Aspandiat

Чел ли си го в някой български или съветски учебник по история, издаден прези 1989 г.

Откакто след 1989 г. падна до голяма степен цензурата върху темата за ВОСР (Великата октомврийска социалистическа революция) и действията на Ленин и болшевиките, масово достояние станаха данни като например тези за пломбирания вагон, в който Ленин и ортаците му са натоварени в Германия и изпратени подобно на вирус за разядат отвътре мощния враг на Райха на Източния фронт. Стана известен и фактът, че Вторият райх подпомага пряко със 72 млн златни марки болшевишката революция в Русия. Много по-малко известна е обаче пряката военна помощ, която Германия оказва на Ленин, за да бъде спасена и закрепена властта му с идеята болшевиките да доразсипят Руската империя. Ето някои данни от книгата на Игор Бунич "Златото на партията". https://chitanka.info/text/2049-zlatoto-na-partijata

Първо, една поправка. В езикознанието се използва терминът "звукове", а не "звуци". Звуци издават животните. В самото си начало финикийската е била сричкова. Тоест 1 знак не е отразявал 1 звук, а 1 сричка. Например знакът за К е отразявал сричката КА, знакът за Н е отразявал сричката НА. Обаче във финикийския език сричките са били затворени заради затворените гласни във финикийския и във семитските езици изобщо. Тоест гласната А е звучала затворено, нещо средно между Ъ и А. По тази причина сричките (и знаците за тях) КА и НА са се произнасяли като КЪА и НЪА. В резултат на това постепенно буквознаците във финикийската сричкова азбука престават да отразяват затворени срички, а започват да отразяват само съгласни, тоест в сричката над А-то "надделява" Ъ-то. Или нагледно обяснено, ако в самото начало думата "кана" (съдът за вода) се е записвал като КаНа, но се е четял като КъаНъа, от един момент записът вече става К.Н., като четящият обаче знаел, че става дума за "кана" и го изговарял като "КъаНъа". Но изобретената от финикийците азбука само със съгласни не вършела работа за индоевропейските езици, което на свой гръб първи разбрали гърците, а и персите впоследствие, които ползвали арамейската азбука за староперсийския. Защото ако трябва да запишеш с финикийски букви например Самоков, ще имаш С.М.К.В. Проблемът е обаче, че С.М.К.В. може да го прочетеш и като Семково. Затова гърците правят големия пробив, като не само обръщат правописа от дясно наляво (както е при финикийците) на отляво на дясно, но и добавят гласни към финикийската азбука. Така се ражда гръцката азбука, а от нейната южноиталийска разновидност възниква и латиницата.

Латински извори за българската история (Том I-V) Том I. ЛИБИ. Т. 1. 1958.pdf LIBI_I.djvu Том II. ЛИБИ. Т. 2. 1960.pdf LIBI_II.djvu Том III. ЛИБИ. Т. 3. 1965.pdf LIBI_III.djvu Том IV. ЛИБИ. Т. 4. 1981.pdf LIBI_IV.djvu Том V, част 1. ЛИБИ. Т. 5. Ч. 1. 2001.pdf LIBI_V_1 part.djvu

Гръцки извори за българската история (Том I-XI) Том I. GIBI_I.pdf Том II. GIBI_II.pdf Том III. GIBI_III.pdf Том IV. GIBI_IV.pdf Том V. GIBI_V.pdf Том VI. GIBI_VI.pdf Том VII. GIBI_VII.pdf Том VIII. GIBI_VIII.pdf Том IX, част 1 и 2. GIBI_IX_part 1.pdf GIBI_IX_part 2.pdf Том X. GIBI_X.pdf Том XI. GIBI_XI.pdf

Турски извори за българската история без том II и VII) Том I. ТИБИ. Т. 1. 1964.pdf Том III. ТИБИ. Т. 3. 1972.pdf Том IV. ТИБИ. Т. 4. 1973.pdf Том V. ТИБИ. Т. 5. 1974.pdf Том VI. ТИБИ. Т. 6. 1977.pdf Том VIII. ТИБИ. Т. 8. 2001.pdf

