проф. Добрев

Няма такава връзка, защото това са две отделни думи и по форма, и по семантика.

По-скоро трябва да се има предвид Остромировото Евангелие, което никак не е случайно: Иван Добрев, Българите за руския народ, държава и култура (под печат) Не по-малко куриозно-противоречиво, но не повече обектно-адекватно тук е и мнението на големия руски езиковед акад. В. Виноградов [2010], който за най-голям срам на всички минали, настоящи и бъдещи руски езиковеди, очевидно не знаейки, че протографът на Остромировото Евангелие например не е преведен и изписан в Русия, а в България, направо отрича най-голословно-категорично българите да имат какъвто и да е принос за началото на руската книжнина и култура и то пред признавания и от него, макар и в един доста колебливо-приблизителен план, очевидно-неопровержим факт, че “язык и графика древнейших русских рукописей свидетельствуют о сильном культурном влиянии Болгарии на русскую письменность XI-XII вв.” и че “подавляющее большинство литературных памятников, сохранившихся от Руси киевского периода, отражает византийско-болгарское влияние”... Истината, великата истина по въпроса обаче е съвсем друга и нея в един глас я прогласяват и българи, и руси: «Остромирово Евангелие» - это первая, дошедшая до нас, рукописная книга нашего государства. Свое название памятник получил по имени новгородского посадника Остромира, дальнего родственника князя Изяслава, который был сыном киевского князя Ярослава. Остромир являлся высшим должностным лицом Новгорода. В последствии он принял крещение и получил христианское имя Иосиф. Основной текст «Остромирова Евангелия» выполнен одним стилем и одним почерком, то есть почерком писца-каллиграфа диакона Григория. Именно он выбирал для книги высокосортный, белый и тонкий, пергамент, именно он определял пропорции полей и текста, размера и рисунка букв единственного тогда письма - устава. Но первые 23 страницы написаны в совершенно ином стиле. Однозначного объяснения этому пока нет. Именно первые страницы являются более характерными для русской разговорной речи, нежели вся книга, которая более выдержана в рамках церковнославянского языка. Но она интересна тем, что является первой восточнославянской рукописью, то есть в ней хорошо заметно влияние русского разговорного языка на церковнославянский [Остромирово Евангелие 2009, 1-6]. ...напомню про результаты такого изучения, напр. текста Остромирова евангелия, выяснение оригинала коего указало на путь происхождения самого текста списка, именно: ближайшим оригиналом Остр. ев. послужил северо-восточной болгарский текст не моложе Х в., довольно точно переданный русским переписчиком [Сперанский 1928, 517]. Остромирово евангелие из всех памятников ранней русской письменности, по мнению большинства исследователей, удержало в наибольшей чистоте особенности болгарского протографа. Помимо портретов евангелистов, евангелие открывалось большой роскошной заставкой византийского стиля и в составе имелось более двухсот больших инициалов, орнаментальный мотив которых ни разу не повторился. Характер их зооморфной орнаментики обнаруживает, по мнению ряда исследователей, связи с восточнохристианскими и болгарскими рукописями. Так, по мнению В. Лазарева, «Малая Азия и в частности Каппадокия являлись теми художественными центрами, где впервые получил развитие зооморфический инициал, позднее усвоенный в орнаментике болгарских и русских рукописей [Подобедова 1982, 225-234]. Това е един от най-старите паметници на руската писменост. Евангелието е преписано от старобългарски оригинал, произхождащ от североизточните български предели, и то не по-нов от Х в. Редицата езикови особености на паметника потвърждават по неоспорим начин мисълта за българската принадлежност на оригинала, от който е направен преписът. Досегашните издатели и изследвачи недвусмислено също потвърждават неговата българска основа. В синаксара под 14 февруари е отбелязана паметта на Кирил Философ, а под 8 януари – паметта на Григорий, епископ в Мизия. Явно е, че сведенията за тези наши светци руският книжовник е взел от български извори [Куев 1986, 15-16]. Вряд ли следует отрицать тот важный и непреложный факт, что текст Остромирова евангелия восходить к древнеболгарскому оригиналу, хотя и отделен от него рядом промежуточных списков. Есть основания полагать, что орнаментальный декор рукописи, не является воспроизведением художественного убранства реконструируемого на основе изучения русского иллюминованного кодекса 1056-1057 гг. болгарского оригинала времени царя Симеона (897-927): он может восходить лишь к оформлению одного из промежуточных списков, возможно, современных крещению Руси, но едва ли более ранних [Пуцко 1988, 67].

