проф. Добрев

Тук аз поставям под съмнение не общотюркологичната по принцип, а единствено и само прабългаристичната или от научна гледна точка, болгаристичната в частност грамотност на въпросните изследователи. При разчитането, идентификацията и превода на календарно-цикловите имена от Именника съществува много добре и широко известна дългогодишна традиция, свързана с имената на видни български и чуждестранни учени. И все пак не само последното по време, но и най-задълбочено-подробното, а и най-квалифицирано-компетентното изследване на Именника принадлежи на българския учен проф. дфн Моско Москов. Не непознаването или неотчитането, а направо арогантно-безпардонното пренебрежение и неуважение на проф. Мудрак към уникално-неповторимата монография на проф. Москов е без прецедент в световната наука и е повече от обидно за нас българските учени. На това си отношение към традицията между впрочем той дължи очевидно-безспорно следните направо глупаво-смешни куриози: Заметки о языке и культуре дунайских булгар О. А. Мудрак Москва, Российский государственный гуманитарный университет ДОХСЪ мышь – всъщност това е г. Свиня от тюрк. *тонгуз. ДИЛОМЪ тигр – всъщност г. Змия от огуротюрк. *дилан~огузотюрк. *йълан. ДВАН'Ш - 'заяц' (в современном чувашском нет) ⁓ тюрк. tabɨł(ɣ)an id. В булгарском метатеза š и n, а š является аналогично чувашскому регулярным рефлексом пратюрк.*ł в интервокале – тук пък авторът чисто и просто не е чувал нищичко за ламбдаизацията като един от много важните идентифициращи и диференциращи признаци на фонетично равнище на болгарските диалекти и езици. БЕХТИ 'обезьяна' - тюрк. *bčɨn id. с отражением (как в древнечувашском) придыхания перед глухим согласным после краткого гласного – никаква маймуна, а просто редното числ. бехти «пети». СОМОР 'собака' - тюрк. *sonar 'собачья охота' > башк. hunar ete 'охотничья собака', тм. *suna 'сворка, собачий повод', - никакво куче, а собствено прабългарската форма на общотюрк. сунгур. Иван Добрев, Българите за руския народ, държава и култура (под печат) Според акад. Геннадий Литаврин [2001] това е официалната хроника на българската държава [13]. Много по-разгърната обаче е характеристиката на Именника в друго едно изследване на същия автор: “Именник” являлся официальной летописью; она прославляла правящую тюркскую династию, служила целям усиления ее власти и укрепления протоболгарского этнического самосознания. Этот официальнный документ должен был одновременно упрочивать господство Аспаруха, возводя его род к Атиле, также над славянской знатью” [Литаврин 1999, 255-256]. Ем. Георгиев [1962] счита Именника за “несъмнено най-бележитият паметник на прабългарската писменост, стигнал до нас в старобългарски-славянски превод” [20-26], но има също така и други, още по-детайлизирани виждания: Този Именник ни поразява най-вече с това, че годините, когато наследниците встъпват във владение, са дадени на прабългарски, като е приложена система за датиране, която откриваме в два-три по-ранни български писмени паметника, а също така е била използвана и от Тудор Доксов, автор от времето на цар Симеон. Сред хората, които все още нямат писмен език, традицията по право е исторически достоверна. Ето защо смятам, че - като се изключи легендарната епоха - документът се превръща в повече или по-малко автентично свидетелство за поредността на владетелите [Рънсиман 2009, 3]. Именно тук никак не е излишно да се припомни за пореден път, че очевидно-безспорно пъстра смесица от псевдонаучни предубеждения и абсолютно лингвистико-историографско невежество са основната причина за следващите редове. С обектно-неадекватни и драстично разминаващи се методи и средства техният автор се е втурнал да преоткрива колелото, и то без да си направи труда да се запознае дори и бегло с последното проучване по въпроса, това на проф. Москов, което още дълги години напред ще си остане не само най-пълното и подробно-задълбоченото, но и теоретико-методологически най-премисленото и обоснованото: Наверное, излишне напоминать, что информация “Именника”, скорее всего, заметно искажена вследствие многовекового существования в устной форме, переписыванию и переводу с тюркского на славянский. Ее сравнение с историческими данными византийских источников носит несколько условный характер, но результат все же интересен. Традиционная идентификация “Испериха” с “Аспарухом”, а “Курта” с “Ковратом” практически ни у кого не вызывала сомнений. Но сроки правления “Курта” и “Испериха” - 60 и 61 год - выглядят слишком нереальными и обретают смысл, только если признать их годами жизни правителей (Артамонов М.И., 2002а, с.183, 184). Суммируя, следуя отметить, что наиболее вероятная форма имени отца Аспаруха и Батбаяна отражена в “Именнике” - это тюркское “Курт” - “Волк”. Существуют две одинаково возможные даты его жизни: “ранняя” (600/608-660/668 гг) и “поздняя” (612/614-672/674 гг). Курт имел двух “исторических” сыновей: старшего Батбаяна (родился в 630-640 гг) и младшего Аспаруха (641-702 гг). Источники ничего говорят о его титуле, но благодаря “Именнику” можно заключить, что Курт был основателем или предком ханской династии булгар рода Дуло [Комар 2010в, 163-164]. Разработвайки собствено-оригинален метод на изследване и възстановявайки на тази основа загубените във Времето съставки на Именника, в резултат на което върна на Българската История няколко незнайни за нея прабългарски ханове, най-многостранно-пълното и задълбочено-подробното, най-компетентно-квалифицираното и достоверно-убедителното изследване на Именника не само у нас, но и по Света направи проф. Моско Москов [1988], именно поради което неговата оценка е както най-съдържателно-пълната, така и най-обективно-меродавната: Именникът на българските ханове е достоверен извор за историята на България от VII до VIII в. В него няма нито една грешка с оглед на съставките на съобщенията за отделните владетели – име, години на управление, род, година на възкачване... Ето защо Именникът трябва да бъде оценен като изключително важен и основен за българската история (VII-VIII в.) домашен извор спрямо другите извори за същото време. Той има водещо значение за хронологизирането на българските владетели от този период и е основа за тълкуването на данните от чуждите извори. Всичко това го прави писмен паметник с неоценимо национално значение за българската история и историография [363-364].

