Galahad

Ами има едно племенно име, напомнящо родовото. А освен родовото име и сходството на титлите, я колко още прилики се откриват в Бохайската теория за произхоса на прабългарите А не може ли примерно там да е живял архитекта, ръководещ строежа на Плиска, докато ханът си е седял в Никулцел в юртата трепетно очакващ кога ще може да се нанесе в т. нар. Крумов дворец? Някой е казал "може би" и от това някой друг вече си прави железен аргумент. Може би е била къщата на хана, а може би ханът никога не е влизал в нея. Та по темата. По принцип родовият принцип не само у нас, но и в много други държави е бил силно застъпен. Това, че днес вече в модерните държави ролята му не е толкова голяма, а у нас продължава да е водещ и в много държавни институции постовете са разпределени на семейно-родов принцип, това вече е един съвсем втори въпрос. Това, че номадите се движат съвсем не пречи да има богати, макар и не със земя, а с добитък. Обяснението за по-голямото значение на родовете при варварите е, че те се намирали в период на разпадащ се родово-общинен строй и естествено ролята на кръвната връзка намалява, но не изчезва веднага. При тази класова теория има един съществен пролем и той е, че обществото преминава от строй в строй, но родовете продължават да имат огромно значение. Друга теория, която дава обяснение на родовития принцип е патримониалната и тя важи за всички народи в Европа през средновековието. За разлика от класовата, която си е продукт на новото време, патримониалната си е била валидна и по онова време. Според нея държавата е имущество на владетеля. Сещате се, че във феодалното общество земите, селяните и останалото си е собственост на феодала. Това структурно се простира надолу. Дори в миналото в бълг. език самата дума държава се е ползвала и в смисъл на нечие имущество. Сиреч става дума за концепция, която пронизва обществото от низините до самия връх. Затова както имотите преминават в рода, така и държавата също е трябвало да преминава в рода. В ред случаи се говори за нова династия, но тя по същество е продължение на предишната. Сегашната Уиндзорска династия на Англия си е просто преименувана Сакс-Кобургската династия, тъй като през ВСВ титулярния принц на Сакс-Кобург е сътрудничел на Хитлер. Същото е положението и у нас. Промяната на рода Дулов не означава задължително друг род. Може просто поради изчерпване на мъжките представители на рода трона да е зает от ханския зет, което ще рече, че генетично по женска линия потомците на новата династия са си също толкова потомци и на старата династия. Иначе казано държавата-имущество е преминала пак в представителите на рода, но по женска линия. Сабин примерно е бил зет на Кормисош. Георги Тертер не е съмсем чужд човек на Асеневци - бил е женен за сестрата на цар Иван Асен ІІІ. За Смилец наистина не е много ясно, но на синът му пълното име е Йоан Комнин Дука Ангел Врана Палеолог. Пък Комнините са си рода с Комитопулите, а разбира се и с Иван Асен ІІ.

Годината в превода е като в ръкописа, но тя е само от Сътворението. В квадратни скоби е сложена за улеснение съответната година от РХ. Това е посочено в информацията за хрониката. Просто за улеснение годините на са под черта, а в квадратни скоби, но това не ги прави част от текста, а пак са си само пояснение.

Да, хубаво е, че има обратна връзка. Този проблем се оказа лесен за решаване. Но не и този: Тъй че там направих допълнение: С годините също решението не е просто: Тъй като при летоброене от сътворението годината започва от септември, то трябва дата, за да се разбере коя е годината от РХ, която пък почва от януари. Хубавото е, че понякога има и други извори, където я има датата или поне месеца, което също е достатъчно. Ако не са посочени, то поне са определяеми. Та проблемът е, че в хрониката са посочени годините 6938 и 6947, а би трябвало да са 6936 и 6946, както е в алтернативката, която пък ни дава датата, за да се определи януарската година. Гледам също обаче да не прекалявам и с бележките, защото като нищо може да превишат 4-5 пъти обема на хрониката, защото постоянно трябва да се ходи в края да се гледа какво пише. Направих редакция, но тя пак е компромисна. Друга главоблъсканица, която не е толкова видна са названията - дали като са превод трябва да се дадат както е прието да се назовават у нас или да се използва названието в текста? Последното не е без значение, тъй като често се използва различно изписване, а понякога и различно назоваване. Второто е по-подходящо за научно изследване, а първото е по-достъпно за по-широк кръг читатели, което го прави по-утачно за интернет-издание. Но стига толкова. Използвах повода за да посоча някои моменти за размисъл, а може би е добре да се направи отделна тема. От друга страна пък при хрониките си има ред специфики както се видя, които е добре да се погледнат тук.

