ISTORIK

6 януари 1876 г. Ражда се генерал от пехотата (днес – генерал-лейтенант) Иван Вълков, министър на войната в периода 09.06.1923 – 11.01.1929 г. 1896 г. Ражда се генерал-лейтенант Иван Маринов. От 1934 г. инспектира класовете във Военното Училище (ВВНВУ). В периода 1935-1938 г. е военен аташе в Париж и в Лондон. След завръщането си в България, е началник на щаба на 3-та армия. От 1940 г. до есента на 1944 г., последователно е командир на 6-та и на 15-та дивизия. Министър на войната (04.09 – 09.09.1944 г.). Главнокомандващ на българската войска от 09.09.1944 г. до края на Втората световна война в Европа. След войната, за кратко време, е инспектор във войската. От 1946 г., генералът преминава в запаса.

5 януари 1860 Ражда се генерал-лейтенант Георги Вазов, началник на Източния сектор при обсадата и атаката на Одринската крепост през 1913 г. Той е министър на войната в периода юни-август 1913 г. 1862 г. Ражда се генерал-майор Иван Пашинов, командир (през 1913 г.) на легендарния 23-ти пехотен Шипченски полк.В началото на Първата световна война е командир на бригада. Началник (през 1917-1918 г.) на 10-та Беломорска дивизионна област. 1917 г. Българската армия овладява гр. Браила (Румъния).

4 ануари 1978 г. Ескадронът на капитан Бураго от Драгунския полк освобождава гр. Пловдив. 1917 г. Българската армия освобождава гр. Мачин (Румъния) и изтласква румънската армия отвъд р. Дунав. 1924 г. Гласуван е Закон за защита на държавата. 1944 г. Начало на нови масирани въздушни удари над България от страна на съюзническата авиация. Наличието на гъста мъгла осуетява планираната атака над гр. София, поради което е бомбардирана резервната цел - Дупница.

3 януари 1903 г. Открива се Солунският конгрес на ВМОРО, на който се взима решение за започване на въстание в Македония и Одринско. 1945 г. В щаба на Първа Българска армия в Илок е получена директива от щаба на Трети украински фронт, която уточнява организирането на Дравската отбранителна операция.

2 януари 1878 г. Отрядът на генерал Гурко освобождава гр. Пазарджик. 1943 г. Българска военна делегация, водена от министъра на войната, генерал-лейтенант Никола Михов, е на посещение в командния пункт на фюрера Адолф Хитлер в Източна Прусия. Българският генерал получава уверението, че ако Турция нападне България, германската армия бързо ще я извади от войната. Искането на българите за доставка на пехотно оръжие, гаубична и зенитна артилерия, самолети и боеприпаси е посрещнато от германците с разбиране.

1 януари 1851 г. Ражда се Тодор Каблешков, помощник-апостол в Панагюрския революционен окръг. Той обявява началото на Априлското въстание в Перущица. 1863 г. Ражда се Алеко Константинов, български писател, автор на фейлетони и на романа "Бай Ганю", убит на 11 май 1897 г. от засада. 1879 г. Ражда се Георги Божинов, авиоконструктор, създател на самолет с променлив ъгъл на опашката и на крилете. 1880 г. С указ N: 1 на княз Александър I Батенберг е учреден орден за военно отличие във време на война за военни лица – орденът “За храброст”. 1893 г. Ражда се генерал-лейтенант Васил Бойдев, командир на Въздушните войски (1936-1941 г.) и командир на 5-та армия (1942 – май 1944 г.). 1899 г. Обединяват се управленията на Дунавската флотилия и на Морската част в Управление на флота, с командващ капитан II ранг Пол Пишон.

Календар на българската бойна слава Предлагам да направим два календара - Календар на българската бойна слава и Български църковен календар. И на стартовата страница на сайта да се вижда датата и събитията – църковни и военни, случили се на нея. Добре е календарът да бъде достъпен (чрез препратка) и от форума. Може да пише и рождения и именния ден на нашите потребители. Може да се добави разказ за някое или за някои от тези събития. Нека всеки регистриран потребител на "Бойна Слава" да може да добавя събития от национално, местно и лично значение. Идеята ми е да срещнем потребителите на сайта очи в очи с истината за българския героизъм. Също така – и със събития, сражения и имена, доскоро, несправедливо премълчавани или твърде дискусионни – да речем, от (условно) 680 г. до 1945 г. Да представим в синтезиран вид военноисторическото знание, за да бъде то достъпно и за експерти, и за неспециалисти. Събитията ще бъдат отразени по официалния български календар, който, след 31.XII.1916 г., е приведен към Грегорианския календар. Как виждам идеята? Пример: 07 юли На тази дата са родени следните наши потребители – (Споменават се имената и/или потребителските им прякори и възрастта, която те навършват през текущата година. За тази цел, потребителите трябва да укажат в своя профил датата си на раждане.) Църковен календар: Св. Великомъченица Неделя Имен ден имат: Неделин (наш потребител – ISTORIK), Неделина, Недялко, Недялка, Недю, Неда, Недельо, Дельо... St Eudes, St Elie Календар на българската бойна слава: 1345 г. Сражение на Момчил воевода при крепостта Периторион (Буруград) 1835 г. Роден е бачо Киро Петров – национал-революционер. 1877 г. Боят на българското Опълчение при Стара Загора и спасяването на Самарското знаме. 1891 г. Назначен е първият български военен аташе – майор Илия Димитриев – в Белград. 1913 г. Боят на 5-ти пехотен Дунавски полк при връх Цветна чука и връх Кървав камък (Македония). 1936 г. Във Видин се освещава паметникът на защитника на крепостта през 1913 г. – генерал Кръстю Маринов. Нека видим какво се случва и на 06 септември. Календар на българската бойна слава: 1879 г. Роден е генерал-майор Атанас Христов – военен теоретик и историк. 1883 г. С манифест на княз Александър I Батемберг е възстановена Търновската конституция. 1915 г. След двудневни тежки боеве, войските на 3-та армия завладяват крепостта Tутракан. 1944 г. СССР отхвърля молбата на българското правителство за примирие. За справка, разгледайте календара, който сме направили тук: http://www.daobg.com/ --- Ако все още не сте разбрали идеята ми... Хубаво постваме тук данните, ама не е ТОВА идеята! Идеята се състои във факта да направим КАЛЕНДАР - на стартовата страница + препратка към него - на страницата на форума. Календарът трябва, според мен, да съдържа: - данни за бойната слава (или падението) на нашата държава - "Векове от слава/Славата на България" (заглавие на книга за БГ военна история от Б. Чолпанов) - данни за църковните празници и за светците - данни за рожденните дни и за именните дни на нашите потребители (които са дали или ще дадат данни за себе си). --- А данните за потребителите тръабва АВТОМАТИЧНО да се добавят в календара, в момента, в който те си ги дадат в профилите! Ама си мисля, дано да се справим до края на тази календарна година, да посрещнем лето Господне 2007 - с новия календар! (Хм, то вече стана 2008, ще стане и 2009...) Обаче - аз съм съвсем некомпетентен да изработя календара - не ме бива в администрирането на сайтове. Само - на компютри (с network security се занимавам)... Пак да кажа - погледнете календара на сайта "Пътят"! http://www.daobg.com/

Великата китайска стена История на нейното изграждане и на нейното митологизиране (сп. “Вселена, наука и техника”) В днешно време, в началото на третото хилядолетие след раждането на Христа, Великата китайска стена, действително, съществува под някаква форма (макар и не – като непрекъсната стена!). Състои се от няколко части, които са в много добро състояние (защото, наскоро, са реставрирани!). Повечето от тях се намират в близост до китайската столица. В последните десетилетия, тези части са не само реставрирани (или, дори – изградени?), но и са се превърнали в една от най – големите туристически атракции в света. Дължината на някои от тези участъци достига до 60 км. Китайците са убедени, че, за чужденците, понятието Велика стена символизира както Китай, така и едно от чудесата на света. Колко древна, в действителност, е Великата стена, според мнението на историците и доколко бихме могли да им се доверим и да им вярваме? Всички исторически книги страдат от един недостатък – техните автори започват своето повествувание в толкова дълбока древност, че дори и най – скептичните читатели се чувстват неудобно да търсят доказателства за твърденията на историците. В началото на текстовете, данните са силно закръглени (“преди ок. 7000 г.”, “преди 5500 г.”, “през 2500 г. пр. Р. Хр.” и така нататък) и на всеки трябва да му е ясно, че, в случая, не става дума за точно научно датиране, а за приблизителни оценки на историци и археолози. Трябва да се отнасяме доста критично към основанията за тези оценки. След това, ни се поднасят все по – точни данни (отново – без всякакво обосноваване), които имат същия общ характер. Историческите данни биват скривани между легенди и предания. В крайна сметка, читателят не забелязва как, от един приказен свят, писателят го е отвел в реалния. Впоследствие, това се предлага като истинското минало на човечеството. Историческите сведения за Великата китайска стена започват с описание на историческата действителност в древността. “Изграждането на Великата китайска стена е започнало през VII в. пр. Р. Хр. По това време, Китай бил разделен на множество отделни царства, които воювали със съседите си. Всяко от тях издигало защитна стена, за да опази собствената си територия. Работите по изграждането и по поддръжката на Великата стена се проточили в продължение на 2000 години.” Следователно, опитват се да ни убедят, че, още преди повече от 3000 години, е започнало строителството на прочутата Велика китайска стена (а не – на някакви стени, по протежение на някакви локални граници или, най – вероятно, на гранични валове). Това е ярка демонстрация на митологизирания начин на мислене на днешните автори. Те са израстнали с митовете за Великата стена и, затова, смятат, че са длъжни да работят, съобразявайки се с митологичните представи. Едва ли, някога, някой, действително, е защитавал държавни граници с помощта на стени, защото това е невъзможно. Никоя стена не е в състояние да предпазва, без охраняващите я гарнизони. Никоя държава в света не смята сериозно, че би могла да спре нападащия я враг още на границата си. По тази причина, никъде по границите не са струпани огромни военни формирования. В древни времена, в Китай, е било обичайна практика държавните граници да се маркират чрез валове. И не само – в Китай! Добре известни са граничните валове на древните римляни и българи. “Още през VII в. пр. Р. Хр., царство Чу започва изграждане на граничен вал (значи, все пак, не – стена!), за да се предпазва от агресивното царство Ки. В периода на воюващите царства (475 – 221 г. пр. Р. Хр.), царствата Чин, Жао и Ян решават да последват този пример и също изграждат защитни стени по северните си граници, за да предотвратят нападения на номадски “варварски” племена, както и валове по границите със съседите си. След завладяването на царствата Жао и Ян, владетелят на Чин, за първи път, обединява държави на китайска територия и се провъзгласява за император на династията Чин (или Цин!). Той заповядва да бъдат разрушени вътрешните валове, с които бившите китайски царства са се защитавали едно от друго, а валовете по северната граница да бъдат свързани в единна отбранителна система. Император Цин Шъ Хуан Ди не обича малките по мащаби проекти. Всичко, което заповядвал да се прави, носи печата на гигантоманията.” “Династията Хан разширява своите граници далеч на запад, след поредица завоевателни походи, но все повече се усилва заплахата от нападащите от север племена на шионгну (съставени от древни германи и българи!). За да бъде подсигурена сигурността на северната граница, стената (да се разбира: валът!) е удължена с още около 10 000 км. С падането от власт на династията Хан, започва и упадъкът на Стената. Сега, тя преминава през земите на различни китайски родове и вече не представлява гранично укрепление. Едва основателят на династията Мин, Чу Юанан (1368 – 1398 г.), си спомнил за древната стена. (Хм, нима опасните северни номади са били съвсем кротки съседи, в продължение на около 1500 г.?) И нарежда да се изгради нов вал (все още не се говори за стена!) за защита, този път – от монголите. Работата по създаването на този вал отнела 150 години. (Излиза, че Великата стена е, най – много, на около... 600 – 150 = 450 г.!). Размерите на цялата стена (или вал?) са 6350 км. Тя се простира от река Ялу, на изток, на границата с дн. Корея, до Яйгуан, на запад. Нейната средна височина варира в рамките на 7 – 8 м., а напречното сечение на основата й е широко 6,5 м.” Интересно, как са били пресметнати тези средни стойности за вал с дължина 6350 км.? В действителност, ситуацията далеч не е толкова еднозначна и това се признава дори и от китайските автори: “Хората обичат да разказват за древната история на Великата стена. Обикновено, се приема (следователно, не се знае със сигурност!), че е изградена при Хуан Ди, амбициозният първи император на династията Цин (Чин, Кин, Гин?), през III в. пр. Р. Хр. За него се разказват най – различни истории. Постиженията и недостатъците му, за които се спори вече над 2220 г., отчасти, са свързани с изграждането на Великата стена. В действителност, това не отговаря на фактите, защото днешната Китайска стена не е от времето на първия император от династичта Чин (Цин, Гин?), а е едва на ок. 600 г. (ако не – и на по – малко!). Ако трябва да сме точни, за Китайската стена, трябва да се говори само в множествено число (значи, става дума или за множество велики стени или, по – скоро, за множество малки стени?), защото части от стената са били изградени през VII в. пр. Р. Хр. (обаче, това са били валове!), но през следващите династии, са били добавени други части. (При такава методика на датиране, трябва да запазим голяма доза скептицизъм!) Днес, например, се виждат останки от стена, издигната през 5555 г. пр. Р. Хр. (като, постепенно, се добавят нови, по – точни данни, но - без обосноваване!) от държавата Чи в съвременната провинция Гандон. При сумиране на дължината на всички стени, построени от различните династии, се получава обща дължина от,,, 50 000 км. (Каква точност!) Само стените, създадени в днешна вътрешна Монголия (Насред монголските степи? С каква цел?), биха имали обща дължина от 15 000 км.” Сумата от дължини, равна на 50 000 км. напомня една методика за преброяване на населението на Земята. Според тази методика, ако преброим всички хора, които са живели на Земята, през последните 3000 години, се получава цифрата 30 милиарда д. Каква е ползата от това число? Повечето от тези хора отдавна са измрели! Този начин на формиране на митове е много популярен. Нека, сега, се опитаме да получим много по – точно и достоверно описание, следвайки древните китайски източници! Бързо установяваме, че такова липсва?! Прав е Конфуций, като казва, че е невъзможно да откриеш черна котка в мрачна стая, особено, ако самата котка не е в стаята! За съжаление, и предприетото от действащите в Китай католически мисионери от Ордена на йезуитите картографиране не е особено точно и детайлно. Първата географска експедиция, която император Шанси разпорежда да се осъществи, за измерване на северните му провинции, започва през 1708 г. и продължава цяла година. Изследвани са области в протежение на Великата стена (или – на останките от валове и от други военни съоръжения!). Резултатите от тези изследвания, представени на императора, са под формата на дълга 4 м. географска карта. На нея са изобразени всички планини, водоизточници, крепости и градове по протежение на Великата стена. Но... Не се споменава и дума за самата стена или за многобройните й кули. Отделни участъци от Великата стена са станали “фотомодели” на многобройни фотографи, за прекрасни отделни снимки или за цели фотоалбуми. На тях, се вижда извиващата се по “гръбнака” на планините дълга километри стена. През зимата, покрита от фина снежна покривка, сред мъглата, с чудно стърчащи кули. През есента, всред оцветени в червеникаво – оранжево гори, при залез слънце. През нощта, на лунна светлина... Именно тези прекрасни снимки ни подтикват към следващите логични въпроси. Нима, в минали времена, Великата стена нме е била толкова величествена, прекрасна и привлекателна за художниците? Защо китайските (а – и чужди!) художници не са създали нито една картина, сравнима с днешните снимки на Китайската стена? Разглеждайки богато илюстрираните книги, откриваме многобройни прекрасни картини от различни векове, предимно от времето на династиите Мин (1368 – 1644) и Чин (или Цин до 1911). Сред тях се виждат многобройни пейзажи, стени и кули в Пекин, градски порти и други укрепления, но... липсват изображения на кули от Великата стена или, поне - от малък участък от нея. Нима съществуването или разположението на стената се е пазело като държавна тайна и не е имало нейни изображения, за да се затрудни разузнаването на противника? А, може би, в миналото, Великата стена, просто, не е съществувала? Тази възможност оправдава нашето желание да (си) задаваме въпроси относно историята и хронологията на това военно - архитектурно съоръжение. Кога са били изградени наличните днес участъци от стената и кога са били приведени в своето съвременно състояние? Кога са започнали реставрационните работи и в какво състояние е била тя, преди тях? Първото изображение на Великата стена не е от китайски художник, а представлява английска литография от средата на XIX в. Тази литография е подражание на картината на лейтенант Херн Уилям Париш, който, в края на XVIII в., участва в експедиция до Китай и, през 1797 г., публикува, в Лондон, впечатляващи романтични картини. Те служат като вдъхновение за по – късни изображения на Великата китайска стена. Възможно ли е, в миналото, Китайската стена да е впечатлявала повече европейците, отколкото китайците? И това да е допринесло за възникването на мита за нея? Да приемем, че древните китайски художници не са били впечатлени от Великата стена... Какво да кажем обаче за фотографите от първата половина на XX век? От около 1880 г. – насам, фотографията е широко разпространена и използвана от множество журналисти, работили в Китай. Нима никой от тях не е направил нито една снимка на Великата стена, преди Втората световна война (1939 – 1945)? До този момент, не са открити снимки, изобразяващи интересуващия ни обект. В една богато илюстрирана книга, има само една снимка на “Великата стена при Губейку, преди 30 години”, с указанието, че става дума за стара снимка. Но тя е от времето на Мао Цзе Дун. В същия източник, на други снимки, са запечатани възстановителните работи. В книгата “Русия, която никога не е съществувала” на писателя Александър Бушков (Москва, Санкт Петербург, Красноярск, 1997), автор на най – продаваните руски криминални романи, се изказва хипотезата, че Великата китайска стена е дело на... председателя Мао и, преди Втората световна война, е съществувала единствено в главите на някои хора, но не – и в действителност! “В епохата на Културната революция, в периода 1966 – 1976, големи части от Великата стена стават жертва на разрушителния гняв на Червените отряди. Новото правителство полага грижи престаралите се революционери да отстранят причинените щети. Така, след реставрирането на много участъци, Стената отново се издига, в предишното си състояние.” В полза на хипотезата за изграждането на Великата стена по време на комунистическото господство е пропагандистката роля, която комунистите й отдават. “В Китай, Великата стена се смята за символ на непоколебимия китайски национален дух. След Опиумната война, през 1840 г., китайският народ постоянно се бори за своята свобода и независимост.” “Народна Република Китай отделя голямо внимание на запазването и изследването на Великата стена. Крепостите Шанхайхуан и Яюхуан, както и участъците от стената при Бадалин са обявени за обекти от първостепенно значение сред паметниците на културата.” Съвременното състояние на стената не е представително за нейното минало. От малкото снимки, на които се виждат останки от нереставрирани участъци, става ясно, че части от стената представляват отделни разрушени кули и крепости, които не са интегрирани в по – голямо единно съоръжение. Виждат се разрушени земни валове – отчасти, от уплътнена почва, отчасти, от лозови пръчки, чакъл и пясък. Каменните останки, често, не могат да бъдат еднозначно идентифицирани като такива, тъй като не се отличават от естествените геоложки формации като хълмове и скали. Освен това, те също не показват принадлежност към по – голямо и единно съоръжение. Хълмове, от които са били подавани димни сигнали, наблюдателни кули, от които са били подавани огнени сигнали, и крепости са значително отдалечени едни от други. В древни рисунки, те също са изобразявани като отделни съоръжения, а не – като части от една стена. През 1980 г. (след Културната революция), Държавната служба за опазване на античните паметници на културата и Министерството на културата сформират научна група, която да изследва Великата стена. В народната комуна Бакешейинг, окръг Луанпинг, провинция Хебей, тази група открива участък от стена, дълга няколко десетки ли (мярка за дължина, по – дълга от километър!), който изглежда твърде внушителен и добре запазен, както стената при Бадалин и крепостта Жуйонхуан край Бейджинг. Този участък е наречен Втора стена при Бадалин.” Доста странно е, че такъв прекрасен участък от Стената, намиращ се в населена част на Китай, толкова дълго време е останал неоткрит. Този случай е явно доказателство за монументалната строителна дейност по времето на Мао, която не може да бъде причислена към реставрационните работи. Явно, китайските комунисти не само са възстановили части от Стената. Всъщност, те са изградили по – голямата част от нея! Във Франция, в края на XIX в., абат Ларио публикува малка книжка, в която се обосновава хипотезата, че, не само Великата китайска стена не съществува, но и – защо не съществува. Ето основните моменти от нея: “Описаната от Мартини и други автори Голяма стена не само не съществува но и никога не е съществувала. Не е съществувал китайски император, който да е имал идеята за изграждане на голяма стена, която да започва от Ло – тонг и да свършва, на запад, в провинция Кансю. Тази идея никога не е била осъществена, но работата по нея, все пак, е започнала. (Възниква въпросът – Кога?) Може да се докаже, че изпълнението на такава идея е започнало, защото, по цялата дължина на трасето, се откриват ниски квадратни кули от пръст или от пръст, покрита с тухли. Но те са разположени на голямо разстояние една от друга и никога не са били свързани с каквато и да било стена.” Китайците, с които авторът е разговарял, твърдяли, че прочутата стена Хуан – ли – чан – чен е не – нещо друго, а, именно - тази стена от пръст (и тухли). Една друга, втора, стена, за която се твърди, че започва от Пекин и продължава на запад, е също плоска земнонасипна стена. Следователно, няма охраняващи тази стена войници, а само отделни групички тук – таме, по продължение на линията. Според Ларио, стената изобщо не е била изграждана, а отделните кули са издигнати едва през управлението на династията Мин, най – вече, защото Марко Поло не я споменава с нито една дума в своите пътеписи. За Марко Поло вече знаем, че, с голяма вероятност, не е бил в Китай (в смисъла, който, днес, влагаме в това име!). Руският писател Бушков базира своята хипотеза на наблюденията на един руски духовник - архимандрит П. И. Кафаров, ръководил, през 60–те и 70-те г. на XIX век, руската православна мисия в Пекин. Архимандритът се интересувал от митове и легенди, касаещи Великата китайска стена. След разговори с множество високопоставени служители, които му обещават своята подкрепа, Кафаров предприема редица дълги пътувания, за да посети Стената. Напразно! Не открива нищо, което да наподобява сълга 10 000 мили стена. (Може да не е търсил, където трябва?) В Шанхайгуан, той открива участък от Стената, дълъг неколкостотин метра. Обяснено му е, че този участък е създаден през XV век, но постоянно е бил обновяван. Той открива множество храмове на различни божества, ниски сигнални кули върху хълмовете и няколко относително къси участъци земнонасипна стена между хълмовете, които никога не са били свързани в единно военно – архитектурно съоръжение. Кафаров установява, че всеки е убеден в съществуването на Великата стена, но никой не я е виждал! В близост до река Лаоце, той открива относително дълга земнонасипна стена, предпазвала населението както от монголите, така – и от пиратите. Но тя не достига дори 10 км., няма нищо общо и с изградена от камъни и тухли огромна стена. Според Бушков, в миналото, в Китай, е имало дълъг землен вал, обрасъл с върби. Според него, дължината на този вал, в Северен Китай, е предизвикал появата на легандата (легендите?) за Великата стена. Ето какво казват самите китайци, по този въпрос: “Династията Чин (Цин, Кин, Гин?) изгражда, в североизточната част на страната, т. н. “люъиао бян” (върбов пояс), за да се отбранява от номадите. С това име се наричат разположените, тогава, в днешните провинции Жилин и Ляонин земнонасипни стени с височина 1 м. и ширина 1 м., върху които, през 1, 50 м., са били засаждани по 3 върби. Техните клони са били овързвани с въжета, като, по този начин, се получавала своеобразна ограда. Откъм външната страна на стената са били изкопавани ровове. При важни пътища, стените са били прекъсвани от порти, пазени от постоянни войски. (Интересно...) Тези стени имали и други функции. Те са били пречка домашните животни да изядат тревата, растяща по ливадите, както и други народи да събират и ограбват от страната ценните растения гиансенг (женшен). На английски, тези съоръжения са известни като “willow palisades” (върбови палисади). Те са изграждани от династията Гин (?), в северната част на Манчжурия, на северната, североизточната и северозападната граница. По – рано, такива върбови палисади са изграждани още в средата на XV век. Когато се налагало да бъдат поправяни, са били изграждани нови земни валове, в същия регион, но по други трасета. Те също са били залесявани с върби. Императорите от династията Мин разпоредили, на особено уязвимите места да бъдат изградени двойни, дори тройни стени, за д пазят страната от нашествията на монголските племена. След XVII в., стените са били изоставени. По време на следващата китайска династия - Цин (1644 – 1911), Голямата стена губи своето военно значение, запада и вече се споменава единствено като обект на възхищение.” Първата част на това изказване е изключително странна, защото, по времето на Цин, Китай, за първи път се сблъсква с равен по военна сила противник, в лицето на разрастваща се Русия. Въпреки това, по времето на династията Цин, не са изграждани нови участъци на стената! “Династията Мин (1368 – 1644) е последната династия с принос към изграждането на Стената.” “След основаването на династията Цин, през 1644 г., вторият император от нея, Шанси, решил, че по – нататъшното укрепване и поддръжка на стената биха били само прахосване на работна сила, на финансови средства и на материали. С навлизането на огнестрелните оръжия във въоръжението на войските, Стената изгубила своето значение като отбранително съоръжение. Затова, работите по нея били преустановени.” В книгата си, базирана на докторската му дисертация в Харвардския Университет, Артър Уолдрон изразява сходна позиция. В китайските източници, той е открил много сведения за войни със северните съседи на Китай, както и за най – различни видове военни укрепления и съоръжения. В нито един от тези източници, авторът не е открил названието “Велика стена”. Нещо повече, той дори открива такива източници, които логически противоречат на съществуването на подобна стена. Според него, политиката на отделяне на Китай, чрез стени, от други народи предизвиква негативни реакции у местното китайско население. Артър Уолдрон поддържа хипотезата, че изграждането на Великата Китайска стена е извършено от китайските комунисти. Авторът цитира Дън Сяопин: “ От любов към своята страна, ние трябва да изградим отново Великата стена!” Когато новият китайски ръководител, започва съответната кампания, през... септември 1984 г., онова, което, тогава, е било наричано стена, се е намирало в жалко състочние. Според китайските масмедии, този факт се дължал не толкова на ерозията, причинена от времето, вятъра и дъждовете, а на дейността на активистите на Културната Революция. Артър Уолдрон открива, че научни изследвания на Великата китайска стена почти липсват. На различни карти, трасето на Стената е отбелязано... на различни места. Никой не знае точно колко километра е дълга тя, каква е дължината на отделните нейни участъци. Авторът е открил различни цифри (от 1 500 мили до над 30 000 мили), в множество официални и неофициални източници. Оказва се, че никога не е извършвано точно измерване на Стената. Дори американските карти, изработени на базата на спътникови снимки, съдържат груби грешки. Никой не знае точния брой на кулите, на портите, на крепостите и на другите съоръжения по протежение на Стената. Налага се заключението, че всеобщо разпространената идея за наличие на Великата Китайска Стена е един от многото исторически митове (какъвто е, например, митът за граф Дракула). Този мит няма почти нищо общо с реалната история на фортификационните съоръжения в Китай. По материали на чуждестранния печат --- Ще пусна и друга интересна версия за Стената...

