Galahad

Във втората част - малко линкове: Свети мощи има положени във всички напълно осветени църкви в Сливенско Йерусалимският Патриарх прати Свети Мощи в Сливен Различни свети мощи и чудотворни икони се пазят в Ловчанската епархия 16 мощи на светии се съхраняват във Видинска епархия Заменки на свети мощи Мощи на Свети Валентин се пазят във Варна Българите се радват на силата на светците Мощите на св. Симеон Самоковски в храм Рождество Богородично в Самоков. Филм от поредицата Частици святост

Главата на св. Йоан Кръстител от катедралата в Амиен Струва ми се, че покрай изцепките от последните дни във връзка с рамереният реликварий под престолният камък на една от черквите на манастира "Свети Йоан Продром" на едноименния остров край Созопол е добре да направим преглед на мощите на светци, които се намират в България. Ще се види, че у нас се пазят доста по-големи реликви от намереното в манастира. Разбира се в началото на нашия списък както се и очаква стоят светите мощи на св. Иван Рилски, които се пазят в основания от него Рилски манастир. И като става дума за Рилския манастир, то непременно трабва да споменем чудотворната му икона "Света Богородица Осеновица", на която около образа на Божията майка са вградени частица от мощите на 32 светци. На следващо място трябва да споменем мощите на св. Крал Стефан Милутин, около които при предишното правителство нашумя скандал заради идеята да бъдат продадени на Сърбия. Не се намират в столичната митрополитска черква "Света Неделя", ккоято заради мощите понякога е наричана и "Свети Крал". Други два големи реликвария са тези с мощите на цариградския патриарх свети Дионисий и св. Матрона. Около мощите на св. Дионисий също неотдавна се разгоря голям скандал, тъй като Георги Първанов и Божидар Димитров се опитаха да ги продадат на Цариградската патриаршия или на Гърция. В крайна сметка гърците получиха само частица от мощите на този светец. В замяна на това обаче от Цариградската патриаршия подариха мощи на св. Андрай Първозвани и св. Власий. Реликварий с частица от мощите на св. Панталеймон, св. Йоан Залтоуст, св. Дионисий и св. Андрей Първозвани - НИМ. Мощите нан св. Матрона - НИМ

Абе не беше лошо да се довърши разчитането на надписа, пък после да се говорят големи приказки, че да не стане пак като със "Спасителят на Азия", който се оказа Севт. Севт може и да е велик цар, ама друго си е да си спасителят на най-големият континент. Защото в случая кутийските са две, като тази с надписа е празна, а тази с мощите е без надпис. Тъй че като нищо може да се окаже, че някой си Тома по случай храмовият празник на манастира е донесъл като подарък "на [манастира на]свети Йоан" мощи на друг светец или пък друга реликва, която поради разрушаването на кутийката е изгнила вече. А названието на реликвата примерно да е било върху липсаващия капак или написано на пергамент вътре. Но по принцип в надписите се дава не датата на празника на светеца, а датата на изготвянето, подаряването и т.н. на съответния обект - икона, реликва, можехранителница, фреска и т.н.

Ето тук по-смислено обяснение защо се счита, че част от мощите може да са на св. Йоан Кръстител (разбира се без изказването на Дянков): http://bnt.bg/bg/news/view/34279/prof_popkonstantinov_i_ministyr_djankov_za_moshtite_na_sv_joan_krystitel

