Galahad

Да, става дума за Михаил Силаги. Силаги е командвал лявото крило в битката при Варна http://download.pomagalo.com/606868/1444g+bitkata+na+narodite/

Е, те вече и да не им харесва няма на кой да се оплачат. Интересно е също, че вместо хоругви носят бойно знаме. Нещата по-скоро отиват на недоизживян социализъм, което си е нормално за една постсъветска република. Независимо, че арменската църква не е православна, в тяхната трацидия клира също се е радвал на престиж и уважение и това никак не пасва с набиването на крак. По-скоро става дума за някаква постсоциалистическа недомислица. Можело е да се намери някаква по-удачна форма за представянето им.

Съмнява ме, че точно техниката е била движещага сила на германците. Били са на ясно, че каквато и да е България, все е щяла да получи братска техническа помощ да подсили външната граница на Социалистическия Съюз. По-скоро са разчитали на онова, дето може да се види и из темата като остатъчни изблици от епохата на социализма - маниакалното преклонение пред чужденеца. Идвайки в България, те виждат че тук има три касти - най-горе са номенклатурчиците, после са чужденците и най-долу са българските граждани. В България имаше магазини само за чужденци, т.е. Кореком и там се продаваха блага недостъпни за редовия българин. Но освен това си беше съвсем нормално да връщат хора от някое по-хубаво заведение, защото в момента "имало чужденци". Тъй че германците идвайки в България и виждайки народ приучен роболепно да слугува на Н.В. Чужденеца са си правили сметката, че българина доста ще се позамисли преди да стреля по чужденец. Авторите на филма са подходили по същия начин - в Германия са ги изхвърлили като мръсни котета от архивите и те са се юрнали да правят филма в България. А и властите са подходили по същия начин - германците и тогава смело са гърмели, а сега смело са ги наритали, пък нашите и двата пъти се чудят на кой от всички тези живи богове да се кланят.

Когато се създава САЩ републиките още не са били на мода, тъй че тамошната президентска институция донякъде си е направена като образ и подобие на монархическата. Римската република е имала четири принцита, които я отличавали от монархията: изборност, колегиалност, срочност и мандатност. Първия принцип, т.е. изборността важи за американския президент, макар той да не се избира пряко, е двустепенно. Вторият принцип е силно редуциран - има вицепрезидент, но той влиза в действие само ако президента оваканти поста. Има един виц, че за президента било въведено обръщението "Ваше превъзходителство" и като се зачудили как да се обръщат към вицето, някой предложил: "Ваше излишно превъзходителство". За да не е съвсем безработен (щото янките не обичат данъкоплатците да издържат безделници, но и не искат като наш Марин да изпомилва 400 разбойника), той е председател на сената, но има право на глас само при равенство на гласовете, което все пак не е нищо, защото има решаващия глас. Срочността е на лице - става дума за президенския мандат. Срокът между другото е смятан на база на средна продължителност на управление на един монарх. Мандатност - т.е. президента може да има определн брой мандати. В САЩ от времето на Вашингтон като прецедент е било прието мандатите да са два, тъй като той отказал трети, но забраната била въведена едва след като Т. Рузвелт все пак взел и трети. Иначе автора на статията наистина изглежда, че смесва монархия, с необходимия апарат за функциониране на институцията, както и с дипломатическия протокол. Но това не е съвсем така, защото монарсите са правели същите разходи и из литературата се върви колко по-скъпо излизала монархията. А работата е там, че президента има заплата, но освен това има и отделно перо за президенството. При монарха всичко е накуп и изглежда, че той взима много, но на практика крайната сметка си е все същата. Но много хора си мислят, че издръжката на монапх е много по-скъпа от тази на президент, което си е съвсем погрешно. Втори е въпросът, че родените в демократично общество забелязват по-ясно от родените в авторитарна квазирепублика лекото главозамайване на предстоятелите на държавата. То и у нас имаше първа дама стрина Мара Желева, принцеса Людмила и Владко дето без Татко правел нула. Но българинът, който няма голям опит да живее в демокрация трудно забелязва тези детайли, докато англичаните изискват дори от своята кралица да не се отличава кой знае колко от гражданите, че даже и ДОД и наложиха. Къде сме ние? В епохата на авторитарната квазирепублика на теория държавния глава беше колективен (Държавния съвет), изборен (непряко, а от НС), с определен срок, но с неограничен брой мандати. Живковата конституция уреждаше и института на диктатора, макар по демагогски причини да не се използваше самата думичка, а и самия Живков никога да не се възползва от това. Ще рече, че квазиконстутицята допускаше НС да прехвърли своите правомощия на ДС (Държавния съвет, не КДС), а ДС на своя председател, сиреч Тато. И Тато ставаше не само едноличен държ. глава, ами и едноличен парламент. Иначе Тато също е живеел в царския дворец Враня докато се направи по-новата, просторна и модерна резиденция Бояна. Освен това имаше на разположение не само конфискуваните царски дворци, но и още доста голям брой новонаправени резиденции като "Перла", Арбанаси и къде ли още не. След 10.11.89г. когато една част от тях бяха преотредени за други цели, списъкът им в ДВ беше на няколко страници. В сегашния период на упадъчен социализъм има президент с церемониални функции, който за излишен бюджетен раход се избира пряко от народа и си има излишен вицепрезидент. Заради думичката Президенството Блага Димитрова си мислеше, че като подаде тя оставка и с това пада колегията, но се оказа в грешка и Жельо си изкара до края.

