проф. Добрев

Именникът е превод на славянобългарски език и при този превод прабългарската титла е заменена с "княз". Но налице са достатъчно податки, за да се приеме, че дори и св. Борис-Михаил е титулован с "каган": Всъщност точно такава е формата на титлата и в дунавския прабългарски език и почти по същото време тя се носи и от българския княз Борис – Михаиль кагань на Бльгаряхъ, потвърдено също така, макар и не напълно сигурно, и при разчитането на личния печат на висшия сановник на цар Борис І – Йоан Багатур, но в замяна на това пък повече от сигурно и от латиноезичните извори: Praeerat eis quidam nomine Kris, quem lingua sua cagan appellabant, quod in lingua nostra resonat imperator,... (Diocl) Diocl - Presviteri Diocleatis Regnvm Slavorum. Internet, 2009. Сега не мога да направя справка, но какъв е този падеж при "Бог" и дали точно това -И се изисква от предлога У? А така това определение много ми звучи като рус. убогий, което би било много неподходящо като епитет на хан или княз!?

Навсякъде, където стане дума за него, но най-вече и преди всичко в Именника на Българските Ханове: Иван Добрев, Българите за руския народ, държава и култура БЪЛГАРИТЕ ОТ ИЗТОЧНА ЕВРОПА ЗА РУСКИЯ НАРОД, ДЪРЖАВА И КУЛТУРА В зората на Дунавска България Тази фонетична особеност се наблюдава особено добре също така и на фона на цитираното пак по-горе хаз. мли Парсбит, втората съставка на което е от хазарската титл. *абит, отговаряща на болг. *авит, на основата на което се получава в действителност и прозвището Авитохол на първия от Именника на Българските Ханове прабългарски хан, тъждествен на хунския вожд Атила: Авитохолъ жить лятъ Т. родъ ему Дуло, а лятъ ему диломъ твиремъ. Авитохол живя години триста, родът негов е Дуло, а годината му е Дракон, м. Девети.

Тук примерите са написани не на кирилица, а на латиница! Аварската, но много възможно също така и прабългарската дума *åmma преминава, заема се и се адаптира в южнославянските езици. Като резултат се получава сръб. omma “момиче” и бълг. мома.