За откритието на тук има съвсем смислено интервю с Казимир Попконстантинов, в което няма малоумни изцепки и може да се разбере за какво става дума: http://www.btv.bg/news/bulgaria/story/205408354-Obyaviha_che_moshti_otkriti_kray_Sozopol_sa_na_Sv_Yoan_Predtecha.html Както се вижда новината си е интересна и без да се украсява с лунатични изблици когато е съобщена от човек със знания и преди всичко да е с всичкия си. В интервюто на Попконстантинов вече наистина добре е обяснено за какво става дума. Т.е. че в моещехранителницата най-вероятно има мощи и на други светци, но на колко (т.е. дали всички частици са на един светец или всяка е на отделен) ще може да се каже след изследването на антрополозите. Практиката е в Св. престол да се вграждат мощти на свети мъченици заради по-раншната практика черквите да се правят на гробовете на мъченици или на местата където са убити. Свети Йоан Кръстител макар да е наричан "последният от пророците и първият от светците" не е убит като мъченик за християнската вяра. Това означава, че в реликвария най-вероятно се намира частица от мощите на някой друг светец, който е загинал мъченически като християнин. Вграждането на мощи на мъченик обаче е станало задължително едва след решението на VІІ вселенски събор, макар да се е практикувало и по-рано, но не винаги са били влагани мощи в престола (особенно в иконоборческия период, когато мощите са били отричани; на осветените тогава храмове без полагане на мощи, това било направено по-късно със спе. молитви). Иначе този случай е показателен защо мощите на св. Йоан Кръстител са станали повечеко. Просто някой "специалист" е онкрил не само кой е вторият Йерусалим, ами и вторият череп на Йоан Продром. Йоановци има много - напр. св. ап. и еванг. Йоан Богослов (Теолог), един от отците на църквата Йоан Хризостом (Златоуст), та и сред нашите има още Йоан Кокузел, Йоан Търновски, Йоан Владимир ... ще ми е трудно да ги изброя всички. Не всички обаче са живели преди ІV-V (св. Иван Рилски, Кукузел, Йоан Търновски), което стеснява кръга.Но пак не са малко - Йоан Теолог, Йоан Хризостом, Йоан Касиан Римлянин ...

Самоубийците може да ги разделим на две групи. Едните разправят че ще се самоубият, но никога не го правят, освен ако поради някаква грешка театрото не завърши фатално. Другите обикновено не казват, че имат такова намерение и ако изразяват тази идея, то обикновено го правят косвено, без въобще да споменават директно, че смятат да се самоубият. В първата група обикновено са девойките в пубертета. Те са самоубиват поединично и групово като взимат я по 2 хапчета аспирин наведнъж, я две хапчета валидол. Във втората група, която е най-масовата сред фатално завършилите самоубийства попадат възрастните мъже. Има и логика в това, че реално извършващите самоубийство обикновено не споделят идеята си, за разлика от тези, които театралничат за да привлекат внимание. Тези, които наистина имат идеята за самоубийство смятат, че имат проблем или ппроблеми, за чието решаване никой не може да им помогне. Това може да не е така, но те така смятат и заради това не мислят за необходимо да споделят идеите си. Действителното наличие пък на сериозен поблем като напр. нелечимо тежко заболяване винаги е една индиция, че на човека който го има може да му се върти такава идея в главата и де го извърши без да даде и най-малък намек за това. Тези пък, които търсят внимание, веднъж получили го, са готови на някои рискове за да го поддържат. Тъй че трябва много да се внимава при раздаването на неспецеализирана помощ. За предпочитане е ако тръгнете да помагате е да се насочите към основния проблем, без да го обвързвате с призивите за самоубийство. Напр. при нещастна любов просто да запознаете човека с ново гадже.

