проф. Добрев

1. Не е по моите думи, защото най-вероятно не сте разбрал поясненията ми чрез изразите "не е невероятно" и "с пълна сигурност". 2. Позволявате си да отричате съвсем арогантно-голословно, без да познавате дори и най-популярната литература: Alttürkische Felszeichnungen in Nordost-Anatolien Hermann Váry (Bochum) (Ural-Altaische Jahrbucher, Wiesbaden, XL, 1-2, 1968, 50-78) Als Mitglied des Lehrkörpers der Atatürk-Universität zu Erzurum war mir während der Jahre 1960-65 Gelegenheit zu Forschungsfahrten und Ausgrabungen im Nordosten Anatoliens gegeben. Dabei konnte ich im Herbst 1964 im Osten der Provinz Erzurum Zeugnisse aus dem Zeitalter der türkischen Landnahme auffinden, wie sie bisher in Anatolien noch nicht festgestellt worden waren. In einer Höhle fand ich die in den Fels gehauenen Tama von zwölf Oghusenstämmen, uigurische Sippenmarken, sowie alttürkische Schriftzeichen. Die Zeichen müssen im 12. oder 13. Jahrhundert dort angebracht worden sein. Damit sind sie ein wichtiges Dokument aus der Geschichte der großen Wanderung der Türkvölker bei der Besiedlung ihrer neuen Heimat [1]. Rande der Ebene, vereinigen sich, und fließen durch tiefe, höhlenreiche Schluchten nach Nordwesten dem Aras (Araxes) zu. Das Wetter bleibt hier auch im Hochsommer kühl. Sogar im August stehen die Wiesen und Weiden entlang der Gewässer in üppigem Grün, hält sich noch Eis in manchen Höhlen. Die Viehhändler der Provinz haben hier die ideale Sommerweide für ihre großen Herden. Als ein Ausläufer der Gebirgskette des Kazbil Dagi liegt der Karatas Tepe (2500 m) am Südostrande dieser Ebene. An seinem Fuße, in einem idyllischen, wasserreichen Talboden, hegt die «Cunni-Höhle». Sie hegt bei Kilometer 34,620 der im Bau befindlichen neuen Straßenführung von der Abzweigung Asagi-Söylemez nach dem Bezirksort Karayazi, vier Kilometer östlich des Dorfes Bayro. Auf Grund der Angaben historischer Itinerare kann geschlossen werden, daß ein alter Weg vom Vansee nach Erzurum hier die Wasserscheide zwischen dem östlichen Euphrat (Murat) und dem Araxes überquerte und sich in der Ebene mit einer Ost-West Verbindung kreuzte. 2. Um einen Geländepunkt als Wegmarkierung auszuweisen bzw. als Rast- und Weideplatz zu empfehlen. Über alttürkische Bestattungszeremonien, die sog. yo-Feiern, wird in byzantinischen Berichten des 6. Jahrhunderts (dort dochia), in den Orchon-Inschriften und von Mahmud al-Kasgari berichtet. Wir wissen, daß zu manchen yo-Feiern Angehörige vieler Stämme kamen, die nach der Beisetzung drei oder sieben Tage lang bewirtet wurden (Kasg. III, 143). Allerdings hat man in Sibirien und im Altai bei den Gedenksteinen kein Grab gefunden. Signes runiques protobulgares de Prestovatz (1), Pliska (2-4, 20, Madara (5-13), Kalougheritza (14-16), Preslav (18), Cheuseken (19), Kârki-jaba(21) Wir wissen aber, daß die alttürkischen Vöolker Mittelasiens höhlenkult und heilige Felsen kannten [11]. In den Höhlen von Madara, deren Bedeutung als Kultzentrum der türkischen Donaubulgaren feststeht, sind ebenfalls tama als Felszeichnungen angebracht. Ebenso in Pliska (der ersten Hauptstadt der Proto-Bulgaren), in Preslav (ihrer Haupstadt seit 893), sowie auf den Grabsteinen von Kârki-jaba [12]. Zurückkommend auf die Donaubulgaren muß die auffallende Tatsache erwähnt werden, daß die von ihnen hinterlassenen Tamas mit wenigen Ausnahmen alle das Symbol des Qayï-Volkes darstellen. MAVRODINOV [14] hat die «proto-bulgarischen Zeichen», die auf Felswänden und Grabsteinen, auf Keramik und Ziegeln vorkommen, auf Tafel 46 seines Buches zusammengestellt. Wir finden allein zwanzig Varianten des Qayï-Tama. (s. Tafel S. 57). Absicht zerstört wurde. Wir erkennen = a(ä) und mindestens zweimal = s. Beide Zeichen gibt es sowohl im alttürkischen Runenalphabet als auch in der Szekl-Schrift. Die transsylvanischen Szekler (in Siebenbürgen) behielten lange ihre hunnische Tradition bei und schrieben noch im 15. und 16. Jahrhundert