Никакъв тюрколог не е този, който не може да види в "твирем" прабългарското числително име "девети", като същевременно приема за числително име най-обикновено нарицателно съществително име: Иван Добрев, Българите за руския народ, държава и култура (под печат) Между впрочем тъкмо тази приписка е повод за О. Мудрак [2009], за да демонстрира абсолютното си невежество относно прабългарския език изобщо и календарно-цикловите имена в Именника на Българските Ханове в частност, пък даже и относно българската история: [14, вж. Добрев 2006, 10, вж. и срв. Ангелов 2010, 151-153; Бариев 2010, 44; Венедиков 2011а, 2-7; Куник, Розен 2010, 134-154; Пеев 2009, 5-9; ~*~2010, 3-6; КМЕц-2, 110-114, срв. Божилов, Димитров 1995, 22-23; Горина 2005, 35-36; Мудрак 2009, 7-23; Рашев 2007, 98-100; Róna-Tas 2010, 61-62].

Никакъв тюрколог не е този, който не може да види в твирем прабългарското числително име "девети": http://nauka.bg/forum/index.php?showtopic=7838&st=2960#entry172708 - #2972 - проф. Добрев

Важно откритие в Прабългаристиката, което хвърля допълнителна светлина върху расово-антропологичния тип на прабългарите, който очевидно-безспорно е европеиден! Сибирские ученые повесили на стену ковер времен Христа Археологи из новосибирского Академгородка выставили 6 апреля на всеобщее обозрение вышитый две тысячи лет назад ковер. Он был найден в 2009 году в кургане кочевой империи хунну в горах Ноин-Ула на территории Монголии (120 км от Улан-Батора). Полотно с вышитыми фигурами мужчин лежало на дне разграбленной еще в древности могильной ямы. Восстановлением панно больше года занимались реставраторы из музеев московского Кремля. «Археологам удалось извлечь эти шедевры, которые представляли собой комки грязи, с 10–12-метровой глубины. Таких вещей нет ни в Лувре, ни в Эрмитаже», — говорит заместитель директора Института археологии и этнографии СО РАН академик Вячеслав Молодин. Руководитель новосибирской археологической экспедиции к курганам Ноин-Ула, доктор исторических наук Наталья Полосьмак сравнивает найденные произведения искусства с «книгой, в которой нет текста, но есть картинки». «В это время (I в. до н. э. – I в. н.э.) религия зороастризм охватила почти все иранские народы. Жрец, который стоит возле алтаря, держит в руках гриб. Давно шел спор, из чего делали зороастрийский священный напиток Хаом — или ведийскую Сому», — рассказывает о значении вышивки профессор Полосьмак. Полотно из монгольского кургана позволило доказать, что зороастрийцы использовали для этого галлюциногенные грибы. Ковер выставлялся в Доме ученых СО РАН всего один день, после чего находка будет отправлена в Монголию. Как сказал академик Молодин, в 2011 году новосибирские археологи снова отправятся на раскопки в горы Ноин-Ула. Урянхаец (23 April 2011 - 03:57 PM): Сяньби - монголы, Не забывайте, что в в провинциях Ляонин, Цзилинь, Хэйлунцзян живут сибо - потомки сяньбэй. Часть проживает в Чабучар-сиботянском автономном уезде Синьцзян-Уйгурского автономного района. Они маньчжуроязычны, прямые потомки шивей, в отличии от некоторых татар. И численность их немалая 100 тыс с лишним. Сколько потомков великих хакасов и теле? Слово “сибо” в китайской письменности имело разное написание и произношение, например, “сипи”, “шиби”, “сяньбэй”, “сибай”, “ситу”, “сибо” и т.д. Сиботяне считают себя потомками древних китайских северян сяньбэй, которые первоначально занимались кочевым скотоводством у восточного подножия Большого Хингана. Примерно в IV в. они переселились на юг, в бассейн р. Хуанхэ, где впоследствии слились с ханьцами. Незначительная часть осталась на северо-востоке в бассейнах рек Нэньцзян, Сунгари, Чар. Потомки последних стали сегодняшними сиботянами. В 1764 г. 1 016 сиботян были переселены в Синьцзян, в район Или для освоения целинных земель. #1130 Rust - Отправлено 23 April 2011 - 09:00 AM Очень интересны лица хунну - явные европеоиды, бородатые, усатые. Может это хунны цзе - т.е. согдийские хунну? #1134 Mambus - Отправлено Вчера, 11:55 PM Больше похожи на туранцев... есть немного монголоидности. Т.е. туранцы в те времена были в Монголии? #1135 проф. Добрев Все эти должны быть болгарами, что не исключает возможности впоследствии превращения в монголов некоторых оставшихся в Ц.А. болгарских родов или племен. Сянби – китайская транскрипция имени болгарского племени савиров: Юй Тайшань, Дискуссия о утверждении родственности сюнну и гуннов Восточный и западный научный мир уже более 200 лет обсуждает вопрос о том, являются ли родственными кочевая народность сюнну, жившая на юге и севере от пустыни с 3 века до н.