ISTORIK

Кафето – черно като нощния мрак, горещо като пламъците в ада, сладко като любовта… Почти всеки от нас обича да пие кафе, но малцина са запознати с етимологията (историята на произхода) на думата и с историята на напитката. Какво (не) знаем за кафето? Думата кафе произхожда от холандската дума коффее, която пък, от своя страна, води началото си от арабското “кахва”. По всяка вероятност, тази дума идва от наименованието на етиопската област Кафа. Известно е, че още през 11 век, местните овчари забелязали, че овцете им, хапнали си от листата на растението, наречено днес кафеено, стават много по – бодри и по – активни превъзбудени. Католически монаси – мисионери дочули за това. Те започнали да правят отвара от листата на кафееното растение. Няколко века по – късно, хората обърнали внимание на печените зърна на кафето. От арабските страни най-напред кафето преминало в Турция. Турците започнали масово да го пият през първата половина на XVI век по времето на султан Сюлейман Велики. Двадесет години по-късно в Константинопол се появили и първите кафенета. Вероятно първото такова е било създадено през 1554 г. Кафето било донесено в Европа и от венециански търговци - през 1615 г. По - късно, кафе донесли и търговците на османската турска империя. Това бил периодът когато и другите две известни топли напитки, горещият шоколад и чаят, се появили на стария континент. Първоначално, кафето било предлагано от продавачите на лимонада и се е вярвало, че има лечебни свойства. Първата европейска кафетерия била отворена във Венеция през 1683 г., като най-известната, Кафе Флориан на площад "Сан Марко," продължава да функционира и днес. Турското кафе се вари в метален съд с дълга дръжка, наречен “джезве”. Холандците отглеждали кафе и в Малабар, Индия, а през 1691г. отнесли малко и в Батавия, Ява (днешна Индонезия). За няколко години, холандските колонии станали основните доставчици на кафе за Европа. Днес, Индонезия е четвъртият в света износител на кафе. Първото доказателство, че кафето се е консумирало в Северна Америка датира от 1688г. Скоро след това кафетерии се появили в Ню Йорк, Филаделфия, Бостън и други големи градове. Бостънското Чаено Парти (Бостон Теа Партй) от 1773 г. е планирано в кафетерията "Зеленият Дракон". Тхе Неы Йорк Стоцк Еьчанге и Банк оф Неы Йорк са основани в кафетерии, намиращи се в района известен днес като финансовия дистрикт Ыалл Стреет. Пак холандец е започнал разпространението на кафето в Централна и Южна Америка, където днес то е основната доходоносна продукция на континента. Кафето е пристигнало за пръв път в холандската провинция Суринам през 1718, следвана от плантации във френска Гуана и Бразилия. През 1730г. британците въвеждат кафето в Ямайка, където днес се отглежда най-известното и най-скъпото кафе в света. До 1825г. Южна и Централна Америка вече са поели пътя към тяхната съдба на кафени магнати. Датата е важна в историята и с факта, че кафето е засадено за пръв път в Хаваи, където не само се произвежда единственото кафе в САЩ, но и едно от най-хубавите в света. Сега, съществуват над 100 сорта кафе. Названието на сортовете кафе, най – често, е свързано с местността, където сортът се отглежда. Или пък – с пристанището, през което кафето се внася или се изнася. Един от най – известните сортове кафе – “Мока”, носи името на града – пристанище Мока, разположен в южната част на Йемен. Люботни факти: Кафето е вторият най - използван продукт в света, след олиото. Кафето е най - популярната напитка в света с консумация от 1400 милиона чаши на ден! Първото кафе в Европа се е продавало по аптеките като лечебно средство. В стария арабски свят, кафето е станало толкова важна част от семейния живот, че една от законните причини за развод била отказа на мъжа да произвежда кафе за съпругата си!!! През 1732 г. Бах написва кантата за кафето. Първото нес кафе е създадено от японско-американският химик Сатори Като от Чикаго през 1901 г. Величественият, най-прочутият, най-силният в света владетел и господар, халиф и падишах Мурад IV, господарят на света взе мъдро решение: затваря всички кафенета. Резултатът - 146 кафеджии и клиенти били заловени, заклани и, после - окачени за назидание на останалите. През 1600 година, когато кафето е внесено в Европа, в Италия папа Клемент VIII е притискан от своите съветници да обяви любимото питие на Османската империя за неприятелска заплаха. Когато папата отпива глътка кафе, той заявява: "Тази сатанинска напитка е толкова прелестна, че ще е жалко да оставим неприятелите да са единствените които я употребяват. Ние ще изиграем Сатаната, като го покръстим!" "Тази черна и горчива напитка" според френския историк Жан Клод Болон бързо завъртяла главите на парижкото добро общество, което оценило нейните свойства да "изостря мисълта и да стимулира разговора". Сюлейман ага, посланик на султана в Париж, по време на първия официален прием поднесъл на гостите турско кафе, което предизвикало всеобщо възхищение. Три години по-късно, през 1672 г. на площад Сен Жермен било открито кафене, което било масово посещавано. Собственик му бил арменецът Паскал. През 1690 г. един грък открил ново много популярно кафене - първото кафене шантан, където посетителите пеели песничка, възхваляваща кафето. Друго любимо на парижаните кафе, наречено "Прокоп", на името на собственика си италианеца Прокопио дел Кастел, отворено през 1686 г. продължава да съществува и до днес. Знаменитото кафене е посещавано от Волтер, Русо и Бомарше, по-късно от Марат, Робеспие и Далтон. Твърди се, че капитан Наполеон Бонапарт заложил там шапката си, след слаба игра на шах. Ориенталската привичка явно много бързо се наложила, защото според една карта от XVIII век броят на парижките кафенета бил между 700 и 800. Те бавно започнали да изместват кабарето от всекидневието на французите и скоро в двата вида питейни заведения се оформила различна публика. Докато за кабарето е характерно пиенето на вино и забавления с лековати жени, кафенето по правило предлага вестници и предразполага към по-сериозни политически разговори. Забавленията тук са игра на карти, шах и билярд. През юли 1789 г. парижките кафенета около "Пале роял" били пълни и шумни. Някакъв малък дял от това, което предстояло да се случи, трябва да е имало и ободряващото и възбуждащото сетивата кафе. То играло и известна роля в Октомврийската революция. В една история на европейските кафенета между другото се споменава, че през есента на 1916 г. Тристан Царя играл шах в цюрихското кафене "Одеон" с руснак на име Ленин, който чакал някакъв пломбиран влак, да го закара в Русия. Германците познали кафето в края на XVII век. През 1680 г. в Хамбург било отворено първото кафене, а петнайсет години по-късно примерът му бил последван от Лайпциг. Малко след това на изкушението се поддали Нюрнберг и Щутгарт. Първото кафене в Берлин отворило врати през 1721 година. Забрана за внасянето му станала причина за възникването на безредици през 1766 г. По онова време всеки, който пиел кафе се наказвал с глоба от 10 талера. През 1665 г. придворен лекар предписал на руския цар Алексей Михайлович кафе срещу главоболие, но в Русия то проникнало едва към края на XVIII век и заварило вече утвърдени навици в пиенето на чай. По онова време статии за приготвянето на кафе според руския изследовател Пучеров имало в сп. "Всеобщее и полное домоводство" и в сп. "Экономическй магазин". Чак след 1812 г. вносът му се увеличил и употребата му започнала да се приема за бон тон. Във Виена новата страст проникнала при малко странни обстоятелства. През 1683 г. след неуспешна обсада на града Турците се оттеглили, като оставили значително количество кафе във чували. Виенчани смятали да ги хвърлят в Дунава, но Георги Колчински, полски офицер на служба в австрийската армия ги спрял. Заради особени заслуги при защитата на града властите му подарили чудноватите зърна. Скоро след това той отворил първото Виенско кафене. Според изворите Колчински бил разузнавач и при една от мисиите си проникнал в тила на турците, като се представил за български търговец. В момента на ъгъла на ул. "Колчински" с "Фаворитен шрасе" се намира негов паметник. Представлява бронзова фигура на мустакат мъж със сурово лице, който налива кафе от кана. В краката му са захвърлени щит, меч, стрели и други оръжия. В Полша то също е преминало от Турция. Един от рицарите на крал Ян Собески намерил в една турска шатра кафе, достатъчно да се открие първото кафене във Варшава. Подобна е историята и на кафене в Будапеща, което продължава да съществува и до днес. У нас кафето е пренесено от турците. Бразилия произвежда 27% от кафето в света - предимно нискокачествена арабика и робуста тип Конилон.Сред по известните Бразилски сортове кафе са Бахия и Бурбон Сантош. Минаш Герайш, Парана и Сао Паоло са щатите, в които има най-много кафени плантации. Качествени марки бразилско кафе са Минас, Церрадо и Сантос- известни по цял свят. През 1992 г. страната постави рекорд и изнесе 20 милиона чувала кафе. Стандартното тегло на един чувал е 60 кг, а цената му варира в зависимост от качеството и може да достигне $200. Земеделието осигурява 14% от БВП и 40% от износа на Бразилия и е най-развитият отрасъл от икономиката на страната. През 70-те години секторът се модернизира и наред с традиционните кафе и захарна тръстика започват да се отглеждат и специфични за тропичния климат земеделски култури. Днес Бразилия е сред най-големите производители на соя, гуава, манго и цитруси в света. През 90-те години се популяризира отглеждането и на какао, памук и маниока. Географски земеделието в Бразилия е добре диференцирано: основната култура в Южна Бразилия е тютюнът, а ориз се отглежда по поречията на Амазонка и другите големи реки. Бразилия се слави като най-големия производител на концентриран портокалов сок в света. Цитрусовите насаждения в щата Сао Паоло се простират на 800 хил. хектара земя. С годишното си производство от 15 млн. тона зърно годишно, западните щати са се утвърдили като житницата на Бразилия. Индустриалното производство в Бразилия започва да се развива едва преди 30 години, но за сметка на това днес се отличава с интегрирана и стабилна структура. През 90-те бразилското правителство изготвя т.нар. план Царажос, който разширява добива и износа на руда. Активизира се производството на желязна руда, боксит, алуминий и манган. Монополист в добива на желязна руда е най-големият бразилски износител - държавната компания ЦВДР. След крупни инвестиции през 80-те години се засилва производството на водноелектрическа енергия. В момента Бразилия произвежда 55 млн. мегавата годишно водноелектрическа енергия и е сред световните лидери. Двете основни ВЕЦ в страната са язовирите Туцуруа и Итаипо, който е и най-големият язовир в света. През последните месеци обаче специалистите отбелязват енергиен дефицит, които вероятно ще доведе до известен спад в икономиката. Дълго време бразилските политици пренебрегваха ролята на туризма в икономиката на страната. Впоследствие секторът се разрасна и днес осигурява около 6 млн. работни места, а приходите от него достигат 8% от БВП. Всяка година 1,6 млн. души посещават Бразилия. По данни от Националния туристически борд 72% от тях са туристи. Първата лицензия за пренасяне на кафеено дърво в Америка е от 1670 г. на името на Дороти Джонс от град Бостън. Една чаена лъжичка мляно кафе, която е достатъчна за приготвянето на една чаша от тази напитка, съдържа еднократна терапевтична (лечебна) доза кофеин от около 0,1 грама. (Само да напомня, че чаят съдържа теин! Това – между другото.) В плантациите с млади кафеени дръвчета се засаждат и акации. Те предпазват кафеените фиданки от горещите лъчи на Слънцето. Когато кафеените дървета порастнат, акациите иколо тях се изсичат. От едно кафеено дърво се получават около килограм семена. А от дърветата, разположени на площ от един хектар, се добиват около 2 тона семена. Хората пият кафето с мляко от края на XVIII век и началото на XIX век. На изток, никога не употребяват добавки в кафето. Там дълбоко вярват, че различните добавки в кафето са вредни за здравето, а от друга – че развалят вкуса на напитката. На световния пазар, за “страна на кафето” се приема Колумбия, където на тази стока се отдава първостепенно значение. Ако пиете кафе, не се отказвайте от него! Американски учени установили, че рязкото спиране на количеството кофеин, с което организма е свикнал, води до главоболие, до депресия, и дори до намаляване на интелектуалните способности, но – за кратко. Бременните жени не трябва да пият повече от три чаши кафе дневно. Други учени – група англичани, свързват смъртта на децата в утробата на майките им с големите количества кафе, което поглъщат бременните жени. Организмът на неродените деца нямал биохимическа съвместимост с някаква съставка в кафето или пък с някакви съединения на съставки на кафето със съставки в кръвта на майката. Трета група учени, но този път - от страната на Изгряващото Слънце открили, че добавените в кафето сметана и захар неутрализират въздействието на кофеина. Познавачите и ценителите на кафето твърдят, че, за да се приготви истински добра напитка, кафените зърна трябва да се смелят в ръьхна мелничка. “От кафемелачката излиза миризма, а от мелничката – аромат!”, твърдят те. В Северна Африка и в Близкия Изток, кафето се смята за най – ценната напитка. Когато тръгват на път, хората носят със себе си кафе и всичко необходимо за приготвянето му. Според арабския обичай, кафето трябва да бъде “черно като нощния мрак, горещо като пламъците в ада и сладко като любовта”. Задължителният детайл на кафето, наричано “капучино”, е бялата “шапчица” в чашата. Названието на това кафе идва от островърхите бели шапчици – капучини, които носели монасите от католическия орден на капуцините. Понякога, в капучиното се добавя канела. Руснаците са изобретили нещо много интересно. В самовара, в който варят чай, те слагат, предварително, отвара от кафе. Вътре сваряват чай и пият тази смесена отвара – кафе с чай. Опитайте и вие – може да ви хареса. Но, после, ще трябва да обяснявате подробно “защо кафето мирише на чай”! Забележка – магията на напитката “кафе с чай” се състои в сваряването на чая в кафето, а не – в механичното смесване на кафе с чай. Можете, разбира се, да пиете чай с кафе “на полюси”… Това ще рече, когато пред себе си имате чаша с кафе, да отпиете една глътка от кафето и, на мястото на отпитото кафе, да добавите толкова чай. Всеки път, когато отпивате от чашата, добавяте чай. “Магията” се състои в номера да поддържате същото количество течниост в чашата. В началото, имате само кафе в чашата си. Накрая, разполагате само с чай. Сега, след всяка глътка чай, прибавяте кафе. И – така, докато в чашата си имате отново само кафе. По същия начин, можете да си играете, ако разполагате с бира и кока - кола. “Полюси” от бира с кока - кола пият англичаните.

Къде се е провела Троянската война? В “Илиада” на Омир се говори за скандинавците. Одисей е бил датчанин, а троянците – финландци. Какво бихте отговорили, ако някой ви каже, че, в епичните сцени на Троянската война, герои са не троянци и ахейци, а - викинги и фински племена? “- Не може да бъде! Това е абсурд!” – тази е първата мисъл, която ни минава през главата, при научаването на подобна новина... Но италианският инженер Феличе Винчи защитава друго мнение. Той лансира една колкото уникална, толкова и скандална версия за легендарните писания на аеда Омир. Одисей е бил родоначалник на съвременните датчани. Тази смела хипотеза представя Ф. Винчи в своята книга, озаглавена “Омир от Балтика”. Според италианеца, Одисей няма нищо общо с древните елини. Бил е датчанин. А събитията, описани в “Одисея”, са се разиграли около Скандинавския полуостров, а не – край бреговете на Средиземно море. Феличе Винчи не само смело лансира абсурдната, на пръв поглед, теза, но и я подкрепя с куп научни факти. Учените отдавна са установили, че някои от описанията на ландшафта в “Илиада” и в “Одисея” не се вписват в картата на Средиземноморието. Още древногръцкия историк Плутарх е предполагал, че остров Огигия, на който Одисей е живял, като пленник на нимфата Калипсо, се намира в Северна Атлантика, “на пет дни плаване от Британия”. Според описанието, дадено от Омир, град Троя лежи “край безграничния Хелеспонт”. За Хелеспонт е прието да се смятат Дарданелите (кръстени на Дардан). Но този провлак не заслужава епитета “безграничен”. Винчи предполага, че, всъщност, става дума за Финския залив. Впрочем, в датските летописи от XII век (след Р. Хр.) се споменава, че, в едната част от крайбрежието на Балтика, е живял народът на хелеспонтите. Названията “река на океана” и “поток на океана”, които често се срещат в “Одисея”, всъщност, се отнасят за течението Гълфстрийм. Западно от град Хелзинки, край Финския залив, авторът на сензационната книга е открил места, чиито имена (топоними) са близки до имената на градовете, съюзници на Троя. По описанието на Омир, Троя е град, разположен в хълмиста местност, в долина между две реки. Именно по ТОЗИ начин е разположено и финландското селище Троя! Оръжието и облеклото, описани от Омир, много наподобяват тези, които са открити в Дания, в гробниците на воини от бронзовата епоха. Също толкова си приличат и корабите, описани в двата епоса, с корабите на прибалтийските народи от онова време. Военната архитектура - крепостните стени и другите отбранителни съоръжения (кули, портални комплекси и др.) на Троя, описани от Омир, напомнят повече на крепости на северни народи, построени от камък и дърво, отколкото - на земни валове, каквито са били укрепленията на егейската цивилизация. Дори съдовете за храна и за течности на сражаващите се страни са от метал и от дърво – поредният факт, говорещ в полза на хипотезата на италианския инженер. Любопитно е, че Омир не дава описание на прочутата гръцка керамика. Той не описва и конкретния образ на красивата Елена. Защото всяка епоха има свой идеал за красотата на женското тяло и на женското лице. В “Илиада” се говори за нощни сражения, които не биха били възможни край бреговете на Средиземно море, но, край бреговете на Балтийско море, в “белите” нощи (с полярно сияние) са напълно възможни! Описвайки климатичните условия, Омир рядко споменава жарко слънце или горещини, а твърде често говори за мъгли, студ, дъжд, сняг, виелици... Които, за Гърция, са рядкост. Винчи дава още много примери в защита на своята хипотеза. Но как е могло да се случи такова “преместване” на мястото на действието в епоса? Авторът на книгата “Омир от Балтика” е подготвен за отговор и на този въпрос. Около 1600 г. пр. Р. Хр., в Северна Европа, са започнали големи промени на климата. Поради глобално застудяване, свързано и с цикли на заледяване, средната температура е паднала с около 4 градуса по скалата на Целзий. Едновременно с това, изригнал и вулканът на остеров Санторини, в Егейско море (1630 г. пр. Р. Хр.). Облаци от вулканична пепел задълго скрили Слънцето, предизвиквайки явление, наподобяващо “ядрена зима”. Народите на Скандинавския полуостров, в които Винчи вижда прародители на всички европейци, се отправили на юг. Една част от тях преминала през Месопотамия и достигнала до Индия. Тях, според него, познаваме като “арийци”. Друга част, преминала през Мала Азия и достигнала до Египет. Това били хетите. Трета група прселници се задържала в Гърция. Това били ахейците. Те донесли със себе си географските имена, напомнящи им тяхната северна родина, а, също така – и своя епос, митове, легенди, сказания, предания за богове, герои, войни и битки... Според италианеца, на основата именно на ТОЗИ фолколор, Омир е създал своите безсмъртни творби. Според Винчи, археолозите не са намерили в района на Средиземноморието следи от народи като данайците (от които трябва да се пазим, дори, когато ни даряват!), пеласгите, лапифите и други. Но те и сега си живеят пак там, където са се намирали във времето, описано от Омир. Днес, ние ги наричаме почти по същия начин: датчани, поляци, лапландци... Своята гореща кръв, финландците са наследили от своите предци, които участвали в Троянската война... Историческата наука не е произнесла своето мнение за хипотезата на италианския инженер. Историците или, все още, не са прочели обемистата книга, или не са сметнали за необходимо да се занимават с тази хипотеза. Ние можем да си направим труда поне да прочетем тази книга. След време, може да се окаже, че авторът й разсъждава в правилна посока. Възникват обаче интересени въпроси: - Ако Троя не се намира в Мала Азия, а в Скандинавия, какво точно е открил Хайнрих Шлиман, който, още от дете, се е надявал да открие този град, следвайки СЪЩИТЕ Омирови описания, които е ползвал и италианският изследовател на двата древни епоса? - Кой от тях двамата е прав – Х. Шлиман или Ф. Винчи? - Какво е било стратегическото и икономическото значение на Троя – ако се е намирала на едното или на другото място? - Ако приемем, че и двамата са прави и, че съществуват два града с името Троя, отдалечени на такова голямо разстояние един от друг (както има два града с името Тива – в континентална Гърция и в Египет), откъде са пристигнали, по море, на Апенинския полуостров, троянците, водени от Еней? --- Felice Vinci - "Omero nel Baltico", 1993; 2002 За обичащите да четат нещата в оригинал. http://www.centrostudilaruna.it/vinci.htm http://www.bocksaga.de/applet/homer.htm http://www.disinformazione.it/omero.htm http://itis.volta.alessandria.it/episteme/ep2vinc1.htm

Коранът - The Qu'ran/Quran http://quran.justnic.com/-id=1.htm http://www.koran.ru/ http://islamfrance.free.fr/coran.html http://www.usc.edu/dept/MSA/quran/ http://web.umr.edu/~msaumr/Quran/ http://www.islamicity.com/mosque/quran/ http://quran.muslim-web.com/ http://www.road-to-heaven.com/ ---- А тук - Коранът - на японски!!! Най-сетне - Коранът е на достъпен език. http://www.isuramu.net/kuruan/ http://www.kuran.gen.tr/?x=s_main&kid=17 --- http://www.znameniazasadniaden.com/ http://www.fordham.edu/halsall/islam/islamsbook.html

Светата Библия http://www.pravoslavieto.com/2/osnovi/faith.htm#za_bibliata http://www.tagnet.org/gabrovo/b_osnuch.html http://www.bibliquest.org/Bible_par_chapitres.htm http://bible.free.fr/ http://www.fraternitenotredame.com/Pages/F...inte_Bible.html http://www.catholiques.org/bibliasfrance.htm http://www.tradere.org/bible/index.html http://etext.lib.virginia.edu/kjv.browse.html http://www.biblegateway.com/