Как стои въпросът у нас? Преобладаващия брой случаи на самоубили се е на възрастни хора и хора с тежки, обикновено нелечими заболявания (много често при психични заболявания), а най-често и двете. В тези случаи при неуспешен опит се прави следващ до успех, като понякога се променят способите. Най-популярните са обесването и скока от високо. По-трудна е преценката за удавяне и отравяне, тъй като понякога е трудно да се разбере дали е станала злополука. Противно на филмите оставянето на предсмъртно писмо е рядко явление, а дори и когато го има то по изключение обстойно обяснява причините за самоубийството. Това се дължи на обстоятелството, че дори хора, които често са обмисляли тази възможност и дори са правили опити обикновено пристъпват към фаталното решение с известна спонтанност. Затова ако се започне писането на дълго предсмъртно писмо спонтанността често отминава и човекът се отказва. При някои по-бавнодействащи способи като да речем прерязването на вените на ръцете също нерядко се стига до отказ. Тази спонтанност често е пречка да се разбере, че човекът е решил да сложи край на живота си. Може да изглежда нормално и дори жизнерадостно, а в следващия момент да се окаже мъртъв. Често въобще не се споделя идеята за самоубийство, а тя се долавя по някои косвени изказвания. Напр. нелечимо болните просто се оплакват, че им е трудно да живеят с това заболяване, като при това усилено търсят подходящо лечение, което подвежда че желаят да се борят за живота си и да оздравеят. Има една група случаи, при които просто се търси внимание. Хората, които правят това понякога не си дават сметка, че едно такова упражнение може да се окаже фатално - предозиране, по някакво стечение на обстоятелствата този, който очакват да ги спаси да не се появи и т.н. Околните също трябва да мнимават да не ги насърчават със своята прекомерна загриженост. Забележете, че още при малките деца се проявява как вниманието насърчава примерно плача - ако детето плаче (разбира се говорим за капризничене, а не примерно ако действително изпитва силна физическа болка) и му се обръща внимание плачът е траен и висок, но оставено без внимание - спира да плаче. Така че внимавайте с престараването. Ако не можете да отстраните причината, разубеждаването може само да отложи проблема. Напр. ако човек страда от нелечима болест, която е свързано с непрекъснато изпитване на физическа болка, дори и да се откаже за момент, тежкото страдание скоро ще го накара пак да мисли за това. Но ако накарате някой, при които проблемите не са толкова фатални да се види в центъра на вниманието и това му хареса, опитите да се задържи на това положение по познатия успешен начин ще продължат до фаталната грешка. Тъй като единия линк е за ефтаназията (другия не ми се отвори) - нещата не са чак толкова прости. От една страна може да се злоупотреби и ефтаназията да се превърне в средство за легално убийство. Като вица за оня, дето като видял, че застреряли кучето, което било със счупен крак, той застрелял тъща си като си счупила ръката за да не се мъчи. Черен хумор, но при разрешаване на ефтаназията доста богати наследодатели ще се "възползват" от възможността. Друг проблем е, че когато страда, човек е готов да се отърве по всеки възможен начин. Мен като ме заболи зъб ми иде да си извадя всички, а всичко приключва с 10мин. пломбиране. За съжаление решението е доста по-сложно от това дали един безнадежно болен човек трябва да бъде оставен да страда дълго или всичко да приключи бързо и лесно.

Макар този въпрос да е бил разгледан още от Марин Дринов, то и днес продължава да има интерес относно онези сведения за присвояването на Търновската патриаршия от Цариградската, които отнасят събитието към ХVІв. Известно е, че наскоро след превземането на Търново от турците търновският патриарх е изпратен на заточение. Възползвайки се от обстоятелството, че търновската епархия останала без своя архиерей, цариградския патриарх я поставил под управлението на изгонения от Молдова Йеремия, както се вижда от запазения текст за управощаването на митрополита. Това събитие се отнася към 1394г. В писмото на цариградския патриарх до охридския архиепископ, което се датира около 1409г. също се заявява, че Търновската патриаршия вече е присъединена към Цариградската. Един откъс от „История на Йерусалимските патриарси” написана от йерусалимския патриарх Доситей се сочи като източник на данните, че Търновската патриаршия е била присвоена едва през 1572г. Доситей обаче се позовава на сведението на великия логотет Йеракос и казва, че той е живял през 1572г. Както се вижда обаче от текста, той може да се тълкува и в смисъл, че синодалното решение е станало скоро след превземането на Цариград от турците, т.е. в средата на ХVв. Друг източник е Спиридоновата история, както и някои добавки и преправки към Паисиевата история. Спиридон, както и в Дряновския препис на Паисиевата история казват, че ликвидирането на търн. патриаршия е станало едва при султан Селим ІІ по време на т.нар. "Второ разорение на България", като тогава била ликвидирана и бълг. аристокрация. Близък по съдържание, но малко по-подробен е текста към т.нар. Чирпанска или Герова преправка на Паисиевата история . В този разказ събитието е отнесено към 1522г. Датата очевидно не съответства на времето на управление на султан Селим ІІ (1566-1574). Обявилият се за халих султан Селим І Явуз (1512-1520) пък е управлявал до 1520, а през 1522г. вече е управлявал Сюлейман І Великолепни (1520-1566). Разбира се ако сведението на патр. Доситей се е случило през 1572г., то в този случай наистина е станало по времето на султан Селим ІІ.

