Galahad

Аз пък бих казал, че Ксеркс се е справил добре, ако поне беше успял да си върне армията жива, а не войниците му да изпукат от глад на връщане. Иначе отиването не е кой знае какво постижение - армията е съпътствана от флота, имало е предварително подготвени складове по трасето, а и населението по пътя е било заставено да дава храна. Проблемът е дошъл когато персите загубили флота. А Ксеркс е трябвало да премисли и този риск, като е решил да ходи из пущинаците на Гърция. От античността до днес флота е с най-голяма товароподемност. При Траян положението е друго. Дакия далеч нямала развитата селищна система на Гърция, та императорът да се надява, че ще нацели селища, от които да набави храна. А и за разлика от Персия, Рим е имал доста военни проблеми. Последното обаче не пречи на някои да виждат столицата на империята с население 1 000 000. Докато поданиците на Ксеркс не са имали чести военни конфликти, което води до нарастване на популацията в държава, чиято територия не е изцяло плодородна. А станат ли много гладниците и проблемите на царя стават много. А това с 3мл пленени руснаци от германците. Ами че армията на Ксеркс, дето била 1мл. откъдето минавала можела да престои само 1ден и опосквала всичко. Пък тези 3мл. ако германците са ги хранили нищо чудно че са загубили войната. То нали имаше виц. Докладват на др. Мао (по време на обтегнатите отношения): - Руснаците плениха 20мл. наша армия, какво да правим. Той казва да не правят нищо. След това докладват, че руснаците са пленили 50 мл. китайска армия, но др. Мао пак казва да не правят нищо. Накрая отиват и му кават, че руснаците са пленили 500 мл. китайска армия. Др. Мао казва: "Най-сетне победата е в ръцете ни. Сега руснаците няма да могат да се изхранват и ще трябва да капитулират." Та и Гермения би трябвало да се е оказала в сходно положение.

Като се вземе под внимание какво е направено по време на Римската империя делът на квалифицираното население (онова, дето знае какво върши) определено ще е бил доста голям. Да си припомним знаменитата сентенция: Non scholae, sed vitae discendum (не за училището, а за живота трябва да се учим)

Ами този канал често е обвиняван, че е проводник на еврейско лоби. Иначе обвиненията срещу канала за тенденциозно изопачаване на фактите са по принцип съвсем обосновани, но това се дължи по-скоро на комерсиалния стремеж да се спретне нещо атрактивно, което да привлече повече зрители и печалби. Ще рече, че в историята има нещо вярно, ама не съвсем. Наистина се стига до събор на апостолите заради спора дали християнството може да се проповядва само между обрязани или може да се проповядва и на необрязани. Наистина надделява Павел, но всички започват да проповядват и на нехристияни. Вярно е също, че Първоевангелието на Яков се счита за апокриф и не е признато за канонично. Но в него няма някакво алтернативно христ. учение, а просто се счита, че не е дело на Яков. Тъй като обаче също така се счита, че в него са залегнали все пак някои устни сведения, то е причислено към т.нар. църковно предание и като такова се ползва и до днес.

По необходимост се примирявам с всички данни, но само за персите виждам да има логика - огромна империя, никой не я напада, населението расте, ресурсите са ограничени ... един кръстоносен поход към Гърция, успешен или провалил се, решава кризата с демографския бум. Гадно, но ефективно. При готите загубите може да се дължат на вторичните загуби - те са мигриращо население и едно поражение може да им създаде проблеми с набавянето на храна. В смисъл бягайки от победилата армия не могат да обсаждат и превземат обекти с храна, а и местните като научават какво е станало им оказват по-решителен отпор. Но за Сталинград - ами на снимките се вижда да се бият 10-20 души, пък вадят милиони. Те това вече си е аргумент, че има нещо съмнително. От фондация "Бош" ако поръчат на Мартина Балева, при толкова филмов и фото материал тя като едното нищо ще докаже, че не е имало такава битка и пленяване на германска армия, а става дума за национален мит. Тема на дребно да маха по една нуличка.