От долуприведените редове можеш да се убедиш, че тази книга аз я познавам и то много преди тебе. И все пак на коя точно страница Джафаров пише за оногурите и по кой извор? Иван Добрев, Златното съкровище на българските ханове от Атила до Симеон. София, 2005. Военно-племенното обединение на западните хуни като челен отряд на Великото преселение на народите и по-конкретно в лицето на българските племена хазари и барсили прониква за първи път на Кавказ около 215/6 г., като преминава през прох. Дербент; в самия край на 60-те г. на ІV в., пресича Волга и нахлува в степите на Северен Кавказ основната маса от хунски племена като втори главен етап от придвижването на хуните от Азия към Европа; хуните нападат стремително, вклиняват се, разсичат и разделят на две аланските племена в северозападната част на днешните калмицки степи, покоряват ги и ги увличат със себе си (Ю. Джафаров). Наред с това, друга колона, пак като челен отряд на западните хуни от Великото преселение на народите, преминава Азовско море като цяло през 375 г. (Fr. Altheim) или пък според проф. В. Златарски, през 376 г., когато прекрачва преградата на Азовско море, среща и покорява остготите, а отблъсква вестготите в пределите на Източната империя; тогава хуните “турили основа на обширната си държава в днешна Южна Русия; тук те се закрепили за известно време и разширили властта си от северните брегове на Черно море на запад, над днешно Влашко и Източно Маджарско”. Много преди това обаче отделни отряди от хуни извършват набези отсам Азовско море и дори по-назапад, както например войските под предводителството на хан Баламер, които преминават Дон през 375 г. и разгромяват готския племенен съюз, от който по този начин отпадат и се отцепват още и славянските племена в Областта (История на България). Изглежда все пак, нещата са малко по-сложни и не се изчерпват с това разгромяване и взаимно раздалечаване и противопоставяне, а започват много преди това, когато хуните, готите и славяните се и сближават и обединяват, защото пак през 376 г., обединените войски на готи, алани и хуни, на брой около 200 хил.(!!?), нападат Адрианопол, дн. гр. Одрин в Турция (Fr. Altheim). В действителност, първото преминаване и поява на хуните в Източна Европа става още много по-рано и независимо от резервите и колебанията на Е. Thompson [1948], струва ни се, че няма никакви причини да не приемем, че онези Χοΰνοί, за които Птоломей, писал между 175-182 г., съобщава, че в началото на ІІ в. вече обитават Причерноморието, може би между Буг и Днестър [21], са също хуни, само че проникнали в Източна Европа не под Азовско море, а през Урал и Волга, т.е. северно от Каспийско море и следователно не са и няма защо да бъдат непосредствено-преки предшественици на по-късните хуни. Напълно неоснователно е също така и твърдението му, че тези хуни не са били забелязани от римляните, защото, най-напред, за хуните – Xoũnoi, в Сарматия пише още Батламиус, който съчинява географията си по времето на Марк Аврелий (161-180), но бележките му възлизат към Маринос от Тирос, живял по времето на император Адриан (117-138) [Németh 1962, 287], а и наистина малко по-късният римски Анонимен хронограф от 354 г. съобщава за едни българи, които произлизат от Зиези – Ziezi ex quo Vulgares, т.е. “Зиези, от когото са българите”, без обаче да посочва дали се отнася за българи откъм южната, персийската или източната, скитската граница на Империята. Именно поради това, указанието на Птоломей решава проблема в полза на второто допускане, което състояние на нещата като че ли изобщо не се променя от факта, че Анонимният хронограф като цяло е превод на по-старата гръцка хроника на Иполит, доведена до 290 г. и според която тези българи са на Северен Кавказ, но още и от това, че в Хронографа на латински език народностното название на българите е изписано посредством букв. v, което потвърждава и засилва убеждението по-скоро за гръцко посредничество, недостатъчно ясно и определено донякъде като ретроспекция все пак поради неяснотата относно това кога всъщност започва спирантизацията на средногръцкия звук бета [вж. и срв. Джафаров 1985, 25-26; ЛтИзв-1, 82]. При това положение, между впрочем, единствено в сферата на псевдонаучната фантастика са писанията на онези, малко позапознати с митологията и етнографията, донякъде и с арменското и иранското езикознание, но не и с тюркската лингвистика и историография, именно където може и трябва да се търси крайното решение на множеството проблеми около прабългарите, епигоно-адепти на един нашенски “древнобългарист”, които, като редуват горещи хвалебствия към “Учителя” с полуграмотно-некоректен и неразумно-хладен историколингвистичен анализ, крачат-газят смело-безотговорно през цели исторически епохи и географски ширини, за да стигнат до пределно категоричното, но изобщо невярно заключение, че “тази част на Хронографа отразява реалното разположение на реални народи в част от Азия през ХІІ в. пр.Хр., по-точно между 1200 и 1114 г. пр.Хр.” – браво, браво, каква точност само, но освен големите мащаби и “великите” открития в прабългарското езикознание, още и мащабно-високата точност в хронологията е изявената отличителна черта, както на “Учителя”, така също и на “Учениците”, затова нека да видим какво става по-нататък: “Но това означава и друго, а именно, че в по-старите документи, използвани от автора на Хронографа, през ХІІ в. пр.Хр. българите са локализирани в Средна Азия с името БЪЛГАРИ, а не с някое друго”, откъдето и поради което “Остава само едно логично обяснение, което е на границата на пълната фантастика, но именно в негова полза свидетелствуват редица факти – предците на българите да са напуснали Месопотамия и да са се установили на изток, без обаче да са прекъсвали още известно време връзките със старата родина” [Голийски 2003, 319-331] - ето за какво, значи бил целият този, лишен от “школска мъдрост”, поетично-фантастичен шум и трясък.

