило названието “куаицзъ”. В писмени паметници, датиращи отпреди повече от 3 000 години, има твърде интересни описания на пръчиците за хранене. Оказва се, че първоначалната им форма е запазена непроменена чак до наши дни!!! За направата им, били използвани различни материали: благородни метали, слонова кост, нефрит, скъпо дърво... С помощта на сребърни пръчици тествали храната на владетеля и, ако в нея била сложена някаква отрова, пръчиците веднага променяли цвета си. Съвременните пръчици са с дължинa ок. 25 см., леко удебелени в единия край, където се хвaщат. Всеки човек си служи с пръчиците строго индивидуално. А, по това, може да се познае какъв е той по характер. Как да ползваме клечките?! Много е лесно. Поставени една върху друга, двете клечки се хващат с дясната ръка така, сякаш се държи молив или писалка. Двете долни връхчета трябва да се докосват, но да бъдат свободни и да се движат като щипка на рак. Горната трябва да бъде съвсем малко по-напред от долната (както и молива е по-напред от острието на пергела, за да може да се опише окръжност). Горната пръчица трябва да се придържа с върховете на палеца и показалеца, а долната лежи неподвижно върху възглавничката на средния пръст, като също се придържa от палеца. Гостът, който за първи път хваща пръчици в ръка и не може да се справи с тях, няма да изглежда невъзпитан, ако поиска да му донесат европейски прибори или, в краен случай, започне да се храни с порцеланова лъжица. Задължително е в ресторант да се яде с клечки. Е, може да помолиш и за вилица, но това значи всички да те гледат в устата и да се чудят, как съумяваш да се справиш с един толкова мъчен за експлоатация прибор. Разположението на сътрапезниците около масата също е свързано със старинни ритуали, а тук вече етикетът строго се спазва. От дясната страна на домакина сяда най-високопоставеният гост, а от лявата - неговата съпруга, след нея сяда следващият по важност гост. Останалите сътрапезници се подреждат според възрастта и обществения си ранг. В домашна обстановка, мястото на домакинята остава празно почти до края на угощението. Китайските ястия са вкусни, само когато са току що приготвени (!!!) и това обрича домакинята да прекарва по-голямата част от времето пред готварската печка. --- До XVI век, европейците са ползвали само лъжици и ножове, като дори и най-богатите са носeли в себе лъжица, плюс чиния и чаша, а за нож се е използвало наличното хладно оръжие, което след хранене са избърсвали в дрехите си. В един момент, по-гостоприемните домакини са започнали да дават чаша, която се е предавала по редицата и всички са пиели от нея, както и лъжица, с която са ядяли всички. До преди XVI век, в Средновековна Европа са използвали малки дървени дъсчици и залци хляб за прибори. Монтен, който е основоположник на идеята за разделението на властите, е посетил Швейцария и е бил шокиран, че там на масата има толкова лъжици, колкото и сътрапезници, а месото се е вземало от общата чиния с помощта на нож, а не - с ръце (значи, французин, несъмнено много образован, отива в късносредновековна Швейцария и е шокиран от нравите им, явно не само във военното дело са дръпнали напред.) Вилицата се появява в края на XVI век във Венеция и се разпространява много бавно из Европа, дори един немски проповедник я смятал за дяволски разкош: "Господ ни е дал пръстите, защо ни е това странно оръдие?" Първото споменаване на вилица в Англия е от 1660 г. За Франция, Сен-Симон описва обяд по времето на Луи XIV и се надсмива над “чудовищния чистофайник” херцог Монтозие, който ползвал вилица, и възхвалява Луи XIV, който яде с пръсти. Същият забранил използването на вилици, които явнo вече са почнали да се разпространяват сред по-знатинте хора. Но пък, за сметка на това, на кралските трапези са се предлагали множество салфетки, както е бил разпространен и обичаят да се топят ръцете в парфюмирана вода.

