Elemag

Ама разбира се, че не са имали такава дума - викали са му "онуй нещо".

Въобще когато за един език трябва да се съди не толкова по цялостни текстове, а най-вече по отделни думи най-важно е те да се класифицират в определени групи, напр.: 1. Думи с несигурен произход (възможен и тюркски и ирански или друг) 2. Думи с ирански или ИЕ произход, които не се срещат в тюркските езици. 3. Думи с тюркски произход, които не се срещат в други ИЕ езици. Така по това което доминира като процент може да се очертае някаква картина.

Не знам защо спорите дали съм арменец или не - може просто да ме питате.

Да и в нея са се писали почти същите неща. Във форума има тема за Тенгри и тенгризма в раздел религии, на края съм добавил няколко източника http://nauka.bg/forum/index.php?showtopic=7246&st=0

Въведение в Тенгрианството, книга на Р. Н. Безертинов (на руски) Tengrianstvo.pdf За религията на хуните: Л. Гумилев. Хунну, 1960 http://gumilevica.kulichki.net/HPH/index.html Глава VI. Господство над народами http://gumilevica.kulichki.net/HPH/hph06.htm За религията на тюрк(ют)ите: Л. Гумилев. Древние тюрки, 1967 http://gumilevica.kulichki.net/OT/index.html Глава VII. Религия тюркютов http://gumilevica.kulichki.net/OT/ot07.htm За религията на монголите: Л. Гумилев. Поиски вымышленного царства, 1970 http://gumilevica.kulichki.net/SIK/index.html глава 12. Двуединый http://gumilevica.kulichki.net/SIK/sik04d.htm#sik04chapter12 http://gumilevica.kulichki.net/SIK/sik04e....ik04chapter12-6 Статията за Тенгри от енциклопедията Мифы народов мира, т. 2, 1992: ТЕНГРИ С. Ю. Неклюдов (алтайск. тенгри, тенгерй; шорск. тегрй; хакасск. типр, тер; тувинск. дээр; чуваш, тура; Якутск, тангара; монг. тэнгэр; бурят, тэнгэри, тэнгри; калм. тэнгер). Термин «Т.» принадлежит древнейшему мифологическому фонду народов Центральной Азии и, возможно, был представлен ещё в языке хунну C в. до н. э. и раньше). Его сближают с хуннуским ченли («небо»); предлагаются и более широкие параллели (кит. тянь, шумер, дингир, «небо»). Представление о Т. складывалось на основе анимистических верований о небесном духе-хозяине, причём небо мыслилось и его непосредственным проявлением, и местом его обитания. Т. как неперсонифицированное мужское божественное начало, распоряжающееся судьбами человека, народа и государства, выступает ещё в древнетюркской мифологии. Возникший, возможно, ещё в дотюркскую эпоху, в почти неизменном виде фигурирует и у средневековых монголов (Монхе-тенгри, «вечное небо»). Позднее образ единого благодетельного, всезнающего, правосудного божественного неба (Т.) в наибольшей мере сохранился у хакасов и у монгоров. Поклонение персонифицированному светлому божеству Т.-хану наблюдалось у западных тюрок — савиров G в.). Т.-хан мыслился огромных размеров, что, по всей вероятности, должно было отражать космические масштабы небесного бога, тождественного самому небу, а титул «хан» указывал на главенствующее положение — во вселенной или в пантеоне богов. Эти представления оказались весьма стойкими. В монгольских шаманских текстах встречается наименование Т.-хан (Хан-тенгри); титул «хан» обычен для поздних ипостасей Вечного неба (Монхе-тенгри): Хан Монхе-тенгри, Хан Хисага-тенгри, Хан Атага-тенгри и др. (обладающих «огромным яшмовым телом»,*«множеством туч и десятком тысяч глаз»). Хотя в позднейших преданиях название «Т.» иногда прилагается к верховному небесному божеству, чаще оно обозначает бога вообще (также в буддийских, манихейских, мусульманских текстах); место верховного бо-га в шаманской мифологии у тюрок и особенно у монголов обычно занимают другие персонажи (Улъгенъ, Хормуста), а термин «Т.» закрепляется за классом небесных богов. Так, по монгольским поверьям, Т. обитают на 17 небесах, в 33 царствах, каждое из которых имеет своего хана. Если распределение небесных богов по слоям (более характерное для тюркской мифологии) в принципе иерархично, то связь с различными областями неба (у монгольских народов) отражает дихотомию светлого и тёмного, благожелательного и демонического; ср. монгольское выражение «Т. (небо) благой стороны» для доброго духа и «Т. (небо) дурной стороны» для злого гения. Отражением ранней стадии развития подобных представлений, очевидно, является наличие «северного (заднего) Т.» и «южного (переднего) Т.» в бурятской мифологии, позднее заменившееся противопоставлением светлых (сагаан) западных и темных (хара) восточных Т., на мотиве изначального родства и последующей вражды которых построено много мифологических сюжетов. Упоминание тёмных и в особенности светлых Т. встречается и в монгольских шаманских призываниях, в которых, однако, они не составляют контраста. Множественность Т. у монголов выражается различными числовыми характеристиками, среди них важнейшая — 9 («9 Т.», «9 великих Т.», «9 Су льде Т.») и производные от неё, в первую очередь 99. В русле раннего буддийского влияния (до 16 в.) возникает представление о 33 Т. во главе с Хормустой — слепок с мифологического образа Индры и его окружения. В ламаистской мифологии 33 Т. Это: «8 главных», «11 свирепых» (ср. Докшиты), «12 сыновей солнца», «2 юных». В монгольских шаманских призываниях они иногда продолжают осмысливаться как «33 духовных (т. е. относящихся к буддийской религии) светлых Т.». Встречаются и иные количественные характеристики классов Т., например «77 нижних Т.» со своим владыкой вечно белым Т., «12 Т.» и др. Обычно эти числа не имеют конкретного наполнения, многие Т. упоминаются то как один персонаж, то как целая группа: 5 Т. молний, 7 Т. грома, 5 Т. входа, Т. 4 углов и Т. 8 границ, 9 Т. гнева и т. п. Т. наделяются прозвищами, персонифицирующими различные области и проявления неба, звёзды и созвездия, направления и страны света, природные и сверхъестественные силы, человеческие чувства и страсти, отдельные части жилища и пр. Т. иногда называются духи огня (см. Отхан- Галахан), домашние духи, охотничье божество Манахан, индо-тибетские ламаистские божества (напр., Бисман- тенгри, Бурхан-тенгри, Очирвани- тенгри), чаще именуемые бурханами. Наряду с Хормустой в монгольском шаманизме сохраняется и более аморфный образ верховного Т., наделяемого прозвищами Хан Монхе-тенгри [Хухе Монхе-тенгри; «хан вечное (синее вечное) небо»], Эрхету-тенгри («могущественное небо»), Дегере-тенгри («высшее небо»), Милиян- тенгри (Малиян-тенгри; соответствующий Эсеге Малан-тенгри бурятского пантеона), Атага-тенгри (Хан Атаган; соответствует Атай Улан-тенгри, главе 44 тёмных восточных Т. бурятского пантеона), Багатур-тенгри и Хисага-тенгри. Главой 99 Т. называется также Дархан Гуджир-тенгри — бог- кузнец, отождествляемый с Махачкалой; верховным Т. является и Дзая-гачи-тенгри (см. Дзаячи). Багатур- тенгри осмысливается как защитник людей, бог храбрости, вселяющий мужество в воинов, начальник небесных войск, вооружённый стальным мечом; он столь могуч, что сокрушает скалы, а весьма сходный с ним Хисага- тенгри считается защитником души и имущества человека, дающим победу в бою, выступающим в облике вооружённого всадника. Специфические функции божеств войны обнаруживают у Cz/льде-тенгри и Дайчин-тенгри (Дайсун-тенгри; соответствует тибет. Далха, см. Лха). Роль громовержца, в которой чаще выступают особые категории духов (см. Лу, Хухедей- мерген), отводится также в монгольских шаманских призываниях и верховному Т. (обладающему «молниевым телом», «сильным ясным громовым голосом», «началом в тучах» —Атага-тенгри, Багатур-тенгри, Хи- сага-тенгри); ср. персонификацию молнии Цахилган-тенгри («молния- тенгри»). В бурятской мифологии производителями грозы выступают Яшил Саган-тенгри, Сарь Саган-тенгри и другие. В число Т. входят также Охин- тенгри, божество счастливой судьбы Дзол-тенгри («удача-тенгри») и многие другие; некоторым (напр., Суль- де-тенгри, Дайчин-тенгри) посвящены особые призывания. Большинство Т. фигурирует лишь в общих перечнях божеств внутри обрядовых текстов и наделяется весьма широким кругом полномочий: защита от злых духов, смерти, болезней, врагов и разбойников; дарование жизненной силы людям и скоту, мира, благополучия, воинской и охотничьей удачи; покровительство семье, домашнему хозяйству, в особенности — поголовью скота; упоминаются и узкоспециализированные покровители стад яков, коз, пахотного земледелия и т. д., защитники от гадов, болезней, насекомых (Колчин-тенгри), податели телесной силы (Эльбескуй-тенгри) и красоты (Анарба-тенгри) и др. Некоторые Т. локализуются в пространстве (Хормуста — всегда в центре неба, Хисага-тенгри — на западе и т. д.). Верховные Т., включая Дархан Гу- джир-тенгри и в особенности Дзаяга- чи-тенгри, характеризуются как демиурги (их называют «создателями всего»); ими (или по их соизволению) рождены Чингисхан, Хубилай и другие канонизированные в монгольском шаманстве государи; они (прежде всего Хормуста, но также и Будда, либо тот и другой) порождают самих Т. В других вариантах верховный Т. не участвует в создании других Т.; то или иное божество появляется самостоятельно; иногда говорится о происхождении Т. от матери Этуген и моря. Часто употребляется по отношению к Т. буддийский эпитет «самовозникший». Различные Т. называются «возникшими, не показывая себя», «не имеющими рук и ног» (что соответствует слабой персонифици- рованности древнего небесного божества; это, впрочем, не мешает некоторым Т. иметь ряд атрибутов и внешний облик, отражённый в описаниях, в чём сказывается буддийское влияние). Лит.: Потапов Л. П., Древнетюркские черты почитания неба у саяно-алтайских народов, в кн.: Этнография народов Алтая и Западной Сибири, Новосиб., 1978; Банзаров Д., Черная вера, или Шаманство у монголов, Собр. соч., М., 1955, с. 54—62; Поппе Н. Н., Описание монгольских «шаманских» рукописей Института востоковедения, в кн.: Записки Института востоковедения АН СССР, т. 1, Л., 1932; Манжигеев И. А., Бурятские шаманистические и дошаманистические термины, М., 1978,с. 73 — 74; Ко их J. P., Tangri. Essai sur le ciel- dieu des peuples altaiques, «Revue de l'histoire des religions», P., 1956, t. 149, № 1 — 2; t. 150, № 1 — 2; Tucci G., Heissig W., Die Religio- nen Tibets und der Mongolei,* Stuttg. [u. a.], 1970, S. 350—64; Vreeland H. HM Mongol community and kinship structure, New Haven. 1957, p. 267 — 268.