auf Holzstäbe, wie ihre mutmaßlichen Vorfahren im Talas-Tal (Westturkestan). Die Verwandtschaft dieser altungarischen Kerbschrift mit den paläotürkischen Runen wird für möglich gehalten [24]. Es ist noch keine Untersuchung über die Entwicklung der alttürkischen Runenschrift und die Wege ihrer Ausbreitung angestellt worden. Zusammenhänge zwischen den Alphabeten der alten Ungarn, Pecenegen und Komanen werden nicht bezweifelt [31]. Mit diesen Alphabeten und besonders mit der Szekl-Schrift, haben die Zeichen der Talas-Kerbschrift große Ähnlichkeit [32]. Augenfällig aber ist ihr Unterschied zu den Schriftzeichen vom Orchon, Jenissei und Ostturkestan. ORKUN sagt [33] : «Diese, aus Westturkestan (Talas) stammenden Stabtexte zeigen große Ähnlichkeit mit den Szekel-Texten. So verstärkt sich die Vermutung, daß dieses Alphabet den Übergang vom Alphabet der West-Köktürken zum Szekl-Alphabet darstellt». Wir haben gesehen, daß die Runen der Cunni-Höhle mit der paläotürkischen Talas-Kerbschrift des 7./8. Jahrhunderts einerseits und mit der altungarischen Szekl-Schrift des 15./16. Jahrhunderts andererseits verglichen werden können. Diese wurden beide auf Holzstäbe geschrieben, eine Tatsache, die wegen des beträchtlichen räumlichen und zeitlichen Abstandes dieser Schriftanwendung Beachtung verdient. Von den beiden Inschriften in der Cunni-Höhle ist nur eine mit Gewißheit armenisch und zum Teil lesbar. Sie wurde in einer durchlaufenden Zeile angebracht, deren Ende zerstört ist. Herr Dr. PAUL JUNGMANN, Lehrbeauftragter für Armenisch an der Universität Bonn, dem ich folgende Übersetzung verdanke, hält eine Datierung der Inschrift in das 10. oder 11. Jahrhundert für möglich, so daß sie also noch aus der Zeit vor der Seldschukenherrschaft stammen könnte. Dennoch kann man sie auch in diesem Falle nicht als klassisch-armenisch bezeichnen. Sie ist in der Volkssprache Ramkoren verfasst. Die erste Hälfte der Zeile lautet T[ ]r A[stua]c o orme(c') = Herr, Gott, erbarme dich! (oder : ... erbarmte sich). Danach folgt wahrscheinlich ein Name, der sich nicht entziffern läßt, weil die Zeile hier zweimal zerstört ist. Die zweite Inschrift ist vierzeilig. Sie läuft von links nach rechts, wie ihre Zeilenanfänge auf gleicher Höhe beweisen. Obwohl fast die Hälfte der Schriftzeichen Ähnlichkeit mit Majuskeln der armenischen Schreibschrift aufweisen, kann die Inschrift deshalb noch nicht als armenisch angesehen werden. Die Vermutung, daß uns hier erstmalig jenes unbekannte alttranskaukasische Alphabet vorliegt, welches bis zum Jahre 400 im Gebrauch war, trage ich als meine eigene Ansicht vor. Lange vor der Bibelübersetzung des Hlg. Mesrop, durch die eine armenische Nationalschrift allgemein verbreitet wurde, gab es ein aus nur 29 Buchstaben bestehendes, nach semitischer Art konsonantisches Alphabet. Wie der Historiker Asolik (geb. 928) mitteilt, wurde es von Bischof Daniel, «dem Philosophen der Syrer», erfunden. Der Hlg. Mesrop verbesserte lediglich dieses Alphabet durch Hinzufügung von sieben Vokalen « nach dem Muster der griechischen Schrift» [53]. Eine Anwendung des vor-mesropischen Alphabets ist bisher nicht gefunden worden, seine Schriftzeichen sind unbekannt. Der armenische Historiker Moses von Chorene (5. Jh.) sagt, daß man früher in einigen Gegenden Armeniens mit griechischen, in anderen mit «assyrischen» Buchstaben geschrieben habe [54]. Der größte Teil Armeniens unterstand damals der persisch-sassanidischen Oberherrschaft, weshalb man sich in Verwaltung und Handel der vom Aramäischen abstammenden Pehlevi-Schrift zu bedienen hatte, Die Sprache des Gottesdienstes war syrisch, die Kultsprache der griechischen Mutterkirche verboten, um den hellenistischen Geist zu unterdrücken. Schon TAYLOR [54] glaubte, daß Mesrop eine in Ostarmenien vorher gebräuchliche Altform des unregelmäßigen, kursiven Pehlevi in eine geometrische Unzialschrift verwandelt hat. Diese Altform müsse ähnlich der Kharosthi-Schrift