За вилиците, клечките и пръстите в-к "ДНЕВНИК" Въпросът как се храним никога не е бил по-маловажен от въпроса с какво. Начинът на хранене безпогрешно издава отношението към живота, приетата естетика и въобще тъканта и икономиката на едно общество. В същото време театърът на храненето не би съществувал без сценографията и реквизита си - масата, чашите, свещите, салфетките, приборите. Начинът, по който се храним, винаги е бил първият белег за типа цивилизация, а и с известни уговорки - и за т.нар. цивилизованост. Например знаем, че тибетският монах се храни с пръсти, японецът - с клечки, европеецът - с нож и вилица. Какво може да значи това? Представете си японеца: той отправя двете тънки пръчици към деликатната, поднесена на малки хапки храна. А те са такива не само за удобство, а защото в тази култура същественото е в детайла. В тази картина движенията на клечките с храната приличат на рисунък с тънка четка. С малко повече въображение ще ви се стори, че те сякаш очертават някакъв йероглиф. Пръчиците първо посочват хапката избраница, отправят се към нея, накрая се спускат и издигат нагоре внимателно избрания фрагмент. С клечките (закон!) никога не се къса, не се набучва и изобщо не се извършват никакви по-агресивни действия. Нищо, че през средните векове европейците описвали японците като "хора, които ядат с малки шпаги". Още по-малко са допустими жестове като сочене, размахване или, не дай, Боже - почесване. Този танц на пръчиците се извършвал в Япония още по времето, когато в Европа изпълнявали своеобразен етюд с пръсти. Времето, в което европеецът започва да "работи" с две ръце, идва доста по-късно в историята. Чак през XVII век започва с едната ръка да боде, с другата - да реже в чинията. Има и специални уреди за извършването на тези действия - ножът и вилицата. Доста варварско, но така или иначе този маниер се е наложил в световния хранителен етикет. В една будистка култура древният монах ще предпочете да се храни направо с пръсти. След задължителното измиване на ръцете той първо ще отправи молитва, която е по-важна и от самия акт на хранене. Използването на посредник между него и храната му твърде много го отдалечава от природното. Храненето за него, което освен това никога не е разточително, е ритуал, в който не бива да се намесват материални приспособления. Този човек всъщност много повече медитира, отколкото консумира. В момента западният човек използва този маниер само в ситуациите, в които иска да демонстрира, че се отдалечава от цивилизацията и се доближава до природното. Тук влизат събитията, които някои наричат "теферич" - разбирайте всякаквите пикници, лагерувания или барбекюта. Някога обаче храненето с пръсти изобщо не означавало нецивилизованост. Тъкмо напротив: през XVI век един немски проповедник осъдил това дяволско разточителство: "Щеше ли Бог да ни даде пръсти, ако искаше да си служим с този инструмент?" Великият хуманист Мишел дьо Монтен също не бил добре запознат добре с въпросния инструмент. На едно място той се самообвинява, че яде бързо, толкова бързо, че "понякога от припряност си ухапвам пръстите". И добавя, че понякога все пак му се налагало да си помага с нож и вилица. Това, което например през Средновековието се смятало за връх на изискаността, днес е недопустимо безобразие. Тези хора ровели с ръцете си от обща чиния и си предавали една и съща чаша, от която пиели. Интересно, че точно тогава се появява един маниер, който, зле разбран, днес от мнозина се смята за много елегантен. Феодалите протягали кутретата си, за да може поне един пръст да им остане неомазан в лой. Той в същото време не стоял безучастен - него топели в сосове и подправки. Най-вероятно оттогава е изплувал трогателният навик на някои да пият от чаша или да държат вилицата със сочещото в неизвестна посока кутре. Смятат го за много префинено, но не е. Особено ако се знае какъв е произходът на въпросния жест. Тези древни аристократи извършвали и ред други действия на масата. Например изсеквали се в покривката - персоналните салфетки ще се появяват много по-късно. Смята се, че добрите маниери и това, което може да се нарече етикет, идват с едно произведение на Еразъм от 1530 г., което всъщност си било истински бестселър за времето: трактата "За цивилизоваността на децата", който бил преиздаден над 30 пъти в следващите шест години. В него наред с други неща философът обяснява, че веднъж сдъвкана, храната не бива да се изплюва обратно в чинията. Но да не забравяме, че това е времето, в което, според антрополога Питър Фарб салфетките за издухване на нос започвали много бавно да навлизат, а уринирането се превърнало в дейност, която изисква пълно уединение. Малко по-късно се появила и представата за цивилизовано поведение, което трябвало да разграничи възрастните от децата, аристокрацията от простолюдието, европейците от "диваците", както ги наричали, и които били откривани в различни части на света. Първата стъпка към цивилизацията идва от швейцарците - те започнали да използват персонални ножове. Дали това не са предтечите на прословутите джобни ножчета на швейцарската армия? Във всеки случай пак Монтен, учуден, обяснява: "...никога няма да видите швейцарец без нож, с който те си вземат от всичко и никога не бъркат в подноса с ръка." Всичко това при една толкова мирна нация... По-късно случаят с вилицата се развива в същата посока: хората си я получават лично. Един пътешественик, англичанинът Томас Корейт, я открива в Италия, занася я обратно на своите приятели в Англия, те я разглеждат, после й се надсмиват и й дават името farciferus. Вилодръжка В началото вилицата била като малка вила - само с две остриета. В края на XVII век тя става повсеместна, макар и доста колебливо: Луи XIV бил възхвален от Сен-Симон заради умението му да яде с пръсти толкова изящно птичата си яхния. В същото време вилица използвал херцог Монтозие от неговия двор, който обаче имал репутация на човек със "съмнителна чистоплътност." По-късно вилицата се мултиплицирала в десетките си превъплъщения: за риба, раци, стриди, фондю или за охлюви. Етикетът стигнал своята екстремност в обратна посока: Описани са и ужасяващи истории от Оксфорд и Кеймбридж за изпит, в който възпитаниците им трябва да консумират различни плодове с нож и вилица. В един от колежите имало годишна вечеря с непростим ритуал изпит, при който клетниците се борят с гроздови зърна, череши и нарове. И все пак хранителният етикет си остава европейски. Най-аристократичният и изискан жест на маса досега е демонстриран само от един полски шляхтич, който бил поканил гости на богато угощение. За да предпази своите приятели от неудобството да изцапат масата и да се изложат, той се изправил в началото на вечерята, вдигнал първия си тост, и рекъл: "Господа, правя това, за да се чувствате удобно в моя дом!" И излял чашата си с вино върху покривката. Така е, благородството задължава. Особено когато си на маса.