Великая Степь в античных и византийских источниках: Сборник материалов / Составление и редакция Александра Николаевича Гаркавца [Изд. 1-е].– Алматы: Баур, 2005.– 1304 стр.; Изд. 2-е, стереотипное.– Алматы: Алматыкитап, 2006.– 1304 стр. http://www.qypchaq.unesco.kz/Sources-Russian.htm

По тамата за куманите у нас пише Валери Стоянов http://www.ihist.bas.bg/CV/zamdir_VStojanov.htm

Според мен бори идва от бор - борина и бори тарканът е управител на гора, т.е. казано по-съвременно - лесничей, горски.

Това е за раздел палеонтология.

Е нали вълк беше курт, от там Курт - Кубрат? Вярно е че на тюркски бури е вълк, има и такъв тюркски владетел с прозвище Бури-шад (вълк княз), но какво общо има това с бори таркан, то всеки превод трябва да има някакъв смисъл все пак.

MICHAEL BALTER Seeking Agriculture’s Ancient Roots - SCIENCE, Vol. 316, 2007 Agriculture_roots.pdf

ТЮРКОЛОГИЯ В ДЕЙСТВИЕ Разчитане на надпис № 21 от Златното съкровище ”Надь Сент-Миклош” ΒΟΥНΛΑ·ΖΟΑΠΑΝ·ΤЄСН·ΔΥΓЄΤΟΙΓΗ ΒΟΥΤΑОΥΛ·ΖωΑΠΑΝ·ΤΑΓΡΟΓΗ·ΗΤΖІΓΗ·ΤΑΙСΗ Език - тюркски Принадлежност - аварска (?), прабългарска (?) Разчитания: датският проф. В. Томсен - "Жупан Буила завърши купата, (тази) купа за пиене, която жупан Бутаул приспособи да се окачва" акад. Ст. Младенов - "Боила зоапанъ дълба (писа, гравира) борбата, Бутаулъ зоапанъ дълба (гравира) вътрешния кръстъ" унгарският акад. Д. Немет - 1932 г. - "Купата на Боила Чабан, по негова поръка тя беше изработена; Ботаул Чабан даде да й поставят закачалка, негова купа за пиене е тя”; през 1971 г. - ”Това е купата на Буйла Чабан, той накара да я отлеят [и ето я сега] купата за пиене на Бутаул Чабан, който накара [за нея] да й направят дръжка”; карачаево-балкарският проф. С. Байчоров - Чашата на Бойла Зопан, направена е тя от Ботаул, това е чашата за пиене от околните на Зопан” турският проф. Т. Текин - ”Чобан Буйла напълни таса, Чобан Бутаул го прикрепи (към гроба) (=окачи го). Това е тас за напитки.” проф. И. Добрев - "Чашата, за която жупан Буила повели, като облицоват, да изпишат, и от която да пие наздраве жупан Бутаул." Източник: http://bolgnames.com/ М. Эрдалю: "Это Буйла Жоапан, тот кто принес чашу. Питьевую чашу, сделанную Бут Аулом Жоапаном" (1988 г.). С.Я. Байчорову: "Чаша Бойла Зоапана, сделана она Ботаулом, чаша для питья для окружающих Зоапана" (1989 г.). Е.А. Хелимскому с привлечением тунгусо-маньчжурской этимологии: "Базилевс сместил Буйла с (должности) жупана; Базилевс признал и надзирает над Бутаулом как (новым) жупаном". Мудрак О.А. (Москва) - "Если князь, то в таком случае, как говорится, прославься! А вот - чаша, то в таком случае, опрокинь и выпей!, как говорится" или "Князь, следовательно, так сказать, веди себя достойно! (⁓ прославься!) А вот - чаша, следовательно, опрокинь и выпей, так сказать." Източник: Мудрак О.А. Аварская надпись на сосуде из клада Надь-Сент-Миклош http://altaica.ru/LIBRARY/mudrak/buyla-zoapan.pdf Разчитане на Преславския надпис Ж. Дени: итхѡн, боярин внутренней службы () кольчуг [хупе хѡумсхи] (?) 455, шлемов [тѡулсхи] 540, кольчуг естрѡгин (?) 427, шлемов 854 (.) тѡуртѡуна пиле (титул?) жупан () кольчуг естругин (?) 20, шлемов 40, кольчуг алхаси (?) 1, хлѡуврин (?) 1. Фр. Альтхайм: Циткойя, внутреннего бойлы, наемное войско: панцирей 455, его шлемов 540; сверх того еще панцирей 427; его шлемов 854. Вместе с его четверкой Зупан. Сверх того еще панцирей 20, его шлемов 40, его восхвалитель (герольд?): панцирей 1, с проводником 1. Мудрак О.А: Итак после анализа словоформ можно предложить новый перевод надписи: Семь дней усердно работая (=став усердным): 455 [изделий] типа ковшиков увеличилось до 540 427 [изделий] типа застежек увеличилось до 854 (т.е. ровно в 2 раза!) Умея растянуть время// Умея торговаться: 20 [изделий] типа кафтанных застежек увеличилось до 40 (т.е. в 2 раза) 1 [изделие] типа ушных серег (=подвесок) по лености [осталось] 1. Явно данная надпись - это памятная или учебная записка, отражающая приобретение или изготовление малых металлических изделий. Ее автором являлся или торговец, или кузнец (ювелир?). Източник: МУДРАК О.А. ЗАМЕТКИ О ЯЗЫКЕ И КУЛЬТУРЕ ДУHАЙСКИХ БУЛГАР http://altaica.ru/LIBRARY/mudrak/polgar.pdf ИЗВОДИ Тюрколозите определят езика на древните българи като тюркски и "доказват тюркския произход" на редица отделни думи, имена и титли. Едновременно с това те срещат сериозни затруднения при превод на прости надписи на този език. От един и същи текст те извеждат коренно различни по смисъл и съдържание преводи. А дали този език наистина е тюркски?