gewesen sein, welche wie Pehlevi auf einen aramäischen Schrifttypus zurückgehe. Kharosthi wurde vom 5. Jh. v.Chr. bis zum 3. Jh. n.Chr. in Nordwestindien und Baktrien gebraucht. Die räumliche Entfernung von Armenien ist beträchtlich. Es scheint aber tatsächlich fast die Hälfte der Buchstaben unserer Cunni-Inschrift dem Kharosthi-Alphabet unverändert entnommen zu sein. Ich halte daher die beiden Schriftsysteme für periphere Regionalformen eines sehr frühen Pehlevi-Duktus. Bei einer zukünftigen Untersuchung unserer Inschrift aus der Cunni-Höhle wird auch zu beachten sein, daß sie in vielen ihrer Zeichen Ähnlichkeit mit der Schreibschrift des georgischen Mhedruli aufweist, das sich ja offensichtlich aus den Minuskeln der älteren Hutsuri-Schrift entwickelt hat. F. ALTHEIM glaubt, daß das Armazi-Alphabet um 300 n.Chr. von den Kaukasushunnen übernommen wurde und daß es auch die am Hofe Attilas gebräuchliche Schrift gewesen ist. Nach seiner Ansicht waren es die Hunnen, die daraus die protobulgarischen und auch die alttürkischen Runen vom Orchon und Jenissei geschaffen haben, was er in einer Schrifttabelle demonstriert [61]. In diesem Zusammenhange sei ein in Ungarn gefundenes, spätavarenzeitliches Tongefäß (Höhe 14,7 cm) erwähnt. Es ist mit eingekämmten, umlaufenden Wellenlinien verziert, und auf seinem Boden zeigt es, ca. 5 cm groß im Relief, jene Szekler Rune , die wir eingangs besprochen haben. Dieser Typus der avarenzeitlichen Keramik mit Wellenlinienverzierung und Bodenstempel tritt in Ungarn seit der Mitte des 7. Jahrhunderts n.Chr. auf, und zwar ausschließlich entlang der beiden Donauufer [76]. Der chinesische Gesandte Tschang K'ien, der sich 126 v.Chr. im Auftrage des Kaisers Wu-ti vergeblich bemühte, Choresmien zu einem Bündnis gegen die Hunnen zu bewegen, sowie die Annalen der frühen Han-Dynastie zeugen von dem großen, aus fünf Fürstentümern bestehenden Reiche K'ang-kü. Der Name « v rezm» jedoch ist in keiner chinesischen Quelle zu finden. Andererseits kennen die griechisch-römischen Quellen kein K'ang-kü. Damit wird die Identität der beiden Namen bewiesen. Das Reich muß sich in den Jahrhunderten um die Zeitwende bis zum Ural und bis zum Kaukasus ausgedehnt haben. Noch in den Annalen der T'ang-Dynastie (7.-10. Jahrhundert) wird dieses Land «K'ang» erwähnt. Vielleicht kann man dazu auch das in georgischen und armenischen Chroniken oft genannte Gebiet Kang-ark[78] im Bogen der oberen Kura, dessen Bewohner als Fremdvolk gelten, stellen. Die Choresmier gehörten wohl jener Völkergruppe der ostjapheti tischen Steppenbauern des iranischen Hochlandes an, denen auch die Subaräer bzw. Hurriter zuzurechnen sind [80]. Die materiellen Kulturen Choresmiens weisen starke Bindungen zu Kasachstan und Südsibirien auf, so zur Afanassjewa-Kultur des 3. Jahrtausends und zur bronzezeitlichen Andronowa-Kultur des 2. Jahrtausends. Es wird jedoch mit fortschreitender Erforschung deutlicher, daß dem Aralsee-Gebiet dabei die Rolle des Vermittlers von Süd nach Nord zukommt [81]. Das Auftreten von typisch choresmischer Keramik zusammen mit sel-dschukischer Ware ist bei der bedeutenden Bolle, die Choresmien für die Entfaltung der frühmittelalterlichen Oghusenmacht und damit des Seldschukenreiches gespielt hat, keineswegs verwunderlich. Auch das Vorkommen dieser gemischten Keramik in Nordost-Anatohen findet seine Erklärung. Mit einiger Sicherheit lassen sich die in der Cunni-Höhle (Erzurum) und auf der Karatas-Alm (Sivas) gefundenen, oghusischen tama in das 12. Jahrhundert datieren [87]. Im Hinblick auf die begrenzten Kommunikationsmittel jener Zeit ist die überraschende Ähnlichkeit der von uns gefundenen Zeichen mit den von Mahmud al-Kasgari überlieferten Symbolen der Hauptbeweis. Die alttürkischen Runenzeichen stehen vermutlich räumlich und zeitlich zwischen den Alphabeten von Talas und von Szekl. [88] Aus vorher dargelegten Gründen kämen für ihre Anbringung Komanen in Frage.

