Tyroglyphos

Сигурно ли е, че това сведение за статуи от сребро и злато в Супрасълския сборник има връзка с България?

Привържениците на извеждането на името на река Вардар от корена, който виждаме в индоиранското вар-, обикновено правят паралел с името Варна (първоначално име на река или езеро), за което вече стана дума в една съседна тема. Впрочем и във Варна не е настъпила метатеза. Забавна подробност: една от тракийските етимологии на името Вардар също вижда този корен, само че като втори елемент на името - Вард-ари- означавало "Черна вода", т. е. същото като Аксиос.

Аз също съм крайно скептичен (да не употребявам по-груби думи) към тези "методи".

Много хора си мислят, че едва ли не всички технически нововъведения са от последните 50 години, докато в действителност е точно обратното - регулярното производство на цветни филми започва през 1908 г., телевизия има още в края на 20-те години, и т.н. Е тези са донякъде прави, като се изключи аргументът за "злодейско покушение" и "цветни фалшификати", все пак филмът е произедение на изкуството, което не бива да се изменя своеволно. Разбира се, за това да е черно-бял си има и чисто технически или по-скоро финансови причини. От друга страна с оцветяването филмът става по-достъпен за съвременната публика, която не е много склонна да гледа черно-бели филми.

Немското hübsch е свързано с Hof - двор, дворец, и няма общо с персийското хуб- (на което съответства немското saub-er). Път е общославянска дума, сродна с гр. понтос "море", лат. pont- "мост" и пр. Английското path обаче няма връзка с този корен (на английски с него май е свързан глаголът find).

Имах предвид неударено О само за случай Туткан, не за Тотко - Тутко (затова посочих примера с Тудор ~ Тодор, където у/о е под ударение).

В друго издание е гр(а)даре и вараре, което съвпада с градаре и варничие в Рилската грамота. Гледах снимка (не много добра) и четенето гр(а)даре ми се струва по-точно. Освен това думата е съкратена, което е много по-вероятно, ако става дума за често срещана дума/корен като град, а би било неочаквано за рядка дума като сердар. Ето как изглежда думата + няколко примера за подобно изписване на Г - единого, нашего, того Цялата грамота За Тутук съм съгласен, но Туткан спокойно може да е равно на Тоткан от Тотко (като Петкан от Петко) с редуцирано произношение на неудареното О.

Думата във Витошката грамота е по-скоро гр(а)дар, а не с(е)рдар: "ни апод(о)хаторе, ни комиси, ни страторе, ни грдаре, ни вараре", срв. в Рилската грамота на Иван Шишман "ни аподохатори, ни (коми?)си, ни стратори..., ни градаре, ни варничие". Не е ли по-естествено името Тутко да е вариант на Тотко, както Тодор ~ Тудор?

Далеч по-успешни и с реален резултат, макар и да не довели до утвърждаване на цветната кинематография, са опитите на Уилям Дейвидсън (Davidson) и Бенжамен Жумо (Jumeaux) от първите години на 20 век. Дейвидсън е по занятие военен, но се интересува от цветна фотография и кинематография и още през 1898 г. е патентовал свой проект за кинокамера с три обектива с цветни филтри, а през 1899 г. - и система за цветна фотография. Жител на Брайтън, където тогава работят мнозина пионери на кинематографията (в историята на киното се говори за т. нар. "Брайтънска школа"), той започва да си сътрудничи със своя съсед и приятел д-р Жумо, също изкушен в техниката, и през 1902 или 1903 г. двамата създават нов тип кинокамера и прожекционен апарат. За да избегнат проблемите с огромната скорост 48 кадъра в секунда, изисквана от системата на Търнър и Лий с последователното заснемане на кадрите за трите основни цвята, те решават да използват широка филмова лента и да разположат трите кадъра не един над друг, а един до друг, хоризонтално. Впрочем друг огромен недостатък на високата скорост на заснемане е това, че тя изисква и много по-висока светочувствителност на филмовата емулсия, тъй като светлината от заснемания обект пада върху нея за трикратно по-кратко време. Така при Дейвидсън и Жумо заснемането и прожекцията се осъществяват при нормалната скорост от 16 кадъра в секунда и единствената трудност е в правилното наслагване на трите кадъра върху екрана. Едновременното експониране на трите кадъра избавя тази система и от "разливането" на цветовете, наблюдавано при последователно заснемане на кадрите, особено при по-бързо движещи се обекти, където отделните цветни кадри са фиксирали различни фази от движението. Ето как изглеждат две групи от по три кадъра, като в долната съм оцветил кадрите в съответствие с използваните филтри и отдолу съм показал как трите изображения се наслагват в едно. Червената шапка и дреха са светли само в "червения" кадър, а жълтата престилка и жълтозеленото парче плат в лявата ръка са по-светли в червения и зеления кадър (тъй като жълтата светлина се получава от червена и зелена). А това е самият експериментален филм, който отлично пресъздава (очевидно нарочно търсеното) цветово разнообразие на заснетата сцена. Годината на създаването му е 1902 или по-вероятно 1903 (за по-приятно гледане съм го озвучил със съвременен нему музикален запис). http://vbox7.com/play:e8e7bb86 Все пак тази трицветна система с широка филмова лента не е била особено практична, затова Дейвидсън и Жумо решават да редуцират цветовете до два. Въпреки че така е постижима само ограничена цветова гама, се получава достатъчно приличен резултат (не на последно място и защото човешкото съзнание е склонно да се самозаблуждава, като "вижда" повече цветове, отколкото има в действителност). Неслучайно различни двуцветни системи за цветно кино се използват чак до петдесетте години на 20 век. За да могат да предадат по-важните цветове - на първо място този на човешката кожа, а също червеното, кафявото, те се лишават от по-маловажната синьо-виолетова част на спектъра - всеки ще се съгласи, че едно синьозелено небе не би направило толкова лошо впечатление, колкото жълти или лилави лица или синя трева. А за да се постигне вярно възпроизвеждане на бялото, нюансите на сивото и черното, е било необходимо избраните два цвята да са допълнителни (т.е. съчетанието на светлина с тези два цвята трябва да дава бяло). Поради тези причини филтрите, чрез които се снима и прожектира, са червено-оранжев и синьо-зелен. Двата кадъра отново са разположени хоризонтално, за да може да се снима с нормална скорост от 16 кадъра в секунда. Приведеният пример за тази двуцветна система е от 1904 г. (образът, който съм използвал за реконструкцията, е с лошо качество, но все пак дава някаква представа).