http://www.ancientworlds.net/

Относно френските фамилни имена Les patronymes francais D’où viennent les noms français? Tout au long de notre histoire, on eût recours à des noms pour désigner les individus qui composaient une société. Toutefois, les règles régissant le choix des noms ont varié au cours des siècles. Ainsi les noms de famille, issus de la tradition orale se sont fixés lentement jusqu’à devenir des patronymes héréditaires. Mais quelle est l’origine des noms français? « Noms ancêtres » les Gaulois! Les noms gaulois sont les plus anciens de notre pays mais du fait des nombreuses invasions subies au cours de l’histoire, très peu de Français peuvent se prévaloir d’un nom véritablement gaulois. Pour désigner des personnes les Gaulois n’utilisaient que des sortes de surnoms qui leur étaient attribués par la collectivité à la suite d’événements divers. Par exemple, Vercingétorix se décompose en Ver « super », Cingeto « guerrier », Rix « roi », soit « le roi des super-guerriers ». De même Orgetorix signifie « le roi des tueurs » ou encore Restugenos « fils du droit ». Ces désignations qui pouvaient changer au cours de la vie n’étaient pas héréditaires. Les gallos-romains ou l’art de ne pas « perdre son latin »… Les Gallo-romains, eux, adoptèrent les habitudes latines qui consistaient pour chaque individu à porter trois ou quatre noms, à savoir : un prénom ou praenomen, un nom de la lignée ou gentilice et un surnom ou cognomen, devenu nom de famille. A cela s’ajoutait parfois un « sobriquet », sorte de surnom personnel ou Agnomen. Ainsi Scipio l’Africain s’appelait-il en réalité Publius Cornelius Scipio Africanus et l’empereur Auguste, Caius Julius Caesar Octavianus Augustus!! Les noms de lignée sont presque tous tirés d’un surnom d’ancêtres, comme Aemilius signifie « le rival », Aurelius « celui qui brille », Fabius « le producteur de fèves » ou encore Hortensius « le jardinier ». Les noms de famille sont aussi d’anciens surnoms devenus héréditaires et évoquant le plus souvent une caractéristique physique ou morale ou une indication de parenté. Ainsi Albinus désigne « blanc de teint », Avitus « l’aïeul », Balbus « bègue », Regulus « petit roi », etc. On retrouvera cette caractéristique dans un certain nombre de patronymes actuels datant du Moyen-Age Les noms latins sont encore très nombreux en France. Parmi les noms actuels les Benoît, Benet, Benezet, Benedetti tirent leur origine du latin Beni et les Bonald, Bonaldi et Bonaud proviennent de Bonus « bon ». Moins communément, Amand provient du latin Amandus « devant être aimé ». Les Beal, Bedale et Bezal sont issus du latin vulgaire Bedale « qui demeure auprès ». Les noms d’origine germaniques s’imposent mais se transforment en prénoms Les invasions germaniques qui frappent la Gaule aux IV ème et V ème siècle, provoquent l’engouement pour les noms Francs. Le système des dénominations germaniques est en grande partie constitué de noms composés de dénomination flatteuses : Hrod-bert « glorieusement brillant » qui donnera Robert ou encore Berin-hardt « ours fort » qui deviendra Bernard. Au IX ème siècle, la quasi-totalité du nord de la France a adopté un nom d’origine germanique. Aujourd’hui des patronymes comme Richard « qui règne fort », Robert, Bertrand « brillant corbeau » ou Bernard ont devancé des noms tels que Dupont, parmi les patronymes français les plus courants!! Mais quid des Dupont et autres patronymes français courants ? Ils apparaissent pour la plupart dans la société médiévale et ce à partir du XI ème siècle. En effet, pour éviter les risques d’homonymie entre les individus on assiste à l’utilisation de surnoms, qui n’acquerront de stabilité qu’avec l’ordonnance de Villers-Cotterêts par François 1er en 1539, rendant obligatoire la tenue de registres paroissiaux. Les surnoms qui se divisent en différentes catégories, sont pour la plupart à l’origine des patronymes français courants actuellement recensés. Ainsi : - les noms d’origine : L’origine des Dupont provient effectivement des ponts que ce soit pour désigner celui qui habitait près d’un pont, qui évoluait près du pont ou encore qui était en charge de percevoir le droit de péage instauré par le seigneur. De nombreux patronymes français proviennent de noms de lieux tels que les Dubois, Dumont, Laval ou Duval (vivant dans le val), Dufour (vivant près d’un four), Dumas (vivant près d’un mas), Dupuis, Durieu ou Duru (près d’un ruisseau), Dupin ou encore Duchêne, Duquesne (Picardie), Dufresne, Dufraisse (Sud) pour indiquer l’arbre caractérisant la maison ou ses abord, Dumarais, Duchamp, Dubourg, Dupré, etc. - les anciens noms individuels ou de baptême tels Jean, Pierre, Nicolas dans le Nord ou Peyre, Ghuilhem, Julian dans le Sud. Mais aussi ceux d’origine germanique tels Bernart, Bernier, Foucard (Nord) et Bertran, Bernier, Folcauld (Sud) - Les noms de métiers également font leur apparition principalement au XIII ème siècle comme Boucher, Fossier (celui qui bêche), Dufer (pour désigner le forgeron), Cosson. Enfin, les sobriquets tirés d’anciens noms communs ou d’adjectifs substantivés sont le miroir de la société médiévale portée à ridiculiser les défauts de ses semblables. On assiste à la naissance des patronymes tels que Legrand, Lepetit, Petit, Leblond, Lebrun, Nègre (midi) mais aussi Lebègue, Leborgne, Bossu, Lebon, Legentil, Noble, Lecoy. Les noms d’animaux sont aussi représentés car ils vivent à proximité de l’homme. Ce sont les Leboeuf (Sud), Lechat, Lecat, Leloup et Leleu (Picardie) ou encore Goupil, nom ancien du renard. Il existe aussi les noms de dignité tels que Leroy, Lempereur, Lepape, Leduc et moins fréquemment des noms de parentés : Lepère, Lafille, Loncle, Neveu, Legendre, Bru et Bruman (Normandie). Voici donc une petite vision des origines et de l’évolution des patronymes français au cours de notre histoire. Contrairement aux idées reçues, les Dupond ne caracolent pas en tête des patronymes français les plus répandus et ne se placent qu’en 28ème position. Quant aux Durand ils détiennent la 5ème place mais restent bien loin des Martin… Les patronymes français ont évolué non seulement dans leurs règles d’attribution mais à notre époque également dans « leurs origines » si l’on tient compte des places que se sont faites certains patronymes d’origine étrangère, tels que Garcia (14ème rang) et Martinez (29ème rang)… par Hélène Morvan --- ORIGINE DES NOMS DE FAMILLE Les autres types de noms. Après les deux grands groupes des noms issus de prénoms et ceux issus de surnoms, il reste a en étudier d'autres quantitativement plus restreints : les noms exprimant un lien de parenté ; les noms ayant une signification incertaine ; et diverses autres origines ( noms de végétaux, d'armes, d'outils, d'objets divers, de divinités antiques et de personnages mythologiques). Les noms exprimant la parenté : Les noms dits de « parenté » sont généralement très courants chez tous les peuples quelque soient leurs origines. Ces noms ont servi à rattacher les individus à leur ascendance au Vème siècle, époque ou les noms de familles n'étaient pas héréditaires. On comptait différents modes de filiation selon les pays. C'était une façon naturelle de créer des patronymes qui identifiaient les familles. Pour bien comprendre les différentes formes que ces noms pouvaient prendre, voici une liste non exhaustive des différentes formes de noms de « parenté ». chez les Grecs (-poulos) : Xantopoulos, Rastapopoulos ; chez les Arabes (ben -) : Ben Guigui ; chez les Irlandais (o'-) : O'Neal , O'Brien ; chez les Écossais (mac-) : Mac-Mahon, Mac-Donald, Mac-Cormick ; chez les Germains (-s) : Robberts ; chez les scandinaves et les néerlandais (sen, soone, en, s) : Leenesoone, fils d'Helene, Matheeusens (fils de Mathieu), Wilsen (fils de Guillaume). chez les slaves (-vitch) : Petrovitch (Fils de Pierre) ; chez les polonais (-ski), : Poniatowski ; chez les roumains (-escu) : Basilescu (fils de Basile) ; chez les bretons (ab-, ap-) : Abalan, Abguillerm. Toutes ces adjonctions ont la même signification : « fils de » ; elles sont ajoutées au prénom de l'ancêtre fondateur de la famille. En français, la filiation se rend par les prépositions « a », « de » ou « d' » : Degeorges, Dejean, Dustin, Ageorges, Alamartine, etc. Il est à noter que les noms de parenté sont très rares en France. Les noms à l'étymologie incertaine : Les noms d'origines incertaines, sont les noms qui ne peuvent pas se classer clairement dans les grandes catégories de noms que l'on a pu répertorier en France au cours des époques et que nous avons vu ci-dessus. Ces noms peuvent être classés en quatre catégories: Les noms dont l'origine est connue et dont le sens est difficile a interpréter : Beaucoup de noms d'origine germanique, gauloise et latine font partie de cette série. Exemple: Rocard (d'origine germanique). Les noms qui ont été donnés aux enfants trouvés : Le choix des noms se faisaient en fonction de divers éléments : nom du saint du jour où a été trouvé l'enfant, nom de mois, etc. Exemple: Avril. Les noms dont le sens est variable selon les régions : Par exemple, le nom Varay désigne l'originaire du Varay, pays du Doubs. Cependant, il s'agissait dans le bordelais, du fusain utilisé pour faire des quenouilles. Les noms dont le sens a évolué suite à des modifications phonétiques successives : Ces noms ont subit une telle évolution, qu'il est désormais pratiquement impossible d'en trouver l'origine. Exemple: « Vrayer » est un dérivé de « vrai », ou représente une forme de « brailler », dans ce derniers cas le « v » et le « b » se confondent souvent). Origines diverses : On peut également évoquer les patronymes provenant de noms de végétaux (Dubois, Castan « châtaignier », Lavigne, etc.) ; d'armes, d'outils et d'objets divers (Beaudelaires « coutelas », Hachette, Bonnet, etc.) ; et enfin de divinités antiques et de personnages mythologiques (Apollon, Narcisse, Jason, etc.). --- LES PRENOMS et NOMS DE FAMILLE Prénommer, comme nommer ou dénommer, c’est qualifier, c’est donné du sens. Les anciens disaient : Nomen, omen, un nom, un présage. Par le prénom qu’il porte, l’enfant se rattache à tout un environnement historique et spirituel, à tout un héritage : il continue sa famille, il est un maillon d’une longue chaîne qui le rattache à ses ancêtres, c’est-à-dire à tous ceux qui ont contribué, en partie, à façonner son corps et son caractère, à déterminer ses qualités et ses défauts. Non, ce n’est pas un acte sans importance que de donner à un enfant le nom qui, au sein de la famille, le caractérisera comme cet être unique et irremplaçable, et qui, en même temps, le reliera peut-être plus spécialement à tel ou tel de ses ancêtres qui aura, avant lui, porté ce nom. C’est même, d’une certaine manière, contribuer à son immortalité. Dans l’Antiquité A Rome Le système nominal se compose de plusieurs éléments différents : d’abord le prénom (praenomen), puis le nom proprement dit (nomen), qui désigne la famille ou la lignée à laquelle se rattache la personne, enfin le cognomen, qui est la dénomination courante. Le praenomen était donné aux garçons neuf jours après leur naissance. Ils étaient ensuite inscrits sur la liste officielle des citoyens lorsque ceux-ci appelés à porter la toge virile (toga virilis). Une coutume courante consistait à donner à des frères le même prénom. En l’an 6 de notre ère, le Sénat de Rome décréta que les fils aînés porteraient le praenomen de leur père. Dans chaque famille, le premier-né était donc inscrit au livre des Actes publics sous le nom de son père, tandis que les cadets l’étaient sous le numéro d’ordre de leur naissance (secondus, tertius, quartus, etc.). Le nomen était porté par les membres d’une même lignée " biologique ", et par tous ceux qui lui étaient attachés : clientèle, serviteurs, etc. Le cognomen, quant à lui, provenait souvent d’un ancien surnom devenu héréditaire. Les femmes romaines portaient le nom de la gens paternelle, précédé (à l’époque impériale, suivi) de leur nom propre. Celui-ci ressemblant en général à un praenomen masculin, semble en fait avoir joué plutôt le rôle d’un cognomen. En cas d’adoption, l’enfant prenait le nom de son père adoptif, mais conservait aussi son nom d’origine, qu’il allongeait en y ajoutant le suffixe –anus. Les esclaves, enfin, portaient le praenomen de leur maître au génitif, avec le suffixe –por (cf. puer, enfant, garçon). En Grèce Le nom individuel était en général accompagné d’un patronyme marquant l’appartenance à un clan, un ensemble de familles ou une lignée. A l’époque classique, on mentionnait seulement la filiation et le dème (district géographique) d’origine. L’enfant recevait son nom le septième ou le dixième jour suivant sa naissance. Ce nom était choisi par son père. Le fils aîné recevait le plus souvent le nom de son grand-père maternel, celui de la grand-mère paternelle étant attribué à la fille aînée. Cette coutume, qui a traversé le temps, est encore en vigueur aujourd’hui. Plus rarement, un fils recevait le nom de son père ou un nom dérivé de celui de son père. Pour éviter la confusion, on mettait le nom du père au génitif afin d’indiquer la filiation. Les noms féminins étaient formés de la même manière, avec une terminaison différente. Beaucoup de noms individuels étaient soit des métaphores, soit des surnoms. Les Gaulois Nous ne savons pas grand-chose sur les noms gaulois, qui n’ont pratiquement pas survécu dans le répertoire des prénoms modernes, et dont la composition semble avoir été très proche du modèle grec. Comme les prénoms germaniques, ils comportaient deux éléments. Le système nominal celtique se maintiendra longtemps en Europe : au pays de Galles, le nom de famille héréditaire ne rentre pas dans l’usage avant le XVIIe siècle. Les Germains Ils portaient soit des noms simples, soit le plus souvent des noms composés, formés en général de deux éléments à signification bien précise. Ces noms composés sont à l’origine d’un très grand nombre de prénoms français. Détail à souligner : tandis que chez les Grecs et chez les Romains les femmes portent le nom de leur époux, de leur père ou de leur lignée, chez les Germains, elles ont un nom qui leur est propre – et dont la composition obéit aux même lois que les noms masculins. Les Hébreux On notera que les Hébreux, comme les autres peuples du Proche-Orient, ignorent complètement la distinction entre le nom et le prénom et ne connaissent que le nom individuel assorti de la filiation. Après la conquête de la Gaule par les Romains L’usage des noms de personnes latins se substitua peu à peu aux noms celtiques, qui, à quelques exceptions près, tombèrent dans l’oubli. Parmi ces noms latins, les uns étaient purement profanes, d’autres évoquaient des fêtes, des rites ou des notions empruntées à la religion chrétienne et d’autres enfin, de création purement romaine, étaient formés par adjonction d’une terminaison à différents radicaux. A partir du début du Ve siècle, l’anthroponymie gallo-romaine se transforme considérablement, sous des influences essentiellement germaniques. La conquête de la Gaule par les Germains revêt à cette époque une grande ampleur. Enfin les Francs, grands vainqueurs de tous ces mouvements de peuples, occupent d’abord la Gaule du Nord, puis, sous Clovis et ses fils, ne cessent d’étendre leur influence. Ce sont, effectivement, eux qui vont imposer leurs noms aux ancêtres des Français. Au Moyen Age Après l’installation de l’anthroponymie germanique provoquée par les grandes invasions, on enregistre une seconde vague de prénoms de même origine, due cette fois aux cultes de saints ou d’évêques ayant eux-mêmes porté ces noms. On ne peut plus alors parler de noms composés. Cette seconde vague n’a toutefois pas l’ampleur de la première, ne serait-ce qu’en raison du nombre relativement limité des saints-évêques. Puis on voit même se produire un phénomène très curieux, qui est la diminution importante du nombre des noms couramment utilisés. Ce phénomène est dû, pour l’essentiel, à l’influence de l’Eglise. Le christianisme avait d’abord fait " table rase du système latin, en ne reconnaissant qu’un nom, le nom de baptême, nom individuel que l’homme ou la femme recevait, soit à sa naissance, soit lors de sa conversion. Cette rupture s’affirme plus encore par le changement de nom individuel : non seulement le nouveau converti renonce à son nom de famille (et à son gentilice, s’il en a un) mais encore il doit se faire baptiser sous un nom nouveau latin ou germanique, païen ou chrétien, peu importe : l’essentiel est que l’individu change de nom, pour rompre toute attache avec son passé ". Ce refus du nom de naissance, le nom biologique, se retrouve constamment dans l’histoire chrétienne. Longtemps, l’Eglise a même imposé aux enfants de choisir un nouveau prénom lors de leur confirmation, afin que cet événement soit placé sous l’autorité d’un " patron " supplémentaire. De même, le moine ou la religieuse, lorsqu’ils