Aspandiat

В България това може да е така, но аз затова пуснах повече горе инфо за арменския случай, защото той е смущаващ. Хайде, между 681 и 1018 г. българската икономика може да е слаба, обаче през 10-11 век в Армения нещата са различни. Твърди се, че столицата Ани през 11 век е имала 100 000 население. Айде, наполовина да е било, пак е огромен град, който за да се поддържа, се нуждае от силна икономика. През нея минава и разклонението на Пътя на коприната в посока на Трапезунд. Обаче в Армения не се секат монети. За сметка на това от самото си начало през 1081 г. Киликийска Армения сече свои сребърници, но никога златни монети. До самия си край през 1375 г.

Ооо, Дрейк. Тези монети не ме изненадват толкова. Като ги четох тия двамата юнаци, Дел Мар и Зарленга, се оказа, че Англия (както винаги) е все нещо различно, един вид частен случай. Например през 8 век, когато Европа е на дъното, там секат злато. Подозирам, че въпросният римо-византийски златен модел не е обхванал Британия след 400 г. сл.Хр., не само защото тя първа отпада от римския свят в началото на 5 век, но и защото за разлика от готи и франки, които приемат римския ред и система, англо-саксите навлизан в Британия като жестоки завоеватели. Тоест Британия до 1066 г. е извънсистемно явление.