Така както е написано "начално училище", "средно образование" ми напомня за един кандидат-студенски бисер: "Докато Методий отбивал редовната си военна служба, Кирил завършил висше образование". Не е съществувала нашата родна кетаполивница, дето обучения в нея нашенски ром ти казва, че е изкарал до средата на ІV клас, ама още си бил неграмотен. В Рим ако мама и тати са били достатъчно богати е можело да купят някой-друг високообразован елински роб, при които чедата им да се учат от "начално" до "висше" образование. По-бедните просто изпращат децата си на "курс" или "частни уроци" от типа на сегашните по чужди езици или компютърна грамотност, като плащат на учителя хонорар. "Техникума", т.е. ученето на занаят е можело да протече изцяло в домашна среда. При полит. елит има едно друго обучение - амбициозните родители изпращат децата си при известни политици и общественици за да се учат от опита им. В този случай родителите не плащат нищо,а даже възпитателя става покровител на учениците си и подпомага кариерата им. Сиреч в някои случаи просто се е гледало какви връзки има, а не дали може да чете и пише - образно казано де. В замяна на това обаче учениците стават полит. подръжници на въпросната обществена фигура (е, понякога са правели и някоя-друга услуга, за които обаче ще пропусна). На пръв поглед изглежда зле. Но за разлика от нашето образование, при което хората се развиват многостранно, всестранно и все по-странно, т.е. главите на учащите се пълнят със знания, които ще са им напълно непотребни в бъдеще, то римската образователна система била тясно профилирана и хората се подготвяли за онова, което им е било необходимо. Пък и е имало търсене на най-качествена подготовка, а не като сега у нас всички кетапчийници да са равнопоставени.

Ами зависи какво се влага в понятието съюзи. Изключително проблемно се оказва в периода 1366-1369г. едновременното настъпление срещу България на савойци, турци и маджари, които обаче са в сложна комбинация. Това заедно с докарването на руснаците па време на ПБЦ се оказват двата преломни момента. Но и в двата случая е трудно да наречем воюващите срещу България съюзници, защото са вредили не само на нас, ами и помежду си - савойците нападат тур. кораби, турците нападат Унгария, Византия се ползва от савойците, Йоан V минава през Унгария, а после подпомага Иван Александър. Въобще заплетена комбинация от противоречиви интереси.

Аха, ще фантазираме пак. Ами ето и моя скромен принос. Ами като не съм бил там, какво да правя - връзвам се на написаното. Иначе в интерес на истината въобще не вярвам в Сталинградската битка руснаците и германците да са имали по над 1 000 000. Ами че те руснаците в Афганистан не можаха да изпратят толкова, без да воюват и по други участъци. Пък за германците е още по-малко вероятно, защото те с цялото НАТО не можаха да изпратят в Афганистан такава армия. Да не говорим пък за Ирак, за войната с който им се показаха не един, а направи три пръста Божи (двата горящи Близнака и 1 Пентагон). А и как Сталин ще изхрани толкова военнопленници по време на война при положение, че в мирно време в Поволжието изпукват от глад. Всички тези цифри ще да са световна конспирация, да будалкат хората колко е бил силен и лош Хитлер. Щото виждаме колко може да изпрати цяло НАТО вкл. и Германия, а това е от време близко до ВСВ. Персия се е простирала до оня Афганистан, в който германците дето уж в една битка имали над 1 000 000 души, сега когато медиите показват всичко не могат да изпратят и на половината там. А за Клавдий Готски са излъгали - все пак знаем, че варварите са затрили Рим, а не Рим варварите. Ей, ама така от въображение много нещо се изкарвало.

