проф. Добрев

Разбира се, че и това е обяснение, само че то не взема предвид най-малкото и на първо място собствено прабългарските календарноциклови имена на годината и месеца, които не се употребяват от много по-късните кумани и татари, да не говорим за това, че евентуалната етимологизация в тази посока трябва не само да идентифицира и ситуира локално-темпорално въпросния «хъкащ диалект», но още и изпадането на сонорната, веларизацията на първата гласна, озвучаването на следващата съгласна, стесняването на широката гласна и т.н. Както си проличава достатъчно добре от долуприведената извадка, моят «слаб опит», изобщо не е етимологизация, а обяснение на граматичната структура на въпросната двусъставна дума, за която допускам, че може да е паралелът в останалите тюркски езици на апелатива на името Авитохол, именно поради което той няма нищо общо с неговата етимологизация. За съжаление това мое обяснение започва или има за начало една доста груба грешка на съставителите на Древнетюркский Словарь, които не са отчели доста широкото разпространение в тюркските езици на безсъюзното съчинение и поради това са изфабрикували и въпросната сложна «дума». Ето защо и вашето източноиранско обяснение си е чисто и просто безобектно, а от друга страна пък и тюрк. шад няма нищо общо с предложената от вас лексикална основа. Ив. Добрев, Златното съкровище на българските ханове от Атила до Симеон. София, 2005. И вече в един чувствително по-конкретен план, напълно съзнателно или не, и редица по-частно-специални проучвания върху прабългарите от най-ново време изхождат или имат за основа и презумпцията за тъждеството на българския хан Авитохол с хунския вожд Атила, което виждане ние, да се надяваме, вече подкрепихме и задълбочихме достатъчно аргументирано-пълно в първата глава на настоящото изследване, или пък за това, че хан Атила в действителност е предводител на българите от империята на хуните: The proto-Bulgarians appeared at the European political scene lead by khan Attila, whose social-economic interest aimed to assure territories for his Nomad state, i.e. he wished to penetrate into the possessions of the Roman Empire (B. Marichkov). Все пак и независимо от това, както и поради повторното многократно поставяне на обсъждане и дори подлагане на съмнение съществуването на хан Авитохол като историческа личност, в някои най-нови, наистина не особено премислени, обектно-фактологически недостатъчно мотивирани и подкрепени, като че ли само претендиращи да са исторически по обект и метод, доста условно казано, ”научни изследвания”, в рамките на които той, хан Авитохол, е персонално открита и доказана митологическа личност, митологизиран герой, т.е. митологема, както и ”митичен прадед, културен герой, белязан от боговете и най-вероятно техен син” (Цв. Степанов; История на българите), с което фактически, въпреки привеждането свидетелството и на Именника, а и независимо от множеството аргументи и заключения на редица изследователи, само се повтаря в по-нова форма и терминология стародавното предположение, че той, пак Авитохол е ”баснословно лице” (Г. Фехеръ), наред с което обикновено се знае и приема, че Атила е от хуните, без да е ясно или без да се допуска каквато и да е негова връзка с българите, ние вече разработихме и предложихме и начално-основните моменти на пределно пълната и многостранна лингвистична обосновка и аргументация на обективнореалното тъждество на хан Авитохол и хан Атила, чрез която по категорично и безапелационно-неоспорим, да се надяваме, начин, доказваме, че хан Атила всъщност и в действителност е сложеният на първо място в Именника на българските ханове, прабългарски хан Авитохол, дори името на който е от тюркски по принцип и прабългарски в частност произход. Онимоген или генетична основа на мли Авитохол в действителност е болгарската титл. *авитохол, състояща се от болг. авит, общтюрк. абыт ”княз” и болг. охол, общтюрк. огул ”син”, т.е. букв. ”княжески син, принц” и същевременно пълна и точна калка най-вероятно на източноиранската по произход старотюркска титл. шадапът, но такава калка, макар и семантико-граматически непълна или само частична е и мли Атила, Άττίλα, Άττήλαν, Άττίλας, носено от предводителя на хуните през първата половина на V в. и разпространено из Европа, според едно доста убедително засега за нас обяснение, през и чрез германски племена и езици, по-конкретно благодарение на готите, бивши Атилови войници, вождовете на които пък са членове на Императорския съвет на хуно- болгарския хан Атила. Между впрочем, в късноантичните и ранносредновековните тюркски езици освен това е широко разпространена най-вероятно източноиранската по произход титл. šad ”принц”, която от своя страна не може да бъде ”вариант на иран. Хšyd, İhšēd” (Р. Golden), а безспорно-очевидно има за съответствие или е продължение на авест. хšaеtа- ”сияющий”, хšaya- ”князь”, согд. хšyd, стперс. хšāyaθiya- ”царь”, парт. ахšēnd ”принц”, всички от иран. *хša(y)- ”сиять; властвовать” и с други такива форми в иранските, тюркските и арабския език като аbšād, аhšеd, ihšаd, īšad, īšā, докато засвидетелствуваното при М. Каланкатуаци [1984] ”хунско” мли Шат на хан Кубрат