Аз бих казал, че е задължително да се прави разлика между мотиви за написване на статията в началото и обобщително заключение в края, където нещата са от ясни по-ясни и това е въпрос на елементарна научна култура! Моята забележка в случая е тази, че това не може да бъдат сармати, а алани: Мотивите за търсене на паралели на комплекса признаци, характеризиращи ранносредновековните некрополи именно сред племената от ираноезичната общност, са няколко. 1. Изследванията на проф. В. Бешевлиев [3] върху личните имена на управляващата върхушка дават убедителни аргументи за ирански анклави сред нея. 2. Многото въпроси, които поражда тюркската принадлежност на целия прабългарски масив, участвал във формирането на държавата. Изключително редки са на разглежданата територия находките на трупоизгаряния, характерни за тюрките, а идентифицирането им на базата на антропологически данни е затруднено от липсата на изследвания в тази насока... В заключение можем да посочим, че въпреки белите полета в географията на проблема, които пречат да се изгради цялостна генеалогична линия за развитието от племената от сарматската общност и да се очертае картината на тяхното движение и контакти, тезата за анклави с ираноезичен произход сред прабългарите от Първото царство намира потвърждение в наблюденията, направени по-горе.

При написването на книгата аз издирвам и въвеждам в научно обращение достатъчно голям брой нови научни факти, все още неизвестни на българската Историография. Наред с това, изобщо не е нужно да се богохулства, защото креационизмът в случая не е моя лична функция, а на научната теория, която аз изграждам: Иван Добрев, Българите за руския народ, държава и култура. София, 2011. Взета и разгледана от теоретико-методологическа гледна точка или което е същото - на метатеоретично равнище, тъкмо тази разновидност на субективно-индивидуалната, собствено и главно историографска по съдържание, вид и характер научноизследователска дейност по разработването на настоящата студия се очертава ни повече, ни по-малко като изграждане докрай и напълно на една съвсем нова и различна от досегашните, вътрешно единна и последователно-непротиворечива цялостно-завършена научна теория на проблема под формата и във вида на една изключително сложна, поликомпонентно-многослойна йерархична понятийно-категориална структура. Тази нова теория на проблема трябва непременно и във всички случаи да реализира не само и толкова собствено експликативно-дескриптивната, но и евристико-прогностичната си функция, т.е. да обяснява и описва въпросната локално-темпорална ситуация едновременно и като цяло, но и в детайли с оглед на всеки неин отделен компонент, не само синтезирайки и интегрирайки в себе си по различно-нов ред и начин всичките достъпно-налични научни факти, но и откривайки и даже и генерирайки и експлицирайки на съответното им място и време и по хоризонталата, и по вертикалата и съвсем нови и неизвестни досега научни факти, така че в края на краищата към доказателната сила и на цялото, и на всеки отделен компонент сам за себе си и поотделно да се прибави още и доказателната сила на тези новооткрити, генерирани и експлицирани научни факти.

За да се отговори тук на езиков въпрос, той трябва да е формулиран над един праг на минимално-достатъчно познаване или владеене не само на фактологията, но и на методологията на Лингвистиката. Нахвърляните под този праг, логически несвързани, фактологически пълни с грешки и методологически несъобразени изречения не може да бъдат предмет на интерес от страна на нито един лингвист и са единствено за псевдоинтелектуална консумация на техния автор и на неговите клакьори, които също така разбират от лингвистика толкова, колкото и самият автор.

Отговорът ви се гради на основата на следните презумптивни основни положения: 1. Специалистите от Института по криминалистика на МВР не са компетентни нито по симптомите на смъртта на Атила, нито по хемотоксичните отрови. 2. Евентуално използваната в случая отрова е хемотоксична и не може да бъде никаква друга, например, някакъв непознат на съвременната медицина вид. 3. Съвременната медицина дотолкова е изучила, описала и познава използваните през Късната Античност и Ранното Средновековие хемотоксични отрови, че е направо изключена възможността за тяхното орално приемане. 4. И Крум, подобно на всички останали владетели, е особено предпазлив в това отношение, без изобщо изглежда да знаете и да си давате сметка за неговата малка слабост към пировете със славянските вождове, на които всички подред пият вино направо от черепа на Никифор. 5. И обикновеният белодробен кръвоизлив е съпроводен от обилно кръвотечение през устата, носа и ушите и само първобитно-примитивното ниво на тогавашната медицина е причината да не бъдат спасени нито Атила, нито пък Крум. 6. Ползваната от вас литература дава напълно задоволителен отговор на проблема и всякакви коментари тук са напълно излишни. 7. Подобни случаи са монопол на медицината и те нямат каквито и да е историографски проекции, които да дават повод или да налагат и съответните историографски интерпретации. Смея да се надявам, че съм напълно ясен по отношение на това доколко мога да бъда доволен от подобен отговор.