Тук изписаните на арабица думи нямат нищо общо с думата хамбар.

Още преди 5 в.пр.н.е. праславянският език се разделя на западен и източен клон, а към началото на Н.Е. последният се дели на собствено източен и южен клон. Към 5 в. в последния вече са обособени източнославянските, българските диалекти и езици, и западнославянските, сръбските диалекти и езици.

Това са трите основни приоритета, които произтичат и се изискват и задават по един напълно органично-императивен път и начин от достигнатото ниво на развитие на съвременната Прабългаристика и които съответно и осигуряват нейното развитие за в бъдеще. Не виждам тук някакви особени трудности, защото в общи линии са добре известни както "по-старите", така и "най-новите" изследователи, в публикациите на които всеки отделен проблем си е достатъчно ясно и добре формулиран, структуриран и представен в неговото историческо развитие, стига желаещият да прочете нещо от тази област да е в състояние да отграничава науката от псевдонауката.

И как така тримата професори рецензенти, специализираният научен съвет по езикознание от 20-25 професори и доценти, а и филологическата подкомисия на ВАК от 12-тина професори и доценти не ги видяха всичките тези "предположения", а вие изведнъж ги открихте едва сега? Очевидно имате паранормални способности!? Така както сте безлично-анонимен, много ви е лесно да слагате кръст на трудовете на най-добрите имена от отечествената Прабългаристика! Но направете го да видим в научни публикации, дано да имате поне една такава! Определяйки ме като пациент на 4-ти км, дори не сте си направил труда да видите, че този принцип не е мое откритие, а на най-квалифицирано-компетентни български езиковеди и литературоведи, които се занимават с тази проблематика.

Проблемът е единствено и само лингвистичен и това налага неговото решение да се търси преди всичко в рамките на сравнително-историческото езикознание на тюркските езици, като, разбира се, се държи сметка и за евентуалните езикови контакти и взаимодействия на тези езици главно с езиците от индоевропейското езиково семейство. Във всички случаи обаче и тук е крайно необходимо да се спазват основните положения на Компаративистиката, а не да се формулират такива доста непремерени съждения, доста меко казано: По същия начин и приликите на отделни думи от съвременните памирски и кавказки езици с български слова могат да бъдат насока, но не и доказателство, защото не са взети под внимание особеностите на езиковия развой, на историческата фонетика и морфология на съпоставяните идиоми. Възможно е подобни сходства да произлизат от някакъв общ език (напр. сакски, сарматски, алански), еднакво повлиял както на [пра]българския, така също на талишки, мунджански и отделни говори в Кавказ, а освен това и на словното богатство в славянските езици, показващи близост до северозападните ирански идиоми, включително до балучи, където „брат“ е brāt, а не berādär (или brother, Bruder), „жена“ е žen, а не zan (или wife, Frau) и т. н. Затова е и трудно да се определи въз основа само на външна съпоставка, дали приблизително еднаквите по звучене и семантика слова от такива съвременни идиоми могат да бъдат белег за общ произход на техните носители, или за общо спрямо тях чуждо езиково влияние. Несъмнено трябва да продължи проучването на индоевропейската съставка при формирането на българския народ.

Благодаря Ви най-сърдечно за тази реплика: http://nauka.bg/forum/index.php?showtopic=7838&pid=174365&st=3020&#entry174365 - #3027 - проф. Добрев