Може ли някой, който е чел тази книга да даде мнение за нея? Васил Ат. Василев. Древните българи. Факти, хипотези, измислици. С., Изд. Изток-Запад, 2009. Тази изключителна книга е резултат на 20-годишни задълбочени научни търсения и открития. За написването й са използвани всички известни или по-малко известни, но напълно автентични исторически извори – цитирани са китайски, персийски, латински, старогръцки, арменски, руски и български летописи, проследени са и последните проучвания в областта на археологията, антропологията, лингвистиката и етнографията. Темата на този респектиращ научен труд е историята на древните българи (протобългари, прабългари) - от възникването им като етнос в Централна Азия до идването им на Балканите, където се сливат със славяните в единна славянобългарска народност. Проф. Васил Василев е автор на 4 книги. Участва и в 9 колективни монографии, написал е повече от 80 научни студии и статии, а също и две кратки истории на България, едната от които е издадена на 8 чужди езика. Работил е дълги години като зам.-директор на Института по история, бил е зам. главен редактор на сп. „Исторически преглед”, главен редактор на поредицата „Изследвания по българска история”. Той е и отговорен секретар на главната редакция на академичната многотомна „История на България”. Последните две десетилетия от научната си кариера той е посветил на историята на древните българи, последвалото покръстване на България през 865 г. от княз Борис – Михаил. Проф.Василев детайлно разглежда и всички спорни проблеми от родната ни история, а именно: къде е била нашата прародина, какъв е нашия произход и етническата ни принадлежност, кога и как е осъществено високото ни цивилизационно равнище, как се е оформял през вековете българския език. Книгата предназначена за широк кръг читатели, както за всички българи с будно самосъзнание, които имат потребност да обогатят познанията си по родолюбие и национално достойнство. ДРЕВНИТЕ БЪЛГАРИ – ФАКТИ, ХИПОТЕЗИ, ИЗМИСЛИЦИ ( Резюме ) Книгата е посветена на историята на древните българи (протобългари, прабългари) от възникването им като етнос в Централна Азия до идването им на Балканите, където се сливат със славяните в единна славянобългарска народност. Това става след покръстването на България през 865 г. от княз Борис – Михаил, последният български езически кан. На широка изворова база: китайски, персийски, латински, старогръцки, арменски, руски, български и др. летописи, археологически, антроположки, лингвистични, етнографски данни, а също съществуващата българска и чуждестранна научна литература по темата, са разгледани най-важните и спорните проблеми от историята на нашите древни прадеди, а именно: прародина, произход и етническа принадлежност, цивилизационно равнище, език, съставна част от степните империи на хуните, аварите и хазарския каганат, първите български държави, създаването и развитието на Дунавска България до покръстването й. Авторът споделя схващането, че прародината на етно-културната общност, от която се формират древните българи е Централна Азия и по-специално Западна Монголия (Алтай), Източен Казахстан и районът северно от Памир-Хиндокуш, а не склоновете на Памир и Хиндокуш, наричани в древността Имеон, както твърдят някои съвременни автори. Под натиска на хуните древните българи постепенно се изтеглили в югозападна посока, задържали се известно време в Седморечието и се установили за три-четири века в т. нар. Имеон, населен от ираноезични племена, голяма част от които водели уседнал начин на живот. След разгрома (средата на I I век) на степната империя Хун – ну, част от която били, мнозинството древни българи се преселили в района на Каспийско море, Североизточен Кавказ, Приазовието и степите на север от Черно море, където през 30-те години на VII в. създали своя държава – Старата голяма (Велика) България начело с кан Кубрат. След хазарското нашествие през 60-те години на същия век само част от древнобългарското население се изтеглило по-навътре в Североизточен Кавказ (около Пятигорск), към Балканския полуостров , Централна Европа.и Средното Поволжие, а основната му маса останала по местата си. Синът на кан Кубрат Бат Баян станал васал на хазарския хакан. Владенията му станали част от Хазарския хаканат, а за да се подчертае подчиненото му положение той започнал да се титулува не кан, а “балтавар” - титла употребявана за вождовете на подчинени на хазарите племена. В замяна на това понижаване в ранг, задължението да плаща на хакана умерен годишен данък и при необходимост да участва във военните му начинания, Бат Баян получил твърде изгодна компенсация – запазване на българския трон с право да се предава от баща на син и почти пълна независимост във вътрешното управление Управляваната от Бат Баян част от територията и населениеито на Кубратовата държава получила името Черна България, за която пишат византийски, арабски и персийски автори. Анонимният персийски географ на съчинението “Областите на света” описва черните българи като “храбър, войнствен и внушаващ страх народ…Те притежават стада, оръжие и военни съоръжения”. Според император Константин Багрянородни, който е отлично запознат с положението в северното Черноморие “така наречената Черна България може да воюва с Хазария”. Макар и зависима от хазарския хакан и съставляваща част от Хазарската империя по същество Черна България отговаряла на основните изисквания за една държава: компактна територия и население, запазена държавна структура, включително наследствена династия, собствена войска и военни съоръжения и пр. Управляващата династия и в Черна и в Дунавска България била една и съща (Дуло) тъй като Бат Баян и Аспарух са синове на кан Кубрат. Нещо повече, създателят на Волжка България, която е всепризната от историците като българска държава, е владетелят на Черна България Джилки, а неговият син Алмъс (Алмуш) я превърнал в процъфтяваща богата могъща и международнопризната сила, контролираща търговските пътища от Североизточна Европа към Средна Азия и Близкия Изток. В предлагания труд е разгледан подробно дискусионният проблем за етническата принадлежост на древните българи. До неотдавна в българската и международната историография преобладаваше мнението, че древните българи безспорно са принадлежали към голямата общност на тюркските народи и езикт им е бил тюркски. През последните няколко десетилетия все по-настойчиво си пробива път тезата за индоиранския произход и принадлежност на древните българи към общността на ираноезичните народи . При това те се причисляват не към номадските, а към уседналите ираноезични племена, строители на градове и древни държави. Бактрия се представя за прародина на древните българи, където те създали своя държава още през VI и дори през Х век пр. н. е. Авторът на тази книга възразява решително на подобни твърдения като привежда достоверни писмени източници и резултати от археологически и антроположки проучвания. Но дори да липсват други доказателства, достатъчно е само да се припомни като какви идват древните българи от Азия в Европа, за да се убедим, че достигнатото от тях цивилизационно равнище до преселението им далеч не е такова каквото го представят привържениците на ираниското направление в старобългаристиката. При идването им на Европейския континент все още те водели полуномадски начин на живот. Изминава почти половин хилядолетие, за да се създадат необхоимите условия за възникването на Кубратовата държава, в която прозират яснозабележими черти на Военно-племенен съюз. Що се отнася до уменията на древните българи да строят и живеят в градове, те ги придобиват едва два века след създаването а Дунавска България Относно спорния проблем за етническата принадлежност на древните българи авторът подчертава извънредно смесеният им характер. До създаването на Дунавска България историята на древните българи преминала през два основни етапа – азиатски и европейски. През първия етап се извършила кристализацията на древнобългарския етнос, очертаването на расовите, езиковите и културните особености, които започнали да го отличават от другите формиращи се етноси в онази прастара етнокултурна общност, населявяща посочения вече обширен район на Централна Азия. Мненията по този въпрос се различават, но вероятно това е станало през първото хилядолетие пр. н.