Българската интелигенция Автор: Д-р Кръстьо Кръстев Безидейността на нашата интелигенция е била отбелязана и бичувана и от наши писатели и публицисти. Несъмнено бичуването в подобни случаи е най-безполезната работа на света. Единственото средство за борба е да се разкрият и уяснят причините на самото явление. В това отношение, за жалост, нищо не е било направено… След реализирането на великата освободителна идея, която бе раздвижила и разбудила всичко способно за живот в България, настъпи една колкото естествена, толкова и неизбежна реакция. Великите и самоотвержени борци се намериха като по едно чудо, спасени не само от грозното иго, но и от ония опасности, които костваха живота на толкова хиляди, и пред съблазните на едно „благодарно" отечество, което възнаграждаваше и отрупваше с блага всекиго, който попросваше. Никаква опасност вече не сдушаваше сърцата и не убиваше анималните инстинкти, никаква велика мисъл не възвишаваше душите. Патриотическият ентусиазъм отлетя и се замени с трезвото и „разумното" вардение на „доброто име", на спечелената почет, на грубия интерес. В живота на народа настъпваше епоха, много сходна с оная епоха, оная криза, която преживява всеки индивидуум, когато бляновете му станат действителност или изгубят някогашното очарование; когато той се намери посред вълните на живота, лишен от крилата, които са го донесли дотука, и от оная сила на характера, от оня идеализъм, който би могъл да му замени леките крила... Епохата на терора, главни герои на която бяха по една коварна игра на историята именно някогашни дейци във велики и безкористни народни движения - Захари Стоянов, Стефан Стамболов и др., - уби това поколение или го потопи в тинята на низките инстинкти, които взеха връх в тия борби въпреки всичките крясъци за тяхната мнима патриотичност и народоспасителност. Бруталността на средствата, с които си служеше властта спрямо непослушните, напомняше ужасите на едвам забравеното тегло и пропъди най-малко за десет години от участие в обществения живот всички ония, които не правят професия от политиката, нито са в оная възраст, която няма товар на плещите си - товар от години, от грижи и от опитност. Но колкото и голямо място да имат като автори на тоя терор хората от старото поколение, не по-малка роля игра в него едно ново поколение. Израсло бе вече ново поколение,.без никакво славно минало, но с толкова по-голяма жажда за славно бъдеще - за кариера, за блясък, за богатства. Хранено в своето грамадно болшинство от зрелището, което представляваше бурният, но безидеен обществен живот на младото княжество, това поколение бе набрало „на лету" външните белези на знатност и образованост. Лишено от всяка по-дълбока култура на ума и на сърцето и от всяка вътрешна потреба за такава култура, както и от ония не особено мощни чувства на хуманност, които оставя общото тегло, но наследило голяма и изтънчена сервилност, това поколение се е хвърляло в борбата с безразсъдството на младостта, и то в ония нейни редове, които най-скоро водят към въжделените негови цели. Това ламтение за облаги си остана типично за нашата интелигенция… Трудно би било да се намери у кой да е друг народ нещо аналогично на антисоциалността на нашата интелигенция. В народи, по-културни от нас, има съзнание за дълг спрямо обществото или спрямо една негова инкарнация, има национално чувство или посаден и развит от училището патриотизъм. У народи, по-долу стоящи от нас - ако не друго, поне шовинизъм или даже фанатизъм. У нас няма нищо. Един строг и по-дълбок наблюдател на нашия обществен живот дълго би се колебал, преди да реши дали съществува български н а р о д. И действително онова, което ний образуваме, може да бъде един много добър конгломерат от индивидууми, едно географическо и етнографско или даже административно цяло, но народ то не е и не може да бъде, защото му липсват всички условия за това. Масата можем при това да оставим настрана - нейната психология е съвсем друга - и да се ограничим с интелигенцията. Има ли тя какво-годе съзнание за длъжност спрямо нещо общо, колективно - в своето понятие може би абстрактно, но в своето битие досущ конкретно? Проявила ли е тя досега един-единствен път такова съзнание, извършила ли е по внушение на своите собствени чувства и убеждения едно колективно, социално или интелектуално действие? Не говорим за отделни единици; не твърдим, че няма хора с най-дълбок и искрен алтруизъм; но твърдим, че и тия най-добри единици никога не са образували едно живо, органическо цяло, е д и н индивидуум. Не говорим за ония случаи, когато ни въодушевяват най-партийни, най-лични интереси. Само един пример. Най-елементарната форма, в която се проявяват социалните чувства на една интелигенция, са народните бедствия. Дето тия чувства не съществуват и в тая форма, там те въобще не съществуват. А дали у нас те съществуват, нека реши по съвест читателят, ако и да принадлежи на тая интелигенция. Нека за момент си спомни той само нейните - и своите - действия при най-пресните случаи: наводненията, които опустошиха страната, както и ужасите в Македония и техните злочести жертви. Не само нямаше и най-слабо проявление на състрадание, на участие, но и материалните помощи, които се събираха за тия голи и гладни клетници, бяха съвсем нищожни и начинът, по който се събираха, твърде характерен. Нужна беше моментална помощ, а пожертвуванията се събираха с недели и месеци. Но не стига туй. Намерили се даже хора, които записали пожертвувания и които чакали по цели шест месеца да ги молят с публични покани да в н е с а т записаното. Но най-характерно е безспорно това, че тия пожертвувания почти никога не се правят по собствена инициатива, т.е. не са следствие толкова на съзнанието и чувството на гражданина, колкото на - невъзможността да не ги направи, на съревнованието...на срама... „Искат, няма що..." всякъде другаде последният гражданин, който може да помогне, ще се счете длъжен още в първия момент и сам да предложи лептата си. У нас това нито става, нито може да стане, защото нашият начин на мислене и на чувстване е: „каквото с мене, това и без мене. Аз ли ще помогна!" Центърът всякога си оставаме ний - не делото, не бедствието, не чуждото, страдующото „аз". Но това са отрицателни злини, а положителните са такива, че не бих имал смелостта да изброя всичките. Думата ми е за презрението към законите и към човешката личност, за отсъствието на съвест и за явното хищничество спрямо общото. Във в с я к а държава има злосторници, има престъпници. Но да не се боях от страшната дума, бих противопоставил тая антитеза: н и к о я друга държава не е в основа тъй гнила - тъй развратена, тъй хищническа, тъй антисоциална. Без съмнение в империята на падишаха се вършат повече държавни престъпления и повече грабителства, но... има една разлика: ония, които ги вършат, считат това за свое право. У нас - като наченеш с най-последния и свършиш с най-първия държавен служител - престъпленията спрямо народа се вършат в пълно съзнание за тяхната престъпност... Личният интерес е върховният принцип на държавното управление. Правдата съществува, за да се презира; законите се пишат, за да се тъпчат или да се употребяват за нечестни оръдия. Върховните вожди с а или с т а в а т въплъщение на нечестие и на недобросъвестност и всеки проповедник на идеали, всеки ратник за правдини се превръща сякаш по чудо в неразумна твар, щом стане активен обществен служител... Ето картината на оная държава, която е създадена и се поддържа от българската интелигенция. Тая картина е мрачна; на мнозина тя може да се стори твърде мрачна, но тя е много близка до действителността. И при все това тая същата държава представлява единственият авторитет в страната. Наистина тоя авторитет не е следствие нито на моралния престиж на властта, нито на някаква английска лоялност на българските граждани към нея, нито на някакво доверие към личните качества на властителите. Напротив, всичко, що има независима и горда душа, всичко, що мисли, всичко, що вижда, що се върши, има спрямо властта у нас немного по-голямо доверие, отколкото спрямо правителството на един турски султан. Но всички тези елементи са разединени и неорганизирани, а властта има грубата сила, има и блясъка, който за тълпата значи повече и от силата. Следствието на всичко това е, че нито в един конфликт - откак България съществува и до днес - л и ч н о с т т а н е е б и в а л а п о б е д и т е л к а н а д д ъ р ж а в а т а. И не само о т д е л н а т а личност, но и никоя г р у п а лица, никоя к о р п о р а ц и я. Ний имаме наистина институтите на най-напредничавите държави на XIX в., но нашите идеи за държавата са от XV и XVI век. Освен ония, които имат малко-много революционни идеи, кой друг мисли, че властта на държавата спрямо индивидуума има тесни граници; че гражданинът има право на всеки произвол на властта да противопостави организирана колективна самозащита? Това е едната причина; втората е тази, че в тая държава от разпокъсани индивидууми не се признава никакво чуждо превъзходство. Войници в нея няма, всички са генерали. Мощни личности, които да се издигнат високо над другите, които да имат власт над духовете, и не вследствие на външни и случайни обстоятелства, а в силата на своя гений - такива мощни личности ний нямаме. Които гримасничат като такива, са изкуствени идоли на изкуствени котерии. Между туй нам ни липсват хора, които притежават всички индивидуални качества да бъдат такива. Но каква полза от това, че индивидуалните условия са налице, когато социалните, колективните условия - особените качества на племето - са крайно неблагоприятни. Че тоя национален недостатък дава особен отпечатък даже на нашите училища и нарушава техните възпитателни и образователни влияния, вярваме, не е тайна за никой по-остър наблюдател. http://www.glasove.com/categories/na-nov-glas/news/bylgarskata-inteligenciya

Асохик твърди, че Самуил ("Самуел" при него) бил по-голям от другия си брат, когото той не назовава по име и двамата били родом от областта Дерджан.