Ами тя темата е тъй обширна, че то само литературата по въпроса да се изброи няма да е много леко, та какво остава да се впуснем в детайли. Естествено по понятни причини една голяма чест е на руско-съветски език. Александр Петрович Каждан Армяне в составе господствующего класса Византийской Империи в ХІ-ХІІ вв; Изд-во АН Армянской ССР, 1975, Ереван Ка­ж­дан А.П. Ар­мя­но-ви­зан­тий­ские за­мет­ки. – ИФЖ, 1971, №4. С. 102-104; *** Карен Никитич Юзбашян Армянские государства эпохи Багратидов и Византия, IX-XI вв; Наука, 1988 *** Виада Артуровна Арутюнова-Фиданян Армяно-византийская контактная зона (X-XI вв.); Наука, 1994 В. А. Арутюнова-Фиданян Армяне-халкидониты на восточных границах Византийской империи (XI в.)Изд-во "Айастан", 1980 *** L'Arménie et Byzance: histoire et culture Centre de recherche d'histoire et civilisation byzantines Publications de la Sorbonne, 1996 *** Claude Mutafian Roma-Armenia: Grande Salle Sixtine, Bibliothèque apostolique du Vatican, 25 Mars- 16 Juillet 1999; De Luca, 1999 *** Ромэн Тер-Газарян Армяне на византийском престоле; Центр, 1999 *** Арсен Карапети Шагинян Армения накануне арабского завоевания; Изд-во Санкт-Петербургского ун-та, 2003 Gre­goire H. An Ar­me­nian Dy­nasty on the Byz­an­tine Throne. – Ar­me­nian Quar­terly Cha­ra­nis P. The Ar­me­ni­ans in the Byz­an­tine Em­pire. Lis­boa, 1963 И това е тъй да се каже от по-новичкото, че и новичкото изброено тук е доста далеч от всичкото. Некак да свием малко границите на темата, че иначе и арменец ще се измори да приказва по въпроса.

Предполагам забелязвате, че има доста неща, които не са особено популярни, да не кажа клонящо към неизвестни за доста от широкия кръг читатели. Тъй че и с критичните изследавния нещата не са кой знае колко добре. За Именника - както много пъти съм казвал, трябва да се съобразяваме с утвърдените понятия в днешния бълг. език, за което често съм спорил както с автохонци, тъй и със западофили, дето лепват английския вариант на някои понятия. Конкретно за хан-кан - най-вероятно в прабългарския е имало к/х и й/е, тъй че се получават рази кан/хан, Есперих/Исперих, Ирнах/Ерна, Ирник ... Така че нека говорим за съврементиците си, а не да правим безмислени революции.

През средновековието и в турско не е имало по едно обособено гробище за даден град или село, а покойниците обикновено са били погребвани в двора на черквите и джамиите. Така на практика около всяка черква и джамия е имало гробища. Естествено в малките села е било едно и ако е нямало черква е било извън селището. Но иначе дори да е имало обособено някое по-голямо гробище пак е имало погребения в и около черквите, съотв. джамиите. В момента експонират гробниците под черквата "Света София", даже може да са ги завършили.

