Нека да продължа с предложенията за Холивудски сценарий
Холивудски сценарий за последните дни на Второто българско царство
(част 2)
И тъй, в този страшен ден, или по точно на 25 септември 1396 г. от рождество Христово, а от сътворението на света, както казахме, спорно, храбрата войска на Европейския феодален съюз се изправила срещу войските на The Lightning, който междувременно бил станал член на МАИНАТАВИ (Мюсюлмански Алианс за Интеграция на Неверници и Араби в Турско-Анадолски Вечен Интернационал), след като покрил критериите за приемане в него – окупация на 30% от Балканите и 30% от Мала Азия. Онова, което тогавашните летописци са скрили, но днешните са надушили умело, е че пред Никопол силите и на двете страни били съществено оредели – Сигизмунд имал само 12 000 души (но според някои цели 15 000), а The Lightning малко повече – 25 000, от които 5000 му били любезно предоставени от неговия нов, пресен и верен васал и кандидат член на МАИНАТАВИ – Стефан Лазаревич-Сръбский, който като ударел 7-8 сливовици, мърморел (след победата), че неговите конници, понеже били тежко въоръжени, били най-читавите от армията на The Lightning и били спечелили те сражението. Но докато ги плещел тия великосръбски глупотевини, се оглеждал и ослушвал, защото знаел, че The Lightning има уши и очи навсякъде, а и добре помнел края на Шишманоглу предната година в Никопол.
На сутринта Сигузмунд свикал съвещание при затворени врати, а не брифинг, първо защото нямало представители на медиите и затова не можел да си направи успешен пиар пред брюкселските умници и прочее компири и второ, защото се боял от изтичане на информация.
- И тъй, храбри мои съюзници и другари, врагът за проклетия беше предупреден навреме и сега вместо да виси пред Константиновия град и да драпа по непристъпните му в близките 60 години стени, се е домъкнал дотук. Тази работа я свърши онзи катил, миланският херцог Висконти, който реши да се докара на The Lightning, за да стигне и до него петролопроводът „Набуко“, иначе онзи молодец Василий I Дмитриевич-Медведевич, самодържецът всемосковский и в преспектива всероссийский, казанский, финляндский, польский, украинский, казахстанский, аляский, болгарский и на косъм босфорский, ще го държи постоянно за топките заради това, че не си е диверсифицирал овреме доставките на енергоносители. А и ти, доблестний маршал Бусико, ти добре ги доведе твоите французи, но не трябваше да мърсуваш с жената на онзи лихвар Висконти, щото сега заради тебе гледа всички ни на кръв и ни прави сечено. И тъй, ето планът ми: моите трансилванци ще бъдат на втора линия, че са малко кекави, а отпред ще наредим французите и англичаните като най-ербап. В средата – моята маджарска пехота, заедно с чехите, германците и тевтонските рицари, които искат и идното лято да почиват на Слънчев Бряг, Албена и Златни пясъци и да закачат момите. А власите на Мирча, които като застана с лице на изток в двореца си в Естрехом, ми се падат в ляво, ще са на левия фланг и ще тръгнат да дразнят нечестивите агаряни. Ще изгалопират покрай тях и ще им викнат, че колкото и ония да се мъчат да стават европейци и да заплашват, че ако не ги приемем в Европейския феодален съюз, ще го ударят съвсем на ислямски фундаментализъм, всичко от Северна Добруджа до Арбанаската земя е нацвъкано с (куцо)власи и горди дако-румъни. И че тез земи още Траяна Римский ги е завещал на Мирческу, Дракулеску и Чаушеску, ако и да им е турнал за временни управители разни бугаро-татарски мутри като Аспарухеску, Тервелеску, Крумеску, Калоянеску, Асенеску и Шишманеску.
Тогава Бусико скокнал темпераментно.
- Нефела работа е тоз твой план, Сигизмунде. Не ще допусна онзи кумано-печенежко-узки запъртък, дето още не се е осъзнал, че ми е по-малък романски брат в римоезичието и продължава да пише и говори на български, да се окичи с цялата слава! Забрави! С моите французи ще нападна в центъра по всички правила на рицарството, да видят онези диви читаци как се води модерна война. От вас ще искам само логистична подкрепа по фланговете.