Адонц гради предположението си върху факта, че докато Кедрин счита Арон и Мойсей за братя на Самуил и Давид, Яхия Антиохийски прави едно тънко разграничаване, казвайки, че Арон принадлежал към рода, който царувал над България. Оттам Адонц заключава, че Самуил е узурпатор, а Арон законен наследник на българския престол. Според Адонц това вече обяснява конфликтите между семействата на Арон и Самуил, убийството на Самуиловия син Гаврил Радомир, извършено от братовчед му Иван Владислав, както и по-късното съперничество между Петър Делян и Алусиян, завършило с вероломното ослепяване на първия. Според Адонц това е била политическо-родова вражда, продължила десетилетия. Само че схемата, че Самуил не бил от рода на Арон и бил узурпатор Адонц я развива с цел да обоснове и придаде неоспорима тежест на твърденията на Асохик за арменския произход на Самуил и на твърдението на Асохик, че Самуил имал само 1 брат (Давид) и с него избягал при българите. Тоест двама братя арменци срещу двамата братя Арон и Мойсей.

Хе, Ресавски, още преди 80 години арменският историк и ориенталист Николай Адонц прави предположението, че Арон и Мойсей (за втория не съм сигурен) са синове на Никола от един брак, а Самуил и Давид от друг брак, тоест са от различни майки.

Не думай. Значи по тази логика англичаните не могат да се гордеят с литературното наследство на Шекспир, а само той самият (нищо, че от 400 години не е сред живите), тъй като всичко, което е постигнал, е негово постижение и английската нация няма нищо общо, въпреки че Шекспир принадлежи към нея. Същата работа и със Сервантес, Бетовен, Менделеев и т.н. и т.н.

Голям си дегенерат, ей.

Значи, работата се оказа "имало една глава лук и историята - до тук".

Ники, е мецни едно мнение по темата или на нас чакаш?

Има, но арменската наука много не обича да ги цитира и коментира. Ето: 1. Страбон на границата между старата и новата ера: 2. Стефан Византийски, V век, цитиращ живелия през IV век пр.Хр. древногръцки поет Евдокс: Херодот пък споменава изрично, че арменците били изселници от Фригия, а самите фригийци били мигрирали от Балканите, където се наричали "бриги". 3. Арменският географ, астроном и математик от края на VII век Ананиа Ширакаци:

Бел и Мардук със сигурност. При Баал може да става дума за съвпадение на имената, защото на хананейски името значи просто "Господар", тоест "Господ".

И рисковете.

Аз се сещам за доста голяма прилика с черногорската народна приказка за Баш Челик, който е могъщ демон, окован във вериги, след като е бил победен и пленен след големи битки. Но главният герой, който е зет на царя, пленил Баш Челик, прави глупостта да му даде да пие вода 3 пъти и Баш Челик къса веригите, грабва жената на юнака и я отвлича. От друга страна Баш Челик прилича и на Кошчей Безсмъртния, защото като него душата му е скрита в тялото на животно. Този мотив обаче не е руски (славянски), а осетински (алански) и така се затваря кръгът, но не по южната дъга от Балканите през Анатолия до Кавказ, а по северната от Балканите през Украйна до Кавказ.