Военно дело на траките Военна организация на траките В преддържавния период, войската на траките се състояла от народно опълчение, което било свиквано само по време на война. След възникването на държавната организация, се появили и постоянни военни отряди, изпълняващи охранителни функции в царския двор (лична гвардия на владетеля). Във време на война, тези отряди образували бойно ядро от добре въоръжени и обучени "командоси". [В античния смисъл на това съвременно понятие.] Постоянна военна сила представлявали гарнизоните на някои крепости, утвърдили се като надеждно укрепени ядра. Продължавало свикването и на народното опълчение. Според гръцкия историк, тракиец по майчина линия, Тукидид (роден ок. 460-455 г. пр. Р. Хр.), както и според римския историк Диодор, съвременник на Цезар (59-44 пр. Р. Хр.), по време на възхода на Одриската държава, във войната с Македония, през 429 г. пр. Р. Хр., тракийската войска наброявала 150 000 души. Според Диодор, тракийският цар Севт III разполагал с 20 000 пехотинци и с 8 000 конници, по време на войната с Лизимах, през 323 г. пр. Р. Хр. Гръцкият географ Страбон (ок. 63-19 г. пр. Р.Хр.) добавя факта, че траките, макар и омаломощени от войните, които водели с римляните, разполагали с внушителна армия (съставена от 200 000 пехотинци и 15 000 конници), готовa да встъпи в бой с всеки противник. Траките представлявали превъзходен военен контингент - заради своите физически и морални качества, а също така - и заради своите военни добродетели. Мъжете били здрави и силни. Привиквали още от мирно време да понасят несгодите на военновременния живот. Скромният им "спартански" бит играел положителна роля в тази насока. Траките били силно привързани към своята родна земя. Запазено е едно интересно известие за психологическата закалка на тракийските бойци, твърде сурова, от гледна точка на днешните разбирания. Воинът се качвал на пън, под някое дърво, като премятал през шията си ласо, здраво завързано за някой от по-дебелите клони на дървото. Негов колега ритал рязко пъна под краката му. В този миг, изпълняващият упражнението трябвало да извади меча си от ножницата му и да разсече опъналото се и задушаващо го въже с един светкавичен замах. Ако не успеел, загубвал живота си. С други думи, не можел да повтори грешката си. Античните автори подчертават легендарното свободолюбие на нашите прадеди. Според "бащата на историята" - Херодот, траките изстрелвали стрели нагоре към небето – срещу гърма и светкавицата, като заплашвали боговете. Това навежда на мисълта, че, при определени случаи, те подчертавали независимостта си от боговете и дори се осмелявали да ги заплашват с оръжие. Траките били свикнали да се подчиняват на своите владетели само при наличие на добро желание. Римският историк Флор (на границата между I и II в.) разказва, че, при първата среща на римските войски с бойците на траките (188 г. пр. Р. Хр.), един от военачалниците на кените отправил към римските бойни редици въпроса: "Кои сте вие?" Отговорено му било така: "Римляни сме. Ние сме господарите на света. Не знаете ли?" Тогава, кените им отвърнали: "Може и да станете господари на света, но – само при условие, че успеете да ни победите!" В това сражение, римляните понесли тежко поражение. [Казано с други думи, траките не се страхували от боговете, та от едни римляни ли да се плашат?] Според друг известен римски историк – Тацит, когато римляните застрашили свободата на тракийските племена, живеещи на юг от Стара планина (през 26 г. сл. Р. Хр.), тракийски пратеници заявили на завоевателите, че, ако последните са си наумили да им натрапят властта си и да ги направят свои роби, тези техни сметки са направени "без кръчмаря", защото "Ние разполагаме с много оръжие и с достатъчно мъже и жени, годни да носят оръжие и изпълнени с решителност да бранят земята и свободата си или да умрат!" Известни са случаи, когато, за да избегнат пленяване и поробване, траките предпочитали да се самоубият или взаимно да се избият с мечовете си (и "да се предадат в плен на Смъртта"). [В това отношение, те приличат на самураите.] Многобройните тракийски племена живеели без съзнание за своята етническа общност [съвсем невъзможно е да се говори за някакъв "тракийски национализъм"] и ревниво пазели своята независимост от всеки опит за създаване на държавно обединение. Особено силно тази черта била развита у племената, обитаващи планините. Траките се отличавали и с необикновена храброст в сраженията, за което допринасяли и религиозните им вярвания, свързани с безмъртието на човешката душа. Това качество било развито у тях до такава степен, че в представата на елинските и на римските автори те изглеждали "сурови и свирепи", "диви и страшни", "необуздано храбри" и "корави"... В действителност, по душа, тракът бил трудолюбив и добродушен. Поради високите си бойни качества, траките били желани войници в армиите на най-големите пълководци в Древността. Техният брой в армията на Александър III Македонски, която наброявала 30 000 д., достигнал, в пехотата (заедно с илирите) 7 000 души, а в конницата служели 900 д. По-късно, на Александър били изпратени като подкрепление от Тракия още 5 000 пехотинци и 4 600 конници. Римските пълководци също ценели високо траките като бойци. След завладяването на Тракия от Рим, тя станала един от главните източници на жива бойна сила. Първоначално, траките служели в различни спомагателни части. [Инженерни войски, охрана на обоза, разузнавачи, метеоролози или други...?!] От началото на II век, траките започнали да попълват легионите, а в края на същия век, император Септимий Север комплектовал от тях дори кохорти на преторианската си гвардия. "Едва ли има друга провинция на Римската империя, която да е дала толкова много човешки материал във всички отрасли на дейността във военните формации, най-вече – в конницата и във военния флот, както тази страна, родина на войници!", пише историкът Теодор Момзен. През 235 г., тракиецът Максимин, чрез своите забележителни пълководчески качества и чрез своята опитност в областта на военното дело, се издигнал до върха на римската власт и поставил началото на епохата на "войнишките императори". Човек с изключителна физическа сила, преминал през всички степени на военните чинове [от редник до генерал], Максимин Тракиецът бил любимец на войниците (235-238). След разделянето на Римската империя в 395 г., траките служели в армията на Източната Римска империя - Византия. Някои от тях успяли да седнат на императорския трон - Маркиан (451-457), Юстин I (518-527), Тиберий (578-582). Други достигнали високи командни постове – Виталиан, Коментиол, Йоан Мистикон, Велизарий... Въоръжението на траките се изменяло, в съответствие с развитието на производителните сили. Разграничават се два главни периода в развитието на тракийското въоръжение – бронзов и железен. Въоръжението на траките през бронзовата епоха, която изпълва II хилядолетие и началото на I хилядолетие пр. Р. Хр., стигнало до голямо (за времето си) съвършенство. Като нападателни оръжия били използвани: късо метателно копие, дълго копие, меч, лък и прашка. Защитното въоръжение се състояло от: шлем, щит, ризница или броня, наколенници, набедреници и налакътници. Като колективно въоръжение били употребявани бойни колесници, обслужвани от двама души – кочияш и стрелец, въоръжени и с метателни копия (вероятно, колесниците служели като подвижни платформи за стрелците?). Според Омир, киконите ползвали такива. Траките били изкусни майстори в изработването на оръжие и обръщали голямо внимание на неговата украса. Разбира се, богато въоръжение притежавали само представителите на тракийската аристокрация, а обикновените войници сами изработвали оръжието си, което било по-примитивно. В "Илиада", Омир описва въоръжението на тракийския цар Рез така: "Аз видях неговите коне – най-едри, по-бели от снега, бързобеги като вятъра. Колесницата му е украсена със злато и сребро. Той носи оръжия златни, огромни, дивни за гледане – не прилича на смъртни мъже да ги носят, а - на безсмъртни богове." В земите на траките, обработката на желязото започнала към VIII в. пр. Р. Хр. Постепенно, а не – отведнъж, новият материал започнал да измества бронза от въоръжението. Копията получили железни накрайници, а много по-късно, били снабдени с такива накрайници и стрелите. Според Овидий, някои племена намазвали върховете на стрелите си със змийска отрова. Железният меч продължително време запазил размерите и формата на бронзовия. Едва през втората половина на I хилядолетие започнала изработката на дълъг меч с тясно острие, наречен "ромфея". По време на поход, той бил носен на рамо, защото бил тежък. Появили се късият меч с дръжка, завършваща с "рога", наречен "акинак(е)" и извития меч, наречен "махайра". Използвани били три вида шлемове: тракийски с "фригийска" форма, и гръцки – "халкидски" и "атически" тип. И трите типа шлемове можели да имат набузници. Шлемовете били украсявани с конски опашки и с други декоративни атрибути. В тракийската войска най-употребяван бил лекият щит с елипсовидна или с кръгла форма, изрязан в горната си част. Изработван бил от дебела животинска кожа, опъната върху рамка, понякога – с пришити метални плочици. Използвани били и метални щитове. Археологическите разкопки разкриват наличие и на щитове с "беотийска" форма. Знатните носели ризници и люспести брони, при които металическите плочки били пришивани върху кожена поставка. Носели и цели железни брони, състоящи се от предница и гръб с подвижни защитни плочи върху коремната облат. При броня с извита подшийна част се използвал нагръдник с форма на полумесец. Имало и наколенници. Употребата на бойни колесници вече била силно ограничена. Облеклото на траките било леко и удобно и не ги затруднявало по време на поход или в бой. Херодот и Ксенофонт дават сведения за тракийското зимно облекло: "На главите си носят шапки от лисича кожа, облечени са с хитони и с ямурлуци, носят ботуши от еленска кожа. Дрехите покриват не само тялото, но и бедрата им, когато се качват на конете. Носят и дълъг плащ, достигащ до глезените им." На конската амуниция също било обръщано специално внимание. Били изработвани седла, юзди и стремена. През желязната епоха продължавала традицията да се цени високо украсата на въоръжението и на конската амуниция. Защото декоративните елементи имали естетическо и психологичско предназначение и издигали престижа на боеца в очите на приятели и на врагове. Практикувало се – главно върху щита – изобразяването на магически знаци за предпазване от зло или на страшни фигури, целящи да разколебаят бойния дух на врага. Тракийската войска се състояла от пехота и конница. Основният род войска била пехотата. Конница могли да създадат само племената, населяващи равнинни райони, например – гетите, киконите (тези имали и бойни колесници) и други. Прави впечатление, че 1/3 от 150 000-та армия на цар Ситалк по време на войната му срещу Македония се състояла от конници, докато в армията на Александър III Македонски, който отреждал на конницата решаваща роля в сражението, това съотношение, при потеглянето му за Азия, било 5:1, в полза на пехотата. Изводът може да бъде само един – конницата е имала широко развитие във войската на траките. Първоначално, траките разполагали само с леко въоръжена пехота – пелтасти и с леко въоръжена конница. Пелтастите били въоръжени с няколко къси копия, меч и малък щит. Понякога, използвали лък и прашка. Леките конници били въоръжени с метателни оръжия, а за защита използвали малък щит. В бойните сцени, изографисани в Казанлъшката гробница, пехотинците са въоръжени с копия и махайри и са защитени със шлемове и с елипсовидни щитове, а конниците носят копия и фригийски шлемове. Когато ролята на тракийската аристокрация се разрастнала, се появили отряди от тейко въоръжени пехотинци и конници, използващи пълно защитно въоръжение, но те били малочислени и не могли да се сравняват с гръцките хоплити или с македонските хетайри, които ги превъзхождали по въоръжение и по бойна подготовка. В преддържавния период има случаи на употреба на бойни колесници. Това дава основание колесниците да бъдат обособени в отделен род войска. Но те били бойни средства, принадлежащи предимно на тракийските благородници. На базата на наличните оскъдни данни, може да се направи извода, че траките, първоначално, се явявали във войската по родове, водени от старейшините си, а по-късно – по териториални общини, като не се нарушавал напълно родовият принцип. От няколко рода или от няколко общини били формирани отряди с различна численост. Липсват данни за бойни формации с определена организация и с определен числен състав. Върховното командване принадлежало на племенния вожд, а след изграждането на държавната организация, то преминало в ръцете на царя. Властта на племенния вожд била ограничена от съвета на старейшините, а в някои случаи – и от събранието на мъжете, годни да носят оръжие. При вземането на съдбоносни решения, владетелят бил подпомаган и от своите лични съветници, и от съвета на старейшините, и от съвета на въоръжените мъже. Това не нарушавало принципа на единоначалието, защото царят взимал крайното решение сам. При съюзяването на няколко племена, се избирал общ военен предводител – "цар на царете". Начело на отделните отряди заставали представители на тракийската аристокрация. Данни за специална бойна подготовка липсват, но трябва да се има предвид, че тракът бил отличен ловец, а това му създавало умения за боравене с различни оръжия, както и – полезни навици като съобразителност, ловкост, издръжливост, търпение и други. До наши дни са запазени множество релефи, изобразяващи ловни сцени. Тракът е представен на кон, придружен от куче, и насочващ копието си към глиган или към друг дивеч. До нас са достигнали сведения за бойни танци, които са възпроизвеждали батални сцени и за бойни песни, с които били въодушевявани бойците. Ксенофонт ни е оставил едно интересно сведение за един подобен тракийски танц: "Траките се изправят и започват да играят танц, заедно с въоръжението си, под звука на флейта, подскачайки леко и размахвайки своите мечове и щитове. По някое време, те се удряли един друг, та зрителите, стоящи отстрани, мислели, че танцуващите взаимно ще се избият, докато в действителност, последните само падали някак си твърде изкусно." Траките, които издигали в култ "войника-герой" (Херос), били добри ездачи. За това допринасяли и породистите коне, отглеждани с голямо старание. Изобразяваният на релефите кон има тънки крака, закръглен круп (?) и широка в основата си шия, обемист гръден кош и малка глава със заострена муцуна и широки ноздри. Пак от релефите, могат да се преценят по стойката на ездача отличните ездови качества на траките. Накрая, трябва да се подчертае, че войните били често явление в живота на тракийските племена, следователно, процесът на натрупване на боен опит от траките бил твърде интензивен, а се предавал и от поколение на поколение. Снабдяването на войската, след започването на военните действия се извършвало от с местни средства. Грабежът по време на война – не са мо на материални средства, но и на жива сила бил добре познато явление. Войната била едно доходоносно занятие (за справка – викингите). И макар най-големия дял от плячката да оставал в ръцете на владетеля и на тракийската аристокрация, обикновените войници също не си тръгвали с празни ръце. --- Целият античен свят признавал (къде с възторг, къде със страх) невероятната храброст на траките. Самата Тракия е наричана „земя на Арес" или „свещено място на Арес", или „Марсовата страна на Резос". Племената на гетите се смятат за „най-войнствени от всички варвари", а Лукиан отбелязва, че траките са в постоянно сражение. Именно поради своята войнственост, те били сравнявани с митични бойци като амазонките и титаните, лестригоните и циклопите. Още от времето на Омир, древните гърци били убедени, че Арес е роден в Тракия (например Овидий е уверен, че той е роден от Хера на левия бряг на Пропонтида). Оттук, заедно със сина си Фобос (Страх), той се явява под стените на Троя и отново тук той се завръща, след като по време на Троянската война e бил ранен в бедрото. Тук той дори имал гроб. Естествено е елините да прехвърлят върху варварите чертите на жестокостта на войната. Затова те неохотно включвали този бог в семейството на олимпийците — само в Беотия Арес бил „на собствена земя". Херодот нарежда бог Арес на първо място в тричленния пантеон, който приписва на траките. Явно е, че военната опасност, която северните съседи са представлявали за гърците, оказва влияние върху разказите както за храбростта, така - и за невижданата военна жестокост на тракийските племена. За бесите римските автори пишат че са по-издръжливи и здрави от римляните и закаляват телата си със сутрешната роса.

Религиозните вярвания на траките Оскъдната информация, с която разполагаме, не предполага пълна реконструкция на тракийските религиозни вярвания. Основен източник са писанията на древногръцките автори, които се стремят да доближат тракийския пантеон до елинския – в смислово и в терминологично отношение. Друг източник са резултатите от археологическите разкопки. Разкритите гробници и култови предмети дават сведения за погребалните обичаи на траките и за тяхната вяра в безсмъртието на душата. Тракийската религия била политеистична. Докато част от божествата имали общотракийски характер, други са характерни само за определена племенна общност. Някои тракийски божества и елементи от тракийската религиозна система оказват съществено влияние върху елинската митология и елинския духовен кръгозор. Траките развили култ към силите на Природата. Почитали свещени гори, дървета, извори, потоци. Вярвали в съществуването на нимфи, музи и демони. За тях, змията била символ на хтоничните (подземните) сили. “Свещеното дърво на живота” било разделено на три части: горна – корона на дървото – символ на небето, средна – ствол на дървото – символ на земята, долна – корените на дървото – символ на подземния свят. Религията е немислима без култови действия. Важни елементи на култа са магическите действия и жертвоприношенията. Траките правят безкръвни и кръвни жертвоприношения. При безкръвните, се поднасят плодове, пшеница или сготвена храна. При кръвните, жертвените животни, най-често, биват изяждани. В жетрва се принасят овни, агнета, бикове, свине и кучета. До настъпването на елинистическата епоха, в тракийските земи се извършват и човешки жертвоприношения. В отделни случаи, тракийските племена кени, апсинти и гети принасяли в жертва чужденци. За древните елини, Тракия е земя на магьосници, вещици и лечители. Запазени са сведения за лечение чрез огън и вода. Нестинарските игри (запазени са в района на Странджа) са тракийски по произход и са свързани с култа към Слънцето и с определени магически действия. Тракийските лечители използват различни баяния и заклинания, придружени с магически действия. Такъв лечител е обожественият гетски цар Залмоксис. Музиката (и музикотерапията) се свързват с имената на херосите Орфей и Лин. Херодот съобщава, че траките почитат боговете Хермес, Арес, Дионис, Асклепий и Артемида. Тракийското име на Арес е Плейстор – подземно божество на войната, на необузданата войнственост, на кървавите сражения, което изисквало да му се поднасят и човешки жертви. В Елада, Арес бил почитан предимно от спартанците. Гръцкият бог Дионис е сложен събирателен образ, свързващ тракийски и малоазийски влияния с местните елински религиозно-митологични традиции. Във Фригия почитат местен вариант на Дионис, който се нарича Сабазий (Свободен) – бог на растителността, на плодородието и на лечението. Изобразяван е като брадат мъж с фригийска шапка (като тази, носена от бог Митра и от френските революционери, в 1789 г.). Неговите атрибути са: еленова кожа, жезъл (тирс), лозова клонка, винена чаша и борова шишарка. У нас са намерени многобройни негови оброчни паметници във вид на ръце с благославящ жест, възприет, по-късно, в християнството. Култът към Дионис е оргиастичен по характер и изразява съединяване с могъщите сили на природата. Култовите действия се изпълняват от жени – менади и вакханки. В Родопите се намира общотракийското светилище на Дионис – ротондоподобен храм с открит покрив. То принадлежало на тракийските племена сатри и беси. Тук жрица предсказвала бъдещето и давала отговори на различни въпроси, подобно на оракула в Делфи. В това светилище е предсказана съдбата на двама велики мъже – Александър III Македонски и Октавиан Август. Елините отъждествявали тракийската богиня Бендида с Артемида и с Хеката. Била почитана като богиня на плодородието, на вегетацията, на лова и на Луната. Постепенно, тя се превръща в женски паралел на бога на войната Арес/Плейстор. Изобразявана е редом с Тракийския Херос. През 429 г. пр. Р. Хр., култът към Бендида е въведен официално и в град Атина, чийто почетен гражданин – одриският цар Ситалк – бил съюзник на атиняните, по време на Пелопонеската война. Култът й преминава и в Египет, пренесен там в елинистическата епоха. Някои нейни функции преминават върху египетската богиня Бастет (Бубастис). Тракийските божества не са структурирани в йерархичен порядък, както елинските. Понякога, функциите им съвпадат или се преплитат. За тракийски вариант на елинския бог Зевс се смята Сбелсурд – бог на небето, мълниите и дъжда. Много често, образът на Сбелсурд се покрива с този на Тракийския Херос – божество с много сложен произход и функции. Херос е герой от твърде далечен (полу)божествен произход, идеал за човешка сила и храброст, благодетел на народа си, епоним на области, градове и съсловия, почитан като полубог, наравно с Херакъл (Херкулес). Херос е изобразяван като конник, обърнат надясно, с развяна хламида. Негови атрибути са: “Дървото на живота”, змия, куче и диви животни. Изобразяван е по време на лов или на жертвоприношение. Всяка област, всяко племе, всяка свещена местност имат свой Херос. Друг известен тракийски бог е Дарзалас, изобразяван като брадат конник с рог на изобилието и/или с жертвена паница в ръце. Изобразяван е също и с кошница на главата, пълна с даровете на природата. По време на римското владичество на Балканите, в черноморските градове, в негова чест, били устройвани спортни игри, наречени дарзалии. Троичното делене на света (чрез “Дървото на живота”) се забелязва и в групирането на боговете в триади – тройки божества, съчетаващи различни функции, израз на съвършеното единство на света, осъществено чрез различията. Такива триади са: Зевс – Дионис – Персефона, Арес – Дионис – Атремида и Сабазий – Дионис – Ипта. Един от най-забележителните образи в тракийската митологична система е този на Орфей. Орфическата религиозна доктрина съчетава хтонични (слизане в подземното царство) и соларни елементи. Култът към Слънцето е важна съставка на тракийската образна система. Предполага се съществуването на бог на Слънцето, изобразяван върху тракийски монети като слънчев диск или интерпретиран от елинската традиция като Аполон или Хермес. Орфей е херос – човек, получил безсмъртие и превърнал се в божество. Той е смятан за най-великия поет, композитор, музикант и певец на Древността. Негова майка и учителка била музата Калиопа. Античното разбиране за музика (поради магическото й въздействие) е по-различно от съвременното такова – то включва, наред със свиренето и пеенето, също така – и медицината, педагогиката, философията, магията, висшата премъдрост и високата духовна култура. Изобразяван е с лира и с кошница, пълна с книжни свитъци. Орфей е типичният посредник между трите свята – подземното царство на мрака (където е водач на душите на мъртвите), Земята и хората, Небето и боговете. Тракийски аналог на Хермес, неговият образ е продукт на сложен древнобалкански синтез на цар, жрец, гадател, герой и бог; фигура, съчетаваща прехода между трите свята и тяхното единство. Поетичното творчество на Орфей може да се сравни с библейските псалми и със староиндийските религиозни песни. Като участник в похода на аргонавтите за златното руно, Орфей давал такт на гребците. Песните му заглушавали съблазънта на морските сирени. Кратка и трагична е любовта на Орфей. В края на сватбения му ден, змия захапала ходилото на неговата невеста – дриадата Евридика. [Дриадите са горски нимфи, нещо като прототип на елфите.] За да си я върне, опечаленият Орфей слязъл в подземното царство, където никой не можел да устои на печалната му музика и на тъжния текст на песента му. Божествата на подземното царство – Хадес/Аид и Персефона – му позволили да изведе любимата си извън подземния свят. Но... с единствената уговорка, да не се обръща назад, докато не излезе на повърхността на Земята и не бъде обгърнат от слънчевата светлина. Но, вървейки по мрачната пътека, той не издържал и се обърнал назад, за да погледне своята Евридика, преди уречения момент. Естествено, поради своето нетърпение или недоверие, загубил съпругата си завинаги. След като излязъл на светло, в родната Тракия, вече се отнасял с пренебрежение към всеки опит за женско ухажване. Според едната версия на мита, бил убит от развилнели се поклоннички на бог Дионис, а, според втората, бил поразен със светкавица от самия Зевс, защото разкрил на хората част от плановете на боговете за тях. По-сложен е въпросът за орфическите общества и за орфическите мистерии. [По примера на орфическите общества е формирано и питагорейското общество.] Затворени за външни очи, орфическите общества включват само мъже – аристократи, духовно богати, преминали през ред изпитания – спортни игри, единоборства, лов, войни, жертвоприношения, гадаене... В основата си, орфизмът е соларен култ - култ към Слънцето и към висшия световен ред. Според историческите извори, орфическите мистерии се дeлят на тайнства с посвещение, без кръвни жертвоприношения и на дионисиеви по своя характер мистерии, пресъздаващи разкъсването на Орфей от вакханките. В пряка връзка със соларния култ са свързани скалните погребения в ниши на огрени от Слънцето места. Орфизмът имал положително въздействие върху питагорейството и неоплатонизма. Подобен на орфеевия образ е образът на Залмоксис. Последният е гетски жрец. Живял е няколко години в пещера, след което започва да споделя своите зания, умения и прозрения с хората. Римските войници донесли на Балканите вярата в бог Митра. Митра(с) е древно индо-персийско божество на светлината – самото Слънце (или негов спътник?). Символ на борбата на Светлината срещу Мрака и Злото, Митра си спечелил прякора Sol Invictus (Непобедимото Слънце). Митраизмът изповядвал безсмъртието на душата, задгробния съд, възкресението на душите. Това учение застъпвало седем степени на посвещение в мистериите (тайнствата). Ето някои от тях: потапяне във вода и пчелен мед, белязване с огън, и - за “десерт” - култово пиршество с хляб, вино и вода. Култът проникнал през Вавилон, Армения и Мала Азия и преминал в Римската империя, пренесен от римските войници, в края на I век сл. Р. Хр. В днешните български земи култът към Митра бил донесен в края на II век от войниците на император Траян. През III век, митраизмът съперничел на християнството, което изповядвало нравственост, близка до неговата. Под негово влияние, християнството възприело за свещен почивен ден не юдейската събота, а неделята – свещения ден на Слънцето. Рожденият ден на Непобедимото Слънце – 25 декември – бил възприет от християните като деня на Рождество Христово. На остров Самотраки също се извършват мистерии в чест на тайнствените местни божества, носещи названието кабири. И тук съществува триада кабирични божества: Аксиерос – Аксиокерсос – Аксиокерса. В пряка връзка с вярата в безсмъртието на човешката душа са и погребалните ритуали на траките. Траките практикуват както трупоизгарянето, така - и трупополагането. Резултатите от археологическите разкопки показват, че в периода VI-V в. пр. Р. Хр., в Тракия преобладава трупополагането. Траките погребвали с радост своите мъртви, защото смятали, че смъртта ги избавя от земните неволи. Те вярвали в задгробния живот и снабдявали своите мъртви с всичко необходимо за отвъдния свят. Най-древни са скалните фурнообразни гробници, групирани по течението на р. Арда в Източните Родопи. От началото на I хил. пр. Р. Хр. датират и долмените – мегалитни съоръжения, образувани от огромни каменни блокове. От VI век пр. Р. Хр. започват да се строят правоъгълни и куполни гробници. Куполната гробница се състои от коридор (дромос), погребална камера с крушовиден купол (толос) и, понякога – допълнителни помещения (камери). Някои от гробниците са украсени отвътре с релефи, фрески, стенописи. Известни са тракийските гробници в с. Свещари, с. Мезек, с. Татул, с. Градище, Казанлък и Старосел. След IV век пр. Р. Хр., Тракия става част от елинистическия свят, а през I век сл. Р. Хр. влиза в състава на Римската империя. Религиозният синкретизъм (механично смесване), присъщ на двете империи - Македонската и Римската – намира своето място и в тракийските земи. Много местни божества са преосмислени в духа на елинистическата традиция, а местното население възприема божества на различни далечни народи: галски (келтски) и италийски - Силван и Епона, египетски – Серапис и Изида, малоазийски – Атис и Кибела, ирански – Митра и Анахита. Религиозният синкретизъм и духовния хаос водят до поява на идеята за вяра в едно единствено върховно божество – монотеизъм. Универсални образи на Бог са: Херос, Митра, Иисус Христос, Тангра. От I век сл. Р. Хр. – нататък, в тракийските земи прониква и християнството, което започва да печели все повече привърженици и позицията на монотеистична религия, съдържаща в себе си една осмислена цел и универсална философия. През VI век, по-голямата част от населението на Балканския полуостров вече е християнизирано. По-късно, древните българи ще донесат тук своята монотеистична религия – вярата в бог Тангра (Тиенг Ра, Тенг Ри). На Балканите настъпва Средновековието. Но това е една друга история... --- Връзка с този текст има и темата за астрономията в България, вижте там за вярванията на траките!

Честит празник на всички, които се чувстват народни будители! Днес, всеки уважаващ себе си учител, всеки уважаващ себе си деец на Словото е, в някакъв смисъл, и будител, макар контекстът на днешната епоха да изисква тази будителска дейност да се проявява по коренно различен начин, отколкото това е ставало през Античността, през Средновековието и през Възраждането. За пръв път, Денят на народните Будители е отпразнуван в гр. Пловдив през 1909 г. Дотогава, на тази дата се е празнувал денят на св. Иван Рилски. През 1922 г., народното събрание обявява този ден за празник на всички “заслужили българи”, както са се изразявали тогава. Денят на народните будители възниква в трудното време на душевна разруха след Първата световна война. За българското общество е рухнал възрожденският идеал. За мнозина е ясна реалната заплаха от разпадане на националната ни ценностна система. В такъв момент, българите се вглеждат в делата на онези, които, в трудно време, с мощта на своята мисъл, са връщали равновесието и духовната стабилност на народа. През многовековната българска история, за около 7 века, българският народ е бил под чуждо владичество – 2 века под това на византийците и 5 века - под това на османските турци. В тези времена били заличени много български родове, много исторически извори, многовековни завоевания на българската култура... И все пак, България успява да оцелее и отново да се появи със собственото си име на политико-географската карта на Европа. Този факт се дължи на дейността на многобройните дейци на словото, на онези творци, които успяха да пренесат мъждукащия въглен на българския национален дух през вековете. Далеч преди официалното обявяване на този празник със закон, българският народ почита своите будители и ги канонизира като светци в своята историческа памет. Показателен е фактът, че първият закон на новоосвободената българска държава е законът за задължителното всеобщо начално образование, че само 9 години след Освобождението на България от османо-турско владичество вече имаме БАН. На този ден, България отдава своето признание на дейността на безброй народни будители, които създадоха Българското Възраждане. Всъщност, будителска дейност в българските земи може да бъде открита още в дълбока Древност. Още Орфей е казал, че трябва да опознаем себе си, за да опознаем същността на боговете. А тракиецът Спартак е съумял да вдигне на въстание гладиаторите и робите в Римската империя. И с тази своя непрофесионална армия да унищожи осем римски легиона. През Средновековието, княз Борис I – Михаил унищожил 52 болярски рода (от които – 50 на древните българи и само 2 – славянски!), за да покръсти българския народ и, за да може, по-късно, България да даде култура на голяма част от славянския свят. Неговият син – цар Симеон I Велики – създаде “Златния век” на българската култура. По време на неговото управление процъфтяват книжнината, архитектурата и изкуствата. Разбира се, не бива да пропускаме делото на т. н. “свети Седмочисленици” – това са братята Константин Философ – Кирил и Методий, както техните ученици – Горазд, Сава, Ангеларий, Наум и Климент (последният е автор на азбуката, наречена на името на неговия Учител – кирилицата). Без тях, Златният век би бил невъзможен. Не бива да пропускаме ученията на богомилството, на варлаамитството и на исихазма. Нашите средновековни предци вярвали, че “Голи са, без книги, всички народи!” Изкушавам се да приключа средновековния период с цитат на надписа върху колона на хан Омуртаг. Надписът гласи: “Човек и добре да живее, умира. И друг се ражда. И нека родените по-късно помнят!” Ние сме родени по-късно. Други ще се родят още по-късно. Нека помним! Нека сега се пренесем в епохата на Българското Възраждане! За разлика от Западноевропейското Възраждане, което беше опит за връщане към ценностите на гръко-римската цивилизация (здрав и красив дух – в здраво и красиво тяло), при нас, народните будители търсеха пътища, водещи към победата над невежеството. Нашето Възраждане не е нито опит за припомняне на нечии чужди идеи, нито опит за хуманизиране на човешкия дух. Ние не се опитвахме да възстановим нещо, което е вън от нас, нямахме необходимост от идеите на Платон и на Аристотел, защото си имахме идеите на Орфей, на Иван Рилски, на Йоан Екзарх, на черноризец Храбър, на презвитер Козма и на всички знайни и незнайни старобългарски книжовници. Опитвахме се да отстояваме своето собствено минало величие. Но защо наричаме борците за просвета с термина “будители”? Защото те “събуждат народа”, за да може да види той деня, да види светлината на Слънцето. Целта на “събуждането” е не само някой да бъде събуден от сън или от незнание, но, след като бъде събуден, той да се впрегне на работа, да се роди в душата му желание да промени себе си, да промени и битието си, да сътвори утрешната история... Паисий Хилендарски, родоначалникът на българската освободителна идеология, разбуди българския народ от неговия вековен робски сън. Неговото дело бе продължено от хората, взели участие в процесите, свързани с църковната борба, с просветното и с научното дело, с революционната борба, с литературата, с дарителството... И кой, ако не – Църквата - спомага най-много за разпространението на знанията, за запазването на българсия език, на българщината, както и - за по-дълбокото разбиране на философията на историята - не като култура на войната, а като култура на мира? За съжаление, не е възможно да бъдат изброени всички народни будители. В този празничен ден, трябва да се сетим и за всички незнайни будители. Трябва да отдадем признателността си и на днешните будители, защото признанието на цялостната им дейност не трябва да идва след векове. Възниква въпросът: Нужни ли са, в днешно време, нови народни будители? Винаги са нужни велики личности, които да спомогнат за реализирането на националните идеали на един народ. А българският национален идеал от Възраждането, все още, не е осъществен. Отговорността пред утрешния ден е както лична – на всеки един от нас, така и – национална – на цялата българска нация. Нека благодарим на всички знайни и незнайни, минали и настоящи народни будители за идеята, която са ни завещали, а именно – че будността е важна предпоставка за едно по-добро бъдеще – лично и общонародно.

http://astronomia.start.bg/ http://astronomy.hit.bg/ http://www.planet088.com/software.asp http://solarsystem.hit.bg/ http://astro.314c.com/ http://www.geocities.com/astronomiabg/ http://www.planet088.com/ http://astronomy.hit.bg/rozhen/ http://www.obspm.fr/www/france.fr.shtml http://www.anaconda-2.net/andromeda.html http://www.cieletespace.fr/default.aspx http://emilie.bodin.free.fr/ http://lecleire.chez.tiscali.fr/ http://www.astrosurf.com/ http://pages.infinit.net/initast/introfran.html http://cafe.rapidus.net/algauthi/ http://www.maison-astronomie.net/ http://www.astronomes.com/ http://www.dustbunny.com/afk/

Астрономията на Балканите – проблеми и перспективи Българската Национална Астрономическа Обсерватория (НАО), разположена на връх Рожен, в Родопите, беше домакин на безпрецедентна среща на учени от Югоизточна Европа. Те скрепиха бъдещото си сътрудничество с два документа – резолюция и декларация. Договориха се за няколко общи проекта, с които ще кандидатстват по европейски програми: НАО “Рожен” да стане образователен център; За финансиране на изследвания в сектор “Нестационарни променливи звезди”; За осигуряване на бърза и с голям капацитет Интернет-връзка. Експертите бяха обединени около общите грижи и тревоги за бъдещето на тяхната наука. Ето какви проблеми стоят пред тях: Ще останат ли младите учени в собствените си страни, където да развиват своята наука? Или най-кадърните и най-амбициозните сред тях ще намерят свое място в западни научни институти, а предпочитащите да останат в своята родината ще бъдат принудени да се преориентират в други направления и сектори на науката си. Астрономите и астрофизиците имат отлична подготовка, включително – и като умения за философски разсъждения, затова могат да се реализират успешно в редица области. Изследванията и публикациите на балканските учени са на европейско и на световно ниво. Техните разработки се рецензират по същите правила, както на западните им колеги. Публикуват в едни и същи научни списания. Дори и по научен продукт те са конкурентни на своите западноевропейски събратя, макар че въобще не може да се прави съпоставка на условията, при които се трудят. Европейските страни отделят 10 пъти повече средства за научно развитие, а учените там получават 20 пъти по-големи заплати от нашите. И в реални, и в относителни цифри, не е възможно сравнение. Ако в рамките на ЕС се заделят по 3% от БВП за наука, то на Балканите се заделят до 0,5%. В нашите страни индустрията не е развита до степен да отделя до 2% от печалбата си за научно развитие. Затова, астрономите се обединяват, за да намерят, с общи усилия, решения на проблемите, стоящи пред тяхната наука – ниски заплати, мизерни държавни бюджети, емиграция на младите научни надежди, труден достъп до съвременна научна литература, слаба конфигурация на компютрите, бавна Интернет-връзка, остаряла техника от миналия век, недостатъчно добро използване на възможностите за регионално сътрудничество... Резултатът от първия съвместен проект на България, Румъния, Сърбия и Черна гора вече е факт! По програма ЮНЕСКО-РОСТЕ, ще бъдат предоставени 68 000 US долара за оборудване на телескопа на Роженската НАО с модерна дигитална камера. Очаванията са, апаратурата, осигуряваща многократно по-голяма надеждност на наблюденията, да пристигне в края на месец октомври, 2004 г. Астрономите ще могат да изхвърлят фотографските плаки. С новата камера ще може да се вижда това, което в момента се заснема. Това ще улесни своевременното коригиране на допуснатите пропуски и грешки. От дългосрочните проекти се интересуват страни като Полша, Унгария, Румъния, Чехия, Русия, Гърция, Турция, Сърбия и Черна гора, Украйна, Македония, за които НАО “Рожен” е естествен притегателен център за международен обмен в астрономическите наблюдения. Тя разполага с най-големия двуметров телескоп в региона. Напоследък, той се дооборудва със съвременна техника. Кирил Панов формулира двете основни задачи, стоящи пред съвременното междунаросно сътрудничество – реализация на общи изследователски проекти, финансирани по различни европейски програми и изясняване на конкретните стратегически цели в областта на образованието. НАО “Рожен” може да намери своята ниша в образователните дейности, които практически тя отдавна реализира, особено – през лятото – със студенти и с ученици. Европейският Астрономически Съюз (ЕАС) поддържа мощни обсерватории на Канарските острови и в Чили. Възможно е ЕАС да реши, че не е финансово изгодно да отделя средства за НАО “Рожен”. Затова, трябва да се открие успешната формула, която би допринесла за запазването на досегашните инвестиции в материалната база и в човешкия потенциал да не бъдат загубени. Учените от Югоизточна Европа имат само един единствен път за оцеляване – разработване на обща стратегия за развитието на астрономическите и на космическите науки, за да могат да продължат работа си по проблематиката в тези две модерни области на науката. България е естественият регионален лидер в тази област и трябва да използва всички възможности за запазване на лидерските си позиции.