Когато бях малък, а "Старата гемия" в Бургас още работеше товао замедение ми беше любимото. Не само защото в един доста сив социалистичеки период беше нещо по-различно. Когато беше топло и имаше маси и около заведението беше доста приятно. Пространството беше добре озеленено и имаше жива музика. А наблизо имаше и лунапарк с колички и стрелбище. А сега се нароиха, но не винаги атмосхерата е толкова приятна. "Черната перла" на Ахтопол Ресторант "Кораба" ("Санта Анна") - Слънчев бряг http://www.restaurant.bg/designs/classic2_bg.php?id=4294

В раздела за Кратки византийски хроники e добавена: Кратка византийска хроника № 45 – хроника за завоюването на Сицилия от арабите 06.05.2012г.

За преместването май не стана много ясно какво точно се включва под понятието хуни. Понякога чуждите автори наричат така не само хората на Атила, но и други народи, вкл. българите. Темата да не иде в обща история, а да се цитират случаи, в които става дума за българи?

И можеш ли да обясниш как храната няма да е скъпа, ако задължително трабва да премине през обръча от фирми, при което най-малкото се удвоява? http://news.bpost.bg/story-read-14230.php Айде познай тези 150 000лв. всеки месец на чий гръб щяха да лепнат в крайна сметка. Как точно транспорта ще е добре, ако от големите държавни превозвачи се иска същото? Това става чрез вдигане на цените и да не се подменят остарелите превозни средства с нови.

Подобно мемориално творчество впечатляващо със своя битовизъм е нещо доста характерно за странджа. Ето нещо от Бургаския музей, а имаме тема за Вълчан войвода, където ми се струва, че го има и неговият надгробен камък. Иначе по една или друга причина много села не са имали черкви, да не говорим за разните махали и паланки. Но жителите им са се споминавали и макар да е нямало черква, то е нямало как да се пропусна гробището като последен дом на всеки жител на съответното населено място. Тъй че си е напълно възможно да е нямало черква, но да е имало гробище. 1830г. е вече времето на Танизмата, когато се строят една голяма част от черквите дето днес ги има в България и е направена и в това село. Самата черква може да е направена там, където е било гробището, защото по време на турското робство гробищата са си били около култовите сгради - черкви, джамии, синагоги. Може обаче да е бил довлечен от друго място, защото често разни надгробия са били взимани за да се направи подова настилка, защото са сравнително плоски. А този като по-интересен може да е останал настрани.

Въпросът що е това хуни и скити от началото до края на Великото преселение на народите е доста дискусионен и още повече неясен. В тази група ная-вероятно влиза и онова население на Римската империя, което е останало на север от Дунава след оттеглянето на армията и в последствие е попаднало ако не под властта, то поне под грабежите на преминаващите племена през територията, на която днес се намира Румъния. Българи и хуни е също толкова спорно. Опциите варират от там да са нямали нищо общо до това хуни да е друго название на българи или общото название давано от българите на подвластните им племена (сиреч българите са полит. елит, а хуните са раята). Най-популярна естествено е междинната зона, т.е. че българите в някакви периоди са били сред подвластните на хуните племена. Доколкото що е това хуни и скити по време на Великото преселение е доволно неясно, то също е неясно доколко християните сред тях не са били сред потомствените варвари, а не от довчерашните поданици на Римската империя си остава съвсем хипотетичен. А това пък дали сред тези общности е имало българи може да се определи на принципа "Тука има, тука нема" - сиреч предимно фантазии и наличие на факти клонящо към нула.

Ако е надгробен паметник би трябвало в текста да са година и име. Но човека на който е посветен може да е бил елин колкото наш агент Тервел. 2 и 3 М на снимките са доста неразбираеми, т.е. не съм съвсем сигурен дали е М, особено 3-то. Може би местния фолклор ше помогне с нещо, защото е възможно да имаме малко галено име оформено според местната традиция. Нещо примерно като Мончо Пехливанина. А и момъкът доста се е кандилнал назад. В Странджата има традиция да се правят самодейни изображения на погребалните камъни, но обикновено са по-изправени. Тук може да е заради пространството, за да се свие по-надолу рисунката. Но все пак е добре да се поразпитат местните дали има някоя легенда за това нещо.