prononcent leurs voeux, changent de nom. C ‘est aussi ce que fait un nouveau pape, aussitôt après son élection. On notera d’ailleurs que l’Eglise, aujourd’hui encore, n’exige pas qu’un enfant soit baptisé sous le prénom déclaré à l’état civil. De décennie en décennie, le nombre des prénoms utilisés décroît. L’Eglise tend de plus en plus à limiter le choix des parents à des prénoms acceptables du point de vue chrétien, c’est-à-dire ayant été porté par de pieux personnages. La mode, de son côté, favorise l’imitation et, dans certains villages, une dizaine de prénoms (Jean, Jacques, Marie, Anne, Pierre ou Paul…) suffisent à dénommer la quasi-totalité des habitants ! Aux abords de l’an mil La nécessité se fait sentir d’éviter les quiproquos – ne serait-ce que dans les documents administratifs, lorsqu’il y en a – en distinguant les porteurs d’un même patronyme. C’est alors que l’on voit des surnoms s’ajouter au nom de baptême, afin de mieux préciser les individualités. Le fait est capital, car l’aboutissement de ce phénomène sera le système de la double dénomination qui est encore en vigueur de nos jours : prénom plus nom de famille. Les racines de cette véritable révolution semblent remonter à l’époque carolingienne. Dès le IXe siècles, en effet, les sobriquets sont d’usage courant à la campagne comme dans les villes. A partir du Xe siècle, ils apparaissent dans les documents écrits et dans les actes officiels, nouveauté provoquée par un besoin évident de précision et de clarté. Autour de l’an mil, on trouve donc d’un côté le nom de baptême –le futur prénom- et de l’autre un surnom, qui peut changer au cours de la vie et qui n’est pas forcément héréditaire. Le grand tournant se produit vers la fin du XIe siècle : le nom de baptême devient le prénom proprement dit, tandis que le surnom se transforme en un vrai patronyme transmis aux descendants. C’est la naissance de l’anthroponymie moderne. Ces surnoms, comme on peut s’en douter, sont de nature extrêmement variée : sobriquets professionnels très fréquents, particularités physiques ou morales, toponymes, c’est-à-dire noms de lieux, de villes ou de villages, etc. C’est surtout dans les villes que les surnoms commencent à devenir héréditaire. Ce mouvement naît dans le Sud, zone de tradition écrite, avant de se propager vers le Nord et vers l’Est, pays de tradition orale. Il touche d’abord les nobles, avec adjonction du nom du fief ou du domaine, puis la bourgeoisie, et enfin le peuple. Il affecte les hommes puis les femmes. Vers 1200 L’usage du surnom héréditaire est à peu près général dans les deux tiers de la France. A la même époque, l’Eglise accentue son emprise sur la vie privée. Elle impose notamment les parrains et les marraines, à qui revient fréquemment le choix du prénom. Les noms de baptême sont le plus souvent tirés des Ecritures, en concurrence avec les noms païens d’origine germanique qui restent très portés. Parmi les prénoms ou les diminutifs les plus courants, certains, aujourd’hui sortis de l’usage, donneront par la suite naissance à des noms de famille : Durand, Guérin, Janet, Garnier, Monet, Simonin, Mangin... Les premiers almanachs Ils comportent des listes de prénoms. Ils apparaissent vers 1480. Ce sont en quelque sorte les ancêtres de nos modernes calendriers de la Poste ! L’état civil Dans le même temps, l’état civil s’organise. Le premier registre des noms de baptême connu en France date de 1411. A cette date, la quasi-totalité des prénoms utilisés sont d ‘origine chrétienne ou ont été christianisés par le truchement d’un saint patron. Le culte des saints, qui s’est beaucoup développé pendant le Moyen Age, a facilité cette évolution. Le baptême est désormais l’occasion de donner à l’enfant le nom d’un saint, d’un évêque ou d’un personnage de la Bible. Les bollandistes, écrivains catholiques spécialisés dans la rédaction des vies de saints, multiplient les récits hagiographiques destinés à exalter les faits marquants qui constituent la légende dorée des saints et des bienheureux. Quant à la fête, qui commémore le jour du saint patron, elle prend le plus souvent le pas sur l’anniversaire, qui ne conserve le souvenir que de la naissance physique. En 1539, sous François 1er, le célèbre édit de Villers-Cotterêts, qui, par ailleurs, impose l’usage de la langue d’oïl, c’est-à-dire du français, dans les documents administratifs auparavant rédigés en latin, fixe les noms de famille dans toutes les possessions du roi de France et, dans son article 51, fait obligation aux curés de chaque paroisse de tenir des registres d’état civil. Ceux-ci obtempéreront avec plus ou moins de célérité. En Alsace et en Franche-Comté, régions rattachées plus tardivement au royaume de France, il faudra attendre le XVIIe siècle, voire, en Lorraine, le XVIIIe, pour que cette habitude d’enregistrement entre véritablement dans les mœurs. Toujours au XVIe siècle, l’apparition et le développement de la Réforme favorisent la diffusion des prénoms d’origine biblique : le Synode en 1562 recommande aux protestants de choisir les prénoms de leurs enfants dans l’Ancien Testament. En 1598, l’édit de Nantes confie aux pasteurs huguenots le soin de rédiger état civil de leurs ouailles. Après la révocation de cet édit, en 1685, aucune autre décision ne sera prise à ce sujet, et c’est seulement sous Louis XVI, par l’édit du 28 novembre 1787, que les officiers de justice seront officiellement chargés de rédiger en France l’état civil des non-catholiques. Le concile de Trente (1545-1563) Il prescrit de son côté que les noms de baptêmes seront nécessairement choisis parmi les noms des saints. En réaction contre la Réforme, le culte des saints patrons connaît alors un regain d’importance dans tous les pays catholiques. Les saints sont systématiquement proposés comme modèles de piété et les fidèles se voient charger d’inculquer à leurs enfants la volonté d’imiter par leur conduite les vertus illustrées par ceux dont ils portent le nom. Le Catchismus ramanus publié en 1566 à l’instigation du concile, prescrit ainsi de donner à celui qui reçoit le baptême " un nom qui doit être celui de quelqu’un qui ait mérité par l’excellence de sa piété et de sa fidélité pour Dieu d’être mis au nombre des saints, afin que, par la ressemblance du nom qu’il a avec lui, il puisse être excité davantage à imiter sa vertu et sa sainteté ". On lit de même, dans le rituel mis au point en 1614 par le pape Paul V : " Les curés devront veiller à ce que l’on donne un nom chrétien à ceux qui vont être baptisés. Lorsque le curé ne pourra pas obtenir cela, il ajoutera au nom donné par les parents un autre nom dans le registre des baptêmes " (II, I, 30). Le nouveau rituel issu du concile de Vatican II, promulgué le 20 juin 1969 par le pape VI, indique, concernant le baptême des adultes, que l’intéressé " changera obligatoirement de nom si celui qu’il portait jusqu’alors n’est pas susceptible d’une quelconque signification chrétienne ". A la fin du XVIIIe siècle Le choix du parrain et de la marraine s’opère de plus en plus souvent en dehors du cercle familial. Souvent lié à un désir de promotion sociale – on parle alors de parrainage de prestige – cet usage permet aux parents d’étendre leur réseau de relations et assure à l’enfant une protection pour l’avenir. Mais, en même temps, le parrain et la marraine choisissant souvent le nom de l ‘enfant, il entre en contradiction avec l’habitude qui consiste à donner de préférence au nouveau-né un prénom déjà porté par l’un de ses ancêtres. Le renforcement des alliances sociales (lien horizontal) s’opère ainsi au détriment du primat de la lignée (lien vertical). A la veille de la Révolution L’enregistrement des naissances et des baptêmes est fait exclusivement par les curés des paroisses, pour les catholiques, et par les juges royaux, pour les autres. Au moment de la laïcisation de l’état civil (20-25 septembre 1792), l’Assemblée législative conférera ensuite ce rôle aux officiers publics de l’état civil, lesquels seront pris parmi les membres du conseil général de chaque commune et devront être élus par leurs collègues. Elle précisera que le déclarant de la naissance doit être, sauf circonstance particulière, le père de l’enfant, assisté de deux témoins. La Révolution de 1789 devait avoir des conséquences directes sur les attributions de prénoms. C’est en septembre 1792, d’ailleurs, que les textes officiels emploient pour la première fois le terme de prénom et non celui de nom propre ou de nom de baptême. Le 24 mars 1793, un décret rappelle que tout prénom est valable si les formalités légales ont été respectées. Un autre texte arrêté en brumaire an II (octobre 1793) autorise tout individu qui le désire à changer légalement de nom ou de prénom. Les conditions d’enregistrement des naissances s’en trouvent bouleversées. Le 27 novembre 1793, une loi de la Convention instaure le calendrier républicain : l’année comporte désormais douze mois de trente jours, assortis de cinq jours supplémentaires (les sans-culottes) et, tous les quatre ans, d’un jour de la Révolution. Bannis de ce calendrier, les noms de saints sont remplacés par des " vocables patriotes " des noms de grands hommes de l’Antiquité, mais aussi des noms abstraits, des noms de vertus, des noms de fleurs, d’arbres, de légumes, de minéraux, d’outils ou d’animaux ! Cette liberté dans le choix des prénoms sera confirmée par la loi du 29 floréal an II (18 mai 1794). On voit alors fleurir les initiatives les plus surprenantes. C’est l’époque des prénoms révolutionnaires ! Les trois prénoms vedettes sont Liberté, Floréal et Brutus. Mais des enfants sont aussi prénommés Citrouille, Pissenlit, Belle de Nuit, Naturel, Agneau, Cerfeuil, Centigramme, etc. On a calculé que les prénoms révolutionnaires, dans les villes moyennes de l’Ile de France, ont pu représenter jusqu’à 70% des attributions de prénoms durant l’an II (septembre 1793-septembre 1794), période ou cette pratique atteint son apogée. Le mouvement est bien entendu suivi inégalement selon les régions. La seule estimation nationale dont on dispose (S. Bianchi, La Révolution culturelle de l’an II, Aubier, 1982) parle de 200 000 prénoms révolutionnaires pour 1,2 millions de naissances survenues au cours de l’an II. En 1794, le baptême religieux est souvent remplacé par un baptême civique, dit " inauguration républicaine ", où les parents sans-culottes se voient félicités d’avoir " bien mérité de la philosophie et de la raison ", tandis que les assistants récitent la Déclaration des droits de l’homme et chantent Ah ça ira. Il revenait à Napoléon de mettre fin à ces désordres. Une nouvelle loi concernant l’état civil est en effet adoptée le 11 germinal an XI, c’est-à-dire le 1er avril 1803. Elle met fin aux prénoms révolutionnaires et précise que les prénoms ne devront désormais être choisis que dans le calendrier liturgique et l’histoire ancienne. Elle signale aussi que ceux qui portent encore des prénoms révolutionnaires peuvent recourir aux tribunaux pour les changer, par simple rectification de l’état civil dans le registre des naissances. Mais, à cette date, beaucoup de prénoms révolutionnaires ont déjà été abjurés. Quant à l’inauguration républicaine, elle n’aura guère survécu à la chute de Robespierre. De nos jours Les parents doivent savoir en tout cas que le prénom est essentiel pour l’état civil –sans prénom, l’enfant est jusqu’à sa majorité sans existence légale- et qu’il est extrêmement difficile de changer de prénom, une fois celui-ci officiellement déclaré et enregistré. La loi du 6 fructidor an II (23 mars 1794) faisait obligation aux Français de conserver le même prénom toute leur vie durant. Ces dispositions ont été amendées après la Seconde Guerre mondiale. A l’heure actuelle, les tribunaux sont autorisés à modifier le ou les prénoms d’un enfant dans trois cas : lors d’une naturalisation (article 57 du code civil, loi du 25 octobre 1972) en cas d’adoption (article 357 II du code civil) changement de prénom correspondant à l’intérêt légitime de l’enfant (article 57 III du code civil). Je finirai en disant que choisir un prénom est une tâche à la fois simple et redoutable ! Pour combien de parents, ce choix n’a t-il pas été et n’est-il pas une manière de casse-tête ? Source : Le guide pratique des prénoms : hors série du magazine Enfants Les noms de personnes. Origines et évolution : Albert Dauzat, Delagrave 1925 Les noms de personnes sur le territoire de l'ancienne Gaule, du VIe au XIIe siècle, tome 1 et 2 : Marie-thérése Morlet, édition du CNRS, 1971-1972. Diverses notes ont été prises dans des livres au fil de mes lectures sans malheureusement prendre soin de noter la référence du livre. --- http://www.geneapass.org/patro.php http://www.geopatronyme.com/cdip/or...igineautres.htm http://nominis.cef.fr/ http://jeantosti.com/noms/a.htm http://www.guide-genealogie.com/guide/noms_famille.html

Първите стъпки за създаването на Военно Училище в България се правят още преди Берлинския конгрес. В един от своите рапорти до Петербург, руският императорски комисар в България, княз Александър М. Дондуков – Корсаков, изтъква необходимостта от откриване на българско Военно Училище. В телеграма от 3 юни 1878 г., руският военен министър Д. А. Милютин пише: “Императорът напълно одобри вашето предложение за създаване на юнкерско училище.” Предтеча на ВУ е формираната, през м. юни 1878 г., в Пловдив, команда от т.н. “волноопределяющи се” млади български доброволци. През м. септември с. г., тази команда наброява вече 106 души. След предварително публикувана обява за условията на постъпване в училището, на 15 ноември, в София, започват изпити по определена изпитна програма. От Пловдив пристига ротата на “волноопределяющите се”. Те са пътували с влак до гара Саранбей (дн. Септември), а оттам – пеша – до София. Успешно преминалите конкурсните изпити формират първите два класа на Военното Училище. Първият клас – от 162-ма души – е създаден от участници в българското Опълчение, това са хора с известна военна подготовка и с определен военен опит, някои от тях, освен че са участвали в Руско – турската война от 1877 – 1878 г., са служили и в Русия. Вторият клас – от 93-ма души – е съставен от младежи без военен опит. За началник на ВУ е назначен гвардейският капитан Флейшер. Юнкерите са настанени в сградата на бившата турска военна болница. Днес, на това място се намира Централният Гарнизонен Военен Клуб. На 26 ноември 1878 г., Военното Училище е открито, при тържествена обстановка. В 66 годишната си история, до 1945 г., Военното (малко по – късно, наречено “на Негово Княжеско Височество”, а, след 1908 г. – “на Негово Величество”) Училище преминава през няколко периода на развитие, свързани с нуждите на българската войска и с развитието на военната наука. Условно разграничени, периодите, през които преминава ВНВУ са: Първи юнкерски период – 1878 - 1900 г. Първи кадетски период – 1900 – 1910 г. Втори юнкерски период – 1910 – 1937 г. Втори кадетски период – 1937 – 1945 г. Началният първи юнкерски период се характеризира с известни търсения на най – верния път за подготовка на българските офицери. Така, курсът на обучение е променен от 2 на 3 години. Двегодишният период на обучение включва един първи (младши) клас, в който се преминава общообразователна и общовойскова подготовка и един втори (специален) клас, в който се преподава специализирана военна подготовка по рода войска. Тогава, войсковите родове били: пехота, кавалерия/конница, артилерия и инженерни войски. По – късно, се установява тригодишен период на обучение, който включва един подготвителен клас и два специални класа по рода войска. Така е до 1900 г. Първите випуски са малобройни – не надвишават 85 д. Този период е характерен и с изграждането на нова сграда, принадлежаща на ВУ. Построена е в периода 1887 – 1892 г. – първоначално, на два етажа. През 1908 г., сградата е надстроена с още един етаж. През 1900 г., се въвежда кадетска гимназия, с което започва и първият кадетски период. Вторият юнкерски период е свързан с ролята на ВУ в периода 1912 – 1919 г. Съставът на випуските е увеличен. Достига се максимум от 425 випускници. Клаузите на Ньойския договор, ограничават приема в училището и випуските се движат между 33 - 90 души, с малки изключения – 49-ти и 50-ти випуск (1930 и 1931 г.) произвеждат 111 и 124 д. След падането на ограниченията, в резултат от Солунското споразумение от 1938 г., випуските се стабилизират в състав от 113 – 203-ма д. През 1937 г., отново се въвежда кадетска гимназия и това е началото на втория кадетски период, който приключва със закриването на кадетската гимназия през 1944 г. Последните, останали след чистката кадети от 66–ти, 67-ми и 68-ми випуск, завършват ВУ през 1948 г. През този период, общовойсковата подготовка се преминава в кадетските класове, а в юнкерските три специални класа се преминава специалната подготовка по съответния род войска, като са добавени два нови войскови рода - летци, и моряци.