Иван Добрев, Златното съкровище на българските ханове от Атила до Симеон. София, 2005. ПРОИЗХОД И ПРИНАДЛЕЖНОСТ НА ЗЛАТНОТО СЪКРОВИЩЕ “НАДЬ СЕНТ-МИКЛОШ” Съкровището не е аварско, хазарско или унгарско Засега изследователите общо взето са единодушни по въпроса, че “понастоящем ние не знаем нищо за езика на аварите”, като проф. Д. Немет предполага, че той е от “стандартно-тюркски произход”, докато Л. Лигети пък допуска някакво монголо-тюркско двуезичие [Fodor 1982а, 70-71], но според нас единственият безспорно известен елемент от аварския език е мли Баян на аварския хаган с доста вероятно аварската по произход лексикална заемка, от всички славянски езици разпространеният като че ли единствено в българския и сърбохърватския език, корен мом-, някои от производните на който са преминали и в съседните балкански езици и обяснението на който като “бълболна дума” (Ст. Младенов) не ни изглежда никак убедително. Ето защо и като се има предвид сръб. omma “момиче”, на основата на семантическото тъждество и наблюдаващото се в редица тюркски езици по принцип и специално в чувашкия език, както и в други прабългарски имена в частност редуване б-м, може да се лансира предположението за произход на въпросния корен от авар. *åmma, бълг. *аmma, чув. ама, ами, тюрк. *абба [вж. и срв. БЕР-4, 224-232; ЕПРк, 303-304; ЭСТЯз-а, 54-58,220-222]. Твърде възможно нещо аварско може да има и в името на аварския пълководец на византийска служба Зауца, но това се нуждае от специално-индивидуално проучване и доказателство, именно поради което като цяло тъкмо и непременно Надписът на Буила ли може и трябва да бъде съответният прецедент, който да изиграе ролята на категорично-безспорен аргумент доказателство за аварския произход и принадлежност на Съкровището?!... Пък и в края на краищата, за разлика от своите родни братя прабългарите, културното ниво на аварите е толкова ниско, че през 250-годишното си господство по земите на днешна Унгария те не са оставили нито един каменен паметник без или с какъвто и да е надпис [Бешевлиев 1992, 93; Юхас 1985, 26], докато само за 150 год. от началото на VІІІ в. до средата на ІХ в. българите съставят близо стотина гръкоезични надписа, прабългарския гръкографичен Преславски надпис и достатъчно голям брой рунически прабългарски надписи, в светлината на което като цяло и дори единствено поради това няма никакви причини да не приемем и признаем, че Надписът е прабългарски по произход, защото при прабългарите надписите са редовна практика, а при аварите той би бил много странен и трудно обясним прецедент. Именно поради всичко това Аварската хипотеза в никакъв случай не може да се приеме и преобразува в реалистична теза, още по-малко пък и във вътрешно-свързана и непротиворечива теория, така че Златното съкровище “Надь Сент-Миклош” изобщо и за нищо на света не е и не може да бъде аварско по произход и принадлежност, но не само това – то изобщо няма каквато и да е връзка с този ранносредновековен народ от българската група на тюркските племена и народи, тъкмо от гледна точка на който неоспорим и неопровержим извод изглежда и очевидно-безспорно стои много странно, дори абсурдно-парадоксално и Онзи надпис над Съкровището във Виенския музей, както са абсурдно-парадоксални и всякакви изложби, където “Конникът от Изток” се представя експлицитно-директно като аварски по произход и принадлежност, както вече беше посочено по-горе.

Това по кой извор или научна публикация е?

В хетския език DINGIR е българска най-общо, но по-точно хазарска заемка, защото е пренесена там през 18-17 в. пр.н.е. от каситите българи, които заедно с хиксосите иранци предприемат военен поход до Предна Азия и се установяват там, където се и асимилират от местното население.