УСТНАТА ТРАДИЦИЯ НА ДРЕВНА АРМЕНИЯ МАЛКО ИСТОРИЯ За да бъдат разбрани и осмислени сюжетите и основата на древноарменския епос, трябва да имаме и бегли знания за историята на арменския народ от най-дълбоката му древност до времената досами покръстването му през 301 г. Арменците се самоназовават „хай“ („хаер“ в мн.ч.), име, което или идва от това на техния легендарен праотец Хайк или неговото име произлиза от името на арменците. Племена, носещи подобно име – хайаса, са засвидетелствани още през XIV век пр.Хр. в надписи на техните съседи хатите или хетите. Земите на племенното обединение Хайаса се намирали западно от горното течение на река Ефрат, в планинските части на Мала Азия, известни хиляда години по-късно под името Малка Армения. Хайасите или праарменците не са били местно население на Мала Азия, а пришълци от Балканите, родствени на траките. След рухването на съседната им Хетска империя около 1200 г. пр.Хр. секват и писмените сведения за хайасите. През следващите 5-6 столетия те се придвижват бавно и неусетно на югоизток, в посока на езерото Ван, а от него – на североизток към Араратската равнина, осъществявайки мирна, а може би не дотам мирна колонизация на земите на царство Урарту. Царство Урарту, известно още под имената Биайна и Ванско царство, възниква през първата половина на IX век пр.Хр. Първият документиран в писмените паметници урартийски цар е Араму или Араме (858-844 г.пр.Хр.). При неговите наследници Урарту се превръща в регионална велика сила, отстояваща успешно независимостта и разширяваща границите си в борби с агресивния си южен съсед Асирия. Епохата на най-голямото си величие Урарту достига при царете Менуа (800-785 г. пр.Хр.) и Аргищи I (785-760 г. пр.Хр.). При тяхното управление Урарту се простира между днешна Грузия на север и Ирак на юг и между река Ефрат на запад и Азербайджан на изток. Успоредно с политическото могъщество по времето на Менуа и Аргищи царство Урарту се радва и на забележителен икономически и културен подем. От края на VIII и през целия VII век пр.Хр. Урарту е изправено срещу възродилата мощта си Асирия, която нанася серия от тежки поражения на страната. Тези удари са съчетани с нашествия от север, откъм Кавказ, на войнствените племена на кимерийците и скитите, които подкопават в тила цялостта и силите на Урарту. Около 590 г. пр.Хр. Урарту окончателно рухва по ударите на един нов и могъщ противник – Мидия. Всъщност, към 590 г. пр.Хр., когато мидийците довършват останките от Урарту, реалните господари на земите на загиналото царство са хайасите, или праарменците, които в течение на столетия са се заселвали на територията на Урарту. И така, около 570 г. пр.Хр. на територията на загиналото Урарту възниква древноарменското царство. Негов пръв владетел е Ерванд или Еруанд. Армения обаче не успява да опази независимостта си и около 550 г. пр.Хр. земите й са включени в рамките на великата Персийска империя, простираща се от Тракия до Индия и от Египет до Каспийско море. Заселването на хайасите или праарменците на територията на Урарту води до постепенното им сливане със заварените урартийци и други местни племена. Процесът на асимилация продължава над четири века, но към средата на II век. пр.Хр., когато над Армения царува Арташес І (189–160 г. пр.Хр.), процесът на образуване на древноарменската народност е в общи линии приключил. Четиривековният процес на формиране на древноарменската народност чрез сливането на новодошлите хайаси (праарменци) със заварените урартийци и други племена намира изражение в епичната устна арменска традиция и в частност в родословието на арменците и техните владетели, оставено през V век от историка Мовсес Хоренаци. То е съставено по подобие на родословията в Библията, но приликата е повече като стил, а не като съдържание. Според Хоренаци арменците произлизат от Йафет (Яфет), който е праотец на европейските народи. Йафет роди Гамер; Гамер роди Тирас; Тирас роди Торгом; Торгом роди Хайк; Хайк роди Араманеак; Араманеак роди Арамаис; Арамаис роди Амасия; Амасия роди Гелам; Гелам роди Харма; Харма роди Арам; Арам роди Ара Прекрасния. Гамер е нарицателен образ на кимерийците, родствени с древните траки. Тирас е библейският праотец на траките, чийто син е Торгом, който е баща на Хайк, тоест на арменците. Това изреждане очертава миграцията на хайасите или праарменците от Балканите на изток към Мала Азия и тяхното родство именно с траките. Името на Торгом, известен като Тогарма в Библията, който е бащата на Хайк, съвпада с името на древната страна Tegarama/Tegaramma, намирала се някога в съседство с Малка Армения, от която хайасите или Хайк започват да се разселват към езерото Ван и земите на Урарту. Потомците на Хайк – Араманеак, Арамаис, Харма – съдържат в себе си като корен името на арамеите, семитски народ, обитавал земите на запад и северозапад от езерото Ван чак до пределите на Малка Армения. По пътя си към бъдещата си родина хайасите или праарменците се сблъскват и смесват с арамеи и това обяснява появата на имена с корен „арам“ при потомците на Хайк. Предпоследният потомък на Хайк е Арам, който най-вероятно съответства на историческия цар на Урарту, споменатия вече Араму или Араме (858-844 г.пр.Хр.). Вплитането на неарменски предци като Арам, Араманеак, Арамаис, Харма в арменското родословие добре илюстрира дългият процес, при който праарменците (хайасите) се сливат със завареното население, за да образуват към II век пр.Хр. древноарменската народност. И ако при нейното формиране надделява етническото и политическото име „хай“, тоест „арменци“, то, съдейки по имената на героите и сюжетите от древноарменския епос, при образуване на древноарменската народност културата на завареното население се е оказала доминираща над тази на хайасите. ДРЕВНОАРМЕНСКИЯТ ЕПОС Не е възможно да се прецени точното време на появата на устното арменско творчество, но историческите събития, алегорично описани в най-стария арменски епос, този за Хайк и Бел, се отнасят за периода IX–VII век пр.Хр. и са свързани със събития, случили се по времето на цартво Урарту. Съществуват и предположения, че в най-древния епос може би е залегнал и още по-ранен пласт от легенди, датиращ от дните на Хайаса. Арменското литературознание ясно разграничичава два цикъла от епични истории (песни и легенди). Първият цикъл започва с историята за Хайк и Бел и завършва с тази за Ара Прекрасни и Шамирам. Този цикъл произхожда от периода на царството Урарту и впоследствие след добавянето на няколко епизода от по-късни векове, се превръща в описание на борбата на народа срещу асирийското владичество, идеализиращо смелостта и добродетелите на арменските герои. Вторият цикъл се състои от два клона – първият е условно озаглавен „За Тигран и Аждарак“, а вторият – „За Арташес, Сатеник и Артавазд“. Сюжетът на първия клон възлиза към времената на най-ранната арменска династия – тази на Ервандидите или Ервандуни, както е арменското й название (570–200 г. пр.Хр.). Сюжетът на втория клон се отнася към времето на династията на Арташесидите или Арташесян, както е арменското й название (189 г. пр.Хр. – 12 г. сл.Хр.), и на династията на Аршакидите или Аршакуни (66 – 428 г.). Важно е да се отбележи, че историите от двата епически цикъла не са били записвани, а са били изпълнявани под музикален акомпаниментт от народни певци, известни с името гусани. Мовсес Хоренаци, благодарение на когото знаем днес нещичко за древноарменския епос, нарича тези песни с имената „песни на разказвачите на истории“ и „мерени песни“, тоест песни в стихотворна форма. ПЪРВИ ЦИКЪЛ НА ДРЕВНОАРМЕНСКИЯ ЕПОС Легендата за Хайк и Бел Съгласно нея в древни времена на земята господствал могъщият титан или великан Бел. Негова столица бил преславният град Вавилон. Надарен с чудовищна сила, този велик войн в безмерната си гордост искал да подчини целия свят. След като покорил всички страни и народи на земята, останала само една страна, която не признала властта му – страната, над която властвал Хайк. Надменният Бел проводил пратеници до Хайк с искане Армения да се покори. Хайк, който също бил титан, надарен с невиждана сила, смелост и красота, рязко отказал да преклони глава пред тиранина. Тогава Бел вдигнал огромна войска против Хайк с намерението да се разправи с него веднъж завинаги. Със себе си Бел водел и синовете и внуците си и с неизброимото си войнство се насочил към голямото езеро Ван. Първоначално Хайк, който имал по-малки сили, отказвал да приеме боя и казал на своите бойци да увлекат неприятеля на такова място, където той да бъде обкръжен от арменските храбреци. Накрая двете войски се сблъскали: едни против други се изправили великани, пламнала невиждана битка. В нейния разгар изкусният стрелец Хайк опънал лъка си и прострелял през ризницата могъщия Бел, който рухнал мъртъв. Войската му, виждайки гибелта на водача си, побягнала в накъдето й видят очите. Легендата за Хайк и Бел стъпва на известна историческа основа и препраща към периода IX–VII век пр.