ВИЗАНТИЙСКИЯТ ФИНАНСОВО-ИКОНОМИЧЕСКИ ИМПЕРИАЛИЗЪМ Златото и върховенството на римските императори През 1895 г. отдавна забравеният днес американски специалист по монетарна история Александър дел Мар в своето изследване „История на монетарните системи“ лансира една оригинална теория, съгласно която от времето на Юлий Цезар насетне (от втората половина на I век пр.Хр.) имперски Рим започва да гледа на сеченето на златни монети не само като на тривиален икономически и финансов акт, но и като на политически и идеологически реквизит. Според Дел Мар съгласно новата римска имперска идеология, изградена по времето на Цезар и Октавиан Август, златото се превръща в символ на имперския сюзеренитет на Рим. От този момент нататък вече само римските императори имали легитимното право да секат златни монети като символ на тяхната върховна власт над страните, народите и владетелите в древния свят. Така златото станало не само светски, но и свещен и свещенически метал, върху който в качеството си на върховен жрец (понтифекс максимус) имал монопол римският император. От Константин Велики нататък този свещен и свещенически метал станал собственост на Исус Христос, чийто наместник на земята бил римският император и следователно той упражнявал правото на собственост върху него. Съобразно тази имперска идеология всички други царе, князе, вождове в древния свят били васали и зависими на императора в Рим и като такива нямали право да секат златни монети. За сметка на това върху сеченето на сребърни, медни и други монети нямало никакви ограничения. Ако някой владетел (например германските крале в Европа от V век насетне) все пак сечал златни монети, то той го правил единствено като наместник в качеството им на локални монети на римския император с неговия лик и римска символика на тях. Всеки опит за сечене на златни монети без санкцията на императорите били приеман като оспорване на тяхното вселенско върховенство и в зависимост от баланса на политическите сили и географската отдалеченост между императора и нарушилия световен ред бунтар, това водело до повече или по-малко остра реакция на империята. Тази система е обобщена още преди Дел Мар от французина Франсоа Льонорман по следния начин: „С изключение на сасанидското монетосечене допреди царуването на Сапор III сигурно е, че сеченето на златни монети, без значение къде, било винаги разглеждано като отчетливо незачитане на претенциите за върховна власт на Римската империя; пример за това по времето на Републиката, около 86 г. пр.Хр., е сеченето на златни монети от Митридат по различни места, върху които той бил разпрострял завоеванията си. Върховенството на Рим било толкова широко прието и на Изток, и на Запад, че за много столетия нито една провинция, подчинена пряко или непряко на василевса, нито пък повече или по-малко независимите държави, съседни на империята, никога не опитали да секат златни пари.“ Дел Мар привежда различни примери, съгласно които личи, че римските и по-късно източноримските (византийските) императори не позволявали пробиви в този установен ред. Позовавайки се отново на Льонорман, той сочи, че ранните сасанидски шаханшахове като се почне от Ардашир І (224–241) и се стигне до Шапур ІІІ (383–388) секат златни монети, но след този владетел чак до времето на Хосров І (531–579) тази практика е прекратена, което би следвало да се приеме като знак, че сасанидските царе се били превърнали във васал на някоя сила. Според Льонорман (и оттам и Дел Мар) тази сила е посочена ясно от Прокопий от Кесария, писал по времето на източноримския император Юстиниян I (527–565). Прокопий споменава, че царят на Персия имал правото да сече сребърни монети колкото му се искало, но нито той, нито който и да е варварски владетел, имал правото да поставя като знак своя лик върху златни монети без значение какви количества разполагат злато разполагали. Льонорман (я оттам и Дел Мар) грешат по отношение на Сасанидите поради факта, че преди повече от век са разполагали с много по-оскъдна археологическа информация в сравнение с днес. В действителност златни динари секак всички сасанидски царе с изключение на Джамасп (496–498), Хормизд ІV (579–590) и наследниците на Хосров ІІ (591–628). Обаче с изключение на Шапур ІІ (309–379) и Пероз І (459–484) сасанидските златни динари са голяма рядкост и вероятно това е дало основание на Прокопий да си въобрази, че сасанидските царе не сечали златни монети в знак на признаване на римското върховенство. За сметка на Сасанидите една друга иранска династия потвърждава наблюденията и заключенията на Дел Мар – това са Аршакидите, династията на Партската империя. Те властват над Персия и други ирански територии в продължение на четири века и половина преди да бъдат пометени през 226 г. от персийското реваншистко въстание, предвождано от Сасанидите. За целия период от 247 г. пр.Хр. до 226 г. сл.Хр. нито един партски монарх не сече златни монети, нещо, на което Дел Мар обръща изрично внимание и което според него е знак, че в някакъв момент партите бил признали римското върховенство. Кога евентуално тази капитулация се е случила Дел Мар не уточнява, но вероятно актът на формално подчинение на Римската империя се е случил през 20 г. пр.Хр., когато след десетилетия на редуващи се състояния на мир и война най-накрая между Рим и Партия е сключен мирен договор, представляващ почти пълна победа на римската дипломация. Страхувайки се от огромната военна мощ на своя западен съсед, партският цар Фраат ІV не само че изпраща като заложници при римския император Октавиан Август петима от синовете си, но и напълво признава римския суверенитет над оспорваната Армения. Впрочем точно Армения, останала извън полезрението на Дел Мар, е най-добрата илюстрация на употребата на монетарните ограничения като политическо и легитимистично оръжие, използвано от Римската империя. Единствените златни арменски монети през целия античен и средновековен период от историята на Армения, открити досега, са сечени от арменският цар Тигран ІІ Велики (95–55 пр.Хр.). От гледна точка на темата царуването на Тигран ІІ е много интересно, защото той е основател на Арменската империя, простряла се от Каспийско море и Северна Месопотамия до Сирия, Палестина и Килия. Тигран има нещастието да преживее и нейното рухване, след като през 66 г. пр.Хр. е принуден да капитулира пред римляните и да се откаже от почти всичките си завоевания. Признавайки римският сюзеренитет, Армения престава и да сече не само златни монети, но и сребърни монети. От Артавазд ІІ (55–34 пр.Хр.), наследника на Тигран, има запазени само бронзови монети, както и от Тигран ІІІ (20–8 пр.Хр.), след който до средата на I век сл.Хр. Армения е сведена да унизителното положение на римска полупровинция и липсват каквито и да е монети, сечени от арменски монарси. Арменското монетосечене не се възстановява и след като начело на страната се установява дъщерният клон на партската династия на Аршакидите, чиито представители и потомци с малки прекъсвания управляват Армения между 66 и 428 г. Аршакидите идват на власт в Армения в резултат от римо-партско споразумение, поставящо страната в двоен васалитет – династичен от Партия и политически от Рим. Въпреки че Римската империя така и не присъединява директно страната (освен в интервала 114–117 и 173–185 г.), през II–IV век тя третира Армения като протекторат, както това личи от поредица от факти. Липсата на каквото и да е монетосечене в Армения между I и V век сл.Хр. може да се приеме за указание, че във владетелската „ранглиста“, начело на която бил римският император, Армения имала още по-орязан и от партския суверенитет. Арменският казус представлява интерес и през следващите столетия, защото след възстановяването на арменската държавност през 885 г. начело с династията на Багратидите (885–1045 г.) Армения отново не сече монети, въпреки че страната разполага със „сурово“ злато и особено сребро. Събитието, което подсказва вероятната причина за липсата на арменско монетосечене през IX–XI век, е фактът, че през 885 г. византийският император Василий I изпраща на арменския цар Ашот I корона, признавайки владетелското му достойнство, но същевременно и статута му на подчинен на (източно)римския император монарх. Същото пълно отсъствие на монетосечене се наблюдава между 681 и 1018 г. и при западния съсед на Византия – Първото българско царство, което би трябвало да породи някои сериозни размисли дали липсата му в действителност е икономически предпоставена. Златният легитимизъм на василевсите Рухването на Западната Римска империя в края на V век не довежда до рухването на римския легитимизъм на Запад в земите на новосформираните германски държави в Италия, Галия и Испания. Франкските и готските крале признават върховенството на римския император в Константинопол и едно от най-ярките доказателства за това е монетосеченето. Александър Дел Мар сочи, че франките секат златни монети и първите са на крал Хлодвик I (481–511) – солиди и триенси от отлично по качество злато с лика на източноримския император Анастасий. Инсигниите на източноримските императори неизменно присъстват върху монетите, сечени от наследниците на Хлодвик – Хлодомер (511–524), Хилдеберт I (511–558) и Хлотар I (511–561), които по този начин били признати само за наместници в Галия на законния източен римски император, но не и за самостоятелни владетели. Постепенно обаче започва намаляване на инсигниите, бележещи подчинението на римските императори и на монетите, в т.ч. и златните, и при Теодеберт (534–448), крал на Австразия, не напълно изчезват, като вместо тях върху монетите се появяват изображенията на варварските крале и техни легенди. Това, според Дел Мар, било декларативно отхвърляне на римския сюзеренитет и то било веднага усетено в Константинопол и намерило отражение в бележката на Прокопий, че варварските владетели могат да секат на воля сребърни монети, но не и златни. Въпреки това авторитетът на римския император в Константинопол бил толкова голям, че съвременниците на Теодеберт не дръзнали да последват примера му и да секат златни монети без каквото и да е упълномощяване от страна на василевса. Но примерът на Теодеберт не останал без резултат и постепенно римските инсигнии върху франкските монети ставали все по-редки, за да се стигне дотам, че през VII век върху тях едва личали знаците за (източно)римския сюзеренитет. През V–VI век готите в Италия също стриктно спазват правилата на римския сюзеренитет и секат златни монети от името на източните императори Зенон, Анастасий, Юстин I и Юстиниян I. При вандалите в римска Северна Африка обаче ситуацията е различна. За тях Гуидо Берндт и Роланд Щайнмахер отбелязват: „Вандалите уважавали правото на империята да сече златни монети; в Картаген няма сечени златни монети. Сечени във Византия солиди доминират находките от съкровища във вандалска Северна Африка.“ Това може да се приеме за знак, че вандалските крале се смятали за независими владетели, които обаче признавали върховенството на Римската империя и затова не дръзвали да секат златни монети, а само такива от по-малко ценни метали. За разлика от франките в Галия и готите в Италия, където местните крале секат златни монети по римски образец като наместници на констатинополския император. Според Дел Мар ситуацията на Запад се променя съществено след сключването на съюза между франкския крал Пипин Къси и папа Стефан II през 754 г., в резултат на който вакуумът, зейнал между оттеглянето на римската (византийската) власт на Запад, причинено от нашествието на лангобардите, бил запълнен от апостолическия папски престол. Според Дел Мар обаче, монополът и правомощията върху сеченето на монети продължавал да бъде в ръцете на източноримския император в Константинопол. Дел Мар смята, че една от точките в споразумението между Карл Велики и Никифор I през 803 г., била сеченето на златни монети да бъде запазено като прерогатив единствено на василевсите на Изток. Такова едно споразумение би обяснило защо след царуването на Карл Велики до падането на Константинопол през 1204 г. в нито една страна в Европа освен Византия не е засвидетелствано сечене на златни монети. В действителност Дел Мар допуска малка грешка, защото последните златни монети на Запад допреди XIII век са сечени при Людовик Благочестиви около 818 г. Дел Мар добавя, че явно в резултат на франко-византийското споразумение съотношението (рациото) на златото и среброто на Запад, което при Меровингите било фиксирано на 1 към 10, при Карл Велики било променено на 1 към 12, което отговаряло на римския стандарт от последните близо 1000 години, в т.ч. и на съотношението в самата Византия. Изхождайки от данните на нумизматиката, Дел Мар прави следните заключения: „Приемането на всеобщата представа, че християнските владетели в средновековна Европа са били във всяко положение независими суверени преди разрушаването на Римската империя и падането на Константинопол през 1204 г., трудно е да се обясни обстоятелството, че никой от тях не е сякъл златни монети когато и да е преди това събитие и всички от тях започват да секат златни монети веднага след него. Нито готите, нито келтите, нито гърците, нито римляните по времето на републиката нямат задръжки да секат злато; такива задръжки нямат и меровингските франки и арабите в по-късни времена; не липсват златни рудници или златоносни реки в която и да е от провинциите или страните на Запада; не липсват знания за добива, топенето и сеченето на злато, но при все това се натъкваме на странния факт, че навсякъде където било установено върховенството на римския суверен и първосвещеник, там, и по същото време, дори в някои случаи спира и самият добив на злато. Близко е до ума, че се прекратява не употребата на златни пари, за наличието на каквито има податки, а единствено спира прозводството им, тоест сеченето и маркирането на злато. В Англия с изключение на ранните дни на Хептархията, златните пари са циркулирали от най-древни времена до наши дни. Сред тези монети има готски, (в т.ч. саксонски), келтски, франкски или мюсюлмански, но никога римски, освен ако не били сечени от или под знака на римския суверен и първосвещеник. С една дума, за повече от тринадесет столетия, тоест от Август до Алексий IV, златните монети и в Империята, и на Изток, и на Запад, били сечени изключително от василевса. И пак, между VIII и XIII век, за период от 500 години, нямаме свидетелство за сечене на златни монети от местните християни или от който и да е крал на Британия.“ Доразработвайки теорията си, Дел Мар се противопоставя на обяснението, че отсъствието на местно златно монетосечене на Запад се дължало на липсата на търсенето на златни монети, тоест на цялостния срив и натурализация на западната икономика, защото в противен случай остава без обяснение циркулацията на мюсюлмански и византийски златни монети в Европа. Дел Мар отхвърля и едно друго обяснение, а именно че варварските нашествия и завоевания на Запад били довели до затварянето на златните мини и до положение наличното злато да е в толкова оскъдни количества, че правело безпреметно сеченето му във вид на монети. Напротив, според Дел Мар именно езичниците варвари отворили златните мини, а християните ги затворили: „Еретиците мюсюлмани, франки, авари, саксонци, нормани, англи, всички те отваряли златни мини през средновековните времена. В момента, в който тези народи станали християни или били покорени и поставени под контрола на римската йерархия, златните им мини били изоставени и затворени... Мините в Кремниц, които съдържали едновременно злато и сребро и за които Агрикола казва, че били отворени през 550 г. сл.Хр., се намирали на територията на езичниците авари, промиването на злато в река Елба, подновено през 719 г., било в ръцете на езичниците саксонци и меровингските франки; същото било положението с промиването на златото в Рейн, Рона и Гарона. Златните мини в Африка и Испания, отворени отново през VIII век, били експлоатирани от еретиците мюсюлмани. Златните мини в Коурим, Бохемия, отворени през 998 г., били управлявани от езичниците чехи. Когато и където било установено християнството, златната металургия била отстъпена на василевса или напълно изоставена.“ Арабското предизвикателство срещу римския ред Ако признаването на титлата „император“ (но не и „император на римляните“) на Карл Велики от страна на римските/ромейските императори в Константинопол било заплатено около 803 г. от франките не само с териториални отстъпки, но и с признаването сеченето на златни монети като прерогатив единствено на василевсите, на Изток мюсюлманите-араби отправят безцеремонно и подкрепено с колосална военна сила предизникателство към божествения римски ред. Между 634 и 698 г. конните армии на арабите завземат източноримските владения в Месопотамия, Сирия, Финикия, Египет, Либия и Западна Африка. Към 650 години войските им стигат Средна Азия, а през 711 г. преминават Гибралтар и нахълтват на Пиринейския полуостров. Въпреки страшния арабски натиск, под който падат Сасанидската империя и Вестготското кралство, Източната римска империя устоява. През първите шест десетилетия римо-арабският конфликт, въпреки чудовищния сблъсък от Сирия до Картаген, остава в руслото на военната конфронтация. Докато не се случва нещо, което изостря още повече ромейско-арабските отношения. През 692 г. император Юстиниян II внезапно нарушава сключения преди това мирен договор с арабите, но в битката при Севастополис претърпява тежко поражение. В стандартната историческа литература традиционно не се търсят мотивите защо Юстиниян внезапно решава да наруши сключения неодавна мир с арабите, даващ глътка въздух на империята след тежките войни от времето на Константин IV. Според Александър Дел Мар причините за войната са обяснени от самите византийски автори. Теофан Изповедник (IX век), а след него и Георги Кедрин (XI– XII век) и Зонарас (XII век) твърдят, че Юстиниян нарушава мира от 686 г. с халифа Абд ал-Малик заради това, че последният изплатил договорения данък със златни монети, върху които липсвал ликът на римския/ромейския император. По думите на Зонарас „Юстиниян нарушил мира с арабите, защото годишният данък бил платен не в монети с императорския лик, а с нов отпечатък; а не се позволява да се секат златни пари с какъвто и да е друг лик, освен с този на ромейския император.“ Дел Мар пояснява, че между 645 г., когато арабите отнемат от Източната римска империя повечето от азиатските и африканските й владения, докъм началото на VIII век арабите секат монети, на които присъства ликът на римския император, монограмът Хи Ро (съкращение на Христос) и кръст. В края на VII век обаче халифът Абд ал-Малик започва да сече нов тип златни монети, на които вместо източноримският император бил изобразен той самият с меч в ръка, придружен от надписа „Слуга на Аллах, Абд ал-Малик, емир ал-Мумин.“ По този начин, премахвайки лика на императора от арабските златни монети, Абд ал-Малик отхвърлил и идеята за световното господство на римския император над останалите владетели, и от монарх, сечащ злато в качеството си на наместник на императора (по подобие на франките и готите), чрез новите златни монети халифът се обявил за напълно независим от василевса владетел. В отговор на това предизвикателство Юстиниян за първи път включил в легендите на сечените от него монети името и изображението на Христос, акто и формулата „Господарят Юстиниян, слуга на Христос.“ Зад фасадата на имперската идеология Теорията на Дел Мар (и на Льонорман) за златното монетосечене като легитиматор на римското световно върховенство бива забравена (ако въобще е била забелязана) и удавена в традиционните медиевистки постановки за натурализирането на европейската икономика, което не изисквало сеченето на скъпите златни монети и достатъчността на сребърните пари. Столетие по-късно обаче тя е извикана отново на бял свят от американския монетарист, икономист и стопански историк Стивън Зарленга, който в своя капитален труд „Изгубената наука за парите“ й вдъхва нов живот и я доразвива от гледна точка на стопанските и финансовите реалности на Средновековието. Според Зарленга зад яростното защитаване от страна на римските/ромейските императори на уникалния им прерогатив да секат златни монети се криели съвсем прозаични и меркантилни мотиви. От времето на Цезар в Европа съотношението (рациото) злато – сребро било 1 : 12, докато на изток, в Индия и Китай, то било 1:6 или 1:7, тоест спрямо Запада среброто било два път по-скъпо (или златото било два пъти по-евтино). Следователно, според Зарленга, „зад свещения прерогатив да сече златни монети на василевса стои възможността да се обменят централизирано сечените [от държавата] златни безанти срещу локално сечените сребърни монети в съотношение 1 към 12 и същевремемно да обмени същото сребро за два пъти повече злато на кюлчета в Индия.“ Всяка намеса в този механизъм щяла да порази в самото сърце могъществото на императора. Тази система, действаща още от времето на ранната Римска империя, имала за резултат обаче изсмукването на сребърните наличности в Европа в посока на Индия и Китай, където за 12 кг сребро можело да се получи не 1 кг злато, както в Европа, а 2 кг. Неслучайно в началото на II век Плиний се оплаква, че всяка година от Римската империя в посока на Индия и Китай изтичали 100 милиона сребърни сестерции, равняващи се на 1 милион златни ауреуса. Това изтичане на ценен метал се приема за една от причините за постепенното финансово изтощаване на Римската империя. Друга причина за него била постепенната и огромна концентрация на богатство в ръцете на езическите храмове (после църквата) и частни лица, които ги трупали на склад, лишавайки имперската икономика от оборотни средства и водещи до (дефлационна) стагнация в търговията и производството. Ключовата роля на различното рацио на среброто и златото на Запад и на Изток обаче има още един аспект, неразработен от Дел Мар и Зарленга. Ако в епохата, когато Римската империя се простирала от Британия до Египет и от Мавритания до Кавказ, сребърно-златното съотношение 12:1 изсмуквало сребърната ликвидност на империята в посока Индия и Китай, след рухването на Запада и оцеляването само на източната половина на Римската империя ситуацията се променя в положителна за константинополските императори посока. Ако до V век Римската империя се явявала крайната западна спирка на ориенталските стоки, което водело до изсмукване на сребърните й наличности в източна посока, след V век Източната римска империя вече се превърнала не в крайна спирка на ориеталските стоки, а в транзитна. Сега вече Византия можела да заеме транзитна роля в международната търговия. Използвайки уникалния си монопол върху сеченето на златни пари, императорите в Константинопол не само ставали посредници в търговията между Ориента и Европа, но заигравали ролята на Индия и Китай спрямо Европа. Купувайки срещу имперски златни номизми сребро или пък стоки в Европа срещу сребро, но преизчислено по курса на златната номизма, и препродавайки среброто или стоките на Изток срещу 2 пъти по-евтино злато (или пък стоките срещу двойно скъпо сребро на местните пазари), имперските търговци можели да генерират печалби в аритметична погресия. Тази деспотична и потисническа финансова система, която се задържала до 1204 г., буквално изсмуквала Европа в полза на Византия и поддържала векове наред имперското финансово, икономическо и политическо могъщество. Точно във връзка с гореописаната ситуация може да се тълкува и появата на собствено арабско златно монетосечение, на което се спира по-подробно Зарленга. Той дори го нарича „ислямска атака срещу имперската монетарна сънна артерия“. Арабите започват да секат арабски златни динари без имперски инсигнии, като определят съотношението на златото спрямо среброто на 1:7. Според Зарленга „това иде да покаже, че мюсюлманите можели да обменят златните си монети срещу близо два пъти повече европейски сребърни монети, отколкото срещу мюсюлмански сребърни монети със същото тегло“. Според Зарленга василевсът се бил опитал да запази търговията по суша до Индия за самия себе си, обменяйки сребро срещу два пъти повече злато, но „скоро Византия спряла да сече сребро за поданиците си и забранила всякаква търговия с мюсюлманите. По-сетнешните опити да съживи мащабното сребърно монетосечене били краткотрайни и бързо били изоставени.“ „Арабското въстание“ срещу римската финансова система било успешно и не само позволило на мюсюлманите да получат финансова еманципация от Константипол, но и да търгуват с Индия и Китай по еднакъв „обменен курс“, без да губят ликвидност. Мюсюлманите на свой ред започнали да прилагат ромейския модел на финансово изсмукване на Европа чрез курса на среброто спрямо златото. Запада обаче не съумял да стори същото. Според Дел Мар и Зарленга срещу признаването на императорската титла на Карл Велики Константинопол изискал Запада в лицето на франките и Рим да преустанови сеченето на златни монети. Въпреки че липсват сведения за това в писмените извори, фактът, че именно при Карл Велики има корекция в цената на среброто спрямо златото от 10 : 1 на 12 : 1, което било точно имперският номинал, по който василевсите сечали своите номизми, може да се приеме като знак, че Източната империя била наложила своите условия на Запада. Това рацио въвличало Запада в международната търговска система на империята, създавайки условия в продължение на столетия европейското сребро да изтича към Константинопол, а оттам към Персия, Индия и Китай. Европа получава икономическата си свобода Докато Източната римска империя се стреми да налага търговски ограничения спрямо мюсюлманите и да превърне Константинопол в единствената стокова борса, където да си дават среща търговци от цял свят, някои сили на Запад още от IX век опитват да се изплъзнат от хватката на василевсите. Амалфийците и венецианците, въпреки че са официални васали на Източната империя, решават да нарушат нейните ограничения за търговия с мюсюлманите. За да не се набива това на очи, венецианците се ориентират към зони встрани от имперското полезрение – Тунис и Египет. След завоюването на Египет арабите отварят отново стария канал при град Арсиное, свързващ през Горчивите езера Нил с Червено море, по който в стари времена минавала морската търговия от Индия към Александрия. През IX век венецианците са вече на александрийските тържища и заобикаляйки Константинопол, започват да внасят в Европа подправки, коприна, текстил и злато. Копирайки в по-малък размер византийския търговски модел, основан на разликата в рациото междо среброто и златото на Запад и на Изток и възползвайки се от мюсюлманското съотношение 7 : 1, печалбите на венецианците от морската търговия с Египет достигнали стотици проценти и се превърнали в основата на богатството им. В международните си операции венецианците извършвали изчисленията си в злато, използвайки ромейската и мюсюлманската номизма и динар. Навлизането в източната търговия обаче не само послужило за натрупване на капитали във Венеция, но и показало на нейните търговци какви перспективи крие установяването на цялостен контрол върху посредническата позиция между Изтока и Запада. А това значело неизбежен конфликт с василевсите в Константинопол. Удобният случай идва през април 1204 г., когато превозените с венециански кораби рицари от Четвъртия кръстоносен поход вместо да продължат към Светите земи, са насочени от венецианците против Константинопол. Великата столица на старата Римска империя, акумулирала в себе си не само хилядолетна култура, на и вековни богатства, е подложена на варварски грабеж. Освен важни търговски бази като островите Крит и Евбея, венецианският дял от предприятието възлязъл на плячка в размер около 900 000 марки сребро, сиреч на близо 7 200 000 унции. Разгромът на Византия имал обаче и едно друго измерение, засягащо не само Венеция, а целия Запад. В очите на католическия свят превземането на Константитопол поставило официален край на Римската империя, а оттам и не поддържания столетия наред уникален монопол на василевсите да секат златни пари, предоставяйки на долустоящите и подчинени на императора християнски монарси правото да секат в най-добрия случай сребърни пари. Ако в течение на 400 години в нито едно кътче на Европа не била отсечена и една златна монета, след отпадането на старото ограничение изведнъж в рамките на 6-7 десетилетия Запада започва да сече златни пари. Началото е поставено от Фридрих Хохенщауфен през 1225 г. в Неапол, последван от френския крал Луи IX през 1250 г., Флоренция през 1252 г., английския крал Хенри III през 1257 г., Венеция през 1284 г. с нейния прочут дукат, папа Йоан XXII в Авиньон през 1316 г. и т.н. Старият римки ред бил рухнал. За разлика от василевсите в Константинопол, които векове поддържали твърдо съотношението злато – сребро в рамките на 1 : 12, венецианците възприемат по-гъвкавия подход на плаващ обменен курс, движещ се между 1250 и 1360 г. от 1 : 8,5 до 1 : 14,2, след което цената на среброто се покачила до 1 : 9,5 спрямо златото. Упоредно с този либерализъм Венеция установява крайно строги мерки за защита на паричната си система от опити за манипулиране. След 1250 г. всяко кюлче сребро или злато, озовало се на нейна територия, било регистрирано от държавата, преди да може да бъде продавано. Би могло да се възрази, че започването на сечене на златни монети на Запад няма общо с рухването на някаква въображаема финансово-идеологическа система, поддържана упорито столетия наред от константинополските императори, и че западният подем се дължи на огромната плячка, заграбена при разгрома на Източната римска империя. Съществува дори становище, че награбените в Константинопол ценни метали били повече от всичко, което Европа била получила чрез столетия търговия. Безспорно след 1204 г. Запада получава мощна доза ликвидност благодарение на византийската плячка, която се оказва стимул за развитието на икономиката, а оттам и на културата и което, погледнато от обратната страна, обаче е и знак, че столетия наред Източната римска империя е потискала социално-икономическия подем в Европа със своята монетарна политика и икономическа централизация. Красноречива илюстрация на бурния възход на западната икономика след разгрома на Константинопол е например фактът, че между 1200 и 1350 г. лихвите, изплащани по заемите във Флоренция, падат от 20-22% на 5-8%, а между 1240 и 1343 г. приходите на Флоренция нарастват 11 пъти! Обаче идеята че започналото сечене на златни монети на Запад през XIII век се дължи единствено на византийската плячка и няма общо с рухването на сакралната идеология на златото, поддържана упорито столетия наред от константинополските императори, може да бъде опровергана от процеси през следващите столетия. След като Венеция заема мястото на Византия в източната търговия, тя се оказва отличен ученик на империята и почва да прилага на свой ред ромейските методи. Венеция организира търговията си, като изпращала на изток сребро в замяна на злато и подправки, „разрушавайки по този начин европейската система, базирана на сребърните пари, буквално изнасяйки я в Индия“. И успоредно с това богатеейки за сметка на другите. Точно както правила това Източната империя в продължение на столетия. В резултат на тази венецианска политика около 1300 г. гладът за сребро в Европа започва да става застрашителен, по-опасен от когато и да било през предходните седем столетия. Сребърната криза достига апогея си между 1457 и 1464, когато повечето монетни дворове на Стария континент се оказват затворени. Проблемът с изтичането на сребро от Европа към Индия, Китай и Япония продължава и по времето на португалската, холандската и индийската експанзия през XVI–XVIII век, но в случая е важно друго. След като Европа оплячкосва огромните богатства на старата Източна римска империя, в рамките на около век те се оттичат от западните джобове в тези на ориенталците. Повторното изчерпване на ликвидността на Запада обаче не довежда до прекратяване на сеченето на златни монети, както би трябвало да се очаква, ако се вярна, че идентичен процес се е осъществил на Запад след 800 г. Обаче за разлика от периода преди 1200 г. в християнския свят освен ликвидност липсва и още един елемент – римският император в Константинопол, който чрез властовото сакрализиране на сеченето на злато като свой свещен прерогатив контролирал международните финанси и търговия в продължения на столетия. Бел.мод. Aspandiat. Темата е дискусионна, но ще трия всякакви глупости и спам от типа на всеобщо известни от (про)гимназниалния курс по история факти и постановки.