Струва ми се, че някои смесват столица с място, където има дворец. Столицата е много понече от една тронна зала. Бай Тошо разполагаше с резиденции в доста бълг. градове и села, но това съвсем не означава, че между Светлата дата на Априлския пленум (на който той взе властта) и Светлата дата 10.ХІ. (когато сдаде властта) България е имала над 100 столици. Просто имаше резиденции вариращи от обикновена многокатна къща до просторен палат сред огромен парк (тук-таме със собствено пристанище), където слугите на народа отпочиваха за сметка на господствата работническа класа. Та хановете, а след това и царете са имали също разни места за отпочиване, макар и съвсем не тъй многобройни като сетнешните слуги на народа. Но тъй или иначе са пребивавали на разни места и имаме данни за това - за Омуртаг вече се спомена за аула му, Комитопулите са имали дворци в Охрид, Преспа и Битоля. При Иван Александър грамотите са издавани на разни места и това съвсем не са апанажните столици Видин и Калиакра, а Сергевци и Никопол. Рилската грамота на Иван Шишман пък е издадена в София. С Плиска и Преслав обаче нещата стоят иначе. Това не са просто други градове, а доста големи за времето си градове (във време, когато градовете по принцип са доста кът, по-често са просто руини от римски градове). Но да си правим 2-3 столици, когато доста европейски народи нямат и 1 от типа на Плиска или Преслав е доста пресилено. Прабългарите имат някакви традиции с градовете, а като се установяват на Балканите това се подсилва от съседството с ИРИ, която в това, дето й е останало като реална подвластна територия е запазила градския живот. Около ХІв., времето на Комитопулите, градския живот не само у нас, но и в Европа започва бавно да се възражда, тъй че вече ситуацията е доста по-друга и не е проблем да има няколко аха-аха-столици. Но за времето на новопрестолния Преслав е малко раничко.

Дядо Кирил Всерусийски може и да е цар на гафовете, но не виждам защо да ни е виновен за няколко неща: 1. Че почти всичките ни владици са доносници. В Русия излязоха 4 и ги сиктирдосаха моментално (това при предишния патриарх). 2. Че "обръчите на ДС" (неизвестно защо наричани обръчи на ДПС или на Доган, който всъщност си е агент Сергей) прекарват селскостапанската продукция през тях и тя излиза в пъти по-скъпа (клонящо към непродаваема) на нашия и световния пазар. В Турция може занимаващите се в селското стопанство да печелят много повече отколкото в България, но без обръчите на ДС могат да продават стоката си на много по-ниски цени (та всяка седмица от България се организира шопинг-туризъм). 3. Че хотелите са продадени (по-точно харизани) на доносници, които не плащат на персонала, но пък искат огромни цени. В резултат на това - лошо обслужване, скъпотия и преносачващи се към Турция туристи, тъй като там положението е точно обратното. 4. За Белене - той агент Дунав (рождено име Жан Виденов) така ни подреди, че не патриарх, ами направо само Бог може да стари чудо, та да ни измъкне от кашата. Та това е положението, но проблемът си е преди всичко у нас и няколко призива на руския патриарх трудно ще оправят нашенския батак.

За Силистра има писано доста повече от "едната книга". Малко библиография - списъкът макар и да изглежда дълъг (16стр. А4) както ще се види е доста непълен. Но все пак има доста доста други книги и статии, в които пише за Силистра.

Езическата реакция основно е развита от западните автори, което ще рече, че не става дума за прогерманизъм и прокатолицизъм на Расате. Теофилакт Охридсски по-скоро премълчава неприятните факти около идването на Симеон на власт, което си е нормално, тъй като най-вероятно е ползвал български извори от времето обаче когато те са били на власт и е трябвало събитията да се опишат по начин допадащ на властващите. В Плиска има доста представителни капища, а и е седалище на хана, който вероятно е имал първожречески функции. Тъй че е напълно възможно Плиска да е била и главният религиозен център на езическа България.