1. Благодаря Ви най-сърдечно за тази реплика! Няма нищо трудно или предпоставено около превода на календарните термини като тюркски изобщо и прабългарски в частност. Това е научно единствено възможният и допустим превод, който е осветен и потвърден от имената на най-високо квалифицирано-компетентни световни изследователи, а не на един самозванец «прабългарист» и то счетоводител от толбухинските села. 2. Прощавайте, но това е изключително неграмотно, защото освен частичното фонетико-семантично подобие, този някой трябва да посочи и обоснове и културно-историческата основа, т.е. време, място, език и народ преносител, по силата и в рамките на която основа общотюркският индоиранизъм *съгър е достигнал чак до дн. Испания и е преминал и в баскския език. Случайно да сте в състояние да ми посочите онзи исторически извор, който съобщава за всичко това? Няма такова нещо, защото нумеративният суфикс -ем/-ом при числителните от Именника е тюркски по принцип и прабългарски в частност и няма нищо общо с иранските езици: http://bolgnames.com/text/Alem.html А и останалите му форми имат своето завършено-пълно и последователно обяснение пак в сравнително-историческата морфология на тюркските езици изобщо и на прабългарския език конкретно. При първите и по-следващи преписи от старобългарски най-напред пак на старобългарски език, а по-късно и на руската редакция на старобългарския език, началната и основна част от които са правени от българи, а значително по-късно и от руси, действа и най-строго се спазва принципът за свещената неприкосновеност на Божието Слово: Иван Добрев, Българите за руския народ, държава и култура (под печат) В сравнително по-конкретно-прецизираните научни представи на проф. Румяна Павлова [1989а] руската редакция на старобългарския език е краен резултат от действието на две взаимно-противоположни тенденции – при копирането на старобългарските писмени паметници старобългарските лексико-граматични единици не се заменят чрез местните староруски езикови форми поради силно действащия тогава мотив за свещеност на текста, първо, и второ, съществува и мотивът за нагаждане към местните езикови условия, по силата на който староруските писци се стремят да свържат ортографията на старобългарския писмен паметник с руската езикова среда. В крайна сметка обаче част от правописно-фонетичните русизми се оказват обусловени от старобългарското произношение, благодарение тъкмо на което се създават и определени, макар и не всеобхватни руски езикови норми [161]: Известно, что при списывании древнеболгарских рукописей, особенно канонического содержания, древними писцами руководил сильный мотив священности текста. Это означало, что переписчики, в принципе, стремились к буквальному списыванию, боясь произвольного отклонения от канонического текста оригинала... Сведения о переписывания «слово в слово» дают сами писцы – следва изречение на старобългарска кирилица, което по технически причини предаваме на съвременна такава: А писал брат его Митя, а писати есми велял слово в слово. Писано съ списка с старые книги с Болгарские [Павлова 1983, 36]. Много по-конкретно и по-точно обаче русизмите в Изборник'73 са предмет на изследване в студията на проф. Румяна Павлова [1991]. Изходните основни положения в тази студия се свеждат до наличието на старобългарски протограф на Изборника; големите сходства в славянските езици през IХ в., но и наличие също така и на определени фонетични, граматични и лексикални различия, дължащи се на вече завършилия процес на формиране на всеки един език поотделно; книжовният език на Кирил и Методий “благодарение на народната си съставка вярно отразява фонетичните, граматичните, лексикалните особености на старобългарския диалект, върху който е бил създаден”; “в понятието “народна основа на старобългарския книжовен език” се включват и североизточните и югозападните старобългарски говори, което е свързано със създадената богата писменост в двете големи старобългарски книжовни средища – Преславското и Охридското”; сред източните славяни чрез ръкописните книги се разпространява старобългарският книжовен език, изграден през IХ-ХI в. върху една доста широка народноговорна основа и книжовно обработен от старобългарските книжовници и в старобългарските книжовни средища. При Светославовия препис на Симеоновия Сборник, поради мотив за свещеност на текста, преписвачите се стремят към буквално езиково преписване. Те обаче държат сметка също така и за това, че старобългарският текст трябва да се използва в близка, но не напълно идентична езикова среда и затова го и приспособяват към местните условия например чрез честата замяна на етимологически ©, ­ с у, я или нерядката употреба на ©, ­ на мястото на етимологично у, я; чрез нередовното двояко тълкуване на съчетанията на редуцираните гласни *tъrt, *tьrt, *tъlt, *tьlt като tъr-t или пък като t-ъ-r-t; застъпването на праславянското *dj като æ; спорадичната употреба на пълногласни форми вместо праславянските *tоrt, *tоrt, *tеlt, *tеlt; последователното писане в глаголните форми за 3 л. ед. и мн. ч. на окончанието -òü; честата употреба на глаголните форми за 3 л. без -ò; специфични падежни форми на личното и възвратното местоимение и др. [148-159]. Очевидно, не сте чел монографията на проф. Москов, за да видите, че именно той е първият и единственият изследовател на Именника, който възстановява липсващите фрагменти и така връща на българската история още двама-трима неизвестни до него ханове!? Жалко, много жалко! На настоящия етап от развитието на Прабългаристиката няма кой знае колко много въпроси около тюркския по произход и принадлежност прабългарски език, а основните проблеми, които трябва да се решават са три: 1. Попълване и обогатяване на съществуващия корпус от цялостно-свързани текстове на прабългарски език. 2. Разчитане и превод на съществуващите и отдавна известни рунически прабългарски надписи. 3. Написване на сравнително-историческата фонетика и граматика на прабългарския език.