е. Почти всички специалисти по проблема подчертават, че етнокултурните общности, от които произлезли древните българи населявали най-източните райони на ираноезичния свят. Дори доц. Добрев, най-изявеният представител на иранисткото направление, приема, че древните българи живеели в граничната зона между ираноезичния свят и “огромното номадско море от народи”. Той ги определя като ”памиро-иранци”, “близки роднини”, на “най-източните памирски народи”. С други думи древните българи населявали граничната зона между ираноезичния свят и “огромното номадско море от народи”. Продължилото векове непосредствено съседство и дори съжителство с “номадското море от народи”, между които на първо място трябва да посочим хунорите и угро-финските племена, неизбежно е водело до взаимно проникване и размесване – нещо характерно за граничните зони между различните етноси и народи. Следователно на същото основание, че древните българи са били “близки роднини на най-източните памирски народи”, може да се твърди, че те са били “близки роднини” и на хуните. Така че вероятно още от самото си начало българският етнос е бил смес, съдържаща и ираноезичен и тюркоезичен (от хунската група), а възможно и друг - монголски и угрофински елемент. Постепенното придвижване на хуните от североизток на юго запад предизвикало верижна преселническа реакция сред племената, които се изпречвали на пътя им. Между тези племена (юе-чжи, у-сун и др.), както твърдят китайските летописци, били и нашите далечни прадеди. Към началото на новата ера те вече се намирали в западните и югозападните подножия на Памир и Хиндокуш, където се оказали не само в съседство, но буквално сред живеещите там източноирански племена – масагети, саки, даи които принадлежали главно към средиземноморския вариант на европоидния расов тип. Естествено това обстоятелство способствало за интензификация на процеса на взаимното повлияване до степен на етническо размесване. Доказателство за това размесване е появата през началните векове на н. е. във Фергана, Согд, Бактрия и съседните територии на няколко разновидности на европоидния антроположки тип - памиро-ирански, кавказко-балкански, арменоиден със слаб монголоиден примес. Продължителното съществуване на древните българи в рамките на огромния разноплеменен съюз Хун-ну - вероятно от времето на Мо-тун (началото на ІІ в. пр. н.е.) до разгрома на степната империя Хун- ну към средата на ІІ в от н.е., било свързано с общи военни начинания, характерните за номадските империи бракове между властвуващите родове на съставящите ги племена, широко разпространената сред азиатските номади практика жените на победения неприятел да не се избиват, а да се отвеждат в плен и използват за увеличаване на човешкия потенциал на победителя и пр. Всички тези фактори неизбежно водели до мащабно размесване на включените в нея етноси.”. Кое е било изначалното и преобладаващото в етническия състав на древните българи засега е невъзможно да се каже. Вторият етап (ІІ – VІІ в.) обхваща продължителното пребиваване на древните българи в степите на северозападното Прикаспие, Приазовието, Предкавказието и северното Черноморие, а така също в Панония. През този етап процесът на размесването придобил особено интензивен и масов характер. Преди всичко трябва посочим продължителното им съжителство и мащабно размесване със северните ираноезични племена сармати и алани. Казаното заедно със сериозните следи от близките контакти с ираноезичните племена от средноазиатския район довело до съществени изменения в техния етнически и културен (език, духовност, бит- В.В.) облик. По всичко изглежда, че отношенията между българите и аланите и процесът на размесването им далеч не били еднопосочни. В едни случаи надмощие вземал българският, а в други аланският елемент. Идването на хуните в Европа през последната четвърт на ІV в. възобновило и активизирало процеса на смесване между хуни и българи. Според израза на изтъкнаотия специалист по проблема проф. Артамонов, този процес “много скоро довел до създаването на хуно-българският масив”, който получил надмощие над останалите народности в района. Надмощието се проявило не само като военно-политическо господство, но и като асимилация на голяма част от местното население, включително и от аланското. Ясно забележими следи оставило също близо двувековното съществуване на древните българи в рамките на Аварския хаганат. Не трябва да се пренебрегват напълно и останките от други народи, които българите заварили при идването си в Европа. Но нека обобщим. По дългия си път от Централна Азия до Централна Европа древните българи срещали и контактували с народи от различни раси етноси и цивилизационно равнище. Тук трябва да споменем хуните, масагетите, памиро-иранците сармато-аланите, угрите, аварите, хазарите, различни германски племена (готи, гепиди, лангобарди, франки), славяни и др.Те имали контакт с такива блестящи империи и култури като китайската, персийската, ромейската, а същевременно влизали в състава на респектиращи номадски империи като хунската и аварската, известни не само с жестоките си нрави и безпощадност към враговете, но и с желязната си дисциплина, безпрекословното подчинение на заповедите на владетеля, неудържимият боен дух и умения на воините си. Преди да стигнат до Балканите древните българи имали две продължителни “спирки”. Първата в района на Памир и Хиндокуш приблизително от I в. пр. н. е. до II в. от н. е. и втората в Приморски Дагестан, Североизточен Кавказ, Приазовието и степите на Северното Черноморие. И в двата посочени района преобладавали ираноезични племена. Както показват данните от археологческите находки активният и продължителен обмен (пет-шест века) с тях имал за резултат значително размесване и забележима промяна в етническия облик на древните българи. Те се превърнали в смес главно от хунотюрки и индоиранци, както по отношение на езика и културата, така и по физическия си тип – индоевропейци с лек монголоиден примес. Значително участие в тази смес имали маджарите, а макар и в несравнимо по-малък обем е застъпена и фино-угорската раса. След нашествието на хуните (краят на IV век), последвано от това на аварите през следващия век. българите станали част от Атиловата степна империя , съответно от Аварския хаганат, което съдействало за засилване на хуно-тюркския компонент в българската народност. Това “връщане” още повече отдалечава възможността да се определи поне приблизително при идването на Аспаруховите българи на Балканите кой елемент е преобладавал - хуно-тюркският или иранският. Иранското присъствие в езика, културата, държавното устройство и физическия тип на древните българи е факт. Примерите за това присъствие са предостатъчни, за да се приеме, че е налице не само повлияване, а явно присъствие на ирански (главно сакски, согдийски, бактрийски и сармато-алански) компонент в древнобългарския етнос. Натрупаните факти и аргументи обаче все още са далеч недостатъчни, за да се отхвърли изцяло безспорната тясна връзка на древните българи с общността на т. нар. тюркски народи от групата, включваща хуните и близките тям племена, и нашите далечни прадеди да се обявят за ираноезични индоевропейци още от формирането си като етнос. Всъщност основната причина за толкова различните хипотези за езика, расовия тип и етническата принадлежност на древните българи е именно извънредно смесеният характер на българския етнос, наличието в него на различни расови етно-езикови и етно-културни елементи. Нещо повече, на различните етапи от продължителното им пътешествие от Азия до Европа в зависимост от етническата среда, в която се озовавали за по кратко или по-продължително време настъпват промени и в етническия им състав. С оглед на всичко това воденият и в момента разгорещен спор хуно-тюрки или ираноезични индоевропейци са били древните българи е безпредметен. Те не са били нито само едното нито само другото, а едновременно и едното и другото плюс още някои по-малки съставки.. Потвърждение на казаното са находките в най-старите български некрополи от Североизточна България. Преобладаващата част на погребаните в тях са от “европоиден тип със слаб монголоиден примес” (некрополите край Нови Пазар, Кюлевча и Бдинци), но значителна е и групата на принадлежащите към монголоидната раса. В некропола “Девня 3 например погребаните са чисти монголоиди. За съжаление поне засега съотношението между отделните съставки е невъзможно, да се определи дори с приблизителнна точност. Да се надяваме, че нашумелите модерни методи за определяне на расовия тип на влизащите в даден народ съставки ще даде възможност да се реши и този спорен проблем от историята на древните българи Научно доказано е, че в миналото “Балканите и Кавказ са открита територия за безразборни етнически придвижвания често в противоположни посоки”. Днешната етническа пъстрота на тези страни (включително и нашата – В. В) доказва това. Със създаването на Дунавска България се сложило началото на нов, Трети етап, на още по-мащабни и интензивни размесвания, чиито резултат е съвременната българска нация. След като се заселили на Балканския п-ов древните българи се размесили със заварените там многочислени славянски племена и останките от траките и десетки други ндоевропейски народи, в резултат от което монголоидите драстично намалели, а европоидите получили решителен превес.Не трябва да се пренебрегват и промените настъпили в резултат на 5-вековното съществуване в многоетническата Османска империя. Като правило нашата историография отбягва да подчертава необикновено смесения етнически облик на българската народност, а дори се срещат и опити за пълното му отричане. Очевидно това се дължи на негативното тълкуване на използваното от проф. В. Томашек определение “утайка от разни народи”. Излишно е да се напомня, че думата “утайка” не означава непременно нещо обидно от рода на “кал”,”тиня” и др.