Интересно е примерно и дали Киприан и Цамблак са занесли нещо повече от собствените си съчинения. а също тези бежанци, които са търсили тяхното покровителство и подкрепа. Книгите са били доста скъпи и от тях можело да се препечели като от накитите. Имаше една бележка за един свещенник, който за да плати за преписа на богуслужебна книга е трябвало да продаде обеците на попадията. Но за съжаление текстовете оцеляват не толкова благодарение на запазването на прототипа, колкото на преписите. А при преписването е отпадало онова, което е свързано с България като по-безинтересно за руските читатели. Особено пък онова, което е било и по-обемно. Тъй че една зазидана библиотека под Кремъл може да съдържа доста нови и непознати неща. Но за съжаление благодарение на пожарите няма да научим много неща не само за България, но и за самата Русия.

Ами тя темата лошо тръгна от самото начало с копи-пейст от вестник, което ще рече, че нормалното й развитие е опровергаване. Последните две страници показват, че тъй като България е нямала 2 патриарха, то по всичко личи, че в Силистра не е имало патриаршески храм, нито патриарх. Ще рече, че е добре да се пускат малко по-осмислени и то не от журналист текстове.

Ами както стана дума при пътуването си из Русия монахът Дионисий е носел доста ценен сборник с Илиадата и Омировите химни. Тъй че и българинът Лаврентий, който пътувал с Максим Грек може също да не е пристигнал с празни ръце, а да е носел славянски, т.е. български книги. Те разбира се най-вероятно са били с религиозно съдържание, но ако са били по-стари, то в тях е можело да има ценни летописни бележки. Всъщност именно летописните бележки са онова, дето тепърва може да се открива. Сборниците са описани, но е отделяно в описите внимание на основните текстове. Но на практика много често преписвачи и читатели са оставяли бележки на празните листи на книгите. Така са се оформяли кратки хроники, а ако книгата е ползвана дълго време и не чак толкова кратки. Но тези бележки са отбелязвани в описите само ако на съставителя някои от тях са му са се сторили интересни. За щастие често именно те са публикувани при опис на книга с утвърдено съдържание (евангелия, псалтири). Но в ред случаи по ред причини са останавали настрана от вниманието - за разлика от основния текст понякога са трудночетливи и т.н.

Битката край Черномен често в изворите са нарича и битка при река Марица, тъй че мястото на битката трябва да е при реката. Повече за битката - тук.

Това, че при преместването на столицата въпросът е окончателно решен е меко казано невярно. При положение, че столицата е преместена след като опиталия се да реставирира езичеството Расате е бил насилствено детрониран и ослепен. За да е повредена столицата не е необходимо да се водят боеве. В София да речем беше сринат мавзолея без да са се водили бойни действия от мащаба на Сталинградската битка. Преди това пък под ръководството на титуляра на въпросния мавзолей са взривявани черкви. Плиска като столица е била и център на култа, което няма как да не обвърже градът с езическия култ. Центрове като Йерусалим, Рим, Цариград, Мека се превръщат и в места за поклонение. При Цариград също има подобно нещо. Той става столица при Константин І, който легализира християнтвото. Ататюрк, който прави кардинални ппромени в Турция премества столицата в Анкара (както казва един виц, най-хубавото на този град бил пътя за Истанбул) - освен че новата столица не е толкова уязвима като предишната в края на столичния й период, то градът не е бил й седелище на османския халиф.

В раздела за Кратки византийски хроники e добавена: Кратка византийска хроника № 41 Втората бележка от хрониката е свързана с българската история - сведението се относя до укрепяването на Варна и Поморие по нареждане на Исак ІІ Ангел във връзка с нападенията на българите. Кратка византийска хроника № 42 Хроники 43 и 44 се отнасят предимно до събития свързани с членовете на фамилията Ликинас. Кратка византийска хроника № 43 – хроника на семейство Ликинас Кратка византийска хроника № 44 – хроника на семейство Ликинас

Златната черква "Свети Йоан" в Преслав може да е била най-красивата и да е голяма, но определено размерите и не са фрапиращо по-внишителни от тези на столичните храмове. Тя е била дълга 38.5м., с диаметър 10.50м. , а при притвора широка 14.30м. Спомената черква в Гебе Клисе е дълга 32м. и широка 20м. Златната черква се намира извън стените. Ето тук една статияи за някои по-нови мнения. Преслав 1. Жилищен дворец 2. Тронна палата 3. Северна сграда 4. Владетелска базилика 5. Източна сграда 6. Патриаршеска църква Според статията владетелската базилика е дълга 47м.