След дългогодишни борби на българския народ за свобода и за справедливост, в резултат от Руско – турската война от 1877 – 1878 г., българската държава възкръсва за нов живот. Една от първите грижи на младата държава е да се погрижи за запазване на така трудно извоюваната свобода, след петвековно османотурско владичество. След Санстефанския прелиминарен (предварителен) мирен договор, единственото основание бързо да се пристъпи към изграждане на въоръжена сила е да се опази целостта и неприкосновеността на държавата от външни посегателства. След Берлинския договор, възниква нова, не по – малко важна задача – националното обединение на разпокъсаната българска земя, приобщаването към Майката Родина на всички българи, обитаващи Балканския полуостров. През есента на 1878 г., предстои приемането на първия набор военнослужещи в Земската войска. Подготвени за нея български командири почти няма. Те са едва 36, предимно с младши военни чинове (звания), преминали известна подготовка в руски военни училища. И не всички от тях служат на Балканите. Това е причината командният състав в Земската войска да се състои от офицери и подофицери, от състава на руските войски, оставени в България, след войната. Но това не може да продължава дълго. Срокът на временното руско управление и на наличието на руски войски в България, според клаузите на Санстефанския договор, е 2 години. Но клаузите на Берлинския договор намаляват този период на 9 месеца. Ето защо е необходимо своевременно да се създаде военноучебно заведение за подготовка на командни кадри – българско Военно Училище. И то е създадено веднага! Първоначално, ВУ бива създадено в Пловдив, но, след Берлинския договор, е преместено в София – столицата на Княжество България. Още на 10 май 1879 г., след съкратен курс на подготовка, от него излиза първия випуск от 163-ма души. До началото на Сръбско – българската война от 1885 г., броят на неговите възпитаници нараства на 528 души, но, с малки изключения, те са със звание до капитан. Оттук произлиза и особено отговорната роля и значението на Военното Училище в България. То се превръща в център за обучение на професионално подготвени, идейно и морално извисени и устойчиви офицерски кадри, готови да изпълняват задачите по изграждане на войска, която да работи за осъществяването на българските национални идеали. В своето 66 годишно развитие, от 1878 г. до 9 септември 1944 г., ВНВУ изпълнява достойно тези задачи. За командири и преподаватели в него са привлечени най – изтъкнати офицери и преподаватели от столицата и от други краища на страната. С приближаване на времената, когато въпросите, свързани с обединението на българската нация, трябва да се решават с оръжие в ръка, ролята и значението на Училището непрекъснато нарастват. Училището е в течение на настъпващите изменения във военната теория и практика, част от които са създадени от негови възпитаници. Този факт стои в основата на високия престиж на ВНВУ. В началото на Първата Балканската война (1912 – 1913 г.), българската войска разполага с отлично подготвени кадри от всички степени. Те водят българските армии към победи в Първата Балканска война, в Междусъюзническата война (или Втората Балканска война) и в Първата Световна война. След ограниченията, наложени от Ньойския мирен договор (1919 г.), училището продължава да съществува и да се развива, вече при новите условия и при новите разбирания за водене на военните операции. То успява да подготви нови достойни кадри, които повеждат българските армии във Втората Световна война. ВНВУ подготвя не само висококвалифицирани професионални кадри, но създава и възпитатели, способни, в процеса на обучение, да внедрят воински и граждански добродетели у своите подчинени. В този смисъл, Военното на Негово Величество Училище се превръща в общонационална институция за обучение и възпитание. Животът във ВУ, посветен на високи морални добродетели като родолюбие, жертвоготовност пред Отечеството, другарство, достойнство и почтеност, съчетан с воинска дисциплина, висша подготовка и образцов ред, изгражда у младите хора силна привързаност помежду им. Тази привързаност между тях не може да бъде заличена нито от различните родове въоръжени сили, в които те служат, нито от службата в гарнизоните, нито от цивилния живот. Времето, прекарано във Военното Училище се превръща в синоним на неизлечими спомени за най – пълноценните години от младостта им. Всеки випуск, обединил възпитаници на еднаква възраст, има и свой вътрешен живот, свои проблеми и изживявания. Офицерите от повечето випуски на ВУ участват във не една война, сътворяват подвизи на бойното поле, дават скъпи жертви... От техните редици излизат множество литературни таланти, които чрез лирика и проза възпяват изминатите героични събития или подчертават, с младежки устрем, готовността си да служат на Родината, командвайки нейните армии. Професионални музиканти, отначало – чехи, а после – българи, поемат, като капелмайстори, новосъздадените военни духови оркестри. Юнкерът Александър Морфов дава една идея: всеки випуск да има свой собствен марш, който да описва неговата дейност, неговите идеали и стремежи. Първият випуск, който има свой собствен марш, е 24-ти випуск (1903 г.).

Военното на Негово Величество Училище В продължение на 65 години, от 1879 г. до 1945 г., Военното на Негово Величество Училище дава на българската войска 8294-мa офицери. От тях, в периода 1885 – 1945 г., загиват 1189 души, което клони към 15%. Други са съдени и осъдени от “Народния” съд и претърпяват различни наказания, включително - и смъртно наказание. Всички те достойно посрещат всички драматични събития на една отминала епоха. Предвождат българските мъже в 5 войни и, заедно с тях, извоюват славни военни победи... В своята история, Училището е получило 3 знамена: първото – в 1878 г. - дарено от княз Александър I Батемберг, а следващите две - в 1925 г. и в 1936 г., дарени от цар Борис III. Съдбата на знамената от 1878 г и от 1936 г. е неизвестна. Държавата предявява високи изисквания към постъпващите в Училището младежи. Техният успех от основното училище, с който кандидатстват във Военното Училище, не може да бъде по – нисък от Много добър (4,50). След прецизни медицински изследвания, се подбират единствено кандидати с нормално психо – физическо развитие. Следва провеждане на сериозни приемни изпити по математика, по българска история, по български език и литература. Кандидатите за едно място биват, средно, около 10 – 15 души. Смело може да се каже, че приетите кандидати са били част от цвета на българската нация, по онова време. От тях, синовете на действащи и на запасни офицери и подофицери представляват около 20 – 22%. Останалите кандидати произхождат от средите на служители в държавната администрация, на лекари, на юристи, на учители, на търговци, на занаятчии и на земеделци. В Училището, освен военната наука и практика, се изучават военна психология, военна педагогика, политическа и военна история, гражданско и конституционно право, история на изкуството и други общообразователни предмети. Мозайката от всички учебни предмети, които се преподават на бъдещите български офицери, ги формира като стойностни личности, като добри граждани и като високообразовани учители и възпитатели на своите подчинени. За преподаватели във Военното Училище са привлечени изтъкнати научни авторитети като, например, професорите Спиридон Казанджиев, Стефан Баламезов, Благой Мавров, математикът Иван Икономов, писателят Стоян Загорчинов, художникът Кирил Цонев, както и много други ерудирани личности. А военните дисциплини се преподават от най – добрите български офицери, завършили висша военна академия у нас или в чужбина. В тази обстановка се обучават бъдещите офицери на България. Изучават се последните достижения на военната наука за онова време. Създават се офицери с високи воински добродетели, с развито чувство за чест, за дълг, за отговорност... Най – многобройни са 39–ти и 40–ти випуски (1917 и 1919 г.), които наброяват 348 и 425 офицери, а най – малоброен е 48–ми випуск (1929 г.), който наброява само 33-ма офицери. Само дни след военно - политическия преврат на 9 септември 1944 г., в това училище, както и в цялата българска войска, настъпват дълбоки радикални промени, които се чувстват дори и в днешния исторически момент. Прекратен е приемът в кадетската гимназия, заварените випуски са прочистени, а за приема на възпитаниците в новото Военно Училище (преименувано, през 1945 г., на Народно Военно Училище “Васил Левски”) са въведени нови критерии. Подменен е целият команден и преподавателски състав на Училището. Изоставени са и потъват в забрава дълголетни воински традиции, унищожени са редица материални и духовни символи, крепели дълги години българския национален и боен дух в тази ковачница на офицерски кадри. Безмълвно, самотно, днес, Военното Училище съществува само с внушителната си белокаменна сграда, притихнала в своето скромно величие. Няма го животът, който са му давали каретата на строените роти и батареи, маршовете, вечерната заря... То живее в някакъв унес и само Колоната на българския офицер, със златните надписи по нея, напомня, че тук са подготвени хиляди офицери и стотици прославени командири, водили победоносно българските армии и чертали границите на една могъща и силна България. Сградата, сега, обитавана само от спомени, напомня за онези времена, в които е била крепост на българщината. Развитието на съвременната военна наука и реформите във войската ще поставят пред ВНВУ нови задачи за решаване. Оцелелите възпитаници на Военното на Негово Величество Училище са организирани в “Съюз на Възпитаниците на Военното на Негово Величество Училище, Школата за Запасни Офицери и Родолюбивото Воинство и Гражданство”, създаден през 1992 г. Абревиатурата на тази организация е доста сложна. Графически, тя изглежда така: СВВНВУ, ШЗО и РВГ. Съюзът има два печатни органа – списание “Един завет” и вестник “Съюзни вести”. Някои от съюзните членове са издали своите спомени в книги, най – известната от които е книгата на Любомир Банковски “Моят живот – трагедията на едно поколение”. (Потърсете второто преработено и допълнено издание!)... Ежегодно, Съюзът издава календар, който има високи художествена стойност и качество. С паралелното представяне на събития и дати от църковната традиция и от военната история на България, той се явява необходимо средство за утвърждаване на националните патриотични ценности и е много подходящ за армейската аудитория, към която е насочен. Всяка година, Министерството на отбраната закупува, за своите нужди, този календар, който се разпространява сред частите и поделенията на Българската армия и се ползва с голяма популярност сред вътрешната аудитория на СВВНВУ, ШЗО и РВГ. Възпитаниците на ВНВУ трябва да бъдат използвани като живи извори за историята на Училището, за историята на войните, за най – новата и за съвременната история. Те са, както се казва на френски, l’histoire parlante – говорещата история. СВВНВУ, ШЗО и РВГ е организирал, досега, 8 национални конгреса. Съюзът е представен и в интернет. Неговият уеб адрес е този: http://www.eamci.bg/vnvu/ Сайтът подлежи на козметични промени, на допълнения, на актуализации... Електронната поща на Съюза е: vnvu@eamci.bg

Типове гладиатори, според тяхното въоръжение (аrmatura) Видовете гладиатори, според вида въоръжение, са над 25. Най - известните сред тях са: Thracian, Secutor, Retiarius, Hoplomachus (Samnitus), Essedarius, Equitus, Dimahaerus, Laquearius (Laqueatorius), Andabatae, Myrmillon, Velite, Samnite, Provocator, Catervarius, Meridianus, Ordinarius, Paegrinarius (Praegenarius), Bestiarius, Tertiarius, Gaulos (Gaulois), Contra - Retiarius, Sagitarius, Pantarius, Scisso (Scissor), Pulsator, Spatarius, Hastarius, Venator.

Изпитна програма по история на България - 2003 g. 1. Образуване и укрепване на българската държава (края на VII - средата на IХ в.) * Славяни и древни българи през епохата на Великото преселение на народите (IV-VII в.). Основаване и начално развитие на българската държава при хан Аспарух и хан Тервел. Териториално разширение на централизация на България през първата половина на IХ в. 2. Християнизация и политическо развитие на България (втората половина на IХ - първите три десетилетия на Х в.) * Покръстване на българите и основаване на Българската църква. Дейност на Кирило-Методиевите ученици в България. Политическо и културно развитие на българската държава при цар Симеон. 3. Залезът на ранносредновековното Българско царство (927-1018 г.) * Управление на цар Петър. Цар Самуил и неговите наследници в борба за запазване на българската държавна независимост. Завладяване на България от император Василий II. 4. Възобновяване и развитие на Българското царство при Асеневци до 1241 г. * Въстанието на братята Петър и Асен. Завършване на освободителното движение при цар Калоян. Политическа хегемония на Българското царство в Европейския югоизток при цар Иван Асен II. Държавна уредба и стопанско развитие. 5. Църква и култура през ХV-ХVII в. * Българските земи в контактната зона между християнството и исляма. Църковна организация и манастирската мрежа. Книжовните средища, изкуството, народната култура. 6. Политически и съпротивителни движения на българите през ХV-ХVII в. * Българската антиосманска съпротива през ХV в. Хайдутството. Европейският свят и българите. Българските въстания през ХVI-ХVII в. 7. Ранно българско възраждане * Същност, съдържание и хронологически граници на възрожденската епоха. Фактори на Българското възраждане. Нови явления и тенденции в развитието на аграрните отношения в българските земи през ХVII и началото на ХIХ в. Подем на градското стопанство (занаяти, търговия, наченки на манифактурното производство). Социални промени в българското възрожденско общество. Зараждане на българската национална идея. Паисий Хилендарски и Софроний Врачански - живот, дело, последователи. 8. Изграждане на новобългарската просвета и на възрожденската култура * Движение за новобългарска просвета - предпоставки, основни етапи, дейци. Българската възрожденска култура - предпоставки за развитие; периодичен печат, наука; нови явления и тенденции в областта на литературата, изкуството, архитектурата, художествените занаяти; по-ярки възрожденски творци. 9. Църковно-национално движение през епохата на Възраждането * Предпоставки за възникване на църковното движение. Основни етапи, програмни документи, дейци, идейни течения. Създаване на Българската екзархия. 10. Националноосвободително движение на българския народ през 50-те - средата на 70-те години на ХIХ в. * Кримската война (1853 - 1856) и българите. Обществено-политическата дейност на Георги Раковски (1821-1867). Емигрантски политически организации през 60-те и началото на на 70-те години на ХIХ в. Създаване и дейност на БРЦК. 11. Източна криза (1875-1878) и българският политически въпрос * Начало на източната криза. Създаване и дейност на БРК. Опит за въстание през септември 1875 г. Създаване и дейност на Гюргевския революционен комитет. Априлско въстание 1876 г. Руско-турската война 1877-1878 г. и освобождението на България. 12. Възстановяване и развитие на българската държавност до Балканските войни * Възстановяване и развитие на Българското княжество до Съединението. Развитие на Източна Румелия. Съединението и неговата защита. Обединеното княжество в края на ХIХ в. България в началото на ХХ в. 13. Българският национален въпрос и войните за национално обединение * Възникване на българския национален въпрос. Национално-освободително движение на македонските и тракийските българи и в края на ХIХ и началото на ХХ в. Илинденско-преображенското въстание. Изграждане на Балканския съюз. България по време на Балканските войни. Първа национална катастрофа. Участие на България в Първата световна война. Втора национална катастрофа.

Минимум 10 страници - за отличен по история! Обемът на работата не е главен критерий, спазвайте хронологията на събитията Д-р Красимира ТАБАКОВА Исторически факултет, СУ "Св. Кл. Охридски" Кандидатстващите в Софийския университет трябва да познават три от действащите шест учебника, заедно с онези за профилирана подготовка, издания на "Просвета", "Планета 3" и "Анубис" от 2001 г. Те са издържани в методическо и научно отношение и отговарят на постиженията на историческата наука. В тях има всичко - изяснени са основните проблеми, включени са дискусионни въпроси и хипотези, има достатъчно извори, карти и илюстрации, които трябва да се познават. Какви са изискванията към конкретната тема? Кандидат-студентът трябва внимателно да обмисли и анализира нейната формулироква. Темата определя хронологическия обхват, обема от факти и проблеми, които трябва да се включат в нея. Неправилният прочит на темата води до пропуски и грешки, които се наказват и се отразяват върху крайния резултат. Трябва да се премисли какво да бъде включено, да бъде поставено на анализ, оценка, да се потърсят паралели и аналогии със сходни процеси и явления. Формално всяка тема трябва да отговаря на основните изисквания за структуриране - увод, изложение, заключение. Тези компоненти имат своето логическо основание и показват разбирането на темата и подчиняването на анализа на поставената задача. От увода и заключението проличава умението на кандидат-студента да мисли самостоятелно и да покаже определена степен на обобщеност при въвеждането към темата. В заключението трябва да се даде оценка на конкретния период, извеждайки основните тенденции и характеристики. Липсата на един или няколко от тези компоненти води до намаляване на оценката. Добрият обем на кандидатстудентската работа е различен - между 10 и 35 страници. Разбира се, големият обем не е критерий за постигнат висок резултат. Но все пак, за да се изясни даден проблем, телеграфният стил не е за препоръчване. Възпроизвеждането на основни факти и събития не е достатъчно. Необходимо е задълбочено, логично и аналитично разкриване на основното съдържание, като се съблюдава балансът между отделните проблеми. Бонифицират се критичното отношение, широката обща и езикова култура, аналогиите и съпоставките, познаване на проблемите на културата, ежедневието, икономиката, а не само политическата история. Кои са основните грешки и пропуски, които допускат кандидат-студентите. Не се познава основната фактология или се пропуска основна част от нея. Нарушаването на хронологическата последователност показва, че кандидат-студентът не умее да мисли исторически и няма реална представа за историческото време. Непознаването на основните исторически понятия също представлява сериозен проблем. Като слабост можем да посочим недостатъчните географски познания, т. е. неумението да се локализират историческите събития както във времето, така и в пространството. Обикновено подобни грешки се установяват при разглеждането на войни, мирни договори, граници и т. н. Историческата грамотност проличава от боравенето с историческите извори, техния анализ и включването им в контекста на изложението. Това се отнася както за периода на Средновековието, така и за останалите етапи от историческото развитие на българското общество и държава.

Математици - "историци" (Анатолий Фоменко, Глеб Носовский et alia) пренаписват историята... http://www.pravoslavieto.com/history/20/fomenkologia.htm http://www.chronologia.org/Vvedenie/vvedenie.htm http://www.pereplet.ru/gorm/fomenko.htm http://www.chronologia.org/index.htm http://www.ancient.holm.ru/topics/links/fomenko.htm http://moshkow.perm.ru/win/FOMENKOAT/ Авторите: Анатолий Фоменко е член на Руската академия на науките, доктор на физико - математическите науки, професор, завеждащ катедра по диференциална геометрия в Механо - математическия факултет на Московския държавен университет. Той е автор на 180 научни труда, 26 математически монографии и учебници, както и на няколко книги за използването на нови статистико - емпирични методи за анализ на историческата хронология. Неговият сътрудник Глеб Носовски е кандидат на физико - математическите науки, специалист в областта на теорията на вероятностите, математическата статистика, случайните процеси, оптимизацията, компютърното моделиране. Той е старши научен сътрудник в Механо - математическия факултет на Московския университет, в катедрата по диференциална геометрия. Човечеството е много по-младо, отколкото се смята сега, твърдят учени, автори на Нова хронология. Всички известни хроники, летописи, в това число и "античните", описват събития от началото на X век. По-ранните събития са покрити с мрак... Историята, която изучаваме в училище, няма много общо с това, което, в действителност, се е случило. Това твърдят станалите вече скандално известни руски математици от Московския държавен университет, ръководени от академик Анатолий Фоменко. През последните няколко години, те упорито пренаписват историята, базирайки се на собствени математически методи, които позволяват съпоставянето на данните от съществуващите древни документи, в това число - и звездни карти. Естествено, опирайки се и на възможностите, които предоставя съвременната компютърна техника. Според математиците основният въпрос е какъв е произходът на нашите исторически познания. Защото обикновено това, което сме изучавали, приемаме като истинно описание на реални факти. Но и в днешно време сме свидетели как фактите се изопачават и че скорошни събития са описани различно от това, което си спомняме за тях. Можем ли тогава да бъдем сигурни, че писаното за станали преди векове събития е вярно предадено? Последните 400 години са документирани сравнително точно, казват авторите на хипотезата. Що се отнася до древността обаче, възниква проблемът за достоверността. Бедата е там, че повечето исторически документи, на които се позоваваме днес, свързани с Античността или Средновековието, не са оригинали, а направени по различно време преписи, често при съмнителни обстоятелства. Понеже първият сайт, този на БПЦ, не раборти поради разместване, давам ви новото място. Вижте го, интересно е.