Значи, Евристее, не приемам, че съм изцяло сбъркал за числеността на армията на Луи XIV. Съдейки от това, което си дал горе, в главата ми е останал спомен за числеността й докъм 80-те години на 17 век. Що се отнася до зашеметяващите числа 400-500 хиляди, това едва ли е редовната армия, а армия събрана ad hoc за конкретна кампания. И пак имам съмнения, че бройката е силно преувеличена. При Наполеон, когато империята се е наляла с ликвидност след грабежите в Белгия, Холандия и Италия, грубо след 1805 г., французите оперират с армии от по 100 000 души ориентировъчно. Чак при кампанията в Русия и след това бройката скача до цифрата от 400-500 хиляди. Въпросът е дали обаче век по-рано Франция има икономическата възможност да издържа 400 000 полева армия. Чел съм становище, че през 18 век Франция вероятно е по-богата от Англия като държава. Не го изключвам, най-малкото защото френското население тогава е близо 3 пъти по-голямо от английското - 28 млн спрямо 10 млн. За 60-70(80)-те години на 17 век със сигурност Франция е по-богата от Англия, което се подразбира от факта, че Луи XIV субсидира Чарлз II за войните против холандците. Имам обаче един въпрос към теб. Тъй като се интересуваш от Франция на Луи XIV, би ли ми отговорил какви ползи извлича тя от огромната си армия след 1681 г? Последните завоевания на Луи XIV са тогава - Страсбург. Войните стават все по-тежки и скъпи, а ползите са нищожни.