Астрономията в България (исторически обзор) Ако има нещо, с което човек може да се гордее, това е историята на неговия народ. Самочувствието на българина, през последните години, бе сломено от несгодите и от нищетата, съпътстващи животa му . “Трудностите на времето” обзеха мислите на хората и те все по-рядко се обръщат назад към своите корени. Много пъти, когато стане въпрос за така мечтаното влизане на България в ЕС, навеждаме глава, засрамени, забравили, че ние - българите - отдавна сме заели своето достойно място в Европа – хилядолетия, преди да бъдат определени нейните граници и страни-членки. За да може един народ да върви прогресивно напред, той трябва да е стъпил здраво на фундамента на историята си. Защото миналото на един народ е “Книгата на Мъдростта”, от която той черпи знания, сили и увереност. Нашата история е твърде дълга за разказване, а културното ни наследство е едно от най-богатите в Европа. Да, премного са събитията в нашата история, с които можем да се гордеем. Всеки народ има своите "звездни мигове" и своите мрачни периоди. Но това, което отличава един народ от друг, и което му осигурява незабрава, е неговата култура, образованост и отношението към вечните, непреходни ценности. Науката за небето и за строежа на Вселената - астрономията, е тази, която фокусира в едно всичко това. Астрономията е най-старата наука на Земята. Красотата на небето – дневно и нощно, както и - красотата на заобикалящия ни свят - са привличали интереса на хората още от най-дълбока древност. Познаването на небесните явления е било необходимо в ежедневието – за ориентиране във времето и в пространството - при лов, земеделие, военни походи, корабоплаване. Идеите за възникването и за строежа на Вселената са се изграждали през цялата история на човечеството. Хората са създавали своите представи за възникването и за строежа на Вселената, в съответствие с данните, с които а разполагали. В хода на Времето, са се появявали нови факти и идеи за наблюдаваните явления, които са променяли и допълвали тази цялостна “картина”. На астрономическите тела и събития се е градила не една от древните митологии. Вярата в божественото начало на природните стихии е съпътствала векове наред живота на древния човек. Представата за възникването на Вселената, на Земята и на живота върху нея дава началото на много религии. Това е определяло и културата на народите - техните песни, предания, изкуство, паметници - всичко, което остава във вековете и, като една невидима здрава нишка, крепи единството на нацията. Но, докато много народи заимстват всички тези знания от свои съседи или от своите завоеватели, други народи са техни творци и създатели. Ние, днешните българи, с основание можем да се гордеем като потомци на три древни народа - траки, славяни и прабългари, оставили своя почерк в културната съкровищница на Европа, дали свой собствен принос в развитието на астрономията. Древноримският философ Сенека е казал, че, ако на Земята има само едно място, откъдето биха могли да се наблюдават звездите, то към това място биха се стичали хора от целия свят. В продължение на цялата човешка история, е имало много хора, за които астрономията е станала развлечение. Някои от тях, толкова са заобичали това свое развлечение, че дори са го превърнали в своя професия. В наше време, астрономите-професионалисти са малко повече от 10 000 души, в рамките на цялата планета. Само в България работят около 200 души. Но, благодарение на развитието на науките и на техниката, броят на професионалистите, в световен мащаб, е напълно достатъчен, за да развиват астрономическите изследвания с бързи темпове. В древността, ограничената само в рамките на Слънчевата система Вселена, за днешните астрономи, е достигнала губещи се в безкрая размери... Първите “звездобройци” по нашите земи са били траките. По време на Дионисиевите празненства (наричани “мистерии”), съзвездието Лира е било наблюдавано в своя зенит. Неговата най-ярка звезда – Вега, по това време, е изпълнявала ролята на Полярна звезда. Траките дали на съзвездието Лира с името Свредел. Астрономическите наблюдения на траките били свързани най-вече с култа към Слънцето. Изследванията на тракийските паметници показват, че, далеч преди настъпването на християнската ера, те са познавали промените в положението на Слънцето при неговото видимо движение по небето. В много от тракийските паметници са показани посоките от които изгрява Слънцето в дните на равноденствие и на слънцестоене. Траките са едни от най-старите племена на Балканския полуостров. Макар и да са нямали писменост, тяхната сила, мъдрост и величие са запечатани за поколенията в многобройните исторически паметници (скални гробници, долмени, храмове), както и в тяхната митология (култът към Слънцето и орфизма) - доказателство за невероятните им познания, свързани с движението на Слънцето и с явленията, видими на нощното небе. Паметниците на древните траки са разпръснати из цяла България, но "сърцето на древна Тракия е туптяло" тук, по нашите места - по водосборните басейни на реките Горна Арда, Марица и Тунджа. В Югоизоточна Бългрия са открити и най-много паметници, показващи разцвета на тракийската култура и култа към Слънцето през VI-I в. пр. Р. Хр. Днес, забравени и загубени из гъстите гори, се намират величествени храмове, не толкова големи, колкото е "Стоунхендж" - най-голямата древна астрономическа обсерватория, но носещи същото послание от вековете. Един такъв археоастрономически обект е тракийската крепост Палеокастро, около село Хлябово, Тополовградско. Там, на една дълга верига скални зъбери, по източната страна, са изработени многобройни слънчеви дискове /над 140/ с размери от 25 см до 90 см в диаметър. Тези дискове, при изгрев Слънце, озарени от светлината, започват да блестят от слюдата в скалата. Върху един грамадаен, окъртен зъбер, стърчи скала, която изобразява крилато слънце, а самият комплекс в местноста Палеокастро представялва светилище на един силно извявен тракийски соларен култ с корени още в бронзовата епоха. "Глухите камъни" край село Малко градище (Хасковски окръг) са един огромен по размери и уникален по своя характер култово-погребален комплекс. Обектът, без съмнение, дава най-категоричното до сега археологическо доказателство за соларно-хтоничния характер на тракийската религия. Скалният комплекс е осеян с около 200 скални гробници. Основната гробница се намира в източния край на най-високата скала, а каменна стълба от входа на гробницата, води към върха на скалата. Там, в направление изток-запад, на оформената площадка, е изсечен басейн. Каменната стълба е предназначена за отвеждането на поклонницте към мястото на изповядване на соларния култ - върхът на най-високият скален масив, който пръв се докосва от лъчите на изгряващото Слънце. В основата на сълбата е разположена царската гробница, а многобройните ниши по останалите скали представляват племенния некропол. Това са тайнствените свещени места на хората, изповядващи култа към Слънцето в хтоничния му характер, там, където те се чувстват едновременно свързани с небесните и с подземни сили - пред гроба на героя, пред гроба на вожда и жреца, пред гроба на Орфей. В мита за Орфей и Евридика е събрано всичко това. Орфей, когото, днес, светът познава от древногръцката митология, е най-почитаният тракийски Бог. И - не само Бог. Вярванията в Орфей са изблик на познанията за заобикалящия ни свят, философски апотеоз на елинската философия за четирите основни елемента, от които е изграден светът (въздух, земя, вода, огън) и музиката като израз на съвършената хармония в света. Чуйте само! Когато Въздухът звучи (ре), Космосът е още в покой; когато Земята зазвучава (ми), тя самозачева сутрин, при изгрев Слънце, пронизвана от първите слънчеви лъчи; тонът на Водата (фа) напява, че Великата Богиня-майка, Земята, отглежда рожба в утробата си; тонът на Огъня (сол) - че Синът й се ражда. Той възсиява в зенита си, защото е Слънце (ла), и задвижва Космоса (си), за да се върне към Великата богиня-майка. Така на седмата степен (до), до която вярващият е отведен от песента на Орфеевата лира, Синът - слънчевата енергия - влиза в свещен брак с Великата богиня-майка. Съприкосновението дава живот на сина на Сина, който ще бъде богочовек. Първият мислен и виждан син на Сина е Орфей. Роден е Синът на Сина, неговият служител, роден е доктриналният цар-жрец, уредникът на обществото, който е кръг - Слънцето. Едни от най-впечатляващите готски погребални могили в комплекса Сборяново в с. Свещари (в Севериозточна България), датирани в VI в. пр. Р. Хр., са подредени по подобие на най-ярките звезди на някои съзвездия. Готите, населявали нашите земи, имали математически и астрономически познания, аналогични с тези на древните египтяни. За разлика от траките, славяните имали много богове, като трите им основни божества били Сварог, Перун и Велес или Влас. Тримата наблюдавали и управлявали цялата Вселена - на небето е Сварог (небесният господар), на земята е Перун (земният господар), в подземния свят на мъртвите е Велес (подземният господар). Някои от по-низшите богове също са свързани с небето. Коледа е бог на зимното слънце и зимното слънцестоене. Вероятно, като антипод на Хърс - старото слънце. Къпало е бог на лятното слънце. Слънцето се ражда всяка зима, под името Коледа. Слънцето-младенец пораства, през пролетта, в юноша - Ярило, а, през лятото, възмъжава и го наричат Къпало. Жарило е изгарящото лятно слънце, вероятно, е и еквивалент на Жаровит - бог на войната, битките, оръжията, смелостта, гнева, мъстта. Той довежда убийствените летни жеги, сушата, пожарите, подвластен на своето огнено начало, загатнато от самото му име (жар). Триглав е троично мъжко божество, контролиращо цалата Вселена, т.е. - и трите свята, по вертикалата на Световното дърво. Древните българи идват по нашите земи от своята далечна прародина в Азия. Тук, върху земите на древните траки, обединили силата и мъдростта си с тези на славяните, те създават нова държава на Балканите - България. Вероятно, на военната им сила и на бойните им умения, днес, дължим съществуването на нашата Родина. Мъжеството на духа и мъдрият съюз със славяните са изворът, от който черпи сили новата държава. Но колко народи са печелили битка след битка, колко държави са "превземали" света, оцветявали са картата на континентите с цветовете на своето знаме, а, след това, са изчезвали от лицето на историята и, днес, тънат в забрава. Съществуването на една държава не може да се крепи само на острието на меча. За да пребъде тя във вековете и да бъде призната от Великите държави, особено - на Стария континент, то тази държава трябва да докаже, че е достойна да заеме своето място на картата на Европа. Е, българите са направили това. Те идват на Балканския полуостров - не като "диви и варварски" племена, както някои са се опитвали да ги представят, а носещи със себе си културата и премъдростта на източните народи. И своите съвършени, за онова време, астрономически познания. Тангра, или както тогава е звучало - Тан (Вселена), Нак (Човек), Ра (Бог) - е философско триединство на тези понятия и израз на тяхното разбиране за хармонията в света. Изглежда, "хармония" е думата, с която можем да заменим названието "българин". Защото такъв календар, като този, създаден от древните българи, далеч, преди да създадат своята държава на Балканите, може да бъде наречен наистина "съвършен". Древният български календар е реконструиран по един забележителен извор за нашата най-древна история, известен с името “Именник на българските ханове”. Календарът е бил цикличен, с цикъл от 12 години, които носели имена на животни. Тези имена са подобни на имената на 12-те месеца в цикличния китайски календар. За разлика от повечето календари, включително и този, с който си служим сега, в календара на древните българи, началото на годината е имало за отправна точка значимо астрономическо събитие. Годината започвала с "ден първи" ("Нулев ден", Еднажден, Енинак, Плязов ден, Българска нова година и т.н.), в деня на зимното слънцестоене - най-късият ден в годината. Този ден е самостоятелна календарна единица. Остават още 364 дни - "златното календарно число", което се дели на 4 – има 4 сезона от по 3 месеца. Така, всеки сезон има точно 91 дни (31 + 30 + 30) и точно 13 седмици. Или, с други думи - всяка година и всеки сезон започват винаги в един и същи ден – в неделя и продължават еднакво дълго. Ако годината е високосна, то, в деня на лятното слънцестоене, се добавя "Ден на слънцето" - невключен в броенето нов ден. Календарът на древните българи се оказва не само много точен, но и удивително лесен за помнене и за изчисляване от всеки член на древнобългарското общество, както и изключително удобен за празничната система на българите - всеки празник се пада на една и съща дата, в един и същи ден от седмицата, всяка година. Но това не е всичко. Днес, почти всеки знае своята зодия, според китайския зодиак. В целия свят е познат 12 годишният циклов китайски календар. Но има не малко основания да твърдим, че той е заимстван или е възникнал доста по-късно от подобния нему древнобългарски 12 годишен животински календар. Българският календар е свидетелство за перфектно познаване на небето и то - не само на движението на Слънцето и/или на Луната по него, а и – на движението на други небесни тела. 12-те зодиакални животни са 12-те съзвездия, през които, за една година време, се движат не само нашите дневно и нощно светила. Това са и съзвездията, в които, през дадената година, се намира планетата Юпитер. Нещо повече - в древнобългарското летоброене има периоди от време, равни на 3, 10, 12, 17, 19, 21, 30, 47, 50, 53, 300, 600, 4332, 6328 древнобългарски години! Факт, който говори за наблюдения на небесния свод, извършени още през III-то хилядолетие пр. Р. Хр. И този календар съвсем не е загинал, след създаването на Аспарухова България. Откритият през XIX век "Именник на Българските ханове" разкри много загадки, доказа точността на календара и показа, че той продължава да живее чрез "календарните прозвища" на нашите владетели, много векове след това. Отделни архитектурни орнаменти, украси на битови или художествени предмети го поддържат жив - чак до началото на миналия век и спомагат за оцеляването на българската нация след петте века османо-турско владичество. Не напразно, според ЮНЕСКО, това е най-съвършената календарна система в света и тя се използва като основа при опитите за създаване на единен световен календар. Но развитието на българската астрономията не спира дотук. В периода, когато Средновековна Западна Европа тъне в духовен мрак и неграмотност е обхванала всички слоеве на феодалното общество, когато църквата наказва със смърт всеки, дръзнал да оспорва библейските канони, тук - в България - е царувал научен разцвет. Скоро след създването, през 855 г., на славянската азбука и написването на първите преводни книги на старобългарски език, Първата Българска държава вече има два големи книжовни и научни центъра: Плисковско-Преславската и Охриската книжовни школи. Тези две български школи с право се наричат “първи български и славянски унивеситети.” Ако се изключи византийската Магнаурска книжовна школа, те наистина са първите такива в Европа. В тези университети се изучавало не само богословие. Изучавали се и знания, свързани с явленията от заобикалящия ни свят. Едва след повече от два века, в Болоня (в Италия), се основава Университет, в който основна наука била теологията. Ярък пример за развиващата се култура в България, през VIII-IX век, е книжовникът Йоан Екзарх. Той изпъква пред нас като виден, прогресивен учен-енциклопедист, чийто принос в българската, в славянската и в световната култура никога няма да загубят своето значение. Той има задълбочени знания по астрономия, познава подробно системите на Аристотел и на Птолемей за строежа на Вселената. Чрез неговите съчинения - "Богословие” (“Небеса”) и "Шестоднев" - тези системи стават известни в България, Русия, Сърбия и Румъния. Два века по-късно, той става известен и в цяла Западна Европа. Задълбочените му знания във всички области на науката му дават възможността да проникне във физическата същност на явленията и да изкаже схващания, с които изпревара с векове епохата, в която живее. Разпространението на неговите трудове разкрива на книжовниците и на духовниците в тези страни възможността да се запознаят с неговите възгледи за Вселената. Изоставянето и отхвърлянето на библейската картина за строежа на Земята (като равнина) от този виден старобългарски учен-енциклопедист, без съмнение, се отразява върху мирогледа на книжовниците и на учените. Той разкрива истинската форма на Слънцето, Луната и звездите – те имат сферична форма. Той оспорва и вярванията на астролозите, че движението на небесните тела влияе върху съдбите на хората. Йоан Екзарх дава подробни сведения за видимото по небето движение на Слънцето и на Луната, за затъмненията и за календара.Това разкрива нови възможности за развитието на науката и на културата в България. Книгата “Шестоднев” е една уникална енциклопедия на цялото тогавашно знание и особено – на астрономическите представи за света. Тя е била прдназначена за “висшите учебни заведения” в средновековна България от типа на Преславската книжовна школа. Книгата е доказателство, че, по време на Златния век, у нас е имало голям брой отлично подготвени по астрономия книжовници и учители, които компетентно са отразявали в своите съчинения или по време на преподавателската си дейност наблюдавани от тях редко астрономически явления. Йоан Екзарх описва поетично романтични моменти от астрономическите нощни наблюдения. Ето един пример: “Ако ти, читателю, някога, погледнеш към нощното небе и видиш необикновената звездна красота, ще си помислиш за Създателя на тази хармония, ще възхищаваш как той е изпъстрил небето над нас със звезди – като с красиви цветя...” Петте века османотурско владичество не само не успяват да покорят народа ни, но не успяват да сломят и неговата жажда за знания, не прекланят главата му, устремила поглед в небето, още от незапомнени времена. В своята "История Славянобългарска", Паисий Хилендарски описва как Хан Крум и българите, през Средновековието, са вдигали глава с интерес към небето. Ето един пример: "Когато двете войски - българската и гръцката - се приближили, на небето се появило знамение: показали се две комети, които се доближили, а, по-късно, се и разделили, отдалечавайки се една от друга." В миналото, кометите били смятани за предвестници на войни, епидемии, природни катаклизми, най-различни злини. Например, българския народ свързва смъртта на цар Иван II Асен (1241) с появата на ярка комета, наблюдавана у нас и в други части на Европа, както и - в Китай. През 1577 г., една ярка комета, открита от Местлен, е забелязана също така и от Тихо Брахе, и от Йохан Кеплер (тогава, едва 6 годишен). Тази комета е твърде важна в кометната астрономия, защото, изследвайки нейното движение, Тихо Брахе установява, че кометите, в действителност, се намират много далеч от Земята, по-далеч и от Луната, и, следователно, са небесни тека - като планетите, например. Неизвестен български наблюдател от Габрово е описал своето наблюдение на същата комета. От текста става ясно, че габровецът е наблюдавал кометата един месец преди нейния официален откривател – Местлен. Вероятно, българинът е наблюдавал кометата от самото й появяване чак до времето, когато тя се е скрила зад зимните облаци. В други летописи се споменава, че, отново в Габрово, е била забелязана и “свръхновата” звезда на Тихо Брахе, която, през зимата на 1572 г., засияла в района на съзвездието Касиопея. През 1743 г., Йосиф Брадати - виден български книжовник и основател на Рилския манастир – описва появата на много ярка комета, с което изпреварва нейния официален откривател – Гришоу. В много други източници се дават сведения как българите съзерцавали нощното небе и откривали “опашати звезди”, месеци преди същите да бъдат наблюдавани и “открити” от астрономите в Западна Европа. Когато Освобождението е било невъобразимо далеч, любознателният дух на българина и интереса му към заобикалящия го свят не са изчезнали. Напротив, някаква "небесна" романтика е привличала погледа на народа ни. През 1842 г., Петър Берон написва "Рибния Буквар", включващ дял за обяснение на небесните явления. През 1847 г., той издава "Система на геологията и произхода на кометите", през 1858 г. - "Космографичен атлас", а, в периода 1861-1870 г. - "Панепистемия" (“Универсум”), съдържаща около 900 страници, посветени на астрономията (написано на френски език). Каменна пластика над южната врата на църквата "Света Богородица" в Хасково изобразява слънчево затъмнение. Вероятно, наблюдаваните по време на строежа на църквата (1832-1837 г.) няколко, макар и частични, слънчеви затъмнения, са направили впечатление на пробуждащото се, потискано от турски поробители и от гръцки "просветители" население и са му вдъхвали сили и вяра в борбата за своя собствена, българска църква. Възрожденските българи са дали свои имена на някои астрономически обекти. Ето списък на тези имена: Голяма мечка – Кола, (Голяма) Мечка, Хайдути, Харамии Плеяди – Квачка, Кокошка, Власи, Хайдути, Стожери, Седмостълпци Бик – Хоро, Власи Орион – Ралица, Рало, Орачи, Орало, Остен, Терзии, Криви звезди Лебед – Голям кръст Делфин – Малък кръст Северна корона – Софра, Тепсия, Паничка за бедните (?!) Орел – Джамия (!) Лира – Свредел (останало от времето на древните траки!) Млечен път – Коларски път, Пътят на грешниците, Сламен път Венера – Зорница, Деница, Вечерница – тази планета била погрешно възприемана като две отделни “звезди”. Нов период на разцвет за българската астрономия настъпва, след освобождението на България от османотурско владичество (1878 г.). Неговото начало е положено през 1894 г., със строителството на астрономическа обсерватория към Софийския Университет. Любопитен факт е, че тя е първото здание, построено за нуждите на СУ, което показва разбирането на тогавашната академична общност, че не може да се говори за създаване на висше образование, без да се изучава астрономия. Първият преподавател по астрономия в СУ е основателят и пръв директор на Университетската Обсерватория – проф. Марин Бъчеванов. Обзаведена с класически, но неголеми наблюдателни уреди, тя играе ролята на пръв български научен център по астрономия. Друг прелюбопитен факт е, че първият телескоп, употребяван там, е личният телескоп на д-р Петър Берон. По-късно, са закупени два английски рефракторни телескопа. Нов етап в развитието на българската астрономия настъпва след края на Втората световна война (1945 г.). През 1962 г., към БАН се създава втори център по астрономия – Секция по астрономия, която, по-късно, прераства в дн. Институт по астрономия към БАН. След Никола Бонев, Обсерваторията към СУ се ръководи от Никола Николов и от Георги Иванов. През 1961 г., е построена първата Народна Астрономическа Обсерватория в Стара Загора. През 1972 г., е открит първият Планетариум у нас - този в Димитровград. Други Национални Астрономически Обсерватории (НАО) са построени в градовете Варна, Белоградчик, Смолян, Кърджали, Габрово, Сливен, Ямбол, Хасково. Най-големите планетариуми се намират в НАОП в Смолян и във Висшето Военно-морско Училище (ВВМУ) във Варна. По-малки планетариуми работят в НАО в градовете Варна, Габрово, Ямбол, Димитровград. През 2001 г., в Силистра, бе открита нова НАО. НАО са специализирани научни и просветни институции, предназначени както за ученици и за студенти, така – и за всички любители-астрономи и за всички, интересуващи се от астрономия и от изследвания на космоса. В тях се обучават стотици млади хора, интересуващи се от физика, астрономия, наблюдаване на космически обекти и на астрономически явления. Наблюдават се Слънцето, Луната, планетите от Слънчевата система, слънчеви и лунни затъмнения, съзвездията, мъглявините, галактиките, комети, метеори... Под ръководството на астрономите от Обсерваторията към СУ, обсерваториите започват оптични наблюдения на изкуствени спътници. По този начин, България се включва в космическите изследвания още в края на 50-те години на XX век. По-късно, към БАН се създава Институт по космически изследвания (ИКИ) и Централна Лаборатория по слънчево-земни връзки. Най-голямото събитие в развитието на астрономията в България е построяването, през 1982 г., на Национална Астрономическа Обсерватория (НАО) на връх Рожен, в Родопите - най-голямата обсерватория в Югоизточна Европа, вдигнала нивото на изследванията у нас до европейските и световни стандарти. А най-големият планетариум на Балканите е отново български – този в гр. Смолян. Телескопът в НАОП Смолян е система “Касегрен” и има увеличителна способност от 375 пъти. Нека се върнем отново към НАО “Рожен”! Най-големият уред в НАО “Рожен” тежи 80 тона. Това е рефлекторният телескоп с диаметър на огледалото 2 м. Той може да обхване две пълни Луни и половина, но с него не се извършват оптични наблюдения, а само се снимат различни космически обекти. Независимо от факта, че появилите се, по-късно, в света още по-големи телескопи (снабдени с мозаична конструкция на огледалата и с адаптираща се към т. н. “паразитни светлини” и към атмосферните влияния върху наблюденията оптика) превърнаха нашия телескоп от “голям” в “среден”, той, и до сега, си остава най-голям, не само на Балканите, но – и в цяла Югоизточна Европа! Наличието на НАО “Рожен” помогна на българските астрономи да се насочат към астрофизиката и към извънгалактичната астрономия. Броят на българските изследвания в тези две модерни области на науката става все по-голям. Резултатите от работата на нашите експерти се публикуват в реномирани международни издания. В своите публикации, множество чуждестранни специалисти многократно цитират резултатите на българските си колеги. Едни от най-значимите изследвания в областта на извънгалактическата астрономия е изучаването и съставянето на каталози на купове и на свръхкупове от галактики. Други значими изследвания в тази насока са изследванията на групировки от сини звезди (от спектрален клас О - със средна повърхностна температура от 50 000° К) с висока светимост в близки галактики. Публикации, свързани с тази съвременна астрономическа проблематика могат да се открият, отпечатани в сътрудничество с астрономи от други страни. Друга широко застъпена област от изследванията на българските астрономи са нестационарните променливи звезди. Някои от новооткритите от български астрономи променливи звезди се оказаха твърде интересни... Работи се по проблеми, свързани с различни типове пулсиращи и еруптивни променливи звезди, включително – и с редки типове с висока температура, с емисионни линии и други. Като отбелязваме тези сравнително нови направления в тематиката на търсенията на българските астрономи, би било непростима грешка да не обърнем внимание на такива традиционни у нас астрономически направления като изследвания на Слънцето и на други тела от Слънчевата система. Статистически изследвания на елементи от слънчевата активност – слънчевата корона, структурата на образувания в атмосферата на Слънцето – тласкат напред развитието на българската хелиофизика и привличат интереса на чуждестранни обсерватории, занимаващи се със същата проблематика. (Най-големите слънчеви петна могат да се наблюдават дори и без телескоп, при изгрева и залеза на Слънцето.) Любопитно е, че почти всички български астрономи са започнали своята кариера с наблюдения на метеори (това са най-малките тела в Слънчевата система), в повечето случаи – без телескоп! Изследването на други малки тела – комети и астероиди – е основно занимание за немалка част от българските астрономи. Системните наблюдения на астероидния пояс доведоха до откриването на нови астероиди, някои от които носят български имена. Те са открити при съвместна работа с чуждестранни астрономи, по международната програма за откриване на астероиди, които биха могли да се приближат твърде много до Земята и да се окажат опасни за нашата планета. Само в НАО “Рожен” са открити над 20 астероида. Съвсем не на последно място, трябва да споменем, че някои от българските астрономи се занимават и с изследвания в още една интересна интердисциплинарна наука – археоастрономията. Немалко българи се включват и в международни проекти за търсене на извънземен разум. В тази насока много помага развитието на Интернет. За съжаление, досегашните резултати са песимистични. Това прилича на търсене на игла в купа сено, без да знаем как изглежда иглата. Ами, ако търсим черна котка в тъмна стая, без да знаем, че самата котка не е там? Но да предположим, че извънземни цивилизации наистина съществуват! Ако са на по-високо ниво на развитие от нас, те вече би трябвало да знаят, че на Земята има разумен живот! Безбройна е армията на професионалните астрономи и на любителите астрономи в България. Много са имената на нашите световноизвестни учени – Марин Бъчеванов, Никола Бонев, Никола Стоянов, Кирил Попов, Асен Дацев, Владимир Христов, Иван Ценов, Рашко Зайков, Никола Калицин, Иван Недялков, Разум Андрейчин, Ангел Бонов, Малина Попова, Владимир Дерменджиев, Владимир Шкодров, Марин Калинков, Георги Иванов, Никола Николов и много други. Повече от 10 астероида носят имена на известни българи – Владимир Шкодров, Виолета Иванова, Георги Димитров, Елисавета Багряна, Блага Димитрова и т. н. Българи космонавти полетяха и в Космоса - Георги Иванов и Александър Александров. Днес, България лети ежедневно в Космоса - чрез българските прибори, внедрени в конструкцията на десетки космически апарати. Откакто съществува, човечеството събира знания. Тези знания непрекъснато растат. Астрономията е твърде древна и, едновременно с това – изключително модерна и премного интересна наука. По нашите земи, още от дълбока древност, хората са наблюдавали небесните явления. Хиляди български очи, днес, са вперили взор към небето - очи на български астрономи – професионалисти и любители, наследници на древните траки, славяни, българи, достойни следовници на Йоан Екзарх, на Йосиф Брадати и на Петър Берон. Разпилени по обсерваториите в целия свят, те проникват във все по-отдалечени кътчета на Вселената и разкриват отговорите на безбройните загадки, мъчили умовете на нашите далечни прадеди. Тези български астрономи пренасят в пространството и във времето славата на нашата древна наука и култура. Те трасират звездните пътеки на България... А, в Родопите, българското двуметрово “око” им помага в техните изследвания. Астрономи от цял свят мечтаят да бъдат създадени спътникови обсерватории от ново поколение. Ще поживеем, ще видим дали ще ги дочакаме... С помощта на бинокъл, вие бихте могли да наблюдавате, примерно: галактиката в съзвездието Андромеда, звездните купове в Плеядите, мъглявините в съзвездието Стрелец, планетите от Слънчевата система, пепелявата светлина на Луната. Само трябва да се снабдите с бинокъл, разполагащ с увеличение от 6 до 20 пъти или с бинокъл с даиаметър на входния отвор от 40-50 мм. А, с помощта на обикалящия около Земята космически телескоп “Хъбл” могат да бъдат наблюдавани галактики на възраст 10 милиарда години, отдалечени на неподозирано големи разстояния от нас! Не е далеч времето, когато в съзвездието на мечтания от милиони българи Европейски съюз ще заблести и българската звезда. Българските астрономи отдавна са нu спечелили това достойно място. Дойде редът и на българските политици да последват техния пример!