Отварям тази тема (подтикнат от КГ 125), за да изложа накратко първите няколко десетилетия от историята на цветното кино и различните опити, кои по-успешни, кои останали на равнище идея и експеримент, за постигане на заснемането на движещи се фотографии в естествените им (понякога и не толкова естествени) цветове. В една друга тема дадох някои сведения за цветната фотография, която е факт още през втората половина на 19 век. В киното първите опити за въвеждане на цвета също се случват само няколко години след изобретяването на кинематографа. Тук правя уговорката, че ще се спра само на системи за фотографско пресъздаване на цветовете и няма да се занимавам с не по-малобройните и не по-малко сложни начини за изкуствено оцветяване на филмите - на ръка, чрез шаблони, тониране и пр. Още през 1897-1898 година се появяват няколко идеи как може да се заснеме цветен филм, но за авторите им техническото осъществяване по една или друга причина се оказва твърде сложно и няма данни да са постигнати реални успехи. Основната идея в тези ранни години е да се заснемат отделни кадри в трите основни цвята - червен, зелен и син - и след това да се прожектират едновременно. Това всъщност е основният метод, прилаган в цветната фотография, но заснемането на три кадъра на неподвижен обект е било далеч по-лесно изпълнимо. За първа донякъде работеща система може да се счита тази на англичаните Едуард Реймънд Търнър и Фредерик Маршал Лий (Великобритания заема безспорното първо място в ранното цветно кино), които още през 1899 г. патентоват своята идея, но едва през 1901 г. успяват да заснемат движещи се образи в цвят. Те конструират камера с въртящ се диск с три сектора - цветни филтри: червен, зелен и син, като лентата се движи с три пъти по-голяма от обичайната скорост (т. е. 48 вместо нормалните тогава 16 кадъра в секунда) и заснема съответните части от спектъра в три последователни кадъра. Тъй като стандартните фоточувствителни емулсии по онова време не били никак чувствителни към червената светлина (оттук и възможността за безопасна обработка на фотоматериалите на червена лампа), се налагало предварително филмът да бъде третиран с подходящи химикали, за да се усили чувствителността му към тази част от спектъра. След проявяването на негатива и отпечатването на позитивно изображение кадрите трябвало да бъдат прожектирани през филтри със същите цветове. "Трябвало", защото прожектирането се оказало технически непосилно - дотук работата била свършена добре, но (по думите на кинематографиста Дж. А. Смит, който тогава сътрудничел на Търнър и Лий и по-късно щял да създаде първата широкоразпространена система за цветно кино) "когато се стигна да наложим едно върху друго на екрана трите изображения през цветните стъклени филтри, установихме, че процесът е неприложим. Щом завъртахме ръчката на прожекционния апарат, трите изображения отказваха да се съгласуват, и познанията на никой от нас не бяха в състояние да се справят с проблема..." Прожекционният апарат бил конструиран така, че трите кадъра, заснети последователно, да се прожектират едновременно през три отделни обектива, снабдени с цветни филтри, като филмът се придвижвал с огромна скорост, която също допринасяла за неуспеха. Запазените фрагменти от филми ни позволяват днес да реконструираме изображенията, които техните автори така и не са успели да видят. Тук съм дал поредица от три черно-бели кадъра, как те биха изглеждали през цветните филтри, и вдясно чрез наслагване съм реконструирал пълноцветното изображение, което би трябвало да се получи. Ясно се вижда как червеният пояс на момичето е най-светъл в кадъра, заснет през червен филтър, тревата е най-светла в "зеления", а сините елементи от английското знаме в ръката на момчето - в "синия" кадър; бялата шапка и рокля на момичето са бели и в трите кадъра, а тъмните дрехи на момчето навсякъде са тъмни. Тази система може би все пак е щяла да достигне до реални резултати, но Търнър умира внезапно в лабораторията си, докато подготвя поредното усъвършенстване на прожекционния апарат...