э. по 1 век н.э., о которой говориться в китайских летописях, и кочевое племя гунны, бесчинствовавшее около столетия в Европе после 70-х годов 4 века н.э., про которых говорят западные летописи. На нынешний день, по крайней мере в Китае, явно преобладают сторонники утверждения родственности. Из этих записей можно видеть, что сюнну (аристократы) были высокое, белокожие, с красивыми усами и бородой. А это явно не отличительные черты монголоидной внешности. Согласно «Цзи чжи тун цзянь: Цзинь цзи», на 9-й год правления под девизом Юнхэ (353год), "Ху из западного края Лю Кан выдавал себя за сына Лю Яо, собрал народ в Пин-ян и объявил себя ваном Цзинь". Сам Лю Кан, может быть, был ху из семьи (рода) Кан. Этот ху назвал себя сыном Яо потому, что действительно был похож на его сына, что дает нам право считать, что внешне род Лю был очень похож на ху из западного края. В «Синь Тан шу: Хуйху чжуань»("Новой истории династии Тан: повествование Хуйху")"Сягасы - это древняя страна Цзянькунь, земли ее находились к западу от И-у, севернее Яньцы, рядом с горами Байшань... Ее род смешался с Динлин, была соседом сюнну на западе. Сюнну назначили ханьского капитулянта-военачальника Ли Лина Юсянь-ваном (отмечаем: дожно быть, Юсяо-ван), Вэй Люя – Динлин-ваном. Потом Чжичжи шаньюй разбил Цзянькунь, тогда он находился на востоке от двора шаньюя в 7000 ли, на юге от Чэши в 5000 ли. Чжичжи остановился и определил столицу там же... Все великим ростом, с красными волосами, белым лицом и зелеными глазами. Они считали черные волосы не к добру. Черноглазых непременно называли потомками (Ли)Линского Мяо." Цзянькунь была подчинена сюнну. Если бы сюнну были черноволосыми, разве они осмелились бы считать, что черные волосы не к добру; если бы сюнну были также черноглазыми, то черноглазых назвали бы потомками сюннского Мяо. Но судя по фразе "непременно называли потомками Линьского Мяо", сюнну, как будто, вовсе не были черноглазыми. У Лю Яо "в глазах красный блеск", может быть, цвет его глаз был различный, а у Лю Юаня было "три красных волоса", пожалуй, его тоже можно отнести к "красноволосым". Согласно отчету П. К. Козлова, останки скелетов и черепов из древних захоронений в Ноин-Ула принадлежат людям не монголоидной расы, а европеоидной. Но не было опубликовано подробных материалов соответствующих антропологических исследований. В 1926 году советский специалист по истории сюнну А. Н. Бернштам раскопал захоронение у реки Kenkol, в верхнем течении реки Талас. Как он говорил, что это была сюннская могила. Советский антрополог Г. Ф. Дебец анализировал 4 черепа из этой могилы, в материлах анализа говорится, что все они принадлежат людям европеоидной расы. В 1972-1973 годах обнаружено еще одно древнее захоронение эпохи Чжаньго (Воюющих государств) в Таохунбала, во Внутренней Монголии, Мэн Икэ, Ци Ханцзинь. Исследователи считают, что это сюннское захоронение. Найденный в нем череп был исследован группой антропологии при Научно-исследовательским институте археологии Китайской Академии Наук. Результаты следующие: умерший был мужского пола, около 35 лет. Судя по останкам черепных костей, голова была круглая, швы черепа сравнительно простые; лобные бугры довольно заметные, скуловые кости большие и выступающие, впадины основания носа очень мелкие, впадины клыков слабые, носовые пазухи низкие, все лицо сравнительно плоское. Все это говорит о том, что этот череп имеет очевидные признаки принадлежности к монголоидной расе. Однако, поскольку трудно сказать, что уже входило место, где обнаружена могила, в сферу влияния сюнну в эпоху Чжаньго, и даже если можно подтвердить, что сюнну уже жили в этом районе в то время, все же сложно доказать, что умерший был сюнну. В силу этого нельзя считать, что признаков монголоидной расы у этого черепа достаточно, чтобы стать доказательством, отрицающим возможной принадлежности сюнну к европеоидной расе, о чем свидетельствуют письменные источники и произведения искусства. Sabiroi – Сюбу [sio-pok], или просто транслитерация Сяньби [sian-pie]. Выше названные 8 - возможно все были племенами Сяньби. Перечисленные за ними китайские названия можно найти в записях "Вэй шу: Гуаньши чжи" (История Вэй: записи фамилий чиновников) в главе "Нажу чжу син". А по Jordanes имя отца Аттилы было Mundzuсus, Mundzu - в транскрипции возможно Мужун [ma-jiong]; если так, Аттила тоже происходит из Сяньби родом Мужун. Попутно скажу, что я считаю, что истоки булгар тоже можно искать в Сяньби. Bulgar возможно это транслитерации Bулугу [ba-lok-kua].