За мене лично проблемът сравнително отдавна вече е пределно ясен: http://nauka.bg/forum/index.php?showtopic=7838&st=3120#entry178381 - #3137 - проф. Добрев

За мене лично проблемът сравнително отдавна вече е пределно ясен, защото чисто и просто, с една и съща отрова, най-вероятно китайска по произход, поради много сериозно-основателни, но все пак техни си причини, ромеите отравят още един велик прабългарски хан и то, разбира се, отново чрез «незнайната и невидима» ръка на свои: Крум: Материал из Википедии - свободной энциклопедии Крум (Крум Грозный, болг. Крум Страшни) - хан болгар (802-814) Смерть хана Крума Хан Крум умер при странных обстоятельствах. Согласно источникам, из его рта, ушей и ноздрей потекли реки крови, а согласно одному из них, он был убит «неведомой рукой». За его недолгое правление, он совершил несравненные для его предшественников и последующих правителей дела. В результате краха Аварского каганата и войн с Византией, он увеличил вдвое территорию Болгарского ханства. Покорённые авары приняли его в качестве правителя, вероятно из-за близких родственных связей авар и протоболгар. В отличие от авар, покорённых франками, они не затеяли мятежей. В 811 году он спас Болгарию от уничтожения Византией. В 811и 813 годах он практически уничтожил военную мощь Византийской империи и подошёл вплотную к её столице, взяв все крепости на подступах к её европейской части. В 813 начал грандиозную, по масштабности подготовки, кампанию по взятию Константинополя, что не удалось ни одному болгарскому правителю. В результате его победоносных войн Болгария, старавшаяся в основном сохранять свою территорию и не водившая крупную экспансионистскую политику, вдруг оказалась на пороге крушения Византийской империи. Взятие одного из самых защищенных в мире городов и центров средневековой цивилизации имело большое значение. Современники Крума явно не были готовы к таким грандиозным поворотам событий. Иван Добрев, Златното съкровище на българските ханове от Атила до Симеон. София, 2005 Ето защо, тъкмо по повод смъртта на българския хан Атила, трябва да напомним, че именно византийските извори и по специално Приск съобщава за намерението и опита на византийския император Теодосий (408-450) да го убие, като подкупи неговия приближен Едекон, който безспорно пореден опит за най-подло убийство този път не успява, което обаче ни най-малко не означава, че успешен няма да се окаже следващият, както и най-вероятно става и то с помощта на потайното оръжие отровата, резултатът от действието на която впоследствие и вече може да се тълкува и представя всячески, включително и като убийство по време на сън от страна на току-що ощастливената да стане жена на най-великия от всички мъже по целия Свят, красавица Илдико, каквато много малко вероятна според нас хипотеза римските хронисти изобщо не закъсняват да лансират много скоро, само един век след смъртта на Хана [вж. Thompson 1948, 151]. Впрочем според криминалиста, с когото се консултирахме, има източни по произход отрови, в това число и китайски, които блокират дихателната система, докато сърдечно-съдовата система продължава да функционира и белият и черният дроб са първите органи, които не издържат на огромния натиск, кръвоносните съдове се пръскат и през носа, устата и ушите, разбира се, бликва кръв, също като при Атила!?...

Вие очевидно не сте си направили труда да се запознаете най-малкото с научно-автобиографичната ми бележка на личния ми сайт, за да си направите извода, че въобще не е възможно да не зная доста подробно тази част на Турция и на съседните й държави, още повече като се има предвид и това, че през последните няколко години чета и лекциите в Пловдивския Университет по Странознание на Турция. Не си правите също така и труда да вникнете в това, което аз пиша, и затова с много произволно-субективно съчинената от вас карта ми приписвате неща, които лично аз никога и никъде не съм писал!

Колегата славист проф. Иван Добрев открива много сериозни податки за присъствието на прабългари в тази област: Нови вести за прабългарите в панегеричната литература. – Старобългарска литература, кн. 11, 1982. От друга страна на територията на дн. Североизточна Турция са открити рунически прабългарски надписи, именно което ме кара да използвам и израза "не е невероятно", но нищо повече от това.

Благодаря за много вярната и точна конкретизация, само с тази според мене корекция, че те не бягат, а съвсем спокойно, организирано и целенасочено се изнасят към по-благоприятни и подходящи за техния бит и поминък земи. В изворите няма нито едно сведение за въоръжен сблъсък между българи и хазари, а хазарите чисто и просто постепенно-бавно ги изтласкват и заемат техните пасища, с което принуждават българите да търсят такива в един общо взето сравнително добре познат ландшафт още от времето на Западно-Хунската империя на хан Атила.