Сега, ще сложа части от нещо, с което съм се захванал, ама става бавничко, тъй че няма да се пусне скоро. Тъй че няколко извадки от терминологичния речник: Абсида (лат. absida, ae = absis, т.е. дъга, полукръг) или апсида (от др.гр. ἁψίς, род. падеж ἁψῖδος — свод) – полукръгла, многоъгълна или четириъгълна издатина в стената на постройка. Амвон – издигнато място в храма, от което се произнасят проповеди Аналой или аналогос (от гр. άνά и λογος – място, от което се произнася словото) – висока поставка в черквите, на която се поставя богослужебна книга за четене Антиминс (от гр. αντι –вместо и лат. mensa- маса, т.е. вместопрестолие) – покривка с изображение на Христовото погребение, в която се вшива частица от мощите на светец. За всеки храм и всеки престол се дава от особен антиминс, подписан от архиерея, който го е осветил. Без антиминс не може да се извърши божествена литургия. Той стои сгънат върху престола, разгъва се в началото на литургията на верните и се сгъва отново след като свещеника пренесе светите дарове Атриум (лат. atrium, i n – предно помещение, гостна, приемна) – 1) първата стая от входа на дома; 2) предна зала на храм Базилика (гр. βασιλική — царски дом) – правоъгълна сграда, състояща се от нечетен брой нефове (3 или 5) с различна височина. Нефовете са разделени от редици от стълбове или колони, а централния кораб е по-висок от останалите. В частта, издигаща се над покривите на останалите нефове са разположени прозорци, което позволява по-добро осветяване на вътрешността. Първите известни базилики са Порциевата (184г.пр.н.е.) и Емилиевата (179г.пр.н.е.) - и двете в Рим. Най-старата запазила се базилика се намира в Помпей и е била изградена през 120г.пр.н.е. В християнските базилики в единия край обикновено напречно на корабите има предверие, а в противоположния абсида покрита с полукупол. Газофилакия (гр.) – храмово скривалище Дароносница – ковчеже, в което се пазят св. Дарове, предназначени за причестяването на болни. Дарохранителница – ковчеже, в което се оставят св. Дарове, осветени на преждесвеосветената литургия Дяконик/он/ – южното отделение на олтара, където се пазят под надзора на дякона богуслужебните вещи Жертвеник – мястото, където се извършва проскомидията Звездица – църковна утвар, представляваща два дъги свързани под прав ъгъл, която след свършването на проскомидията се слага на дискоса над св. Агнец. Илитон – кърпа, която се поставя на светия престол под антиминса Индития или сарчица ( гл. ενδύω – обличам) – горната покривка на св. престол в християнските храмове Конха – покривно полусферично покритие над полуцилиндрични части на сграда (абдиди, ниши). Наос (от гр. „къщичка, жилище на бога”) – същинската част на християнски храм. В архаична Елада наосът е бил дървена кутийка, в която се съхранявала статуетка на бога. По-късно това название започнали да използват за нишата, в която се поставяла статуята на бога. В класическата епоха думата започнала да се използва за цевтралната част от интериора на храма, където се намирала статуята на бога. Предната част се наричала пронаос, а зад наоса се намирали адита и опистода. Нартекс (от гр. „кутийка”) – притвор, атриум; преддверие на храм. Първоначално думата означавала вид тръстика с вътрешни кухини, която използвали за пренасяне на тлеещи въглени – според митологията така Прометей пренесъл отъня от ковачницата на Хефест. По-късно думата започнали да използват за реликвариите, а след това за предверието на храма. Нартексът е помещение, в което оглашените (тези, които се подготвяли за кръщение) имали право да присъстват на част от службата. Там се намирала и чашата за умиване – лавабо. По-късно баптистериите иззели част от функциите на нартекса. Некропол - гробище Както казах, обаче все още не е завършено, тъй че някои от текстовете трябва да се доизкусурят. Идеята е речника да обслужва терминологично сайтовете "Бълг. древност" и "Материали по история", тъй че обхвата е доста по-голям от това, което се отнася до христ. храмове.