Казал ли съм някъде "упадък"? Казах изоставяне, забавяне спрямо новото и новите процеси и явления в света. Както и неспособност за адекватна реакция спрямо тях. Когато си на 20 или 30 ти се струва, че си безсмъртен и искаш да пробваш и опиташ какво ли не. Обикновено човек ако постигне нещо в живота си, го прави докъм 40-та си година. После става инертен. Като Франция с дядо Луи XIV след 1680 г. Работата е като случката с (вече тежък император) Наполеон и американеца Фултън. Фултън му предлага да снаряжи с парни машини френския флот, което можело да обърне коренно войната против англичаните, на което Наполеон отговорил "нямам време за подобни глупости". В резултат на този отказ първия в света кораб с парна машина бил пуснат на вода в Америка. Така че в епоха на бързи промени в света, каквато е тази след 1600 г., това да имаш начело 70 години един човек, който от един момент се превръща в консервативен пенсионер, може да ти докара само застой. Затова в такива преходни епохи оптималният срок на едно царуване е 20-25 години, за да не се стига до склерозиране на държавния апарат. Късогледство е, защото Луи XIV и тези около него твърде бавно схващат, че подпомагат много по-силната демографски и военно Англия против много по-слабата от нея Холандия, която пък е най-мощната финансова сила в Европа и може би дори в света. В резултат на френските глупости англичаните получават транспортна и търговска еманципация от холандците, като парират опита им военно да отменят гласувания от Кромуел "Навигационен акт". Съгласно този акт занапред английски стоки трябвало да се превозват само от английски кораби, което удря силно холандците по джоба, защото те печелят повече от международен транспорт, отколкото от търговия. И става така, че англичаните омаломощяват холандците с ръцете на французите и започват да генерират тлъсти печалби от морски транспорт и търговия, щото на французите им е толкова... акълът. Войните на холандците с англичани и испанци са много различни като характер от тези с французите. С англичаните са само по море, а с испанците след като са изгонени от Холандия, войната става също морска, като Испания и обединената с нея Португалия са обект на холандските удари от Карибско море до Кейптаун и Индонезия. Сблъсъкът с англичаните не е толкова дълбок, щом няма и 20 години след мира от Ниймеген Англия и Холандия стават съюзници против Франция и дори за известно време са една държава. Докато френските нашествия са много опасни, защото са по суша и заплашват самото съществуване на Холандия. В един момент холандците са толкова отчаяни, че пробиват дигите и океанът залива част от страната им само и само да бъде спряно френското нашествие. С всичките си глупости във и против Холандия, които върши Луи XIV, постига като краен резултат това, че едрият финансов капитал от Амстердам решава, че Холандия е твърде уязвима, за да служи като база за операциите му в световен мащаб и след 1700 г. почва да се прехвърля в Англия, осигурявайки й (в тч. и в лицето на Английската банка) огромни свежи капитали за търговска и военна експанзия в Америка, Индия и Африка. По същото време дядо Луи XIV почва да си брои стотинките, защото докато е трошил милиони да съсипе Холандия, англичаните са вложили милиони във флот и търговия. Не значи глупак, значи поизкуфял дядка. А войската му не е 400-500 хиляди, а между 150 и 180 000.