Приложните изкуства в България Според закона за авторското право, в България се практикуват общо 129 занаята. 20 от тях са включени в графата "художествени". Това са: - художествена обработка на кожа, - медникарство, - художествено леене, - звънчарство, - ножарство, - везбарство, - копаничарство, - гайтанджийство, - художествено плетиво, - изработване на накити, - на художествени тъкани, - на национални костюми, - на изделия от ковано желязо, - на национални кукли, - на старинно оръжие, - на народни музикални инструменти, - иконопис, - стенопис, - художествена керамика, -художествена обработка на дърво. Къде минава тънката граница между занаятите и изкуството? Има ли изобщо такава? Какви са пресечните точки между тях? А какви са разликите помежду им? Според едни изкуствоведи, между двете понятия няма ясна граница. Според други, границата между двете понятия е призрачна като хоризонта. Според трети пък, пропастта между изкуството и занаятите е толкова широка, колкото тази между таланта и гения. Екатерина Радева от Фондация "Българска традиция" твърди: "Когато изкуството стане начин за печелене на средства, когато започне масово производство на определен предмет, то се превръща в занаят." --- http://hsh.iccs.bas.bg/ http://www.webcrafts.bg/ http://www.webcrafts.bg/articles.asp?id=7 http://www.bgcrafts.com/ http://www.kiler-bg.com/ http://www.art.bg/ http://art.edabg.com/ http://www.bgartshop.com/ http://bagpipe-bg.com/

История на Картаген Финикийското име на Картаген – Kart Hadasht или Quart Hadasht- означава “Нов град” или “Нова земя”. Римляните го наричат Carthago. Името “пуни” бива дадено на западните финикийци, както и на стоките, произвеждани от тях. Град Картаген се намира на около 16 км. североизточно от дн. град Тунис. Черепите, открити при местата за погребения в Картаген, са твърде разнородни и свидетелстват за смесени расови типове. Градът е основан от преселници от Тир, към които са се присъединили и кипърски колонизатори, но нека добавим и факта, че жителите на Картаген често се женели за чужденки. Преселниците са били предвождани от Елиса (името Дидона – Скитница – е неин прякор), сестра на тирския цар Пигмалион. Пигмалион е от династията на царете Итобаал (933 пр. Р. Хр.) и Хирам. Картаген е основан през 814 г. пр. Р. Хр. (А Рим ще бъде основан 61 г. по-късно.) Принцесата напуска родния си град, последвана от част от своите близки, от богати съграждани, от множество обикновени граждани – моряци, търговци, войници, както и от роби. Преселението става поради неизвестни за нас социално-икономически или политически причини. (Има сведение, че Пигмалион убива съпруга на Елиса – Ацерба.) Преселниците се отправят към внимателно избрано финикийско селище, което, по това време, вече съществува от няколко века (от 1215 г. Пр. Р. Хр.? – преди падането на град Троя), но не ни е известно първоначалното му име. На път за бъдещия Нов град (Карт хадашт), принцесата минава през остров Кипър (тогава – контролиран от финикийците). Великият жрец на острова, заедно със своите роднини и приближени, решава да последва преселващите се финикийци. От бреговете на острова са отвлечени няколко групи млади момичета, за да бъдат заселени в Картаген. Когато пристига на африканския бряг, Елиса влиза в контакт с местните жители. Техният владетел решава да й се подиграе и й отпуска земя за заселване, равна на една опъната на земята волска кожа. Бъдещата царица нарежда голямата волска кожа да бъде нарязана на много тънки ленти. С лентите, отрязани от волската кожа, Елиса оградила достатъчно голямо място, достатъчно да приюти бежанците. Жителите на финикийския град Утика (северно от Картаген) започнали да търгуват с картагенците. Местният владетел Ярба поискал да се ожени за Елиса, но тя се страхувала от него. Поискала отсрочка, за да направи помен на мъртвия си съпруг. Когато запалила кладата, построена в негова памет, и извършила жертвоприношението, тя, от мъка по умрелия, се хвърлила в пламъците. След смъртта си, тя е почитана като богиня. Построили й храм недалеч от пристанището. В продължение на 4 века, след 814 г. пр. Р. Хр., картагенците плащали годишен данък на местния владетел. През VII и VI век пр. Р. Хр., Картаген постепенно успява да измести града-майка – Тир, който попаднал под ударите на асирийците и на персите. Това е легендата за основаването на град Картаген, която знаем от разказите на историците Тимей и Помпей Трог.