Тук гръцката фонетика няма никакво отношение, защото незакръглената гласна се лабиализира, а тясната закръглена гласна се разширява до формата βογοτορ още в рамките на южнодунавския прабългарски диалект и от тук тя преминава и в гръкоезичните прабългарски надписи. Подобно разширяване се наблюдава и в севернодунавския прабългарски диалект, от който са някои от прабългарските заемки и топонимията в унгарския език, а в най-ново време и в киргизския език. Много интересно как на основата на китайската йероглифика е получена форма със звука Р - Chinese word 冒頓 'muktor', когато е също така много добре известно, че през нея епоха в китайския език няма звук Р и затова и китайците произнасят багатур като маотун. Не може също така да се говори за word tor, и то като че ли със значението "генерал", защото това в най-добрия случай трябва да се приеме за някакъв словообразувателен суфикс или втора съставка на композита, ако се придържаме към иранската етимология.

Атила е от рода Дуло на племето на оногурите.

Името на този прабългарски хан е Атил - предишното име на Волга. В неговата империя прабългари и готи живеят в симбиоза (П. Голден). При тези условия готите възприемат и осмислят името му през призмата на своя език и затова наслагват върху него собствено герм. ата "баща", към което прибавят пак собствено германския умалителен суфикс -илла: Атилла!

Въпросът е поставян, но произход на народ не се търси на основата на много малка част от лексиката на неговия език, а на основата на базисната лексика - органи и части на човешкото тяло, предмети от бита и най-близката природна среда, жизнено-важни и значими действия като ядене, пиене, спане, говорене и т.н. При това, което е направено с прабългарите и прабългарския език след покръстването, вероятността да може да се възстанови тази лексика е нищожна и тъкмо поради това един такъв път и метод за определяне на техния произход е контрапродуктивен и то при положение, че този произход отдавна е определен и много добре известен. Друг е въпросът, ако все още продължаваш да се кръстиш пред въздушните замъци на Счетоводителя, тогава никой с нищо не може да ти помогне.

Не виждам тук нищо сложно, а само едно голямо етимологично невежество, защото: 1. Още преди да е доказал, че думата произхожда от тюркските езици, този "алтаист" вече прави екскурси към вида и характера на съответнота гласна в тюркския праезик. 2. Той не доказва, а предпоставя тотемен произход и то тъкмо на основата на едно такова земноводно, за което е повече от съмнително, че ще бъде избрано за тотем дори и най-първобитния народ, да не говорим пък за прабългарите! 3. Дори и да приема тотемен произход, той не ни казва нищо за втората съставка, защото тези думи от "хунну" трябва преди това да се докажат етимологически в специално-индивидуално изследване като водещи началото си пак от въпросните две думи. От този език е известно само едно двустишие и ввсичко останало е лексика, засвидетелствана основно древнокитайските летописи. Това само по себе си поражда маса най-трудноразрешими проблеми, така че по-добре да не прави опити да се възползва от тях, когато тяхното съществуване е повече от съмнително. 4. Този е много неграмотен и тюркологически, защото тюрк. бака "жаба" няма нищо общо с бака (таркан) и още по-малко и с бока (каган), което без всякакво съмнение е от иранските езици и никак не е изключено да е родствено на бага "бог", от което между впрочем е и общослав. бог.5. Неграмотността му е още по-драстична при бори "вълк" сонкор "сокол" ( или нещо такова), за които чисто и просто не разбирам какво правят тук!? 4. При условие, че няма "Алтайско Езиково Семейство", всякакви препратки и позовавания на корейския език са непозволено-недопустими. Не разбирам защо се занимава с това, когато е много добре известно, че китайската транскрипция на багатур е маотун!?

И въпросът, и проблемът ти е много дилетантски! Точният им брой не се знае, не само защото някои от тях не са сигурни прабългаризми или пък и в най-ново време излизат и се доказват все нови и нови такива, а защото на прабългарското езикознание това изобщо не е необходимо! Тези дни писах, че издирването и доказването на една отделно-изолирана дума като прабългарска по произход вече няма особена стойност за това езикознание, защото от известно време насам са налице достатъчно на брой прабългарски цялостно-завършени текстове не толкова също с голям брой лексика, но което е още по-важното и същественото - с достатъчно на брой граматични единици. При това положение по-следващата цел и задачи на прабългарското езикознание не е да продължава да търси и доказва нови прабългарски думи, а на основата на тези цялостно-завършени текстове да направи окончателно-пълното фонетико-лексикално и граматично описание на прабългарския език.