Тайните общества в древен Китай Д-р Дориян В. Александров http://zlaten-drakon.com/stat/017/stat_017.htm Китай е огромна страна, с многобройно население, обединяващо 53 етнически групи и национални малцинства, всяко от които понякога наброяват до 40-50 милиона души. Още от древноста управляването на такава голяма държава-империя е било тежка задача и в повечето случаи това се е извършвало с кървави насилия и терор от страна на официалните власти. Този многовековен сблъсък между държавата и народа, както и многобройните въстания, войни и управление на чужди династии (хуно-българи, чжурджени, монголи, манджурци) са довели до зараждането и организирането на редица тайни общества борещи се за свобода и справедлив мир. Тези патриотични китайски организации са се появили още в дълбока древност и постепенно в тях се вплитат редица религиозни течения и секти, както и различни направления на бойните изкуства У-Шу. Последните, заедно с различни аскетични практики и дисциплини, стават задължителен елемент на китайските тайни общества, които в началото на миналия век са били над 200 на брой, обединяващи в своите редици милиони членове. Тук ще споменем най-важните такива организации, връзката им с бойните изкуства и историческите предпоставки за тяхното възникване и развитие. Исторически най-старата секта и тайно общество в Китай се явява "Тайпиндао" ("Учение за пътя на великото равенство"), която е създадена още през II век пр.Хр. от даоския наставник Чжан Дзяо. Това тайно общество запазва своята дейност до наши дни и участва в редица исторически процеси в Китай, оказвайки огромно влияние в страната. По време на династията Хан (206г. пр.Хр. - 220г. сл.Хр.) в следствие на тежките условия и непрекъснати войни, избухват редица народни въстания организирани от тайните общества. Едно от крупните въстания станали в началото на I век сл.Хр. и е наречено въстанието на "червеновеждите" (въстаниците боядисвали веждите си с червен цвят, за да се отличават от привържениците на императора). Начело на това въстание застава Фан Чун, който се борел за премахване на робовладелския строй. През 18-та година сл.Хр. той и привържениците му вдигат на борба значителни маси от населението на Шандун. Въстанието продължило 9 години с променлив успех и след предателство завършва с разгром на въстаналите. Друго голямо въстание организирано от "Тайпиндао" избухва в 184г. Това е ъстанието на "жълтите забрадки", ръководено от Чжан Дзяо и двамата му братя. Въстанието било внимателно подготвено при строга тайна и пълна конспирация. В рудници, работилници и по селата в цял Китай, членовете на "Тайпиндао" създават въоръжени отряди. В арсенала на въстаниците влизат древните бойни изкуства, владеене на оръжие и даоски магически практики. Този период съвпада и с трансформирането на философския даосизъм от класическия период в религиозен (20г. пр.Хр. - 600г. сл.Хр.). Даосизма, както и будизма и някои други учения имали голямо влияние при формирането идеологията на тайните общества. По това време процъфтявали талисманната магия, методите за постигане на дълголетие и "безсмъртие", даоската алхимия (вътрешна и външна) и У-Шу във всичките му разновидности. Били написани и редица даоски трактати, които също оказали влияние върху формирането на тайните общества, борещи се срещу централната власт. В 184г. предател издава плана на въстанието на "жълтите забрадки"; били хванати и екзекутирани над 1000 поддръжници на тайното общество на братята Чжан. Тогава братята издали заповед за незабавно започване на въстанието. По тайни канали във всички области били изпратени куриери. С необичайна бързина въстанието обхванало централните области на страната и бил издигнат лозунга "Път към общия мир". Ръководителите на въстанието били популярни сред народа и имали голям авторитет. Те били обявени за народни герои, а един от тях бива дори обявен за "Бог на войната"! Армията на въстаналите достига до няколко стотин хиляди души и се състояла от добре организирани отделни отряди - всеки със свой пълководец. Поддръжниците им също били многобройни. Въстаналите изтребвали богаташите и чиновниците от бюрократичния репресивен апарат, освобождавали затворниците и робите, раздавали богатствата на народа. Стреснати от размера на въстанието, императорът и робовладелците събрали огромни сили и войски. В няколко тежки сражения те убили над 150 хиляди въстаници и от отсечените им глави издигнали висока кула за назидание и страх. Победителите екзекутирали всички които били подозирани в съчувствие към въстаналите. Не били пощадени даже жените и децата. Борбата обаче продължила подклаждана от мрежата на тайната организация. Едва потушено в една област въстанието избухвало в друга и ожесточените сражения продължили около 20 години. Накрая под ударите на въстаниците и войната на север с хуно-българите, довело до падането на династията Хан. Императорът бил убит и робовладелския строй в Китай рухнал!… Въпреки, че братята Чжан загинали в битките с императорските войски, част от активистите на "жълтите забрадки" и тайната организация на "Тайпиндао" се съхранили и предали своите традиции и идеология на следващите поколения. Не случайно векове по-късно по време на опиумните войни през XIX век, "Тайпиндао" отново повежда народните маси срещу интервенцията на английските колонизатори. Въпреки, че "Тайпиндао" обикновено се счита за едно от най-старите тайни общества, по-правилно е да се каже, че то е било най-масовото, но това не значи, че преди него не е имало и други такива. Тук авторът има предвид редица по-малки групи тайни общества в Китай, свързани с т.нар. "Черни изкуства" (Фа-Шу), които се явяват като по-древен еквивалент на японското Нин-Джуцу. Има данни за съществуване на такива групи още по времето на великия стратег Сун Дзъ (V в. пр Хр.), който ги споменава в своя прочут трактат за военното изкуство. Там той споменава за петте вида шпиони: "…местни (информатори), шпиони на смъртта (диверсанти), шпиони на живота (разузнавачи), вътрешни шпиони (предатели) и обратни шпиони (двойни агенти)". В заключение той казва: "Всичките пет вида шпиони работят и не трябва да се знаят техните пътища. Това се нарича непостижима тайна. Те са съкровище за владетеля…." Тези шпиони и специалисти по подривното дело практикували бойни изкуства и специалните дисциплини на Фа-Шу. Специалистите на тези редки изкуства твърдят, че корените на Фа-Шу и Нин-Джуцу са вероятно в Тибет и конните народи от Централна Азия. Тези дисциплини идват от дълбока древност и живецът им е свързан до голяма степен с различни форми на магия, езотерични практики, ритуали свързани с шаманизма, древната тибетска религия Бон (Бон-по), тибетския езотеричен будизъм (Тиендай и Шингон), даосизма и шинтоизма. Някои автори свързват изкуствата на Фа-Шу с учението на древните Месулети - чудотворци и жреци, живели преди хилядолетия, номади, които са бродили през пустинята Гоби, Сибир, Тибет и Бутан от преди потопа (там е имало голяма цивилизация преди около 35 хиляди години - Великата Уйгурска империя). Съгласно преданията те са прародителите на племената, населяващи широки области в Северен Китай, Бирма, Камбоджа и Лаос. Зороастрийците в Иран и Индия също били запознати с учението на Месулетите. Скитите (т.нар. "царски скити" са древни българи) също са практикували древното магьосничество на Месулетите още преди Заратустра (Зороастър). Фа-Шу и Нин-Джуцу са свързани също с бойните изкуства на танджините - хора с особени умения, владеещи тайнственото изкуство Тао-Тао. Според познавачите, те притежавали огромна духовна сила и владеели чудотворни похвати на бойните изкуства. Тао-Тао съдържа две направления - Акшара ("Път на светлината") и Кшира ("Път на мрака"), които в миналото са били обединени в едно изкуство. Тази дисциплина също води своето начало от тибетските йоги и магьосници (бон-по), китайските аскети (даосите), сибирските и монголските шамани, а също древните български жреци на Тангра - Колобрите. Всички те черпят енергия от източници, които са известни на хората от хилядолетия, но вече са забравени от "цивилизования човек"!… Владеещите Фа-Шу го развиват главно за целите на шпионажа, тайната война и оцеляването в смутни времена. В системата на Фа-Шу освен изтънчени стилове на У-Шу, влизат различни форми на магия, вещерство, заклинания (мантра-йога), Ци-Гун ("работа с енергията"), лечителски умения и билкарство (приготвяне на лекарства и отрови), алхимия (вътрешна и външна), приложна психология, манипулиране на съзнанието и много други необичайни умения. Фа-Шу подобно на японското Нин-Джуцу и организациите на Ямабушите се развива на кланов признак. Най-старият такъв известен клан и тайно общество е Лин-Куей ("Горски демони") в Китай. Според историята и легендите, Лин-Куей идва от древната династия Шан (1520-1030 г. пр. Хр.) и по всяка вероятност е произхождал от някой от хунските родове. Йерархията в клана е на няколко нива и включва 15 степени. Обучението в Лин-Куей трае минимум 15 - 20 години и включва седем нива на посвещение, наричани още Ци-Ли ("седемте сили"). Кланът Лин-Куей се пръсва из цял Китай и с течение на времето изгражда мрежа от школи и тайни центрове за обучение и влияние. Голямо влияние върху развитието на това изкуство оказва и тибетският монах Цон Уо, който бил спасен от членове на клана. Той бил учен-енциклопедист в тайните науки и вероятно от него идват някои от мистичните и езотерични учения на клана. Като Лин-Куей съществували и други видове Фа-Шу в Китай; наричали ги също Ин-Сен-Шу ("изкуство на телесното изчезване"). Всички те вкупом обслужвали шпионажа от най-древни времена. В средновековен Китай имало и още две особени категории шпиони обединени в тайни общества: "Шуйке" - бродещи професионални консултанти по въпросите на политиката и войната, които поддържали напрегната атмосфера между различните княжества-държави (над 160 до ІІІ в. пр. Хр.); и "Цеши" - професионални шпиони ("призраци" от висша класа), които провеждали тайната война и подривните машинации. Друга тайна организация е тази на вагабонтите (скитниците и просяците). Въпреки, че тя е на най-ниското ниво в тайните общества, доста често от нейните услуги са се ползвали всички, които са се интересували от една или друга информация. Просяците и скитниците в Китай винаги са били организирани в шайки и кланове със строга йерархия, на върха на която стои един главатар, който разпределя откраднатото или придобитото и чиято воля била закон. Вагабонтите разработват свои системи на ръкопашния бой с използване на специфични оръжия и специален Ци-Гун, предназначен да ги предпазва от лошото време и неблагоприятните условия (дъжд, студ, влага, горещина и т.н.). Благодарение на тези свои умения, вагабонтите оцелявали при невероятно трудни условия на живот и техния вековен опит не е за подценяване. С въвеждане на будизма в Китай и развитието на даоските секти и учения, средоточие на тайните общества стават хилядите манастири, пръснати по цял Китай. Повечето от тези обители били в планините и в трудно достъпни места, което ги правело идеални убежища на бегълци и хора, които се криели от властите по един или друг повод. В манастирите често се практикували и бойни изкуства на високо ниво и това допълнително привличало съмишленици на тайните школи и общества. За отбелязване е, че манастирските школи по бойни изкуства не само не отстъпвали на военните, но често ги превъзхождали в много отношения. Това карало официалната власт да привлича на своя страна най-добрите експерти и школи, което допълнително укрепвало техния авторитет. При царуването например на император Юн Лъ (1403-1425г.), опора на трона станала тайната полиция, която оглавил дейният шаолински монах Чжан Во (1376-1426г.). Той бил крупен майстор на У-Шу и кръгът на неговите агенти бил необикновено широк, попълвайки се основно от монаси от чанските манастири, военнизирани филиали на Шаолин, разпръснати по цял Китай и далеч зад неговите предели - в Корея, Сиам (Тайланд), Лаос, Бирма, Виетнам и Япония. По това време цялата политика на Минския двор се определяла от манастира Шаолин и богатствата на манастира и неговото влияние растели. Обаче новият император Хун Ци, дърпайки се от опеката на войнствените монаси, решил да се избави от всесилната тайна полиция и от коварния "сив кардинал" Чжан Во. Той наредил да екзекутират Чжан Во и да ликвидират неговите хора. Екзекуцията на Чжан Во обаче предизвикала обратен резултат. Членовете на тайното братство се укрили и решили да си отмъстят на императора. Били задействани подмолните механизми на организацията и не след дълго императорът бил принуден да се самоубие. Обаче след този случай, отношенията на манастира с императорския двор били безнадеждно развалени. Новите управници на страната се стараели да избягват помощта на могъщия "орден" (тази дума идва от старобългарското "орда", което значи "ред"!…). Чанското духовенство за известно време се дистанцирало от политическите борби, предоставяйки арената на други тайни общества и секти от рода на "Белия лотос" и др. От времето на династия Сун (960-1279г.) се появила и традицията на странстващите рицари на У-Шу, които често още от деца се обучавали в премъдростите на военното дело при наставници даоси или чан (дзен) монаси. В повечето случаи те били професионалисти и били членове на тайни общества, които провеждали своята дейност в строга конспирация. При тази и следващите династии странстващите рицари участвали в народните въстания и обучавали в своето изкуство селяните, простолюдието, както и всички желаещи. В резултат се появили множество нови школи и стилове на У-Шу. Фамилните школи (гуан) също процъфтявали благодарение на традицията. Поради тази причина селските армии събиращи под своите знамена стотици хиляди воини, в никакъв случай не отстъпвали в бойните изкуства на редовните правителствени войски. Своя дял давали и манастирските школи. Тук трябва да изтъкнем, че освен тайните общества свързани с религиозни и политически течения, в Китай се оформят и такива, които произлизат изключително от средите на школите по бойни изкуства - У-Шу, а много често трите течения се преплитали по един невъобразим начин. Традиционните школи по У-Шу били затворени общества, в които трудно се влизало. Това ставало обикновено с препоръка и влизащият в школата давал клетва за вярност до живот. Както и в другите тайни общества, той бил длъжен да се притече на помощ на който и да е член на школата, където и да се намира и по всяко време. Лоялността била изключителна, а предателството се наказвало само по един начин - 101 удара с нож!…. През ХІ - ХІІ в. най-голям разцвет достигнал култът към покровителя на храбреците, безсмъртния патрон на всички тайни религиозни общества - Прародителя Лю (Лю Дунбин), един от осемте безсмъртни даоса (Ба Сян). Счита се, че Лю Дунбин е създал класическото направление на фехтовката с меч в У-Шу. Той разработил също и техники за отразяване на меча с подръчни средства като тояга, къса палка, усукан плащ, ветрило или плетена от бамбук голяма шапка. Лю Дунбин е също всепризнат патриарх на "вътрешната алхимия" и автор на няколко трактата на тази тема, което дава силен тласък в развитието на даоските школи и тайните общества свързани с тях. Любопитно е, че по това време майсторите на У-Шу и странстващите рицари били не само култови фигури от типа на Робин Худ, Вилхелм Тел и Спартак, като защитници на слабите и онеправданите, но усилено се занимавали с философия, наука и книжовност. Освен че развили нова система за съвършенство на тялото и духа, те създали и много други културни новости в областта на религията, философията, медицината, химията и техниката. Столетия наред те са били най-голямата движеща сила във всекидневния живот на Китай. Падането на Китай под монголска власт през ХІІІ в. довежда до създаването на мощни патриотични тайни организации, чиято цел била свалянето на монголската династия Юан (1279-1368г.). Едно от най-известните тайни общества от това време е "Байляндзяо" ("Общество на белия лотос"). То е създадено на базата на будисткото общество "Лянше" ("Общество на лотоса"), в което по-късно се вливат и други общества с религиозна окраска като "Миндзяо", "Миледзяо" и др. С течение на времето вътре в "Байляндзяо" се появяват множество други направления и секти като: "Санхехуй" ("Триада"), "Тяндихуй" ("Общество на небето и земята"), "Сандянхуй" ("Общество на 3-те точки"), "Хунминхуй" ("Съюз на братството на Хун"), "Миленцзяо" ("Учение за Майтрея"), "Шоуюанцзяо" ("Учение за обединение в общия кръг"), "Багуацзяо" ("Учение за 8-те триграми"), "Тянлицзяо" ("Общество на небесните указания") и много други, чиито общ брой както споменахме надхвърля 200. Непосредствено след обединението на споменатите по-горе три организации в "Байляндзяо" (наричана още "Байлянхуй" или "Байлянше"), на север избухнало ръководеното от тях въстание на Сун Дзян. То е надлежно описано в знаменитата епопея на Ши Найан (ХVІ в.) - "Речни заливи" (наричана още "Шуй Ху" - "108 юнака"). Тази книга изобилства с описания на бойни изкуства, които са владяни от въстаниците. По-късно на тази база се появява един стил на У-Шу наречен Лян-Шан-Пай ("Школа от планината Лян") по името на планината, където са се подвизавали въстаниците. Този стил обединявал Шаолинския и светския стил на У-Шу, както и други стилове в едно направление. "Байляндзяо" има своите свещени и канонични книги, за които се смята, че са написани в периода ХV - ХVІ в., а може и по-рано, които обединявали будизъм, даосизъм, китайската форма на манихейството и някои народни вярвания. Тези канонични книги били записани с особен шифър и се съхранявали в тайна за непосветените. Идеологическата пропаганда на "Байляндзяо" проповядвала равенство между хората и половете, отнемане привилегиите на богаташите и аристокрацията и отхвърляне властта на чуждата династия. На тази основа в периода ХІІІ - ХVІ в. избухнали множество народни въстания, които били организирани от "червените войски" на "Байлиндзяо". През средните векове на три пъти огромни групи хора организирани от тайните общества се вдигали на въстания срещу управляващите династии. Така например Хан Линджи повел 150 хиляди души срещу монголската династия Юан; по-късно Ю Хаозиен събрал войска от 100 хиляди души, за да се противопостави на династията Мин (1368-1644г.), а Чуан Тинлин повел 50 хиляди души срещу манджурската династия Цин (1644-1911г.). Своята деятелност тайните общества провеждали в условията на постоянен терор и преследване от страна на властите. Това обаче спомогнало за още по-дълбокото им законспириране и маскировка, употребата на тайни шифри и опознавателни знаци; използването на тайни куриери и рафинирани методи за подготовка, както и разработването на тайни канали и агентурна мрежа. В периода 1351-1368г. избухнало всенародното въстание на "червените забрадки", което довело до разгром на монголската династия. Въстанието изцяло било организирано от тайното общество "Байлендзяо" и в редиците на въстаниците имало множество майстори на У-Шу, които обучавали въстаниците. Дейността на тайните общества в Китай се активира особено много след ХVІІ в., когато Китай пада под властта на манджурската династия Цин (1644-1911г.). Манджурците започват гонения сред народа, подема се кампания срещу конфуцианството и даосизма, изгарят се ценни ръкописи и философски трактати, преследват се прогресивно мислещите хора. Освен това властите забранили практикуването на У-Шу и подлагали населението на репресии. Манастирите също не били пожалени и били подложени на палеж и унищожение заедно с монасите! В отговор на това започнали да се множат и да се преструкторират тайните религиозни и патриотични организации за борба срещу новия враг. В манастира Шаолин се създава тайно дружество за борба срещу цинската династия, наречено "Триада" ("Хунг"). Наричат го "Триада", защото избират за емблема равностранен триъгълник, страните на който символизират Небето, Земята и Човека, неделимо свързани в хармония един с друг. Тази организация обхваща и много други области в Китай, където имало чан манастири и филиали на Шаолин. В манастира Шаолин се укриват оцелели членове на императорската фамилия, висши сановници и военни. Настоятелят на Шаолин свиква таен съвет в манастира, на който идват делегати от 108 нелегални организации и отряди на съпротивата. Над свещените реликви на Бодхидхарма (Да Мо) те се заклеват, че няма да имат покой докато не отблъснат пълчищата на окупаторите отвъд Великата китайска стена! Въстаниците от тайните общества се обединили под лозунга "Фан Цин Фу Мин" ("Да свалим Цин - да възстановим Мин"). Центъра за борба било решено да се пренесе на юг, където властта на манджурците все още не се била укрепила. Шаолинските монаси били изпратени във въстаническите лагери да обучават неопитните селяни и занаятчии в техниките на У-Шу (Шаолин-Цюан). Те също станали бойните ядра и групи на множество патриотични тайни общества. Организацията на "Триадата" се разрастнала и усложнила като структура. На всеки един от членовете на "Триадата" се давал секретен номер и за всички бил в сила таен кодекс, който включвал сигнали за разпознаване по положението на пръстите (специални мудри от езотеричния будизъм); по татуировките; по начина на употреба на някои предмети като пръчиците за хранене и други - един необикновено богат и фантастичен език от знаци. Много ефикасна тайна служба, позволявала на "Триадата" да се промъква във войската, в полицията, магистратурата и да поставя в затруднение администрацията на владетелите от манджурската династия. Наред с "Триадата" ("Хунг" или "Санхехуй"), срещу манджурците се борели и "Дружеството на Белия лотос" ("Байляндзяо"), което организира бунтове срещу акцизните служители на владетелите; "Дружество на Небесния разум", което стои по-късно зад вълненията в Хунан и Чанчун през 1813г., и което направо заговорничи с група евнуси от императорския двор, за да нахлуе в "Забранения град" (дворецът "Гугун") и да го завладее; "Дружество Тонг", което действа на север; "Съюзът на Малките мечове", който организира въстанието в Шанхай и много други. Всички тези тайни организации в една или друга степен развивали древните бойни изкуства и техните членове фанатично тренирали разнообразни стилове на У-Шу. Над всички тях обаче "Триадата" изпъква по ефикасност и дисциплина. Членовете на "Триадата" възстановяват, развиват и в известна степен монополизират различните стилове на Шаолин-Цюан, както и някои други (У-Дан и Ъмей-пай). Нахлулите от север манджурци завладели страната и с помощта на някои местни феодали-колаборационисти, започнали да тероризират населението. Тези, които не се покорявали на новата династия ги чакала страшна смърт. По безкрайните пътища на Поднебесната империя, във всички посоки препускали конни отряди и безпощадно убивали на място всеки, дръзнал да се противопостави на височайшата власт. Опирайки се на поддръжката на големите земевладелци, манджурците установили на север твърдо управление, обаче пламакът на народната война не угасвал, обхващайки все по-широки слоеве на населението. В долината на Яндзъ много градове оказали яростна съпротива срещу окупаторите. При това в отбраната, наред с верните на Мин войски, взимали участие селяни, занаятчии, монаси и дори бивши разбойници по пътищата. Известният майстор на У-Шу - Ши Къфа оглавил отбраната на най-големия град Янчжоу, нанасяйки тежки загуби на десетократно превъзхождащите го сили на противника. След като малкия гарнизон на града бил почти напълно унищожен от манджурците, Ши Къфа продължил боя сам против всички. Когато му се счупил меча, той продължил да се бие с голи ръце убивайки множество противници. Накрая той бил ранен и хванат в плен. Отказвайки да премине на служба при манджурците, героят без да трепне приел смъртта от ръцете на палача. С безпримерна храброст се прославили и жителите на градовете Цзянин и Цзядин, които издържали над три месечна обсада и накрая били