Аз не споделям Волтеровия (и твоят изглежда) възторг от Луи XIV. За мен голямата беда за Франция е именно, че за 131 години (1634-1774) във Франция се изреждат само двама крале - Луи XIV и Луи XV. Толкова дълго управление означава замиране на управленските търсения и новаторски решения, защото от една възраст нататък човек става консервативен и се бои от новото, като предпочита проверените пътища. Накратко, двама крале за 131 години значи стабилност на старото. Доколко Луи XIV превръща Франция в "доминираща сила" в Европа е спорно. След анексията на Франш Конте, Пикардия и Елзас Франция спира да расте, а всяка нова война й струва все по-тежки разходи и й навлича все по-силни и мотивирани врагове. Културата е бляскава и еталон, така е. Само че докато Луи XIV танцува балет и украсява Версай, Англия, преминала през обновяващите сътресения на гражданската си война, режима на Кромуел и реставрацията на монархията, основава Английската си банка, чрез която финансира експанзията си, увеличава флота си, поставя холандците под свой контрол и почва да настъпва към Индия. Докато малко след смъртта на Луи XIV закъсалата Франция се оставя на експериментите на Джон Лоу с неговите фиатни пари и дерифати и реално фалира. Като преди това късогледото и направа фанатично настървение на Луи XIV против Холандия и неговите нашествия в нея реално вадят кестените от огъня на англичаните и отслабвайки Холандия, а запращат в английския лагер. А Холандия по това време е финансовият колос на Европа. Дъртакът Луи XIV се усеща какви ги е надробил чак към 1690 г., когато старите врагове Англия и Холандия му спретват една коалиция.

Това е масово разпространеното, бих казал не представа, а поверие. Западът започва да търси алтернативен път за Индия далече преди падането на Константинопол под турска власт. Португалците при Енрике Мореплавателя откриват Мадейра през 1415 г., Азорските острови през 1427 г. и продължават да пъплят на юг покрай африканския бряг в търсене на път за Индия, като през 1455 г. вече са стигнали Кабо Верде. През 1462 г. са на брега на Сиера Леоне. Вече през 1488 г. Бартоломеу Диаш стига до Нос Добра надежда, а 10 години по-късно да Гама проправя пътя до Индия. Португалският напредък между 1470 и 1500 г. е плод на десетилетни усилия и усъвършенстване на корабите и навигацията, а не защото турците взели Константинопол някакви си 20 години по-рано. Португалското пъплене покрай Африка към Индия е резултат от стремежа да се заобиколи бруталния и скъп (за европейците) венециански монопол върху ориенталските и индийските стоки. Както и е резултат от това, че разположената на края на Запада Португалия е идеален трамплин за презокеански открития.

Аз не смея да правя прогнози по-далече от 1600-1650 г. Колкото повече се натрупват несигурните факт(ор)и и допускания, толкова по-несигурна става картината. До 19 век при толкова несигурни елементи не се знае какво чудо може да се появи при нашите форумни "психоисторически" (по "Фондацията" на Азимов) прогнози.

Волтер да не би да е имал някакви далечни български предци? Толкова българско самоподценяване и самооплюване. И толкова българско непременно съпоставяне с най-напредналите (в случая Италия), за да се изтъкне Франция и французите "колко са зле"... ама сравнени с най-добрите, а не с англичани и немци, които са били на същото дередже.

Ще взема да подготвя една тема, може и днес да се напъна, за византийския империализъм и финансов деспотизъм между 500 и 1200 г., базиран на златния стандарт на ромейската номизма. Препрочетох някои неща тия дни - брутална работа. Тотално изсмукване на цяла неромейска Европа. Венецианците, които насъскват кръстоносците против Константинопол през 1204 г. дори могат да се смятат за финансови освободители на Запада.

Фружине, тая карта си я чертал все едно си гледал ученическия си (патриотичен) атлас по средновековна история. Само че аз не съм съгласен с нея. В нея може да има историко-наследствена логика от времената на Калоян и Иван Асен, но няма географска и оттам и икономическа логика. Защото политиката и днес, и преди 1000, и преди 2000 години, се подчинява на икономиката, а икономиката се подчинява на географията. Затова ще ти пусна моя карта, в която съм очертал географо-икономическите зони на Балканите през Средновековието, в частност 13-14 век. Хайде сега да почна да обяснявам. С червено - географска, икономическа и логистично-транспортно интегрирана зона Източна, Северна и Западна Тракия с естествен икономически, търговски и експортно-импортен център Константинопол. Светлосиньо - географска, икономическа и логистично-транспортно интегрирана зона Вардарска, Егейска Македония и Тесалия с естествен икономически, търговски и експортно-импортен център Солун. Тъмносиньо - географска, икономическа и логистично-транспортно интегрирана зона Атика и Пелопонес с естествен икономически, търговски и експортно-импортен център Атина, Коринт и венецианските фактории Корон и Модон. Оранжево - географска, икономическа и логистично-транспортно интегрирана зона Албания и Епир. С евентуален естествен икономически, търговски и експортно-импортен център Драч или Янина. Жълто - географска, икономическа и логистично-транспортно интегрирана зона Средец/София. С естествен икономически, търговски и експортно-импортен център Средец. Черно - географска, икономическа и логистично-транспортно интегрирана зона Сърбия. С естествен икономически, търговски и експортно-импортен център Косово. Тъмнозелено - географска, икономическа и логистично-транспортно интегрирана зона Мизия-Влашко, разделена на две от светлозеления Дунав като пътна артерия, но и препятствие. С естествен икономически, търговски и експортно-импортен център - неясно! Виолетово - зони, невлизащи в никоя зона, и преминаващи под една или друга държавна власт според моментното съотношение на силите на Балканите. Дай да видим сега, Фружине, тези очертани от мен географско-икономически зони напомнят ли ти нещо? Зона Тракия - отговаря без северната й българска част на обхвата на Византия след голямана сръбска експанзия при Душан! Зона Атика и Коринт - отговаря на франкските морейски владения през 13-15 век! Зона Албания и Епир - отговаря на Епирското деспотство преди експанзията на Теодор Комнин! Зона Средец - отговаря на апанажа, даван на Иван-Асеновия брат Александър и на потомците му през 13 век! Зона Сърбия - отговаря на Сърбия след разпада на Душановата империя и на Сърбия при княз Лазар! Зона Мизия - отговаря не само на голяма част от териториалния обхват на България между 1280-1340 г., но и на.... Първото българско царство от Аспарух до Крум. А границите на България между 681 и 905 г., както бях писал преди в една друга тема, са най-логичните и защитими през цялото ПБЦ! Зона Солун - обхваща не само древната Македония, но и покрива на 100% изникналите княжества след разпада на Душановата империя. Ето ти и карта на тези княжества за съпоставка. Какви са изводите от моята карта, на която съм очертал географско-икономическите и логистични зони на Балканите през 13-14 век? Те са, че когато държавите са вече твърде немощни, за да държат в юмрука си големи територии без значение на географията и логистиката им, следва разпадане на територии именно по географо-икономически и логистичен признак! Тоест владетелите контролират онова, което е природно, икономически и логистично обединено извън логиката на лични и държавни амбиции. Затова в тази алтернативка за 15-18 век залагам на една България северно от Балкана, една Византия в Тракия и около Солун, на една "Гърция" в Атика, на една гръко-албанска държава в Албания и Епир, на една "Сърбия на Лазар" и на една Софийска област, оспорвана от българи и сърби.