Бе ако не втори Йерусалим, барем Втори Витлеем (наймалко Втори Правец) може да стане, ако на мястото, където е станало славното Рождество Божово се издигне явочна квартира и там започнат да се стичат на поклонение доносници и агенти от цял свят. Чудя се това човече дали може да даде поне едно интервю без да наговори куп глупости? Много ми е интересно защо пък точно Созопол да стане Втори Йерусалим при положение, че в Рим, Цариград, Москва, във всеки от Атонските манастири, в Рилския манастир и къде ли още не по света има много повече реликви. Дори в НИМ (ако Божо не ги е разпродал, както се опита да направи с мощите на св. Дионисий). Явно някои са почнали да учат история чак по време на специализацията си за професори по история - сведения за манастира за известни и публикувани много преди светлата дата на Рождество Божово в Ню-Витлеем. Е, това разбира се не е достигната висотата на "Откровение Божово" , ама се чудя кога най-сетне ще се отървем от такива професори.

Ами той Велики Преслав за известно време е бил и Йоанопол (ГИБИ-5,265). Що се отнася до печата на Лъв, трудно е да се каже Преслав ли е или Преславец. И още няколко печата за сравнение (ако не излезе гръцкия, дано поне латиницата се чете): Тоя тих така си е надписвал печатите, че трудно може да се хване Преслав ли е или Преславец: ῾Ο ἅγιος Θεόδωρος. / ᾿Αέτιος πρωτοσπαθάριος καὶ στρατηγὸς Περσθλάβας St Theodoros. / Aetios, protospatharios and strategos of Preslav ῾Ο ἅγιος Θεόδωρος. / ᾿Αέτιος πρωτοσπαθάριος καὶ στρατηγὸς Περσθλάβιτζας St Theodoros. / Aetios protospatharios and strategos of Persthlavitza (?) Κύριε βοήθει τῷ σῷ δούλῳ / ᾿Ιωάννῃ βασιλικῷ πρωτοσπαθαρίῳ καὶ στρατηγῷ Περσκλάβας Lord aid your servant / Ioannes imperial protospatharios and strategos of Preslav ῾Ο ἅγιος Νικόλαος. / Κύριε βοήθει τῷ σῷ δούλῳ ᾿Ιωάννῃ πρωτοσπαθαρίῳ καὶ στρατηγῷ Πρεσθλάβας τῷ Μαλέᾳ St Nikolaos. / Lord aid your servant Ioannes Maleas protospatharios and strategos of Preslav ῾Ο ἅγιος Θεόδωρος. | ῾Ο ἅγιος Γεώργιος. / ᾿Ιωάννης πατρίκιος καὶ στρατηγὸς Περσθλάβιτζας ὁ Μαλέσης Κύριε βοήθει τῷ σῷ δούλῳ / ῾Ομάλις πρωτοσπαθάριος καὶ στρατηγὸς Πρεσκλάβιτζας Lord aid your servant / Homalis (?) protospatharios and strategos of Presthlavitza ῾Ο ἅγιος Θεόδωρος. / Μελίας πρωτοσπαθάριος καὶ στρατηγὸς Περσθλάβας St Theodoros. / Melias protospatharios and strategos of Preslav Мен ако питаш май много не са правили разлика между Περσθλάβας и Πρεσκλάβιτζας , защото ми се струва, че някои са един и същ човек, но го изписват различно.

Ами стават и такива неща. Преводите не са толкова лесно нещо, колкото изглежда на пръв поглед. Когато човек чете за себе си подсъзнателно игнорира неясните моменти. Като се прави превод обаче винаги има разни неясни и специализирани местенца, където човек просто не знае как да го напише. Защото освен че в дадения текст може да е изписано нещо произнесено по различен начин от националния език на обекта, ами над всичко отгоре бълг. традиция може да е различна и от събственото и преводното название. Разбира се резултата е неприятен. аз например бях в тъч кой е този известен историк Джоузеф Флабиус дето не съм го чувал. След зачитане на текста обаче човек почва да стопля, че това съвсем не е някой световно неизвестен автор, а просто е популярен у нас като Йосиф Флавий. Отделен е въпросът, че един потребител си мислеше, че Theophanes Continuatus са името и фамилията на автора. Разбира се форумине са по-свободна форма, а при медиите трябва да е по-прецизно. Но там пък се работи ad hoc. Тъй че старателно списаната специализирана литература би трябвало да е най-изрядна откъм точност на превода.