ЛЕТОПИС НА ПОП ПЕТЪР ОТ СЕЛО МИРКОВО Този летопис е бил написан в полетата на листите на една книга., като на всяка страница е имало само по един ред. Няколко от страниците били откъснати и загубени. Запазили са се 34 листа (67 реда). Ръкописът принадлежал на Панагюрската община. Преди Априлското въстание от 1876г. Марин Дринов получил срещу разписка ръкописа. Благодарение на това обстоятелство, когато Панагюрище било опожарено, книгата оцеляла и се съхранила до днес. ЗА ВРЕМЕТО НА ВТОРОТО РАЗОРЕНИЕ НА БЪЛГАРИЯ, ПО КАКЪВ НАЧИН Е СТАНАЛО Разказът „За времето на второто разорение на България” е добавен към т.нар „Чирпанска (Герова) преправка” на Паисиевата история, чието преписване е направено от трима писари със средствата на чирпанския учител - монаха Харитон. Дело на този Харитон са и още две преправки на Паисиевата история известни като „Втора Змеевска”(1831г.) и „Харитонова”(1832г.). Към Дряновския препис на Паисиевата история също има добавен такъв разказ за второто разорение, но е по-кратък и по съдържание е близък до текста на Спиридоновата история от 1792г. Кратка история за българския род Това е кратък исторически нравоучителен разказ за съденето на сицилийския крал Алкоин от българския цар. Целта на разказа е да се изтъкнат добродетелите на българите. В случая става дума по-скоро за художествена творба. Разказът „Кратка история за българския род” е добавен към т.нар „Чирпанска (Герова) преправка” на Паисиевата история, чието преписване е направено от трима писари със средствата на чирпанския учител монаха Харитон. Дело на този Харитон са и още две преправки на Паисиевата история известни като „Втора Змеевска”(1831г.) и „Харитонова”(1832г.). От тук насетне новите неща в нета ще се представят едно по-едно, тъй че ще има възможност да се отдели повечко внимание на всяко.

В този постинг е групата за потурчването на региона Костенец-Чепино-Белово. Казвам групата, защото в основата си съдържат приблизително еднакъв текст, макар да е най-известен само във варианта на поп Методий Драгинов. ПОТУРЧВАНЕ НА ЧЕПИНО от поп Методий Драгинов от Корова Летописната бележка на поп Методий Драгинов от Корова, която днес е придобила известност под названието „Потурчване на Чепино” е публикувана за първи път от Стефан Захариев в „Географико-историко-статистическо описание на Татар-Пазарджишка каза. (С, 1973., стр.67—68). За ръкописа Захариев дава следните кратки сведения: „Преди 34 години старият поп Илия ми даде един на кожа писан Требник, разкъсан до половината, дето се е увардило следното достопаметно забележение … (следва текста на разказа на поп Методий Драгинов) … Покойният поп Илия, старец на 96 години когато ми даде този ръкопис, казваше, че неговият дядо, поп Иван, разказвал, че в цепинските черкви се намирали български книги, които тогавашните попове не можели да прочетат, но и тях изгорили помаците заедно с черквите”. БАТКУНСКИ ЛЕТОПИС Летописът е публикуван за първи път от Христо Попконстантинов във в. „Свобода", бр. 1070, 7 април 1893г. Тук е използвана по-късната публикация на летописа от Попконстантинов, който е включил текста в пояснителните бележки към статията си за Чепино в СНУ, С., кн. 15, 1896г. стр. 230-231). Попконстантинов възпроизвежда текста на летописа след като коментира публикувания от Стефан Захариев в „Географико-историко-статистическо описание на Татар-Пазарджишка каза.