Хр. и времената на яростните сблъсъци между царство Урарту и Асирийската империя, най-агресивната и могъща военна сила на древния Близък Изток. Едновременно с това обаче зад Хайк и Бел се крият древни богове, почитани под различни имена в триъгълника, заключен между Балканите, Египет и Вавилон. Зад Бел вероятно се крие вавилонският бог Мардук, който имал второ име Бел. Мардук бил покровител и върховен бог на град Вавилон и съответствал на гръцкия Зевс и римския Юпитер. Но произходът на Мардук се корени във вековете преди възхода на Вавилон, тоест преди XVIII век пр.Хр., в епохата на древния Шумер, първата човешка цивилизация. За това свидетелства обяснението на името Мардук – от шумерската дума amar-Utu „бикът на [бога на слънцето] Уту“. Кой е Хайк? От една страна Хайк е олицетворение на древните арменци (хайаси), заселили се в новата си родина между езерата Ван и Севан. В митологичен аспект обичайно Хайк е отъждествяван с древногръцкия герой Орион и съзвездието Орион. Подобно на Орион Хайк също е изкусен ловец и стрелец. Изравняването между Хайк и Орион е било направено от арменците още през Античността и това се потвърждава от факта, че през V век арменските преводачи на Библията от гръцки вместо споменатото в нея съзвездие Орион са го заместили с името на Хайк. В представите на древните гърци Орион също като Хайк е исполин и съвършен ловец. Център на култа му била древногръцката област Беотия. Тази област се намира в близост до разположената в днешна Средна Гърция област Тесалия, от която, съгласно античните представи, възприети и от старите арменски автори, арменците били потеглили на изток към Мала Азия и езерото Ван. Следователно исторически съществуват основания да се допусне, че през II хил. пр.Хр. Орион или Хайк е бил общ герой за гърци и арменци. Зад борбата между Хайк (Орион) и Бел (Мардук) обаче прозират и древни астрологични предания и представи. Съгласно една от античните версии Орион, придружен от двете си кучета, съзвездията Голямото и Малкото куче, ходел на лов из горите и планините за диви зверове. По неясни причини въоръжен с огромен боздуган и остър меч Орион преследвал съзвездието Плеяди, когато срещу него се нахвърлил разярен бик. Орион вдигнал високо с дясната си ръка тежкия боздуган и без да се страхува, поразил в главата разярения бик. Дали тази очевидно астрологична и астрономическа легенда е била занесена от арменците на изток, или от Близкия Изток е достигнала до гърците и арменците на Балканите преди те да потеглят към Мала Азия, не е ясно, но неин вариант може да се открие именно с легендата за сблъсъка между Хайк (Орион) и Бел (Мардук). Смъртоносно поразения от стрелата на Хайк Бел-Мардук векове преди да стане върховен бог на Вавилон е бил известен, както стана дума по-горе, с шумерското име amar-Utu „бикът на [бога на слънцето] Уту“. С други думи, зад легендата за Хайк и Бел, достигнала до нас благодарение на историята на Мовсес Хоренаци, се крият различни историко-културни пластове: отгласи от войните между Урарту и Асирия от една страна, мито-религиозни образи от древните Балкани и Близкия Изток от друга, а от трета – прастара и вече забравена астролого-астрономическа традиция. Преданието за Арам След великата си победа над Бел исполинът Хайк дава началото на поредица от владетели/вождове на арменците: Араманеак, Арамаис, Амасия, Гелам, Харма, които строят селища и благоустройват страната. Шестият потомък на Хайк, както разказва Хоренаци, бил Арам, на когото било писано да се покрие със слава. Били минали много години от смъртта на Бел и Армения отново била изправена пред нашествие. Този път враговете били могъщите мидийци, застрашаващи страната от изток. Начело им бил Нюкар Мидиеца. Въпреки че Арам имал 50-хилядна войска, Нюкар успял да надделее и в продължение на две години потискал Армения. Накрая обаче Арам успял да вдъхнови войската си за решителен бой и нанесъл пълно поражение на вражеските пълчища. Нюкар бил пленен в битката, откаран в Армавир, столицата на Арам, където Арам го приковал жив за крепостната стена, като забил в главата му голям гвоздей. Онази част от Мидия, над която властвал Нюкар, известна под името Зараспа, Арам подчинил и накарал да плаща данък чак до времето, когато над Асирия се възцарил прочутият цар Нин. След като разгромил мидийците, Арам обърнал погледа си на запад. С голяма войска той завоювал страната на Баршам, която се намирала по горното течение на река Ефрат. Баршам бил великан и стар враг на Арам, но не успял да устои на натиска му и побегнал панически. Накрая бил настигнат от войските на Арам и убит, но сирийците, бившите поданици на Баршам, го обожествили и дълго време го почитали в храмовете си. След тази своя втора величава победа Арам започвал война против гигантите или титаните, които живеели още по-западно, в Кападокия в Централна Мала Азия. След като отблъснал нападението на царя на титаните Пайапис Каалеа, той напълно го разбил и завоювал страната му Кападокия или Мажак, както арменците я наричали. Така той превърнал в свои и западните предели чак до град Кесария (днес Кайсери в Турция). След тези подвизи Арам извършил още много други, но, както пише Мовсес Хоренаци, „ще се ограничим само с изброяването на тези, за които вече споменахме.“ Легендата за Арам почива на исторически събития, свързани с епохата на експанзия и могъщество на царство Урарту. Арам в действителност е събирателен образ на урартийските царе Араму (858-844 г.пр.Хр.), Менуа (800-785 г. пр.Хр.) и Сардури II (764-735 г.пр.Хр.). Араму като първи цар на Урарту дава и името на героя Арам. Войната на Арам с мидиеца Нюкар и завоюването на страната Зараспа съответства на експанзията на Урарту по времето на Менуа, който завоюва територии в югоизточна посока, в западна Мидия, известни именно като Зараспа. Втората и третата война на Арам на запад, против титаните Баршам и Пайапис Каалеа, съответства на войните, водени от цар Сардури II на запад и разширението на Урарту в Северна Сирия. Легендата за Ара Прекрасни и Шамирам Последната история от първия цикъл на арменските епични истории е този за Ара Прекрасни и Шамирам, в който Ара е представен като син на Арам, а Шамирам е прочутата в Древността царица на Асирия Семирамида. Това е най-популярната легенда в арменската устна литература, разказ за любовта, страстта, добродетелта, за женското коварство и омразата, породена от отблъсната любов и страст. Както и в предишните легенди, и нея дължим на перото на Мовсес Хоренаци. Съгласно легендата наследилият баща си Арам Ара бил толкова красив, че бил получил прозвището Прекрасния. Наскоро след смъртта на съпруга си Нин овдовялата царица на Асирия Шамирам дочула за красотата на младежа и пожелала да го вкара в постелята си. Проводила пратеници с богати дарове, които да поканят Ара да й гостува във великия град Ниневия, столицата на Асирия. Шамирам предложали на младежа да се ожени за нея и да наследи царството на покойния й съпруг Нин и заедно да властват над великата империя. Младият Ара обаче отблъсвал непрестанните й ухажвания. Накрая, обхваната от ярост и с наранено женско самолюбие, Шамирам събрала огромна войска и нахлула в Армения. В пламналата битка Ара Прекрасни загинал. Шамирам наредила на войниците си да издирят тялото на загиналия й любим. Когато видяла, че победените арменци събират нова войска, за да отмъстят за убития си цар, Шамирам се опитала да успокои гневните арменци с думите, че боговете на Асирия ще оближат раните на мъртвия Ара и по този начин ще го възкресят. Но тайната й надежда била, че възкръсналият Ара най-накрая ще се поддаде на страстта й и тя ще се отдаде с него на плътски удоволствия. Но, уви, нито асирийските богове, нито изкуството на асирийските и вавилонските жреци имали силата да възкресят мъртвия. Когато тялото на Ара започнало да се разлага, Шамирам наредила да го погребат в дълбока яма на тайно място. След което заповядала да представят един от другите й любовници за възкресения от света на мъртвите Ара. Шамирам извършила големи жертвоприношения в чест на асирийските богове и обявила пред арменците, че техният цар Ара е възкръснал и че те нямат повече основания да търсят отмъщение. След като измамила по този начин арменците, Шамирам се застояла с войската си в Армения. Страната й харесала, допаднали й свежият й въздух и бистрите й потоци и затова тя решила да прекарва на север една четвърт от годината на прохладно място, а не в знойната Ниневия на юг. Заповядала да доведат от Асирия работници, разделила ги на групи според уменията им и им заповядала да й издигнат великолепен град на брега на езерото Ван. Всяка година тя прекарвала в новопостроения град горещите месеци, оставяйки в столицата й Ниневия да управлява вместо нея някой си Зрадашт, който бил маг и родоначалник на мидийците. Минали години и Шамирам усетила каква грешка е допуснала, оставяйки Зрадашт да управлява Асирия. Събрала войска и се опитала да свали от поста набралия прекомерна сила маг, но в битката била победена и намерила спасение в Армения. Там обаче била убита от сина й Нин, който бил единственият оцелял от многото й синове, които Шамирам била погубила някога от страх да не я свалят от власт. Както и в легендата за Арам, и в легендата за Ара Прекрасни и Шамирам историческата достоверност се слива със символиката и с вълшебното. Шамирам или Семирамида, както е известна в гръцката й форма, исторически вероятно съответства на Шамурамат, съпруга на царя на Асирия Салманасар III (859-824 г.