Важни дати в историята на Картаген 4 000 г. пр. Р. Хр.: първи прояви на човешко присъствие в района на бъдещия Картаген 1215 г. Пр. Р. Хр.: На мястото, където, по-късно, ще бъде създаден Картаген, е основано финикийско селище. Не е ясно, каква е съдбата на това селище, към момента на преселението там на жителите от Тир. 814 пр. Р. Хр.: Преселение на жители от финикийския град Тир и основаване на Картаген. Новият град се развива бързо, превръщайки се в могъща средиземноморска сила. Именно борбата за владеене на Средиземно море ще изправи Рим срещу Картаген. (Според някои историци, градът е основан ок. 750 пр. Р. Хр.) 264 - 146 пр. Р. Хр.: Период, в който протичат три римо-картагенски войни, наречени “пунически”. Като краен резултат, Катаген е разрушен. 146 пр. Р. Хр. - 439: Основаване на римската провинция (колония?) Африка. Малка част от земите на Картаген са дадени на Нумидия. Развиват се земеделието и урбанизацията. Градът просперира. 439: Вандалите, под предводителството на Гензерих (Гейзарикс?), превземат Картаген. Подкрепят арианството и провеждат гонения срещу християните. 533 (или 548?): Превземане на Картаген от византийците. Градът отново разцъфтява. 647-698: Начало на арабо-мюсюлманската епоха. Основаване на Кайруан от Окба ибн Нафаа (670) и превземане на Картаген от арабите (698). 800-909: Експанзия на исляма и утвърждаване на династията на Аглабидите. Построяване на джамията Зитуна в Тунис (800). Кайруан се превръща в политически и интелектуален център на областта Магреб. В Кайруан се намират най-древните джамии в областта. 909-1159: Управление на владетелите от династиите Фатимиди и Зариди. Град Махдиа, основан в 921 г. , става столица на тяхната държава. 1159-1230: Владетелите от династията Алмохади обединяват държавите в областите Магреб и мюсюлманска Андалузия. Властта им се разпространява в Андалузия и Триполитания. 1236-1574: Владетелите от династията Хафсиди в Тунис – васали на Алмохадите, се обявяват за независими от тях. 1574: Тунис е анексиран от османските турци. 1705 - 1957: Управление на владетелите от династията на Хюсеинитите. Епоха на важни реформи. Банкрут на банковата система (1869). Великите сили Великобритания, Франция и Италия се борят за надмощие в Тунис. 1881-1956: Тунис става френски протекторат. Франция третира Тунис като своя колония. Развиват се индустриализацията и земеделието, въвежда се френския опит (know-how, savoir-faire). Антиколониалната съпротива в страната е постоянна. 1956 (20 март): Тунис става независим. 1957 (25 юли): Обявяване на Тунис за република. Първият президент на независим Тунис е правистът Хабиб Бургиба. 1959 (1 юни): Приемане на първата конституция на Република Тунис. 1963 (15 октомври): Френските окупационни части напускат последната си база в Тунис – Бизерт. 1987 (7 ноември): Премиер министърът Зин ел Абидин Бен Али наследява президента Хабиб Бургиба. Той е следващият президент на Тунис. 1994: Опозицията вкарва свои представители в Парламента.