Всъщност тук трябва да се говори за една дългогодишна българо-франкска война: http://nauka.bg/forum/index.php?showtopic=7838&st=2960#entry172035 - #2969 - проф. Добрев

Всъщност тук трябва да се говори за една дългогодишна българо-франкска война: Иван Добрев, Златното съкровище на българските ханове от Атила до Симеон. София, 2005 През първите години от царуването на хан Омуртаг (814-831), франките подстрекават славяните тимочани и абодрити, те пък правят опити да се преселят в земите на франките; славяните между Дунав и Тиса правят опит да се отцепят и да завземат територии от българската държава, като прибягват и търсят помощта пак на франките; хан Омуртаг няколко пъти пише, предупреждава и умолява чрез пратеници франкския император Людовик, да се въздържа от вземане на страна, иска съдействие при уреждането на спора, но императорът не бърза да уреди двустранните отношения и протака преговорите. През 826 г. (ЛтИзв-5.1) или през 827 г. (Histoire de la Transylvanie) български войски навлизат с флот по р. Драва, нападат владенията на франките между Драва и Сава и “с цената на една многогодишна война” българите отнемат Сирмия от франките; “нападат Моравия, разположена по западния бряг на крайбрежието Гарам” и разоряват с огън и меч славяните в Горна Панония, прогонват техните князе и назначават на тяхно място български управители измежду висшите сановници в Столицата или от вътрешността на Страната, която мярка обаче не е повсеместна и българските царе от това време, главно хан Крум и хан Омуртаг, определят и назначават за жупани, областни управители, също така и някои от местните князе, боляри или воеводи (История на България; П. Коледаров; ЛтИзв-2; Histoire de la Transylvanie), с което фактически, може да се каже, не само се осъществява и регулира и административно-териториалното деление на тези български земи конкретно и на Държавата като цяло, но се и доуточнява и стабилизира и нейната северозападна граница.