подобни. Не искам да профанирам нещата, но като правило при определени условия смесите притежават по-високи качества от съставящите ги елементи. Достатъчно е да си спомним за бронза, който по твърдост надвишава многократно медта и откриването му предизвикало истинска революция в производителността на труда, за хибридите в биологията, за свръх качествените сплави в металургията, за получаваният чрез смесването на различни аромати в парфюмерията фин продукт и пр и пр. Освен това проф.Томашек употребява като синоним на “утайка от разни народи” термина “смесен народ”, който е много по-ясен и подходящ в случая Показателно за необикновено смесеният характер на българската нация е рядко срещаното по света изобилие на изключителни таланти в най-различни области на човешкото битие, главно положителни, но и някои доста отрицателни. Същевременно трябва да се подчертае, че българите не са някаква хлабава сбирщина от различни етнически елементи, а още от времето на Аспарух и особено след покръстването те се изявяват като изключително монолитен, дисциплиниран и организиран народ, който изгражда тук една държава, познала имперската слава и оцеляла въпреки страхотните изпитания, на които я подложила историята. Това ми дава основание да заявя, че в нашия случай най-подходящото определение е не смес, а “сплав от различни етноси”. Процесът на сближаването с перспектива сливането на древни българи и славяни започнал още от времето на аваро-славянските атаки срещу Солун и Константинопол от края ная VI и началото на VII в., в които участвали и български войски. Тласък на този процес дало създаването на Дунавска България, която възникнала като политически съюз между кан Аспарух и славянските вождове, еднакво заплашени да бъдат смлени в ромейската асимилационна мелница. Аспарух виждал в политическия съюз със славяните най-ефикасното средство за оцеляването и укрепването на неговата държава. В съответствие с това разбиране присъединяването на колкото е възможно повече славянски племена, които със своята маса да увеличават съпротивителните сили на държавата се превърнало в основна стратегическа цел и на следващите канове. Присъединването на все повече славяни довело до голямо числено превъзходсткво на славянския етнос в българската държава, а това създало непосредствена опасност от сепаративни действия на славянската аристокрация. От кан Крум насетне българските владетели, с малки изключения, преминали от тактиката на политически съюз към политика на сливането на българи и славяни в единна народност. Толерираният от негом широк достъп на славяни до ръководни постове в армията и администрацията съдействал за по-тясното опознаване, включително сватосване, първоначално между представители на славянската и българската аристокрация, а постепенно и между обикновени славянски и български семейства. Административната реформа на кан Омуртаг, основана на териториалния принцип, създала условия за премахването на териториалната обособеност на славянските племена. Населението на отделните комитати (области) било смесено. Там живеели както българи така и славяни, което засилвало ежедневните контакти между тях. Те се срещали на пазара, в съда, в казармите, завързвали приятелства, сродявали се и пр. При управлението на кан Борис тази политика достигнала апогея си и процесът на сливането на двете етнически общности навлязъл в заключителната си фаза. След покръстването еднаквата вяра премахнала верските различия и предразсъдъци, създала нови възможности за контакти между българи и славяни - в черквите и при различните религиозни чествания и обряди като бракосъчетания, кръщенета, погребения и пр. Наистина обявяването на славянския език за официален и църковен създало известни затруднения за етническите българи, но те не били непоносими, тъй като двувековното им съжителство със славяните в обща държава довело до значително размесване и на езиците им. Освен това преобладаващата част от администрацията знаела и двата езика, което улеснявало населението при служебните му контакти с органите на властта . Естествено възниква въпросът за чия “сметка” е станало сливането, кой кого е асимилирал? Оказва се, че “потърпевши” са българите и че те сами са си “виновни” за станалото. При идването си в Мизия Аспаруховите българи не отстъпвали по численост на всяко от разпокъсаните местни славянски племена, а ги превъзхождали значително по организираност, дисциплина и боеспособност. Затова кан Аспарух не поел никакъв риск когато осъществил политически съюз със славянските старейшини и князе, които в мнозинството си доброволно се поставили под неговото ръководство. С постепенното разширяване на България в територии с предимно славянско население количественото съотношение между славяни и българи драстично се променило в полза на първите. Унищожаването на 52-та боилски рода при налагането на християнската религия било извършено не от някой друг, а от потомствения кан Борис, носещ едно от най-древнобългарските имена. Това страхотно кръвопускане още повече намалило тежестта на българската аристокрация и изобщо на българите във формиращата се славянобългарска народност. Независимо от казаното древните българи си остават вторият основен етнически компонент на славянобългарската народност, който изиграл главната роля за нейното създаване. Иначе не би могло да се обясни парадоксът етническият състав и официалният език и писменост на държавата да са преобладаващо славянски, а името `и българско. В това няма нищо странно. Създадената от кан Аспарух държава е продължение на Старата голяма (Велика) България и съвсем естествено продължава да носи това утвърдено държавно име. Същевременно това е доказателство за ръководната роля на българите в тази държава. През изминалите два века до покръстването. България се издигнала до една от трите Велики сили в Европа пак под ръководството на българските канове. Нещо повече, самата славянизация е резултат от съзнателната политика на повечето български владетели. Тази политика е водена, така умело, че и след като славяните станали подчертано мнозинство от населението централната власт си останала в ръцете на българите без сериозни възражения от страна на славянската аристокрация И в това отношение заслугата на кан Борис е нeоценима, защото изравнявайки славяните по права с българите той не допуснал сблъсък между двете етнически общности както за властта, така и за името на славянизираната държава. И това става във време на настъпателен славянски “национализъм” , когато вече съществуват няколко незвисими славянски държави с две от които (Сърбия и Хърватско) България води, неуспешни войни. С годините употребата на дублетното народностно название “славяни-българи”, което отговаря на двойственото народностно чувство на славянските поданици на българската държава, все повече се ограничава за да се замени към началото на ХI в. изцяло с общодържавното – “българи”. и съвсем заслужено този народ и неговата държава носят тяхното име Разбира се завършването в общи линии на формирането на българската народност през ХI в. не означава пълна унификация. Народностните особености като обичаи, традиции, фолклор, нрави, физическият тип и пр. са твърде жизнени и различията се запазват много дълго. Същото се отнася и за езика. На лице са несъмнни древнобългарски останки както в речниковия фонд, така и в граматическия строеж на съвременния ни език, които го отличават от всички славянски езици. Важно е да се подчертае, че и след като България станала преобладаващо славянска, славянската аристокрация продължила да съблюдава водещата роля, която българите изиграли при създаването и укрепването на общата държава. Това намерило израз във факта, че славянизираната България продължила да се управлява от древнобългарски династии. Пробив в това отношение се получил през Второто българско царство (Асеневци, Тертеровци, Шишмановци), но и тогава славяните не излъчили управляваща династия. Не трябва да се подценяват и останките от третия основен компонент на българския народ – тракийския. Напоследък голям интерес предизвикаха изследванията на т. нар. генетически код на етносите, на които се възлагат големи очаквания за прецизно установяване етническия състав на съвременните народи. Авторът на разглеждания труд изразява своето мнение и по много други спорни въпроси от историята на древните българи като: имат ли нещо общо с империите на Великите кушани, тохарите и ефталитите, кога те са дошли в Европа и кога са създали своя държава, кои са Гостун и Бат Баян, включени в Именника на българските владетели, ролята на Черна България за създаването на Волжка България и възникването на Киевска Русия, вярата и митологията на древните българи, участието им в походите на Атила, заслугите на българската държава за запазването и развитиетно на славянската писменост и култура, приемането от кан Кубрат и сина му Тервел на християнската религия , подробни характеристики на кановете Аспарух, Тервел, Крум, Омуртаг и Борис, борбата между претендентите за българския престол след смъртта на кан Кубрат и мн. други. http://bgbook.dir.bg/book.php?ID=29658