Европейски езиков паспорт Част от Европейското Езиково Портфолио, Езиковия паспорт дава информция за езиковите умения, квалификция и опит за всеки индивид. Езиковото Портфолио е документ, който описва езиковата компетентност на неговия притежател. В него той има възможност лично да отразява своите знания и умения по различни езици, които учи или е учил, както и опит и познания за други култури. Европейското Езиково Портфолио е и инструмент за изграждане на умения за самооценка и планиране на изучаването на чужди езици през целия живот. То дава възможност за анализиране и по-добра организация на учебния процес. Езиковото Портфолио се състои от три части: 1. Езиков паспорт – той отразява общите езикови знания и умения на притежателя на портфолиото в определен момент спрямо Таблицата за самооценяване от Общата европейска рамка по езиците на Съвета на Европа, както и получените официално дипломи и сертификати. 2. Езикова биография – тя описва индивидуалния начин на изучаване на чужди езици. Притежателят посочва какво може да прави на всеки един от езиците, които учи или е учил в училище и извън него, както и описва междукултурният си опит. Езиковата биография служи за самооценка и насърчава осмислянето и планирането на индивидуалните нужди от изучаване на чужди езици. 3. Досие – в него се събират документи илюстриращи информацията вписана в езиковия паспорт и езиковата биография. Към момента, Европейската валидационна комисия на Съвета на Европа е одобрила 53 модела на ЕЕП, сред които е и българският Европейски езиков портфейл /ЕЕП/ за професионални цели чрез сътрудничество на девет институции от пет европейски страни по инициатива и под академичното ръководство на катедра Западни езици на Софийския университет "Св. Св. Климент Охридски".