Кулата едва ли е направена да пази тръстики и кал. Освен това там е и н. Форос с укрепленията.

Лъжливото Овчарче определено фантазира в този откъс, ако цитата е точен. Но пък не му е за първи път да развихри въображението си. Писмата може да са на синът на Шишман - Александър и той да е събирал войски за да помогне като васал на султана. Според писмата, те са изпратени от "Господин Търновски", което показва, че този, който ги е изпратил не е бил коронован за цар, което ще рече, че няма как да е Шишман. Константин Драгаш Палеолог си е бил виз. император дори тогава, когато вече е владеел малко повече от един град и си е бил по-скоро кмет на община. Тъй че писмата са по-скоро дело на някой от синовете на Шишман (синът на Страцимир - Константин си се титулува в слав. извори като цар, а в латинските като император, тъй че няма как и да е той). Иначе писмата по форма и съдържание отговарят на използваните от влашкия воевода и доколкото власите взаимстват от България, то значението на повиквателните си е ясно. При тогавашните обстоятелства позицията на Шишман е правилна. На този етап интересите на Баязид са на север и при това положение дори да е бил добър васал, не е ясно дали е щял да си задържи владенията служейки на султана. Имаме си и към красноречив пример - Марко и Константин Деян загиват в редовете на султанската армия, а за награда владенията им са присъединени осм. държава. Със Стефан Лазаревич положението е друго - държавицата му е в периферията и за сулатана е по-изгодно да ползва военния и контингент. Но през 1395г. владенията на Шишман са сведени до малък анклав на осм. империя и нейния васал Влад Узурпатора. Шишман вече не е и в положение да се опитва да формира наборна армия и да прави някакви сложни реформи, тъй като от територията му е останало почти нищо. Тъй че шанса му е да получи помощ от Мирчо и Сигизмунд. Тъй като баязид заявил пред Стефан Лазаревич, че напразните надежди на бълг. царе за подкрепа от Унгария са станали причина за сполетелите ги беди, то вероятно именно това причината за екзекуцията на Шишман (Страцимир пък бил заловен и отведен в Бурса след като помогнал на Сигизмунд да завземе Видин).

Византийското пратеничество пристигнало през август 814г. да иска помощ срещу българите, пак Карл бил починал на 28 януари. На ромеите явно им е било трудно да преглътнат прогласяването на Карл за император, но пък от друга страна тежкото положение на държавата им след катастрофата на Никифор не им оставяла голям избор. Тогава вече ромеите поомекнали и като отишли при наследилия го Людовик го нарекли император (поне според западните извори, защото византийските пропускат да споменат дали наистина е имало такава подробност). Тъй или иначе предложението им е можело да допадне на Карл стига да е поживял по-дълго. Може и да е имал амбиции да се поразшири на изток, защото Айнхард му приписва, че е владял и Дакия, т.е. територията на дн. Румъния. Тъй че човекът е имал желание, ама не и достатъчно дълъж живот да се опита когато му се отворила възможност.

Доста фантастична тема. Имаме една изключително голяма черква в Плиска. По-точно една от най-големите на Балканите, че и въобще в христ. свят. Особенно пък за времето си. Тогава възниква въпросът, защо при положение, че изворово сме доста добре запознати със строителната дейност на Юстиниан І не знаем нищо за тази базилика като негов строеж (макар очевидно да е от най-големите и значителните). Ако пък е от ХІв. се пита защо е направена, при положение, че Плиска (за разлика да речем от Преслав и Дръстър) вече е била изгубила значението си на важен административен и църковен център. Вече обсъждахме в темата за прабълг. цивилизация, че ПБЦ има изключително високи постижения, което често хвърля в тъч някой-друг недочел западен учен. Както италианската кака, дето си беше наумила, че граничните валове са дело на рилмяните. За мен лично е много по-голямо постижение, че е възстановена селищната система от Белград до Балчик само за около 150г., която при идването на Аспарух българите я заварват тотално помляна. Което пък ми напомня за сравнението с базиликата на Юстиниана Прима. Да речем, че въпросът кое е Юстиниана Прима е доста дискусионен, като се спори дори дали въобще е локализирана и намерена като арх. обект. Юстиниан благоустроил родното си място, но ако то не е било на някакво значимо място (като Троя и Цариград на проливите), то е напълно възможно селището бързо да е отишло в забвение. Както впрочем и кратко просъществувалата архиепископия била останала само в документите и историите от миналото.