С, 1973., разказ на поп Методий Драгинов, като дава следното сведение: „Паметна бележка за същото събитие се намирала и в българския хронограф на манастира св. Петър, находящ се на 2 часа на юг от т.-Пазарджик. Този хронограф е виждал г-н д-р Владос от Пловдив и си е снел, ала доста погрешно – види се по неразбиране дотам на езика – един превод на гръцки. Съдържанието е различно от онова на обнародваната от Захариев паметна бележка. Привеждаме съдържанието на превода от г-н д-р Владос, който има добрината да ни даде един препис”. Както се вижда от това пояснение Попконстантинов е счел, че става дума за погрешен препис на разказа на поп Методий Драгинов. Всъщност обаче става дума за отделен летопис, който е по-кратък от разказа на поп Методий Драгинов. Баткунския летопис е публикуван и от Г. Димитров в „Княжество България в историческо, географическо и етнографическо отношение”. Т. 1, С, 1894., с. 111, без да посочи използвания източник, като се забелязват някои различия от изданието на Попконстантинов. Предполага се, че Димитров е използвал публикацията на Попконстантинов, но подведен, че става дума за неточен превод на разказа на Методий Драгинов е направил някои поправки. БЕЛОВСКА ХРОНИКА Беловската хроника е запазена в два преписа: Попконстантинов и Погеоргиев. Първото публикуване на летописа е направено по Попконстантиновия препис от Н. Начов през 1898г. в сп. „Български преглед”, а по-късно и от Христо Кодов в „Опис на славянските ръкописи в библиотеката на Българската академия на науките”. С., 1969, 256—258. Попгеоргевия препис е бил публикуван от Петър Мутафчиев през 1915г. в студията му „Стари градища и друмове из долините на Стрема и Тополница" (Мутафчиев, П. Из­брани произведения в два тома. Т. 1, С. 286—396). Стефан Захариев в „Географико-историко-статистическо описание на Татар-Пазарджишка каза. (С, 1973., стр.54—55) без да посочи какъв източник е използвал, е преразказал съдържанието на летописа, като съдържанието съответства на Попгеоргиевия препис. Настоящата публикация се прави по Попконстантиновия препис. От Попконстантиновия препис на Беловската хроника е запазен само един лист. Листа е бил намерен между книгите на починалия поп Константин от село Голямо Белово. След това е бил даден на друг местен свещеник – поп Мика да го прочете. Синът на поп Мика – Христо Попмиков запазил листа и по-късно го предал на Начов. Ръкописът е на груба, тънка хартия, като листа е с размери 43 на 16см. Целият ръкопис е написан с един и същ почерк, но Начов предполага, че е станало в различни периоди, тъй като е имало известно подобрение на изписването. На едната страница има 2 сведения, които са отнесени към годините 1366 и 1620. После следват неточни статистически данни (включени са и тук със ситен шрифт) за населението на няколко държави. Останалата част от летописа продължава на следващата страница. Във втората част на летописа част от съдържанието е сходно с това на известния летопис на поп Методий Драгинов. Наличието на статистическите данни между двата хронологически текста е основание да се предположи, че става дума за запазени части от две отделни хроники, като на едната е запазен краят, а на другата – началото. Публикуваният от Мутафчиев препис е копие от ръкопис, който принадлежал на беловския поп Георги, което било направено от неговия племенник. По време на Априлското въстание поп Георги бил заловен от турците, подложен на изтезания, вследствие на които починал. Тогава се изгубил и неговият ръкопис.