Нали, особено това: http://bolgnames.com/text/Cross.html

За етапа се досещам, но не разбирам какво означава "кръгова аргументация", може ли по-конкретно и подробно?

На настоящия етап от развитието на Прабългаристиката всякакви дирения в тази насока са изцяло безперспективни и напълно излишни: http://nauka.bg/forum/index.php?showtopic=7838&st=3000&gopid=173537& - #3004 - проф. Добрев

Прабългарското мъжко лично име Баян възниква на основата на прабългарското прилагателно име *байан, което от своя страна е производно от субстантивната основа *бай "богат, богаташ", към която е прибавен адективният суфикс -ан. По лични наблюдения, този суфикс все още се пази в българските народни говори, където с негова помощ се образува и прил. тойан "сочен" с основа *той "сок", фонетико-семантичен паралел на което в огузотюркските езици е напр. тур. tok "пълен". В условията на Алтайския Езиков Съюз eтнолингвистичните контакти между прабългари и монголи достигат своя връх някъде към края на 1-то хил. пр.н.е. При тези условия се стига до там новообразуваните думи в рамките на Тюркското Езиково Семейство да преминават и да се заемат в Монголското Езиково Семейство толко леко и бързо, че напълно губи всякакъв смисъл и основание и въпросът кое точно езиково семейство е гнездото, от което те се излюпват. И изобщо на настоящия етап от развитието на Прабългаристиката и особено след сводно-обобщителните проучвания на прабългаризмите от страна на проф. Б. Симеонов, проф. М. Москов, Хънтов и Делева, всякакви дирения в тази насока са изцяло безперспективни и напълно излишни.

Прабългарите са тюрки и именно поради това акад. Бешевлиев е един от малцината в България, които познават много добре и тюрките като цяло.

И тук Эдельман пише за езикови контакти и по-точно за преминаване на иранска лексика в славянските езици, а ти пледираш за някаква си иранска етническа принадлежност на прабългарите:

Дори и не съм си помислял да твърдя подобно нещо, а само казвам, че някои племена имат за вожд бат, което е равно долу-горе на слав. княз!

За разлика от всички български тюрколози, ти за пореден път не си разбрал за какво точно става дума при Едельман и изобщо старата песен на нов глас: Нерде Анонимът на Хазе, нерде Хазарската преписка: § 2. Иранские и славянские языки, как известно, в генетическом отношении представляют собой отдельные семьи, входящие — через определенные промежуточные этапы — в большую индоевропейскую семью, точнее, в одну из составляющих ее групп, условно называемую группой «сатэм» (подробнее о ее признаках см. в разделе «Фонетика и фонология»). Помимо этого дальнего генетического родства их сближают некоторые общие черты, объясняемые сходными типологическими линиями развития. Кроме того, ряд общих черт и элементов объясняется языковыми контактами между иранскими и славянскими языками, т.е. в конечном счете — ареальными факторами.

По това време военно-племенното обединение на прабългарите хионити най-вероятно е на Кавказ и по-малко вероятно в Средна Азия. Това обединение все още не е държава, а временно формирование от отделни племена, всяко едно от които си има своя хан или бат – княз. При участие в конкретна военна кампания войските на отделните племена се придават в подчинение на един от хановете, който има необходимите качества на военачалник. Такъв в случая с похода и обсадата на Амида е Крум-бат.

А и не е необходимо, защото проблемът в отечествената Прабългаристика вече е решен и тази дума се оказва всичко на всичко банална средноперсийска заемка, подобна най-малко на още дузина такива като нея: http://nauka.bg/forum/index.php?showtopic=7838&st=2980 - #2991 - проф. Добрев