Това не е моето "поредно твърдение", а формулираното от мене обобщително заключение, основано на специалното проучване на посочения в скоби славист проф. Иван Добрев: Нови вести за прабългарите в панегеричната литература. – Старобългарска литература, кн. 11, 1982. Това мое допускане се подкрепя и от наличието на територията на Североизточна Мала Азия на прабългарски рунически надписи.

В рамките на едно по-внимателно-целенасочено специално-индивидуално проучване по въпроса, границите на Стара Велика България се очертават както следва: http://nauka.bg/forum/index.php?showtopic=7838&st=2960#entry171539 - #2962 - проф. Добрев

В рамките на едно по-внимателно-целенасочено специално-индивидуално проучване по въпроса, границите на Стара Велика България се очертават както следва: Иван Добрев, Българите за руския народ, държава и култура (под печат) На самата граница на новата българска държава завършва земния си път и именно тук, край днешното полтавско село Малая Перешчепина е и погребан нашият, всеобщобългарският скъп праотец, великият хан Кубрат, Курт, Куртъ, Κοϋρτος, Κούρτης, Κοβρᾶτός, Χουβρατις, Crobatus, Qetrâdes (Gy. Moravcsik) (†665) (М. Москов); основателят и дългогодишният владетел на кавказската прабългарска империя Велика България, която е втората след Западнохунската Империя на хан Атила/Авитохол европейска прабългарска държава. И днес тъкмо този свещен гроб на нашия праотец е предмет на засилен научен интерес, да не кажем на поругание, в който обаче доминират направо компоненти на първобитното мислене, което мислене не стига, че не може да определи какво точно е това, ами на всичкото отгоре не може и да си обясни защо и как точно е било извършено това погребение с изгаряне: Границите на Стара Велика България не са между Дон и Буг или Дунав в по-добрия случай (А. Róna-Tas), а те се простират много вероятно от горното течение на Ефрат, Аракс и Чорух (Ив. Добрев), но с пълна сигурност от Каспийско море до р. Днепър (J. Marquart), без да е изключено след войната с аварите около 635 г. да достигат и до Карпатите (В. Бешевлиев) от изток на запад и от Черно Море до Долното Поволжие от юг на север: Прекалено претенциозно и въпреки това едно много повърхностно-приблизително мнение по почти всичките, засегнати до тук въпроси, ни предлага А. Новосельцев [2010]. И все пак апотеозът на поредицата от най-откровени глупости е това, че българите са тюркизирани угри, т.е. маджари:...

Цитирайте тогава и съответния абзац или раздел на западния автор, който експлицитно обосновава и използва тъкмо това съдържание на понятието "конен народ"!?

Имам мнение и по този въпрос, но не искам да накърнявам дори и в минимална степен великата ви вяра в Счетоводителя, който много отдавна вече не се занимава със стопанска история, защото най-малкото половината от писанията му са "лингвистика".

Тази типологизация на западните автори е много погрешна и невярна, защото няма "конен народ" от една страна и "пеши народ" от друга: #2925 - проф. Добрев - http://nauka.bg/forum/index.php?showtopic=7838&st=2920&gopid=170314&