Вероятно Плиска е пострадала доста покрай покръстването и опитите за езическа реакция. В смисъл, че с приемането на християнството капищата били унищожени или преустроени. При Расате обаче е възможно да са били повредени християнските черкви, тъй че възстановяването им да е било творде сложно. Възможно е да са били повредени и други представителни сгради като болярските домове - според това кой е на власт се рушат тези на езичниците или християните. В крайна сметка когато Расате е бил ослепен, е напълно вериятно доста от представителните сгради да са били повредени и столицата да е загубила подобаващия облик. Освен това Плиска е била създадена като голям военен лагер сред който Вътрешния град е бил една малка част. С възстановяването на градовете и крепостите отпаднала нуждата от такъв голям лагер, а с пръсването на обитателите площта вече е ставала и трудна за отбрана. В този смисъл една по-компактна столица е отговаряла на териториалното преструктуриране на населението. Преслав вече е изграден и на друг терен, който дава възможност и за по-различен вид отбрана от равнинната Плиска. Освен това водоснабдяването на Преслав е по-добро, тъй като покрай него минава река. Като става дума за голямата базилика, не знам дали сте обърнали внимание, но тя не е във Вътрешния град, а е извън него и е имала своя собствена крепостна стена.

На 21 юни 1547г. Москва била сполетяна от бедствие, което е останало в летописите като „Великия пожар”. Пламъците не пощадили нито катедралния храм, нито княжеския дом, опустошавайки всичко от покрива до подземията, включително и хазната. Самия митрополит едва не загинал по време пожара докато самоотвержено спасявал иконата „Пречиста” дело на Петър Чудотворец. Навярно дворцовата библиотека е последвала съдбата на целия княжески дом изгорял от покрива до основите. Във фрагментарния опис на имуществото на цар Иван Василевич само е отметнато след изброяване на няколко книги, че „другите книги ги няма записани, тъй като старите книги на Господаря…” и текста прекъсва. Предполага се, че е следвало съобщение, че та са били изгорели. И всичко би приключило до тук. През 1777г. професора от Московския университет Христиан Фридрих Матеи (1744-1811) успял да задигне от Синодалната библиотека ценен ръкопис съдържащ освен няколко песни от „Илиада” и най-пълната сбирка с Омирови химни от намираните до тогава. През 1780г. текста бил издаден от холандския филолог Рункен въз основа на изпратен му от Матеи препис. Що се отнася до оригиналът, то той бил продаден от професора на Лейденската библиотека. По-точно в случая не става дума за целият сборник, а само за половината, т.е. втората част съдържаща Омировите химни и „Илиадата” от 435 стих на VІІІ песен насетне. Другата половина от сборника, в която „Илиада”прекъсва на 434 стих от същата VІІІ песен обаче се е съхранявала в Московския главен архив на Министерството на Външните работи. Според знаците на хартията ръкописът се отнася към първата четвърт на ХVв. Ценната находка обаче възпламенила професора от Страсбургския университет Едуард Тремер и през 1891г. той пристигнал в Москва с надеждата да открие още ценни ръкописи на произведения смятани за отдавна за изгубени за световната наука. Но още в началото се сблъскал с разочарование. Оказало се, че ръкописът с „Илиадата” и Омировите химни не е принадлежал на библиотеката на великата княгиня София Палеологина, както смело бил оповестил самия директор на архива на министерството на външните работи княз М. Оболенски. Ръкописът принадлежал на йеромонах Дионисий от Янина, който през 1690г. завръщайки се от Москва в Албания починал в Нежин. Така ръкописът попаднал в Русия и се озовал във Външното ведомство. Професор Тремер обаче съвсем не бил предприел далечното пътуване неподготвен. Той бил открил и други сведения, които също следвало да се проверят. В Ливонската летопис на Франц Ниенштедт (Franz Nyenstedt) се съдържат интересни сведения, според които може да се предположи, че въпреки унищожителния пожар библиотеката може и да е оцеляла: „…великия княз, който даже благоволил в Москва да му покаже своята библиотека, която се състояла от книги на еврейски, гръцки и латински езици, и която великия княз в древни времена е получил от константинополския патриарх, когато московците приели християнската вяра по гръцкото изповедание. Тези книги, като