Политическа история на траките и на тяхната държавност Траките не били единен народ. Делели се на множество племена. До нас са достигнали имената на 60 тракийски племена. Ето пълния списък на имената на тракийските племена и на техните поселения: сигини (заемат крайния северозападен ъгъл на тракийската етническа територия; дават името на римския град Сингидунум – дн. сръбска столица Белград), трери и тилалети (в съседство с трибалите), трибали (живеещи в областта между реките Морава и Искър – в дн. Северозападна България и източна Сърбия), мизи (северно от тях, по десния/южния бряг на р. Дунав; от тяхното име произхожда името на областта Мизия), кробизи и теризи (на изток от мизите), серди (в Софийското поле; от тяхното име произхожда името на град Сердика), койлалети и дии (между реките Стряма и Тунджа, в дн. Средна гора, недалеч от земите на бесите; диите били наричани “махайрофори” - носещи меч, наречен “махайра”), дентелети (по горното течение на р. Струма), меди (по средното течение на р. Тунджа; от тях произхожда Спартак), сатри и дерсеи (по течението на р. Места), кикони (но - в по-ранен период), сапеи, сатри, триали, саи, корпили, синтии, бисалти, одоманти, едони и пиери (южно от медите - по течението на р. Места, по долното течение на р. Струма, в Родопите, по егейското крайбрежие, както и около планината Пангей; бисалтите секат собствени златни монети през VI в. пр. Р. Хр.; А името на остров Самотраки иде от името на саите – старото му име е Саонеос), крестони, мигдони и бруси (между долните течения на реките Струма и Вардар), беси (по горното течение на р. Марица и в Родопите; те контролират общотракийското светилище на бог Дионис в Родопите, с тях е свързано и Панагюрското златно съкровище), травси (в Родопите, на югоизток от бесите), одриси, кени и апсинтии (по средното и по долното течение на р. Марица и по течението на р. Еркене; кените извършвали човешки жертвоприношения), бистони (в Беломорска Тракия, западно от р. Марица), меландити, транипси, мелинофаги /ядящи просо/, тини, скирмиади и асти (в тракийския Босфор - по южното крайбрежие на Черно море, и южно от Стара планина; от името на последните произхожда и името на бирата “Астика”, а скирмиадите били известни като опасни пирати), долонките (в тракийския Херсон), дентелети (ок. Кюстендил), агрианите (по най-горното течение на р. Струма, между земите на дентелетите и медите), уздикензи (в дн. северна България, източно от р. Искър, южно от мизите), селети и нипсеи (по течението на р. Камчия), терзити и обулензи (в дн. Южна Добруджа), гети (северно от тях, по долното течение на р. Дунав и по черноморското крайбрежие на дн. Северна Добруджа; в етно-лингвистично отношение, принадлежат едновременно към тракийската и към дако-мизийската група, т.е представляват своеобразен преходен тип; техен е култът към Залмоксис – местен вариант на общотракийския орфизъм), агатирси (северно от Дунавската делта - до р. Днестър; попадат под културното влияние на скитите и възприемат дори и езика им). Гръцкият историк Херодот (ок. 484-425 г. пр. Р. Хр.) пише: “Тракийският народ, след индийския, е най-голям от всичи народи. Ако този народ се управляваше от един владетел и беше единен, той би бил по-силен от всички други народи и, на практика, непобедим.” С това свое свидетелство, Херодот подчертава многочислеността на тракийския етнос (в тогавашните мащаби) и неговата племенна разпокъсаност. През различните периоди на I хилядолетие пр. Р. Хр., етническата картина в Тракия се променяла, в зависимост от водените войни и от миграционните процеси, в рамките на тракийския етнос. Предполага се, че, в периода между V и I век пр. Р. Хр., на Балканите, траките са наброявали ок. 900 000 д., като преобладаващата част от тях – между 600 000 и 700 000 – са живеели южно от Стара планина. За сравнение, някои изследователи смятат, че българския хан Аспарух е пристигнал в Онгъла начело на “поне 300 000 души” (през VII век). В преддържавния период, траките били в последния стадий на родовообщинния строй – в т. н. “военна демокрация”. [С термина “военна демокрация” се нарича периодът на прехода от родовообщинното общество към класовото (робовладелско) общество. Военната демокрация е и форма на власт, в онзи етап на социално развитие, когато се обособява племенната аристокрация, чрез която племенния вожд заграбва властта и преустановява действието на демократичните форми на народното управление Типични форми на военната демокрация са управленията на древните елини от Омировата епоха, на римляните от “царския период, ранния период от развитието на келтите, на германците и на славяните.] [Ако пък механично разделим броя на траките, живеещи на Балканите на броя на известните нам техни племена, се получават средно, точно по 15 000 траки на племе. Ако пък разделим членовете на племето, условно, на четиричленни семейства (мъж, жена и две деца) – получаваме бройката на мъжете, годни да носят оръжие. 3 750 е цифрата, която се получава. За сравнение, около 3000 души формират една стандарна армия, през късното Средновековие.] Създаването на тракийската държавност било продиктувано, от една страна, под влияние на силна опасност от външни врагове, а, от друга – от възникването на антагонистични (коренно противоположни) противоречия сред тракийското общество. Постепенно се оформили две противоположни класи [писано през 1983 г.]. Едната класа била тази на аристократите-земевладелци, а другата – тази на селяните-общинници. Робството било слабо развито. Само представителите на висшата аристокрация ползвали робски труд. Робите служели и като разменно средство. Възникването на елински колонии по бреговете на Черно, на Егейско и на Мраморно море, ускорили развитието на производството и на търговията на траките. А походът на персийския цар Дарий I срещу скитите (512 г. пр. Р. Хр.) катализирал държавнообразувателните процеси в тракийския социум. Социалното разслоение на тракийското общество, стратегическата необходимост и благоприятните политически условия довели до образуването в Източна Тракия на Одриската държава (държавата на племето одриси). Държавообразуването е бавен и сложен процес. Затова, неговият край настъпил едва в кр. на 80-те и нач. на 70-тр г. на V в. пр. Р. Хр. (около 480 г. пр. Р. Хр.). Столицата на новата балканска държава се казвала Ускудама и се намирала недалеч от Одрин. Основател на Одриското царство бил владетелят Терес I. Неговият втори син - Ситалк (440-424 г. пр. Р. Хр.) – наследил брат си Спарадок и постигнал голямо териториално разширение, икономическа и политическа мощ. На върха на своето могъщество, Одриското царство владеело земите, разположени на изток от реките Морава и Струма. По това време, то било най-голямата държава на Балканите. Неговите провинции – земите на подвластните му тракийски племена - били управлявани от управители, наречени парадинасти. Типът на икономическата система на Одриското царство се характеризира с названието “царска икономика”, при която владетелят разполага с държавните земи и богатства, като контролира и организира икономическия живот, често – с принудителни мерки. Основната маса от населението обитава земеделските и скотовъдни общини от дополисен тип. По време на военни действия, то се укрива в малки и големи крепости. Общините притежават отосителна самостоятелност, но върховното правосъдие се раздава лично от владетеля, който постоянно обикаля своите резиденции на това обширно, но с примитивна организация държавно образувание. Тракийската дума за обикновено селище била дава/дева, за пазарище – пара, за град – вриа/бриа, за кула – дизос/диза. Тези названия намираме като съставна част от имената на много тракийски селища – Пулпудева, Бесапара, Буртодизос, Месемврия... Някъде към края на V и началото на IV в. пр. Р. Хр., Одриската държава се разцепила на две части, наречени Горна Тракия и Долна Тракия. Техни владетели били Амадок и Севт II, наследени от Хебризелм и Котис I. Последният води сложна държавна политика, лавирайки между атиняни, перси и македонци. Той дори получава атинско гражданство! След неговото убийство (към 359 г. пр. Р. Хр.), вследствие на политическа криза и на децентрализация, територията на Одриското царство била разделена на четири части, начело на които стояли владетелите Керсеблепт, Амадок II, Терес II и Берисад. Това разпокъсване улеснило завоевателните походи на македонците, чиято мощ се засилила, по време на управлението на техния цар Филип II Македонски (359-336 г. пр. Р. Хр.), който успял да покори и трите държави. (Неговото име носят градовете Филипополис и Филипи.) След неговата смърт, траките се разбунтували и разгромили македонските гарнизони, разположени в земите им. Македонската власт в Тракия била утвърдена при управлението на неговия син – великият пълководец Александър III Македонски, който е известен и като Александър Велики. Той дал името Александрия на около 10 града по пътя на своя завоевателен поход на Изток, към “края на света” (който край така и не бил достигнат!). След смъртта му, която настъпила през 323 г., пр. Р. Хр., траките възстановили Одриската държава, но тя не просъществувала дълго. Земите й попаднали под властта на един от диадохите (наследниците) на Александър III – един от неговите пълководци - Лизимах. Срещу него воювали одриският цар Севт III (неговата столица Севтополис, понстоящем, се намира под водите на язовир “Копринка” – бившият “Г. Димитров”) и гетския цар Дромихет. Лизимах започнал да воюва и с Касандър – друг Александров пълководец, който управлявал Македония. Разприте между приемниците на великия македонски владетел все повече отслабвали техните държави, което спомогнало за това отделни тракйски и илирийски племена да заживеят, както и по-рано, под властта на свои собствени владетели и в непрестанни кървави разпри помежду си. Македонското владичество над част от тракийските племена продължило до смъртта на Лизимах в 297 г. пр. Р. Хр. Малко по-късно, през 279 г. пр. Р. Хр., в балканските земи, от северозапад, на няколко вълни, нахлули келтите. Една част от келтите, населяващи земите на Средния Дунав, нахлули в Македония и в Северна Елада, достигайки до Делфи, където били рабити. Други групи, предвождани от Леонторий и Лутарий, прекосили цяла Тракия и достигнали до Бизантион (Константинопол). През 277 г. пр. Р. Хр, македонският владетел Антипатър им нанесъл поражение край Лизимахия (столицата на царството на Лизимах). Част от келтите се преселили в Мала Азия, в земите на древна Фригия. Пристигайки с третата вълна в Източна Тракия, една част от келтите успели да сломят съпротивата на някои тракийски племена (трибали, одриси, беси) и да създадат там своя държава с център Тиле. Нейни владетели били Комонторий и Кавар. Келтската държава запазила своя примитивен военно-племенен характер. Оградена отвсякъде с врагове, тя просъществувала до 211 г. пр. Р. Хр. Келтски топоними са Danubius (Дунав), Singuidunum (Белград), Naisus (Ниш), Remesiana (Бяла паланка), Bononia (Видин), Durostorum (Дръстър/Силистра). В кр. на III и през II в. пр. Р. Хр., след като било отхвърлено келтското владичество, Одриското царство отново било възстановено, но било разтърсвано от постоянни политически борби. Икономическият упадък на тракийските земи, настъпил към средата на II в. пр. Р. Хр., допринесъл допълнително за всеобщата политическа слабост на тракийските държави. От този период са известни имената на следните тракийски владетели: Райздос, Котис II, Севт IV, Котис III и Битюс. Тракийското племе кени също създало своя държава. Нейните земи се намирали около долното течение на р. Марица и в Галиполския полуостров. Известно е името на техния цар Диегилис. [Тази упоритост на някои от тракийските племена да създадат своя държава и да я възстановяват, след като са я загубили, напомня два известни мита. Първо - мита за птицата феникс, която изгаря в огнените пламъци, но не умира, а се преражда. Второ - мита за Сизиф, който бил наказан, заради греховете си, да бута огромна скала по склона на стръмна планина. Достигайки върха на планината, скалата стремглаво се търкулвала обратно надолу, а умореният Сизиф трябвало да тича след нея, да я догони и да я бута отново нагоре. Според един български теолог, скритото послание на този мит се състои в идеята, че Сизиф не бива да се отчайва от привидно безсмисления труд, който полага. Защото, след много години, ще настъпи моментът, в който скалата постепенно ще се изтърка и ще се превърне в малък камък, който той “ще може да сложи в джоба си”.] В 63 г. пр. Р. Хр., римляните сложили край на Понтийското царство на даките, а дакийският цар Митридат VI Евпатор се самоубил. Към средата на I в. пр. Р. Хр., гетският владтетел Буребиста създал голямо царство, което включвало голяма територия от двете страни на р. Дунав, чак до Стара планина. Но и то било нестабилно и нетрайно. Скоро след смъртта му (44 г. пр. Р. Хр.), се разпаднало. Центробежните вътрешнополитически борби в тракийските държави и разпокъсаността на траките на множество племена улеснили завоюването на тракийските земи от римляните. Първият сблъсък между траки и римляни е регистриран през 188 г. пр. Р. Хр. След като успяла да превърне Македония в своя провинция (завоювана област) - през 148 г. пр. Р. Хр., Римската империя се загледала в земите на траките. Намесата на римляните в делата на Балканския полуостров била предизвикана от нуждата да се премахне морското разбойничество в Адриатическо море, а постепенното разпространене на властта им в балканските земи било улеснено от съперничествата и враждите, в които, след разпадането на Македонската империя, живеели малките елински, тракийски и илирийски държави. Първа тяхна жертва станало Македонското царство. Богатата Тракия привличала римските търговци и робовладелци със своите земеделски и скотовъдни продукти, както и с възможността за доставяне на роби, След двувековни усилия, римляните съумяли да сломят упоритата тракийска съпротива и, през 45 г. сл. Р. Хр., траките окончателно загубили своята независимост. Имената на последните тракийски владетели са: Реметалк I, Раскупорис, Реметалк II, Котис IV, и Реметалк III. В покорените тракийски земи римляните въвели своята военно-административна уредба и своята робовладелска социално-икономичвска система. Прокарани били много нови пътища за осъществяване на връзка между отделните селища и провинции. Социално-икономическото разслоение сред тракийското общество се задълбочило. Тракийското селячество било задължено да изплаща тежки данъци в пари и в натура, да дава войници и роби. [Свидетелство за мястото на Тракия като един от източниците за робска работна ръка е етническият състав на най-голямото робско въстание в Европа, в Античността, както и етническия състав на негович водач – Спартак.] Тракийското селячество страдало от гнета и своеволията на римската администрация, и на римската войски, но – и от експлоатацията от страна на богатите робовладелци. Във военно-административно отношение, тракийските земи били разделени на три големи провинции [чиито имена се използват и днес]: Мизия (дн. Северна България с част от Сърбия), Тракия (земите на юг от Стара планина до Бяло море) и Македония (югозападната част на полуострова). Първоначално, добрата организация и новите, по-високо развити робовладелски отношения оказали благотворно въздействие върху стопанското развитие на Тракия. Била преодоляна икономическата криза. Значително се увеличил броят на градовете и на крепостите. Градският живот се характеризирал с голяма активност. Този възход продължил около 200 години. През късноантичния период (IV-VI век), в тракийските земи настъпила остра стопанска и политическа криза. Робският труд рязко поскъпнал и робовладелските латифундии и големите занаятчийски работилници западнали. Едрите земевладелци прибегнали до т. н. система на колон‘ата – те раздробявали големите си стопанства и раздавали земя на освободените от тях роби, срещу задължението последните да им дават част от получения добив. Новите притежатели на земята – кол‘оните - имали по-голяма заинтересованост да се трудят. [Системата на колон‘ата, както този нов вид отношения се нарича в историографията, отбелязва края на робовладелската обществено-икономическа формация и постепенното й преминаване към феодализма. В Източната Римска империя ролята на колоните е заменена от свободните селяни-общинници. Промяната във Византия настъпва по време на големите аграрни преобразования, протекли през VII-VIII век.] Настъпил упадък на градовете и на градския живот. През 395 г., Римската империя била разделена на Западна (със столица Рим) и Източна (със столица Константинопол). За кратко, единичното държавно управление (монархията) било заменено от властта на четирима (тетрархията). Източната римска империя (Византия) показала значително по-голяма жизненост. Докато през 476 г., след превземнето на Рим от “варварите”, Западната Римска империя била окончателно унищожена, Византия продължила своето съществуване чак до 1453 г. Земите на траките били важна съставна част на Византийската империя и имали голямо стопанско и политическо значение за нейната столица Константинопол. За съвременниците на тези събития било ясно, че Западът бил изгубен за Империята. От средата на III век започнали съществени етничски промени на населението в тракийските земи. Постоянните нападения и грабежи, извършвани от различни племена довели до опустошаване и до обезлюдяване на редица области. Същевременно, някои от тях се заселвали тук и се смесвали с тракийското население. Малка част от траките останала да живее в градовете. Те предпочитали да се изтеглят в труднодостъпни планински места, където се опитвали да съхранят етническия си облик. В навечерието на нашествията и заселването на славяните на Балканския полуостров, траките не живеели като хомогенно население в една голяма област, а били пръснати на различни места. Те продължавали да пазят своя език, своите обичаи, своите религиозни вярвания, своята културна и етническа идентичност. ---

II. Тракийската цивилизация Кои са траките? Етнонимът ТРАКИ се появява за първи път в Омировия епос. Под топонима ТРАКИЯ древните елини (гърците) разбирали, първоначално, тясната ивица по северното егейско крайбрежие – от Халкидическия полуостров до Тракийския Херсонес (дн. Галиполски полуостров). Впоследствие, през класическия и елинистическия периоди, познанията на гърците за тракийските земисе разширява. Под същия етноним вече се разбира цялата територия, затворена между северното егейско крайбрежие на юг, Черно море на изток, река Дунав на север, и населена предимно с тракийски племена. Траките са първото познато от писмени сведения население в източната половина на Балканския полуостров и по-специално – в днешните български земи. Поради оскъдните изворови данни, все още остава спорен въпросът, дали те са местно население или са пришълци от някъде, дошли тук по време на миграционните процеси, започнали през III хилядолетие пр. Р. Хр. Съществуват три теории за произхода на населението на Балканския полуостров в древността. Миграционна, според която населението, обитаващо полуострова през II и I хилядолетие пр. Р. Хр., индоевропейско по своя характер, идва от север, на няколко вълни, като отчасти избива, а отчасти покорява завареното местно прединдоевропейско население и се смесва с него. Автохтонна, според която на Балканите съществува пълен етнически континюитет (етническа приемственост, непрекъснатост), още от времето на неолита (новокаменната епоха) – VII-V хил. пр. Р. Хр. Смесена, според която местното население от периода, обхващащ неолита, енеолита и бронзовата епоха, претърпява определен процес на индоевропеизация, твърде продължителен във времето, като, към края на I хилядолетие преди Р. Хр., местното балканско население става предимно индоевропейско. На юг, съседи на траките били елините, които заемали територия малко по-голяма от днешните гръцки земи плюс част от Мала Азия и островите в Егейско и в Бяло море. На запад, траките граничели с илирийски племена – пеони, дардани и други (западно от местоживелищата на медите; от името на дарданите произхожда името Дарданели), заемащи, през I-во хилядолетие пр. Р. Хр., целия северозападен дял на Балканския полуостров – приблизително, териториите на днешна Албания и на бивша Югославия. Югозападни съседи на траките били македонските племена (древните македонци нямат генетична връзка с днешните македонци), които, по същото време, населявали голяма част от област Македония. Сродни с траките са даките, които населявали земите северно от река Дунав – дн. Румъния и част от дн. Унгария. Тяхното народностно име дава названието на днешните румънски земи в съчиненията на древноримските и на византийските писатели – Дакия. От запазените тракийски названия – главно топоними и хидроними (т.е. имена на местности и на водни обекти) – става ясно, че траките принадлежали към европейската етно-лингвистична общност и, в този смисъл, били близки и с дошлите по-късно (в кр. на V и в началото на VI в.) на Балканския полуостров славяни.

Българска военна история I. Въведение Бурна и изпълнена с героични дела и събития е историята на средновековна България. През своето хилядолетно съществуване, българският народ неведнъж е давал въоръжен отпор – за запазване на своята свобода, за отбиване на вражески нашествия в родната земя, за отхвърляне на чуждо владичество, за борба срещу свои и чужди потисници. В жестоки сражения, по бойните полета са оставили костите си хиляди негови синове – знайни и незнайни, записали с кръвта си устрема му към щастливо бъдеще, към мирен творчески живот. За воинските добродетели на българина, още от най-древни времена до наши дни, е запазена богата историческа традиция, предавана от поколение на поколение. Свидетелство за тях са многобройни веществени и писмени паметници, народни легенди, предания и песни. Да се изучи военната история на българския народ означава да се разгърнат трудни за четене страници от нашето историческо минало, изпълнено с кръв, със сълзи, страдания и героизъм. Малко са народите, които тъй дълго и упорито са се борили за своето съществуване, за запазването на своето свещено право да живеят, да се трудят, да творят. Българската военна история разказва за онази армия, която изкова съкрушителни победи и многократно даде уроци по стратегическо и тактическо майсторство на различни силни противници. За онази армия, чието военно изкуство достигна високи върхове и внесе съществен принос в световната военна съкровищница. Дълъг и сложен е многовековният път на Българската държава. Той преминава през победи и поражения, възходи и падения, през тежки изпитания. Открояват се усилията на народа и на армията за опазване на държавата. В началната част на предлагания труд разглеждаме историята на нашите далечни прадеди – траките – първите жители на българските земи, според писмените исторически извори. Пред погледа на военния историк се откроява образът на смелия и опитен тракийски воин, обичащ до смърт свободата, вярващ в безсмъртието на своята душа и готов да отстоява до сетен дъх своята независимост срещу пристъпите на врага. Един след друг, описани в съчиненията на древните автори, се редят бойните подвизи, извършени от траките, в кървави сражения срещу свои съплеменници, срещу други тракийски племена или срещу външни врагове - елини, перси, македонци, келти, римляни. Особено внушителна е величавата борба на тракийските племена срещу римските завоеватели, които се стремят да пречупят гръбнака на свободолюбивия народ и да му внушат послушна робска психика. Изправени в неравен двубой срещу една могъща империя, завладяла постепенно целия средиземноморски регион, траките са принудени да отстъпят, но, дори и след падането си под римска власт, те не се примиряват с наложения им гнет и многократно се вдигат на въоръжена борба срещу своите поробители. Тракийските племена доказват, че знаят да бранят своята свобода и, че неслучайно е тракийски произходът на легендарния Спартак – предводителят на едно от най-големите робски въстания в Древността. Mирът – вътрешен и външен, който римската власт осигурила на Балканския полуостров, и благоденствието на тукашното население не продължили много повече от два века. Надигала се вълната на Великото преселение на народите (от кр. на III в. до кр. на VII в.). В този исторически процес участват много народи. На историческата сцена се появяват хуните, готите, славяните, древните българи и други. Появата на споменатите нови етноси в балканските земи поставя началото на нов стадий на историческо развитие на тези територии. Но това е една друга история, която ще разкажем някой друг път, когато му дойде времето.