избити в тежки улични боеве от озверелите манджурци. Монасите от Шаолин без умора обучавали отрядите на въстаниците и членовете на воюващите тайни общества. Дълго време те успешно се маскирали и укривали дейността си от властите. Накрая предател издава "Триадата" и в 1723г. манджурските войски обсадили легендарния манастир. Първата наказателна експедиция завършила с провал за манджурците, които се сблъскали с необикновените бойни умения на войнствените монаси. Скоро обаче огромен отряд от правителствени войски дошъл повторно и пробил отбраната на манастира. В епичната битка загинали 128 монаси-рицари и успели да се спасят само петима експерти на У-Шу, сред които и монахинята-воин Нге Муй (Мо Муй), която се счита за родоначалник на популярния днес стил Уин-Чун-Кюн (Юн-Чун-Цюан - "Бокс на слънчевата пролет"). Останалите експерти се спасили на юг в други филиали на Шаолин и от тях идват известните стилове на Южния Шаолин-Цюан - Джоу-Гар, Хун-Гар, Чой-Гар, Лю-Гар, Мо-Гар и Ли-Гар, както и някои други. Петте монаха от Шаолин , които се спасили от погрома, по-късно били наречени "Петимата мъдри" или "Старшите патриарси-основатели", които станали родоначалници на споменатите по-горе стилове на У-Шу. Разгромът и подпалването на манастира Шаолин е само незначителен епизод от борбата на антицинските тайни общества (Хуейдан), чието изследване и дейност е тежка задача, дори и за китайските историци, тъй като много неща и обстоятелства свързани с тези организации и до днес си остават забулени в тайна и мистерия (нали все пак затова са тайни, а не явни!). Както споменахме, освен "Триадата" срещу Цинската династия се борели и голямо множество други нелегални организации и тайни общества. Духовната основа за сплотяване на метежниците била дейността на "Обществото на Белия лотос" ("Байляндзяо") на север от новосформираното "Братство Хун" ("Хунминхуй"), което действало в южните и западните провинции. Основател на това тайно общество бил видния учен от провинция Фудзян - Ин Хуншън. В 1631г. Той създал общество на поборници за нравствена чистота и справедливост в поддръжка на династията Мин. В 1683г. (а според други в 1625г.), пиратът Чжен Чжилун създал тайната организация "Коксинга", която контролирала южното крайбрежие на Китай, в областите на Цзянси и Чжънцзян. Флотът на Чжън Чжилун се борел с манджурците, но претърпял неуспех. След смъртта на Чжън Чжилун, организацията била оглавена от легендарния пълководец и отчаян пират Чжън Чънгун и сина на Чжън Чжилун, които правели наказателни експедиции срещу манджурците и превзели Тайван, като разгромили тамошната холандска колония и основали независима антицинска държава. Съвместявайки в свое лице стратегически талант, неудържима храброст и физическа сила Чжън Чънгун се ползвал с огромна популярност сред широките народни маси. В своята войска той всячески развивал У-Шу и отделял особино внимание на физическите данни на войниците. Както свидетелстват хрониките, Чжън Чънгун сформирал "тигрова гвардия", в която се приемали млади хора с висок ръст, способни да повдигнат над главата си камък тежък 150 кг. Те отивали на бой съпровождани от оръженосци и с дълги мечове или алебарди изваждали от строя конете на противника. Всеки от тези "железни мъже" можел да разсече на две кон и да се изправи с голи ръце да се разправи с всеки въоръжен противник. В края на ХVІІ в. бегълци от разбитата от манджурците армия на "Коксинга" се установили в Окинава и Япония, давайки тласък за появата на различни школи по Карате (Окинава-Те), Джу-Джуцу, Кемпо, Кен-Джуцу и др., значително обогатявайки техническите и духовни постижения на местните майстори. През края на ХVІІІ и началото на ХІХ в. се появява нова пиратска организация, която заедно с крайбрежните пиратски съюзи на "Белия лотос", "Лунна светлина" и "Триада" разоряват търговските кораби на англичаните от "Остиндийската компания" и корабите на Цинската династия, като разбиват дори армадата на китайския адмирал Лин Фа! Постепенно "Триадата" се превръща в могъща организация, която контролирала южните китайски провинции и крайбрежието. Синоними на "Триадата" са също "Тяндихуй" ("Съюз на небето и земята") и "Хунмън" ("Братството Хун"), които постепенно се разрояват в стотици други тайни организации и общества. Всеки, който се обявявал срещу "Триадата" го очаквала сигурна смърт! Обикновено към тялото на предателите и жертвите, за назидание прикрепвали дървена или бронзова табелка с изображението на бога на войната - Хуан Юй. В конспиративната дейност на "Триадата" се отчитали и най-малките детайли. Така например, освен споменатите по-напред тайни опознавателни знаци, заговорниците измислили и особен вид приветствие, по което лесно можели да познаят член на братството: юмрукът на дясната ръка се обхващал с лявата длан пред гърдите. В дадения случай юмрукът символизирал слънчевото начало - Ян, а дланта тъмното лунно начало - Ин. В йероглифното начертаване "слънце" и "луна" заедно образували знака "явност" ("откритост") - на китайски "Мин", т.е. названието на свалената династия. Този поздрав се е съхранил и до наши дни като официален сред практикуващте У-Шу. Европейците, появили се в Китай още в началото на ХVІ в., дълго време безуспешно се опитвали да получат свободен достъп до китайския пазар. Накрая в 1839г. англичаните намерили повод за въоръжена интервенция. Поводът бил запалването на голяма пратка с опиум в Гуанджоу (Кантон), принадлежаща на английските търговци. Започнала "Първата опиумна война" (1840-1850г.), която частично завършила с подписването на Нанкинския договор, съгласно който пет пристанища на Китай - Гуанджоу, Амой, Фучжоу, Нинбо и Шанхай били открити за чуждестранна търговия. Тук трябва да поясним за мръсната геноцидна политика на английските търговци спрямо Китай, за да разберем истинските причини за "опиумните войни" и Тайпинското въстание, които разклатили из основи династията Цин. Англичаните внасяли в Китай и "зарибявали" пазара с опиум донасян от Индия и Афганистан. Срещу него те получавали продукти като чай, коприна, порцелан, подправки, злато и др., които реализирали в Европа и Америка с огромна печалба. Така те с "един куршум удряли два заека" - от една страна се обогатявали, а от друга разрушавали китайското общество чрез пристрастяването му към наркотиците (в случая суровия опиум). Стигнало се дори до там, пресованите блокчета опиум да станат платежно средство вместо пари!…… Раздирана от вътрешни противоречия, манджурската династия не била способна да се справи със западната инвазия, в която освен Англия участвали също Франция, САЩ и други страни. Използвайки сила, англичаните изнудили цинското правителство за получаване право на екстериториалност и създаване на свои поселения (колонии) в откритите пристанища. За тази цел те сложили ръка и на крайбрежния остров Сянган (Хонгконг), където построили свое пристанище. Насилствените действия на Запада спрямо Китай породили нова активност на тайните общества, които започнали едновременна борба срещу манджурското правителство и срещу "задморските дяволи". По време на "Първата опиумна война" (1840-1850г.) се появили редица нови тайни организации, които били инспирирани от "Триада". Така например в провинция Гуандун се образували "Пининтуан" ("Отряди за усмирение на англичаните"), които наброявали 10 хиляди души и "Шенпин" ("Общество на мира и благоденствието"), които наброявали до 100 хиляди въоръжени бойци. В провинция Чженцзян се появили "Хейшуйдан" ("Партия на черната вода"). Съществували също: "Танлидзяо" ("Общество на небесния разум"), "Модзяо" ("Учение на дявола"), "Чжайдзяо" (клон на "Модзяо"), "Байшандихуй" ("Общество за поклонение на върховния Владика"), "Хуншентан" ("Общество на величието и справедливостта"), "Фуйтан" ("Общество на щастието и справедливостта"), "Дзинцзянхуй" ("Съюз на златните монети"), "Лянъйтан" ("Общество на единението и справедливостта"), "Чанцянхуй" ("Съюз на дългите копия"), "Цинцзинхуй" ("Съюз на сините забрадки"), "Банцзянхуй" ("Съюз на връзка монети"), "Байлундан" ("Партия на стоте дракона"), "Сяодаохуй" ("Съюз на късите саби") и др. Други по-малки групи и общества имало във всички провинции. Всички те взели активно участие в "Първата опиумна война" (1840-1850г.), във "Втората опиумна война" (1851-1861г.), в Тайпинското въстание (1850-1873г.) и движението "Ихетуан" ("Ихъцюан" - 1895-1901г.), което довежда до падане на Цинската династия и основаване но Китайската република в 1911г. По време на двете "опиумни войни" тайните общества водели преди всичко партизанска война, но през следващите две големи кампании те излезли от нелегалност и официално се противопоставили на общия враг - Цинската династия и западните окупатори. Двете "опиумни войни" с англичаните в Китай подготвили почвата за избухването на голямото Тайпинско въстание (1850-1873г.), което заедно с последващите го бунтове и революции довежда до рухването на омразната манджурска династия в началото на ХХ в. и изгонването на чужденците. Тайпинското въстание е подготвено изцяло от тайните общества "Тайпиндао", "Байляндзяо", "Танлидзяо" и "Триада" (последното е като обединително понятие за цяла група тайни организации). В отделните провинции имало и други като "Го" (Съчуан), "Нян" (Хенан), "Чжай" (Хунан), "Пи" (Хубей), "Няндан" (Анхуей) и др. Въстанието обхваща главно южните китайски провинции и било много добре организирано. Революционната армия на тайпините имала здрава военна организация и надхвърляла 1 милион души. В армията на тайпините имало и 40 женски корпуса (всеки по 2 500 души), което показва, че въстанието било "всенародно". Идеологията на тайпините била подчертано патриотична и националистическа; те имали единна вяра, ясна политическа програма и твърдо национално съзнание. Тайпините искали да създадат държава на "Великото спокойствие" (Тайпин) и се борели за отхвърляне на манджурското и западното владичество. Тяхна столица става Нанкин (наричан "Небесната столица"). Огромна роля в подготовката на организацията на тайпините изиграват бойните изкуства и свързаната с тях философия. Въстаниците обаче използвали традиционните методи за водене на бой и не били подготвени за съвременна война. Оръжието не достигало, а за модерни огнестрелни оръжия да не говорим. Единственото преимущество на тайпините било в жива сила и моралното превъзходство, но това не се оказало достатъчно за окончателната победа. Бунтът на юг се разраснал бързо, но въстаниците били притискани от двете страни - от север манджурските редовни войски, от юг западните окупационни сили. В 1853г. "Обществото на кинжалите" вдига въстание за подкрепа на тайпините в Шанхай. Битките в южните провинции продължили с променлив успех над 20 години и накрая в 1873г. тайпинското въстание било подавено с цената на огромни жертви и от двете страни. Девет провинции били подложени на опустошение и били изтребени около 20 милиона души!….. Борбата на тайните общества срещу душманите обаче не спряла. След разгрома на Тайпинското въстание, към края на ХІХ в. в Северен Китай се заражда едно мощно национално-освободително движение наречено "И-Хе-Цюан" ("Юмрук издигнат в името на мира и справедливостта"), по-късно преименувано в "И-Хе-Туан" ("Отряди на мира и справедливостта"). В историята това движение остава с името "Революция на боксьорите" (1895-1901г.). Въстаниците се борели за независим Китай, против подялбата на страната от империалистите (САЩ, Англия, Франция, Германия и Русия) и срещу продажната и омразна династия Цин. Както се подразбира от името, участниците в това движение били ревностни последователи на У-Шу и свързаните с него дисциплини. Първите действия на ихетуаните започват в 1895г., когато членовете на "Дадаохуй" ("Общество на великата сабя [алебарда]") се групират на полуостров Шандун и оказват яростна съпротива на германските окупатори. Към движението се присъединяват редица тайни общества занимаващи се с бойни изкуства и магически практики като: "Байляндзяо" ("Учението на Белия лотос"), "Дацюан" ("Великия юмрук"), "Шънцюан" ("Свещения юмрук"), "Хунцюан" ("Червения юмрук"), "Мейхуацюан" ("Юмрук на сливовия цвят"), "Шундаохуй" ("Общество на поразяващата сабя"), "Хувейбян" ("Камшик от опашка на тигър"), "Цзяйлицзяо" ("Общество на нравствеността"), "Дзилихуй" ("Общество на независимостта"), "Байцидан" ("Партия на бялото знаме"), "Байсинцзяо" ("Сто фамилии"), "Чжайцзяо" ("Будистка секта"), "Хунцянхуй" ("Съюз на червените копия"). В южните провинции действали "Сяндянхуй" ("Общество на трите точки"); в Съчуан и Централен Китай "Гълаохуй" ("Общество на старшите братя"); в района на императорския канал "Цинбан" ("Зеленото братство"); в Манджурия - "Хунхуцзъй" ("Общество на рижите бради") и много други. Ихетуаните изтъквали, че техен прародител е Лю Дунбин (дин. Тан 618-906г.) и се придържали към строг морален кодекс и аскетизъм, характерен за религиозните общини, в които децата от ранна възраст под ръководството на опитни учители се приобщавали в тайните на даоските езотерични учения и практики - Ци-Гун, Доа-Ин, алхимия, Фън-Шуй, астрология и У-Шу. В съюза се спазвала строга йерархия, която се определяла от степента на владеене на даоските практики. Провеждали се също и специални психо-физически тренировки със четене на заклинания (мантри); правели се специални упражнения с ръцете (мудри) и участниците изпадали в транс. Най-голямо внимание се обръщало на упражненията с меч и копие и ръкопашния бой с голи ръце. Членовете на "Ихетуан" били групирани в осем големи корпуса, наименовани по имената на 8-те мистични триграми Па-Куа от "Книгата на промените" ("И-Дзин"). Във всички околии били създадени ихетуански школи, където се обучавали хиляди бойци. Само в окръга Шипин имало повече от 800 школи. В окръга Цзинчжоу ихетуаните имали няколко десетки учебни площадки за обучение в У-Шу. В столицата Пекин, ихетуаните открито се занимавали с У-Шу в многобройни школи и в храмовете. Районът на действията на тайната организация обхванал цял Северен Китай - провинциите Шанен, Шандун, Чжили, Шенцзин и Вътрешна Монголия. Всички поддържали движението: просяците и непригодните за бой старци се организирали в "Общество на изчистените казани"; вдовиците в "Общество на сините фенери"; жените били организирали съответно: девойките в "Хунденчжао" ("Червен фенер"), старите жени в "Хейденчжао" ("Черен фенер"). Всички сили били активирани за делото. Ковачниците работели денонощно; леели се и се ковяли мечове, саби, копия, алебарди и се изработвали всевъзможни оръжия и приспособления за воюване. На знамената на ихетуаните били изобразени триграмите "Цян" (Небе) и "Кан" (Вода), а на главите си слагали червени и жълти превръзки, за да се отличават от врага. Народът приписвал свръхестествени сили на участниците във въстанието. Например бленове от "Съюза на червените копия" ("Хунцянхуй") провеждали особени тренировки траещи 100 дни, след което се смятало, че стават неуязвими за оръжията и ударите. Твърди се дори, че със специален Ци-Гун майсторите можели да издържат на прострелване с огнестрелно оръжие. Истината била обаче доста по-прозаична - някои от ихетуаните носели под дрехите си бронирани метални жилетки, които ги предпазвали от куршумите на сравнително слабите по онова време оръжия. Има обаче един друг психологически момент, че специалната психо-физическа тренировка на бойците им давала в съчетание с техниките на У-Шу огромно предимство в ръкопашния бой, където огнестрелните оръжия били ограничени! Участниците в боевете с ихетуаните отбелязват, че по време на боя бойците правели невероятни акробатични скокове и техники. Те се движели с такава бързина и се премятали със салта през глава, сякаш в тях "се е вселил зъл дух"!… Естествено, че такъв боец в транс е невероятно трудно да бъде улучен от разстояние дори и с огнестрелно оръжие. В окупираните райони китайските бойци действали необикновено храбро и ефективно и прилагали изненадваща партизанска тактика. Ето как очевидци описват някои такива събития: "По пътя вървеше английски конвой, а от двете страни имаше гъсти храсти. В групата имаше един готвач индус, който готвеше на офицерите. Изведнъж някой излетя от храстите със салто във въздуха над готвача и му отсече в движение главата с меч. Войниците, които вървяха след него въобще не можаха да реагират и дори не успяха да видят нападателя - така светкавично стана всичко"!… В ръкопашните боеве особено опасни били китайските копия, които нанесли големи загуби на западните интервенти. Англичанин очевидец разказва, че в боя докато той успеел да удари веднъж с байонета (щика) на пушката, китайският боец с копието съумявал майсторски да промуши 2-3 души около него!… Против ихетуаните били изпратени съюзническите войски на 8 държави - Англия, САЩ, Германия, Русия, Франция, Италия, Япония и Австрия, с обща численост около 40-50 хиляди души модерно въоръжени. Китайците воювали срещу тях с голи ръце и традиционни хладни оръжия. Въпреки, че дали огромни загуби, в ракопашните битки ихетуаните превъзхождали противника и му нанесли загуби с около 3-5 души!… "Желязната императрица" Цъй Си (1834-1908г.), прославила се с необикновена жестокост искала да използва ихетуаните против чуждите войски. В името на това тя отишла на временен съюз с въстаниците. Не всички тайни общества подкрепили този сговор с манджурците. Боевете в страната вървели с променлив успех. В Пекин "боксьорите" обкръжили старата цитадела - чуждестранния квартал, но не могли да го превземат. В това време съюзническите войски обсадили Пекин и настанали ожесточени боеве. Обсадата продължила 55 дни, като бунтовниците биейки се с хладни оръжия и юмруци, на барикадите се противопоставили успешно срещу модерните огнестрелни оръжия. В крайна сметка "Уинчестерите" и оръдията на окупаторите надделяли и отбраната била пробита. Много големи майстори на У-Шу загубили живота си в това героично време. С тяхната смърт завършила една епоха на старото време и рицарите на У-Шу. Останалите живи членове на "Триадата", "Братството на Хун" и всевъзможните тайни организации и общества участващи в "Ихетуан" излезли в дълбока нелегалност и се разпръснали из страната. Много избягали зад граница установявайки се в китайските колонии в САЩ, Хонконг, Сингапур, Малайзия, Индонезия, Тайван и др. Тайните общества в ново време В периода на Синхайската революция (1911-1913г.) и след това в периода на кървавите междуособици ("Периода на атаманите") с нова сила се възобновила дейността на тайните общества. Обаче вече имало качествена промяна. След падането на манджурската династия и обявяване на републиката, тайните общества не били обединени вече с обща цел, както било по времето на Тайпинското въстание или "Революцията на боксьорите". Организацията на "триадите" се разпаднала и всеки се борел за "някаква негова кауза". Враждуващите генерали вербували наемници сред опитните майстори на У-Шу, които по една или друга причина вече били склонни да се разделят с тайните си срещу прилично възнаграждение. Много тайни общества, наследници на могъщата някога "Триада", действали самостоятелно образувайки нови дружества като: "Тонг", "Во", "Хокло", "16-К", "14-К", "Зеленият Дракон" ("Цинлунхуй"), "Общество на Златния Дракон" ("Дзинлунхуй") и др. Една от най-опасните такива организации е "Бял Дракон на бяла стена" създадена в южните провинции (на юг от планината Лаошан), която е генетично свързана с "Дзинлунхуй". Част от тайните общества постепенно се израждат в гангстерски кланове; други влизат в правителството на Сун Ятсен или в партията "Гоминдан", която след загубата срещу комунистите се установява в Тайван и Хонгконг. Много от тайните общества продължават своята деятелност в т.нар. "чайна таун" (китайски квартали) в Сан Франциско, Ню Йорк, Хавана, Лондон, Амстердам и Югоизточна Азия. Те навлизат в дейности свързани с търговия, хазарт, наркотици, проституция и др. и стават гръбнак на китайската мафия. В началото на ХХ в. най-мощни такива кланове е имало в Хонконг, Шанхай и Макао. В Шанхай те са ликвидирани от комунистите през 50-те години, като членовете им са разстреляни. В Хонконг "Триадата" все още държи позиции и е дълбоко вкоренена; тя контролира до 40% от школите по У-Шу (Кунг-Фу). До скоро там действаха 38 тайни братства и ложи със общ състав над 80 хиляди души. Логично е обаче, след преминаване на властта в ръцете на КНР много от тези организации да изчезнат или да се изтеглят в други райони извън Китай. В някои отношения "Триадите" си приличат в сегашния си вид с якудза - японските гангстерски организации. Все още в тези затворени общества се спазват старите традиции и спорове и войните между клановете се водят както едно време - с мечове, саби, ножове, сатъри, железни вериги, топузи и други оръжия от арсенала на У-Шу. Новите поколения въведоха и някои новости: вместо юмруци и ритници те използват китайската модификация на пистолета "ТТ" (известен като "убиец на ченгета", защото пробива леко бронираните жилетки), картечници и пластичен взрив. И все пак старите традиции не са забравени. Начело на всяко тайно общество продължава да стои един водач, носещ званието "драконова глава" ("Драконът има една глава и всичко нататък са опашки"!…). Традиционното число на основните ложи (секции) се равнява на 5 или 8. Членовете на обществото задължително полагат клетва за вярност и се подчиняват на строга йерархия в организацията, традиционно наброяваща 9-10 степени; приписват си различни цветисти титли и следват подредбата и взаимоотношенията характерни за патриархалното китайско семейство от стария Китай. Извършват се различни официални обреди и церемонии, някои от които са с древен произход. В тайните общества се залага на колективното начало. Всяка ложа си има своя церемониалмайстор (т.нар. "пазител на кадилницата"), който съблюдава за правилното провеждане на церемониите и поддържане на традициите. Тайните общества (хуейдан), трябва да се отличават от религиозните секти (цзяо мен) в Китай, поради различните цели, които изпълняват. Понякога обаче тези две течения се преплитат и не може да се направи ясна диференциация. Трябва също да се има предвид, че редица "тайни общества" в стария Китай не са били чак толкова тайни и са представлявали по своята същност по-скоро някакъв вид "профсъюзи", а не нещо специално. Изучаването на тайните общества в Китай и връзката им с бойните изкуства, е нещо полезно и занимателно, защото дава понякога храна за интересни разсъждения и повдига булото на необясними факти и събития от историята на У-Шу. София, 16.06.2004г. Библиография: Александров, Дориян. Азиатски бойни изкуства. Произход, история и развитие, (ръкопис), София, 1986г. (в 3 тома). Ипатова, А. С. Патриотическое движение на юге Китая в 40-е годы ХІХ в., М., 1976 Калюжная, Н. М. Восетание ихэтуаней, М, 1980 Кара-Мурза, Г. С. Тайпины. Великая крестьянская война 1850-1864г., М, 1957 Корсаков, В. В. Пекинские события, СПб., 1901 Новиков, Б. М. Антицинское тайное общество "Неба и Земли": проблемы произхождения и деятельности. Канд. дис., Л., 1976 Поршнева, Е. Б. О месте "гун-фу" в народной сектантской традиции (на материале буддийских сект) - Психологические аспекты будизма, Новосибирск, 1986 Тайные общества в старом Китае, М., 1970 Ши Най-ан. Речные заводи, Т. 1-2, М., 1959 Коровкин, Ф. П. История древнего мира, "Просвещение", Москва, 1986 Авдиев, В. И. История на древния Изток, Издателство "Наука и изкуство", София, 1977 Малявин, В. В. Китайская цивилизация, "Издательство Астрель", Москва, 2000 Долин, А. А.; Маслов, А. А. Истоки У-Шу, Москва, 1990 Фань Вэнь-Лань. Новая история Китая, том І (1840-1901г.), Иностранной литературы, Москва, 1955 г. Уонг, Ева. Даоизъм. Въведение в историята, философията и практиката на древната китайска традиция, изд. "Аратрон", София, 2002г. Александров, Дориян. Бойни изкуства и военно дело на древните българи. Културни връзки и влияние на древните българи в Азия и по "Пътя на коприната", издателство "Тангра - Тан Нак Ра", София, 1999г.