пр.Хр.). Салмасар е един от най-агресивните владетели на Асирия и жертва на военните му похода са всички негови съседи. През 832 г. пр.Хр. той нанася тежко поражение и на северния си съсед Урарту. Обаче Салмасар и съпругата му Шамурамат няма как да са известни на Хоренаци, който в първата книга от историята си обяснява, че е предпочел да ползва гръцки източници при работата си. Затова, съдейки по споменаването от Хоренаци на Нин, съпруг на Шамирам, явно неговата Шамирам е била онази Семирамида, известна от писанията на гръцките автори през Античността и няма допирни точки с асирийската царица, живяла през IX век пр.Хр. Семирамида, както я описва около 400 г. пр.Хр. гръкът Ктесий, била съпруга на могъщия асирийски цар Нинос, който бил син на Бел и живял през XXII век пр.Хр. Този Нинос водил велики войни и стигнал чак до Индия, за която война впрочем пише също и Хоренаци, но я приписва на своята Шамирам. Обаче, съдейки по споменаването на мага Зрадашт, мидиеца, който бил враг на Шамирам, историческата рамка на легендата за Ара Прекрасни би следвало да се отнесе към последните дни на Урарту. Към 590 г. пр.Хр. мидийците унижожават остатъците от Урарту, след като 2 десетилетия по-рано са били разгромили напълно великата някога Асирия. Въпросният маг Зрадашт вероятно е Заратустра или Зороастър, основателя и пророка на една от великите религии на древния свят – зороастризма, чиято люлка била именно Мидия. Друго косвено потвърждение на поставянето на легендата за Ара Прекрасни в историческата рамка на последните дни на Урарту и е любопитният факт, че с Ара е поставен краят на древната хайасо-урартийска родова линия на арменските царе. Следващите арменски владетели, както са изброени от Хоренаци, носят ирански имена, което издава силно мидийско и персийско влияние. Такова може да има не по-рано от 590 г. пр.Хр. и особено след 550 г. пр.Хр., когато Армения става подвластна на Персия за период от над 200 години. Митологията зад легендата за Ара Прекрасни и Шамирам е като че ли по-ясна от историята. Мотивът за загиналото и възкръснало божество може да се открие още в древноегипетския мит за Изида и съпруга й Озирис. По-близки до Армения като територия аналози и първообрази е не по-малко древният от египетския шумерски (а оттам и вавилонски) мит за Думузи Пастира. Той, подобно на Озирис, бил божество на растителността и вечно възкръсващата след зимата природа. Възлюбен на богинята на любовта Инана, той изчезнал в подземния свят и тогава Инана отишла да го търси в света на мъртвите, за да го изведе на белия свят. Демоните обещават да върнат Думузи, ако вместо него Инана им остави друго същество, мотив, който виждаме в обърната форма в историята на Ара и Шамирам, която вместо да успее да възкреси Ара, го подменя с друг младеж. Подобен на шумеро-вавилонската е и древносирийската и финикийска легенда за умрелия и възкръснал Адонис, бог на растителността и вечно възраждащата се природа. В Мала Азия, в древна Фригия, подобна легенда и култ бил този към Атис, също божество на растителността, възкръснало от света на мъртвите. Най-късната „кавър-версия“ на този древен предноазиатски земеделски мит е евангелският разказ за Възкресение Христово. Арменската легенда за Ара Прекрасни следва да се разглежда като вариант на този древен и общ за Близкия Изток мит, доукрасен на местна почва. Споменаването в легендата за Ара и Шамирам на богове, които възкресяват от смъртта, като изближат раните на мъртвеца, се среща и у други двама ранни арменски автори – Паустос Бюзанд и Йовханнес Мандакуни. По техните думи, когато паднел храбрец в бой, причудливи духове с вид на кучета и с името „арлез“ се спускали от небето, изблизвали раните и мъртвият герой възкръсвал. Това поверие било толкова силно сред арменците, че оцеляло почти до наши дни. В края на XIX век епископ Гарекин Срвандзтянц, който обикалял из арменските земи, за да събира предания и легенди, съобщава за село на име Лезк около езерото Ван, чиито жители твърдели, че там било мястото, на което бил възкресен Ара Прекрасния. Някога, според Срвандзтян, на хълма над селото имало езически храм, на чието място било издигнат параклис. Името Лезк най-вероятно е съкратена форма от староарменското мн. ч. „арлезк“, тоест „арлези“. ВТОРИ ЦИКЪЛ НА ДРЕВНОАРМЕНСКИЯ ЕПОС Преданието за Тигран и Аждахак Вторият цикъл от арменския епос започва с историята за Тигран и Аждахак. Съгласно достигналото до нас благодарение отново на Хоренаци предание арменският цар Тигран от рода Ервандуни, тоест от династията на Ервандидите, бил съюзник на персийския цар Кир в борбата им против мидиеца Аждахак. Първоначално обаче Тигран бил приятел на Аждахак и му бил дал сестра си Тигранухи за съпруга. Причината за този брак било едно съновидение, което накарало Аждахак да изтръпне от страх за бъдещето си. Присънила му се непозната страна, която била земята на потомците на Хайк. Посред нея имало планина покрита с ледове. На самия й връх стояла жена, която родила трима богоравни герои. Единият яхнал лъв и се отправил на запад, втория яхнал тигър и тръгнал на север, а третия, като възседнал страшен дракон, устремно нападнал Мидия, царството на Аждахак. В съня си Аждахак се видял как повежда мощна войска срещу нападащия велик герой, но в кървавата и страшна битка бил победен от него. Разтревоженият от този сън мидийски цар свикал своите съветници и мъдреци с искане да му разтълкуват видението и да му дадат съвет що да стори. Аждахак накрая скроил коварен план. Решил да поиска сестрата на Тигран Тигранухи за жена и чрез този брак да сключи уж приятелски съюз. Но едновременно с това смятал да опита чрез подкупи и обещания да склони придворните на Тигран подло да го убият или, ако това не подействало, с подкупи и обещания да настрои приближените на Тигран против арменския цар и те да преминат на страната на Аждахак и мидийците да пленят Тигран. Речено-сторено. Тигранухи пристигнала в столицата на Мидия и станала съпруга на Аждахак. Той привидно се съобразявал с всичките й желания и прищевки, но хитро и внимателно опитвал да настрои Тигранухи против брат й Тигран. Говорел й, че Зарухи, жената на Тигран, й завиждала заради това, че тя е царица на великото царство Мидия. Внушавал й, че Зарухи ще организира заговор против него, ще го убие и ще стане на нейно място царица на Мидия. Тигранухи обаче прозряла коварството на Аждахак и предупредила брат си за намерението на мидиеца да го убие вероломно по време на приятелска среща между двамата. Това довело до избухването на открита война между двамата. Тигран влязъл в съюз с персиеца Кир и с голяма войска нахлул в Мидия. Срещу нещо се изправил Аждахак с огромна сила. Битката била яростна и упорита, но когато в боя паднал Аждахак, арменците надделели. Тигран триумфално се завърнал в Армения заедно със сестра си и построил в чест на победата града Тигранакерт. В литературен план образите и внушенията на историята на Тигран и Аждахак са ясни и несложни. Тигран е смел, доблестен, честен, мидиецът Аждахак е коварен, зъл, подъл, но и страхлив. Картината, което е типично за народното творчество, е черно-бяла. От едната страна са нашите, добрите, от другата страна са чуждите, лошите. Използвания като рамка на разказа пророчески сън на Аждахак е всъщност вариант на добре известната легендарна история за мидиеца Астиаг и персиеца Кир, описана от древногръцкия историк Херодот. Астиаг у Херодот е Аждахак при Хоренаци и зад него се крие реален владетел, управлявал Мидия между 585 и 550 г. пр.