През Късната Античност и Ранното Средновековие държавите на народите номади са военно-племенни конфедерации, границите на които преминават там, където е външната граница на намиращите се по краищата племена конфедерати. При номадите скотовъди земята е собственост на рода и всеки род си пасе добитъка върху точно определена и дори обозначена територия, като несанкционираното преминаване върху земята на съседния род е повод и причина за сравнително сериозни конфликти и дори и сблъсъци. Тук в случая с Аракс и др. аз цитирам слависта проф. Иван Добрев, като специално отбелязвам, че не е невероятно границата да достига и до там, но веднага след това пиша, че "с пълна сигурност" тя достига до Каспийско море, податките за което не са никак малко, т.е. това е моето виждане по въпроса. При това положение и при общо взето изключително ниската плътност на населението през тази епоха и по тези земи, въпросните държави остават нещо като анклав в рамките на Стара Велика България, но въпреки това населението на всяка една от държавите е на необходимото и достатъчно разстояние от съседите.

Няма, разбира се, защото Ресавски поставя въпроса за аварите срещу българите и аз му отговарям само по този въпрос!

Българите се освобождават от аварския васалитет през 634-640 г.: Иван Добрев, Българите за руския народ, държава и култура. София, 2011 Границите на Стара Велика България не са между Дон и Буг или Дунав в по-добрия случай (А. Róna-Tas), а те се простират най-вероятно от горното течение на Ефрат, Аракс и Чорух (Ив. Добрев), но с пълна сигурност от Каспийско море до р. Днепър (J. Marquart), без да е изключено след войната с аварите около 635 г. да достигат и до Карпатите (В. Бешевлиев)... Ὑπὸ δὲ τὸν αὐτὸν καιρὸν ἐπανέστη Κούβρατος ὁ ἀνεψιὸς Ὀργανᾶ ὁ τῶν Οὐνογουνδούρων κύριος τῷ τῶν Ἀβάρων χαγάνῳ, καὶ ὃν εἶχε παρ' αὐτοῦ λαὸν περιυβρίσας ἐξεδίωξε τῆς οἰκείας γῆς. Διαπρεσβεύεται δὲ πρὸς Ἡράκλειον καὶ σπένδεται εἰρήνην μετ' αὐτοῦ, ἥνπερ ἐφύλαξαν μέχρι τέλους τῆς ἑαυτῶν ζωῆς· δῶρά τε γὰρ αὐτῷ ἔπεμψε καὶ τῇ τοῦ πατρικίου ἀξίᾳ ἐτίμησεν (Nicéph-Hér). По същото време се надигнал Кубрат, племенникът на Органас, господарят на уногундурите, срещу хагана на аварите и войската, която той имал от него, след като постъпил много зле с нея, изгонил я от собствената си земя. Па изпраща посланници при Хераклий и сключва с него мир, който запазили до края на живота им. Че и императорът му изпратил дарове и го почел със сана патриций (превод на акад. В. Бешевлиев). О становлении Куврата, об его противостоянии аварам и победе над ними пишет патриарх Никифор. По его данным в 634-640-х годах Куврат “восстал против кагана аваров и, подвергнув оскорблениям, изгнал из своих земель бывший при нем от хагана народ. А к Ираклию Куврат посылает посольство и заключает с ним мир, который они хранили до конца своей жизни [В ответ Ираклий] послал ему дары и удостоил его сана патрикия” (З. Львова). Точно това най-позорно прогонване между впрочем ромеите не пропускат случая да му го припомнят на аварския хаган малко по-късно в лагера му край Анхиало, от минералните бани на който съумяват да се възползват най-вече жените му: Ромеи полагали, каган, что ты чтишь родных богов, клятвы дружбы, общую хлеб-соль, что стыдишься ты изменить слову, скрепленному рукопожатием, что никогда не отказываешься ты от заключенных договоров и не отвергаешь скрижаль с записью мира; они думали, что, кроме всего этого, ты помнишь о многих дарах императора, о щедрости ромеев, что ты никогда не забудешь о благодеяниях твоим предкам и оказанном им гостеприимстве, - только это выражение и можно употребить; что ты не потерпишь, чтобы кто-либо другой из твоих подчиненных наносил обиды ромеям (Симокат).

Коалиционната българо-гръцка война срещу персите е в рамките на 622-628 г. и тогава българите са васали на западните тюркути, а историята с аварите е още по-късна: Иван Добрев, Българите за руския народ, държава и култура. София, 2011 Наследявайки след смъртта му вуйчо си съгласно традиционното за прабългарите право на левирата, хан Кубрат обединява и застава начело на голяма група прабългарски племена с център Вътрешен Кавказ, а през 630-632 г. ръководи лично националноосвободителното движение на кавказските българи и отхвърля игото на западните тюркути, които и прогонва от Кавказ.

Прабългаристиката/Болгаристиката има за предмет на изследване множеството по-общи или по-частни аспекти, страни, черти и особености на частично иранизираните прабългари/болгари, които са тюрки по произход и етническа принадлежност. Именно поради това Прабългаристиката е много важен дял от Диахронната/Историческата Тюркология. По силата тъкмо на тази си връзка книгата ми се ситуира по принцип в Тюркологията, но в Прабългаристиката в частност.