А и не е необходимо, защото проблемът в отечествената Прабългаристика вече е решен и тази дума се оказва всичко на всичко банална средноперсийска заемка, подобна най-малко на още дузина такива като нея: http://bolgnames.com/text/Avitohol.html Важно-централно място сред тези нарицателни и собствени имена заема средновековната болгарска титла бат, която се прибавя към името на най-големия по възраст престолонаследник и която обикновено той си запазва и след сядането на престола, както е при азболг. Бат-Органа, квболг. Бат-Баян – най-големият син на хан Кубрат, развито в съвр. чув. Питпуян; сраз. болг. Крум-бат – болгарски цар, който през 359 г., начело на войските си от племената, известни тогава като хионити, превзема римската крепост Амида, днешен Диарбекир; много възможно и срвек. мадж. мли Арпад от *ар-бат, също и Айбат – другото име на Атила, още и вболг. Бат-Тимер, Бат-Угыр, Арбат, тъкмо последното от които между впрочем, като че ли трябва да е в основата на името на прочутия московски площад и улица, а не, както обикновено се знае, ар. ribāt “хан, крайпътна станция; укрепен манастир; погранична казарма” и още по-малко пък, пак арабското по произход арба “повозка” [срв. СТРЯз, 265; Фасм-1, 83; ~*~-3, 502]. При всички тези мъжки лични имена болгарската титла бат е по-късно развитие на нрси бат “княз; владетел, цар, хан” (Б. Иман), а то пък от *бат “голям; главен”, вж. вболг. батавыл “полевая ставка; ставка князя”, букв. “голям стан”, най-вероятно от по-долу достатъчно подробно представеното срперс. *pat, но никак не е изключено и от *аbït по пътя на изпадане на началната гласна и разширяване на следващата тясна гласна, като тук следват още срвек. квболг. мли Абит (С. Байчоров), хаз. антнм Parsbit, при и пред пак хаз. мли Barsbek, очевидно от *pars-аbit с изричната бележка от страна на лингвистите хазароведи, че това са не само “Turkic Female Khazarian names”, но и “also a male name” (Khazarian Names); пак тук, твърде възможно още и съвр. тур. мли Avid [TV]. При цялото това наличие и дори изобилие от собствено тюркски безспорно по място и езиков статут, набор и състав, структура и функция лексеми вътрешноезикови съответствия или изоглоси заедно и наред с възникналите и образувани на тяхна основа собствени имена ономастични изоглоси, вече съвсем очевидно, изобщо не може да се мисли и говори за някакво запазване и развитие на титл. бат в съвр. бълг. бате [срв. Табаков 1999, 23], което в действителност си е напълно закономерно и много по-късно развитие на собствено българска езикова почва от стб. áðàòðú, слав. *áðàòðú, ие. bhrātēr, чрез изпадане на първата съгл. р от звателната форма брате, запазило значението си “по-голям брат, батко”, например в македонските български говори [НПс] и налице също и в бако < брайко < братко, където пък т>й, както при майка < матка [вж. БЕР-1, 36,74-75; Фасм-1, 207-208] от една страна и от друга страна, не се налага да се търси и възстановява лежащата зад и преди българските лексеми източноиранска праформа, най-вероятно от скито-сарматски тип. Ето защо, напълно достатъчно за нуждите на настоящото ономастикоетимологично изследване и описание на мли Авитохол безспорно ще бъде привличането и привеждането тук само на иранската праформа във вида на нрси *pati-, “господин”, стир. paitiş “Herr” (AiWb), ав. pa'ti, paiti “господин”, сак. vata “lord”, от *pa(y)- “охранять”, pānа “охраняющий”, хсак. pā- “to protect”, pānä “keeper” и от което в староиранските езици са напр. xšaθra-pati- “lord of the country”, magu-pati “верховный жрец”, сксарм. мли Pati, *spādа-pati “командующий армией”, от където арм. спарапетъ “военачальник, полководец” (М. Каланкатуаци), а така също и вавл. gardupati “начальник над рабами” (И. Оранский). В средноиранските езици са партянският непродуктивен суф. -pat/-bed/-byd в нрси dīzpat “начальник крепости” и лчи Andarbed, ефт. dapirpat “head of chancellery”; бактрийският предл. pido [pəd], от което мундж. pye “сщ.”, но и суфиксът за длъжност, с който са образувани asbarobido “начальник кавалерии”, zēnobido “начальник арсенала”; самостоятелно-отделно срперс. pati/pet “предводител, военачалник; върховен жрец”, пехл. pat, ефт. bid “commander”, суф. -bed/-byd/-pat, нрси darīgbed “дворцовый начальник”, hērbed, hērpat “жрец; глава религиозной школы”, spāhbed, spāhpat “военачальник”, от което перс. sipāhbаd и от където безспорно и неясно откъде точно взетото, но поради вокалната назализация и спирантизацията на б > в, най-вероятно със средногръцко (византийско) посредничество още и срвек. бълг. аспавенд “главнокомандующ” (С. Шанговъ); magupat “верховный жрец”, от което перс. mōbad и през изпадане и съкращаване на средната част, както дворцовата титла от времето на цар Симеон (893-927) маготин, така също и титлата от времето на хан Кубрат moguti, за която обаче е много съмнително да има точно това -i в края си (P. Dobrev). От тук още и срвек. арм. pet в състава обикновено на сложни титли като хазарапетъ от иранското по произход хазара “хиляда”, т.е. “хилядник” (Э. Дилленъ), mogpet, а така също и инд. naścīra-pati “начальник охоты” (И. Оранский). И най-после срперс. pati е много добре запазено фонетически и семантически в тур. pâdişâh “султан; монарх”, за което обаче се съчиняват какви ли не фриволности от сорта на pâd “saklama, koruma”, т.е. “пазене, охрана” и şâh “iye, tаht, büyük, yönetici” т.е. “владетел, трон, голям, управител”, следователно pâdişâh “büyük tahtı koruyan, bekçi, koruyucu”, т.е. “този, който охранява големия трон/престола; страж, пазител” (TDESz), а пък в действителност, той си е всичко на всичко pâdi-şâh “шахът господин; големият шах или цар; най-големият, великият управител, шах или цар” [прим., вж. и срв. още Александров 2002, 5,14; Байчоров 1989, 79-82,275; Дилленъ 1884, 181,197; Ибн Фадлан 2001; Иман 2001, 18,22,29,43,353,374; Каланкатуаци 1984, 186; Оранский 1979, 67-69; Основы иранского языкознания 1979, 40-41,176,298; ~*~1981, 73,197,323,337; Табаков 1999, 23-24; Шанговъ-1 1923, 142; History of Civilizations-2 1994, 410-413; ~*~-3 1996, 146,177; Khazarian Names 2001; The Cambridge History 1985, 137; ДТС, 47,79,129,364,518; ЭСЧвЯз, 273; СлВхЯз, 241; AiWb, 238, срв. Dobrev P. 2001, 5-6; TDESz, 544].