Числеността на армията е функция от начина на набирането й. Ако не е било възможно в тази битка да има 350 000, значи не е било възможно да има толкова участвали и в Сталинградската битка през ВСВ. Та първо е начина на формиране, втория въпрос е доколко е необходима толкова голяма армия. Хитлер да речем просто е уредил руснаците с повече военопленици, та победата им да изглежда по-величава. Куликовската битка е сбъсък на две окрупняващи се формации. Темника Мамай, който не на последно място и благодарение на руските попеди над конкурентите му започнал централизация на Ордата. Разбира се и Димитрий си има конкуренти сред руснаците, които са на страната на Мамай. Нарастващата сила на обединяващите се татари рефлектира върху русите, като на свой ред предизвиква центростремителни сили. Това вече се отразява и на принципа на формиране на армията и се получава по-висока численост от обичайната, а по същество е характерна за една по-късна епоха на централизираните държави. И тъй като си говорим за численост на армията, ще използвам случая да използвам тази битка като пример за някои от проблемите, за които сме говорили друг път, но само по принцип във връзка с числеността на армиите. Набирането на армията. Въпреки, че става дума за две значителни общности (въздържам се да използвам два народа, защото ще е по-скоро анахронизъм, като изместя понятие от ХХв, към ХІV), при формирането на армията освен на набиране на собствени сили се прилага и типичния за Средновековието способ - купуване на наемници. Принципния въпрос за ползването на наемниците ще го оставя за друга тема. В случая татарите събират данъци, което им осигурява солиден финансов ресурс. Това пък позволява да се направи значително допълнение към войската от наемници. Една голяма част от наемниците може да ги определим с руското "вся сволач", т.е. голяма бройка, ниско качество. Но има споменаване и на 4 000 геннуезци - пехота и конница, което вече си е нещо по-качествено. Придвижване на войските. Много пъти сме го обсъждали по принцип, че войските не се движат компактно, а на части. В случая основните руски сили се се придвижвали на три части от сборния пункт към бойното поле. Освен тях е имало още няколко, които са се придвижвали отделно от тях - двора на самия Димитрий, частите на Владимир Серпуховски, а също частите на белозерските, ярославските и ростовските князе. Така движейки се на части по различни пътища се решавал проблема със снабдяването, който според някои из форумите толкова възпрепятствал големите армии в миналото. Загубите. В битката от страна на руснаците се изброяват около 500 боляри, пък простосмъртните - тях не са се и мъчили да ги изброят съвсем точно. За армията на Мамай ваче загубите се представят твърде внушителни. За бройката доколко е реална зависи какво се смята - дали преките загуби или големия мащаб включва и вторични загуби - болести, зле лекувани рани, унищожаване на някои пунктове на татарите (т.е. да има включени също жени и деца)... Значението на битката идва основно от загубите. Шокът от битката тласва татарите към централизация, макар тя ваче да не е под егидата на Мамай. Но заради големите загуби на ресурси (похарчени са и доста парици за наемници) татарите така и не успяват да предприемат сериозна контрамярка. При създалото се положение на руските съюзници на Мамай им се наложило да се умилкват около Димитрий. През 2006г. са били открити 6 обекта, за които се предполага, че може да са братски могили. Заради особеностите на почвата и сравнителната плиткост на ямите обаче е трудно да се каже с категоричност дали става дума за пълно разлагане поради по-високата хим. активност на чернозема или за агротехническо мероприятие. Тъй като в соц-периода в селскостопанската обработка са били използвани агресивни торове, то това е повредило и металните фрагменти. За утаха на любителите на смаляването въпреки тези проблеми е бил преизчислен бойният периметър и е бил сведен до дължина 2км. и ширина няколкостотин метра.