За ересите - те са продукт за кризата във вярата, а не причина. Но пък те самите веднъж появили се влачат след себе си криза в държвата. В смисъл, че те разцепват обществото. За ползата от католицизма. Просто ще цитирам Йоан Кантакузин и неговата беседа с папските легати: Практически преди разкола от 4 патр. престола само 1 е бил останал на територията на империята. Въпреки всичко до Фераро-Флорентинската уния Византия все пак удържала своята столица, макар и тя да била вече малък анклав. След унията загубили и това. Пък и за България според сведението на К. Костенецки Баязид І в прав текст казал на ср. владетел Стефан Лазаревич, да види какво е станало с бълг. владетели и земите им като са се надявали на помощта на Сигизмунд - крал на кат. Унгария и император на католическата западна империя. В интерес на истината сред причините за военните неуспехи на Турция при Виена е предшестващото засилване на Русия, както и влизането и в "Свещената лига". Преди намесата на православна Русия в антитуския конфликт бъдещето на католическата част на Европа извън границите на Османската империя е можело да не е кой знае колко дълго. Венецианците вече виждали съвсем зрително пожарищата причинени от турците вече не от градовете на колониите си, а от основната територия на републиката. Все пак да не забравяме, че властта на арабите над Пиринейския полуостров, който е под духовната опека на папата е продължила доста дълго.

Струва ми се, че перспективата Крум срещу Карл Велики е била доста по-реална и нищо чудно да се беше реализирала ако и двамата бяха поживяли малко по-дълго. Тъй като виз. дипломация се е опитвала да уреди този сблъсък, то положението на България нямаше да е никак добро, като бъде притисната между двете християнски империи. Пък вероятността Волжка България да ни подкрепи и овреме да подтикне единоверния си халифат да ги удари от юг ми се вижда безкрайно малка.

Суеверията си ги е имало винаги. Македонците през античността, пък и българите през средноваковито да речем през определени календарни периоди не започвали война, тъй като се считало за неблагоприятно. Има и гадателни книги - Коледник, Гръмник, Трепетник. При коледника се гадае по това в кой ден се пада Коледа, при Гръмника - кога ще прогърми ... За едно от еретическите движения, което е било разгледано на съборите по времето на цар Иван Александър е да речем учението, че сънищата били божествени откровения. Разбира се понятието суеверие си е доста широко. А също и обясненията. За числото 13. Апостолите са 12 по принцип, но след като Юза Искариот се обесил, на негово място бил избран друг, за да се попълни бройката до 12. Така на практика се получава, че 13-я е погибелния син, отпадналия, предателя, обесилия се, излишния.

Надявам се предлаганото издигане на метатеоретично ниво не се разбира като смело навлизане в света на волната фантаскика! Защото ез не виждам издигнатите на това ниво да дават някакви смислени контрааргументи срещу вече направените критики към статията. Иначе ако приемем, че разните забавни фантастики на семейството "Автохонци" и журналистическите изцепки в стил "Божо" са нивото на съвр. бълг. наука, то статията определено си е в отбора.

Зависи в какъв смисъл да е стигнал до виз. столица. Като гостенин още баща му я е стигнал. Тъй че е напълно възможно и самият Аспарух по време на управлението на баща си също да е бил в Цариград, т.е. не е пътувал до тука съвсем на сляпо, а е имал лични впечатления. Иначе съдейки по валовете, то най-напред ще е бил в тази част от Добруджа, която сега е в пределите на Румъния. След войната с Константин ІV се е спуснал до Варна, след това поставил славяните да пазят Вергава .... ето ни я южната граница. Но юг, в Тракия са били правени само набези, каквото преди похода на Константин ІV са били правени в Мизия. Но за в Тракия няма данни за завоевания. Тъй като по онова време войната не се е водела на фронтови линии, нищо не е пречело да направи едно кръгче покрай Цариград, без да превземе нито една крепост. Но по-вероятно е набезите да са в района на по-ниската част на Балкана, т.е между Ч. Море и Стара Загора.