Тъй като вече в този раздел се оформиха теми за сръбските и молдавските летописи, то смятам че е добре да се оформи тема и за българските. Още повече, че те са в една по-ранна фаза на качване в нета и ще може поетапно да се представят в темата. Именник на българските ханове Запазен е в три късни преписа: 1. Най-старият е т.нар. Уваров препис от ХVв. Съхранява се в Държавния исторически музей в Москва под № Увар. 1334. Описан е в Систематическое описание славяно-российских рукописей собрания графа А.С. Уварова. Публикуван е за първи път в „Вестник древней историй”, кн.3/1946; 2. Московски препис от ХVІв. Съхранява се в Държавния исторически музей в Москва в т.нар. Синодална сбирка под № Син.280. Този препис е открит и обнародван за пръв път от А.Н. Попов в т. І на «Обзор хронографов русской реакции», Москва,1866г.; 3. Погодинов препис от ХVІв. Съхранява се в обществената библиотека «М.Н.Салтиков-Счедрин» в Петербург в сбирката на М.Н.Погодин под № Погод. 1437. Този препис също е открит и обнародван за пръв път от А.Н. Попов в т. І на «Обзор хронографов русской реакции», Москва,1866г. Текста на именника е включен в историческата компилация «Летописец елинский и римский», като се намира след старозаветната ІV книга на царете без надслов. Същността на паметника е спорна. Според едни, той е бил съставен на части и е бил записан въз основа на каменни надписи. До момента обаче не е намерен нито един такъв надпис, което оставя засега тази теория без сериозно опора. Според мен навярно т.нар. „Именник на българските ханове” е бил продължение на българския превод на”Летописец в кратце” на патриарх Никифор Константинополски или на „Историкиите” на Константин Преславски, като по-сетне е направена редакция и хановете са заменени с руските князе. Възможно е текстът на „Именника” да е бил съставен въз основа на не достигнала до нас история от времето на Първото българско царство. Основание за това дава добавката към текста за хан Кормисош, където може да бъде направен прочит и като „казва Вихнун”, което е възможно да е позоваване на използвания източник. Безименна българска летопис от първата половина на ХVвек Летописа е запазен в препис от XVI век, който е открит в библиотеката на Киевската духовна академия. Сборника съдържа 504 листа . Съдържанието му може да се раздели условно на няколко части. Първата част (стр.1-204) съдържа религиозни текстове. Втората част (стр. 205-238) съдържа три съчинения с граматическа насоченост – на Храбър, Дамаскин и Константин Философ. Третата част съдържа (стр. 238-256) една Пасхалия, чието съставяне се приписва на Гюрг Църноевич. Четвъртата част (стр. 257-422) съдържа текстове с догматичен, полемичен и апокалиптичен характер. Петата част (стр. 422-504) съдържа съчинения с исторически характер. Първото от историческите съчинения е едно Сказание от времето на Адам до днешния род. Първата му част по същество е от типа на т. нар. „световни хроники”, в които са изброени имената библейски, антични и византийски владетели със сведение за продължителността на управлението им. Обхванатия период е от Адам до времето на император Мануил Палеолог (1425г.) Втората част е от типа на т.нар. „сръбски летописи” и обхваща времето от смъртта на сръбския цар Стефан Душан (1355г.) до 1490г. Следва Безимената българска хроника (стр. 440-447). След нея е хрониката озаглавена „Сказание за молдавските господари” (стр. 447-504), която обхваща събитията от 1359г. до 1553г. Съставянето на сборника се отнася в периода между 1553г. от когато е последната летописна бележка до 1561г., за която година има поставена бележка във връзка с идването за 1 януари на цариградския патриарх Йоасаф в Молдова при воеводата Александру. Що се отнася до времето на съставянето на Безименната българска хроника, то периода може да се определи между 1417г. и 1453г., тъй като в края авторът отбелязва, че по времето, когато хрониката е била написана Цариград турците все още не можели да превземат Цариград. Безименната българска хроника е била издавана многократно – Joan Bogdan, Ein Beitrag zur bulgarischen und serbischen Geschichtsreibung, Archiv für Slavische Philologie, 1891, с латински превод направен от Вратислав Ягич, стр. 526-536; Иван Дуйчев, „Из старата бълг. книжнина”, ІІ, 1940, стр. 266-275; ХИБ, В. Гюзелев, П. Петров, 1978г., т. 2, стр. 180-185г.; „Из старата бълг. книжнина”, С., 1982г., под ред. П. Динеков, стр. 204-211; „Бълг. анонимна хроника от XV в., Ив. Тютюнджиев, В. Търново, 1992г. и др. Използвана е като източник на сведения при съставянето на Хрониката на влашкия монах Михаил Мокса, като текста е бил съкратен, но са били вмъкнати някои глоси и сведения от други източници. Рилски летопис от 1772г. съставен от йеромонах Йеротей – съдържа кратко изложение на историята на Рилския манастир в периода 1744-1770г. Рилският летопис описва предимно събития свързани със съдбата на Рилския манастир, като обхваща периода 1744-1770г. Според бележката в края летописа е написан през 1772г. и е дело на рилския йеромонах Йеротей. Ръкопис: Летописа е написан върху първия празен лист на един Възкресник, който е бил отпечатан през октомври 1715г. в Москва. Ръкописът е писан с един почерк, като в началото и в края бележките са с по-едри букви. С друг почерк са само бележката преди подпис, че авторът на летописа е рилския монах Йеротей, брат на митрополит Серафим Дабробосански, както и една неясна бележка в полето свързана с игумена Теофан. Издания: Д. Илков, „Няколко паметници от Рилския манастир” в СНУК., ХІІ, стр. 616-617 – Илков е правил извадки от разни манастирски ръкописи и е събирал устни сведения, при което е допуснал грешка, че летописа се намирал в Големия панагирик на Владислав Граматик, от който също е преписвал бележки за статията; Е. Спространов, „Материали по историята на Рилския манастир” в СНУК, т. 18, стр. 172-174; „Писахме да се знае. Преписки и летописи”, авт. колектив, С., ОФ, 1980г., стр. 300-301 (бележки – стр. 391) – текста е на осъвременен език, но макар да се твърди, че е по изданието на Спространов, новобългарския превод е доста условен, като произволно са добавяни и премахвани думи от текста. Летописа свидетелства, че дори и този голям и красив манастир, в който са се запазили толкова много ценни паметници от миналото е имал изключително трудна съдба и е преминал през много пожари и обири. В края се говори и за непосилните данъци и глоби налагани от турските власти, както и за високите лихви взимани от еврейските лихвари. Във връзка с последното един от рилските монаси разказва, че лихвите били такива, та каквото се получело от разпродажбата на манастирското имушество отивало само за тях. Както е отбелязано в началото Йеротей не описва всички бедствия сполетели манастира, а те са много повече от описаното. Тъй като въпреки всичко за Рилския манастир са се запазили сравнително голям брой конкретни сведения, то неговата съдба е и показателен пример за това, колко трудно е оцеляло всичко онова, което ни е познато днес.