Хр. Според легендата, разказана от Херодот, персиецът Кир бил внук на Астиаг. Астиаг получил пророческо видение, че внукът му ще го свали от власт и наредил пеленачето Кир да бъде убито. Но служителят, който бил натоварен да извърши това злодеяние, го съжалил и го дал да отглеждане у един беден овчар. Успокоеният Астиаг решил, че заплахата за властта му е премахната, но въпреки всичко писаното да се случи се случило. Възмъжалият Кир се разбунтувал против дядо си и начело на персийски войски победил Астиаг и завоювал цяла Мидия. Дали историята за Тигран и Аждахак е арменска адаптация на тази, както личи, популярна история през Античността, или е местна версия, не е ясно. Защото в Древността в Близкия Изток мотивът за пророческия сън, който разкрива блестящото бъдеще на някой владетел или пък задаващи се преломни промени в света, е бил особено популярен. Във всеки случай фактът, че е съществувал арменски вариант на историята за Астиаг и Кир може да се приеме за знак, че в силно повлияната от иранските културни и религиозни традиции древна Армения тази легенда е била предназначена за узаконяване и аргументиране на богоизбраността на арменската царска династия и власт. Исторически историята за Тигран и Аждахак се основава на събития, случили се през VI век пр.Хр. Макар че Хоренаци, или по-скоро записаната от него легенда, смесва живелия през VI век пр.Хр. Тигран с царувалия между 95 и 55 г. пр.Хр. Тигран II Велики, общият му разказ като цяло се потвърждава от известните факти. Първоначално арменците са подвластни на мидийците, но през 550 г. пр.Хр. Армения, след падането на Мидия под напора на персите, става васал на персийския цар Кир Велики. През 539 г. пр.Хр. арменският цар Тигран като съюзник и васал на персите дори участва в превземането на Вавилон. Преданието за Арташес, Сатеник и Артавазд В сравнение с историите на предишните арменски владетели и герои подвизите на древния арменски цар Арташес са най-подробно преразказаните от Хоренаци, но същевременно са и най-неясните като хронология. Епическият „Арташес“ е едновременно и цар Арташес І (189–160 г. пр.Хр.), основателят на същинската древноарменска държава, и цар Валарш І (117–140 г.), водил тежки битки срещу нахлуващите откъм Кавказ племена. Всъщност хронология липсва, което издава изцяло народния произход на записания от Хоренаци епос. Това се потвърждава и от факта, че той цитира откъси от песните, изпълнявани от народните певци от областта Голтн. Арташес на Хоренаци е прочут строител, победител на аланите, но и подчинен на римляните, след като водил войни с тях. Той гради нова столица, издига храмове на боговете, благоустроява страната. Но нещеш ли, докато царят е улисан в такива полезни и добри дела, от север, откъм Кавказ, нахлува войнственото племе на номадите алани. Те стигат до река Кура, на южния бряг на която ги чакали арменците готови за решителен сблъсък. За беда на аланите обаче преди битката арменците пленили сина на аланския цар, който бил отведен при Арташес. Тогава аланският предводител предложил на Арташес вместо откуп за сина си да сключи мир с арменците и да положи клетва, че никога повече няма да напада страната. Арташес обаче твърдо отказал. Тогава, вместо нови алански пратеници, в арменския стан се появила сестрата на пленения алански принц – дивната красавица Сатеник. В стила на Омировата „Илияда“ тя се обърнала към непреклонния Арташес с признание за мощта му, сразила храбрия алански народ. Но след това Сатеник му казала, че не подхожда на един богоравен герой да отнема младия живот на също един герой и така да насади вечна омраза между два народа. Арташес бил удивен от мъдрите думи на девойката, а когато я разгледал хубаво, останал поразен не само от ума й, но и от красотата й. И, както разказва Хоренаци, тозчаз се влюбил в нея и я пожелал. Проводил хора в стана на аланския цар да поискат дъщеря му за жена и да сключат мир и съюз. Царят на аланите се съгласил, но поискал от Арташес да плати голям откуп за дъщеря му. При тези думи Арташес яхнал черния си кон, прекосил реката Кура, извадил ласо и като пристегнал с него тънкия кръст на Сатеник, я дръпнал, метнал на коня си и се върнал в арменския стан. Арменският цар и аланската девойка отпразнували великопепна сватба. По време на венчавката изсипвали като дъжд златни монети върху царя и като дъжд сипели бисери върху Сатеник. Обявена за първа или старша съпруга, тя родила много синове на Арташес, един от които бил Артавазд. След време над Армения надвиснали тъмни облаци. Арташес, който дотогава плащал данък на римския император Домициан, надигнал глава и отказал да бъде римски васал. В отговор римляните нахлули в Армения с голяма войска, като поставили Арташес в много тежко положение. В решителната битка обаче арменците отблъснали нашественика. Мирът бил въстановен с идването на власт на император Траян, който простил на Арташес непокорството, но Арташес се задължил да изплати неизплатения данък за предишните години и да участва в похода на Траян против персите. Минали години. Арташес остарял и накрая дошло време да се пресели в отвъдния свят. Хоренаци, позовавайки се на недостигналото до нас съчинение на Аристон от Пела, разказва че при погребението на царя при гробницата му били убити любимите му жени и наложниците от харема му, като и верните му слуги. Царят бил положен в златен гроб, в разкошни дрехи, с корона на главата и с оръжието му. На погребението на царя, който властвал 42 години, свирели тръби, а жени-оплаквачки леели сълзи. След смъртта на Арташес цар на Армения станал синът му Артавазд. Той незабавно лишил братята си от именията, които били получили от баща им. Оставил при себе си само брат си Тиран с намерението той да го наследи, защото Артавазд нямал деца. Народните певци от Голтн, както пише Хоренаци, разказвали, че в последните мигове на Арташес неговият син се възмутил, че толкова хора и богатства ще трябва да го придружат в отвъдното, а за него ще остане едно обедняло царство. Тогава баща му, пламнал от ярост, събрал сетните си сили и проклел Артавазд с думите: „Нека, ако някога отидеш на лов по склоновете на планината Масис (Арарат), да те грабнат злите демони и да те заключат в гърдите на планината и там да останеш и никога повече белия свят да не видиш!“ Хоренаци съобщава, че бил чул тази история и от стари жени. Те разказвали, че демоните приковали с железни вериги Артавазд в една пещера. Две кучета непрестанно се опитвали да прегризат със зъби веригите, а Артавазд се мъчел да ги разкъса, да излезе от пещерата и да унищожи света. Но, разказвали старите жени, от ударите на чуковете на ковачите тези вериги ставали все по-здрави. Затова в дните на Хоренаци много ковачи, които знаели за тази легенда, в неделя удряли 3-4 пъти по наковалнята, за да заякчат веригите на Артавазд. Според второ предание, чуто от Хоренаци, при раждането си Артавазд бил омагьосан от жени от рода на древния мидийски цар Аждахак, който в стари времена бил победен от Тигран. Докато Артавазд бил пеленаче в люлката, тези същества, известни с прозвището „Родените от змей“, го откраднали и го подменили с демон. Според трето предание, което Хоренаци отхвърля като лъжливо обвинение, Артавазд се бил родил в резултат от незаконна връзка на майка му Сатеник с един от змейовете (вишапи), които живеели в подножието на Арарат и които били потомци на Аждахак. Последната история вероятно се намира в пряка връзка със значението на името Аждахак на персийски, в който Ажи-Дахака значи „змеят Дахака“. Но Артавазд не винаги е бил характеризиран като зъл: в друг вариант на легендата той е държан като затворник от демони, от които ще се освободи сам един ден, за да спаси и възстанови света. Кой е Артавазд? Ако баща му Арташес може да бъде идентифициран като събирателен образ на различни реални арменски царе, то при Артавазд надделява митологичното и приказното над историческото. Исторически наследникът на Арташес І (189–160 г. пр.Хр.) наистина се нарича Артавазд (Артавазд І, 160–115 г. пр.Хр.). Дългото му управление не остава ознаменувано от паметни събития. Арменската история познава обаче и един друг Артавазд – Артавазд ІІ (55 –34 г. пр.Хр.). Пленен от римския пълководец Марк Антоний, той е отведен в град Александрия заедно със семейството си. Там арменският цар е изправен целият окован във вериги (точно като митологичния Артавазд) и от него е поискано да се поклони на любовницата на Антоний, египетската царица Клеопатра. След като Артавазд дръзко отказва, е хвърлен в затвора, където умира. Дори и отглас от смелото държане на окования във вериги Артавазд да е било останало в народната памет в Армения, то вероятно само е послужило за вплитането на образа на историческия Артавазд II в образа на митологичния и приказен персонаж Артавазд. Самото име „Артавазд“ е от староперсийски произход и означава „Безсмъртен“, което случайно или не, отлично подхожда на онзи, другия, приказния Артавазд, който во веки веков е прикован в тайна пещера в сърцето на Арарат.