И тази тема от бойна зона стана демографска. Средновековните градове, които са различни от нашите са по същество свободните градове в Италия. В разпокъсана Германия също има, но тяхното значение е регионално. Примерно като на Брашов при Страцимир. Значимите свободни градове са в Ломбарддия, също Венеция, Генуа ..., т.е. Италия. Те не само изтикват Византия от голямата търговия, но и въртят основната търговия в цяла Европа. След Великите геогр. открития нещата са променят, но това вече е време, когато България я няма. За катедралите вече много пъти е ставало дума. Големите черкви у нас ги е имало, но са от времето преди Великата схизма - Плиска, Преслав, Преспа, Охрид ... По време на ВБЦ вече между двете христ. течения се усещат ясни разлики. Православието набляга на мистицизма, на изолацията, самовглъбението. Католицизма търси масовост, лов на души. Не са само големите катедрали. Някои от монашеските ордени предпочитат да са сред населението, а не като източните си колеги, които търсят пустини и пещери за да се изолират от вън. свят. Православието запазва древната традиция, докато католицизма го обръща на театър - то не са катедрали, то не са индилугенции. На нашите соцавтори им допада обаче много монументалността на катедралите, тъй като съответстват на идеята на тоталитарната комунистическа държава, че грандиозността действа потискащо на масите. Ето напр. Чаушесковия Букурещ - уж всичко изглежда подредено, внушително и красиво, но гледката неизвестно защо е някак зловеща - аха, аха от прозорците да излети рояк прилепи начело с Дракула.

Е, то хич не е лесно да се намерят толкова некадърни владетели като тези от династията на Ангелите. При такава конкуренция няма как да не е добър. Андроник правилно осъзнава нуждата от реформи, но му липсва визия за осъществяването им. А това предопределя провалът им. Не че и Йоан Безземни си е умирал от радост като е подписал Великата харта на свободите, а още по-малко си е давал сметка какво велико нещо прави. Разбира се когато се правят реформи винаги има такива, които ги послещат на нож. Но не всяка реформа улавя тенденциите на времето. Е, авторите от соцепохата си умираха по реформатори и антифеодални въстания, поне докато дойде нуждата от реформа, която да демонтира социализма. Тъй че щом е реформатор, то соцоценките по правило са положигелни - важното е да има реформи и преход. Но на Андроник са му липсвали качества, за да стане византийския Петър Велики.

Съдбата на Силистра в края на ВБЦ не е много ясна. Но Мирчо се пише в своите грамоти като владелец на Дръстър и на земята на деспот Добротица (в грамота от 1399г. ” велик воевода и господин по Божия милост и боже дарование обладаващ всички Угровлашки земи и Запланинската страна и двата бряга по целия Дунав дори до великото море и на град Дръстър владелец”; а в договора с полския грал Владислав от 1390г. се титулува „Mircisus dei gratia woyvoda Transalpinus, Ffogoras et Olmas dux, Severini comes, terrarun Dobrodicii despotus et Tristi dominus”, а в грамота от 1406 като "велик воевода и самодържавен господар на цялата земя Угровлашка и Запланинска, още и на татарските страни, херцог на Амлаш и Фагараш и на Северинския банат, господар на двата на бряга по целия Дунав, дори до великото море и на града Дръстър, Самодържец". ). Посочените владения в Унгария са му дадени от Сигизмунд за да му се осигурят допълнителни ресурси за борба с турците. Такива владения имат също Стефан Лазаревич, а и Фружин. Но понякота се прави подобна операция и с обратна цел - такъв е нереализираният проект поради дългото чудене на Византия за отстъпването на Черноморската област на Хуняди, т.е. зоната да се използва като плацдарм за активна отбрана. Ащо Мирчо се явява наследник на Иванко, то е възможно и двамата да владеят като васали на Шишман Силистра. В смисъл че Мирчо докато е жив Шишман си е на практика независим владетел на Влашко, но същевременно има като феод Силистра. Естествено не управлява града лично, а чрез кефалия.