По време на въпросната война Кубрат не е хан и доколкото е от царски/хански род, то съвсем нормално е да се титулова като княз! Прабългарите са първите кръстоносци на Света, защото благодарение на тях похитеният преди това Кръст Господен е върнат на мястото му! Каква щеше да бъде историческата съдба и развитие на Християнството без него, щеше ли то да бъде това, което е сега? А какви и кои точно са заслугите и приносите за Християнството на по-следващите кръстоносци, ако изобщо има такива, в което лично аз много се съмнявам!!!

Може ли научната публикация?

Благодаря и за двете!

984 на формат 70/100/16, но защо?

Благодаря най-сърдечно, от края на следващата седмица по Хеликон и Пингвини.

Благодаря Ви най-сърдечно, много мило!

Никакви догми и никакъв застой на етапа на въпросната епоха, защото през последните десетина години специално Лингвопрабългаристиката откри, проанализира и описа толкова много нов конкретно-емпиричен материал, колкото не е откриван и описван през целия предходен период от нейното развитие. Наред с това и на теоретико-методологическо ниво, в отечествената Прабългаристика вече са изцяло-експлицитно формулирани достатъчно на брой основни положения с най-разнообразен вид и характер и на различни нива на обобщение. Конкретно по въпроса за етнолингвистичната принадлежност на прабългарите, като пределно обектно-адекватни и методологически най-коректно-последователни и съобразени следва да се приемат следните обобщителни заключения: По силата на нейния подход и метод, за Историографията е все едно дали прабългарите са тюрки, иранци, пък дори и папуаси. Или казано строго научно, етничната принадлежност на прабългарите е историографски ирелевантна. Проучвайки и описвайки например Светото Кръщение на българите, Историографията се интересува не от тяхната генеалогия като народ, а от причините и повода, условията, целите и задачите, методите и средствата, крайните резултати и последици на това кръщение не само във вътрешен, но и в международен краткосрочен и дългосрочен план. Изразявайки се лингвистически, трябва да кажем, че при осъществяването на тези свои цели и задачи Историографията винаги и непременно си остава вътре в границите на синхронния срез, в рамките на който протича самото това събитие, без да е налице каквато и да е необходимост да се само-екстраполира в синхронния срез на произхода на народа субект на същото това събитие, който във всички случаи е отдалечен най-малкото на няколко хилядолетия преди това. Преекспонирайки проблема за произхода на прабългарите, някои български историци, но още повече псевдоисторици с доста съмнителен генезис и мотиви, правят много лоша услуга на Българската Наука, а от тук и на България, първо, и второ, много непочтено и нелигитимно трупат на тази основа не само морални, но и материални дивиденти. Етническата атрибуция на дадена общност или нейната идентификация като народност, по принцип се прави на основата и с помощта на вътрешно-неделимо свързан, цялостно-единен комплекс от неимоверно голям брой признаци, съдържанието на които отразява основно-главните съществени черти и белези на нейния произход, прародина, географско разпространение, антропология, език, социално-политическа организация, материална и духовна култура и др. От вътрешно-научна гледна точка и вън или независимо от функцията им на идентификационно-диференциращи, въпросните признаци не са нищо повече от научни факти, в съдържателната страна на които са синтезирани и закрепени, прекараните многократно през горещата реторта на научния анализ-синтез на прабългаристичното научно познание всички без изключение достъпно-налични исторически, лингвистически, епиграфски, палеографски, археологически, антропологически, етнографски, етногеографски и други сведения и данни. Етнолингвистичната принадлежност и произход на прабългарите се характеризира с различни диагностико-оперативни стойности за отделните дялове или научни дисциплини на Прабългаристиката - по-големи примерно за лингвистиката и по-малки, да кажем, за етнографията, като за всяка една от дисциплините тези стойности се повишават с приближаването към изходната точка на етно-лингвогенезата и обратното. Науката е единствената форма на натрупване, съществуване и функциониране на този комплекс и понеже не толкова отечествената, колкото световната наука Прабългаристика вече е достатъчно развита, нейният комплекс включва и съдържа, ако не безкрайно голям, то поне достатъчен брой от такива признаци, за да се осъществи етническата атрибуция на прабългарите, което всъщност е и направено много отдавна. Всякакви опити за повторно завръщане и поставяне на този въпрос са нищо повече от най-откровена демонстрация и на лоша фактологическа осведоменост, и на абсолютна теоретико-методологическа немощ. Иван Добрев, Българите за руския народ, държава и култура. София, 2011 Ето защо и Симеон нарежда Именникът да бъде преведен и включен в неговия сборник. Всичко това много вярно и точно го забелязва още и акад. Геннадий Литаврин: Чувство патриотизма и войнской солидарности было свойственно болгарам