Преди време, даваха по телевизията филма "Анна и кралят". Става дума за историята на учителката на децата на тайландския крал Монгкут - Anna Leonowens. Ето нещо повече за тази забележителна жена и учителка: http://en.wikipedia.org/wiki/Anna_Leonowens http://womenshistory.about.com/library/bio/blleonowens.htm http://www.thaistudents.com/kingandi/index.html

През своята 800-годишна история, Тайланд е единствената неколонизирана от европейските велики сили държава в Югоизточна Азия. Известна в миналото с името Сиам, след избирането на демократично правителство, страната неслучайно била наречена Тайланд ("Земя на свободата" или “Земя на независими”). Древната история на таите, културната среда на обществото и динамиката на съвремието оформят специфичния модел на развитие на Тайланд. През втората половина на X век, таите емигрирали в земите на моните, идвайки от север. В началото, първата тайска държава била разнородна по състав на населението, но постепенно то успяло да се консолидира, благодарение на религията - традиционният будизъм, както и - на формата на държавно управление – абсолютната монархия. Първата праисторическа култура в днешните земи на Тайланд е възникнала преди около 12 000 години. Свидетелство за нея е известното погребение в пещерата Канчанабури. Трудно е да се определи характерът на културата, съществувала в Тайланд преди новата ера, поради липса на писмени сведения, но резултатите от археологическите разкопки са достатъчно красноречиви. Произходът на тайската народност е обвит в мъгла и много теории се опитват да го обяснят. Най-правдоподобната теория ситуира прародината на таите в Съчуан - в южен Китай. Други теории сочат за прародина Монголия, вътрешна Азия или дори австралонезийските острови. Най-ранният тайландски археологически обект е селището Бан Чианг, недалеч от Удон. Находките от това селище са датирани в 3 600 г. пр. Р. Хр. Обитателите на това селище изработвали бронзови оръжия и оръдия на труда, отглеждали ориз, имали някаква социална организация. През 600 г. пр. Р. Хр. в Тайланд мигрирали китайци, а през 300 г. пр.Р. Хр. – индийци. Най-древната цивилизация в тайландските земи след Р. Хр. е цивилизацията на народа мон. През II или III век, този народ бързо заселил днешните тайландски земи, от Након Патон (в платото Корат) чак до Чианг Май, изградил градове и създал местни царства. Моните донесли със себе си културата на традиционния будизъм (хинаяна, теравада), до която имали досег в Индия. В земята “Суварнабхуми” (голяма територия, обхващаща територии в Бирма, Тайланд и Камбоджа) идвали будистки мисионери от Индия. По-късно, в земите на моните дошли малайци, таи и кхмери, които на свой ред създали собствени цивилизации. Най-забележителни били кхмерската империя в Ангкор и царствата Шривиджая на юг и Дваравати в днешен централен Тайланд. Първите тайски селища били Ланна (или - Лан На), Фаяо и Сукотай. През XI век таите били покорени от кхмерите. В средата на XII век (1150 г.) владетелят Сурияварман II построил величествен храм – известният Ангкор Ват – на югоизток от днешен Тайланд – в дн. Камбоджа. В XIII век, множеството тайски княжества по долината на р. Меконг се обединили. През 1238 г., двама тайски предводители успели да отхвърлят кхмерското иго и през 1296 г. създали първото истинско тайско царство - Ланна (известно в литературата под името “зората на щастието”). Почувствали своята сила, таите откъснали град Харипунджая от моните и град Сукотай от кхмерите. Владетелят Рамканхенг (Рам Канхенг ?) наложил като официална религия традиционния будизъм – Теравада. В Тайланд теравадският будизъм претърпял интересна местна модификация, за която ще стане дума по-нататък. По негова заповед била създадена и тайската азбука – за основа били ползвани писменостите на моните, кхмерите и индийците (1283). От 1253 г., когато монголо-татарите на Кубилай хан завладели царство Нанчао в южен Китай, слабите инфилтрации на имигранти в Тайланд преливат в масови миграционни потоци. Цивилизацията на царство Ланна било централизирано в Чианг Май и се разпростряло на юг до река Чао Прая. Царуването на Рамканхенг се оценява от историците като златна епоха в историята на Тайланд. В тези години, хората казвали, че “водата дава много риба, а земята – много ориз”. След неговата смърт, започнал упадъкът на тайландската държава, която през 1365 г. става васална на бирманското царство Аютая, което владее централен и южен Тайланд до 1700 г. Множество малки държавици водят независим от царство Аютая живот, например – северното царство Ланнатай (Ланна).Тази държава е създадена паралелно със Сукотай, но оцелява малко по-дълго във времето. Бирманците прекратяват независимостта на Ланнатай в 1556 -1558 г., когато го завладяват. Първият владетел на Аютая – цар Раматибоди I – въвежда теравдаския будизъм като официална религия и въвежда в употреба съдебния наръчник “Дхармашастра”, чиито предписания диктували правните норми чак до края на XIX век. През XIV и XV век, тайските царе на Аютая станали много силни и разширили владенията си на изток, а през 1431 г. успели да отнемат и град Ангкор от кхмерите. Аютайските владетели започнали да носят титлата “девараджа” (“дева раджа”), която се превежда като бог-цар. През 1556 г. бирманците завладяли региона на царствата Ланна, Аютая и Чианг Май. Почти до края на XVI век, тайландците водят своята реконкиста срещу бирманците и успяват да ги изтласкат от своите територии. 1584 година е година на отхвърляне на бирманското владичество. В 1593 г. бирманците предлагат на тайландците, въпросът със зависимоста или независимоста на царство Аютая от тях да се реши с двубой на слонове. В този двубой бирманският принц бива убит. През 1765 г. Бирма отново успява да завладее царство Аютая и води двегодишна борба за завладяване на неговата столица. През 1767 г., бирманците превзели гр. Аютая и го опожарили. Царското семейство успяло да избяга през някакъв таен ходник в двореца. След по-малко от две седмици, по време на своето бягство, последният владетел на Аютая починал от недохранване. Бирманците се отнесли варварски към културата на покорените и унищожили множество ръкописи, статуи, храмове и градове. Покореното население било поробено. Покорителите затворили школите, където се тренирали древните тайски бойни изкуства, например - краби-крабонг. Генерал Таксин успял да обедини таите и да възстанови тайската държава. Постепенно, те успяват да повторят реконкистата срещу старите си врагове. През 1769 г., таите създават нова своя столица – Тонбури (Тон Бури ?), на другия бряг на река Чао Прая, отдалечена на 55 км. северно от дн. Бангкок. Новата столица била по-близо до морето, за да се улесни търговията с чужденците. Генералът отново отворил школите по бойни изкуства. В 1769 г. Генерал Таксин се обявил за цар. Малко по-късно, заболял психически и вече не бил в състояние да управлява държавните дела. В 1782 г. бил извършен държавен преврат, Таксин бил затворен в тъмница, а по-късно – екзекутиран. Наследил го друг военен – генерал Чакри, който поставил началото на нова династия, носеща името му (династия Чакри). Самият генерал приел името Рама I. В същата (1782) година, той преместил столицата в Бангкок (на 30 км. южно от гр. Аютая). В този период Тайланд живеел в мир с Индия и Китай, били създадени дипломатически връзки с някои европейски държави – Португалия, Испания, Нидерландия, Великобритания, Франция. От Тибет нахлули нови “планински” племена.

Местоположение, големина и граници. Страната заема част от полуостровите Индокитай и Мaлака. Равноотдалечена е от Индия и Китай. Векове наред, познат на чужденците като Сиам, Тайланд е бил югоизточен миграционен, културен и религиозен кръстопът. Днес, с територия от 514 000. кв. м. И население 65 000 000 д. Страната напомня Франция (Франция има площ 552 000 кв.км. и население 60 700 000 д.) Граничи на запад с Андамантско море и Бирма/Мианмар - 2 115 км, на север и изток – с Лаос - 1 635 км и с Камбоджа - 7 201км , на юг – с Малайзия – 420 км и има брегова линия 2 613 км, от които 739 км - с Индийския океан и 1 874 км - със Сиамския залив. На север и запад са разположени планини с най-висока точка връх - Интханон - 2 576 м, на изток - обширното плато Корат със средна височина 100 - 200 м. В централните части е разположена Менамската равнина, а на юг има ниски равнини. Климат. Тайланд се радва на тропичен, мусонен, климат с три сезона. Измерени са средна януарска температура от 20 до 22 градуса Сº, и средна юлска температура от 29 до 31 градуса Сº. Валежи - 1000 - 2000 мм, а в планините - до 5000 мм. Най-голямото количество валежи пада през месеците юли и август и то практически само в северната част на страната. Прохладният сезон продължава от октомври до февруари. Дъждовният сезон трае от юни до октомври. Третият сезон – горещият продължава от март до май. По-големи реки - Менам, Чао Прая, Меконг (по границата с Лаос), Мун. Растителност - листопадни тропически гори, а по платото Корат - савани. Горите покриват около 25 % от територията на страната. Часова зона. GMT + 7. Ще рече – със 7 часа по-напред от гринуичкото време и с 5 часа по-напред от българското. Население - 65 000 000 жит. Гъстота - 126 жит. на кв. км. Естествен прираст 7. Средна продължителност на живота - мъже - 68 г., жени - 75 г. Етнически състав - тайски народи (от тях - тай, лао, фуан и други), китайци, малайци, кхмери, планински кхмери, индийци, перси и други. Официален език - тайски (Тайската азбука е от ХIII в. на основата на палийската от Юж. Индия). Други езици - английски, местни езици, китайски, диалекти. Английския език е много разпространен в големите градове. В основните туристически центрове, в повечето хотели, магазини и ресторанти говорят на английски и на други европейски езици. Конфесионелен състав – будисти (традиционен будизъм - теравада, хинаяна), християни (от тях – католици и протестанти), мюсюлмани (сунити), различни (предимно индуистки) култове. Градско население - 20 %. Столица – Бангкок (6 000 000 ж.) Столицата на Тайланд - Банкок, местните жители наричат "град на ангели". Този космополитен град представлява впечатляваща смесица от зашеметяващи небостъргачи, в които се оглежда бъдещето, удивителни автентични тайландски сгради, изваяни будистки храмове и красиви монументи, разказващи за историята на страната. По-големи градове - Чиангмай, Сонгка, Чианграй, Конкен, Самуи, Патая, Пукет. Административно деление - 75 привинции (чангват), обединени в 5 региона. По-важни исторически събития и дати: През своята 800-годишна история, Тайланд е единствената неколонизирана държава в Югоизточна Азия. Известна в миналото с името Сиам, след избирането на демократично правителство, страната неслучайно била наречена Тайланд или "Земя на свободата". На тази тема ще поговорим повече, когато му дойде времето. Държавно устройство - монархия (от 1932 г. Монархията е конституционна), начело с крал. Законодателен орган - двупалатна Национална асамблея, съгласно новата конституция от 1997 г. - Парламент от 500 депутата и сенат от 200 члена, всички избрани за 4 години. Изпълнителна власт - правителство, начело с премиер-министър. Държавен глава: Крал Бумибол Адулиадей (Рама ІХ) Премиер: Таксин Шинаватра Парична единица – 1 бат (В) = 100 сатанга Стопанство - аграрно-индустриално. Около 50 % от работоспособното население са заети в селското стопанство. Отглежда се каучук (3-то място в света), ориз, царевица, просо, сорго, батати, маниока, захарна тръстика, памук, цитруси, кафе и др. Животновъдство - едър рогат добитък, свине, слонове (15 хил), домашни птици; рибовъдство. Промишленост - електронна (компютри и части за тях, интегрални схеми, телевизори, видеомагнетофони, калтулатори и др.), ювелирна, сглобяване на автомобили, нефтохимическа, строителна, хранително-вкусова и текстилна, дървопреработвателна и др. Транспорт - шосета - 64 хил. км; ж.п. линии - 3.9 хил. км. Вътрешни водни пътища - 4 хил. км. Главни пристанища - Банкок, Пхукет, Сатахип. Международно летище - Бангкок. Туризъм - ежегодно страната се посещава от над 5 000 000 чуждестранни туристи, които донасят приход от над 7 000 000 000 долара. Разстоянието от София до Банкок - 7 950 км Основни търговски партньори: ASEAN, САЩ, Европейски съюз Основни стоки в износа на Тайланд: компютри, тайландска коприна, готови облекла, пластмаси и пластмасови изделия, обувки, мебели, яхти от фибро стъкло, облекла, интегрални схеми, бижута, и др. Основни стоки в износа на Тайланд за България: суров тютюн, естествен каучук, дрехи, изчислителни машини, консервирана риба, скъпоценни камъни, велосипеди. Основни стоки във вноса на Тайланд от България: прокатно желязо, нелегирани стомани, стоманени плочи и греди, рулони ламарина, метлообработващи машини, електромотори, електро и мотокари, метали, лекарства, торове, кожи, оптически инструменти. Български фирми проявяващи интерес към Тайланд: Електроимпекс ООД, Металснаб Холдинг, Изопатик ООД, Янев и Янев ООД, Арсенал, Соварекс ООД, Розова Долина АД, Санита Идеал ООД, Прогрес М – 2000 ООД, ТBI АД, Свободна зона – Русе. Полезни съвети: • Неуважението на религиозните чувства на тайландците се преследват от закона. В този смисъл, нямате право да се качвате върху статуите на Буда с цел да ги снимате, да докосвате будиски монаси, да пипате тайландците по главата или да посочвате с крак в каквато и да е посока. При влизане в храм, задължително трябва да свалите обувките си. За твърде неуважително се счита бурната демонстрация на чувства на публично място, както и изразяването на гняв. • Тайландците почитат изключително много краля и кралското семейство, към които се отнасят с изключително голямо уважение. Затова е абсолютно нежелателно каквото и да е отрицателно отношение към тях. • Бъдете внимателни при наемането на автомобили, мотоциклети и скутери. Не са рядкост случайте на откраднати моторни превозни средства, които се оказват незастраховани. • В никакъв случай не пийте вода от крановете на чешмите! Купувайте си минерална вода. • Не купувайте изделия на ювелирната промишленост от сергии по улиците, тъй като сапфирите и брилянтите могат да се окажат най-обикновени стъкълца. Гарантирано е качеството на скъпоценностите само в лицензираните магазини. • Препоръчително е да се обличате предимно в леки и свободни дрехи от памук. Таксита - официалните превозвачи в Тайланд са “TAXI” и “TAXI-METER”, но най добре, носете картичка на хотела, в който сте отседнали, за да сте сигурни, че ще ви закарат точно там. В Банкок такситата имат апарат за отчитане на сметката ви, за разлика от Патая, където можете да се договорите за цената. От 20 до 70 бата могат да ви поискат, независимо дали пъувате отиване и връщане, или само отиване. В случай на спор, не се колебайте да повикате полиция. Пари и бакшиши - курсът на тайландския бат е 42 бата за 1 $. Обмяната на валута е хубаво да става в обменни бюра, тъй като в хотелите курса е доста по-неизгоден. Банките работят от 08,30 до 15,30 часа, а обменните бюра са отворени от 07,00 до 21,00 часа. Все пак, бъдете внимателни и за повече информация се обръщайте кам местните екскурзоводи. Бакшиши се оставят в заведенията, където обслужването не е включено в цената, в рамките на 10% от стойността на поръчката. В хотелите също е прието да се оставят такива около 1,5 – 2$, но само в случай, че сте доволни от обслужването. В повечето магазини и ресторанти може да се плаща с кредитни карти: “VISA”, “AMERICAN EXPRESS”, “DINERS CLUB”, както и с чекове в долари. Инфлация: 2% Кухня - тайландската кухня е необичайно популярна, благодарение на използваните изтънчени подправки и на умелото съчетание на най-вкусното от китайската и индийската кухня. Основното ястие е оризът – варен и печен. Често се срещат различни видове супи, варена и печена риба, всякакъв вид морски деликатеси, салати. Във всеки курорт можете да намерите голямо количество кафенета и ресторанти, но трябва да бъдете внимателни с малките частни заведения за хранене, където хигиенните норми не винаги се спазват. Как да стигнем от България до Тайланд? Възможностите за пътуване от България до Тайланд варират, но удобната линия на авиокомпания “Балкан” е функционирала само от юли.1989 г. до януари 2000 г. В момента, “Хемус еър” предлага пътуване до Бангкок през Атина. Най-изгодната цена по маршрута е през Москва с “Аерофлот” – 650 USD. Визов режим С нота № 43001 / 178 / 03.03.2002 г. посолството на Кралство Тайланд в Букурещ информира следното: Българските граждани, пътуващи до Тайланд, следва да апликират предварително за визи в посолството им в Румъния. Практиката да се издават визи на ГКПП при пристигане в страната е прекратена. Необходими документи:  редовен паспорт, валиден минимум шест месеца от датата на подаване на документите;  актуална цветна снимка паспортен размер;  копие от закупен самолетен билет до Бангкок и обратно или до друга дестинация  в случай на транзитно преминаване;  гаранционно писмо подписано и подпечатано от тайландска фирма , смесено предприятие или чужда фирма регистрирана в Тайланд, за работно разрешение;  предполагаем адрес по време на престоя в страната;  такса 15.00 щд за туристическа, 10.00 щд за транзитна виза и 20.00 щд за работно Транзитната виза позволява престой от 30 дни, туристическата 60 дни, а работната - 90 дни, през което време фирмата домакин урежда формалностите по продължаване на престоя. Като отчита обстоятелството, че се намира извън територията на страната, посолството ще разглежда с предимство документите на българските граждани. Ако те бъдат депозирани не по-късно от 10.30 ч., визите ще бъдат издавани още същия ден, независимо че нормалната процедура е 48 часа. Посолство на Кралство Тайланд Румъния, Букурещ, ул. Василе Конта № 12, сектор 2 тел: ( 004021 ) 311 00 31, 311 00 67, 311 00 68 факс : ( 004021 ) 311 00 44 E-mail: thaibuh@fx.ro Консулска секция - работно време от 09.30 до 11.30 и от 13.30 до 15.00 часа. Почитен консул на Кралство Тайланд в България: Виктор Меламед гр. София бул. Евлоги Георгиев 85, ет.2, ап. 9 Тел.: 02/989 7238 Факс: 02/988 8706 Почитният консул е оторизиран да издава визи на български граждани за Тайланд от м. юли 2003 г. Разполага с пълна информация за търговското сътрудничество с Тайланд, адреси на фирми и институции. Български дипломатически представител в Тайланд Румен Събев – консул Тел.: +662 391 6180-1 Факс: +662 391 6182 Моб.: +661 987 1851 E-mail: bulgemth@asianet.co.th Адрес на партньора на БТПП. BOARD OF TRADE OF THAILAND Mr. Ajva Taolanan, President Bangkok 10200 Tel.: +662 221 0555,ext. 644 Fax: +662 225 3995 E-mail: sct@thaiechamber.com (ВНИМАНИЕ: Адресите и телефоните може да бъдат актуализирани по всяко време!) Договорно-правна рамка и хронология. Подписани спогодби  Търговска спогодба между Народна република България и Кралство Тайланд - 3 март 1970 г. Бангкок, в сила от 3.03.1970 г., одобрена с РМС № 157/30,05,1970 г.  Спогодба между правителството на Народна република България и правителството на Кралство Тайланд за граждански въздушен транспорт – 16 април 1986 г., в сила от 21.01.1991г., утвърдена с РМС № 188/30,08,1990 г.  Меморандум за разбирателство, съдържащ изменения на Приложението към Спогодбата между правителството на НР България и Кралство Тайланд за граждански въздушен транспорт от 16.04.1986 г. – 27.05.1994 г. София, в сила от 27.05.1994 г., утвърден с Протокол на МС № 26/27.04.1995г.  Спогодба между МТПП и Търговската палата на Тайланд – м. ноември 1996 г., Бангкок  Спогодба между Р България и Кралство Тайланд за избягване на двойното данъчно облагане на доходите и имуществото – от 16.06.2000 г., София, ратифицирана със закон на НС от 12.01.2001 г., в сила от 13.02.2001 г.  Протокол за търговско сътрудничество между МИ и Министерство на търговията на Тайланд – от 12.06.2000 г., София, който предвижда учредяването на Смесен икономически комитет с България.  Споразумение за сътрудничество, преподписано между БТПП и Сюза на търговците в Тайланд, 12.09.2003 г. Бизнес делегации:  Българска бизнес делегация в Кралство Тайланд - 1996 г.  Бизнес делегация, придружаваща Президента на Р България Георги Парванов - септември 2003 г. В търговския регистър на БТПП няма отразено присъствие на тайландски еднолични или смесени дружества и търговски представителства.

Митът за Тангун - първият кореец От всички посоки и зони на разпространение на китайската цивилизация, Корея е най - дълговременно и най - силно повлияна. Корейският полуостров, бидейки част от континента Азия, е третиран от китайците, наред с корейските държави, възникнали на него, като китайска провинция.Тази гледна точка е била възприемана дори и от самите корейци. Корейците се мъчат да изучат старокитайския език, класическите китайски текстове, както и модерните течения в китайската поезия и проза. Владетелите от местните корейски династии често ставали васали на управляващия китайски император. Корейците, така, както японците и виетнамците, са развили своя собствена народностна (а, по - късно, и национална) идентичност, която намира отражение в облеклото, в кухнята, в бойните изкуства, в духовната и в материалната култура, както и в социалната стратификация. Дълго време, Корея е служила като мост за обмена между китайската и японската цивилизации. Корейската култура и цивилизация са обогатени от тези контакти, но, в голяма част от корейската история, корейците са били под китайско и под японско владичество. Много сражения са се водили на корейска земя. Корейците са поддържали народностната си идентичност, като, в отделни моменти, самите те са се превръщали в цивилизатори. Например, корейците са са въвели будисткото изкуство и елементи от архитектурата в Япония. Третирайки Корея като китайски (понякога - и японски) сателит, не бива да пренебрегваме инициативността и креативността на корейския народ. Китайската империя е изиграла, за корейците, подобна роля, каквато е имала Византийската империя за околните народи. На отделни места, при археологически разкопки, ясно се вижда, че праисторическата култура в Корея има общи корени с праисторическите култури в Япония и на полуостров Шандунг, в Китай /керамични съдове, каменни върхове на стрели и на копия, костни куки и каменни тежести (употребявани в риболова), каменни колела на каруци, различни фосили.../... Народът, който е бил носител на тази праисторическа обща култура, е бил някакво огромно тунгуско племе (или сбор от множество тунгуски племена!), говорел е на някакъв урало - алтайски (индоевропейски) език, имал кръгли и квадратни къщи с огнище в средата. Религията им е била смесица от шаманизъм и тотемизъм; почитали са главно мечката, носители са били на палеолитна култура. Емигрирали са от Сибир и от Манчжурия, на множество вълни, между 3 000 г. пр. Р. Хр и 500 г. Пр. Р. Хр. ТОЗИ народ е бил Айну!!! На територията на Корейския полуостров, те се срещат с племената Хан, като се обединяват с тайх (факт, описан именно в мита за Тангун!) и така бил образуван корейският праетнос. Корея, както и държавите около нея, има история, която започва в далечното минало, "в мрака на времето", "в зората на човешката история", в легендите. Според легендите, първата държава на територията на Корея е Древен Чосон (Ко - Чоосон), разположен по долината на река Таедонг. В зората на човешката история, Хуанунг, син на Бога на Небето, който (бог) създал Вселената, решил да слезе на Земята и да заживее сред хората... Баща му изследвал корейските планини и го посъветвал да дари щастие на хората, слизайки в планината Мьохянг, в Северна Корея. Изпратил сина си с дарове - барабан, огледало и камбана (магически предмети, употребявани в корейския шаманизъм), а така също - и с 3 000 верни телохранители. Хуанунг слязъл на Земята, създал някакво селище и започнал да преподава на хората земеделие, медицина, правни и морални норми и т. н. Един ден, при него дошли една мечка и една тигрица, които искали да се превърнат в хора... Той им дал скилидки чесън и цвят от маргарита ( съставки, употребявани от лечителите) и им казал да седят 100 дни в една мрачна пещера, скрити от слънчевата светлина, да се хранят с чесън и с цвят от маргаритки и да се молят на боговете да ги превърнат в човешки същества. Тигрицата едва издържала един месец и напуснала пещерата, продължавайки да живее като звяр (в животинска форма). Мечката издържала тежкото изпитание и търпението й било възнаградено. Тя се превърнала в красива млада жена. Тя била самотна и плачела под едно санталово дърво, молейки боговете да я дарят със съпруг и с дете от него. Венъж, Хуангунг минал оттам, видял младата жена, премного я харесал, нарекъл я Уунг - Ньо, и се оженил за нея. След време, им се родил син, когото те нарекли Тангун. Всичко това се случило през XXIII век преди Рождество Христово!!! Тангун създал градовете Чосон и Пьонг - Янг (Пхенян?!) в 50 - тата година от началото на управлението на китайския император Яо, в 2 3333 г. пр. Р. Хр. Приблизително по това врема, в поречието на река Ляо и Тедонгганг се появява голямата конфедерация (съюз) на градовете - крепости, наречена Древен Чосон. Начело на тази преддържава стои цар. Немалко корейски историци (мои колеги) смятат, че началото на Древен Чосон е положено от Тангун - полутотемен, полулегендарен прародител на корейците, който бил роден (?! ?) през 2 333 г. пр. Р. Хр. (преди около 4 340 г.) и управлявал 1 200 години. Когато достигнал възраст 1 910 години, той се оттеглил в една планина и заживял там като отшелник. Археологията не открива доказателства за реалното съществуване на легендарния Тангун. Ако той ДЕЙСТВИТЕЛНО е съществувал, то Корея би била по - древна от Вавилон!!! Най - вероятно, тази легенда е доказателство, че корейците са се опитали да удължат историята си, изтегляйки началото й далеч в миналото, за да изглеждат по - древни от околните народи. Япония и Виетнам също имат своите легенди, които ги "състаряват". Не е ясно дали мита за Тангун е древен или е значително по-късен. Но, при всички случаи, Тангун е символ на корейския национализъм.

Праистория Учените предполагат, че първите хора на територията на Корейския полуостров се появяват между 6 000 и 2 000 г. пр. P. Хр. По онова време, основната социална единица или група е родът или кланът. Членовете на тези кланове и родове, тотемистични по своята същност, свързват съществуването си с обкръжаващата ги природа, а в самото общество доминира матриархатът. Браковете се сключват с членове на други кланове. Древните обитатели на Корея се занимавали с лов и риболов и събирателство (на диворастящи плодове и корени), а по - късно - и с отглеждане на селскостопански култури и добитък (одомашнени животни). Бронзовата епоха в Корея датира от IX - VIII век пр. Р. Хр. и продължава до IV век пр. Р. Хр. По онова време, се появяват и първите компактни селища в Североизточна Азия, вкл. в района на пека Сунгари, Ляо на Корейския п - в. Тогава, от Китай, навлиза практиката на култивиране на ориз (оризовата земеделска култура). Обществото се характеризира със стриктна стратификация (социални различия по вертикала) - начело застава богата върхушка, която управлява зависимото от нея множество. В този период се зараждат първите държавни структури в Корея. Появяват се първите укрепени градове и крепости, които контролират обширни селскостопански райони. След 400 г. пр. Р. Хр. започва процесът на трансформиране на градовете - крепости в конфедеративни царства, който невинаги завършва успешно. Приблизително по това врема, в поречието на река Ляо и Тедонгганг се появява голямата конфедерация (съюз) на градовете - крепости, наречена Древен Чосон. Начело на тази преддържава стои цар. Немалко корейски историци (мои колеги) смятат, че началото на Древен Чосон е положено от Тангун - полутотемен, полулегендарен прародител на корейците, който бил роден през 2 333 г. пр. Р. Хр. (преди около 4 340 г.) и живял 1 000 години. В края на IV век пр. Р. Хр., Древен Чосон започва да изпитва силен натиск от страна на държавата Йен, разположена в Северен Китай, а - сетне - и от страна на китайските династии Цин и Хан. Между 194 и 180 г. пр. Р.Хр., кореец на име Уиман (що за КОРЕЙСКО име?!), който бяга от Корея в Китай, заема трона на легитимния китайски владетел Чун. Този период корейските историци са нарекли Период на Чосон на Уиман. Тогава, корейската държава се разраства на север, на изток и на юг, обхващайки значителна по своите мащаби територия. Тази териториална експанзия довежда до конфликт с Китай на династията Хан, който в края на 2 век пр. Р. Хр. навлиза дълбоко в земите на Чосон на Уиман и основава там четири командни фортпоста, които осъществяват строг военен и административен контрол върху съответните територии. Този контрол продължава цели 400 години. Краят му е свързан с появата на държавите Когурйо и Пекче. Именно в един от тези 4 фортпоста, пристигат пратениците на японската царица Химико в 239 година сл. Р. Хр. (виж раздела за японската история!). Наред с китайското влияние, навлязло още по времето на Древен Чосон, наличието на китайските селища на територията на Корея и на китайските колонисти в тях, допринася за много по - категоричното навлизане на китайските духовни и културни ценности. В китайски исторически документи се споменава и държавата Пуйо, която съществува в поречието на река Сунгари между IV век пр. Р. Хр. и I веk сл. Р. Хр. (Hякой да покаже тези реки и градове на картата на древна Корея!!!) През 34 г. пр. Р. Хр., високопоставени бежанци от царство Пуйо основават нова държава - Когурьо, който се появява като противовес на засилващата се китайска опасност. От самото начало, Когурьо създава своя армия - силна и с добро командване, която противостои на външните врагове. Ненапразно, в корейските анали, царство Когурьо е известно като държава на храбрите воини, които, дори и в мирно време, поддържат висока бойна готовност (както и древните българи). По това време, на юг от река Ханганг (река Ганг на Хан?!), се появяват три държави Хан, известни в корейската историография като Самхан. Това са, съответно: Махан, Чинхан и Пьонхан, основани от бившите жители на Древен Чосон. Следващ път, ще ви разкажем за периода на трите царства, известен като Самгук, защото визира наличието на 3 държави на Корейския полуостров, а именно - Когурьо, Пекче и Шилла, както и други, по - малки държави, като тези на Хан и на Кая. Историята на Трите Царства (абе, защо, в литературата ги наричат "кралства"?! ) е свързана с тяхната борба за военно - политическо и културно надмощие на полуострова, развитието на вътрешната им социална структура и на държавните институции.