Тук трябва да разграничим за каква светска литература става дума. При историите на миниатюрите виждаме как автора (да речем Фроасар) а поднася на някоя светска личност и тя отива в библиотеката му. Така стои въпроса и с Манасий, който е изобразен в Манасиевата хроника как я поднася на бълг. цар, макар в случая да си беше по-редно това да е преписвача. Има една поредица летописи (Лоршки, Фулденски анали), които са от типа на руските и сръбските хроники. Тук става дума за отделни бележки, които се натрупват с времето, като са били пренасяни в манастирите, преписвани и допълвани. Такива бележки има и по нашенските книги, друг е въпросът доколко се публикуват. Една книга оцелее ли по дълго и към нея вече се заформя една малка хроника. Хрониките на Амартол и Манасий са световни хроники с доста обстоен преглед на библейския период. Артуровия цикъл е разпространен най-вече сред народите, в които има някаква германско-келтска примес - англо-саксонци, франки - сиреч из дн. Франция и Англия. У нас няма запазено нищо за крал Артур. Житието на Софроний е било отпечатано. Иначе то си е автобиография, а без книгопечатането можеше и него да го няма. Имаме житие на патр. Йоаким І, а за владетелите имаме проложни жития. Най-вероятно е имало житие и за Евтимий, тъй като в една бележка за К. Костенечки в Ловчанския сборник се дават и някои сведения за Евтимий (къде е погребан и какви произведения е оставил), които липсват в Похвалното слово. Иначе във форума пуснах и една тема за съществуването на евентуално житие на цар Иван Шишман. Но оцелява най-вече конвертируемото, което ще рече, че по-вървят чуждите светци от нашенските владетели. Както и обратното де - и при нас не са били хит биографиите на чужденците. Да имаме Живота на Карл Великио в превод на черковно-славянски?

За монетите не са чак толкова малко находките. При Шишмановци се вижда едно доста значително монетосечене. Все пак не трябва да се забравя, че основните играчи в търговията и банкирането са от държавиците в Италия. Те разбира се са основни, защото съвсем не са се ограничавали само с България. Съдейки по монетите върхът на италийското влияние е при Тертеровци, когато изместват византийските монетни образци. Договори разбира се има и по времето на цар Иван Александър и Иванко, но тогава монетите са вече пак по-близо до византийските. При нас монетосеченето нещата се развиват малко особено - с отслабването на България расте броя на монетите. Не че е случайно. Въпреки проблемите общоевропейските тендинции си казват думата и тук. В сравнителен план за монетите може би трябва да се вземе под внимание, че след Освобождението у нас известно време циркулират всякакви монети, а после са заменени с наши. Това може да се отнесе към първите Асеневци, при които най-вероятно при аналогичните обстоятелства се е получило същото. Между другото и Лат. империя предпочита да стартира с виз. имитации, въпреки всички хвалби за западното монетосечене, които срещаме тук.