Записът е запазен, но е с твърде лошо качество, както може да се очаква за времето, когато е направен - 2 декември 1889 г. Жалко, че Брамс, който е починал през 1897 г., не е направил и други, защото качеството на записите от ок. 1892-1895 г. вече е значително по-добро.

Името Вардар е било утвърдено от по-рано - грамотите на Василий ІІ, Михаил Аталиат, Скилица, Теофилакт Охридски...

Очевидно някой ревнител на историческата достоверност, възмутен, че художникът е нарисувал светите братя с кирилицата, а не с глаголицата. Но вместо да окепазява стенописа, е можел да си послужи с вече налични образци.

Турската книга е от самия край на 17 в., днес се съхранява в Държавната библиотека в Берлин. Съчинението с въпросите на Муавия към византийския император (от арабски автор от 9 в.) се намира на л. 21-31, ръкописът съдържа още 8 съчинения с религиозно, историческо и поучително съдържание, писани от различни хора (писарят на интересуващия ни текст се е наричал Бакр и е работил в медресе).

Пръстенът е на горните снимки. А това долу няма нищо общо, то е съвременно.

Вот ссылка, но скачать можно только через прокси: http://books.google.com/books?id=3aAAAAAAYAAJ А вот и статья "Бележки за Югоизточна България през епохата на Тертеровци": PSp_69_620.pdf

Не е само тази. Или и тези палимпсести са поредните шедьоври на фалшификаторската мисъл от 17 век?

Писането със сребърни или златни букви не е било никакъв проблем - в антични и средновековни ръководства са запазени десетки рецепти за такива мастила - обикновено металът се разтваря с живак или се ползва метал на прах с някакво свързващо вещество - белтък, смола и пр. Да не говорим, че като изкуствовед Чилингиров не може да не знае колко популярни са били през периода, към който се датира Сребърният кодекс, ръкописи, изписани със сребро и злато върху оцветен с пурпур пергамент. Гръцки: Латински:

Е ти все искаш да ти показваме разни документи, а после се правиш на три и половина. Жалко, че не ти минават евтините номерца. Азъ Ιω Мирча великыи воевода и т. н. "Говоримия румънски през Средновековието" (?!) ще го оставя без коментар. А за Ιω си прочети какво пишат румънците.

Не съм се объркал, "колега" Еньо, притежание се изразява и с родителен, и с дателен падеж. Това е дива глупост, която не се нуждае от коментар. А и нерде io, нерде eu. Ами какво ще кажеш за текстове като "Азъ Ιω Данъ воевода", може би са двуезични, за да ги разбират и власи, и българи?

Не знам за плюшените мечета, но нощната шапка е чудесно изобретение, особено когато се налага човек да спи на студено.

Даноу е падежна форма от името Данъ, изразяваща притежание, т. е. "(монета) на Йоан Дан воевода", както примерно IW BЛAДICЛABA BOEBWД значи "(монета) на Йоан Владислав воевода"; така е и в латинските легенди - MLADIZLAIWAIWODE, т.е. m(oneta) Ladizlai waiwod(a)e. А Ιω е съкращение на името Йоан.

Аз пък познавам музикант, който е бил сериозно наказван за свирене на чалга. Но остава фактът, че рокът, за разлика от чалгата, макар и ограничаван, след отпадането на ограниченията не е увеличил многократно почитателите си. Може би значението на социализма за развитието на чалгата е, че не се опитаха да направят някакво нейно полуприемливо и контролирано подобие, както се постъпи с други жанрове. Въобще културната политика на социализма беше пълен провал; преди 1944 г. пък държавна културна политика почти не е имало, разчитало се е на шепа ентусиасти, които със скромни лични усилия все пак са свършили огромна работа. П.П. музикален поздрав от преди сто години Vakarelka.mp3

Изписан е Βοϊταχος.

Няма общоприета етимология за Варна, но славянската е доста популярна. Другата е, че е от същия корен като var в индоиранските езици, със значение "вода", и е било постепенно прехвърлено върху града. Варна се е наричала и реката, а за старото име Одесос също се приема, че първоначално е било име на реката/езерото и коренът му е със значение "вода". Варна за пръв път се употребява от Теофан и Никифор, но като нещо различно от Одесос - "тъй наречената Варна близо до Одесос" (става дума за края на VІІ в.).