Много неточно определение, защото още отпреди Новата Ера тюркските езици се подразделят на 5-6 групи, което налага непременно да се посочи от коя точно група, а ако е възможно, и от коя точно подгрупа на тюркските езици произхожда думата. Няма „Алтайско Езиково Семейство”, а има Алтайски Езиков Съюз! Следователно не може и не бива етимонът/коренът на тази дума да се търси вън от тюркските езици, а ако него го няма там, то той трябва да се търси в езици, които са били в достатъчно близко-тесен контакт с прабългарските езици и диалекти. Въпреки Дьорфер, Фасмер и ЭтимСлТюркЯз-б, особено от морфологична гледна точка, по наши лични впечатления и наблюдения етимонът на тази дума не е в тюркските езици изобщо и по-специално в прабългарския език или което е същото, тя не води своя произход от тук, а е лексикална заемка в тях от език от съседно в миналото езиково семейство. Думата титла багатур изглежда да е заемка от иранските езици и още по-точно, от източноиранските езици от преди началото на I хил. пр. н.е. в Централна Азия, най-напред и преди всичко в тукашните прабългарски диалекти и езици, откъдето тя впоследствие се разпространява пряко или косвено в съседните тюркски, монголски, китайски, угрофински, ирански и даже и индийски езици. Не е изключено етимон на тази дума да бъде иран. bagha-putra “божи син” (Локоч), но най-вероятно според мене, включително и по номинативно-семантически съображения, тя възниква и се образува на пак иран. bagha-atara “смел войн” (Бейли, Адамс), съществуващо като че ли още и под формата βaγtar “?”, авест. baχtar (Барт., 923). Окончателното решение може и трябва да бъде резултат единствено и само от специално-индивидуално етимологично проучване с ядро компетентно-квалифицирано и коректно-последователно проведена лексикална етимологизация. При него обаче задължително трябва да се отчитат и съблюдават най-строго историческите фонетични закони поотделно на източноиранските и прабългарските диалекти и езици, а така също и синкретичните контактолингвистични закони на трансференцията и адаптацията на ирански думи и имена в тюркските езици изобщо и в прабългарските в частност. Съществено-неделима част от това проучване е културно-историческата обосновка и доказване на етимологизацията чрез експлицитно посочване на мястото, времето и контактуващите племена или народи, между езиците на които се обменя думата. При това положение вече и по силата на генеалогическата йерархия се подразбира от само себе си, че етимонът в иранския праезик лежи върху етимона в индоиранския праезик, а той пък – върху етимона в индоевропейските езици. Към настоящия момент Индоевропейската Компаративистика е достатъчно развита и усъвършенствана и като методология, и като крайни резултати под формата на реконструкция на базисната лексика последователно и на иранския, и на индоевропейския праезик. Затова при една достатъчно квалифицирано-компетентно проведена етимологизация неминуемо трябва да се възстановят първично-изходните лексеми или корени в тях. Известна проблематичност трябва да се очаква по отношение на етимона в индоиранските езици от преди края на 2-то хил. пр.н.е. в Западен Сибир, но след неговото откриване в иранския праезик, това не е толкова важно и само доказването му тук е повече от достатъчно.

Наистина жалко, но за тебе самия поради невежеството ти! И гледай следващото ти появяване тук да представлява списък на научните ти публикации, в които доказваш обратното! Иначе още по-жалко пак за тебе самия, но и от морална гледна точка! Южните славяни се делят на югозападни - бъдещите сърби и др., и югоизточни - бъдещите българи. "Български славяни" не е научен термин, но понякога се използва и в науката, за да се обозначат и наименоват югоизточните славяни.

И на мене ми звучи като точно обратното, особено с това "булкх" и М.С., подобно на върха на иглата, където могат да седнат и 1000 дявола, което понастоящем правят и самите дребнобълхаристи!

Не, не са протекли! Крал Стефан приема католицизма през 1000 г. и оттогава започва масово-интензивното завладяване и покоряване на прабългарите на изток от Тиса, пък на места дори и от Дунав. Те биват покръстени по-късно и то постепенно-поетапно, а не по начина на българското кръщение.