Тази типологизация на западните автори е много погрешна и невярна, защото няма "конен народ" от една страна и "пеши народ" от друга. По поминък прабългарите са скотовъди номади, които практикуват сезонно-миграционно животновъдство – през есента и зимата изкарват стадата си към по-ниските и топли места, а през пролетта и лятото – към по-високите и прохладни места, където тревата е по-изобилна и сочна. Живеят в селца от по 20-30 семейни юрти, като всяко средно заможно семейство притежава и се грижи за стотина овце и тридесетина коня. Писмеността възниква на опреден етап от развитието на всяко общество и служи да задоволи определени практически нужди в неговия бит и поминък. Прабългарската руника възниква някъде около началото на Новата Ера, т.е. много преди и съответно вън и независимо от Орхоно-Енисейската руника, и тъкмо поради това прабългарите се нареждат сред първите писмени народи на Света: Иван Добрев, Златното съкровище на българските ханове от Атила до Симеон. София, 2005 Пак в литературата, между впрочем, отдавна вече никой не дири началото на руниката в Европа, както като че ли е било преди стотина години, но изглежда след Алтхайм, се приема, че българската руническа писменост е създадена в Северен Кавказ, около ІІІ-ІV в., с което приблизително-повърхностно мнение не толкова се “спестява истината”, колкото отново се игнорира дълговечно-високото културно-просветно равнище, а от тук пък се и принизяват ролята и значението на прабългарите за европейската и дори, без преувеличение, и за световната история и цивилизация. Орхоно-енисейската руническа писменост, смятана до неотдавна, а може би от някого и все още за единствената като тип руническа писменост, води своето начало от арамейското писмо, преминало и заимствувано от орхоно-енисейските тюрки с посредничеството на сасанидските перси, в империята на които арамейски език говори голяма част от населението. Поради това арамейското писмо се превръща в прототип на различни други азбуки, по-главните от които са пехлевийска, согдийска и хорезмийска, но наред с тях има и азбуки, употребявани от различни “турански” народи съседи или владетели на иранските народи, и които основни видове азбуки по-късно се развиват и разпространяват в иранския ареал и при съседните им народи, като при това обаче не е възможно да се установи със сигурност от коя точно разновидност води своето начало тюркската азбука, като в случая под тюрки авторът очевидно разбира орхоно-енисейските тюрки от VІІ-VІІІ в, тук наречени от него още и “източни тюрки”. Тази руническа азбука се появява при източните тюрки в епохата, когато те започват да играят важна роля в Средна Азия, т.е. към средата на VІ в., разпростират своето господство на запад, включително и върху Согдиана, побеждават ефталитите и влизат в контакт с иранските народи и цивилизация, така че през 568 г. пратеникът на тюрките занася на императора в Константинопол писмо, което той прочита с помощта на преводачи и нищо не пречи да се допусне, че писмото е било написано на тази руническа азбука. Но азбуката се заражда най-напред не при тези тюрки, а при едно друго тюркско племе – уйгурите, откъдето тя е пренесена при тюрките, което налага времето на поява на руниката да се изнесе малко напред. От тюрките азбуката преминава на север, при киргизите и при други тюркски племена на Енисей и това става през VІІ, а може би дори и през VІ в. Като добавка трябва да отбележим и това, че “специфичните подобия”(?) между тюркската азбука и азбуката, наречена хуно-скитска, са толкова малко на брой и толкова трудно уловими, за да се утвърждава някакво родство между двете азбуки (V. Thomsen), от който край ние пък констатираме и специално подчертаваме, че още през 1893 г., на тогавашните изследователи е добре известна и някаква друга, “хуно-скитска” руническа азбука, която е доста по-различна от азбуката на източните тюрки, използувана при написването на Орхоно-Енисейските рунически паметници. В Минусинския басейн още през VІІІ-ІІ в. пр.н.е., през епохата на Тагарската култура са “разпространени клейма за дамгосване на добитък и сърповете, послужили за основа на един опростен писмен знак”; в източнотюркското руническо писмо знакът за съгл. к в съчетание със закръглена гласна идва от идеограмата на стрелата; възможно е възникването на тюркското руническо писмо да се отнесе към VІ в. пр.н.е.; в “унгарската хипотеза, изградена върху промените в историческата фонетика”, “най-важните названия, отнасящи се до писмеността, отделни елементи на руническото писмо и някои от неговите първични знаци са тюркско-български и са заимствувани от предците на днешните унгарци още преди V в. пр.н.е., през т.н. угорска епоха”; “нашите предци през ІІ-ІІІ в. са заимствували от тюркско-българските племена думата ír и руническото писмо едновременно, но отделно от хантите” (П. Юхас). Евентуалното предположение за зараждане на българската руническа писменост още през тези времена и по тези места обаче се обезсилва в голяма степен от съобщението на китайските извори, че хуните на тяхната северозападна граница са безписмен народ, а добре известно и безспорно е освен това, че към края на ІІ в. пр.н.е. има опити за разпространение сред тях на китайското писмо (Н. Бичурин; Н. Крадин; П. Юхас), които опити обаче не са дали особен резултат и дори на места и за известно време китайското писмо да е било използувано от хуните, то все пак очевидно не се е задържало и утвърдило. Именно поради това трябва да се допусне, че огуротюркският или от вътрешна гледна точка, българският вариант, но още по-точно и адекватно, българската форма и разновидност на тюркската руника се появява на отсечката “Централна Монголия-Средна Азия”, което като време трябва да се мисли примерно в рамките на ІІ-І в. пр.н.е. и ІІІ-ІV в. сл.н.е., където и когато китайците разбиват и спират, но по-точно отклоняват хуните българи на югозапад; те продължават миграцията си и придвижвайки се и контактувайки общо взето и предимно с ирански племена и народи, излизат на северната граница на персийската империя на Сасанидите, където се задържат може би дори и 2-3 века, след което продължават пътя си на запад. Безспорно тъкмо през този период и по тези земи българските племена и народи осъществяват най-тесен и продължителен етнолингвистичен контакт и взаимодействие с редица ирански племена и народи, по време на което се и иранизират частично и наред с всичко останало, постепенно възприемат, усвояват, видоизменят, преобразуват, допълват със стари свои графични знаци и прилагат за своите езици и диалекти, според и с оглед на тяхната фонетико-граматична специфика, не някои, а няколко от наличните и използувани тук ирански прототипове на арамейското писмо, най-малкото и най-вероятно сако-согдийския, пехлевийския и хорезмийския едновременно. Получената на тази основа писменост, разбира се, външнографически много прилича и дори е почти тъждествена на някои от иранските прототипове, съобразяването и отчитането на което обяснява и слага ред в излишно-прекалено заплетения лично от страна на проф. П. Юхас [1985] казус, където според китайските посланици през 245-250 г. в древната кхмерска империя Фунан, на територията на дн. Кампучия, местната писменост “прилича на хунската”. Около и след това толкова кратко и безспорно достоверно-сигурно съобщение обаче, наред с много важната, съществена за тук и коректна по същество, но не и по езикова форма, констатация, че тези китайски посланици потвърждават наличието на писменост у хуните още през първата половина на ІІІ в., идват такива изобщо неоснователно-некоректни и неадекватни заключителни обобщения като това, че “Използуването на китайската писменост в азиатската империя на хуните е възпрепятствувало създаването на хунска писменост.” или пък че хунската писменост произхожда от индуската, защото върху кхмерската литература слага отпечатък индуската култура, проникнала там чрез посредничеството на будизма и брахманизма. Но нещата са къде по-прости и ясни – един от малко по-горе представените регионални прототипове на арамейското писмо е и индо-бактрийското писмо (V. Thomsen), именно което е заимствувано, а може би дори се и използува в своя оригинално-чист вид от тогавашните кхмери, тъкмо поради което няма как това писмо да не прилича на онова, имащо друг, а защо не и същия прототип, хунско писмо, което китайският посланик е виждал и познава поне като външен вид, но, разбира се, изобщо не е в състояние, а и не си поставя за цел да обяснява историко-генетически [вж. и срв. Бичурин 1950, 58; Крадин 2003, 150; Юхас 1985, 277-278; Altheim 1959, 271,436-443; ~*~1960, 286,306; Francfort 2001, 155-163; Kyzlasov 2003; Thomsen 1896, 44-54].