Произходът на Киевска Рус (Русия) Омелиян Притцак I. Норманският и анти-норманският спор. 1. На 6 септември 1749 г., Герхард Фридрих Мюлер (1705-1783), официалният руски имперски картограф и член на Имперската академия на науките в Сан Петербург, е трябвало да изнесе годишният доклад върху произхода на Русия, озаглавен “Произход на народа и името на Русия” (“Origines gentis et nominis Russorum”). Докладът му се е основавал на изследвания, публикувани в 1736 г. от неговия по-възрастен съгражданин Готлиб Зигфрид Байер (1694-1738), който е въвел извори като "Аналите на Бертиниан" (Annales Bertiniani) и трудовете на император Константин Порфирогенет в източно-европейската наука. От тези произведения, академик Мюлер е извел теорията, че Киевска Русия е била основана от норвежци/викинги и точно тази теория той е започнал да развива в доклада си. Не е било съдено на Мюлер да завърши лекцията си. Вдигнала се е буря всред членовете на имперската академия от руски произход, които протестирали срещу подобно безчинство. Един от тях, астрономът Н. И. Попов, възкликнал “Ти, прочути авторе, петниш народа ни!” (“Tu, clarissime auctor, nostrum gentem infamia afficis!”). Случилото се било отнесено до председателя на академията, бъдещият хетман на Украйна, Кирило Розумовски (1750-1764; починал 1803), и императрицата Елисавета Петровна (1741-1762), които назначили специална комисия да разследва дали писанията на Мюлер са вредни за интересите и славата на руската империя. Един от съдниците бил известният автор Михаил Василевич Ломоносов (1711-1762). Неговите показания били разрушителни: на Мюлер е било забранено да продължи изследванията си върху историята на средновековна Русия и публикациите му са били конфискувани и унищожени. Сплашеният учен пренасочил научната си работа към по-безвреден предмет - историята на Сибир. Обаче, 6 септември 1749 година остава като една важна дата в източно-европейската историография. Тя слага началото на войнствения спор между норманисти и анти-норманисти, който продължава до днес. 2. Норманистите вярват (думата “вярват” е употребена тук за да характеризира интелектуалният климат в спора) в норманския/викингски произход на термина ”Рус” (Русия, руснаци, руси). Те смятат, че викингите, или, по-точно - шведите, са били главните организатори на политическия живот, първо по крайбрежията на езерото Илмен, и по-късно по бреговете на река Днепър. На свой ред, анти-норманистите възприемат доктрината, че руснаците са били славяни, които са живяли южно от Киев от предисторически времена (?!), дълго преди викингите да се появят на европейската сцена. В подръжка на тази теория, имената на няколко реки се дават като доказателство, като например Рос, десен приток на Днепър. Анти-норманистите отдават решаваща роля на този “местен” славянски елемент в държаво-създаването от този период, специално това на Киевска Русия. Официалната съветска историография прие анти-норманистката позиция поради изложения “научен” довод: “Норманистката теория е политически вредна, понеже тя отрича способността на славянските народи да създадат независима държава чрез собствените си сили”. :? 3. Нека разгледаме доводите, представени от двете школи. Аргументите на Норманистите, от които най-важните представители са А. Л. Шлотцер, Е. Куник, А. А. Шльотцер, В.Т омсен, А. А. Шахматов, Т. Ж. Арне, С. Томашивски, Ад. Стендер-Петерсен, са в основата си, както следва: (1) Името Рус е получено от Руотси, финландското название на шведите в средата на деветия век. Това име, на свой ред произлиза от шведската морска област в Упланд, Рослаген (Rodslagen) и тамошните жители наричани родскалрар (rodr - гребане или теглене). Различен вариант от тази етимология, представен от Р. Екблом и Ад. Стендер. Петерсен, посочва Рус, произлизащ от rod(er)sbyggjar - жителите на проливи между острови (roder). (2) Основната хроника включва русите между варянгските народи отвъд морето, т.е. Свие (Шведи), Урманк (Норвежци), Англиане (Англичани) и Готе (Готи). (3) Повечето имена на руски пратеници, появяващи се в договорите с Византия (911, 944 г.), са явно от скандинавски произход, например Карли, Инегелду, Фарлоф, Веремуд и т.н. (911 г.) (4) Името на руския военен наместник на Преслав, през 971 г., е Свенкел или Свенелд. Набива се в очи коренът на името - Свен. (5) Бертинианските анали, съвременен извор, посочва, че около 839 година пратениците на русите (Rhos vocari dicebant), които са дошли от византийския император Теофилос при императора Луи I в Ингелхайм и чийто владетел е носил титлата Каканус (Каган, също споменат в съвременни ислямски и по-късни Киевско-Руски извори), са били шведи (eos gentis esse Sveonum). (6) Византийският император Константин VII Порфирогенeтус, в книгата си "De administrando imperio" ("За управлението на империята"), написана около 950 г., цитира имената на Днепърските катаракти на славянски и руски езици. Повечето руски имена сочат произход от норвежки език. (7) Арабски географи и пътешественици от деветия и десетия век винаги са правили много ясна разлика между Рус и аш-С/Шакалиба (Славяни). 4. Обявявайки се против, Анти-Норманистите, между тях С. Гедеонов, М. Хрушевски, Б. Д. Греков, С. Юшков, В. Рюбаков, М. Н. Тихомиров, В. Т. Рашуто, Н. В. Рязановски и А. В. Рязановски, твърдят: (1) Името на Рус не е било по начало свързано с Велики Новгород, или с Ладога на север, а с Киев на юг. Освен това, Рус е съществувал в района на Киев от незапомнени времена. В подръжка на този тезис са представени два аргумента: първо, топонимичният, т.е. наличието на имената на няколко реки от тази област, като тази на Рос; и второ, съществуването на “Църковната история” от Псевдо-Захари Ретор, сирийски извор, съставен в 555 година (дълго преди появяването на викингите), който споменава Нрос, или Рус, във връзка с някои северно-кавказки народи намиращи се на юг от Киев. (2) Нито едно племе, или народ наричан Рус, не са познати в Скандинавия и подобно име никога не е споменавано в нито един старонорвежки извор, включително - и сагите. (3) Скандинавските имена на руските пратеници, които са посетили Ингелхайм в 839 година и са подписали договорите с византийската империя в десетия век (sic!), не са доказателство, че Рус са били скандинавци (Шведи). Норманите са били само представители на славянските руски принцове, експерти които са изпълнявали търговски и дипломатически функции. Затова те са били възприемани като хора от руски произход (от рода русскаго). (4) Един от най-старите ислямски автори, Ибн Кхурдадхбех, който е писал около 840-880 г. открито нарича Рус славянско племе. (5) Археологически находки от градовете и търговските пътища на източна Европа показват малобройно присъствие на скандинавци по тези места. 5. Критичното разглеждане на тези аргументи разкрива както слабостите им, така и защо дебатът е продължил без развръзка до днес. Връзката на Рус с финладските Руотси и Родслаген е съмнителна. Руотси произлиза от Рюцци, не от Рус. Също така анти-норманистите са прави да се съмняват в съществуването на скандинавско (шведско) племе наричано Рус, даже ако те са били селяни, а не създатели на империя, както се твърди от Стендер-Петерсен. По думите на В. Мошлин (1931 г.), “човек попада в истинско тресавище, когато започне да си служи с термини, извлечени от “рус” (още повече че Рос’ произлиза от Рос, а не Рьос). Сирийското Нрос (555 сл.Хр.) намиращо се в работите на Псевдо-Захари Ретор и въведено в източно европейската история от Дж. Маркварт, в 1903, е доказано че няма никаква връзка с Рус. В едно допълнение към “Църковната история” на Ретор се намира едно много интересно съобщение относно християнската мисия на някой си Кардаст между хуните в северен Кавказ, включващо списък на хунски племена. Това съобщение е стимулирало начетеният преписвач да цитира един амазонски епизод от една средно-персийска версия на "Сага за Александър" (III Македонски), в която гръцкият термин херос (heros, герой) се употребява за обозначаването на гигантските партньори на амазонките. В сирийската адаптация, гръцкият термин е приел формата хрос (hros). Анти-норманисткото обяснение, което твърди че възможното съществуване на скандинавски експерти в дворовете на някои руски принцове не доказва непременно идентичността на руснаци и скандинавци, не може да бъде отхвърлено с лекота. Обаче, Ибн Кхурдадхбех не идентифицира руснаците със С/Шакалиба (значещо “славяни”). Арабският термин джинс (лат. genus) има основно значение на “цар”, или “вид”. Може да се приеме, че въвеждайки името Рус в арабската наука Ибн Кхурдадхбех е говорил общо (“и те са вид С/Шакалиба”), относно кои са тези нови търговски партньори на хоризонта на Абасидската империя. Вътре в арабската културна сфера (Средиземноморската култура) терминът Саклаб (Склав), означаващ “рус роб”, е бил известен по-рано (някога в шестия век) отколкото името Рус. Понеже Рус е дошъл от север и съответства на антропологичните критерии на термина Саклаб (означаващ “червенокос и червендалест” в сравнение с народите от близкия Изток), авторът е прибавил тази фраза като обяснение. Историкът с право може да зададе въпрос, поставен от британския археолог Дейвид М.Уилсън (1970): - “Защо има толкова малко археологически находки от скандинавския период на руските градове?” - "Може да се отговори само по аналогия", казва Уилсън. - Единственият град в Англия, в който са намерени действително убедителни викингски находки, от каквото и да е количество, е Йорк, и даже тяхният размер е бил преувеличаван. Структури от англо-датския период редко се срещат в Йорк; даже тези, които са били намерени, не са специфично викингски по характер. В другите викингски градове в Англия (известни от историческите извори) почти не са намерени викингски находки. Но ние знаем, че викингите са били там. 6. Резюмирайки спора, трябва да сме критично настроени към учени, които са разглеждали проблема от една стеснена перспектива и с почти изключително концентриране върху термина Рус. Подобен подход е почти толкова от полза, колкото изучаването на етимологията на името Америка, за да се разбере създаването на конституцията на Съединените щати. Това че дебатът е продължил, без резултат, чак до днес, се дължи - според мен - на следващите причини: историците често са замествали политически (или патриотични) доводи за подобрени способи на историческа методология в дискусиите си; те са притежавали ограничени знания по световна история; използвали са изворите пристрастно. Работата на тези историци може да бъде сравнена с авторите на мозаични творби, които поставят заедно части от извори от различен произход и, които често пренебрегват семантиката на оригинала, тъй като те обикновено са се осланяли на елементарен превод, вместо да придобият знания относно изворите и тяхната културна среда. II. Предлагана методология 1. Произходът на Рус е, преди всичко, исторически въпрос. При анализирането му, археологията и лингвистиката са от второстепенно значение. Споменатите дисциплини несъмнено са уважавани научни отрасли, но те притежават собствени методи и цели, и отговарят за специфични области. Историята започва - и аз поставям ударение на думата започва - с писмени извори. Не е възможно да пренесем историята назад, до известен период, без такива извори, въпреки че археологични и лингвистични данни могат да бъдат много полезни, при разглеждането на дадени факти и положения. Противно на схващанията на съветските учени, обаче, археологията не може да бъде разглеждана като пред-история. Не съществува каузална връзка между археология и история! Историята , която отразява най-висшият стадий на човешкия опит, не може да се появи като "deus ex machina" (бог, слязъл от машината/от извънземен кораб) от археологията. Само народ с история може да я пренесе в територии без историческо съзнание. Като пример за границата между история и археология нека вземем годината 1620. От една страна, тя поставя началото на история за Ню Ингланд (Нова Англия, в сегашни САЩ) но, от друга страна, тя утвърждава края на една археологична епоха в Северна Америка. Тук може съвсем ясно да видим, че последвалият исторически период нито е възникнал, нито се е развил от археологическият период (според претенциите на съветските археолози за Киевска Русия), но е бил донесен отвън от хора с предишно развито историческо съзнание. В този смисъл историята и археологията не си говорят. 2. Историята, както всяка друга точна наука, е абстрактна и интелектуална дисциплина. По начало, тя се занимава с установяване и систематизиране на исторически факти чрез аналитични “опити”, т.е. с изследване в специфична област, а, след това, с изграждане на подходяща хипотеза. Обаче, тъй като историкът нито може да реконструира миналото “wie es eigentlich gewesen” (противно на Ранке), нито да “ре-експериментира”, или да “ре-изживее миналото” в мозъка си (противно на Дилти и Кроче), той трябва да постави своя аналитичен “експеримент” в един по-широк исторически контекст. По израза на Марк Блок, основата за подходящо разбиране на който и да е “исторически експеримент” е изучаването - на историческо ниво - (противно на Тойнби, обаче, съществува само едно, универсално историческо развитие, а не такова на отделни култури), на функцията на избрани “исторически факти”, които са част от една по-широка система, а не изучаването на самите исторически факти. Тази система или връзка е съставена от различни пресечни точки спрямо линии, начертани от икономически, културни и политически събития, които се случват на синхронно (т.е - на статично, или на диахронно, ще рече - на динамично) ниво. Истинската задача на историка е да разпознае системата и да разкрие нейните общи знаменатели. А, сега - няколко думи относно изучаването на изворите. Към тях никога не трябва да се пристъпва без предварителен филологичен и исторически анализ. И обратно, изразявайки перспективизма на Ортега и Гасет, необходимо е да се включат всички извори от дадена епоха, за да се реконструира присъщата им мултиперспективност. Историята, подчертавам отново, е точна наука, която може да доведе до акуратни изводи, само когато цялостната перспектива на даден проблем бъде разпозната. 3. Преди да пристъпим към въпроса за “Произхода на Рус”, трябва да разрешим известни методологични проблеми. От това, което беше споменато, става ясно че съществува само един възможен начин да се разисква създаването на руската държава, и това е като исторически експеримент вътре в една по-голяма система. Историята започва от Шумер в Месопотамия, през третото хилядолетие пр. Р. Хр. Древните гърци, които откриха човешкото същество и научната история, заедно с римляните, тези прагматични създатели на империя, пренесоха фокусната точка на западното историческо развитие в басейна на Маre Nostrum (Нашето море), или Средиземно море. До IX-X век сл. Р. Хр., историята е била изключително концентрирана в Mare Nostrum. Понеже Китай, по това време, е бил изолиран от Европа, той се изключва от обсъждане тук. През този промеждутък от време, т.е. от периода на Римската империя до десетия век, три важни исторически събития, всяко от тях произвеждащо верижни реакции, са се състояли, които са във връзка с възникването на Русия, в деветия век: (1) Изоставянето на римските граници (линията Рейн-Дунав) от римските легиони (около 400 г.сл.Хр.); (2) Организирането на нов вид степна империя - аварите, разположени в днешна Унгария (около 568-799 г.сл.Хр.); (3) Нахлуването на арабите в басейна на Mare Nostrum (около 650 г.сл.Хр.). Първото историческо събитие, изоставянето на римските Limes, предизвика миграцията на народи и организирането на Германски полу-цивилизирани царства и номадски Paхеs (sic! Paх = “мир”) вътре в имперската територия и/или в региони близки до римските граници. Най-важното от тези образувания е Германско - Франкското, установено първо в Холандия, а, след това, в Галия, тъй като франките се оказаха единствените варвари, които приеха “коректния”, католически вариант на християнството. Сътрудничеството им с папския Рим стана крайъгълен камък на западноевропейското развитие. 4. Преди разискването на важността на следващите две исторически събития, възникването на аварското образувание и нахлуването на арабите, желая да представя и дефинирам три комплекта изрази: 1) “officina gentium... velut ****** nationum”, 2) “номадска империя” и “номадство”; 3) “морските номади” и специално викингите и варянгите (Varjagi). Първият концепт бе въведен от готския историк Йорданес (551 г.сл.Хр.). При описанието на съдбата на готите той отбелязва: “От същия остров Скандза [Скандинавия], който служи като фабрика за хора (officina gentium), или по-точно, като влагалище за народи (****** nationum), произлязоха, според традицията, готите, с тяхния цар Бериг”. В Евразия е имало две средища откъдето обикновено са произлизали великите преселения на народите: Арабската пустиня на запад - домът на всички семитски народи; и пустинята Гоби, в Монголия - истинската вагина на народите, за всички алтайски народи: хуни, тюрки, монголци и манчжу-тунджу. В течение на векове учените предлагаха различни теории за да обяснят това необикновено развитие на нещата. Някои средновековни учени даже допускаха, че номадите, също като скакалците, са се раждали на определени интервали от пясъците и, следователно, са се появявали като периодични експлозии на населения. Ние, разбира се, не можем да приемем подобно остроумно обяснение, а трябва също да отхвърлим и някои по-нови теории, като, например, обяснението, че климатични промени са причинили засъхване на степта и са предизвикали движения, които са се превърнали във верижна реакция. Изследвания на климатичните условия показват, че никакви значителни климатологични промени не са се състояли по време на историческите хилядолетия. Също така, внимателно проучване на основни извори, като например китайски летописи, показва, че номадите са били в състояние да мигрират само ако конете им са добре нахранени, здрави и силни. Следователно, движения на народи никога не са се случвали по време на глад, или на ограничения. Арабия и Монголия са станали центровете на преселения на народи, не защото и двете средища са пустини, но понеже и двете са се намирали на пресечните точки на важни търговски пътища, които са свързвали земеделски и политически центрове. Преместили се там, номадите си осигуряват контрол върху тези търговски пътища и, в същото време, получават възможността да изнудват съществуващите заседнали формации, оставяйки си изходи за отстъпление или за бягство. Относно термините “номадска империя” и “номадство” е необходимо да се отбележи, че Pax Nomadica ("Номадски мир/свят”) представлява конфедерация от няколко племена, чийто основен поминък е пашата на животни. Военната подвижност на тези племена осигурява функционирането на международната търговия и контролът на търговските пътища, които са реалната основа на номадската икономика. Номади не могат да изникнат, нито да съществуват сами по себе си. По-скоро, те винаги се развиват в отговор на предизвикателствата на едно заседнало общество. Например, в момента, в който дадена аграрна империя (Рим, Иран, Китай) развие икономическа стабилност и придобива мерка на просперитет (т.е. установява международни търговски връзки), номадите ще бъдат изкушавани да си опитат щастието и да придобият част от това "Eл Дорадо". Ето едно типично развите... Дързък водач, който бележи успех при ограбването на богат керван, може да се появи всред някое номадско племе в Арабия/Монголия. Славата му бързо се разнася и хора от съседни области се втурват към неговата територия, за да вземат участие в обещаващото предприятие. Сега, започва период на обучение, като този така добре описан във всички първични извори, които разглеждат възникването на монголското могъщество, водено от Темуджин/Чингис хан. Набезите стават по-чести и, постепенно, нарастват по размер, докато времето узрее за това - водачът да обедини всички евразийски номади - сродни и далечни - и да започне открита война срещу въпросната заседнала империя (или империи). Ако номадите победят, техният харизматичен клан замества уседналата династия и вътре, в рамките на две или на три поколения най-активните номадски елементи се акултуризират. По този начин завършва един номадски цикъл. За да илюстрираме паралелизма и синхронизма които са съществували между номадските раси и заседналите империи, нека си припомним, че третият век пр.Хр. беше времето за развитието не само на три заседнали империи (Рим, Иран и династията Хан в Китай), но също за номадския “мир” (pax) на хуните (Хсиунг-ну) съсредоточени в Монголия. Докъм приблизително 220 г. сл. Хр., могъществото на всички тези четири държави се беше срутило почти едновременно. По този начин, икономически постижения, а не естествени бедствия са били отговорни за активността на “вагината на народите” от евразийската пустинна степ в периода между 200 г. пр. Хр. и 220 г. сл. Хр., точно както по-късно икономическият упадък на заседналите империи се е отразил на дезинтеграцията на хунския Pax. С оглед на последния термин “морски номади”, ние узнаваме за степните номади и морските номади още в историята на древен Египет, и там съзираме сътрудничеството, което е съществувало между тях. Изучавайки т.н. викингски период в европейската история, се набива в очи поразителната сходност при появата и структурата на владенията, установени от морските номади. При възникването им, ролята на “вагина на народите” е поета от някое скалисто островно, или полуостровно крайбрежие (например Ютланд, Скандинавия, Естония), или от някоя блатиста вътрешност, чиито голями езера са били свързани чрез водни пътища с море (Ладога, късен Новгород), намиращо се близо до важни търговски пътища. Подвижността, която са постигали номадите от степта, чрез коне или камили, е била осигурена на номадите от морето, чрез корабите им. Нека споменем тук също ролята на капитала, подсигурен от професионалистите - международни търговци. Те са се интересували, разбира се, от подържането на мира покрай международните търговски потоци. До ХVI век, само номадските царства са били в състояние да доставят подобна услуга. По такъв начин, ние ставаме свидетели на близкото сътрудничество, което е съществувало между международните търговци от Евразия и номадските харизматични кланове. Например, бъдещият Чингис хан положително е бил военен гений, обаче без капитала осигурен му от мюсюлманските Кхуаризмиан търговци (които по онова време са контролирали търговските пътища от Иран до Китай), за него би било невъзможно да подържа огромната си армия и да снабдява войниците си с оръжия и провизии. Веднага, щом обещаващ обединител на степта възникне, международните търговци от региона са правели всичко възможно да си осигурят неговото сътрудничество. Така че, не бива да сме изненадани да научим от изворите, че, след като Китай и Източна Европа са били завладяни от монголците, ирански търговци от Централна Азия са ги управлявали като губернатори, данъчни бирници и други. През средновековието, градовете в евразийската степ също както тези в сферата на Mare Balticum (Балтийско море) са били основани не от местното население, но от чуждестранни международни търговци. В Евразия, те са били, както се спомена вече, иранци; в североизточна Европа, те са били първо евреи и фригийци, а, по-късно - саксоно-германци от Ханзата. Досега, съм използвал термините “номадство” и “номади” в традиционния им смисъл. Обаче тези изрази, заети от антропологията, нямат никаква връзка с исторически концепции. Когато научаваме, че между 550 и 740 г. сл. Хр. тюрките от Централна Азия са били господари на една “номадска” империя, и османските турци, които също са тюрки, значи номади, са създали империя, ние се сблъскваме с проблема: “номадска” ли е Османската турска империя? Отговорът е: “Не, тъй като общият знаменател, в този силогизъм, е не “номадска”, а империя. Единственият, постоянно присъстващ елемент в така нареченото евразийско “пасторално номадство” е била идеята за империя, или пакс. Тя се създава, за да произведе икономическа печалба и, като така, винаги има за резултат сътрудничеството между аристокрацията от степта и международния търговски елит, който, обикновено, е бил от ирански произход. Това симбиотично развитие е било забелязано от Кашгхари, филолог от ХI век, който цитира турската поговорка: "Tatsiz Turk bolmas, bassiz bork bolmas." - “Няма Тат (ирански търговец) освен в компанията на тюрк, както няма и шапка без глава за нея.” Щом управляващата класа от степта загуби харизмата (обаянието) си, тя бива заместена с друга. Също толкова променлива е била и територията на пакса; при необходимост ще се прибави нова територия, стига да притежава същата важност, от гледна точка на икономическа стратегия. За да може империята да функционира, е било необходимо да се подържа постоянна армия и да има действена бюрокрация. Както в Западна Европа от онова време, така и за създателите на степния пакс, е било невъзможно да се сдобият с достатъчно налични средства, за посрещане на тези необходимости до ХIII век. Единствената алтернатива е била използването на приходите от пасторалното стопанство за тази цел - разрешение, което наподобява западния феодализъм. Обаче Османската империя не е имала евразийската степ на свое разположение. Разрешението на въпроса, следователно, е било в създаването на огромна мобилна бюрократична машина, без лична лоялност, която да доставя налични средства от завладяните територии. Тази "машина за пари", както и елитните военни части (еничерите) са били рекрутирани измежду специално подготвени роби по системата Кулук (Qulluq), изобретение на иранските търговци от централна Азия, които често са отсъствали от домовете си за дълги периоди от време. Тази система е била толкова перфектно конструирана, че даже главата на Османската империя, султанът, е трябвало да бъде син на робиня! Но ооманските турци не са били първите в историята, които са въвели системата за подготовка на роби, които да бъдат управляващият елит на държавата. Това вече се е било случило, в средата на века, когато една малка група млади, но предприемчиви авантюристи от вътрешна Азия - от алтайски и ирански произход, няколко хиляди на брой - са се появили в Европа. Те наричали себе си авари, име, което, преди това, е принадлежало на една бивша могъща степна сила. Употребата на това име е осигурило на новата група покорството на далечни племена, отдавна ужасени от ранните авари. Пристигнали в централна Европа, псевдо-аварите избрали славяните, неизвестен дотогава народ, да служи за две цели. Първо, от славяните те набирали части за командни постове и след цялостна тренировка избраните наборници стават така наречените fsu-pana (слав. жупан), буквално “овчари на (човешко) стадо”. На второ място, те са използвали славянските маси като пушечно месо, наричани befulci от съвременния франкски хронист Псевдо-Фредегар, “понеже те напредваха два пъти в атака с тяхните военни дружини и, по този начин, покриваха чуните (хуните?)”, имайки предвид аварите, всъщност - псевдо-аварите. Изборът на славяните от псевдо-аварите бележи тяхното откритие и, в същото време - влизането им в историята. 5. От осми до десети век са съществували само два вида търговски селища в Евразия: на изток персийският “вар”, версия на ориенталски град (притежание на един човек), или смесица на “вар” с класическия “полис”. На запад е имало постоянни, или полу-установени търговски средища за пътуващи търговци наричани на германски “вик” (на романски - portus), намиращи се в близост до град или епископат. Границата между двете поселища - “вар” и “вик” - е била реката Елба. В двата вида селища са се намирали работници - местни, или чужденци, които са обслужвали търговците като пазачи, наемни войници, спедитори и т.н., приблизително както по-късните казаци в източна Европа. Западно от реката Елба, тия хора са били наричани викинги, на изток от нея са били известни като варяги (Vaerings или Variag). Понякога, тези работници са изтръгвали независимостта си от своите работодатели. Тъй като те са владеели детайлите на дадена професия, превратите им обикновено са били сполучливи и после интерпретирани от средновековните хронисти като “чудновати трагедии”. Безсмислено е да се опитваме да установим националността на викингите и варягите. Те не са имали националност! Те са били преди всичко професионалисти, готови да служат на всеки, който е имал нужда от уменията им и е бил в състояние да им плати за тяхните услуги. Тук трябва да се спомене, че изворите също потвърждават сътрудничеството, посредством търговията, между морските номади и степните номади, както и между степните номади и техните местни помощници в градовете: викинги, варяги и който и да е друг. Ясен пример е случаят с прародителите на унгарците, които са били оригинални Феникски (Fennic) - речни номади, станали партньори на тюркските номади от степта. III. Източна Европа излиза на историческата сцена (IX век): Възникването на Русия 1. Източна Европа се появява на историческата сцена! С други думи, започва епохата, за която съществуват писмени извори, в деветия век, в резултат на откритието й от цивилизацията на Mare Nostrum, която създава там своето колониално “копие”, икономическо-културната сфера на Mare Balticum, Балтийско море. Основателно изниква въпросът: защо това се е случило в деветия век, а не в петия, или в дванадесетия? Какви подбуди са стимулирали културата на Средиземно море да открие Източна Европа малко преди деветия век? Възникването на арабската мюсюлманска империя около 650 г. е разделило Средиземно море на две независими части: мюсюлманското южно и източно крайбрежие и християнският северен бряг. Най-голямото събитие в историята на Mare Nostrum, след това, е било абасидската революция в 750 г. Какво причинява този повратен момент? До 740 г., арабите вече са завладяли цялата територия която са били в състояние да контролират. На север, те са проникнали чак до франкска Галия, обаче пораженията при Константинопол, Тур и Поатие ги убеждават, че Пиринеите са една разумна граница. На юг, те са се простряли до пустинята Сахара, но камилите им не са могли да я прекосят и така Сахара е станала граница. На изток те са се стигнали до реките Сър Даря и Тараз, където срещата им с очакващите ги китайци убеждават и двете страни, че това трябва да бъде прието като граница. 2. През периода на възхода на арабските завоевания, не съществуват икономически проблеми, понеже огромна плячка е подържала този вид социална държава, която е била в процес на изграждане. Обаче, към 740 г., плячката не е била повече достъпна и се е налагало да се замени военното стопанство с някаква продуктивна система. Това означавало, че, както старите римски (западни и източни) фабрики, така и персийските такива е трябвало да бъдат възстановени в своите производствени мощности. Абасидското правителство тогава се сблъсква с проблема, който ни е познат и от съвременноста: нуждата от енергиен източник. До времето на индустриалната революция от ХIХ век, единственият приходоносен енергиен източник е бил робският труд. Но откъде да се намерят роби по онова време? Религията на мюсюлманите, както и на християните, не им е разрешавала да поробват собствените си едноверци. Войните, водени между християни и мюсюлмани са произвеждали военнопленници, които и двете страни са се стараели да разменят. Съществувала е, обаче, една огромна територия извън културния свят на онова време, източно от р. Елба и западно и на север от река Сър Даря. Тази територия скоро е била разпозната като резервоар за потенциални роби, които сега се присъединяват към средиземноморското определение Саклаб = Склав (Saqlab=Sclav). Мисълта за търговия с роби, може би, ни възмущава, днес, но не трябва да се забравя, че, в средновековието, както и по време на Римската империя, робите са се смятали за важна стока. Вносът на роби се е третирал като високо уважавана професия, изискваща опит, умение и вещина. 3. Територията, наречена С/Шаклабийа (Saqlabiya) и описана по-горе, се превръща (както и Африка от ХVI до ХVIII век) в ловен район, където може да се намери желаната стока, наричана сакалиба, или роби. Арабски географи от класическия период в ислямската наука (десети век) ни дават подробни описания за това как ловци от християнския Запад (франки, испанци) и от ислямския Изток (Кхуаризмианс) са следвали професията си. Специални заводи, чиято цел е била производството на евнуси, са били основани във Вердюн на запад и в Кхуаризм на изток. Арабският автор от девети век, Ибн Книдадхбех, началник на абасидската разузнавателна система и познаващ като експерт търговските пътища и търговските компании, посещаващи халифата, ни съобщава, че само две международни търговски компании са се занимавали с евразийската търговия с роби: еврейската Радханийа и не-еврейската - Рус. Подробен анализ на този извор разкрива, че двете търговски фирми не са действали едновременно и, че предишната е оперирала по-рано. Фактически, корпорацията на Рус е заместила корпорацията на Радханийа в Източна Европа. Заедно с Бертинианските анали, които споменават съществуването на управител на Рус (Рхос) в 839 г., информацията на Ибн Кхурдадбегх, писана между 840 и 880 г. са най-ранните споменавания на Рус в “съществуващите” извори. Сега ние се сблъскваме с едно неочаквано явление. Рус, които токущо са се появили от небитието, вече са били вещи международни търговци. Кои са били тези Рус? Ясно е, че те не са били една примитивна племенна група, които не са познавали географията, чуждите езици, или стопанството. Те трябва да са имали идея за търговските закони и - много важно за отбелязване - трябва да са се радвали на доверие в търговския свят. 4. Историята разкрива, че международната търговия е тясно свързана само с империите, които са в състояние да защитят търговеца, да го направят привлекателен и да му осигурят доверие. Само една имперска политическа традиция може да достави всички тези елементи на групите от международни търговци. В осмия-деветия век са съществували само две такива традиции: римската (западна, или източна) и арабската (Сасанидска) имперски наследства. Моите изследвания доказват ,че Радханийа както и Рус са се намирали в римска Галия, Радханийа около Арл и Марсилия, а Рус в една област на сегашна централна южна Франция близо до Родез (старата Рутенисис, от келтско-латинския Рутени, или Рути, което се е променило в Руси в средно-френски и в Р’усси в средно-немски език). 5. Радханийа са открили Източна Европа като търговска област, малко след 750 г., и, както се потвърждава от нумизматични данни, активността им е продължила до 830-те години. Те са обменяли роби за сребърни монети, наричани дирхеми, сечени в Кайрууан в Северна Африка. Наличните дирхеми, намерени в източна Европа се ограничават до тези сечени между 760-те и 830-те години. Ясно е, защо Радханийа са били първите търговци проникнали в Източна Европа. С разделението на Mare Nostrum, около 660 г., нито мюсюлмани, нито християни са могли да пътуват и да търгуват свободно по море, понеже те са били в едно постоянно състояние на война. Само бивши римски поданици от еврейската вяра са могли да пътуват без опасност от Марсилия до Кайрууан в северна Африка и оттам до Константинопол. Тяхната цел е била столицата на тюркските хазари, откъдето е било лесно да се набавят роби. Реките Волга и Дон скоро са се превърнали в магистрали на търговия с роби, известни в арабските извори като Нахр аш-Сакалиба, означаващо “Магистрала на робите”, а не “Славянска река”, както често го превеждат патриотични историци от източна Европа. В резултат на сътрудничеството между Радханийа и хазарите, военните и стопански лидери на хазарската държава са приели юдаизмът. Този акт е предизвикал вътрешен конфликт, тъй като теоретическият владетел на Хазария, Каганът, се е чувствал задължен да подържа и спазва старата тюркска религия. 6. Междувременно, не-еврейските колеги търговци от Родез/Рутенисис са били решени да получат достъп до тази източна “страна на благоденствието” (El Dorado). Понеже им е било невъзможно да използват Средиземно море, те (както и Христофор Колумб, по-късно) са избрали да го заобиколят. Древната скандинавска традиция тачи едно важно събитие, чиято дата е била установена от съвременни историци около 770 г. Имам предвид Бравелирската битка между старите датчани (Skjoldungar) и фризийски (Rutenian) династии, която е завършила с победата на последните. Тъй като между участниците в битката се споменава името Рус и неговите производни, може да се приеме, че, до това време, компанията от Родез е вече влезла в конкуренция с Радханийа. Фризийците са почнали тяхните морски набези с англо-саксонската колонизация на Британия (около 440 г.) и са установили монопол върху корабоплаването в севера за дълго време. Но, с развитието на тяхната търговска дейност те са предавали все повече мореплавателен умения на скандинавците, които през осмия век са постигнали изумителни успехи в корабостроенето. Дорещад, фризийско средище, или “търговски център”, намиращ се между една Каролингска крепост и разклонението при делтата на Рейн, се е бил специализирал в източно европейски рискови предприятия. Веднъж установили своя главен берик(съдебна област) и главно търговско тържище в Рерик (Beric) в западно балтийската ободритска територия (сигурно в близост до по-късния Любек), фризийците, постепенно, са започнали да контролират Балтийско море, в сътрудничество със скандинавските вождове, които са били жадни да придобият нови доходи. Скоро, Бирх (Бирка) селища са се появили при всяко надеждно пристанище покрай Балтийско море. Те представляват началото на градовете в по-късната Ханзеатска лига и между тях е бил Бирка в шведския Упланд, който е придобил ръководна роля, поради стратегическото си положение от търговска гледна точка. Изглежда че по едно време термините Рус и/или Бирка (Бирх) са се превърнали във вид търговска марка за фирмите от Родез. 7. С помощта на фризийски посредници, търговската компания Родез(ия?)/Рус е имала на разположение опитни навигатори, научени на дисциплина от свирепите скандинавски царе (конунгар). Скоро след това, те са развили “датско” общество, което аз наричам “номади на морето” и, до края на осмия век, са започнали дейноста си като викинги. Скандинавският полуостров скоро е бил заобиколен и областта, наречена Биармия (Заволожскайа куд) е била открита. Открит е бил също и път от Бирка (Birka) в шведския Упланд през Бирка (Birca) на Ааландския архипелаг (?) и Финландския залив до реката Нева. И двата пътя са стигали до басейна на Волга. Те са били последвани от нови пътища до El Dorado, и търговската фирма Рус е основала поселища около тях. Най-важното се е намирало на полуострова близо до Ярославл и по-късния Ростов (Царское городище от Старата хроника), заселено в началото от Феникски Мерджанци. Управителите са били от харизматичния викингски клан Юнглингар. Друг фризийско-руски транс-балтийски път е водил от Вендският Берик (Reric, след 804 г. - датския Хайтхабу) до устието на западната река Двина (Duna), продължаващ посоката си до реката Ока, главният западен приток на Волга, чрез цяла система за пренасяне на лодки по суша. В Гнездово, близо до по-късния град Смоленск, 3826 гробни могили (tumuli) свидетелствуват за варянгска дейност, през времето от осми до десети век. Под водачеството на готския Юлфингар клан, са се развили два важни търговски града, Полок и Смоленск. Те са били колонизирани от балтийски венди, чиито съседи са ги наричали кривичи. Тези селища, които са придобили статут на градове, са се организирали в конфедерация от градове-държави и са поканили опитни членове на западно балтийските харизматични кланове да ги управляват. Такъв е случаят с конфедерацията на трите града Алдеигжюборг (Ладога), Белузеро и Изборск - всеки един от тях представляващ различна “националност” (Ладога - Ести, Белузеро - Вепсиани и Изборск - славянските Венди), които са поканили могъщият фризийски датски крал Хр’рикр (Рюрик) да стане тяхен владетел. Новгород е избрал Гостомисл от Вендския харизматичен клан. Накратко, в периода между 800 и 860 г., Източна Европа вече е била разделена на две сфери на интереси. Докато югът е останал поделен между три бивши номадски “пакс” (Авари, Българи и Хазари), североизточна Европа (“Велика Швеция” = Маgna Scythia) е била превърната в доминион на ново-активираното общество на Mare Balticum, водено от харизматичните кланове и агенти на фирмата Рус. За нещастие, нито едно описание на народите, които са следвали пътищата, положени от Фризийското рус-викингско сътрудничество, не са запазени. Но няма основание за съмнение, че предприемчиви личности и групи от морски народи са опитвали късмета си в източно европейската търговия, без разлика на тяхния произход, или връзки със споменатите търговски фирми. От друга страна, някои агенти на Рус-Фризийските делови търговски центрове са могли да търсят щастието си извън тази огромна чужда страна. Нека сега характеризираме развиващото се общество от региона на Балтийско море. Положително, то не е било национална култура в сегашния смисъл на думата. “Датчаните”, Фригийците и Рус действуващи там се явяват като едно мултиетническо, мултиезично и не-териториално общество, образувано от “морски номади” и градски жители в градове от ориенталски тип (притежавани и контролирани от владетели), или отчасти в градове тип-полис и търговски селища. Потвърждавайки теорията, че пазарът като стопанска организация, е продукт на търговци, а не на селяни, или на занаятчии, и руси и фригийци се явяват като международни търговци. В такъв вид професионално общество, т.е. в една “по-нисша” форма на култура, все още няма място за един литературен или свещен език, който е основата на “по-висшата” култура. В градските търговски колонии, различните езици изпълняват различни функции. Местният, всекидневен език е методът на общение вътре във фамилията и в клана, докато един или повече лингва франка са запазени, за справки и за други случаи. Накратко, едно общество, съставено от професионалисти, развива професионална култура на ниско ниво, която не е свързана нито със специфична територия, нито с по-висша религия, която да бъде изразена чрез единен свещен писмен език. Взимайки предвид това положение, Константин Порфирогенет е записал имената на катарактите на Днепър в двата лингва франка, употребявани от представителите на културата на Балтийско море, по продължение на скоро установения Днепърски търговски път от десетия век. Покрай пътя на Волга, кхуаризмиан и българо-хунски са били употребявани като лингва франка, докато в басейна на Северна Двина кудиан (естонски) и средно-персийски (пахлави) са продължили да служат като средство за международно общуване. Става ясно, значи, че е невъзможно да се говори за национална шведска култура във времето от осми до десети век. В обществата на Балтийско море всички народи, били те нордсмени, вен(е)ди (Славяни), Балтийци, или Финландци, са били равностойни членове. Понеже най-древният и високо развит религиозен култ, по онова време, се е намирал в шведска Упсала, база природно подходяща за морски авантюри, личните имена от скандинавски произход са били привлекателни за хората от региона, без оглед на тяхния етнически произход. Освен това, съществувал е и съвременен обичай (известен от употребата му между Руфикидите) да притежаваш две, или три имена, зависейки от сферата на дейност, или от семейните връзки. Кабарската революция в Хазария, описана от Константин Порфирогенитус, е била борбата на Кагана и тези които са го подържали да освободи държавата от господството на управителя на двореца (бег) и юдаизмът, наложен от него. След поражението му, хаганът на Хазария е бил принуден да напустне страната и е намерил убежище в селище на фирмата Рус близо до Ростов. Старите скандинавски и ориенталски извори намекват, че, по-късно, той се е оженил за мома от първоначално основаващият се в Упсала клан Юнглингар, най-известната династия в сферата на Mare Balticum. Понеже хаганът е притежавал политическа харизма, престоят му в търговското селище на фирмата Рус я е издигнало до статута на “имперски” политически център, различен от колониите оглавени от други представители на Рус, като например, Двинските Юлфингар. Резултатът е бил възникването на к(х)аганата Рус, за който първата ни информация датира от 839 г. Може би, не е било случайно, че Византийският император е бил заинтересован за сигурността на пратениците на Рхос, тъй като традиционно приятелство е съществувало между византийската и хазарската династии, от времето на имп. Хераклий/Ираклий (починал в 641 г.). Прочутата проповед на митрополит Хиларион, "Слово о законе и благодати" нарича Володимер Велики Каган. Това е означавало, че нему е било позволено да се ожени за Анна, която е била порфирогенета, "bene nata", означаващо, че тя е била зачената в кралската спалня. Поради същата причина, Анна е била преди това отказана на западния император Ото II, който е бил смятан за парвеню! През 830-те години, Волга Рус вече са били в състояние да отстранят Радханийа от конкуренцията в Източна Европа. IV. “Южното” влияние върху появяващата се държава Рус 1. Досега ние наблюдавахме източно европейската сцена предимно от северна перспектива, от тази на Балтийско море. При това ние също отбелязахме взаимодействието на степта, която се е развила в типично сътрудничество между “морските номади” (тъй наречените викинги/варяги) и “степните номади” (Хазарската династия). Този синтез е произвел Волго-Руският Каганат от IХ-Х век. Към края на десетия век, обаче, са настъпили две редици събития в региона на Средиземно море, които са повлияли върху него, именно завладяването на аварите от Карл I Велики и мисията на братята Константин-Кирил и Методий. Първото събитие започва със завладяването на могъщата източно-централна европейска Аварска държава от Карл Велики, което е дало като резултат Възстановената империя (Renovatio Imperii) от 800 г. и “омиротворяването” на славяните, робите на бившият Аварски пакс (863-885 г.). Няма никакво съмнение, че действията на Карл Велики са имали икономическа цел, именно, да установи път по земя до Хазарския Итил, фамозната “магистрала” Регенсбург (Ратисбона) - Итил, покрай които Киев, а, след това - и Виена се развиват, след време. Омиротворяването на аварите не е било просто начинание. Към 860-те години двата Рима (макар, че те са били сърдити един на друг - тук аз говоря за отчуждаването между патриарх Фотий и папа Николай I), са били решили да запълнят вакуума, появил се, след разпадането на аварската държава, чрез повишаването на славяните, предишните роби на аварите. Тяхният варварски език сега е щял да стане свещен език, заедно с еврейския, гръцкия и латинския. Понеже, по онова време, само Константинопол е притежавал учени, които да могат да създадат нов литературен език и, евентуално, да преведат християнски религиозни произведения, братята Константин-Кирил и Методий, приятели на Фотий, се отправили от източната столица Константинопол за Моравия, намираща се на територия, за която е претендирал римският Папа. 2. Парадоксът (sic!) на мисията на Кирил и Методий се състои в това, че моравските принцове, тези homines novi, които наследили харизмата на аварския пакс, пропустнали да се възползват от изключително важното културно оръжие, което им било предложено. След като приели християнството по славянски ритуал, с надеждата, че баварските им съседи ще се отнасят с тях като с равни, те са узнали с гняв, че са избрали грешните обряди в служба на тази жизнена цел. Моравците прокудили славянските мисионери и заменили “нискокачествените” си обреди за латинската (римо-католическа) вяра. По това време, обаче, българските управници, които, почти два века, губели силите си в борба за превъзходство против византийските императори, били решили да се смесят със славянските си роби в една държава. Те също били задължени да приемат християнството, за да могат да бъдат признати като европейска сила. След дълъг размисъл, кхан Борис (Барс/Тигран) лично възприел гръцките обряди. Неговият син, Симеон I, обаче, използвал възможността да присвои изоставените славянски ритуали. Той поканил изгонените византийски мисионери в своето царство и започнал да поставя основите на една независима славянска българска висша култура. Противно на моравските принцове, Симеон, потомък на династията на Атила, не е имал комплекси за малоценност: в неговите очи, византийските императори са били парвенюта. Дунавските българи, по всяка вероятност, са били подпомогнати от черните българи от Таманския полуостров, които като наследници на Кубратовата Велика България (Magna Bulgaria - ок. шести и седми век) са останали да живеят на територия където елинската култура на Боспорското царство е оцеляла. В деветия и десетия век, това е било единственото място в Европа, където идеята за прехвърляне на култури е била още жива. Точно там и Константин/Кирил бил научил еврейски и е бил посветен в изкуството на превода. Докато българите оставали езичници, опасността, която те криели, е била значителна, но не - и критична. Възникването на една горда българска версия на източното християнство, обаче, е била директна заплаха за културната и религиозна хегемония на Константинопол, и това е накарало император Василий II да предприеме бързи репресивни действия, които му спечелилили титлата “Българоубиец”. След 1018 година, България престава да съществува като политическа сила, а след 1036 година - и като културна сила. 3. Втората половина от деветия век също е имала основно значение за източна Европа, тъй като, по това време, Киев и областа на сегашна Украйна встъпват в областта на историята. Стимулът за това развитие е било възникването на Константинопол като икономическата столица на Европа, което се случва през време на управлението на способните византийски императори от така наречената Македонска династия (тема Македония е била в земите на Източна Тракия, с център Одрин). Те решително разгромили арабската флота и възстановили византийското превъзходство върху Mare Nostrum (специално при битката при Майафаркан, в 863 г.) Естествено, Константинопол тогава привлича вниманието на “викингите”, единственото общество в Евразия, освен Византия и арабите, което е подържало военна флота през деветия и десетия век. Каролингите, например, страняха от морето, до времето на своя упадък. Скоро след военния сблъсък на Рус в Константинопол, в 860 г., се появява прочутият “Път от варянгите до гърците”. Реката Днепър замества р. Волга, а Киев, предишният хазарски гарнизон на брода на Днепър, се обособява във втората част на десетия век като един обещаващ сателит на новата икономическа столица на света - Константинопол. Около 930 г., княз Игор от Волго - Рус ханската династия завладява Киев. 4. Има поне три периода в историята на Каганите от Рус: Волжската фаза (около 839-930 г.); Днепърският стадий (около 930-1036 г.) и Киевският период (1036-1169 г.). През време на първите две, русите са владеели по-скоро народи, отколкото конкретни територии. Те са елиминирали свои конкуренти, когато е било необходимо (като полокските Юлфингар), налагали са данъци и са контролирали търговските средища покрай двата главни международни пътя: 1) търговските пътища, реките Волга и Двина, важни през деветия век и първата половина на десетия век, с тяхните два клона на ислямско-съсредоточена търговия - българската и Итил; и 2) Днепърският търговски път от десетия век, от варянгите през Киев до гръцкия Константинопол, по онова време, центърът на международната икономика. Третият, или Киевският период, бележи началото на културната консолидация на Рус и опитът за неговата национализация. 5. След 1036 г., Киевският владетел Ярослав разгромил печенегите (номадските наследници на хазарите) и установил своя версия на римския imperium, сега с център в Св. София в Киев. Той възприел църковно-славянския език (който, в следствие от разгрома на дунавските българи, се е оказал отново без притежател) като свещен език на царството. Ярослав, в същото време, започнал трансформацията на Рус в териториална държава, състояща се от земите на Киев, Чернихов и Переяслав. Изразът "Рус и русская земля", след това, се появява във втората част на ХI век и началото на ХII век с новото, специфично значение на южна Русия (днешна Украйна). Чак сега и по това време, се състои и културна революция. Трансформирана от мултиетническа, мултиезична и не-териториална общност с “ниска/нисша” култура (basse culture), Киевска Рус бе надарена с нова “висока” култура (haute culture), основана на един чужд, писмен и осветен славянски език (традиционно известен като църковно-славянски; старобългарски под руска редакция) и, в резултат, се появява на сцената на източноевропейската история. Това разрешение на въпроса, чрез който Киевска Рус се въздигна като политически и религиозен център, изглежда много логично, тъй като, след падането на независимата Долнодунавска българска държава, нейната църква и славянски обряд, с един относително солиден брой от църковни и държавни “политически” творби, бяха оставени без притежател. Следователно, е станало възможно за Киевска Рус да придобие веднага една културна съставка, без да се страхува от загуба на идентичност. Така, Руският ритуал (русс’кий язик) започна със един славянски свещен език и с писменост - кирилица (съществуваща от 915 г.). Този славянски Рус обичай се превърна в основата на “национализацията”, или на смесването на славянски полски и не-славянски руски елементи в една Рус земя (русская земля), която стана постоянното селище на Рус, специално на територията на Киевските, Черниховските и Переяславските държавици, т.е. - на централно-украинските територии. Дотогава Рус е била само една чуждестранна управляваща класа, основана на една примитивна администрация, съставена от морски и речни номади, които периодично са събирали данъци (полюдие) за своя принц, но не са били свързани с никаква територия. За да си придаде християнска легитимност, за династията на княз Ярослав е било необходимо да се възроди култът на неговите полубратя Борис и Глеб. Въпреки, че са били убити в една обикновена битка за власт, тези двама сина на една българска принцеса бяха канонизирани от киевския митрополит Йоан, самият той българин, почти веднага след тяхната смърт (около 1020 г.). Ярослав, подобаващият основател на Руската династия, успя да наложи своя нов имидж като един добър брат, който отмъстил за смъртта на светите невинни (въпреки че сигурно сам е бил замесен в техните убийства) и да поеме за себе си и за своята династия харизмата на Св. братя Борис и Глеб. Той заповядал “новия празник на руската земя”, в чест на Борис и Глеб да бъде празнуван на определен ден. На този ден в 1072 и 1115 г., по повод на пренасянето на свещените останки на тези светии, са се състояли масови “всенародни” манифестации. И при двата случая, манифестациите са били използвани за публикуването на оригинални летописни колекции, създадени специално за случая в първия интелектуален център в източна Европа - Пещерния манастир на Киев. Чак сега, в своя киевски период, с реализацията на своето собствено историческо съзнание, Рус се появява като легитимна историческа общност. V. Заключение Двувековният спор между норманисти и анти-норманисти се оказа в невъзможност да реши проблема за произхода на Рус. Затова, тук, той бе заменен с друга теория, основана изключително върху исторически критерии и поставена в по-широкия контекст на универсалното развитие. В VIII - IХ век, се появява една мултиетническа, мултиезична, обединена социална и икономическа общност (с култура от “нисш” тип), представена от морското и търговско общество от Балтийско море и присадена от носителите на културата на Средиземно море. Бяха необходими повече от два века за мултиетническите и мултиезични комерсиални авантюри на някои търговски компании и морски номади да изградят политическата структура и харизмата, свързани с империите на степта и да се трансформират в една християнска и езиково славянска висша култура, която постигна Киевска Рус. превод от английски: д-р Никола Алтънков преводът е извършен по статията на О. Притцак “The Origins of Rus", отпечатана в списание АВИ-ТОХОЛ, книжка 8, 1997, стр. 41-51 Януари 2000 Текстът тук е редактиран от ISTORIK. (от моя прескромност, така да се каже)