Звукът Ъ е резултат от развитието тук на Балканите на праславянската голяма носовка. Славистите приемат, че това се осъществява директно, но аз мисля, че до него се стига през звука У.

Напротив, прабългарските лексикални заемки в унгарския език задължително трябва да са повече, защото по тези земи прабългарите се появяват още през 422 г. Особено силно-осезаемо е тяхното присъствие тук по време на Западнохунската Империя на Атила/Авитохол, в която доминантно-водещите прабългарски родове и племена не са едно или две, а може би наброяват десетина, като някои от тях остават по тези земи и след това, например секелите. Основателите на унгарската държава са 6 угрофински и 1 прабългарски род, този на Арпад и затова дълго време даже и след него в маджарския двор се говори на прабългарски и унгарски. Династията на Корвините е прабългарска и по-точно секелска, като секелите започват по-осезаемо да се унгаризират чак след 14-15-и в. Но изключително съществено-важното е това, че отвъддунавските прабългари не преживяват онова, което преживяват отсамдунавските им събратя и точно тук е обяснението за сравнително малкия брой прабългарски думи и в старобългарския език, и в диалектите на съвременния български език: Иван Добрев, Българите за руския народ, държава и култура (пред приключване) БЪЛГАРИТЕ ОТ ИЗТОЧНА ЕВРОПА ЗА РУСКИЯ НАРОД, ДЪРЖАВА И КУЛТУРА Дунавските българи от Първото Българско Царство Болезнено-рязък, но и изключително силен тласък на този процес на славянизация на прабългарите по форма, но на цялостно-многостранната обществено-икономическа, политико-идеологическа и културна по съдържание, не асимилация (Д. Ангелов), а по силата на конкретни историко-социални предпоставки и обстоятелства славянодоминантна взаимна интеграция на двата етноса и тъкмо по този ред и начин и на ликвидирането като цяло на съществуващия до тогава културно-идеологически дуализъм, дава масовото покръстване от Свети княз Борис-Михаил Кръстител на прабългарите и славяните през май 866 г., последвано много скоро от редица драстично-репресивни и даже направо непоносимо-жестоки административно-правни мерки и действия, особено и специално по отношение на прабългарите, именно които и превръщат взаимната интеграция в славянодоминантна, а резултативната народност в славянска. В началото и на първо място сред тези драстично-репресивни и даже направо непоносимо-жестоки административно-правни мерки и действия стои най-вече прогласяването от първия всебългарски църковно-народен събор, свикан в Преслав през есента на 893 г. или пък на 28 март 894 г. (А. Калоянов), на славянобългарския език за официален държавен и църковен език със забрана под страх дори от смъртно наказание или продаване в робство да се говори на прабългарски език; забрана, преследване и дори налагане на смъртно наказание по силата на специално разработения преди това и тук приет Закон Судный Людям, на практикуващите прабългарските обреди и обичаи, сред които и най-категорична забрана на многоженството; въздигането на Кирило-Методиевото дело за знаме на българската държава и народ, символично връчено от княз Борис-Михаил в ръцете на неговия предостоен син и приемник – княз Симеон, но и пристъпването същевременно към фактическата замяна на гръцките владици в България чрез ръкополагане на българи за техни викарни епископи (хорепископи), които да поемат управлението на епархиите. Едно от решенията на църковно-народния събор през 893 г. е приемането на славянския език за официално-административен, т.е. задължителен не само като богослужебен, но и във всички останали сфери на дейност на обществото и държавата. По този начин в приетия тогава в този смисъл закон фактически и практически се и криминализира употребата на прабългарския език. А това пък от своя страна е основание за преследване и даже и за най-жестоки репресии спрямо онези прабългари, за които се установи, че говорят родния си език. От друга страна Църквата обявява прабългарския език за погански, а самите прабългари за поганци, т.