и до принятия ими крещения, и после него. Недаром полководцы Империи ставили в бою наемников-язычников (в том числе болгар) вместе, зная об их взаимной воинской выручке. О прославлении предков язычников говорят и протоболгарские надписи, и переведенный при «християннейшем» Симеоне «Именник болгарских ханов». Согласно «Сказанию о железном кресте», Господь помагает не только ревностным христианам, но и всем взывающим к нему. Болгарские женщины добровольно участвовали в обороне язычником Святославом Дристры от христианнейших византийцев [Христианство 2002, 163]. Сред множеството предположения за произхода на Именника особено внимание заслужава виждането на акад. В. Бешевлиев [1961]. Според него Именникът е съставен направо в ръкопис на старобългарски език по времето на цар Симеон по образец на византийски хронологически таблици и библейските книги на царете [1-8]. В този ред на мисли няма как да не се цитира тук и едно изключително некомпетентно и даже направо неграмотно мнение за Именника, особено пък за личните и календарно-цикловите имена в него:... Никак не е изключено превода и записването на тази първа толкова важна и ценна българска хроника от прабългарски на славянобългарски език да е направил самият презвитер, но много по-вероятно според нас този превод и записване да са на черноризец Тудор Доксов. Тудор Доксов и по това време все още помни и знае наизуст генеалогията главно на прабългарските ханове от рода Дуло, от който род всъщност е и самият той. Традицията между впрочем при прабългарите тюрки от Дунавска и Волжска България да се помни и знае наизуст генеалогията на рода и до днес е жива при някои от тюркските народи, например при казахите. Тя заема водещо-централно място в тяхната народопсихология, защото доказва и показва колко древен е родът, към който принадлежи съответното лице. А това е още по-важно и значимо, когато родът на дадена историческа личност е и владетелски. Именно това много държи да подчертае и покаже на ромеите и Симеон в противовес на това, че техните императори обикновено са хора без род и потекло и въпреки това си позволяват да не признават неговата царска титла: С высокой степенью достоверности можно сказать, что в Булгарии при эмирах находились летописцы, которые писали деяния не только правящих в то время эмиров, но и их предков, ибо родословные в престолонаследовании были очень важны - они доказывали легитимность правящих монархов. Кроме того, было в традиции даже простых булгар знать своих предков до девятого колена (Р. Бариев). Безспорното свидетелство и доказателство за това, че именно черноризец Тудор превежда от прабългарски на български език Именника и го и записва в Симеоновия Сборник е фактът, че тъкмо той по него време все още продължава да знае и да си служи с прабългарския календар, видно от добре известната му приписка от 907 г. за масовото кръщение на българите от княз Борис: Този пък Борис покръсти българите в г. Куче, м. Пети (Ив. Добрев). Между впрочем тъкмо тази приписка е повод за О. Мудрак [2009], за да демонстрира абсолютното си невежество относно прабългарския език изобщо и календарно-цикловите имена в Именника на Българските Ханове в частност, пък даже и относно българската история:... Всичко това най-напред и от една страна най-недвусмислено и напълно определено показва и доказва също така, че самият презвитер Григорий е прабългарин по произход, както и самият Симеон, а след това и от друга страна в един по-широк план и поради това, че прабългари по произход са още най-малкото св. Климент Охридски, черноризец Докс, брат на княз Борис и чичо на Симеон, както и неговият син черноризец Тудор Доксов, то съвсем очевидно-безспорно основата и ядрото на Преславската Книжовна Школа се полага и образува от книжовни дейци не със славянски, а тъкмо с прабългарски произход. Това поколение прабългари все още не е напълно и докрай славянизирано, най-малкото видно от това, че те не само знаят и помнят прабългарските предания и легенди, но и продължават да владеят и използват в една напълно задоволителна степен и самия прабългарски език и то не само устно, но и писмено. Именно поради това те съумяват и успяват и да допълнят и обогатят възприетата и използвана тъкмо от тях за първи път гръцка азбука с недостигащите за славянобългарския език прабългарски рунически букви, с които започват да обозначават и характерно-специфичните за този втори, но все пак нéроден за тях език, звукове. Korica.pdf

Благодаря Ви! Втората етимология е фонетически невъзможна, а първата е направо глупаво-смешна. Според мене в основата на това прозвище на Атила лежи праб. бедек "голям" и куз "река", т.е. Голямата Река. Така най-вероятно нарича Волга някое от прабългарските племена в Западнохунската Империя на хан Атила. Тази етимология се потвърждава и от това, че Атила кръщава най-големия си син Денгирчик, което е от тъждественото по форма умалително съществително име със значение "малка река".

Атли е друго едно прозвище на Атила и то има за генетична основа праб. атли "конник".

В Унгария има ли публикувана етимология на името Бендегуз?