Евалата за тази вметка, Атоме. За т. 1 и 3 не знам какво да кажа, но споменаването от твоя страна на второто крепостничество в Полша, Унгария, Украйна и Русия ме накара сериозно да се замисля. Признавам, че не съм почти нищо по темата, но ще се опитам да поразсъждавам, дори с риск да изпонапиша глупости. Прави впечатление, че "второто крепостничество" се налага в страни, които традиционно изнасят суровини, до голяма степен зърнени храни, както и коноп, лен. А не стоки с (висока) добавена стойност. Наред с това страните с наложило се "второ крепостничество" са до една с континентален профил на икономиката. От Полша, Унгария, Украйна и Русия (Московията) само Унгария има по-диференцирана икономика заради залежите от рудни и нерудно изкопаеми в Трансилвания и поради климата, позволяващ виреенето на лозата и производството на вино. Унгария теоретично има някакъв излаз на Адриатика до падането й под османска власт, но реално той е задънен от венецианците. Полша (Ржеч Посполита) в апогея си през 16-17 век има един мижав излаз на Балтика в Гданск. За украинските земи (основно под полска власт) нещата са ясни - те са затворени от турските и татарските владения. Русия до началото на 18 век няма излаз на Балтика. В допълнение изброените страни (територии) се явяват периферни за голямата европейска икономика и търговия от 14-17 век, която е разположена териториално в Средиземноморието и Северозападна Европа. Голяма тежест в тази икономика през 14-17 век има морската търговия, спрямо която Полша, Унгария, Украйна и Русия (Московията) се явяват изолирани и съответно слабо повлияни. Фактически икономиките на тези страни са не само периферни, но и затворени за положителните социални, икономически и технологични промени, свързани с активния международен преобладаващо морски обмен. Тази изолираност обаче не означава, че нуждата от пари, изпитвана от властовите елити и монарсите, е по-малка. Особено в Полша с нейния империализъм през 15-17 век. Тези пари трябва отнякъде да се набавят и понеже доходите идват от селскостопанска продукция, а не от активна международна търговия и износ стоки с добавена стойност, най-лесният начин е аристокрацията да натисне жестоко селячеството, за да изцеди от него максимума като ресурс и труд. Обширните територии, наличието на равнинен релеф, подходящ за отглеждане на зърнени култури и коноп, на влажен климат в Полша и Северна Русия за за отглеждане на лен, са били допълнителен природен стимул за създаването на огромни поземлени владения. Затова се стига до "второто крепостничество" в Полша, Унгария, Украйна и Русия (Московията) през 15-18 век. Сега да се прехвърлим на България и Балканите. Византия с нейната огромна отворена за международната средиземноморска търговия брегова линия и все още съществуващи традиции във "високотехнологичните производства" не би следвало да тръгне по пътя на Полша, Унгария, Украйна и Русия. Тя не е износител на зърнени храни, а вносител. Изнася стоки с добавена стойност като вино, зехтин, коприна, друг текстил, евентуално сол и осолена риба и т.н. Поради липсата на големи площи, подходящи за отглеждане на зърнени храни, няма и предпоставки за развитие на зърненопроизводителни "латифундии", сиреч големи имения. Освен в Тракия. Затова смятам, че специално във Византия дори и след западането на левантинската търговия от 17 век нататък, е нямало да се стигне до "второ крепостничество" по модела на Източна Европа. Впрочем тази търговия не е била чак толкова тотално съсипана от изместването на пътищата в океаните. И през 18 век от нея "капе". Неслучайно французи и англичани, особено първите, имат силни левантински търговски компании в Турция. За французите е разбираемо - ако си търговец от Марсилия, по-лесно е внесеш ориенталски стоки от Константинопол или Смирна, отколкото да обикаляш Африка. За Сърбия не мога да говоря с увереност, защото не съм особено наясно на какво е била базирана нейната средновековна икономика преди и освен разработването на сребърните мини. Но нагънатият й релеф не позволява създаването на големи имения специализирани в добива на зърнени храни. При България обаче нещата са по-различни. В нея има равнинни територии, подходящи за добив на зърнени храни. Отделно е документирано, че България е била специализирана в износа на такива храни. Тя изнася точно като източноевропейските страни основно суровини. С изключение на (обработени? ) кожи. От друга страна обаче ние имаме излаз на Черно море, който ни свързва с международната морска търговия през 14 век и теоретично (нали правим алтернативка) и през 15 век. Отделно на прага ни е огромния търговски център (хъб по новому) Константинопол, откъдето и за където се движат стоки, пари и технологии. Това ни отличава от задънените откъм море източноевропейски държави с тяхното "второ крепостничество". Така че допускам, че докъм средата на 16 век, допреди упадъка на средиземноморската търговия, у нас е нямало да се установи "второ крепостничество". Обаче! От втората половина на 16 век поради изместването на търговските маршрути в океаните, Черно море е щяло да се превърне в съвсем периферна търговска зона и страните по крайбрежието са щели да изгубят значението си на пазари и износители. Което би довело през 17 и 18 век българските земи между Стара планина и Дунава до положението на Полша, Украйна, Унгария и Русия. А оттам би създало предпоставка за възникването на едри аграрни "магнати" като тези в Полша и руските помещици.

Не я прави, Фружине. В самото начало на предния си пост съм го набелязал, но явно недостатъчно ясно. При империите размерът винаги има значение. Оцеляла Византия с формални граници в най-добрия случай от Атика до Константинопол не може да се сравнява с Московията с нейния териториален обхват. Размерът винаги изисква (поне в предмодерната епоха) сериозна доза авторитаризъм, тоталитаризъм и деспотизъм, за да може да се поддържа цяла конструкцията при мултиетнически държави. Както е в Русия. Но в нейния случай има и много други фактори, които я правят през Средновековието, че и след Петър Първи, повече азиатска деспотия, отколкото европейска автокрация или абсолютна монархия. Имаш като начало хазарското съседство и наследство. Неслучайно в "Бертинските анали" през 9 век киеският княз е наречен "каган"! После имаш печенего-куманско съседство и това на Волжка България плюс много сериозното монголско влияние и наследство. Византия е просто много малка от 14 век нататък, за да има нужда от свирепостта на управленския елит, какъвто демонстрира Московията. Дори и в яростната междуособица при Канкакузин няма данни за някакви зверства и екцесии, освен тези на солунските зилоти. "Балканската цивилизация" ще стане бедна успоредна с индустриализирането на "Северозападната европейска цивилизация". Процесът е успореден и върви от Испания през Южна Италия до Балканите, които поради исторически и географски особености си остават аграрни общества. Но пък гладни няма. За разлика от една Норвегия например, където глад има дори и през 19 век. Полша (Ржеч Посполита) обаче също е бедна аграрна страна през 16-18 век, макар да е на север. Изнася жито, лен, коноп. Но за сметка на това има агресивна аристокрация. Защо реши, че ще бъде преодоляно раздробяването? Италия преодоля ли го преди втората половина на 19 век? Германия преодоля ли го преди 1866-1871 г.? Веднъж влезеш ли в спиралата на политическия разпад, имаш един, ако се съди по Западна Европа, "технологичен срок" за преодоляването му. Франция я свършва тази работа между 9 и 15 век, Испания - също, Англия е друг случай, с външна намеса на норманите и няма да я броим. Срокът, на базата на примера с Испания и Франция, е 600 години. Германия се разпада реално през втората половина на 13 век и отмерено 600 години, се озоваваш в... 1871 г. Италия пък изобщо след разпада на Франкската империя не успява да се обедини поради многото външни и вътрешни фактори чак до времето на Гарибалди. Така че за мен Балканите щяха да са нещо от рода на Свещената римска империя между 14 и 19 век, стига Унгария да не постави под свой сюзеренитет сръбските и българските земи. А такава тенденция почва да се очертава с унгарската окупация на Видин през 1365-1369 г. Зараждането на национализма при неосманска алтернатива за Балканите няма как да се осъществи без перманентно външно предизвикателство. Каквото е например Наполеоновата агресия в Германия или австрийското деребейство в Италия. На едни раздробени Балкани, отделени от санитарния кордон на Дарданелите от ислямската заплаха и на север граничещи с Влашко, което е културен ерзац на България, подобно предизвикателство не е налице. Остава единствено тази роля да изиграе Унгария. Махаленските сблъсъци между българските и ромейските императори в Тракия или между сръбските крале и ромейските императори в Македония не са предизвикателство от такъв калибър. Е как ще имат граница с България кримските татари, след като между нас и тях още през 14 век имаш Влашко и Молдова. Дори и да има граница с Ордата в Бесарабия, след средата на 14 век (1341 г.) татарите вече не предприемат офанзиви южно от Дунава. Кримските татари правят големи поразии в Украйна и Полша през 16-17 век, но то е защото имат зад гърба си османлиите и това ги окуражава. Само че в нашата алтернативка от османлиите е останал в най-добрия вариант бейлик около Бруса след похода на Тимур ленк. Хубаво четеш Акрополит, но това са данни за средата на 13 век. Имаш ли документирано подобно противопоставяне 100 години по-късно например? Надали. За изминалите 100 години менталното и културно сближаване на българските елити с ромейските е страховито, щом например накрая се стига до това, че през 1416 г. константинополски патриарх става Йосиф, незаконен син на Иван Шишман. Да очакваш българският и ромейският светски елит (за църковния изобщо няма какво да коментираме) през 14 век да са на нож заради отвлечени понятия като "родина" и "език" не е обосновано. Елитите винаги виждат сродния в отсрещните елити, а не в собственото простолюдие. Особено когато са част от една културно-цивилизационна общност. Затова например Асеневци така са се инфитрирали в ромейския елит. По същия начин френският и нормано-френският елит в Англия няма проблеми един с друг, още повече, че английският елит има масово земи във Франция. Което повдига и въпроса и дали ромейски големци не са имали имоти в България и български във Византия. Но отговор на това едва ли има поради липса на данни.

Къде пък ги видя тия готски драсканици с черно??? Всичките на гръцки ми приличат.

Не се отварят линковете.