Какво представлява Европейското езиково портфолио? Екатерина ПОПОВА, Берлин - София в-к "Капитал" Езиковото портфолио е създадено въз основа на Общата европейска рамка за изучаване на чужди езици, с която през 1998 г. СЕ за първи път разпространи езикови критерии, валидни за целия континент (виж таблицата). С езиковото портфолио гражданинът на която и да е европейска държава може да се легитимира на което и да е място на континента. Целта на този документ е да помага за по-голямата мобилност на хората в обединена Европа при кандидатстване за работа независимо от националността на фирмата или при постъпване в средно или висше училище. Портфолиото е универсално. То е предназначено за хора на възраст над 16 години. То документира историята на изучаването на всички чужди езици, с които човек се е занимавал във и извън учебните институции. Целта му е да мотивира хората да учат езици през целия си живот, да се научат да самооценяват знанията си и да осмислят опита си, включително придобития в интеркултурна среда. То е едновременно средство за информация и ориентир в процеса на езиковото обучение - по него всеки нов преподавател може да се ориентира откъде трябва да продължи обучението си неговият ученик, в група на кое ниво трябва да бъде включен. Портфолиото трябва да се осъвременява непрекъснато и да расте заедно с увеличаването на индивидуалния езиков опит на своя притежател. Европейското езиково портфолио съдържа три елемента - езиков паспорт, езикова биография и езиково досие. Паспортът определя нивото на езиковите умения по европейската езикова скала на базата на самооценка. Добавят се още резюме на преминатото езиково обучение и списък на притежаваните сертификати и дипломи. Езиковата биография излага подробно в хронологичен ред езиковия опит - в кои страни, под каква форма и в какви училища е изучаван съответният език. В езиковото досие пък се събират всички доказателства за владеене на даден език. В момента хартиеният вариант на Европейското езиково портфолио съществува на 10 езика - английски, френски, немски, италиански, испански, баски, румънски, полски, руски и български. Подготвят се версии на турски и арабски. Европа създаде електронно езиково портфолио. Пилотната версия на документа е разработена на английски и на френски. През юни 2000 г. Съветът на Европа (СЕ) валидира първия модел за систематизиране на информацията за знанията и уменията по чужди езици, придобити в продължение на целия съзнателен живот на човека. Става дума за Европейското езиково портфолио, разработено от Асоциацията на организациите, които провеждат езикови изпити в Европа (ALTE), и от Европейската асоциация за качествени езикови услуги (ЕAQUALS). Портфолиото не просто дава сведения какви чужди езици владее неговият притежател и на какво ниво, но вече е достатъчно познато и има еднаква тежест във всички държави от Европейския съюз (ЕС). Пет години след пускането на хартиеното издание на документа създателите му разпространиха негова електронна версия. Нейната премиера се състоя неотдавна на втората международна конференция на ALTE в Берлин и предизвика огромен интерес. Целта на електронното езиково портфолио е да позволи повече гъвкавост при неговото поддържане и актуализиране, както и при планирането на по-нататъшни действия за усъвършенстване на езиковите познания. То cлужи за дигитален архив. Използва компютъра като контейнер, в който в много по-голяма степен, отколкото при хартиения вариант, могат да се складират и съх*раняват доказателства за езиковите умения в най-различни форми (сканирани документи, аудио- и видеозаписи, графики). „Хартиеното портфолио има своите предимства като структура, формат, съдържание и ние сме ги запазили. В електронния вариант обаче няма нужда да попълвате едни и същи данни на няколко места, нито пък да преписвате езиковия паспорт, когато стигнете до по-високо ниво“, обясни при представянето Браян Норт, един от създателите на oбщата европейска рамка за изучаване на чужди езици и на Европейското езиково портфолио. За разлика от хартиения вариант електронната версия е много лесно достъпна (сваля се от интернет), пести хартия и място и е напълно безплатна за потребителите, подчерта Норт. Освен това може с едно натискане на клавиша да бъде изпратена до всяка точка на света (където например кандидатствате за работа) или да бъде разпечатана. Личното електронно езиково портфолио не е уеббазирано. То се попълва и поддържа не в интернет, а след като предварително се прехвърли на харддиска на компютъра. То може да се свали от собствения му сайт (http://www.eELP.org/) или от сайтовете на двете организации, които са го разработили - ALTE (http://www.alte.org/) и EАQUALS (http://www.eaquals.org). Продуктът е съвместим с Windows, Macintosh и Linux. Няма опасност някой друг да стигне до личната информация, която съдържа портфолиото. То може да се държи в домашния компютър. В един компютър преподавателите биха могли да пазят 20 или 30 портфолиа на свои ученици. Всички те са защитени с пароли. Продуктът е мултимедиен. В него могат да се вкарват текст, картина, звук, видео, графики. Той е особено удобен за хора с някакъв недъг, например с намалено зрение - те могат да регулират контраста на картината и големината на буквата, за да виждат по-добре, нещо, което не е възможно при хартиената версия. Всичко в електронната версия може да бъде запаметено, актуализирано, всеки екран може да бъде разпечатан, изпратен или съхранен. „Версията все още е пилотна и засега съществува само на два езика - английски и френски. Но ние имаме капацитета да разработим всякакви версии, включително такива, които не са на латиница“, съобщи съавторката на проекта Барбара Стивънс от езиковия център на университета „Кембридж“ (University of Cambridge ESOL Examinations). Стартовата страница на електронното Европейско езиково портфолио дава указания за регистрацията на новия потребител. При регистрацията администраторът иска име и имейл адрес. „Името е необходимо за персонализиране на продукта - всеки път, когато стартирате страницата и въведете паролата си, компютърът ще се обръща към вас по име. Адресът ви ни трябва, за да ви съобщим, когато сме направили някаква актуализация на сайта - добавили сме документ или пък сме разработили нова версия на друг език“, каза Барбара Стивънс. На страницата за регист*рация има също линк към подробно указание за ползване на електронното портфолио (EAQUALS ALTE Guided Pathway). Указанието помага да се ориентирате в навигацията на сайта. Най-добре го разпечатайте, за да можете да го ползвате по-лесно, когато разучавате продукта. Отделно от него към всяка част от портфолиото е прикрепено конкретно указание за нейното попълване и използване. От стартовата страница на портфолиото може да се стигне и до сайта на Съвета на Европа. Там може да се намери допълнителна информация за Европейското езиково портфолио и указания за неговото ползване от преподаватели по чужд език, както и от обучители на преподаватели. След като вече сте прехвърлили продукта на собствения си компютър и отворите първата му страница, Можете да изберете езика на който искате да работите - английски или френски. Трябва да зададете също езика или езиците, чието изучаване ще документирате. Стартовият екран съдържа линкове към трите части на портфолиото - езиковия паспорт, биографията и досието. В езиковия паспорт се отразява обобщеният лингвистичен опит. В него автоматично влизат данните, нанесени предварително на т.нар. страница за самооценка (self-assessment grid), разработена според европейската езикова скала с шестте равнища на разбиране, говорене и писане (виж таблиците). Тук потребителят сам преценява знанията и уменията си по съответния език. В паспорта са изброени също всички дипломи и сертификати, свързани с езиковото обучение, както и доказателствата за лингвистичен и интеркултурен опит. Може да се добавя всякаква информация за дипломи и придобити умения. Самият паспорт може да се запамети, да се изпрати по имейл, да се разпечата. В езиковата биография се отразяват конкретните цели и приоритети, които притежателят на портфолиото си поставя във връзка с по-нататъшното си обучение. Там се описват също историята на вече преминатото обучение и натрупаният езиков опит. В езиковото досие се съх*раняват всякакви доказателства за езиковите познания - дипломи, сертификати, препоръки, мостри от учебни работи, тестове и разработвани проекти. Могат да се вкарват файлове във всякакви формати от харддиска или от други носители. Разработката на пилотната версия на електронното Европейско езиково портфолио е отнела около година. Очаква се Съветът на Европа да я валидира съвсем скоро. Едва след това авторите ще мислят за нови версии на други езици. Кои ще бъдат те зависи от партньорите, които ще пожелаят да се включат в проекта. Електронното езиково портфолио вече се ползва от граждани на 60 различни държави не само от ЕС, а от целия свят - от Естония през Австралия и Тайланд до Япония. Неговите създатели продължават да събират мнения от потребители и да тестват нови идеи. --- А ТОВА вече не е от "Капитал" Езиково портфолио – 8 клас Слушане: Мога да разбирам по-дълги въпроси и указания, дадени в клас и по отношение на домашни работи. Мога да разбирам по-дълги текстове и по-бързо изговорени текстове, казани или четени от учителя или чути от запис. Мога да разбера, кога хората говорят за миналото, за настоящето или за бъдещето. Мога да разбера основната идея на текста, който слушам, както и подробности от същия. Мога да разбирам, когато се говори с нормална скорост, за неща, които съм изучавал. Разбирам инструкции, публични съобщения и анекдоти. Разбирам разговорни изрази, въпроси и съвети. Говорене Мога да говоря ясно по познати теми. Мога да отговарям на предсказуеми въпроси, свързани с някакви факти. Мога да да задавам въпроси, свързани с познати теми. Мога да общувам, при условие, че ако не разбера събеседника си, той повтори или преформулира своята мисъл. Мога да започна и да поддържам разговор по познати теми, да изказвам мнение, съгласие и несъгласие. Мога да говоря в минало, настояще и бъдеще време. Мога да задам въпроси, свързани с меню и да разбера отговорите. Мога да развеждам посетители и да дам описание на място. Мога да рецитирам поезия. Четене Мога да чета с нормален темп познат текст и да разбера информацията, която той носи. Мога да чета реклами, диплянки, брошури, менюта, етикети на стоки, писма, таблици, диаграми, хистограми... Мога да чета и да разбирам кратки откъси от книга. Мога да чета и да разбера текст, изразяващ чувства или мнение, например – поезия. Мога да използвам web-базирана пощенска кутия. (http://mail.yahoo.fr/) Мога да рецитирам поезия. Писане Мога да пиша под диктовка. Мога да резюмирам писмено текст. Мога да пиша пощенски картички и писма, в които да включа лична информация. Мога да си водя записки по време на разговор. Мога да пресъздам писмено кратък текст по памет. Мога да редактирам текст.