драгоценно съкровище, се съхранявали зазидани в две сводести подземия. Тъй като великия княз бил сушал за този отличен и учен човек, Йоан Ветерман, много добри неща за неговите добродетели и знания, затова заповядал да отворят великолепната му библиотека, която не били отваряли повече от сто години както се чуло и повикал чрез своя висш канцлер и дяк Андрей Солкан (Щелкалов) Никита Висроват (Висковатов) и Фуник (Фуников), гореспоменатия Йоан Ветерман и с него още няколко лица, които знаели московския език, някой си: Тома Шревен, Йоахим Шредер и Даниел Бракел и в тяхно присъствие наредил да изнесат няколко от тези книги. Тези книги били предани в ръцете на магистъра Йоан Ветерман за преглед. Той намерил там много хубави съчинения, на които се позовават нашите писатели, но които ги няма у нас, тъй като те са били изгорели и унищожени по време на войните, както станало с птоломеевата и другите библиотеки. Ветерман заявил, че, макар да е беден, но би дал цялото си имущество, даже [и имуществото на] всички свои деца, само тези книги да бъдат в протестантските университети, тъй като, по негово мнение, тези книги биха принесли много ползи на християнството…”. Според хрониката на пастора било предложено да преведе някои от книгите, като му била обещана заплата, храна, напитки и помощници. Ветерман обаче отказал, защото се опасявал, че ще бъде задържан да превежда до края на живота си и ще бъде лишен от възможността да обгрижва паството си. Това обяснение на летописеца изглежда доста странно след обясненията, че пастора е бил готов да пожертва цялото имущество само за да се снабди с някои от книгите, както и че грижата за паството е взела връх над ползата за цялото християнство. Но всичко приключило с новото зазиждане на библиотеката в сводестото подземие. Последното насочило Тремер към Теремния дворец като евентуалното местонахождение на библиотеката. Изследванията на И. Забелин, че подземията са били по-стари, а след това дворецът само се надстроявал също давали основание да се предполага, че там може да се е запазил тайник с библиотеката. Тремер така и не открил библиотеката, но пък предизвикал разкопки и бурна полемика сред руските учени, тъй че се появили още интересни данни. Така Забелин съобщава за документи намерени от М. Демини, според които в донесение на бившия клисар на храма „Св. Йоан Предтеча” Конон Осипов до Канцеларията по фискалните дела в Москва под Кремъл имало две зали пълни със сандъци до сводовете. Като източник се сочат сведенията на дяка Василий Макарев, който бил огледал тайника през прозореца му през 1682г. при управлението на София Алексеевна, но тъй като царевната не наредила да се отворят помещенията, това не било сторено. Тези данни все пак довели до издирвания през 1725г. и 1734г., но също без никакъв резултат. Наред с намерените сведения се появила и една мистификация. Професора от Дерптския университет Дабелов публикувал в “Jahrbuch für Rechtsgelerte in Russland”, I Band, Riga, 1822 статията “Ueber die Juristen-Fakultät zu Dorpat”, в която съобщил анонимен опис на книгите в библиотеката. Според началото на този опис в библиотеката имало 800книги, повечето на гръцки. Имало и на латински, сред които Историята на Тит Ливий, Цицероновите „За държавата” и „История” в 8 книги, Светонивиете животописи, Историята на Тацит, Сборниците на респондентите Улпиан, Папиниан, Паул и други. Сред книгите бил и Юстиниановия кодекс написан на тънък пергамент със златна украса. В списъка наред с Полибий, Аристофан и Пиндар са посочени и някои автори, чиито съчинения се смятат за изгубени завинаги: Хелиотроп, Заморет, Замолей, Ефан и др. Сведението разбира се е много интересно, но проблемът е, че ръкописът, т.