Диодор Историческа библиотека За т. 3 едно

Един кратък преглед за Рилския манастир. Това, което се среща като "Завет на св. "Иван Рилски" е типикът на Рилския манастир. Днес го приемаме за даденост и тъй като го има и по чужди сайтове на чужди езици се създава впечатление, че е нещо, което е оцеляло безпроблемно. Но това далеч не е така. През 1385г. по нареждане на тогавашния игумен е бил направен препис, а самия оригинал е бил укрит заедно с други манастирски книги и ценности. За това е останала бележка от преписвача. Но това още не е всичко. Още възобновителите на Рилския манастир се подсигурили с възможност да евакуират манастирските ценности като през 1466г. сключили договор с атонския манастир Панталеймон. На рилските монаси освен Завета и Шишманови хрисовул дължим още едно изключително ценно нещо - сборника на Владислав Граматик. Макар да го свързваме с разказа за пренасянето на мощите на св. Иван Рилски, който разбира се е и много полезен със сведенията си за един мъгляв период от нащата история, то това е само повърхността на айсберга. Вътре са текстевете на много от житията за които се говори по-горе, вкл. и доста от съчиненията на двама от най-видните предстоятели на бълг. православна църква - Теофилакт Охридски и Евтимий Търновски. Ценноста на този паметник е била оценена още преди Възраждането и на това пък дължим обстоятелството, че в него има оставени бележки, че са го преглеждали лично няколко от архиереите. Що се отнася до документите, за наличието на такива може да съдим и от намерените оловни печати.. За съжаление по време на ВБЦ употребата на метални печати спада. Пък и въобще основният тип печати са били восъчните, които не оцеляват. Казвам основния, защото дори когато са били от метал в тях символично се поставял восък. Искам да обърна внимание на нещо, което макар да ми се виждаше пределно ясно, на един форум се оказа, че не е чак толкова безпроблемно. Съчинение с названието "Житие" и "Похвално слово" не винаги има значението на църковна творба. Думата "житие" отговаря на латинското "vita", което често е заглавието на много от западните съчинения, които обявяваме за "истории". Така напр. известната "история4 на Карл Велики от Айнхард всъщност е "Vita Karoli Magni", т.е. "Житие на Карл Велики". Сугерий пък е написал "VITA LUDOVICI", което обаче у нас понякога се превежда с по-авторитетното "История на Людовик Дебели". Похвалните слова навлизат в християнството пък покрай добре познаните ни панагирици писани за императорите. Житието на ср. княз "Стефан Лазаревич" е написано преди да бъде канонизиран. То е написано като продължение на Даниловата поредица от жития на ср. крале и архиепископи. Иначе ако обърнете внимание на преведените истории, те са от типа на "световните" - такива са и тази на Амартол, и тази на Манасий. Иначе примерно Акрополит макар да се цитира в един Зографски разказ, в който се отправят обвинения към бълг. патриарх, че се е опитал да наруши автономията на Атон, все пак неговата история не е преведена. В интерес на истината и виз. автори от времето на ВБЦ пишат историите си по-скоро като поредица от биографии на няколко императора. Пита се обаче защо църковната литература е с много по-висока оцеляемост от светската книжнина и документи: 1. У нас все пак оцеляват изцяло няколко църковни сгради, докато няма запазили се големи светски сгради; 2. Църковната литература е много по-добре конвертируема в Русия, Сърбия, Влашко и Молдова. Представете си, че трябва да бягате и може да вземете един сак и за дрехи, и за всичко. Кое ще вземете - някоя бълг. история или книга, която ще ви помогне за професионалната реализация там, където смятате да бягате? Но нека не обвиняваме само хората от миналото. Нека примерно се замислим какво се направи по въпроса за качественото цветно заснемане на родословното дърво на царица Елена от Матейче, преди там да се развилнеят албанските терористи? Да речем, че нашите не написали биография на цар Иван Александър с родословието му. Е, хубаво. ама сестра му поне накарала сърбите да направят едно родословно дърво. Е, къде са качествените цветни снимки на запазеното? Къде ли? Ами Божо се опита да направи едно ТВ подобие на "Бълг. старини в Македония", но се получи "Чалгии за българи изпълнявани в кръчмите из Македония" (в смисъл, че беше записвал песни от кръчмите дето е правил научните си изследвания). Преди да се силим да казваме какво нямаме, нека си спомним какъв БАН имаме.

Ако става дума за изгарянето на архива на Партийния дом от последния период на управлението на БКП, то си е ясно кой. Голямото и публично аутофиде просто увенча един по-продължителен предходен период на отопляване на сгради с парно от котли, които се подграваха със селективно подбрани документи. По всичко личи, че историята на управлението на България от БКП ще остане един тъмен период, за който изобилстват сведения за унищожени документи.

В навечерието на Освобождението София е само сянка на славното си минало, тъй че населението тогава не е никакъв критерий. Дори в предходния период на тур. робство там творят книжовници като поп Пейо и Матей Граматик. Герлах дава сведения, че градът е "твърде голям", а в него живеят добрувчани и евреи говорещи немски, които имат немски, италиански и гръцки синагоги. Може да сравним и черковното строителство в София да речем с това в Търново. В София построяват "Св. Неделя". В Търново през ХІХв. са построени "Св. Никола", "Св. Спас" (днес в развалини до музея на ВБЦ, "Св. Константин и Елена", "Св. Богородица" (на мястото на сегашния митр. храм), "Св. Кирил и Методи" ("Св. Атанас") - все големи и високи черкви. Та къде може да сравняваме предосвобожденска София с онова, което е била преди това, както и към същия период пък, но в сравнение с това, дето се прави в другите градове (че и села) на България. До освобождението ХІХв. е период на упадък за София.