Тази теория никъде не е обоснована достатъчно подробно и задълбочено. Понастоящем там където се правят опити за нейното обосноваване обикновено фактите и тяхната интерпретация често са преплетени с доста псевдонаука и спекулативност. Поради това вече е наложително да се направи опит да се "отсее зърното от плявата", макар и във форумен формат. Иранската теория не отрича наличието на тюркизация при древните българи, както и възможността в тяхната етногенеза да са участвали и тюркоезични групи. Тя обаче, не възприема т.нар. "тюркски произход" (или "тюркско-алтайски произход") поради факта, че дори и езикът на древните българи да е бил тюркски, това съвсем не решава проблема за произхода, тъй като произхода на тюркоезичните народи е различен, а понятието тюрки е изключително лингвистическо и включва в себе си разнообразни по произход (и дори по антропологичен тип) народи. В този смисъл е важно се изясни какво се има предвид под понятието "произход". На първо място трябва да се разбира като генезис - т.е. онези етнически групи, които са участвали в етногенезата на древните българи. На второ място онази група, която е преобладавала (т.е. съставлявала е доминиращата маса) и/или е формирала етно-културния облик на българите. Така най-общо според иранската теория произходът на древните българи се свързва се преобладаващия в тяхната етногенеза ирански компонент, като същевременно не се отрича и участието на други разнородни по своя характер групи вкл. тюрки, угри или други (неирански) индоевропейски групи. По отношение на доказателствата в подкрепа на иранската теория, като начало могат да се представят няколко статии: Бешевлиев, В. 1967. Ирански елементи у първобългарите. - В: Античное Общество, Труды Конференции по изучению проблем античности, Издательство "Наука", Москва, АН СССР, Отделение Истории, стр. 237-247. http://groznijat.tripod.com/fadlan/besh.html Тафраджийска, Цв. 1982. Ориенталистика и прабългаристика. - Проблеми на културата, бр. 3. (Препечатано в: История на българите. Потребност от нов подход, преоценки. Част 1. Изд. ТАНГРА, 1998.) Tafradjiiska.pdf Бел.: Цветанка Тафраджийска (1941 - 1980) е завършила монголска филология в Улан Батор и е била гл.ас. в СУ "Кл. Охридски". Рашев, Р. 1992. За произхода на прабългарите. - Studia protobulgarica mediaevalia europensia. В чест на професор Веселин Бешевлиев. Велико Търново, стр. 23-33. http://www.kroraina.com/bulgar/rashev_bg.html Ангелова, Е. 1995. Сарматски елементи в езическите некрополи от Североизточна България и Северна Добруджа. - сп. Археология, бр. 2, стр. 5-17. http://www.kroraina.com/bulgar/ea_sarmat.html" Станев, К. 2005. Боспорското наследство на прабългарите. Защо Аспарух е носил това име и произход на знака IYI. - сп. Минало, 1, стр. 25-34. http://www.bulgari-istoria-2010.com/booksBG/K_Stanev_Bosporsko_nasledstvo_na_praBG.pdf K_Stanev_Bosporsko_nasledstvo_na_praBG_small.pdf Дончева-Петкова, Л. 2009. Некрополът в Балчик, нови данни за прабългарите. - Сп. "Археология", кн. 1-2, стр. 76-87. http://www.bulgari-istoria-2010.com/booksBG/L_Doncheva_Petkova_Baltschik.pdf L_Doncheva_Petkova_Baltschik_small.pdf