А възможно ли е било да са обучили китайци на своето военно изкуство?

Една седмица от живота на админа Понеделник: Пристигнах на работа, както обикновенно – в 7 и 30. Във фирмата всички гледат като оксиженисти 3-ти разряд. Реших да си почина малко след почивните дни. Затворих се в кабинета, изключих телефона, гледах филмчета, играх CS. Вторник: Пристигнах на работа, както обикновенно – в 7 и 30. Покрих се до 9. И кой идиот ми звъни в 8 и 30 ? Ако съдя по номера – от счетоводството. Второ обаждане точно в 9. Мразя ги тия ! Искат да им включа компютъра. Странно – в петък всичко си беше ключено и работеше. Занасям се до тяхната стая. Отварям вратата и ръката ми инстинктивно отива на мястото, където ( като бях в казармата ) стоеше кобура. Направили си „вътрешно преаранжиране”... Всички кабели наискубани и намотани на купчина. Всички розетки – грижливо затиснати с шкафове и столове. Мрежовия НР5100 – разкостен на модули ( явно не им стигала силица да го местят целия, а после не им стигнал акъл да го съберат ). А в мен гледат 8 чифта очи, надяващи се на помощ. К’во да правя – налага се на им ударя едно рамо. Мамка им, как са успели ТАКА да ги оплетат тия кабели ? Стоявам ги да разплитат, а аз отивам да пускам първия компютър. Пуснах 6, като пътьом изплюсках половин кутия бонбони ( повече не можах, не обичам шоколад ) и забърсах един телбод ( вече си имам 8 ). 2 компютъра сложили в онази част на стаята, където няма розетки, нито контакти. Злорадо обяснявам, че докато не намерят удължител, нищо няма да включа. Тръгвайки си забърсвам готина острилка за моливи. Отивам при геолозите. Страшни пичове са ! Любимия ми отдел ! При тях винаги има нещо за плюскане и въобще са готини хора. Поседях при началника им, пихме кафе. Подарих им два нови пада и 2 оптични мишки. Прибрах се в кабинета. Чукане на вратата. Влиза любимата ми юристка ( 26 годишна, неомъжена, собствена квартира ). - Макси, а оптична мишка имаш ли ? - А на теб за какво ти е ?Нали скоро ти дадох нова ? - Да, ама оптичната по хубаво се търкаля по падчето. Дадох и обикновенна мишка в прозрачен корпус с лампичка вътре. Като включиш компа и мишката свети в красив виолетов цвят ( Тия оптична от топчеста не различават ! ). Получавам целувка по бузата и нежно намигване. Настроението ми рязко се покачва. След секунди връхлита приятелката й (30 годишна, разведена, собствена квартира ) със същия въпрос... явно е чакала на вратата. Тържествено връчвам същото устройство. Получавам въздушна целувка и два бонбона. Майната му, трябва отвън да окача табела „Админа шоколад и бонбони не пие !” Но настроението е по-добре. Ихаа, то дошъл обяд. Къде ще плюскам ? У тях ще плюскам ! Пътьом изхвърлих бонбоните. Наядох се като попско чадо на Задушница. Седнахме да пием кафе. Сметанката си я прибрах. Питат, харесали ли са ми бонбоните ? Отговарям, че да, разбира се. -А на теб какво ти се падна ? Мамка му... какво може да бъде ? Добре, че видях кутията. - Ми единия с вафла, другия с лешник - Заповядай, вземи си още ! - А, благодаря красавице, трябва да бягам ! След обяда отивам в подчинения филиал на института. При геолизите. Към час поседях, поговорихме с програмиста и тръгнах да слагам 8 нови компютъра. Настроението ми го преебаха още в първия кабинет: седя и меланхолично гледам процентите на инсталацията ме питат „Как е, не работи ли ?”. Инсталирах. Отговорих на тъпите въпроси. Плюскане не дават. Забърсах си кутийка телчета за телбода. Събирам си нещата, за да си тръгвам и изведнъж древния дядо-геолог се събужда: - Млади човече, а защо не сменихте клавиатурата и мишката ? - Защо ? Те са абсолютно еднакви – от една партида са. Тези ви ги сложих преди седмица. - Млади човече, а как ви е името ? - Оран Гутанович, викам, Аз съм от руските републики ( колкото и странно да е, дядото това го преглътна ) - Оран Гутанович, при нас ще има инвентаризация и ще изглеждаме много глупаво, ако компютъра няма неговата си мишка и клавиатура. Дядо, не на мене тия. - Те не се инвентаризират, това са консумативи. - А може ли да ми дадете телефона на вашия началник ? - Може разбира се ! Давам телефона на програмиста. Бързо го предупреждавам по месинджъра, за очаквания разговор. Дядото демонстративно включва спикъра и набира номера. Разговора няма да привеждам – той се състоеше от реплики на дядото и въпроси на програмиста „Е, и к’во ?”. След осмото „Е, и к’во ?” дядото се предава. Аз отивам в следващия кабинет. Там още от вратата ми предлагат кафе. Не отказвам. - Вземете си бонбони. - А, не благодаря, аз сладко не пия... тъй де, не ям. Наденички има ли? Дават ми бутерброд със сирене. Започвам да ги обичам. След втория разбирам, че ако изям още един, няма да мога да работя. Инсталирам 4 компютъра, отивам да пия кафе с бутербродците. Ох, повече не мога да ям, смъквам се към кабинета на програмиста, ще играем CS. Пътьом ме дръпнаха в някакъв кабинет – да им помогна да разпечатат телефонния указател на града. Тия са идиоти ! Е, какво, мен к’во ме боли ? 240 хиляди реда на шрифт 14 пункта... Пращам го за печат. Затваряме се с програмиста в администраторската и бичим CS до вечерта. Сряда: До 3 през ноща се пукахме на CS. Отивам на работа в 9. Мда.. последната бира май не трябваше да я пия.. Странно, никой не звъни. Аха, аз съм си изключил телефона. Идват от развойния отдел. „Не ни работи принтера”. Добре де, пингвам ги, без да си мърдам от мястото. Целия отдел го няма в мрежата. Ще трябва да бия път до 3-тия етаж. Както предполагах – не работи хъб-а. С последна надежда поглеждам под бюрото – хъба е изключен от контакта. Включвам, изслушвам „ама ние не сме го пипали” и си бия камшика. След 30 минути ми звънят пак. Със същия проблем. Подозирам – по същата причина. Катеря се до третия етаж. Както предполагах – хъба е изскубан отново, вместо него е включен някакъв кабел. Дърпам кабела, включвам хъба и питам работещата на компютъра за чий х... защо ми изключва хъба постоянно. - А ти защо постоянно ми изключваш колонките ? - Да ти... аа, ( обяснявам каква е тази кутийка със зелените лампички ) За да не връщам омотавам щепселите и целия разклонител с тиксо. Тръгвам си с тиксото в джоба. До обяд остава един час, затова се покривам в кабинета и си вземам една бира от сървърния шкаф. Този шкаф е страшен – набичил съм климатика му на +5 градуса и става за съхранение на бира и други течности. След обеда шефа влита и пита защо от склада се оплакват, че съм им „сипал стар тонер” в копира. Отивам в склада. Бавничко се разхождам из отдела. Копира стои на някакви дъски под ъгъ 30 градуса (специално го мерих с транспортир ) Тонера естествено се е изсипал и машината не копира. Навиках им се. В отговор чух „Ами ние така го сложихме и той си работеше”. Накарах ги да преместят копира на най-неудобното място и си тръгнах заедно с транспортира. Точно си взех още една бира от шкафа и си пуснах филмче и се чука на вратата. В пролуката се провира ококорена потребителска мутра. - Ъъъ, такова, на мен не ми работи компютъра... - И ? - Амииии, такова... той почна да бръмчи... и аз го хлопнах и той повече не ще да тръгне. Какво да натисна да се оправи ? ( Мамка ти. А да искаш аз да ти хлопна един ? По тиквата ? ) - Я донесете компютъра тук, ще го погледна. Мутрата изчезва и се появява след 15 минути с кутията. Както предполагах, преебал се е диска. Обяснявам му ситуацията, че информацията си е заминала, че няма възстановяване, сложих му нов диск, „опрозорчих” го и го пратих да си ходи. След час се връща с хитра физиономия: - А може ли да си взема стария диск, уговорих се да ми го възстановят ? - Вземай, само после го върни При нас в града има 3 или 4 компютърни магазина, а гаранция въобще няма. И без това няма да го занесе още месец. Точно реших, че може да разпусна и на хоризонта се появява още един посетител. Иска диск. Не уточни какъв. Учтиво ( вече в нелоша форма на алкохолна интоксикация ) му връчих древна 5 инчова дискета. Взе я. А аз се изненадах и започнах да засичам след колко време ще се върне. ( на предишната ми работа такъв майтап ми струва месечната премия, но обикновенно хората се усмихват и искат нормален диск ). Колкото и да е странно, оня се върна след половин час: - Не ми се отваря ЦеДе-то... - А вие какво направихте преди това ( започвам да подозирам, че на този свят има още един идиот, който ще разреже опаковката на дискетата и ще навре магнитния диск в CD-то ) - Ами.. извадих вашия диск от опаковката и го сложих в ЦеДе-то... - Добрее.... донесете компютъра ( докато още не са ме уволнили ) Понеже вече са ме лишили от премия, пък и ми връчиха писмено предупреждение, бързичко разглобявам машината и давейки се от смях, разглобих устройството и извадих от него размазаната дискетка. След това върнах машината и си бих камшика от работа. Четвъртък: Днес имам среща. Появявам се в костюм, бяла риза и вратовръзка. Композицията се завършва със златна игла с диаман. От мен се носи аромат на „Олд спайс” и скъпи цигари. Народа е в шок. Свикнали са да ме виждат с дънки, маратонки, тениска на AC/DC и дънково яке със значка „Тракторист на годината”. Почват да се чудят дали съм добре. За изумление на охраната вадя ключ и отварям вратата с него, а не както обикновенно с отвертката. Като поздравявам, народа диво се озърта, защото не знаят какво да очакват от мен. Звънят от счетоводството. Аз: - Добро утро ( от другата страна се чува удивено мълчание. Чудят се дали не са сбъркали номера ) - Ъъъъ... Максим ? - Да ? - Ъъъъ...при нас, такова... електронната поща не работи. - Сега идвам. От другата страна изпускат слушалката. Качвам се, поздравявам. Народа ме гледа с опасение. - Мда... и на кой не му работи пощата ? Пауза. Тих глас: - На мен - Госпожо Петрова, като пишете адреса, не пишете www.mail.bg, а pupkin@mail.bg. Запомнихте ли ? Някой да има да пита нещо друго ? Напускам помещението, съпроводен от удивени погледи. Следваща точка от маршрута – юристите. Там са доставили нов, както му викат всички „ксерокс”. Отварям кашона, вадя копира. Младока Женя се хвърля да ми помага. Ало, дребен, къде се буташ ? На мен бицепса ми е колкото крака ти. Ама сам ти го изпроси, на, дръж ! Връчвам му го. Раздава се звук на рязко натоварени прешлени, лицето на младока става пурпурно, а той се бори да запази равновесие. В края на краищата със замах го тряска на масата, като при това си затиска пръстите. Идва моя ред: - Ей ! Леко бе ! Ти какво, не можеш ли да го оставиш нормално ? Защо трябва да го удряш така ? Я по-добре го метни от балкона, направо на боклука!! - Ама той тежи... - А кой ти каза, че е лек ? Що се буташ тогава ? Приближава се началничката на юристите. От нея се страхуват повече, отколкото от мен. А това е достойно за уважение. Поне хока по-майсторски от мен: - А ако го беше потрошил ? Печалбата ни за половин година заминаваше! И въобще погледни се ! Изгеждаш като сдъвкан и изплют! Небръснат, рошав, негладен костюм, ризата също негладена, че и си я натъпкал в панталона както ти падне. А я погледни Максим ! Като от списание изваден ! В обедната почивка да се подстрижеш, а сега марш да се бръснеш ! Новобранеца, червен като рак, излетя като куршум от стаята. Аз със доволен вид започвам да сглобявам копира. Мдаа, готово, остава само да го настроя ( който не знае – преди първото копиране трябва да се мине през всичките зашморцани менюта и да се настроят хиляда параметъра, иначе копира може да се преебе безвъзвратно ). Отивам да пия кафе с началничката преди окончателната фаза на инсталацията. Разполагам се в креслото, като забърсвам няколко плода от купата. След няколко минути се обръщам: - ААААА !! Не ! Стой ! Някаква лелка, фиксирала копира и решила да го пробва. От копира вече излизаше плътно черен лист, направо втвърден от количеството тонер. „А ! Ама той не работи!” Бля, а ти къде си буташ кривите пръстенца, ма ? Следващите 30 минути отиват за отстраняване на последствията и обучение на персонала. Напускам отдела с връзка банани, в качеството на благодарност. Оф, уморих се. До обяд се мотах по форумите. Ама трябва да се обядва... Я да погледнем лога. Аха ! Някой сваля картинки на каки ? Ето при кой ще обядвам... Енергетиците. Приятел съм с тях. Влизам при тях с поздрав: - Чиф го дървите, тука а ? - А, Макс, здрасти ! Тък ще обядваме, сядай! А може ли да свалим малко картинки ? - Може бе,мътните... сваляйте на воля, само сложете кафето. След обяда отивам в базата. Нещо им бил мажел копира. Махнах девелопера. Ми ще маже, контейнера за отработен тонер е пълен догоре. Питам за кутийка да изсипя тонера. Не дадоха. Сами са си виновни. Изсипвам тонера в кенефа. А тонера не се мокри. И не потъва. И ако пикаеш отгоре се вдига до тавана. Сядам и сглобявам копира обратно. В коридора изведнъж започват да се раздават майни, в стаята влита човек, приличащ на миньор, работил 2 смени една след друга. Чакай да позная къде е пикал. Като си махна очилата заприлича на Мики Маус. Аз истерично се зарових в копира. След отстраняването на всички проблеми пих кафе със склададжиите и изплюсках половин торта... Е, обратно към работното място да дописвам програмата на С за девойката, която днес ще поканя на кафе. А ето я и нея ! - Слънчице, харесва ли ти програмката ? - Мъррр... По нататък не ви засяга... Петък: Закъснях за работа. Недоспал съм. Дойдох с костюма, но без вратовръзка. Народа все още се впечатлява, но омачкания ми вид и откъснатото копче на сакото ги успокояват малко. Отворих си стаята с отверка, наблъсках кафе-машината за силно кафе, изключих проксито ( майната им, ще поседят без Интернет ) и запалих цигара. Неее, днес не ми се работи. От скука залепих на сървърното знак за радиоактивност, дано да почнат да влизат по-рядко. Обади се шефа и злорадо ми обясни, че днес ще имам стажант на лятна практика. Е, какво, ще го видим тоя. На вратата се появява срамежлива стажантска муцуна. - Здрасти, влизай ! Как се казваш ? - Васил.. Тоест Васко - Ей там са кафето и чашите, обслужвай се. Телефона прекъсна удоволствието от кафето. Обаждат се от приемната за малкия им плосък копир. След като им оправихме проблема, реших да сваля стажанта в работилницата, за да не ни досаждат. Тъкмо ще помогне и ще подреди инструментите на смотания рафт. Естествено пътьом забърсахме няколко студени бири от сървърния шкаф. А работилницата ми е мечта работа – едно помещение със собствен изход от сградата. За него знаят само шефа и телефониста. Има мивка, малък билярд и надуваем матрак, в случай на пренощуване. На стената до масата е заковано дъно, а кабелите висят на масата. Страшно удобно за тестване на хардуер. В работилницата цари пълен бардак...по-скоро ентропия. Аз сам по себе си съм концентратор на ентропия. А по законите на термодинамиката, ако не се предприемат никакви действия ентропията се стреми към безкрайност... Мда, така и изглежда. - И ти на кво програмираш ? - Ми на С++, на Фортран, HTML, Perl, Java - Супер, значи ще ремонтираш принтер ! Всеки програмист просто трябва да може да ремонтира принтер ! Връчвам на шашардисания Васко НР LaserJet1100 и отвертка. Мда... Това трябва да се види. Явно отвертка е пипал за последно в часовете по трудово в училище. Е, нищо, търпение и труд... С моя и божията помощ капака е махнат за 10 минути. Е какво пък, вади. Виждаш ли тази квадратна джажа ? Това е транслокатора. Правило 1: като намериш транслокатора, търсиш гравицапа. Вася се изхили и засмука прискрипания пръст. След час вече знаеше що е то фюзер и се научи да сменя термолентата. След това ми помогна да залепим падналата плочка на стената. Добре.. време е да му покажем суровата страна на живота. Отиваме в счетоводството, ще инсталираме новия принтер и ще разберем защо забива единия компютър. - Здравейте, позволете да ви представя новия ни сътрудник Васко ! - Колко сладък младеж ! И той като теб ли е програмист ? - ( Оф, кога ли тия ще запомнят думичката админстратор? ) Дааа ! - А вие сега принтер ще ни сложите ли ? - Според вас защо сме дошли ? - А той хубав ли е ? Принтера де ? - Страшен ! Стерео, със вграден транслокатор. ( гледат ме с уважение ) Идва ред и на забиващия компютър. Включвам, раздава се бръмчене. Мда.. ще сменяме вентилатор. - Какво ми е на компютъра ? - Счупил се е - И какво да правя ? - Ми оставете ме да го оправя Стажанта взема кутията, аз няколко бисквити и слизаме в сървърното. Докато стажанта сменя вентилатора, аз свалям процесора -2800 и слагам вместо него Р4-2000. На мен 2800 ми трябва повече. Доприпка една лелка от човешки ресурси и каза, че на мен „пак не ми работи сървъра”. Отидох. Е, да, разбира се, когато лелката не може да си направи скапаната таблица в Ексел, то не ми работи сървъра. Наистина – живота на админа е пълна скука, до момента в който не появят тия с кривите пръстенца ! Е, време е за обед. В обедната почивка си ходих до вкъщи и се преоблякох. Предстои ни доста мръсна работа. Задачата ни се състои в опъването на мрежа в единия кабинет. Ще трябва да разглобяваме окачения таван в коридора. Мда.. отдавна не съм се катерчил по стълби. Кой идиот е опъвал мрежи по таВААААААА.... Е, в общи линии се подхлъзнах на стпенката и по пътя надолу отнесох половината палма под мен. Я сега ролята на Тарзан да поеме стажанта. Като свършихме с работата, взех изкубнатото листо от палмата и го посадих в моя кабинет в кутия от натурален сок. След като свалихме стреса с две бутилки Каменица взех за ремонт един мастилено-струен. Такъв на стажанта не се поверява. Новобранеца пратих за бира, а се захванах. Олеле, колко осран принтер. Към края на оправянето се бях омазал с толкоз разноцветно мастило, че приличах на картина на вълнисто папагалче, нарисувана от авангардист. За сметка на това стажанта се върна с 4 бири и нелошо количество риба. Ще стане програмист от него ! За днес остана само да върнем компютъра на счетоводството. Мразя да инсталирам компютри. Трябва да се навирам под всевъзможни бюра, зад шкафове и да се боря със всякакви омотани кабели. Трябва компютърните маси да се проектират от администратори, а не от шибани дизайнери. И в този случай не мога да се докопам до мрежовия кабел. Питам за нещо криво и тънко, а лелката на която е компютъра пита „ А може би аз с крак ?” Едвам изпълзях изпод бюрото. Мда.. с тия юзери не се скучае... Изтупах прахоляка от дънките и се смъкнах в сървърното да пием бира със стажанта и да се пуцаме на CS.