Понятието "Църква" означава не просто сградата или църковната йерархия, а това е общността на вярващите, това са всички християни. Краят на ПБЦ и ВБЦ си приличат - и в двата случая краят е предшестван от криза във вярата. При ПБЦ това е появата на богомилството. В края на ВБЦ държавата е залята от разни секти. Не говоря за исихистите - това е движение вътре в самата църква. Както иконоборството - то раздира вътрешно империята, но далеч не се оказва фатално. Става дума за разните адамити, варлаамите и кой знае какви още. Но то и известните не са малко. Кризата във вярата улеснява приемането на исляма. Ако не беше така турското нашествие щеше да се развие примерно като татарското - голям успех, стигат средата на Европа и ... нищо. Докато на база еретиците турците създават база за по-нататъшното си настъпление. В сраженията турците губят хора. "Кръвният данък" рекрутира еничари, но в първоначалния етап, когато са наиста елитна част, те приличат по-скоро на монашески орден (не са се женели и не са имали деца). Без потурчването на там дето е слабо, т.е. еретиците османската държава бързо щеше да се обезкръви, да се пречупи поривът й и да заприлича на останалите турски бейлъци в М. Азия. А и освобождението си идва след борбата за църковна независимост. То вярно, че един беше писал, че свобота не щяла екзарх, ама тунеядско-бюрократичната му дружинка щеше да си остане с литературното творчество, ако един дякон не беше се захванал с организацията. А и след това - когато комунистическото учение навлезе в страната и разклати устоите на вярата какво последва? Войнишкото въстание, дето уподобявало ВОСР. И какво получи Русия от тази ВОСР - загуба на територии, колкото няколко българии и след 70г. перестройка и пълен назад. Та и днес - за 20г. населението на България е намаляло между 1/3 и 1/4. Преход. Не е виновен прехода. Преход е имало и след Освобождението от турско, но държавата не само не намаля, а расте и прогресира.

Ето как в мемоарите си Жан дьо Жоанвил (съчинението е наричано още "Животът на св. Луи") описва изпълзването на гр. огън при отбрана на крепости (в случая от арабите срещу французите и сицилианците): Гръцкият/мидийският огън в някои свои основни съставки не е бил нещо чак толкова непознато. Но употребата му е била доста опасна и за самите употребяващи го. Предполагам, че в разцвета си, когато се появява легендата за него, е имало някои тънкости в състава му и съоръженията за изстрелването му, които след това са били изгубени. После се е използвал в основни съставки, но вече не е бил чак толкова полезен и ефикасен. Нещо като "Швепса" - и сега има "Швепс", но съвсем не се купува като преди, защото качеството му е много по-лошо от това на предишния. Макар все да си е "Швепс". Тъй че названието може да е същото и дори да има някои сходни свойства, но качеството, а от там и желанието за употреба доста да намалее.

Твоята е като на габровката, дето за да спести пари от ходене на доктор поискала съвет от него когато случайно го срещнала на улицата. Докторът (също габровец) моментално схванал уловката и й казал: "Съблечете се да ви прегледам". По принцип не е лошо човек като има проблем да се порови из нета с Гугъла. Но шансовете му да получи и добра диагноза са минимални. Все пак болниците не харчат хиляди левове годишно за медицинско обурудване, вместо да пуснат запитване по форумите. В случая какъвто и съвет да ти се даде, може да е погрешен, защото всичко се основава на твоите наблюдения, а те може и да не са достатъчни. Така както го описваш трябва да мине само. Но има куп фактори, дето така трудно ще ги хванем виртуално - напр. минали травми и т.н.

Ех, Любима, ех Любима, колко ти сърца плени? Може сега де не те има, но името ти пак кънти. Припев: Даже Любима да ни мрази, нашият БАН ни пази.

Ето новината на български. Струва ми се, че и сега всеки уважаващ себе си автохонец ще види българската следа от Плиска на острова. Нема да издребняваме, че островния е с някоя-друга хилядарка години по-стар.