Морската традиция в атлантическата част на Световния океан възниква още през Древността. Първите цивилизации, чието съществуване е в пряка зависимост от морските комуникации, са финикийската и древногръцката (елинската), които възникват по бреговете на Източното Средиземноморие. Впоследствие, те изиграват значителна роля за развитието на целия средиземноморски басейн, осигурявайки базата за развитието на Римската империя, Картаген и Арабския халифат. Сред тях обаче единствено финикийският Картаген се развива като типична морска сила. Значително по-късно, в диагонална противоположност на Източното Средиземноморие, възниква друг център на морската сила - Северозападна Европа. Първата значима морска сила в този регион са викингите (норманите). Те произхождат от полуостров Ютланд и южната част на Скандинавския полуостров. Първоначално, обитават крайбрежията на Балтийско, Северно и Норвежко море. През IХ-Х в. разширяват своята сфера на морско влияние в югозападна и северозападна посока, като достигат бреговете на Британските острови, днешна Северозападна Франция, Фарьорските острови, Исландия, Гренландия и дори до бреговете на Северна Америка. На изток, викингите навлизат в съвършенно други - континентални географски условия. В Източноевропейската равнина, те са известни под името варяги, а основните направления на предвижването им следват долините на реките Висла - Днестър, Двина-Днепър (към Черно Море) и Волга (към Каспийско море). Тук, те предизвикват първото политическо обединение на източните славяни (антите) и изграждат аристократичния и династическия елит на Киевска Рус. Според Mackinder, резултатът от техните континентални действия в Източноевропейската равнина е ограничен, тъй като силата им е ефективна само в близост до водните пътища. За нуждите на настоящото изследване, от по-голямо значение е проследяването на западния, морския вектор от експанзията на викингите, който през следващите векове ще се окаже основен, при формирането на съвременната атлантическа геополитическа традиция и геостратегическа концепция. Вярно е, че с придвижването на северозапад и особено - на югозапад, географският субстрат на атлантизма непрекъснато се променя от природна и етно-социална гледна точка. Относително по-топлите южни брегове предлагат много по-широките стопански възможности и предизвикват значителни обществено-икономически трансформации. Важна роля, при формирането на социално-икономическия облик на тази част от континента, през ранното Средновековие, изиграват и заварените германоезични и романоезични племена. Трябва обаче да се отчита, че, в изследването, се акцентира върху прпроследяването, не толкова на етническата, колкото на геополитическата приемственост между викингите и техните атлантически наследници - преди всичко в лицето на Великобритания и донякъде - на Нидерландия, Франция и Белгия. Що се отнася до “мимолетното” морско атлантическо и дори мондиално (световно) могъщество на Португалия и Испания, то, в случая, става въпрос за неуспешен опит да се реализира на световно ниво антично-ранносредновековната средиземноморска геополитическа традиция. Нейните следи, днес, можем да открием единствено в католическа Южна Америка, частично - в Африка и символично - в Азия. С много по-голям географски обхват, продължителност и сила на влиянието, в световен мащаб, се характеризира нордическият, протестантският център на силата, възникнал в Северозападна Европа и разпрострял се в различна степен върху всички континенти и морски акватории без изключение. Началото на европоцентризма в глобалните политически процеси обикновено отбелязваме с плаванията на Бартоломео Диас, Христофор Колумб, Васко да Гама и Фернандо Магелан. В сянката на техните открития остават пътешествията и завоеванията на Джон Кабот, Жак Картие, Стивън Бароу, Джон Хокинз, Мартин Фробишер, Френсис Дрейк, Кристофър Нюпорт, Хенри Хъдзън, Томас Делауер, Абел Тасман, Пиер Радисон, Робер Ласал, Уилям Дампир, Джон Байрон, Луи Бугенвил, Жан Сюрвил, Джеймз Кук, Жан Лаперуз и др. Трябва да се отбележи, че именно те маркират пътищата на бъдещите колониални империи, сред които най-голяма роля за световната политика през ХVIII-ХХ в. изиграва британската. “Революцията, започната от великите мореплаватели на колумбовото поколение - пише Mackinder (1904) - дарява християнството с възможност за най-голяма подвижност на силата, с една дума - с неограничена подвижност. Непрекъснатото водно пространство на океана, свързващо разделените и островните земи, е географското условие, на което се основава теорията за единството във владението на морето и е територията на модерната военноморска стратегия и политика. “Нови Европи” са създадени в незаетите земи. Открити сред водите, те са онова, което са били Британия и Скандинавия в по-ранно време.” Геополитическата същност на атлантизма и мондиализма в периода от края на ХV в. до началото на ХХ в. се дешифрира с развитието на европоцентризма в световната политика. Всъщност, главният атлантически геополитически потенциал на Стария континент e концентриран основно в неговата западна част, в една своеобразна дъга, маркирана от Пиринеите, Франция, Британските острови, Белгия, Нидерландия и Скандинавия. Останалата част от романските и германските народи, както и славянският свят в Европа играят ролята най-вече на демографски донор при заселването на Новия свят. Процесът на зараждане и развитие, както и кулминацията на европоцентричния период от развитието на атлантизма и мондиализма е сполучливо анализиран от Пантев и Гаврилов (1994), според които “историята на модерния свят не е само история на Европа, но е история на неговата европеизация”. Водеща роля в този процес играе Великобритания. Това важи с особена сила за периода ХVIII-ХIХ в., когато страната започва да упражнява глобално морско господство, а Лондон става световен политически и икономически център. Въпреки това, според Бжежински (1997), Великобритания не става действителна глобална сила. Така, например, тя не успява да установи контрол над Стария континент, а само да балансира неговата разнородна вътрешна политическа сила.