Фружине, отделна „балканска“, „византийска“ или „православна“ цивилизация, подобна на Русия не знам дали ще се оформи. Цивилизациите се оформят при наличието на голямо териториално пространство и засмукват перифериите си. А Балканите през 15 век са твърде малки като площ и тежест. Византия е например до голяма степен самодостатъчна през 7-11, дори и 12 век, докато е голяма като територия и икономика, но свиването й води и до невъзможността да бъде самодостатъчна. Не съм убеден, че балканската цивилизация ще остане завинаги крайно отрицателно настроена към Запада, както е била руската до Петър Първи и притъпено враждебна след него, за да припламне отново този антагонизъм с пълна сила след ре-азиатизирането на Русия след 1917 г. та до ден днешен. Времето лекува (имам предвид разгрома на Константинопол) в края на краищата. За 250-те години от краха на ИРИ до превземането на Константинопол през 1453 г. ромеи и италианци постепенно се научават да живеят съвместно на изток. Да не забравяме и факта, че от 7-те хиляди бранители на Константинопол през 1453 г. италианците са 2000 на брой. Самите западняци (италианци) не изпитват кой знае каква враждебност към Изтока. Поне ако не са църковници. Напротив - през 14 век императорът в Константинопол се ползва с респект и в Италия е гледан като част от Запада изобщо, по-точно като част от средновековната европейска система, част от средновековният международен християнски политически истаблишмънт. Това например личи... не се смей, от духовитото средновековно порно "Декамерон" на Бокачо - Ден Втори, Новела VII. https://chitanka.info/text/5473/21#textstart База за сравнение между Русия и Балканите няма по политическа линия. През 13-15 век Балканите, най-вече Византия, поради географската й отвореност по море (оттам и икономиката й) и поради "Константинополския въпрос" (средновековния "Източен въпрос") постоянно имат вземане-даване със Запада. Като се почне с венецианци и генуезци по търговско-политическа линия от средата на 13 век нататък, мине се през политиката на Михаил Осми на Балканите, която стига като обхват чак до Сицилия, продължи се през Лионската уния и се стигне до Амедей Савойски през 1366 г., но и до унгарското нашествие в България по това време и т.н. Русия през този период е заета основно с татарите и с политиката си на югоизток и изток. За нея Европа е нещо странично и далечно. По-важното обаче е, че за Европа Русия не представлява интерес, освен за търговците от Ханзата и обмена им с Новгород. На европейските карти от 14 век Русия просто я няма, за европейските географи на изток Европа свършва с Полша, Унгария и България. Нататък е Та(р)тария и диви земи. За сметка на това в италианските морски ръководства (портолани) е означено всяко читаво пристанище от Дубровник до Крим. Във връзка с последното по-горе ще посоча, че онова, което истински примирява враждите и влече със себе си културен и технологичен обмен, е икономиката. Балканската икономика през 14 век, преди турците да разрушат редица връзки, е пар екселанс интегрирана в общоевропейската и в средиземноморската. Като се почне по Дунава, свързващ България и Сърбия с Унгария, Бохемия и Австрия, минеш през черноморските пристанища, стигнеш до огромната стокова борса Константинопол и оттам продължиш към Солун, егейските острови, Атина и Коринт. Вярно, балканската икономика (особено българската) може да е подчинена на италианската и превърната в нещо като суровинен придатък и пазар за продажба на стоки с висока добавена стойност, но е интегрирана. Нещо, което Русия постига чак през... 19 век. През 14 век има нещо като европейски общ пазар, не в съвременния смисъл, разбира се, а съставен от сбора на локалните икономики и свързан от мрежата на италианските, фламанските и еврейските търговци. Центърът на този общ пазар е Италия, от която тръгват разклоненията към Балканите, Леванта, Пиринеите, Франция, Германия, Унгария, Фландрия, Лондон. В цялата тази схема Русия я няма. Затова тя не трябва да бъде ползвана като модел за прогнози как биха се развили Балканите, ако бяха оцелели политически от 15 век нататък и ще я оставя настрани. Смятам, че ако ислямът беше спрял до протоците през 15 век, Балканите щяха да се стабилизират икономически успоредно с политическото раздробяване. То, както се вижда от примера с Италия, а и с Германия отпреди 30-годишната война, не пречи на икономиката чак толкова, стига да не е свързано с постоянни войни. Тъй като през 15-16 век европейската икономика все още е базирана на земеделието с изключение на зоните като Северна Италия, Фландрия и Северногерманските "свободни градове", Балканите щяха да отбележат икономически ръст, както и ръст на населението заради добрите природни условия за земеделие. Гладните години щяха да са рядкост, опустошенията, причинени от турските и татарските нашествия, през щяха да са в миналото. Балканите щяха да продължат да са част от общия европейски пазар. Упадъкът щеше да настъпи с изместване на глобалната търговия от Средиземно море към океаните и от преминаването от земеделие към манифактура чак през 17 век. Според мен ако се търси някаква аналогия за политико-икономическата еволюция на Балканите след 1400 г., трябва са се има предвид испанска Сицилия и Южна Италия. Особено първата. С отдръпването на тежестта и центровете на европейската икономика от края на 16 и 17 век нататък към Холандия, Англия, Северна Германия и Западна Франция Балканите щяха да се превърнат постепенно в изоставаща периферия. Политическата власт щеше са остане в ръцете на едрата поземлена аристокрация формално подчинена на императорите в Константинопол и Търново и на сръбските крале. Обществата щяха да се развиват като тясно земеделски подобно на Сицилия. Специално България, точно като Сицилия, щеше да се специализира в износа на зърнени храни, восък, кожи (в Сицилия - жито, захар, сяра). Гръцките територии щяха да имат като износно и производствено перо вино, цитруси, коприна, зехтин. Сърбия - метали до евентуалното изчерпване на сребърните мини и месо. През 18-19 век щяхме да имаме "донове" както в Сицилия, ролята на православната църква щеше да е запазена, както на католическата в Сицилия, но имперската грандомания във Византия щеше да се е изпарила до голяма степен. Със сигурност щеше да има и някакво затваряне по цивилизационно-православна линия в себе си, но то никога нямаше да стигне до степента, до която стига под турска власт. И, накрая, още нещо важно - не е ясно дали оцеляването на Византия и на имперската идея нямаше или пак щеше да позволи в Русия да се появи идеята за Третия Рим. От една страна формално империята щеше са съществува и нямаше да има основания за претенция за поемане на наследството. От друга обаче интегрирането на Балканите и Византия в европейската икономика и живот можеше да бъде изтълкувано в Москва като "отстъпление от православието" и измяна. Точно както след Лионската уния Търновград започва да претендира, че е фарът, запазил светлината на истинското православие. Затова не е изключено по някое време през 15 или 16 век Москва да реши, че истинският "Рим" е оцелял само в нейните земи, които са истинският дом на чистото православие.

Ето едно приятно и същевременно грамотно четиво на астрологична тематика - повествованието тръгва хронологично от Месопотамия, минава през Античността, арабите и стига до по-нови времена. Страницата се зарежда малко бавничко. https://vk.com/doc3125830_323229582?hash=35d0fb34157ca1860f&dl=e980d514e782183a70

Фружине, дали по моите сметки или по твоите, през разглеждания период Пловдив и цяла Северна Тракия е в български ръце и икономиката им повече или по-малко работи за Търново.

Фружине, да беше се малко размърдал все пак. Темата е твоя и плюс това като модер се предполага, че ще участваш в нея по-сериозно, с конкретни данни. А не пак Спандю да върши черната работа и да товари сървъра на форума с карти. Справка за района на Пловдивско, Загоре (Старо и Новозагорско, Ямболско, Карнобатско) между 1204 и 1370 г. Калоян - български между 1204 и 1207 г. Борил - между 1208 и 1230 г. губим Пловдивско, но Старо и Новозагорско, Ямболско, Карнобатско остава в български ръце. Иван Асен II и Калиман I Асен - 1230-1246 г. - Пловдивско и Старо и Новозагорско, Ямболско, Карнобатско са в български ръце. От Михаил II Асен (1246-1256 г.) до Георги I Тертер (1280-1292 г.) - за този период Пловдивско, Загоре (Старо и Новозагорско, Ямболско, Карнобатско) са в български ръце. Единствено не е ясно (може би само за мен, не претендирам) какво е положението на тези територии по време на хаоса при царуването на Ивайло и на Иван Асен III. Картата, която подавам долу, не е съвсем коректна, защото след 1261 г. Месембрия и околностите му преминават в ромейски ръце, а предполагам, че такава е била съдбата и на Созопол и Анхиало. За периода на Смилец (1292-1298) не намерих карта, но по негово време Подбалкана е поне номинално в български ръце, както и Пловдивско. Загубени са обаче земите на Ямболско и Карнобатско за един период от 1292 до 1304 г. При Теодор Светослав след 1304 г. (след битката при Скафида) България отново контролира Пловдивско, Загоре (Старо и Новозагорско, Ямболско, Карнобатско) и това положение се запазва до 1330 г. до разгрома при Велбъжд. След разгрома при Велбъжд ромеите завземат набързо териториите, които бил спечелил Теодор Светослав, но след битката при Русокастро през 1332 г. България си ги връща, а по време на гражданската война във Византия през 1344 г. печели още земи и България се разширява към Пирин и Мелник. Контролът на земите на Пловдивско, Загоре (Старо и Новозагорско, Ямболско, Карнобатско) е запазен докъм 1370 г. с изключение на загубените южночерноморски градове през 1366-1367 г. Да направим накрая рекапитулацията. Между 1204 и 1370 г. Пловдивско с отделни прекъсвания е под български контрол между 1204 и 1207, 1230-1322, а след това между 1332 до 1370 г. - общо 133 от 166 години. Между 1204 и 1370 г. Загоре (Старо и Новозагорско, Ямболско, Карнобатско) има по-разнообразна съдба, но с прекъсвания между 1204 и 1277 г. и 1300 и 1370 г. те са в български ръце. - общо 144 от 166 години.