Ами искам да припомня историята с англичанина Тери Херберт Съкровището отива в държавата, но стойността му се поделя между откривателя и собственика на ливадата. Това е класическото решение - 50% за собственика на земята и 50% за откривателя още от римско време. Днешната демократична държава има само опцията за изкупуване срещу заплащане. Ако не е на нейна земя - плаща 100%. Разбира се днешна България е във фаза на упадъчен социализъм, което ще рече, че не е демократична. Тъй че опцията си е експроприация на съкровището от държавата. Но тъй като не го е предал на "бившата ДС" за да бъде шитнато по каналите й към аукционите на запад, сега нашия откривател ще стане не пример за подражание, а пример за назидание. Засега поне съседите му да са доволни, че Цецо не им е разбил вратите вечерта и не ги е арестувал попогрешка.

Ами по въпроса има доста в Дуклянския летопис - него го има и ЛИБИ, и на руски http://www.vostlit.info/Texts/rus6/Dukljanin/frametext.htm и на английски http://homepage.mac.com/paulstephenson/trans/lpd1.html Тъй че има материал за сравнение на достъпен език.

Няма нищо лошо да има тема за родословието на цар Фердинанд. Социалистическата историография го изкарваше "немец същи", който редовно прецаквал България "ради матушка Германия". Та все пак е добре да се види, че в миналото на рода има и други етногени. Сещам се нещо забавно от комичния сериал за Злостър ("Черното влечуго" с Роуън Аткинсън). Един от героите беше обвинен, че е германски шпионин и той за да отрече, заяви, че бил истински англичанин като самата кралица Виктория. И последва: "А така, англичанин като кралица Виктория значи - майка немкиня, съпруг немец ...". От Виктория до ВСВ управляващата династия в Англия носи същото име като тази у нас и после се преименувант на Ундзор. Та както се вижда при монарсите е трудно да се правят откритията на соцнауката, че някой от тях бил "немски патриот". Фердинанд е бил свързан родствено (и имотно) не само със съюзниците на България от ВСВ, ами и със основните ни противници - французи и англичани. Тъй че при изборът му с кои да сме съюзници в световните войни едва ли се е влияел.

Откритието на бай Митьо май е по-скоро в областта на хумористичната фантастика, отколкото на сериозната наука. На сайта на CNG, уви пише само това: Уви, никаква Добруджа, Аспарух и пр. и пр. Но да речем, бай ни Митьо не само видял, че пише на монетата Аспарух, ами със своя свръхпоглед е видял, че е намерена в Добруджа. Разбира се информация за намерена монета на Аспарух в Добруджа няма. За буквите, аз лично бих се понапънал малко повече и тази част Δ to left, retrograde C above A to right, N да я прочета съответно Δ (Дулоида, т.е. произхождащия от рода Дуло) С (кан) А (Аспарух) N (Ника, т.е. от гръцкото победа). Сиреч, става дума за юбилейно отсечена монета в чест на победата при Онгъла, която е разбира се по подобие на изпратените от Цариград монети като годишен данък. Това " A to left, AV to right " разбира се е "Аспарух Автократор". Възниква въпросът, защо след като Аспарух е поръсил по стар прабългарски обичай верноподаниците със жълтиците щастливия преобретател не я е продупчил и да я окичи на врата я на някоя от жените си, я на някоя от наложниците. Щото всяка година като данък са идели пари от Цариград, ама юбилейна монета за битката при Онгъла си е направо уникат. Предполагам, че предвидливия собственик се е досетил, че ако пробие монетата след има-няма 1300години някой като я открие ще се скъса да го попържа, че подбил цената й по номизматичните аукциони. Не по-малко забележителна е историята на монетата: Значи, човек му казал, че монетата е намерена в Добруджа. Този човек имал и други монети. Името на човека е "една жена на пазара", който може да пръв братовчед на "аз я направих" (у нас цяло "скитско съкровище" направиха и вързаха местните експерти, та какво остава за една монета). Бай Митьо му предлагал какво ли не!!! Явно в "какво ли не" не е влизала и сумата от 1500 $, щото човекът е решил да я изтъргува за толкова на аукцион, който разбира се да си дръпне съответната комисионна. Бай Митьо така и не разбрал кой е купувача, но "щастливият купувач" бил щастлив съвсем кратко, защото малко по-късно я пуснал пак на търг. Бай Митьо веднага предложил двойно и я е купил за 3750 $. Това разбира се си е съвсем същата монета, "добруджанката", а не примерно следващата, която била изсечена от Аспарух и изпратена като подарък на неизвестно германско племе. След като вече бай Митьо я е купил се появява сензацията, че това е монета на Аспарух и всеки желаещ ще може да си я купи от него поне за 3х или 4х ... 3750 $. Сиреч някой определено ще я спечели от "откритието". Ако не се намери балама, простате "щастливият купувач", то при положение, че бай Митьо е свързан с каналите на ДС може да се очаква, че агентите Гоце и Тервел ще проявят дължимия интерес към нея, достоен за поне 2 комплекта мощи на св. Йоан Кръстител, сиреч НИМ с парите на данъкоплатците да закупи от него няколко броя поне за по 15 000 $ на екземпляр. Ако някой пък подкара, че той Аспарух, може да си е мислел, че се казва Исперих или Есперих (Йесперих), трябва да е на ясно, че канът е държал на монетата да е точно името, с което след век-два ше почнат да го пишат във виз. хроники, а не онова, дето му го е лепнал примерно придворния му писар за да го увековечи в Именника (да не говорим за някакви смешни писачи на апокрифи). Тъй че не мислете за никакви алтернативни аргументи, а просто се насладете на бай Митьовата логика. Ами то и славянска или аварска пак ще е логична, да не говорим за византийска. Разбира се хипотетично е възможно наистина да е имитативна монета сечена от Аспарух, но при наличните данни вероятността е същата, като да е дело на "неизвестно германско племе". За съжаление намерените имитации при "иманярски разкопки", които нямат аналози намерени при редовни разкопки практически може да са дело на всеки. Когато няма данни за точното местонахождение и връзката с останалите артефакти намарени при тази разкопки, то "имитацията-уникат" е по-скоро извор на фантазии и шмекерлъци. Тъй че не е случайно, че сериозните колекционери не са проявили голям интерес към нея и тя си виси все по аукционите. Нали колекционара купува преди всичко за да има нещо по-дълго, а не да търгува с него като бай Митьо!