е. мръсни. Така по-същество не само се нанася съкрушителен удар по морално-ценностната система на прабългарите, но същевременно се дава път и се оправдават и пред Бога предприетите вече и методично-непрекъснато провежданите от гражданските власти жестоко-репресивни мерки и действия спрямо тях. Независимо че всички известни, минали и настоящи религии са само и единствено различни пътища към Единния и Единствен Бог, все пак от позициите на тогавашния християнски религиозен догматизъм и екстремизъм Църквата обявява и заклеймява също така прабългарите тенгрианци и като езичници, т.е. безбожници. Тази презрително-унизителна квалификация не само допълнително-вторично мотивира и засилва наказателно-репресивните мерки и действия спрямо прабългарите, но и създава определено отрицателно отношение и настроение към всичко прабългарско изобщо и всеки отделен прабългарин в частност. По този начин в действителност и в края на краищата се обругава, профанизира, а даже и вулгаризира и прабългарската морално-ценностна система. В резултат на всичко това като цяло прабългарите биват превърнати в население втора категория на държавата, която обаче именно те векове преди това основават и толкова време вече поддържат и даже ръководят. В чисто лингвистичен план така обруганата, профанзирана и вулгаризирана прабългарска морално-ценностна система задължително води и до пейоризация, т.е. до считането и приемането и на прабългарския език за погански/мръсен, лош, грозен, неприятен, неблагозвучен и т.н. Тъкмо това отблъсква и принуждава следващите поколения прабългари да избягват да употребяват майчиния си език в началото само на обществени места, а впоследствие и в семейството. С течение на времето прабългарите започват все повече и повече да общуват на славянобългарски език, примесен обаче с прабългарски думи и граматични форми, за които те не знаят или не виждат и не намират в него необходимите им за случая славянски съответствия. По силата на всичко това от една страна от прабългарския в славянобългарския език се заемат и усвояват и сравнително, а може би даже и прекалено малък брой прабългарски думи с все още неясно какви, кои и колко още точно прабългарски фонетико-граматични съставки и елементи, преминали и съхранени главно в диалектите на съвременния български език. При тези етнолингвистични условия и в този порядък не е подминат и самият бог Тангра, от името на когото в българския език остава като че ли само презрително-унизителното междуметие “тинтири-минтири”. От друга страна към средата на Х в. вече драстично намалява броят на българите с прабългарски произход, които все още знаят и помнят прабългарския език, но могат да го ползват обаче само съвсем изолирано-спорадично, т.е. крайно непълноценно и недостатъчно. А при по-следващите поколения този брой вече се свежда до нула и така тюркският прабългарски език постепенно-бавно, но много сигурно и окончателно-безвъзвратно си отива, отмира и изчезва, а на негово място някак-си трескаво-набързо и най-грубо-безцеремонно се насажда и налага славянобългарският език [вж. и срв. Ангелов 2010, 130-137; Вернадский 2009, 227; Иванова-Мирчева, Харалампиев 1999, 331-333; Калоянов 2010, 2; ~*~2010а, 3-5; Литаврин 1999, 193-342; Рънсиман 2009, 89-91; Св. Наум Преславско-Охридски 2009, 3; ЗСЛд, 1-5; КМЕц-1, 254; ПродФеоф, 155]. В резултат на всичко това към края на Х и първата половина на ХΙ в. вече отива към своя край и дори приключва в главното и същественото започналата още от времето на хан Аспарух славянизация на прабългарите под формата на етнолингвистически взаимна интеграция, сливане, смесване и кръстосване или метисизация на числено сравнително близките от порядъка на 250-300 хил. души (Г. Литаврин), в полза все пак обаче на славяните, местни прабългарски и славянски племена до смесено-кръстосаната, метисизираната по своите расово-антропологически белези и черти и по своята материална и духовна култура, но единната и славянска по език българска народност. При всичко това прабългарите не се загубват и изчезват безвъзвратно, а постепенно-бавно и непълно-частично се преливат, запазват и продължават да съществуват вътре в така изградената българска народност във и посредством славяните, но не като нещо изконно-първично, собствено-наследено, самостоятелно и единно цяло, а във вид на външно-допълнително привнесени, сравнително обособено-чужди, отделно-разпръснати или дисперсни, по-дребни или по-едри частици съставки, пък даже и на цели комплекси или агрегати от елементи на тяхната, собствено прабългарската антропология, език, материална и духовна култура.