Интересно какво ще кажеш по въпроса защо на картите не виждаме и Белгия и белгийци преди 1830 г., Словакия и словаци преди 1990 г., Естония и естонци преди 1920 г., Латвия и латвийци преди 1920 г., Финландия и фини преди 1920 г., Словения и словенци преди 1920 г.?

А защо се дотира, а не се изостави, след като е губещо? Нали това е твоята логика - онова, което не е на плюс, да се остави на произвола на съдбата.

Интересно защо все САЩ одумват за държавния им дълг, а никой не говори до какво дередже се е докарала Япония, която е над 2 пъти по-задлъжняла от САЩ. http://www.tradingeconomics.com/country-list/government-debt-to-gdp П.П. Иначе Красимир Иванджийски от 2006 г. чака доларът да рухне под напора на хиперинфлация, ама пусти мъде на коча, само се клатят, а не падат.

Интересно при това положение защо английските фермери се блъскат да гледат домати и ягоди на постната им земя, а не ги внасят отвън?

Не знам какви теми пуска Ник1, в които оплюва Русия. Не следя всичко във форума. Но това видео и книгата, които си пуснал, е тъпа путинско-кремълска пропаганда от най-чист вид. Дотам, докъдето стигнах с видеото и книгата онлайн, става ясно следното: 1. Украйна е измислена държава. 2. Украинците са измислен народ, "регионален вариант на съветския народ", тоест изкуствен народ. 3. От точки 1 и 2 следва, че Украйна е недоразумение. 4. Украйна е олигархично-мафиотска държава (то пък Русия не е, присмял се хърбел на щърбел). 5. Докато беше в СССР, Украйна беше страна с цветуща икономика, а след отделянето мафията я съсипа и разграби и сега е обречена на гибел. П.П. Не мога да те разбера теб, Фружине, след като претендираш, че си патриот, каква е тая твоя любов към Русия и терзания за проблемите й. Патриотът обича и е загрижен само за своя народ и страна. Другото е оксиморон като "патриот-русофил", "патриот-американофил" и т.н. недоразумения. Да се оправят украинците и руснаците както намерят за добре. Нито възнамерявам да ги мисля, нито ме е грижа за тях.

Да съм споменал да ядене на сланина? Говоря ти за системно наплюскване вечер преди лягане с каквато и да е храна, основно с хляб. Тръгни в някое село и в някой голям град и ще видиш сам къде има повече дебели хора надхвърлили младежка възраст.