АНОНИМНА ВИЗАНТИЙСКА ХРОНИКА № 35 или още (Хексамилионска хроника) Хексамилиона е крепостна стена дълга шест мили, която преграждала Кориннтския провлак и защитавала Пелопонес от нападения. Хрониката е от групата на "Пелопонеските хроники". След едно да го наречем условно "Встъпление", в което се говори за основаването и превземането на Цариград от турци, латиници, никейци и турци следват събития свързани основно с района на Пелопонес и синовете на Мануил ІІ, които са имали апанажно владение в Мистра.

АНОНИМНА ВИЗАНТИЙСКА ХРОНИКА № 32 (Хроника Аргос и Навплион) Това е местна хроника, в която са отразени локални събития предимно от региона на Пелопонес, макар да има и някои бележки и за някои по-значими събития станали на други места. Основно сведенията са свързани с местните владици и духовници, като разбира се присъстват и важните за региона политически събития.

Ето нещо и от Търново, освен адамитите, за които пише в житието на св. Теодосий и нещо от малко по-късното време ня Евтимий: А за София пък май е излишно да споменавам за известната фраза от доклада на лала Шахин: Само някой да не остане с впечатлението, че през средновековието са го карали само на плътска любов. Описвано е това, което е било проблемно и фрапиращо. Иначе ето един израз от разказа за посещението на Киприан в Търново: "Така и дева, неизлизала от дома си". Та в някои отношения хората са си били едни и същи, но е била давана различна оценка на постъпките им.

Само дето за руснаците е подкова, а за турците - подкова разсечена от Балкана. Оптималният вариант е бил Сюлейман паша по-отрано да е бил прехвърлен някъде около Търново, сиреч още преди руския десент. Така Осман, Сюлейман и Мехмед Али е нямало да са разделени от Балкана и ако руснаците прехвърлят сили за атака и турците е можело да правят съответното прегрупиране и да не допуснат на някой участък противника да е със значително превъзходство. Това разбира се е лесният за пресмятане вариант. Но на практика това не се е оказало възможно, тъй като руснаците настъпили преди Сюлейман да бъде докаран. Тъй че смятаме по-трудната задача. Дали е било по-добре руснаците да се прегрупилат както им е удобно, а турците да не могат, тъй като армиите са им изолирани една от друга или е било по-добре Осман да се изтегли на юг, но да може да си прехвърлят подразделения според случая. Руснаците през никоя от войните не са имали намерение да ходат в Солун, а винаги са се насочвали към Цариград и в тази война нямало да направят изключение. В Солун нямали никаква работа, а както били притиснати от времето за екскурзии и дума не е можело да става. Русия се страхува от нова Кримска война, да не говорим, че трябва да се снабдява с боеприпаси, които ги няма ня склад. Пък и с изместването на бойните действия на юг башибозукът е можел вече да пречи по-успешно на руското снабдяване. Иначе руснаците превземат лесно София, защото Осман е бил вече пленен, а сюлейман е претърпял загуби в боевете при Шипка. Ако Осман се е бил изтеглил на юг, тогава проблем с преминаването на Балкана са щели да имат руснаците. И ако те са се опитали да вземат хора от Предния отряд за да ги хвърлят срещу Плевен, то Столетов едва ли е щял да удържи в полето Сюлейман да не изпрати помощ на Осман паша - примерно ако единият е в Пловдив, а другият в Стара Загора.