Те браковете намалят и сред тези, дето въобще не са опрели до тези помощи. Платежоспособните майки дето нямат право на никакви помощи (а само на някои всеобщи надбавки и добавки за деца) имат по-голяма склонност към независимост от по-бедните.

В интерес на истината за периода на съществуване на българската държава Мизия се оказва относителен остров на спокойствието в едно иначе размирно време. Постигането на това през ПБЦ въобще не е било лека задача. Трябвало е да се създаде огромна система от валове и землени укреплен, която и днес продължава да обърква чужди учени и те да ги обявяват за римски. И това съвсем не било достатъчно. Бълг. армия се отправяла на далечни походи, а династични бракове се опитвали да осигурят съюзници и да намалят враговете. След относително спокойното за Мизия поне от към южната граница управление на динстията Дуло, настъпва един от най-тежките периоди по времето, когато начело на Византия е Константин V Копроним. После бойното поле отново се измества на юг, а на северозапад изчезва още един опасен противник - аварския хаганат. След разорителния поход на Никифор І, който обаче завършил печално за Византия за Мизия отново настъпва период на относително спокойствие. В началото на управлението на Симеон І има един доста неприятен момент по време на войната с унгарците. При Петър І маджарите само преминават. Тогава съюза им с Петър І е като ООД - с походите срещу Византия рискуват само до размера на изпратената армия, а не като при войната със Симеон да им разорят селищата. Краят на ПБЦ променя всичко. За Византия това е крайна провинция. Макар да се организират военни кампании, бойната линия вече е изместена в самата Мизия. Кампаниите и отбранителните линии на север от Дунава са изоставени. Разбира се това си е в реда на нещата. По-късно да речем, когато латинците превземат Цариград, Никейската имрперия вече се замислила и за южните граници. Само дето мислила, докато си върне Цариград и после минали на заден план за тяхна и наша зла участ. Та идва въстанието на Асен и Петър когато Мизия е бойно поле. Хубавото е, че докато Исак Ангел я счита за своя земя избягва да я опустошава, а после пък вече му е доста трудно да го направи. При Борил има пролеми при Видин, макар да е трудно да се прецени размерът на бунта и дали е засегнал и по-голяма територия. С Иван Асен ІІ мирът за Мизия се връща, но още в края на управлението му се появява нов опасен нашественик - татарите. Трудно е да се каже какви са щетите за България и в частност за Мизия, но до османското нашествие това е началото на най-тежкия период за региона. Тук може да направим вече един паралел с положението във Франция през ХІVв. за който говорехме. Защото освен татарите от север, в Мизия има въстание (като на Жаките във Франция), враждуващи феодали (Яков Светослав успява да изнуди царската двойка да го осинови), гражданска война съпроводена с проблеми с Византия на юг. Само дето Голямата чумна епидемия я няма. По-това време изгаря и дворецът, макар да не е ясно при какви обстоятелства точно е станало. Управлението на цар Смилец и синът му е относително спокоен период. Идването на власт на Чака и Тодор Светослав става с преврати, но като изключим екзекуциите на Чака и патр. Йоаким, те по-скоро са нещо желано и се приемат без проблеми. Неприятен момент е частната война, която си води деспот Шишман, която в крайната си фаза въпреки скромността на сърбите при всички случаи ще е донесла някакви щети за Западна Мизия. Не е ясен края на управлението на цар Георги ІІ, но няма основание да се счита, че смяната на власта е причинила щети в Мизия. Краят на цар Михаил е печален, но пък ср. крал предвидливо не опустошава Мизия, за да даде по-добър старт на просръбския престолонаследник. Детронирането на Иван-Стефан най-вероятно е съгласувано със Сърбия, тъй като и там е извършен преврат, а двамата нови владетели се сродяват. Проблемът обаче идва от вътре - деспот Белаур започва война. След нея настъпва период на спокойствие за Мизия, но всичко се обръща с втория брак на цар Иван Александър. Първият удар е от чумната епидемия. Едва-що Европа се е отърсила от чумната вълна, Видин е нападнат от маджарите, а савойците настъпват към Варна. За останалата територия на държавата има и друг проблем - турците превземат Стара Загора и Пловдив. След отблъсването на маджарите и оттеглянето на савойците за Мизия настъпва около 20г. спокоен период. В краят му е и мирът на Иванко с генуезците. В края на века вече Мизия се превръща в бойно поле, каквото предстои да е и през следващия ХVв. - похада на Али паша - 1388, похода на Баязид срещу Търново 1393, 1394-95 има изселване на търновци, а сигизмунд се опитва да осигури плацдарм за своя поход, Шишман е посечен, похода на Сигизмунд и битката при Никопол - 1396г., превземането на Видин. Като изключим чумната епидемия обаче, както и това, което се случва в края на века, ХІVв. е относително спокоен за Мизия, тъй като проблемите доколкото ги има са по периферията (Черноморието и Визинско). Разбира се относителното спокойствие тук донякъде се дължи и на това, че наоколо е още по-неспокойно, което пречи на съседни и не толкова съседни владетели да отделят достатъчно време, средства и сили за да създават проблеми в Мизия.