Може да са били ветерани... Може да не са участвали пряко в сражения, а да са били там като поддържащ контингент - инженерни войски, консултанти по стратегия и тактика... Както е модерно да се казва - да са оказвали "логистична подкрепа"... Или да са били държани като резерв... или да са се намесвали само в краен случай...

Korean Survival Course Sample You will now be given a series of words. It will take you little more than a minute to see for yourself how quick and easy it is to learn. The words just stick in your memory without effort through VISUAL ASSOCIATION! INSTRUCTIONS Korean words will be presented like this: the Korean for CHICKEN is TAK. You should imagine a CHICKEN filled with TACKS, in your mind, AS VIVIDLY AS YOU CAN, for 10 seconds. Unless you picture the image for the full 10 seconds, you will not experience for yourself how amazingly effective the method is. BEGIN SAMPLE The Korean for PEA is WAN–DU–K'ONG Imagine you want to see King Kong eating peas. The Korean for CHICKEN is TAK Imagine eating a chicken filled with tacks. The Korean for BREAD is BANG Imagine every time you bake bread, you hear a big bang. The Korean for WATER is MOOL Imagine you can take a mule to water, but you can't make it drink. The Korean for MILK is OOYOO Imagine asking a waiter "Who's going to give me milk, who, you?". The Korean for TEA is CHA Imagine you charge a fortune for tea - a cup of char. The Korean for FRUIT is KWA EEL Imagine you are quite ill after eating bad fruit.

Територия Корейският полуостров е разположен в Североизточна Азия, граничи с Китай и Русия на север. През 1948 година полуостровът е разделен между Южна Корея и Корейската НДР (Северна Корея). Южна Корея е разположена върху площ от 99 221 кв. км, територия около два пъти по-голяма от Швейцария. Сеул е столица на страната, състояща се от девет области. Други големи градове са Пусан, Тегу, Инчон и Квангджу. Релефът на страната е изключително разнообразен, като около 70 % от него е планински. Океаните, заобикалящи полуострова, са основно средство за препитание и отдих за корейците. Бреговата линия е осеяна с над 3000 островчета. Най-дългата река на полуострова - Амноканг (790 км), е разположена в северната му част. Един от главните водни пътища на юг е река Хан-ганг, която минава през Сеул и се влива в Жълто море. История Един поглед към 50-вековната история на Корея разкрива победи и трагедии, успехи и борби, които са способствали изграждането на съвременна Корея и съвременния кореец. Един забележителен факт изпъква при този исторически поглед – Корея е била управлявана предимно от стабилни и продължително властващи династии. Повечето от тях са управлявали 500 и повече години. Десетилетие след войната в Република Корея се установява стабилност и страната започва своето забележително възстановяване и развитие. Три десетилетия по-късно Южна Корея е модерна индустриална нация. Днешните корейци са горди с миналото на своята страна, но разглеждат ролята и репутацията на Корея от исторически по-съвременна гледна точка. За да разберете съвременна Корея – нейния народ, култура, история и икономическите и политическите реформи в страната, е необходимо да се вгледате в цялостната история на държавата. Население Южна Корея има хомогенно население, независимо от миграциите на китайци, монголци и японци. Корейците са запазили етническите и културни особености, които съставляват тяхната уникална идентичност. Смята се, че исторически корейците имат общи корени с българските племена, които населват България преди около 1300 години. Към края на 2001 година Корея има 47 676 000 души население при плътност 479 души на кв. км. Населението на Северна Корея е 22 175 000. През 60-те години на 20 век населението на Южна Корея нараства с 3 % годишно, а през 70-те - с 2 % годишно. Днес процентът е 0.6 годишно и се очаква през 2023 година да спадне до 0 %. Този спад отчасти се дължи на нарастващия брой работещи млади жени. Бързата индустриализация и урбанизация през 60-те и 70-те години е съпроводена с продължителна миграция от селата към градовете, особено към Сеул. През последните години все повече хора започват да се местят към предградията на Сеул. Език Корейският език се употребява от около 60 милиона души, населяващи полуострова и прилежащите му острови, както и от около 1.5 милиона, живеещи в други части на света. Корейският език е от урало-алтайската езикова група, която обхваща една тясна ивица, започваща от Корея и Япония, минаваща през Монголия и централна Азия и достигаща до Турция. Корейският не е тонален език и има аглутиниращи и полисинтетични елементи. Религия В Южна Корея е разпространен широк спектър от религии. Будизъм, християнство, конфуцианство, ислям и множество други местни религии съществуват в Корея. Независимо че нямат доминиращо течение, всички те оказват влияние върху съвременната култура. Образование Образованието лежи в основата на корейското икономическо развитие, то обучава и осигурява човешките ресурси, необходими за бързия индустриален и икономически растеж. Образователната система е многостепенна и обхваща основно училище (6 години), средно училище (3 години), гимназия (3 години) и колеж (4 години), както и различни следдипломни и професионални програми. Правителството премахна част от ограниченията за обучение в чужбина. Новата политика стимулира преподавателите да се възползват от възможностите за придобиване на допълнителни квалификации в чужбина.

I. Конструкция на корейското изречение Така както в латински и в японски, глаголът (сказуемото) се поставя в края на изречението. Конструкцията на корейските фрази (изречения) изглежда по следния начин: Местоимение/лично или съществително име (подлог) + пряко допълнение + непряко допълнение + глагол (сказуемо). Пример: На - нуун + оомоони - еке + п’йоонджи - руул + ссуу - нда. Аз + майка - (ми) - на + писмо + пиша. (Аз) пиша писмо на майка си. Или - Иван пише писмо на своята майка. Йошиджи сан (почитаемият) + майка си - на + писмо + дълго + пише. (Като тук не е ясно дали Йошиджи пише голямо писмо или писането му отнема много време.) Детерминантите (определителните членове) се поставят задължително преди думата, която определят/детерминират. Пример: Ман - уун хаксеенгдуул -и оорйоо - ун хангугоо - руул мееу йоолшимхи бееу - нда. Много (множество) + студенти + трудният + корейски (- език) + твърде + усърдно + изучават. Прилагателно име + съществително име (подлог) + прилагателно + съществително (пряко допълнение) + определение + определение (и двете са сказуемни определения) + глагол (сказуемо). Множество (Много, Премного, Безброй) студенти изучават твърде усърдно трудния корейски език. II.Базови (основни) изречения. (Кибон мунджанг) 1. Съществително име (подлог) + определение + спомагателния глагол “И - да”/”Ани - да (“Съм”/”Не съм”) Игоос - и джадонгч’а - и - да. Това е автомобил/кола. Игоос - и джадонгч’а - га ани - да. Това не е автомобил/кола. Куугос - уун ч’еексанг - и - да. Това е маса/бюро. Куугос - уун ч’еексанг - и ани - да. Това не е маса/бюро. (И вие посочвате татамито, да речем… Треньорът ви ще бъде силно впечатлен от вашата проницателност.) Джоогоос - уун мун - и - да. Това - там - е врата. Джоогоос - уун мун - и ани да. Това - там - не е врата. Ноо - нуун хаксеенг - и - да. Ти си студент(ка). Ноо - нуун хаксеенг - и ани - да. Ти не си студент(ка). Куу - нуун ууиса - и - да. Той е лекар/доктор/медик. Ибун - уун ууиса - га ани - да. Тази личност - тук - (Той) не е лекар/доктор/медик. 2. Съществително име (подлог) + допълнение + глагола “Тое - (н)да” (“Превръщам се (в)”/”Ставам (на)” На - нуун хакджа - га тое - нда. Ставам учен (човек). (А не - хакер!) Мул - и ооруум - и тое - нда. Водата се превръща в лед. Оорум - и мул - и тое - нда. Ледът се превръща във вода. 3. Съществително име (подлог) + допълнение + спомагателния глагол ( за качество ???) “да”/”та” (“Съм”) + определителен член Определителният член в английски и френски е предпоставен - “The”/”Lе”, “Lа”. Пише се отделно от думата. Определителният член в българския език е задпоставен. Пише се слято с думата, която предопределя. (Пролетта = пролет + та. Като наставка, но не е само наставка, а и - определителен член.) Сан - и ноп - та. Планината е висока. Пада - га ноол - та. Морето е обширно. Ккоч’ - и йеппуу - да. Цветето е ккрасиво. Ч’еег - и писса - да. Книгата е скъпа. (Цената на книгата е висока.) Налсси - га ч’уп - та. Студено е. На френски, буквално - Прави студ(ено). Налсси - га топ - та. Топло е. (топ = топло) На - нуун баппуу - да. Зает съм. (Кажете това на треньора си, когато ви накара/накаже да правите лицеви опори! Ама, ако разбере какво му казвате… не искам да съм наблизо.) Пее - га коп’ уу - да. Гладен съм. (Коремът ми е празен/ме стърже.) Мог - и маруу - да. Жаден съм. (Моето гърло е сухо.) Моори - га ап’уу - да. Боли ме главата. (Главата ми се мъчи.) 4. Съществително име (подлог) или елиптично (безподложно, в случая) изречение + непреходен глагол за действие Ккоч’ - и п’ин - да. Ццветето се разлиства. Джооки сарам - и о - нда. Оттам се задава (идва насам) един човек (някой). Пи - га о - нда. Вали. (Пада дъжд.) Аки - га ун - нуунда. Бебето се усмихва. Парам - и пу - нда. Вятърът духа. (Духа вятър, Духа. Подухва)… На - нуун (джам - уул) джа - нда. Аз спя. (Спя.) 5. Съществително име (подлог) + глагол + наречие или прилагателно име Кич’а - га ппалли - нда. Влакътсе движи бързо. Минсуг - уун куулсси - руул йеппуу - ке ссуу - нда. Мунсуг/к пише красиво букви/йероглифи. Ч’оолсу - нун пуроо - руул джал ха - нда. Ч’оолсу говори добре френски език. (френски език = пуроо - гуул. А на японски = фурансу - го) И паджи - га нее - ке аджу джал ман - нуунда. Този панталон ми стои (отива) прекрасно. Мишел - уун теедан - хи оорйоо - ун пооп - хаг - уул конгбу - ха - нда. Мишел изучава право (което е) - много трудно (за изучаване).

Системата от звукове в съвременния корейски книжовен език Звуковете в корейския език се делят на 2 групи - гласни и съгласни. От своя страна, всяка от тези 2 големи групи се дели на три подгрупи, а именно: прости, двойни И сложни съставни. I. Гласни (1 + 2 са основни, базови. 1. Прости гласни: а, у, о, и, е. 2. Двойни гласни: оо, уу. 3. Сложни съставни гласни: я, йо, ю, йоо, ее/ае, йее, уа, уее/уае, ое, уо, уе, ууи/и, уи. II. Съгласни 1. Прости съгласни: к, т, п, х, н, ц (?), м, к/г, т/д, п/б, р/л. 2. Двойни съгласни: кк, тт, пп, сс. 3. Сложни съставни съгласни: ц (?), с/ш, ч, нг, дж/дз. III. Гласни - срички. Малкото декоративно кръгче, поставяно над или встрани - вляво от гласната, я превруща в сричка - в дифтонг (двугласна). Самото кръгче няма фонетична стойност. Примери: ю, юу, йе, йее, уее, я, оо… IV. Гласни - срички + крайна съгласна. Съгласната се поставя под гласната - сричка. Примери: уум, ак… V. Начална съгласна + крайна гласна. В този случай, съгласната се поставя на мястото (вместо) декоративното (и фонетично незначителното) кругче. Примери: кее, на, ри… VI. Начална съгласна + гласна + крайна съгласна. Крайната съгласна се поставя под началната съгласна и гласната. Примери: хан, гуул/гъъл… VII. За произношението. Съгласна, “срещаща” друга съгласна или пък гласна, често сменя фонетичната си стойност. В писмен текст, думите се пишат така, както следва да бъдат произнасяни. Но фонетичната транскрипция е приблизителна. VIII. За методологията на записването и на четенето. Сричките (но така също - изреченията или по - голям текст) се изписват, в колони: отгоре - надолу и отдясно - наляво. Колкото и голяма да е сричката, всички срички се изписват с еднаква големина. Тоест, заемат еднаква площ (едно квадратче). Изречението може да бъде изписвано както в колони, по описъния начин, така и в редове: отляво - надясно и отгоре - надолу (по европейски). За сравнение, на японски, се пише по същите два начина. IX. Фонетични комбинации. Различните комбинации между множеството гласни и съгласни дава 11 172 (теоретични) графични срички. Една малка част от тези възможни комбинации, обаче, са употребими, в действителност. Цифрата на действителните срички е почти нищожна. Едва, някакви си, 2350 броя.