Арабски, берберски и турски династии Ето списък на династиите на араби, бербери и турци Омеяди (Уммаяди), Абасиди, Фатимиди, Алморавиди, Алмохади, Зариди, Велики Селджуки(ди), Селджуки(ди) на Рум, Еюбиди, Хафсиди, Мариниди, Абдалуадиди, Хашемити, Саудитци, Бур(д)жи, Бахри, Мамелюки, Османци. http://www.fordham.edu/halsall/islam/islam...The%20Caliphate

17 януари 1878 г. Руската конница, командвана от генерал Струков, превзема гр. Люлебургас. 1907 г. За патронен празник на ВНВУ е приета датата 2 май. 1913 г. Със заповед N:2, на генерал-лейтенант Васил Кутинчев се възлага командването на обединените армии (1-ва и 3-та БА) при атаката на Чаталджа.

16 януари 1875 г. Ражда се капитан II ранг Рашко Серафимов, началмик на Черноморската част на МВФ по време на Първата световна война. 1891 г. Ражда се генерал-лейтенант Иван Хаджипетков, началник на ГЩ на БА (10.12.1938 – 11.08.1941 г.) 1896 г. Ражда се генерал-майор Антон Балтаков, командир на 22-ра пехотна дивизия (30.03.1943 – 13.09.1944 г.) 1913 г. В Лондон са прекъснати преговорите за мир между съюзниците в Първата балканска война, от една страна, и Турция, от друга.