Нещо не се разбираме добре, защото аз нито за миг не се съмнявам, че съществува гагаузски език, който спада към Българската Подгрупа на Огузските Езици. Резервите ми са по отношение представянето на този език като турски, последствията от което са направо опасни! Впрочем следващото изречение не издава дори и минимална общоезиковедска култура, да не говорим пък за тюркологическа такава:

Понятие "кавказка заемка" не съществува, защото през Ранното Средновековие на Кавказ има кавказски, ирански и тюркски езици и е практически невъзможно тази дума да произхожда едновременно от всичките. Доколкото пък прабългарите преминават на Кавказ най-вероятно в началото на 3-и в. и в продължение на 7-8 века осъществяват най-разнообразно-интензивни етнолингвистични контакти с голям брой племена и народи, но особено и най-вече с ирански, то наличието на тази дума в кой да е местен ирански език безспорно се явява прабългарска заемка в него.

Отговарям не защото го приемам като препоръка, отправена към мене лично, а само, за да кажа, че това няма как да не е така, щом като в България има тюрколози лингвисти, които твърдят и разпространяват, че езикът на гагаузите е турски. Това деяние няма да се пресече, докато не се криминализира и то в раздела за престъпления срещу държавата.

Податките са и лингвистични, защото от прабългарския език в монголските езици са заети известен брой думи, една от които е и silüge: Иван Добрев, Златното съкровище на българските ханове от Атила до Симеон. София, 205 Съответствието l-š между впрочем се наблюдава още и при прабългарското по произход, съврем. бълг. шиле “встъпило във втората си година агне”, от ранносредновековното *šeläq, от което и фми Шиляшки (Сф) [Прс], където зв. ш се получава по пътя на специфично българската палатализация на зв. к, но така също и добре известното нрси шилегар “пастир на шилета”, и преминало в условията не на вътрешен, а на външен етнолингвистичен контакт, и в срб. šiljeg и алб. shilék, и семантически развито и наследено от огурт. *šeläq “зъбат, вече със зъби, зъбчест”, а не, както се предполага, от недостатъчно ясното и морфологически необоснованото “булг. *чиллиг (*шиллиг) “зубатый” (ср. тюркские диалектные названия судака: казах. тисти, азерб. дишти, узбек. тишли “зубатый”) (И. Добродомов), към които ние прибавяме още и тур. диал. dişli, семантически тъждествено на şişek, и от която огуротюркска праформа *šeläq, със същото фонетично начало, но с друга насока на семантическо развитие, произлиза също така и чув. шăла “судак (вид риба)”, очевидно наименована така заради големите си зъби. Тази огуротюркска праформа е в основата и преминава по вътрешноинтегративен път и в унгарския език във вида süllö “судак” (MаgOrSz), без обаче нейното по-късно развитие да е включено от проф. З. Гомбоц в кръга на тюркобългарските заемки в унгарския език, но не посредством, много неточно-неуместно, “стария чувашки език” (H. Eren), а с посредничеството на същия, подобно за чувашкия език, или на друг някой, много близко-родствен местен болгарски диалект, както и по външноконтактен път, в монголските езици, още към началото на І хил. пр.н.е., като silüge, и има безспорни успоредици в останалите тюркски езици като огуз. tişek تشك “шиле, овца, която изпълвайки две години, навлиза в третата”, азер., кирг., узб., тур. şişek, tişek, сртюрк. tişek, сткъпч. şişek и др., всички те от изходно-първичното огузт. *tišäq, преминало и развито по пътя на регресивната асимилация в някой огузски или къпчашки диалект в *šišäq, от което е и перс. šīšāq.

Податките са и лингвистични, защото от прабългарския език в монголските езици са заети известен брой думи, една от които е и silüge: http://nauka.bg/forum/index.php?showtopic=7838&st=2260 - #2263 - проф. Добрев

А, не, само малко незаслужен от нея самата комплимент!