Благодаря най-сърдечно, истинско удоволствие! Точно този момент усилва неимоверно много аргументацията на поддържаната и от нас теория за Минусинската Котловина като прародина на огуротюрките или от вътрешна гледна точка - на българите, които впоследствие се делят на авари, болгари (прабългари) и хазари.

Това е най-долнопробна клевета спрямо народа, който донася на Европа думите "книга" и "буква", а и не само това!

Няма никакви „алтайски преселения”, защото прабългарите вървят начело на Великото Преселение на Народите, основната част на което са все прабългарски племена, без при това да е изключено и участието на незначителен и дори единичен брой монголски и алански племена. И в моите представи българите от преди края на 3-то хил. пр.н.е. са афанасиевци, но сега научавам, че там не са открити свински кокали и затова ще ви помоля за въпросната библиография. Следователно свинята, заедно със съответната дума наименование, те заемат сравнително по-късно, през 1-то хил. от най-близките къпчаки, много вероятно динлините. Потвърждение на това, че в най-ранна епоха прабългарите не отглеждат свине, като че ли е и надписът на шлема на хан Денгиз, където цикловата година е обозначена чрез източноиранското по произход гок. И понастоящем в много български села междуметието за повикване на прасе е гъци-гъци, фонетичните различия при което спрямо предната дума са напълно обясними от историческата фонетика на българския език. Не бих казал, че случаят е толкова комплициран, защото по принцип и от много древни времена в болгарските езици протича етимологичната фонетична промяна γ-v, вж. напр. чув. йывăр, йывăс, сăвар, но от огузотюркските езици, напр. ст.тур. agır, agaç, agız.

Бихте ли цитирал автор или научна публикация?

Благодаря Ви най-сърдечно за така проявеното разбиране. И проф. Москов реконструира за "р-езиците" *тонгур, а по фонетичните закони на прабългарския език би следвало да се получи *томор, като за праб. докс приема, че е заемка от "тюркски з-езици". След Прицак, Егоров, Рясянен и Севортян, той приема, че праформата в "тюркските з-езици" е *доксос. Според мене на много ранен етап прабългарите интегрират къпчаки и по силата на това тази дума е част от къпчашкия суперстрат в прабългарските диалекти и езици. Пак за него твирем е производно чрез -ем на *товър, до което се стига последователно от *токър-*тойър-*товър-*тувир. Според проф. Москов формите на имената в Именника са силно славянизирани или те са резултат от действието на тогавашните фонетични закони на старобългарския език.