А в каква тогава?

В голямата политическа игра срещу Самуил се хвърлят и последните резерви, без изобщо да се държи сметка за правила и принципи, както и без да се подбират средствата, видно особено добре от ослепяването на 14-те хиляди.

Водещо-доминантните в полиетничната империя на Атила прабългарски родове и племена, никак неслучайно наречени също така и царски скити (Приск), говорят и ползват във всекидневното общуване основно и главно тюркския по произход и принадлежност прабългарски/болгарски език. Много от тях и особено Атила, владеят на различно ниво и в различни форми още по 2-3 и повече езика – гръцки, латински, алански, готски, славянски и др.

Сред множеството етноидентифициращи и диференциращи черти и особености, водещо-доминантен е лингвистичният белег. Трябва този "съвременен учен" да е лингвистически много зле, за да не прави разлика между тюркския прабългарски език и иранския алански език.

Прабългарски звателен падеж с паралели в останалите, исторически и съвременни тюркски езици.

Извинете ме, но не ви разбирам, когато в извадката от моята книга много ясно се посочва, че последният, който се занимава с въпроса за взаимоотношението Авитохол-Атила е проф. Москов и той по свой си начин доказва, че те са едно и също лице: ...от разработваните и обосновавани в науката три основни становища “трябва да бъде поддържано, че Авитохол е Атила и Ирник е Ернах”. Лично аз не бих твърдял, че понастоящем в Науката са налице "противоборстващи хипотези", защото не може приблизително-повърхностното мнение по въпроса на някой съвсем случаен дилетант в Прабългаристиката да се приравнява и противопоставя на достатъчно обоснованото и доказано не само историографски, но и лингвистически виждане на акад. Гюзелев и проф. Москов. А може би вие имате предвид публикацията на утвърден български изследовател, която ми е неизвестна и именно поради това не я отчитам? Затова ще ви помоля да я цитирате тази публикация, за да мога евентуално да си поправя грешката.