Аркаим е укрепено поселение от бронзовата епоха, датиращо се на границата III - II хил. пр. Хр. или в началото на II хил. пр. Хр., разположено в южноуралските степи на Брединския район на Челябинска област. Аркаим - Материал из Википедии http://ru.wikipedia.org/wiki/%D0%90%D1%80%D0%BA%D0%B0%D0%B8%D0%BC Сайт музея-заповедника Аркаим http://www.arkaim-center.ru/ Геннадий ЗДАНОВИЧ - Страна городов http://www.istrodina.com/rodina_articul.php3?id=189&n=14

Фигури и схеми от книгата на J. P. Mallory. In Search of the Indo-Europeans. T&H, 1991.

Мъжът, който предвижда медалите Икономистът Даниъл Джонсън твърди, че Канада ще бъде големият победител на олимпиадата във Ванкувър. Преди е бил прав СП. "ФОРБС" Даниъл Джонсън прави забележително точни прогнози за олимпийските медали. Само че той не анализира индивидуалните качества на спортистите или техните дисциплини. Професорът по икономика в Колорадския колеж подготвя своите пророчества, като взима предвид единствено шепа икономически величини. Резултатът: За последните пет олимпиади - от летните игри в Сидни 2000 до летните игри в Пекин 2008, моделът на Джонсън демонстрира 94% точност между прогнозните и реално спечелените медали от дадена страна. Само за златните медали прецизността му е 87%. Неговият модел на прогноза предвижда олимпийското представяне на съответната страна, използвайки нейния доход на глава от население (икономическата производителност на човек), брой на населението, политическа структура, климат и домакинско предимство за организатора на игрите или съседите му. "Става дума за чиста икономика - казва Джонсън. - Не знам абсолютно нищо за спортистите. Но дори да знаех, пак нямаше да включа тези данни." И това работи. Например за олимпиадата в Атина '04 Джонсън предсказва, че САЩ ще спечелят 103 медала, от които 37 златни. Финалният резултат: Американските олимпийци завоюваха 103 медала в гръцката столица, от които 35 бяха златни. По-късно Джонсън пресмята, че Германия ще оглави класирането по медали на зимните игри в Торино '06, прибирайки у дома 28 медала, 10 от които в златен вариант. Финалната сметка: Германците спечелиха 29 медала в Италия, 11 от които бяха златни. За летните игри в Пекин '08 Джонсън пророкува, че делегацията на САЩ ще събере общо 103 отличия, от които 33 шампионски. Накрая американците спечелиха 110, включително 36 златни. Домакинът Китай пък надхвърли очакванията още по-сериозно. Джонсън предсказва, че местните спортисти ще се окичат с 89 медала, а те закръглиха бройката на 100. Професорът изчислява, че китайците ще излъчат 44 шампиони, но при закриването на игрите в "Птичето гнездо" домакините се гордееха с върховите за олимпиадата 51 златни медала. Коментарът на Джонсън: "Еднопартийните режими, традиционно комунистически, се справят далеч по-добре от демократичните си конкуренти." Освен това домакинското преимущество дава истински тласък в борбата за олимпийски медали, сочи анализът на цифрите на Джонсън. Сега това би трябвало да радва канадците. "Предимството на собствения терен не е маловажно. Неслучайно и плейофите в професионалните спортове се програмират върху този показател." Специално за зимните игри Джонсън казва, че ефектът за страната домакин е 3 медала повече (един от тях златен), отколкото местните спортисти биха спечелили иначе. И ако това важи за зимната олимпиада, то за лятната ефектът е направо поразителен - домакинът може да спечели 25 допълнителни медала (12 от тях златни) в сравнение с очакваното представяне. Трябва да се знае, че на летните игри все пак има много повече дисциплини и съответно се раздават много повече комплекти медали. Джонсън, който завършва магистратура в Лондонския университет през 1992 г. и получава докторска степен по икономика в Йейл през 1998 г., управлява програмата "Иновативни умове" в Колорадския колеж в Колорадо Спрингс, разположен в полите на Пайкс Пийк в Скалистите планини, недалеч от централата на Американския олимпийски комитет. Сред възпитаниците на университета са трима олимпийски шампиони по фигурно пързаляне - Пеги Флеминг (Гренобъл '68), Дейвид Дженкинс (Скуо Вали '60) и брат му Хейс Алън Дженкинс (Кортина д'Ампецо '56). Научното приложение на икономиката в олимпийския спорт дава резултати от 1999 г., когато Джонсън и негов колега изследовател създават формулата по време на отпуск в Харвард. Оттогава прецизността на Джонсън в предсказването на олимпийски златни медали се увеличава, докато общата му точност леко отслабва. 40-годишният Джонсън е израснал в покрайнините на Ванкувър и разказва, че няма търпение да присъства на олимпиадата в родния си край. Но подчертава, че сантименталната му обвързаност няма никаква роля в прогнозата, че Канада ще бъде лидер по медали, когато олимпийският пламък бъде угасен в края на игрите. Ако събитията се развият според икономическата прогноза, това ще е първият път, в който Канада ще бъде на върха на неформалната класация по медали на олимпийски игри. Изчисленията на Джонсън сочат, че канадските спортисти ще съберат 27 медала, от които 5 ще са златни. Икономическата кристална топка на Джонсън казва още, че отборът на САЩ ще чуе химна си само 5 пъти по време на церемонии по награждаване в Британска Колумбия, което е почти двойно по-малко в сравнение с 9-те шампионски отличия на игрите в Торино. Джонсън мисли, че американският контингент ще спечели общо 26 медала, с един повече от сбора си в Торино. Професорът прогнозира още, че Норвегия ще изравни САЩ с общо 26 медала, но само 4 от тях ще са златни (което ще е два пъти повече от шампионските призове на скандинавците в Торино). Германия пък, ако Джонсън е прав, този път ще остане в подножието на върха с общо 20 медала, 7 от които златни. ------------ ГОСПОДИН ПРОГНОЗА Коефициент на прецизност на Даниъл Джонсън в прогнозите за общо спечелени олимпийски медали по страни: Сидни 2000 95% Солт Лейк Сити 2002 94% Атина 2004 94% Торино 2006 93% Пекин 2008 93% Коефициент на прецизност на Даниъл Джонсън в прогнозите за спечелени златни олимпийски медали по страни: Сидни 2000 84% Солт Лейк Сити 2002 85% Атина 2004 86% Торино 2006 89% Пекин 2008 92% Прогноза на Даниъл Джонсън за разпределение на медалите на олимпийските игри във Ванкувър: Общо медали 1. Канада 27 2. САЩ 26 3. Норвегия 26 4. Австрия 25 5. Швеция 24 6. Русия 23 7. Германия 20 8. Италия 19 9. Финландия 14 10. Швейцария 13 11. Китай 12 12. Корея 11 13. Холандия 10 Златни медали 1. Канада 5 2. САЩ 5 3. Норвегия 4 4. Австрия 4 5. Швеция 4 6. Русия 8 7. Германия 7 8. Италия 3 9. Финландия 4 10. Швейцария 4 11. Китай 2 12. Корея 4 13. Холандия 3 http://www.segabg.com/online/new/articlene...&id=0004421

Само едно уточнение - не Тангра, а Тенгри

Манастирът в "Теке Караач" край Варна http://nauka.bg/forum/index.php?showtopic=260