Влаковете в Европа докарани в България задължително се "побългаряват". Из V. Бай Ганьо на изложението в Прага

Проблемът на Русия е, че се страхува, че ако войната се проточи може да се стигне до нова Кримска война. Тъй че за някакво настъпление към Македония или Солун изобщо не може да става дума. Вярно, че при едно такова настъпление към Русия е можело да се присъедини и Гърция, но бойните действия се отдалечевали доста от столицата Цариград. Пък Турция за да запази столицита е била готова на повече отстъпки, отколкото да опази някаква част от периферията. Проблемът с отбраната на Балкана и София иде след пленяването на Осман паша, защото Турция се лишила от способен командир и голяма и добре въоръжена армия. За по-сериозна съпротива вече нямали достатъчно ресурси. С армията на Осман паша положението би било друго. За Турция е било добре, ако Осман и Сюлейман бяха успели да си обединят силите, но Балканът ги разделил. Затова в темата разглеждаме доста по-непопулярната идея за отстъпление, но пък при нея тур. армия е можела да прегрупира силите си тъй, както и руската. А както са се развили нещата трите турски армии са били изолирани една от друга, докато руснаците прехвърляли своите части свободно според необходимостта. Плевен не е бил обурудвана крепост примерно като Видин и тези от четириъгълника, но Осман паша е успял своевременно да направи каквото може, та да издържи толкова дълто време. Тъй че с един добър командир като Осман паша и неговата армия турците биха се справили чудесно при планинските проходи. Иначе това, че руснаците са щели да окупират територията между Дунава и Балкана не е толкова фатално, защото в крайна сметка завзели много повече. Но ако не бяха могли да минат Балкана и да застрашат Цариград това можеше да е поредната война, в която са напреднали доста на юг, но в крайна сметка пак е трябвало да се изтеглет на север от Дунав.

"Барут-хане" - замъкът на Варненската крепост. Тъй като все се жалим за бутането на замъка, ето една реконструкция. Лошото е, че не са направили повечко рисунки и снимки, та да не се налага да се гадае за някои части. Още снимки на реконструкцията. "Барут-хане" - архивни снимки Трите кули от замъка, които на снимката същевременно са и част от стената на средновековната крепост, която в годините на турското робство е играла ролята на цитадела. Иначе от най-външната голяма крепост има една архивна снимки при тези на "Барут-хане". При нейното рушене вече се е включила и "народната власт".

От Пловдив много по-лесно могат да се изтеглят към Цариград, отколкото през зимата от Плевен. Пък на юг от Балкана имат доста сили, а по-море имат връзка с "четириъгълника". Ако Русия се забие в "четириъгълника" войната е щяла да се проточи, което е от полза за Турция. Ако минат пък на юг, ще са изправени едновременно среку Осман и Сюлейман. Докато иначе при Шипка малки руски сили задържат голяма турска армия, а пък останалото се стоварва върху Плевен. В Тракия силите на Столетов не биха могли да попречат на Сюлейман паша да се присъедини към Осман паша.

За схващането че 1393г. е краят на ВБЦ роля играе концепцията за ролята на столицата. Примерно Византия пада с падането на Цариград. Средновековна България гледа на своята столица като на Третия Рим и Втория Константинопол "словом и делом". И тъй като това виждане е доста близко и до съвременното се стига до идеята, че края на ВБЦ е през 1393г. Някои европ. държави през ХІVв. имат доста смътна представа що е това столица и има ли тя почва на тяхната територия, пък какво остава да гледат на загубата й като катастрофа. Но ако говорим за цялостното покоряване на територията върху която е днешна България, то това се проточило до средата на ХVв.

Майтапите се вие, ама в книгата на Ванга пише, че извънземните ще дойдат след като Сирия падне. Аз навремето доста се чудих какви приблеми има Сирия, та да пада, ама сега нещата май отиват точно в такава насока.

Кратка византийска хроника № 110 Състои се от две кратки бележки - едната за покръстването на българите, а другата за покръстването на Русия.