Ценна помощ за разчитане на готската "визитна картичка" по българските земи може да ни окаже съдбата на една друга древногерманска племенна общност, оставила трайни следи в историята на славяните. Става въпрос за норманите, които поставят началото на руската държавност. Известно и общоприето е в историческата наука, че норманите, наричани още викинги или варяги, предци на днешните скандинавски народи, са родоначалници и на руската държава. Този факт е отричан, по политически и идеологически съображения, единствено от болшевишката марксистко-ленинска историография и нейните подражатели в съседни страни. През VIII-Х в. норманите, по подобие на германците от източната и западната група две-три столетия по-рано, започват ново преселение. За разлика от своите предшественици те си пробиват път не по суша, а по морета и реки. Норманските нашествия засягат крайбрежните територии на цяла Западна Европа, от Франция и Англия до Италия и Сицилия. Норманите не се задоволяват само с грабеж, но се заселват трайно в някои области и създават държави, които бързо се интегрират в политическия живот на Западна Европа. Норманската експанзия не подминава и Източна Европа. Като съчетават търговията с войната - две области, в които са особено изкусни - шведските нормани си проправят път от Балтийско до Черно море по течението на р. Днепър, известен в старите славянски летописи под името "из варяг в греки". Със своите лекоподвижни плавателни съдове, които умеят да пренасят и по сушата между две реки, варягите установяват търговски отношения с Византия, редувани понякога с грабителски набези. Норманските военни гарнизони, търговски станции и колонии по пътя между Балтийско и Черно море се превръщат в ядра, около които постепенно кристализират първите държавни формирования на източните славяни, лишени дотогава от политическо единство. В средата на IХ в. славянските племена в Северна Русия се обединяват за пръв път около варягите на Рюрик и така възниква Новгородското княжество. В следващите десетилетия такива варяго-славянски княжества възникват и на други места, докато през 882 г. Олег със своята дружина успява да ги обедини политически в една обща държава със столица Киев. Новата държава получава името Рус т. е. Русия (Россия). Шведските нормани, които се самоназовават варяги, са наричани от своите най-близки съседи, фините, с името "Рос" (Rotsi, Ruotsi, Ruossi). Този етноним преминава у източните славяни, а чрез тях се разпространява сред гърците и арабите. Естествено е новата държава да приеме името на своите основатели, така както и основаната от Аспаруховите българи държава се нарича България. Такава е и етимологията на р. Рось, десен приток на Днепър, недалеч от столицата на Киевска Рус. Славяните се намират в пряк контакт с източногерманската племенна група още от началото на новото летоброене, когато започва нейното преселение от южната част на Скандинавския полуостров към Северното черноморие. Славянският елемент участва в големия племенен съюз на остготите през IV в. и е един от носителите на т. нар. "Черняховска култура", позната в археологията. След преселението на готите към Западна Европа, славяните се настаняват в освободеното от тях пространство. Първите славянски нападения на Балканския полуостров датират от V в. От средата на това столетие започва и постепенното усядане на южнославянски племена на юг от Дунава. От началото на VII век славяните стават пълновластни господари на полуострова и го населват, макар и с различна плътност, от Дунав до Пелопонес и от Черно море до Адриатика. Новите завоеватели заемат най-плодородните земи, главно около реките и езерата, с каквито са привикнали и в старите си обиталища, а завареното население е изтласкано в планините. Славянското заселване на Балканите съвпада с времето, когато Йорданес прави цитираното описание на готите на Вулфила в своята "История на готите". Когато новите завоеватели установяват първите контакти с мизийските готи, сигурно остават немалко изненадани, че толкова далеч на юг се натъкват на народ, който отдавна и добре познават и когото са привикнали да наричат с името "Рос". И сякаш за спомен от тази среща с готите на Вулфила, като обсебват земята им, наричат протичащата сред нея река с тяхното име. Днес всеки може да я открие на географската карта. Река РОСИЦА, най-големият ляв приток на Янтра, протича точно в средата на същата онази обширна плодородна равнина, в която някога са се издигали стените на Никополис ад Иструм, а днес се белеят само развалините му край с. Никюп. Точно там, където в продължение на поне два века и половина са живели готите на Вулфила! Макар да звучи красиво на български, името "Росица" не е славянски хидроним и не произхожда от роса, кавото е разпространеното убеждение. Впрочем той не се среща толкова често и в българската топонимия. Например, днес в България има 12 селища, в чиито названия присъства коренът "РОС", от рода на Росен, Росеново и Росица, но с едно изключение всички са модерни селищни имена, заменили след 1934 г. стари турски наименования. Не е този случаят с р. Росица. Нейното автентично наименование, известно още от средновековието, е РОСИТА. По-късно, с подмяната на звука "Т" с "Ц", е постигнато етимологично преосмисляне, по-близко и разбираемо за славянския светоглед. Но общият корен остава, като спомен за някогашните обитатели, наричани от славяните "рос", от съвременниците на Йорданес "малоготи", а от учените мизийски готи или "мезоготи". Тази визитна картичка на готите присъства и в един много популярен епизод от българската история. В края на 860 г. Кирил и Методий са натоварени лично от византийския император Михаил III с важна църковна и дипломатическа мисия при хазарите в Северното черноморие. В гр. Херсон на Кримския полуостров Кирил намира евангелие и псалтир, написани с "рошки букви". Открил и човек, който говорел същия език и можел да чете тези букви. Той научил и Кирил да чете и разбира "рошките" писмена. Въпросът за произхода и езика на тези книги е дал живот на много научни дискусии. В българската историография дълго време господстваше тезата, лансирана и поддържана от съветската историография, че тези "рошки букви" са някаква самобитна руска писменост, предшестваща азбуката на Кирил и Методий. Днес никой сериозен български учен не поддържа тезата за техния руски (сиреч съветски) произход. Някои са склонни да приемат, макар само на основата на хипотетичното предположение, че може би става въпрос за сирийски книги. Много по-логично и вероятно обаче изглежда предположението, че тези "рошки книги" са част от преводите на Вулфила, запазени като исторически паметник въпреки арианския си произход. Във всеки случай точно това становище отстоява и един български учен, в чийто авторитет никой досега не се е усъмнил - Иван Снегаров (1883-1971), завършил духовна академия в Киев преди болшевишката революция, дългогодишен преподавател по църковна история в Богословския факулет на Софийския университет и редовен член на БАН още отпреди деветосептемврийския преврат, а впоследствие пръв директор на Института за история при БАН. В своя лекционен курс той пише онова, което десетилетия е преподавал на студентите: "Едва ли може да се поддържа, че тези свещени книги представлявали нормано-руски или славяно-руски превод, извършен към половината на IХ в. По-вероятно е, че те били готски ръкописи и събеседникът на Константин-Кирила бил християнин варягорусин". Никак не е било трудно през 860 г. в Крим да се открие човек, който знае да чете готски (рошки), след като чак до Х в. там съществува Готска епархия, подчинена на Цариградската патриаршия. Впрочем Кримският полуостров, средоточието на готския племенен съюз при Северното черноморие, е още едно от местата, наред с поречието на Росица в Северна България, където остава трайно уседнало готско население векове след преселението на основната маса на източногерманските племена към Западна Европа. През IХ в. към кримските готи се присъединяват норманите или варягите, които по произход и език са много близко до тях - та нали и едните, и другите споделят обща прародина - южната част на Скандинавския полуостров. За тях Иван Снегаров, позовавайки се на руската дореволюционна книжнина, казва: "Поради сходството на езика им, готи и варяги били смятани за един народ и дори ги наричали с общо име руси". Истината, която вече не трябва да се премълчава е, че готите имат място в българската история, което сами са отвоювали и което историческата наука трябва да признае. Иначе е малко странно да търсим и намираме български следи в Италия от еднократното поселение на една прабългарска дружина, а да не откриваме следи от вековното пребиваване на готите по българските земи. Светослав Елдъров

Викингите на Балканите В самия край на VIII и в началото на IX век, Скандинавският полуостров (Scandia – “прекрасен остров”) на няколко пъти изригва войнствени етнически групи, които, с цел грабежи, войни и търговия, се спускат покрай бреговете на Западна и Южна Европа, а по-късно – и по източните части на европейския континент. Византийските и източнославянските извори ги наричат “варяги”, а повечето западноевропейски извори – “викинги” и “нормани” (северни хора, хора от Севера). Безпримерни авантюристи, смели моряци и победоносни воини, те силно повлияват, а, в някои случаи, и коренно променят съдбата на цели народи, области и държави в средновековна Европа. На първо място, те променят своята собствена съдба. Оформят се нови европейски държави – Дания, Норвегия, Швеция. През IX – XII век, те променят политическата география на Франция (Норманско херцогство), на Англия (т. н. Област на датското право) и на Южна Италия (Сицилийско кралство на норманите). Според руската летопис “Повесть временньiх лет”, в средата на първата половина на IX век или малко по-късно, варяги създават Киевска Русия и управляват “Горната Русия” (Новгород). След няколко победоносни похода на киевските варяго-руски князе Светослав (945-972) и неговия син Владимир (980-1015), загива изтерзаният от вътрешнополитически междуособици Аварски каганат. Вследствие от дунавските походи на княз Светослав през 968 г. и 969-971 г., и настаняването му в българската столица Велики Преслав, византийският император Йоан Цимисхий (969-976) организира, през 971 г., “освободителен” поход, насочен срещу него. Този поход води до началото на края на Първото българско царство, който настъпва през 1018 г. Викингите са откриватели и колонизатори на Исландия и на Гренландия. Вероятно, те са стъпили и в Северна Америка. Кои са пътищата, по които скандинавците достигат до Балканите? Първият, очертан от варягите-руси е т. н. “Путь из варяг в греки”, споменат в “Повесть временньiх лет”. По бурните води на днешното Балтийско море и на северните реки, те достигали до р. Днепър и, оттам - до Черно море. Този път е и най-краткият. Вторият е по Средиземно море и е прокаран от норманите. Пътят на варягите от Северна Европа през източноевропейските степи към Константинопол е описан подробно от византийския император Константин VII Багренородни (913-959) в съчинението му “За управлението на империята”. Там се споменава, че варягите преминавали по брега на Черно море и така достигали до византийската столица. От историческите извори знаем за множество походи на варягите към столицата на Византийската империя, проведени през годините: 838 (?), 842, 860, 907, 911, 941, 943, 944, 969-971, 988, 1024, 1043. Походите са предимно търговски или военни, рядко – дипломатически. Според изворите, тези походи са били извършвани с корабите на варягите, наричани от византийците “моноксили”, т.е. – (лодки?) еднодръвки. Понякога, походите към Константинопол са засягали и други области на Балканите. Например, след проваления поход на варяжкия княз Игор /със скандинавско име Ингвар/ (912-945), през 943 г., неговите печенежки съюзници са овъзмездени, като им е било разрешено да нападнат земите на днешна Добруджа. Византийските извори доста обширно отразяват двата похода (през 968 г. и 969-971 г.) на киевския княз Светослав на юг от р. Дунав. Всичко започнало след вдна дипломатическа инициатива на византийския император Никифор II Фока (963-969), целяща да накара варягите (хронистът Лъв Дякон ги нарича “рос”) да нападнат българите от североизток. Императорският пратеник – патриций Калокир – склонил княз Светослав да нахлуе в Дунавска България. През 968 г., бил осъществен първият поход. Варягите-руси преминали р. Дунав и не само разгромили граничните постове и армията, която българите изпратили срещу тях, но успели да превземат и 80 български крепости. Обаче, съвсем скоро, им се наложило да се завърнат в столицата си Киев, за да я защитят от печенегите – съюзници на българите. Вторият поход започнал през следващата година (969). За кратко време, Светослав покорил източните земи на българското царство. Той оствил в Преслав управляващия български цар Борис II, но военната власт в българската столица преминала в ръцете на един от варяжките военачалници – Свенкел/Свенелд (Свен). Самият Светослав се установил в крепостта Дръстър (дн. Силистра). Обединени българо-варяжки войски нееднократно нахлували във византийски територии, дори достигнали до Филипополис (дн. Пловдив). Последвалите събития са доста трагични за българското царство. Новият византийски император Йоан I Цимисхий (969-976) оглавил един “освободителен” поход, целящ да прогони варягите от българските земи. Българската аристокрация била разединена, не знаейки кого да подкрепи – законния български цар или някой от “приятелите” на България – княза или императора... Йоан I Цимисхий успял последователно да превземе Преслав и да обсади Дръстър. След няколко сражения, принудил киевския княз и неговите воини да се оттеглят от българските земи. На връщане от Балканите, някъде по р. Днепър, войнственият Светослав загинал в сражение с печенегите. А “верния приятел на българите” – византийският император – завладял източните земи на българското царство. Освен походите, най-значимо е присъствието на варяги и нормани, като наемници, във византийската армия. След покръстването на Русия (в 988 г.), князът-кръстител Владимир I изпраща в Константинопол т. н. “варяжки корпус”, състоящ се от ок. 6 000 д. Отряди от този корпус участват във военните действия на византийския император Василий II Българоубиецът /кръстител на Русия/ (976-1025) срещу българския цар Самуил (976-1015). Наемническата служба във византийската армия е била доста примамлива. Освен варяги, през Киевска Рус, по пътя “из варяг к греки”, от северните страни Дания, Норвегия и Швеция, в столицята на Византия – Константинопол (наречен в скандинавските саги Миклагард – “град на Михаил”) се стичали и нормански аристократи, и обикновени войници. Логичен е въпросът: Какво ги привлича тук? От една страна, наемниците получават високо месечно възнаграждение – около 30 солида (златни монети). Отделно от високата заплата, съществуват неограничени възможности за самостоятелно забогатяване - чрез заграбване на военна плячка, чрез участие в грабежи и в преврати. За сравнение, минималният месечен доход на едно стратиотско имение е 12 солида. От друга страна, като наемници, те са били част от най-богатата, по онова време, държава и се намирали в центъра на светския и политическия живот в нейната столица. Нека не забравяме, че те трупали безценен военен опит, участвайки във войните на Византия срещу много от нейните врагове. Най-известният скандинавски наемник на византийска служба е вождът на “варяжкия корпус” при византийските императори от 1034/1036 до 1043 г., по-малкият брат на норвежкия крал св. Олаф (1016-1030) – бъдещият норвежки крал (1047-1066) и основател на гр. Осло – Харалд Хардрад Суровият, наричан в литературата “последният от конунгите-викинги”. Начело на отряд от 500 воини, норвежкият принц се сражава срещу арабите в мала Азия и в Южна Италия. Участва и в потушаването на българското въстание, начело на което стои Петър II Делян, в 1041 г. (Край крепостта Острово била разбита войската на ослепения Петър II Делян, който попаднал в плен.) Според скандинавските саги, той е главно действащо лице в тези събития, поради което получава прозвището “Опустошителят на България” (“Bolgara brennir”). Плячката, с която той се завръща в родината си, била много голяма и тежка – трудно я повдигали 12 здрави младежи. Последният варяго-руски поход срещу Константинопол е през 1043 г. Оглавяваната от княз Владимир Ярославович войска претърпяла голям морски неуспех. Част от войската, начело с воеводата Вишата, се връщала по суша и (византийският хронист Йоан Скилица споменава, че) “срещу тях, по крайбрежието на т. н. Варна, излязъл вестът Катакалон Кекавмен, който бил управител на селищата край р. Истър”. Варягите-руси били разбити. Около 800 д. били взети в плен и отведени в Константинопол. След 70-те години на XI в., варяго-руските дружини в императорската гвардия са изместени от нормано-английски такива. Вероятно, с тези нови северни пришълци е свързано едно почти неизвестно явление, случило се по времето на император Алексий I Комнин (1018-1118) – заселването на нормани в Северна Добруджа, в края на XI век. Те нарекли тази земя “Нова Англия (“New England”), но, по неизвестни причини, не се задържали дълго тук. Последните данни за присъствие на по-късни следовници на скандинавски воини на Балканите са свързани с нашествията в западната половина на полуострова на италианските нормани, водени от Робърт Гискар и Боемонд Тарентски, в края на XI-XII век (особено тежък удар за Империята било опустошаването на градовете Драч и Солун, през 1185 г.), както и - с преминаването на кръстоносните армии през балканските земи, по пътя им към Ерусалим, по време на Кръстоносните походи, насочени натам. По пътя си към Константинопол, норманската войска грабела добитък, унищожавала селища на еретици, дори се стигнало до сблъсък с византийската армия, която трябвало да ги посрещне и да ги екскортира до византийската столица. Ползата за византийците от Първия Кръстоносен поход била, че придобили без бой Никея, само защото постигнали уговорка с началника на гарнизона да пусне византийската армия вътре. Не било разрешено на кръстоносците да плячкосат града или давземат пленници, които да върнат срещу откуп. В Светите земи, Робърт и Боемонд създали Антиохийското княжество, което просъществувало 170 години - от 1098 до 1268 г. Стратегическият град Антиохия бил превзет от кръстоносците, с помощтта на жителите му. После, издържал една арабска обсада. Щом градът станал отново християнски, норманите решили да не спазят уговорката си с византийците – да им предават завладените от арабите бивши византийски градове и крепости - и задържали Антиохия за себе си. Създаването на Едеското графство на Бодуен Булонски (което просъществувало 46 години - от 1098 до 1144 г.) и на Антиохийското княжество на Боемонд Тарентски дали основание на всеки благородник, водещ своя армия в Светите земи, да потърси начини да се сдобие със свои собствени земи. Още при Първия Кръстоносен поход, кръстоносците подменили главната цел на похода – да защитава християните. Целта им вече била да защитават своите лични интереси. Бодуен и Боемонд останали да защитават новата си собственост, а Танкред продължил с останалите - по пътя към Ерусалим. Той завладял два града в Галилея - Тиверия и Назарет. --- Харалд Хардрад, освен, че помагал на византийците (като началник на корпус от норвежки наемници) да смажат въстанието на Петър Делян, се опитал да помага и на Вилхелм Завоевателя - в неговата кампания за завладяване на англосаксонска Англия. Но там се опитвал да проведе солова акция, да се направи на велик, ама англите и саксите (всъщност, те са германски племена, които претопили английските келти) му "разказали играта".

Препоръчителна литература: 1. Валери Йотов. Викингите на Балканите, Варна, 2003. 2. В. Йотов. Въоръжението и снаряжението от българското средновековие (от кр. на VII до XI в.). Варна, 2003. 3. В. Гюзелев. Средновековна България и Скандинавия през IX-XV век – In: Викингите – мореплаватели, откриватели, създатели. София, 2002, стр. 27-67. 4. Г. С. Лебедев. Епоха викингов в Северной Европе. Ленинград, 1985. 5. Г. Ф. Корхузина. Из истории древнеруского оружия XI-го века. In: Советская археология, 1950, т. XII, цтр. 63-94. 6. А. Н. Кирпичников. Древнерусское оружие, I: Мечи и сабли IX-XIII в.в., Ленинград, 1966. 7. П. Гатев. Северната крепостна стена на вътрешния град на Преслав, по данни на археологическите разкопки (1973-1977). In: Плиска-Преслав, 4, 1985, стр. 189-199. 8. A. Ruttkay. Waffen und Reiterausrustung des 9. bis zur erstern Halfte des 14. Jahrhundert in der Slowakei. In: Slovenska Arheologia, 1, 1975, XXIV, 2, 1976. 9. E. Oakeshott. Records of the medieval sword. Woodbridge, 1991. 10. J. Petersen. De norske vikingesverd. Kristiania, 1919 11. P. Paulsen. Schwertortbander der Wikingerzeit. Ein Beitrag zur Fruhgeschihte Osteuropas. Stittgart, 1953. 12. Les Vikings… Les Scandinaves et l’Europe, 800-1200. Paris, 1992. 13. G. Atanasov. De la semantique et de l’origine des hachettes-ammulettes des terres Bulgares du Nord-Est. In: La culture et l’art dans les terres Bulgares, VI-XVII s. Sofia, 1994, p. 76-80. 14. Х. Ловмянский. Русь и Норманньi. 15. Арон Гуревич. Походьi викингов. 16. Алън Бинс. По пътищата на викингите. 17. Johannes Bronsted. The Vikings. 18. A. H. Johnson. The Normans in Europe. 19. Gwin Jones. A history of the Vikings. 20. William Kapelle. The Norman conquest of the North. 21. P. Sawyer. The Age of the Vikings. 22. Jacqueline Simpson. The Viking world. Има и две занимателни български книги-игри на тази тематика, чийто автор е Майкъл Майндкрайм. Viking's age page http://www.ravensgard.org/gerekr/norse.html

Светът на викингите Първите по-организирани кралства в Скандинавия се появяват в периода между X и XI век. Дотогава, населението на Швеция, Дания и Норвегия носело общото название “нормани”. Никой от тях не се чувствал поданик на някоя държава, а само - на част от своето владение или на област, включваща няколко владения. Названието “викинг” не е наименовамие на племе или на народ. Има много спорове относно неговия произход. Според най-разпространената хипотеза, изказана от шведския учен Аскеберг, думата “викинг” има за корен глагола “vikja”, който означава “отклонявам се”. Като “викинг” се определя човек, който е отплувал от дома, напуснал е родината си, в търсене на плячка. В езика на самите нормани, изразът “отплувам на викинг” е означавал “заминавам на пиратско пътешествие по море”. Норманите живеели в домове с приблизителни размери 30 на 8 метра. В тях имало едно голямо помещение за живеене и няколко по-малки, служещи за складове. В градовете, тези домове били групирани по 4, като всяка такава група образувала квадрат. В един дом-владение живеели: господарят на дома, наричан “бонд”, неговото семейство, свободни хора, които му служели – срещу подслон и храна. В къщата живеели и известен брой роби. (Робството било една от греховните тайни на епохата.) Господарят можел да подари свободата на някой от своите роби, като израз на особено благоволение. Робът можел и да се ожени, но децата му си оставали роби. Земята била бедна и неплодородна. Ето защо, повечето владения се занимавали със скотовъдство. Други източници на храна били ловът и риболовът. Нерядко, норманите трябвало да се спасяват от гладна смърт с жестоки, от наша гледна точка, практики. Те убивали своите роби, които не били повече в състояние да се трудят. Новородените деца, които били недъгави, били изоставяни в гората. Същата участ ги очаквала и, ако храната не достигала. Старците сами грабвали оръжие и търсели смъртта си в лов или в сражение. Според вярванията на викингите, доблестната смърт им осигурявала място във Валхала - небесния дворец на техния върховен бог Один. Всъщност, резултатът от тези “варварски” практики бил намаляване на гърлата, подлежащи на редовно хранене. Трудните условия за живот били основната причина за нашествията на норманите в Европа, както - и за тяхното участие в Кръстоносните походи. През лятото, младежите от владението можели да се включват в походите за търсене на плячка на юг. Завръщайки се от успешен рейд, те печелели слава и уважение. По време на тези походи, норманите се занимавали не само с пиратство, но – и с търговия. Няколко по-близки владения образували област. Спорните въпроси се решавали на областен съд, наречен “тинг”. При възникване на спорен въпрос, едната страна трябвало да се яви във владенията на другата и публично да я предизвика на съд. После, от владение на владение, се предавала стрела – знак за събиране на тинга. На него присъствали бондовете от областта и всеки от тях имал равен глас с останалите. Тинговете се провеждали при пълнолуние, на някое място, считано за свещено. Там всички отивали въоръжени, но всяко кръвопролитие било забранено. Всичко това звучи твърде хубаво, за да бъде изцяло вярно. В действителност, по-могъщите бондове често упражнявали натиск върху останалите, за да се приемат решения, които са им изгодни. Понякога, оскърбеният прибягвал до кръвно отмъщение и личната вражда прераствала в родова, което водело до смъртта на много хора. Затова, твърде често, онзи, който пренебрегвал решението на тинга, бивал прокуждан от областта. Над няколко владения властвал боен вожд, наречен “конунг”. Донякъде, той напомнял средновековен феодал. Сагите донасят до нас сведения за могъщи конунги, чиято власт би могла да се сравнява с кралската. В края на X век, пратеник на френския крал попитал отряд датски викинги за името на техния господар. А те му отвърнали: “Няма господар сред нас! Всички сме равни.” Все пак, норманите признават върховната власт на бонда, във владението, и на конунга, в областта, както и – на тинга – пак в областта. Конунгът поддържал дружина от въоръжвни мъже и живеел на издръжка на владенията, които му се подчинявали. Освен това, той изисквал от всеки свободен човек, годен да носи оръжие, да притежава и поддържа следното защитно и нападателно въоръжение: шлем, щит, лък и стрели, копие и брадва или меч. По-богатите нормани, по време на сражение, носели метални ризници – плетени или плочести. Бедните трябвало да се задоволяват с кожени ризници или да разчитат единствено на защитата на своя щит. Шлемовете също се делели на кожени и метални. Понякога, воините привързвали дръжката на меча или на брадвата с кожен ремък към китката си, за да не изпуснат оръжието си в битка. Брадвата била характерно за норманите оръжие. Тя имала желязно острие с трапецовиден или пирамидален тил. Била украсявана със сребърна и/или с медна украса (примерно – свързани кръгове, затварящи стилизирано изображение на двойка птици с приближени една към друга глави; двойка животински глави; дракон; две змии; “S”-видни спирали; човешка фигура в цял ръст със спуснати край тялото ръце; четирикрако животно; кръст – на пирамидалния тил). Норманите можели да правят железни мечове, но повече ценяли франкските такива, защото последните били по-добри. Те можели да се закупуват от търговските центрове: Квентовик – на франките, Дорестад – на фризите, Бирка – на самите нормани, а също – и от други, по-малки търговски центрове. Жените съвсем не били онеправдани в норманското общество. Човек можел да познае девойката по свободно падащите й коси. Омъжените жени носели косите си прибрани и вързани. Когато някой викинг искал девойка за своя съпруга, той плащал “брачна цена” на нейния баща. А в деня след сватбата, булката получавала дар от мъжа си и зестра от своя баща. Разводът не бил нещо необичайно и можел да бъде поискан и от двете страни. Все пак, жените не били съвсем равноправни. Например, ако в къщата имало гости, женската част от семейството на бонда изчаквала мъжете да се нахранят. За възмъжаването на младежите спомагал обичаят за размяна на “храненици” между отделните владения. Обикновено, като храненици отивали синовете на бонда, а по-рядко – синовете на някои от свободните хора във владението. Храненикът живеел известно време в новото си семейство. По-късно, той можел да разчита на помощта на тези хора, сякаш те са му кръвни роднини. Размяната на храненици спомагала и за укрепването на връзките между владенията. Скандинавската митология е богата на богове и на тайнствени същества. Главни богове на скандинавския пантеон са Один и Тор. Один бил могъщ, мъдър, и хитър. Обликът му се променял спрямо ситуацията. Можел да бъде воин, мъдрец, поет... Тор бил богът на бурите и на гръмотервиците. Бил изобразяван със страшния си чук, с който разбивал главите на враговете си. Много разпространени били амулетите от желязо, сребро и злато, изобразяващи чука на бог Тор, закачен на верижка от преплетени метални халки. Викингите прекосявали огромни морски пространства с корабите си. От скандинавския полуостров, те се прехвърлили към Исландия, Гренландия и Британските острови. Според сагите, техни кораби достигнали до крайбрежието на Америка, но тя била твърде далече, а и местните жители били враждебно настроени към пришълците. Спускайки се по плавателните реки, викингите прекосявали цяла Европа, като, понякога, се налагало да носят корабите си, за да преминат разстоянието от една плавателна река в друга. На носа на кораба викингите слагали драконова глава, а на кърмата – драконова опашка. Наличието едновременно на платно и на гребла правело корабите маневрени. За още по-голямата им маневреност допринасяла и формата на корабите, които били заострени и в двата си края. Като ориентири в открито море служели звездите, но сагите говорят и за “камък-водител”. Според теорията на Нилс Уинтер, уредът бил предшественик на компаса и представлявал парче магнит, плуващо в дървена чаша, пълна с вода. При погребение на знатен воин, корабът му бивал заравян в звмята заедно с него, така че носът му да сочи към морето. Липсват археологически доказателства за ритуални погребални изгаряния на кораби – често показвани във филмите. Сред викингите се зародило явление, наречено берсерк. Хората, обладани от берсерк, били наричани “берсеркери”. Човек не се раждал берсеркер, а ставал такъв съвсем внезапно, по време на битка. Изправен срещу лицето на врага, берсеркерът сякаш полудявал. Той започвал да надава крясъци и животински звуци и захвърлял щита и доспехите си на земята. Останал въоръжен с един меч, с два меча, с една дълга брадва или с две къси брадви, той се нахвърлял самоубийствено срещу враговете си, без да мисли за своята защита. Берсеркерите живеели в битките. Извън тях били вяли и апатични. Заради своята безумна смелост, те били смятани за закриляни от самия Один. Всъщност, тайната на “полудяването” на берсеркерите се криела в чая от татул, който те пиели, преди да влязат в битка. Татулът е отровно растение, но, както са казали древните римляни, “количеството/дозата създава отровата”.

Съществува една интересна история за викингска експедиция, която навлязла в Средиземно море, за да търси Рим. Никой от воините нямал представа къде точно се намира този град, нито пък знаел някакъв ориентир, по който да го намерят. Географията на този район, все още, била неизвестна на викингите. За тях, Рим бил богат град, познат им от разказите на франки и фризи (фриги/фригийци?). Стигайки до бреговете на Апенинския полуостров (дн. Италия), викингите се натъкнали на гр. Лука, който им се сторил толкова красив, че те го сметнали за Рим. След дълга обсада, успели да превземат града. Но разочарованието им било голямо, когато разбрали, че са се заблудили. Тази случка показва истинската същност на викингите – безумно смели воини, готови на всичко, дори – да се хвърлят с главата напред в неизвестното, само за да се завърнат у дома с богата плячка. Безпристрастният наблюдател не би пропуснал да забележи, че, при цялата романтика около тях, викингите си остават безмилостни пирати. Историта е документирала стотици свидетелства за тяхната жестокост. Те са наречени “чумата на XI век”. Ако гледаме на тях като на герои, какво би трябвало да кажем за съвременните престъпници? Ето ги двете гледни точки. Коя от тях е вярната? Къде е истината за викингите? Историята ни дава храна за размишления, които са актуални и днес. А истината е някъде по средата. Повечето от знанията ни за викингите се дължат на скандинавските саги (легенди). Съвременната историческа наука приема голяма част от казаното в тях за истина, тъй като са открити доказателства – при археологически разкопки и при разчитане на писмени документи на други култури, съществували по времето на викингското нашествие в Европа. Но, все още, има твърде много неясноти, които не ни позволяват да си съставим пълна представа за света на викингите. За съществуването на тайнствения викингски град Йомсборг, все още, липсват безспорни археологически доказателства. А, ако се вярва на сагите, легендарният Рагнар Лодборг е живял около 200 години. Така и не може да се установи, от какво е направен покривът на норманските къщи. Някои учени твърдят, че, за целта, е служел обърнат на обратно кораб. Белите петна в знанията за викингите напомнят за историята около създаването на ефектите във филма “Джурасик парк”. Хората от екипа на режисьора Спилбърг започнали да разпитват различни учени, за да установят как точно са се движели динозаврите. Те получили десетки различни мнения и, най-накрая, създали своя собствена версия. След прожекция на филма пред ограничен кръг от учени, един от тях, попитан какво мисли за филма, вдигнал рамене и казал: “Какво пък, може и така да са се движели!”.