В отечествената Прабългаристика проблемът за тъждеството на Авитохол и Атила е решен вече доста отдавна: [http://nauka.bg/forum/index.php?showtopic=7838&st=2880 - #2897 - проф. Добрев

В отечествената Прабългаристика проблемът за тъждеството на Авитохол и Атила е решен вече доста отдавна. В Именника името Авитохол е епоним – обозначава едновременно конкретното лице и епохата преди него. Иван Добрев, Златното съкровище на българските ханове. София, 2005 Анализът и изводите от този израз в рамките на възможно най-пълното и последователно, най-квалифицираното и най-задълбочено проучване на Именника от страна на българския езиковед проф. М. Москов [1988] показват, че оттатък Дунав, в продължение на 300 год., с остригани глави царуват български ханове от рода Дуло, първият от които се възкачва на престола именно и тъкмо през 153 г., и този род стои начело и управлява едно или няколко прабългарски племена в продължение на една епоха от 300 г., в края на която царува и през 453 г. приключва земния си път хан Авитохол, името на когото в качеството и с функцията на епоним е използувано в Именника за обозначаване и наименоване и на цялата предишна епоха, каквато в действителност е широко разпространената практика при подобни случаи през Античността и Ранното Средновековие [144-175]. В уникалния си и недостижим не само за българската лингвистика и историография научен труд изследване върху Именника на българските ханове проф. М. Москов [1988], след като най-подробно-квалифицирано реферира, типологизира и анализира множеството становища, мнения и хипотези за връзката между имената Авитохол и Атила, Ирник и Ернах, стига до извода, че от разработваните и обосновавани в науката три основни становища “трябва да бъде поддържано, че Авитохол е Атила и Ирник е Ернах”, основанията за което са следните: -Хронологично доказателство – год. Дилом – Змия, като разделна година между Авитохол и Ирник, е равна на 453 г., която е и годината на смъртта на Атила и наследяването му от Ернах; -Етимологично доказателство – обяснението на името Авитохол като “прадядовски син, син на прадедите” предполага следните възможности: а) Атила е прякор на хунския владетел, а Авитохол е хунското му име, запазено и предадено чрез Именника; б) Авитохол като хунско име е рожденото име на Атила или пък е име, “създадено за него по време на могъщата хунска империя с цел да се отрази в негово лице върхът от историята на хуните и връзката му с предходните владетели” [148-175].

Първично-основното име на хан Атила е Етел: http://nauka.bg/forum/index.php?showtopic=7838&st=2840&gopid=169733& - #2854 - проф. Добрев

Първично-основното име на хан Атила е Етел. То му е дадено по тогавашното име на р. Волга. В българодоминантната Западнохунска Империя прабългари и готи живеят в условията на симбиоза, поради което си разменят имена и думи, включително и титл. rex. В по-ново време и в южнодунавския прабългарски език тя получава формата рих – Еспере-рих. В готския език името Етел запазва първично-изконната си форма до времето на действие на закона за преход на Т в Ц. След това време то получава формата Ецел и тъкмо под тази форма понастоящем то е разпространено и сред американците. Наред с това заемане на името Етел в готския език, тук то се възприема и осмисля, т.е. контаминира чрез умалителната форма на същ. ата “баща” и суф. -илла, така че се получава името Атилла, т.е. Бащицата. Поради голямата популярност на първия си носител името Етел се запазва и предава по-нататък и при прабългарите и по-специално при дунавските българи. Тук това име го носи и хан Телериг с тази особеност, че в условията на прабългаро-славянско двуезичие в прабългарския двор, нетипичната за славянската фонотактика начална съгласна изпада, като същевременно към него се прибавя и титл. риг. По същия начин това име го носи и хан Телец. Съгласната в края най-вероятно е гръцка транскрипция на праб. Ч. Този звук от своя страна трябва да е резултат от палатализация на прабългарския умалителен суф. -к. Подобен преход се наблюдава и при думата чаша, която идва от срперс. кясе. Авитохол всъщност не е име, а прозвище на хан Атила главно в племето на оногурите. То се образува на основата на източноиранското по произход същ. авит “княз” и охол “син” – “син на княз”, “князчето”. То очевидно му е останало от времето, когато той все още е твърде млад и не е хан.

Сега не мога да направя справка, но мисля, че и извора го посочва акад. Бешевлиев в Първобългари.

През 422 г., когато убиват Агелмунд и отвличат дъщеря му.