Кратко описание на манастира Манастирът в "Теке Караач" край Варна е един от най-големите манастирски комплекси на Балканите. Намира се в очертанията на града, на 4-5 километра от центъра, в посока София. Открит е в началото на XX в. от основоположника на българската археология Карел Шкорпил. Обхватни разкопки и проучвания започват едва през 1995 г. и, с известни прекъсвания, продължават до днес (2007 г.). Комплексът е уникален по своята планова схема и размери, без паралел нито в българската, нито във византийската строителна традиция . Предполага се, че е изграден в края на ІХ и началото на Х век от св. цар Борис Покръстител. Посветен е бил на Пресвета Богородица. В него е имало следи от живот до ХVIII век. Досега са разчистени и частично проучени едва около 5 декара, т.е. по-малко от половината от площта, на която манастирът е бил разположен. В манастирския комплекс археолозите са открили голяма манастирска черква и огромна кула с параклис, огромен скрипториум на площ от 400 кв.метра, библиотека, училище, монашески общежития, както и олтарна маса, ковашка работилница, български, сръбски, византийски, турски и венециански монети. Катедралната църква е разположена в центъра на обширен двор и е от т. нар. атонски тип. Храмът притежава обемисти полукръгли ниши от север и юг, където при молитва се е събирало цялото монашеско братство. Сградата е украсена със стенописи и монументална каменна пластика. Край нея се развиват верижни помещения, строени с мекия и податлив на обработка варовиков камък бигор. Пред постройките са оформени портици в два реда, открити към просторен двор. Pravoslavieto.com, по материали от пресата Текето на черните брястове Преди повече от 100 години чешкият учен Карел Шкорпил попада на останките на великолепна църква и манастирски комплекс над сегашният варненски квартал "Възраждане" и село Каменар (бивше Голяма Франга). Манастирът, наречен "Теке Караач" (Текето на черните брястове) вече се предполага, че е създаден в края на ІХ и началото на Х век и е обитаван до ХVІІІ век. За първи път Шкорпил обявява предположението, че ктитор на светата обител е свети княз Борис Покръстител на българите. Повод за това му дава откритият оловен печат, на който археологът разпознал лика на Михаил-Борис, както и старобългарски надписи. Хипотезата изглеждала вероятна заради огромната загриженост на княза за приобщаването на средновековния българин към тогавашната европейска култура. Показателно за неговите усилия са осеяната с манастири територия, привличането на Кирило-Методиевите ученици и техните последователи и широката просветителска дейност след покръстването в 865 г. Печатът на св. Михаил-Борис, княз на България (Лицето му е повредено от удар с копачка). Обозначени са нишките, чрез които печатът бил закрепен върху грамота или акт. Ето как описва местността Теке Караач Карел Шкорпил, когато я вижда за първи път: "Оставаме учудени от гледката, която се открива оттука. Под нас като на длан се гледа цялата варненска долина със светлото езеро, тъмното море и с града Варна. Разкошна местност! Тъкмо насреща, зад езерото, се намира под върха Джанавар старохристиянската светиня от времето на Константин Велики." (Виж пълния текст Печат на св. княз Борис I Х. и К. Шкорпил, бел.ред.) Едно от най-ценните открития досега при археологическите проучвания в местността Теке Караач край Варна е бронзов кръст от Х в. На него е изобразено разпятието на Иисус Христос, а от четирите страни на кръста по всяка вероятност са четиримата евангелисти, чийто изображения са доста изтрити. Разпятие Господне. Бронзов кръст от X в. от манастира в Теке Караач край Варна. Снимка в-к "Дневник" Разпятие Господне. Бронзов кръст от X в. от манастира в Теке Караач край Варна. Легенди За брястовете, които са кръстници на местността, има няколко предания. Едното е, че на текето дошли няколко дервиши. Те седнали до началото на намиращия се там избор. След като си починали, забили тоягите си в земята и заминали. От тях на мястото израснали брястовете. Има и друго поверие, запазено и до днес в християнското население. Икона на Св. Богородица хвръкнала и се заклещила между клоните на голям бряст. Събрали се вярващи от цялата околия, за да я занесат в града. Докарана била каруцата на един християнин. Сложили иконата в колата, но от тежестта й тя не могла да помръдне от мястото си. Опитали хората с друга кола. Случило се същото. Първите мъже на града се събрали, за да решат какво да направят. Повикали един млад и праведен турчин. Той дошъл с кола, в която били впрегнати млади волове. И чудото станало! Колата тръгнала към града. Много народ следвал шествието с благословение. Като колата спряла на едно широко празно място, това било знак, че иконата желаела да остане там. Именно там построили черквата "Св. Богородица (Панагия)". И до днес всяка година на 15 август, деня на Успение Богородично, в местността Караач теке се прави събор, посветен на Божията майка. Брънка от Варненската огърлица Интензивната археологическа работа по манастирския комплекс "Теке Караач" започва преди 12 години. Научен ръководител на разкопките е проф. д.и.н. Казимир Попконстантинов, директор на катедра "Археология" във Великотърновския университет "Св. Кирил и Методий". Негови заместници са н.с. д-р Валентин Плетньов, директор на Регионалния исторически музей - Варна, и гл.ас. д-р Росина Костова от ВТУ. Според проф. Попконстантинов, ако трябва да се говори за феномен в средновековната българска архитектура, комплексът, който се проучва, респектира с размерите и с плановата си схема. Тя няма паралел нито в българската, нито във византийската архитектура. Ученият смята, че с нейното изследване ще се изяснят редица въпроси, свързани с манастирската и с цялостната ни средновековна архитектура. Проф. Георгиос Веленис от Солунския университет "Аристотел" заявява, че не познава такава сграда нито в старобългарската, нито във византийската строителна традиция. С работата върху комплекса и изясняването на функциите на "Теке Караач" нещата стават още по- интересни. Манастирът се включва в т.нар. Варненска огърлица . В нея влизат Варненският некропол, Аладжа манастир, манастирът в село Равна, Провадийско. Предизвикателство за археологическия екип се оказва и откритият преди около 90 години оловен печат на свети княз Борис I. Той е от ранния вид печати, датиран от 899 г. Тогава князът напуска престола и се замонашва, предоставяйки престола на своя син Владимир Расате. Проучването на манастира започва в края на миналия век, някъде около 1899, със съвсем скромни средства. Идеята на Шкорпил за големи разкопки обаче не се осъществява, въпреки че тогавашното правителство на Стамболийски взема мерки за отчуждаване на тези земи - 3 лозя, които са били предоставени на варненското археологическо дружество за ползване за вечни времена. Архитектурата Последната експедиция успява да разкрие нови факти от историята на древния манастир. Разположен върху площ от почти 10 декара, той е една от най-големите сгради от времето на Първото българско царство. Ансамбълът е изграден на равна тераса по северния склон на Франгенското плато. Археолозите смятат, че той има връзка с няколко важни старобългарски селища и некрополи, които се намират в района на новите квартали на съвременна Варна и са разкопани. Проучванията показват, че манастирът е бил създаден по предварителен план. В центъра на обширен двор е издигната голяма катедрална църква от т.нар. атонски тип. Храмът притежава обемисти полукръгли ниши от север и юг, където при молитва се е събирало цялото монашеско братство. Сградата е украсена със стенописи и монументална каменна пластика. Край нея се развиват верижни помещения, строени с мекия и податлив на обработка варовиков камък бигор. Пред постройките са оформени портици в два реда, открити към просторния двор. Най-важна се оказва сграда с внушителните размери 35 на 10 метра. Вътрешността й е разчленена от напречни зидове на 12 симетрично разположени помещения. Масивните стени дават основание на учените да предположат, че сградата е била засводена и е имала втори етаж. През 2005 г. са разкрити два от рухналите сводове, което потвърждава хипотезата им. Както останалите помещения, постройката е изпълнена в т.нар. смесен градеж, познат от античната епоха - 3-4 реда тухли и 4-5 реда камъни последователни редове от тухли и камък. Проф. Попконстантинов посочва, че за такъв строеж са били необходими огромни средства. Подобна техника е била използвана и при строителството на Голямата базилика в Плиска - факт, който подсказва, че начинът на градеж не е изолиран и не е характерен само за античния период. Находките Подобно на манастира в Равна при разкопките са открити над 30 железни стилуси (писала) и множество бронзови закопчалки за книги. Казимир Попконстантинов е сигурен, че екипът му е попаднал на манастирския скрипториум. Той е с дължина от 40 метра и ширина 10 метра, разделен с големи коридори. Заедно с него в огромната сграда са се помещавали библиотеката и училището. Помещението бързо става тясно за мащабната просветителска дейност, извършвана в манастира. Тогава то е разширено на юг, като е добавена нова пристройка. Това е допълнително доказателство, че целта на строителите от втората половина на IХ в. е била да се изгради център за разпространение на новата вяра сред морето от езичници. Белег за интензивния живот в манастира е и откритата рисувана и релефна керамика от бяла глина. Част от съдовете са внос от Византия, а други са в стила на "преславската рисувана керамика" от края на IХ и началото на Х в. Разцветът неочаквано прекъсва в последните десетилетия на Х в. Първоначално учените работят по хипотезата за насилствено разрушение. По-късно се разбира, чe обителта е унищожена от свлачище - актуален проблем и до днес за Варненския край. По-късно в изоставените руини израства селище. Новите обитатели се нанасят направо във вътрешността или пък строят непретенциозни каменни жилища и землянки край тях. Следи от човешко присъствие се запазват чак до ХVI-ХVII в., когато хората окончателно напускат района на някога бляскавия манастир. Сега археолозите проучват все още горните пластове (ХIII-ХIV в.). Неотдавна бяха открити два нагръдни кръста и няколко монети, предимно от Второто българско царство, традиционна керамика, амфори, характерни за Х в., детски гроб. Както и в предишни години, при разкопките ще се стигне постепенно до най-дълбоките пластове от IХ в. - времето на княз Борис. Учените се надяват да стигнат до сгради-доказателства, които да потвърдят тезата им, че той е бил ктитор на манастира. Според археолозите обаче изненадите обикновено идват в последните дни от разкопките и все още не се знае какво ще се случи до техния край. Работата продължава. Но когато приключи, по всяка вероятност комплексът ще се превърне е една от най- впечатляващите туристически атракции у нас. Диана Иванова Вестник "Дневник", 19 април 2007 година http://www.pravoslavieto.com/manastiri/var...agach/index.htm

Поклон пред паметта на Васил Левски! Сайтове за Левски: Път, Епоха, Завети http://vlevski.pmg-sliven.com/ Личен бележник http://ziezi.net/belezhnik/index.html Писма и документи http://web.orbitel.bg/willow/levski/ Апостолът http://rodolubec.hit.bg/ Музей "Васил Левски" гр. Карлово http://www.vlevskimuseum-bg.org/lev-izkustvoto-izobr.php http://levskihistory.hit.bg/ Захари Стояновъ, 1883 Василъ Левски (Дяконътъ). Черти изъ живота му http://www.ilinden.info/zs/index.html Н. Кондарев. Васил Левски. Биография (Издателство на Бълг. Работническа Партия (Комунисти), София, 1946) http://www.ilinden.info/nk/index.html Представят документалното наследство на Левски http://bulgaria.actualno.com/news_284724.html

Степните миграции http://www.buildinghistory.org/distantpast/migration.shtml

The Peopling of Europe http://www.buildinghistory.org/distantpast/peoplingeurope.shtml

Във връзка с второто свидетелство за това, че името на Аллах било Тангри следва да се отбележи, че при алианите у нас едно от имената на Аллах е Танръ или Танри. http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%90%D0%BB%...%B2%D0%B8%D0%B8

За Мадарския конник има отделна тема, по която се изписаха 20 страници, там са обсъждани и стремето и други работи http://nauka.bg/forum/index.php?showtopic=7058 Това което ме интересува по темата е има ли открити някакви храмове на Тенгри и култа към него сред тюркските народи, храмове с архитектура и пр., защото поне аз до сега не съм чувал и срещал в литературата подобни.