При тез думи силни, на Бусико дружините горди се спуснали срещу отоманските орди, бесни и шумещи. О, геройски час...до един момент обаче. Вълните не намерили канари тогаз, а позициите на The Lightning, пред които били набучени колове и целият френски кръстоносен устрем отишъл на майната си, щото The Lightning може и да не разбирал от модерна война, ама имал акъл в главата. Французите слезли от конете и понеже били печени момчета (френската любов и други подобни глезотии били измислени чак при Луи ХІV) почнали яка сеч. Разнесъл се вик „вай, Аллах“ и французите си рекли „ей с'а им е...хме мамата на тия рязани карабини.“ Но те не разбрали страшната истина, че това било вик-парола към стратегическия резерв на османците (турци те ще станат чак по времето на Ататюрк). И както юнаците на Бусико били капнали от ваденето на коловете, от сеченето, от цялата тенекия по тях и най-вече от ходенето пеша, защото като американците не минавали и 500 метра, без да са на конете си, се натъкнали на свежите еничари... В настъпилото melée, както писали французките хроникьори, а отоманските – калабалък, защото имали други източници на информация, френците пак почнали да надделяват, ако и да били капнали. Но тогава, както по-късно през 1885 г., сърбите на Стефан Лазаревич се домъкнали в най-неподходящия (не по тяхна преценка, разбира се) момент и съсипали всичко. В разгара на кървавата салхана някой турил крак на Бусико, който се струполил на влажната никополска алувиална почва и един мазен глас прошепнал в ухото му: „Ако слушкаш, може и да ти се размине нощта при моите анадолски манафи и като си платиш откупа, да те пратя по живо и по здраво у вас. Но ако си много ербап, първо аз ще ти направя сефтето изодзад, а после и останалите ще ти се порадват...“ Бусико целият се разтреперил, защото разбрал, че на уше му шепне не кой да е, а самият The Lightning и се кротнал.
А междувременно битката се скапала съвсем за войните на Европейския феодален съюз, защото въпреки, че Сигизмунд се притекъл на помощ, сърбите, нашльокани със сливовица, сечели наред. Накрая всички го ударили на бягство, някаква услужлива венецианска ръка се протегнала към порещия кучешката дунавски вълни Сигизмунд, изтеглила го, а той, докато съхнел на борда, гледал как The Lightning колел пленниците (щото си бил записал членовете на Женевските конвенции на подметките на старите си обувки) на брой между 3000 и 10 000 души. Накрая Сигизмунд въздъхнал горко и рекъл: „Да ма беше послушал, Бусико, ка'т ти говорех да я зарежеш тая твоята модерна война...“
***
На следната година след тази тази първа (и поредна) Паметна битка на народите Сигизмунд пратил емисари до целия Европейския феодален съюз за нов кръстоносен поход, но по онова време кардинал Чезарини още не се бил родил и никой не се вързал на тия призиви. Все пак всички си спомняли, че маршал Бусико за малко да загуби аналната си чест и никой не искал да рискува повече.
А окаяният The Lightning след тази победа така се надул, че решил да приключи с балканските васални вилаети. Но за зла беда не минали няколко години и от изток се появил куцият Тимур или Тимурленк, или Тамерлан, който не бил чувал за аналната заплаха, която грози всеки, излязъл на бой срещу него. Пък и да бил чул, не му пукало особено. И тъй, в 1402 г. от рождество Христово, а от сътворението на света, както казахме, спорно, Баязид (нека припомним все пак, че това е истинското му име, а не The Lightning) излязъл при Анкара да натрие носа на Тимур куция. Голяма грешка! (тук по изпитания вече художествен похват летописецът въздъхва тежко, топва гъшето перо по погрешка не в мастилницата, а в носа си и възкликва: How did you do that!). В настъпилия калабалък (melée-то било при Никопол, тук се пердашели само азиатци) цялото войнство на The Lightning било помляно, а той пленен. Единствено синовете му били изкарани от клането живи и познайте от кого? От сръбските части, пратени от верния отомански васал Стефан Лазаревич, който имал повече акъл от Шишманоглу и вместо 25 години да се сражава по крепости, стени, зидове, дувари, урви, пещери и дупки, после да имитира васална дейност, после пак да хваща гората, после пак да се прави на васал и накрая да му резнат главата посред никополската чаршия, решил добросъвестно да си плаща данъка и да праща редовно войски, които да печелят битките при Никопол и да спасяват султанските отрочета. Та тези отрочета, като видели, че баща им предал богу дух, след като висял една година в клетка да го вали дъжда, плъпнали из Балканите и направили страшни поразии...