15 януари 1871 г. Ражда се генерал-майор Йордан Венедиков, талантлив военен теоретик, историк и журналист. Завършва с отличие ВНВУ. През 1895 г. е четнически воевода в Македония. През 1896 г. снабдява арменските въстаници в Цариград с оръжие, гранати и патрони.До 1902 г. служи в кавалерийските полкове в градовете Шумен и Пловдив. Завършва военна специализация в кавалерийска школа, а след това – и Военната Академия в Торино (Италия), отново – с отличие. През 1910 г., той вече е майор в ГЩ на българската армия и, по това време, публикува своя исторически труд за Сръбско-българската война. Участва в Балканската война като командир на ескадрон от Кавалерийската дивизия в сраженията при Лозенград и Люлебургас. През Първата световна война е командир на 4-ти кавалерийски полк от дивизията на ген. Колев и участва в боевете в Добруджа. В началото на 1917 г., е началник на Щаба на 4-та пехотна дивизия, а от месец март – главен редактор на военните списания. В края на войната, той отново е на фронта – като командир на 1-ва бригада от Беломорската отбрана. От 1919 г., Венедиков преминава в запаса и се отдава на военнонаучна и на журналистическа работа. С неговото име се свързват капиталните издания на Военноисторическата комисия към ГЩ на БА за Сръбско-българската война и др. Признание за неговата цялостна дейност е даденото му през 1936 г. звание генерал-майор от запаса. 1879 г. Зачислен е първият випуск юнкери във Военното училище (ВНВУ). 1897 г. Ражда се полковник Георги Дреников, командващ ВВС (14.09 – 01.10.1944 г.). 1914 г. В Сараево е убит австроунгарският престолонаследник Франц-Фердинанд.

14 януари 1892 г. Ражда се генерал-лейтенант Фердинанд Козовски, помощник-главнокомандващ (първи комисар) на Българската армия (15.09.1944 - 1945г.) 1945 г. Завършва двукратното преминаване на р. Дунав от войските на Първа българска армия.

13 януари 1851 г. В Копривщица се ражда Тодор Каблешков, участник в национално-освободителното движение, един от апостолите на Панагюрския революционен окръг, по време на Априлското въстание, автор на Кървавото писмо. 1878 г. Ражда се българският поет Пейо Яворов, самоубил се на 16 октомври 1914 г. 1913 г. Българското Главно командване изпраща директива до войската, с която уточнява нейните задачи, в случай на подновяване на военните действия след успеха на младотурския преврат. След младотурския преврат, новото турско военно ръководство (начело с Ахмед Изет паша) взима енергични мерки за укрепване на армията. Решено да продължи Балканската война, турското военно командване предвижда общо контранастъпление и преместване на театъра на военните действия на българска територия.

12 януари 1909 г. С указ N: 3 се закрива флотското отделение при Военното министерство. Създава се строево инспекторско отделение с офицер за особени поръчки по флотската част. 1935 г. Създава се Висш съвет на Народната отбрана, с цел той да разрешава всички въпроси и да съгласува дейността на всички ведомства относно подготовката на народната отбрана.

11 януари 1862 г. В Цариградския затвор умира Димитър Миладинов, само четири дни след смъртта на по-малкия му брат - Константин. 1945 г. Започва смяната на югославските войски от Първа българска армия по левия бряг на р. Дунав. Сменените югославси дивизии са прехвърлени на десния бряг на р. Драва.

10 януари 1913 г. Младотурците, предвождани от Енвер бей, извършват преврат и завземат властта. Те се обявяват за продължение на Балканската война. С това завършва периодът на първото примирие. Прекъснати са и преговорите за мир в Лондон. 1918 г. Умира Константин Иречек, чешки историк, министър на просветата в току-що освободена България. (Роден е на 24 юли 1854г.) 1944 г. Съюзническата авиация извършва над гр. София първия дневно-нощен въдушен удар. В него участват 280 самолета. Дадени са много жертви: убити - 431 д., ранени – 611, разрушени са 537 сгради и са свалени 6 български самолета. Противниковата авиация губи свои 9 самолета.

9 януари 1878 г. При Шипка и Шейново е пленен Вейсел паша с 22 000 души войници и с 83 оръдия. Турското правителство предлага на Русия започване на преговори за мир. 1881 г. Открива се офицерски курс за сухопътни офицери, служещи във Флотилията и в Морската част. По предложение на командващия флота – капитан-лейтенант Александър Конкеевич, се формира Машинна школа към Флотилията и Морската част в Русе, за подготовка на технически кaдри във флота. Пръв началник на школата е руският инженер-механик П. М. Изотов. Машинната школа е първото българско техническо учебно заведение. Тя изиграва важна роля за развитието на българския военен флот и за подготовката на техници за националното стопанство.

8 януари 1861 г. Ражда се генерал-майор Димитър Кирков, командир на 8-ма пехотна Тунджанска дивизия, по време на Балканските войни. 1871 г. Ражда се Михаил Апостолов, войвода, участник в македоно-одринското революционно движение, загинал през 1902 г. 1878 г. Отрядът на генерал А. П. Струков овладява Одрин.

7 януари 1945 г. Първа българска армия започва второто преминаване на р. Дунав при Мохач (Унгария) и при Бездан-Батина (Югославия). Преминаването на реката се извършва за около 7 денонощия.