Фружине, не мога да разбера защо си се втренчил в тоя Одрин. Погледни я най-накрая тая карта. Одрин не е в България. Говорим за износ на жито от Пловдивско, Загоре (Старо и Новозагорско, Ямболско, Карнобатско). Кое е по-лесно и бързо - да караш житото до Константинопол или до Анхиало, Несебър и Созопол? Второто, естествено. От Одрин да си го карат към Константинопол, това е дерт на императора, а не на българския цар. Ето ти един сегмент на старите римски пътища, които са се използвали и през 14 век. От Пловдивско и Загоре до Анхиало, Несебър и Созопол разстоянието е по-късо, отколкото по суша до Константинопол. Ник 1 ти е обяснил вече за Кавала и Енос, че по онова време те са били малки пристанища. А и днес, и в онези времена, е много важно да имаш оборудвано пристанище, където да товариш и разтоварваш. Показателно е, че италианецът Пеголоти изрично споменава, че северно от Балкана единственото селище с хубаво и удобно "скеле", сиреч пристанище, е Варна. Според мен Добри ще излезе прав, че финансовият колапс на Шишманова България настъпва след загубата на тракийските владения и невъзможността да се генерират печалби от износа на жито. Първият удар реално е след похода на Амедей Савойски, който отнема спорните черноморски градове от нас и ги предава на ромеите, които почват да събират мита и такси от търговията. Италианците са били на далавера от това "прехвърляне на собствеността", защото в земите под властта на Шишмановци плащали 2% мито ad valorum, а в тези под ромейска власт - 1%. Ще ми се Върбанов да се включи тук и да даде една статистика има ли срив/спад на монетосечението на търновските царе след втората половина на 60-те години на 13 век. Защото ако се окаже, че има, спадът ще е показателен като синхронно явление със загубата на Анхиало, Несебър и Созопол и севернотракийските житни райони.

Това е от тук, стр. 275 К. С. Кръстев. Стопанският живот в Българското царство (1280-1323).pdf

Много си краен Да не мислиш, че по времето на Ивайло грък е смеел да замръкне по българско. Ако на нашите селяни им е било все тази дали ще ги дере с данъци и ангарии нашият или гръцкият феодал, защо се бият и мрат в Балкана против византийските армии, че ги и попиляват? Имало е нещо над прекия и ежедневен материален интерес тук. А за Александър - приел исляма, но пък баща му е обезглавен в Никопол. Значи не може да се обобщава "целият елит е малодушен и долен" или пък обратното. Лесно е да се критикува докато не ти опре ножа до врата.

В този форум преди 3-4 години имаше тема за патриотизма през Средновековието. Аз не споделям, дори и "да е прието", че такъв няма. Национализъм в съвременния смисъл на думата няма, естествено, защото няма нации. Те са продукт на 18-19 век. Но при нас наличието на патриотизъм като мисловна нагласа е документиран още през 8 (осми!) век. Теофан предава реакцията на боилите спрямо плановете на Сабин да сключи мир с ромеите - "чрез тебе България ще бъде поробена от ромеите". И на Запад има нещо като патриотизъм - най-малкото това е вярност към короната и монархическата традиция. Във Византия пък това е предаността към имперската идея, православието и ромейската култура и минало. Сравненията с Франция обаче са неуместни, защото Франция и България между 9 и 14 век се движат по диаметрално противоположни пътища. Франция тръгва през 870 г. като една халтава държавна структура и финишира през 1350 г. като най-централизираната европейска държава (заедно с Англия), а ние през 870 г. тръгваме като сравнително централизирана ранносредновековна държава, за да се озовем 5 века по-късно с "три българии". Ако ще се търсят аналози със Запада, трябва да се търсят такива с Германия. И тя като нас има централизиран старт, но към 1350 г. вече империята е само символ на единство с изборен император начело. При такова разпадане и трансформиране на мисленето на аристокрацията в мислене на чифликчии, които си бранят бащинията, и няма как да се очаква патриотизъм и "национално отговорен" манталитет.

Фружине, как ще съгласуваш горното ти твърдение с долното? Още повече, че събитията във Видин се случват 20 години след чумата. И наемници пак има. Алани се ползват и при отбраната на Пловдив през 1322 г. Гарнизонът бил от 1000 конници българи и алани и 2000 тежко въоръжени пехотинци. Според мен вземането на алани и татари на българска служба през 14 век се дължи най-вече на липсата на леки конни стрелци в армията ни, а не на липсата на военни ефективи изобщо. И вместо да бъдат хабени пари и време за обучаване на такива части, царете са предпочитали да наемат готови отряди. Както са правели навремето римляните, които вместо да обучават своя конница или стрелци, са набирали такива спомагателни части от Предна Азия и Армения. Практиката да се наемат татари и алани през 14 век като компенсиране на липсващ род войски обаче може да се приеме и като признак, че през това столетие армията ни е била еволюирала силно в сравнение с 13 век. Постепенно тя е била преминала в тежкия (чак в свръхтежкия западен надали) клас като конница и вероятно пехота. А такъв клас/тип армии струват майка си и баща си. Това, с оглед на намалелите средства на държавата в сравнение с периода 1200-1250 г. е довело до рязкото намаляване на числеността на войската.

Фружине, тая работа не е баш тъй, както си я представяш. За икономиката. Че чумата ни е закачила, е ясно, но пък поради липсата на сведения за това, явно "закачането" не е било толкова апокалиптично. Чумата удря най-вече големите градове. У нас такива през 14 век просто... няма. В Константинопол, Солун, Коринт може да е било мор, но у нас най-много да е разредил населението на Търново, което надали е било повече от 10 000 души с предградията. Селяните не са били така ударени, а те според теб хранели войската. Да, България няма пари. Но тя няма пари още след 1246 г., когато остава основно със земите между Дунава и Балкана и горе долу се върти в този териториален периметър до самия си край. През 14 век обаче този район е най-бедният на Балканите. Сърбите си имат сребърните мини, ромеите имат морските си излази на важните търговски пътища, през тях минават тези пътища, имат си все още някакви ресурси от предните столетия и недоутепана от италианците международна търговия. Ние можем да разчитаме единствено на по-тлъстите, но не дотам тлъсти, доходи от Пловдивско и Софийско и някои черноморски пристанища, които обаче заедно с Пловдивско постоянно преминават от наши в ромейски ръце и обратното. Външната ни търговия е само износ на суровини и то в не толкова големи мащаби. На всичко отгоре икономиката на Южна България както днес, така и през 14 век, е повече интегрирана с Константинопол и Егея, а не с тази северно от Балкана. Тоест дори и през някои периоди картата между Пловдив и Анхиало да е била боядисана с български цвят, Шишмановци надали са прибирали особени данъци от този район. Отделно че като падне снега, между 1 ноември и 30 март, Югът е отделен от Севера и всяка част функционира сама за себе си. Такова чудо не е имало никъде в Европата половината година държавата да е разцепена на две части. За войските. Фружине, не е проблем малобройността на балканските вече професионални армии. Спомни си, че през 1344 г. хоспиталиерите с няколкостотин души разказват играта на айдънския емират на Умур бег. След това за него повече не се и чува по Балканите. Проблемът е, че срещу османлиите излизат да се бият армии, вече свикнали да воюват джентълменски, без големи кръвопускания. Времената на Калоян са отминали отдавна и битките при Скафида и Русокастро са по-скоро схватки с политически, а не военен ефект. Какво става при Черномен - мръква, християните лягат да спят по наполеонки, защото мислят, че и турците ще легнат. Само че те нападат посред нещо в нарушение на правилата и се получава все едно фехтовчик е влязъл в селска кръчма и му хвърлят бой с тояги. Проблемът обаче не е толкова в професионализирането на балканските армии, които трябва да се бият против гладни и настървени турски тълпи. Проблемът е, че качеството на тези професионали не е добро спрямо западните. До истинското въздигане на османлиите при Баязид османлиите не могат да се мерят със западняците. Дори и при Никопол 1396 г. битката е загубена поради липса на дисциплина, а не на турските военни качества. Балканските профи армии обаче постоянно се влошават в сравнение със западните. Последната победа на балканските армии против западняците е в битката при Пелагония от 1259 г., но тя се дължи на измяната на епирците в състава на латинската коалиция. Затова пък чисто латино-балкански/ромейски сблъсък като битката при Макри Плаги в Пелопонес през 1264 г. завършва с разгром на ромеите.