Тук има още някои неща със снимки и по-подробно описание.

В интерес на истината най-неприятното в случая е, че градът остава български в трудния момент след смъртта на Георги ІІ и е загубен когато начело на държавата вече има цар, при това доста енергичен и амбициозен. Градът не е бил постоянно под обсада. Но както се вижда понякога спокойствието се оказва измамно. Цариград през 1453г. трудно може да бъде някакъв критерий за пропорции, защото вече е един съвсем малък анклав, който разчита на външна подкрепа. Преди да бъде обсаден е блокиран от двете турски крепости на Босфора, тъй че вече е загубил и стопанското си значение. Докато Пловдив по това време си разполага с нормалната стопанска област около града. Друг проблем е, че армиите през ХІVв. са малки и трудно може да са критерий за възможностите на един град.

Ами оказва се, че приватизацията по принцип не е толкова страшна, стига да не е от РМД. За съжаление държавата след като е национализирала ред обекти ги е оставила в днешно време да се рушат. Както се вижда и от темата за рушащите се културни паметници положението е плачевно. Сгради, оцелели столетия сега стават в руини. И въобще не е ясно коя от държавните институции лакомеещи да ги имат трябва да ги поддържа и опазва от разруха. Тъй че ако не бъдат приватизирана от някоя номенклатурна рожба приучена на обира мандрата докато фалира, а от хора, които имат визия как да печелят преминаването в частни ръце може и да е за добро. В случая една табела на мястото където е открито съкровището би била чудесна реклама за една фирма. Важно е също да се помисли дали да не се сложи край на държавния монополизъм върху музейното дело. Така ще може да се изкарат на светло частните колекции. Тях и така си ги има, но така ще станат достояние на обществото.

Така ваче историята ми харесва.

Става дума за военните действия по времето на Георги ІІ и Михаил Шишман. В случая има описания на войниците настанени в града, начело на които е бил Иван Русина. Става при Георги ІІ Тертер, но по време на смяната на гарнизона вече при управлението на цар Михаил византийците успели да се вмъкнат в крепостта. Една нелепа загуба.

Да. Разбира се съпрузите ще си спазват и религ. правила и доколкото няма императивни норми може да уредят и останалите си отношения според тях. Но то това и сега си е така.