нар. “Colectanea Pernaviensia № 4» тъй и не бил намерен. Според Дебелов текстът бил на 1-2страници, изписан на простонароден немски с малки букви, а ръкописът се намирал в Перновския Градски съвет. Но въпреки издирванията ръкописа не бил открит, а професор Дабелов дори не можел със сигурност да си спомни името на автора. Сведенията на Ветерман може обаче да са достоверни, тъй като той не е разглеждал цялата библиотека, а само няколко книги. А че в Москва е имало чуждоезични книги и че те са превеждани има и други сведения. Така например през 1522г. Дмитрий Толмач превел една латинска граматика, а през 1534г. по поръчка на митрополит Даниил бил преведен от немски „Травник-Лечебник” (по Любекското печатно издание от 1492г.). Във връзка с преводите от гръцки от този период изпъква фигурата на монаха от манастира Ватопед Максим Грек (светското му име било Михаил Триволис,ок. 1470-1555г.). Според „Сказанието за Максим Философ” великият княз Василий Иванович извикал Максим Грек и му показал „безчислено множество от гръцки книги”. Максим бил дотолкова удивен от огромната сбирка, че „С клетва рече пред благочествия господар, че никъде в Гърция не е виждал толкова много книги”. Максим превел няколко книги на славянски, сред които и Тълковния псалтир. Максим Грек обаче не знаел достатъчно добре славянски и затова ползвал помощта на други преводачи. Сказанието е написано както посочва самият му автор след смъртта на Максим Грек, когато вече мнозина не знаели кой е той. Тъй че част от сведенията може и да не са съвсем точни. За щастие обаче за Максим Грек не е останало да свидетелства единствено сказанието. Запазена е грамотата на княз Василий до Атонската прота, с която е бил повикан преводач. Според нея повикания да извърши превода е бил монаха Сава – проигумен на манастира Пантелеймон. Но тъй като Сава бил в лошо здраве, то според отговора до княза при него е бил изпратен въпросният Максим. Максим пристигнал в Москва през 1518г. Според една летописна бележка обаче Максим не пристигнал сам, а с него били още двама „старци” свещеноинока Неофит Грек и Лаврентий Българин. За съжаление сведенията за последния са оскъдни, но е възможно не просто да е придружавал Максим за да събира милостиня, както се сочи в бележката, а да е от преводачите, които са подпомагали превода от гръцки на славянски. Самият Максим обаче не споменава, че от него е искано да направи преглед на княжеската библиотека, а само че е превел Псалтира и е поправил някои по-раншни преводи. Но и той самия все пак споменава за заключена библиотека, че тълковния псалтир бил: „от много години заключен в книгохранилището, без да принася никаква полза на човеците…” (Соч. Максима Грека, ч. ІІ, стл. 382-386). Съдбата на Максим Грек потвърждава и още нещо – опасенията на пастора Ветерман не били неоснователни – атонският монах след като завършил работата си по превода така и не успял да се завърне в Света гора, а бил задържан и останал в Русия до края на живота си. Мистериозната библиотека доста разпалила въображението относно съдържанието й, като освен ценните книги посочени по-горе, предположенията добавяли сиджилите на хановете от Златната орда, княжески грамоти и още ред ръкописи повече желани да бъдат открити, отколкото обосновани със сведения, че са били във въпросното хранилище. Има и виждане, че напразно се е търсело под земята онова, което е било над нея. Според последната хипотеза, ръкописите от „княжеската хазна” впоследствие са били предадени на Посолския приказ, а от там са минали към архива на Външното министерство. Естествено без ръкописите на съчиненията, които днес се смятат за изгубени. Последното се обосновава с обстоятелството, че са запазени ред документи от онова време принадлежали на архива на Посолския приказ, а от друга страна хората, които са видели библиотеката по собствените им думи не са могли да се запознаят в детайли с нея. Несъмнено в Русия са били открити ред ценни и дори уникални текстове. Но също така като че ли се забравя, че и Русия не е била пощадена от войни, пожари, наводнения и други бедствия, които са пагубни за тъй лесно унищожимите ръкописи. Литература: Ливонская летопись Франца Ниенштедта // Сборник материалов и статей по истории Прибалтийского края. Том III-IV, 1880-1883 Н. Лихачевъ, Библиотека и архивъ Московскихъ Госудалей в ХVІ ст., С-Петербург, 1894г. Ed. Thräпеир “Auf der Suche nach der Bibliothek Iwans des Schrecklichen”, “Beilage”, 1892, 1-3 А. Попов, „Описанiи рукописей А. И. Хлудова”, М., 1872г., стр. 159-161

И защо да е по-добре да се разделят, вместо да използват услугите на специалист? Проблемът може да е лесно решим, ако се установи какъв е точно. А трябва специалист, защото понякога дори самите партньори не знаят какъв е проблемът, а е трудно да споделят всички детайли от сексуалния си живот публично. А които искат да споделят публично, ако може да са по-обстойни - време, място, брой участници, настъпили промени (в прическата, работата, местоизпълнението и т.н) ...