още докато е принц или княз, както по-подробно ще се обоснове и види в последната глава на настоящото изследване, несъмнено включва източноарменската беззвучна съгл. t', която според нас субституира и предава не някакъв си интердентален хазарски звук (Р. Golden), а съответния кавка- зоболгарски звучен съгласен зв. d [вж. и срв. Golden 1980, 41,98,206-208; Абаев-4, 236; Радл-4.1, 971; AiWb, 541]. Ето защо специално гореприведената старотюркска титл. шадапът, както по напълно категоричен и недвусмислен начин показват и по-следващите ни издирвания и историко-контакто- лингвистични и етимологични наблюдения и съображения, като че ли наистина има за основа вече отпадналото от всички ирански езици изтир. *šad от иран. свслч *šad-д pet ”царски син, принц; княз” [Добрев 2004, 78; Dobrev 2003, 3] и с паралели в иранските езици например авест. zātа-, сак. ysāta, согд. *zāt, осет. zad, перс. zāda ”рожденный; сын; дитя; детеныш”, които са минало-страдателно причастие от иран. *zan- ”рождать(ся) [вж. и срв. Абаев-4, 283-284,296-297], защото евентуалното допускане за възникване на въпросната тюркска титла на основата на току-що определената и обяснена пак като иранска и по-точно, най-вероятно като източноиранска по произход, омонимичната общотюркска титл. šad ”принц”, определено се натъква на семантикоструктурни пречки и затруднения, заключаващи се в частичното дублиране и припокриване или което е същото – в непълното тъждество на семан- темите на лекс. šad от една страна и на лекс. pet от друга страна, именно поради което на тази евентуална основа в никакъв случай не може да се получи резултативното значение ”царски син, принц; княз”, следователно първата съставка на сттюрк. шадапыт наис- тина и като че ли с много голяма доза вероятност води своето начало от изтир. *šad в току-що посочените значения.

За разлика от вас аз не мога да си позволя да имам много нескромно-неприличната претенция, че познавам даже и в най-малка степен древнокитайските летописи. За нуждите на моето изследване е напълно достатъчно това, че тях ги познават и тълкуват висококвалифицирани синолози, които при това и в конкретния случай са и китайци по произход, което прави заключенията им още по-достоверни. Специално формата Buluoji също така е китайска фонотактическа интерпретация на етнонима болгар, само че в друг китайски диалект и от друго време, което се потвърждава допълнително и от идентифицираните от мене именно и единствено като прабългарски тюркски думи. ЕТИМОН И АПЕЛАТИВ НА БЪЛГАРСКОТО НАРОДНОСТНО НАЗВАНИЕ И тъкмо за част от тази голяма група български племена на име Buluoji канадският учен от китайски произход проф. S. Chen [1998] приема и твърди, не без непременно-задължителните тук научни основания и доказателства, разбира се, че те са ”алтайски наследници на конфедерацията Сюнну с ирански или кавказски примес”, което в края на раздела обаче се конкретизира в смисъл, че това в действителност е европеиден примес; тяхната музикална култура спада към културата на ”Северните варвари” и е в познатия и разпространен по това време и по тези места ”кавалерийски” жанр; ”Няколкото оцелели думи на китайските българи като цяло изглежда да са алтайски и тюркски в частност.”; в песните най-вече на племената Boluohui, което наименование има и вариант Buluoji, много често се говори за kehan‚ т.е. khaghan; редица родови имена на племето Buluoji, особено тези на някои от управляващите родове, са ”определено припознати като сюнски имена” и като заключение в края на раздела се приема, че ”Тяхната културно-лингвистическа принадлежност изглежда по-скоро алтайска.” [69-73]. Впрочем посочените тук като ”алтайски или тюркски” думи, освен току-що приведеното kehan‚ прабългарската принадлежност на което едва ли може да се обсъжда, особено когато последният български хан и първият български цар Борис І, както вече се посочи съвсем в началото, носи и титл. каган, са кит. kuli ”slave”‚ keye ”fort”‚ weiya < jwei-nga ”wood”, moheduo ”hero”, mole < mua-lək ”fish”, които според нас обаче идват последователно от бълг. *kul ”роб”; дали иранското по произход бълг. *kдye ”крепост”, стиран. kalak, съвременно тур. kale, или може би пак иранското по произход бълг. *qatпk ”крепост”, считано в неговия много по-късен източноевропейски вариант *qatау, както е добре известно, за печенежско; бълг. *аγač ”дърво”, после ако не най-вероятно индоиранското, както ще се опитаме да докажем по-нататък и на друго място, то повече от сигурно източноиранското по произход бълг. *baγatur ”герой, юнак”, засвидетелствувано многократно в гръкоезичните прабългарски надписи от VІІІ-ІХ в. в Дунавска България, и *baliq ”град” като че ли по-скоро, а не ”риба”, докато кит. wan, както показа наскоро направеното от нас сравнително пълно и доста подробно проучване, преминава не в някакъв си, много неясно-неопределено точно кой ”Turkic”, а именно и единствено в реално съществуващия тогава под формата най-малко на десетина диалекта античен централноазиатски тюркобългарски, същото и български прабългарски, но най-добре болгарски език, като титл. бан, разпространена от европейския болгарски език впоследствие и в почти всички европейски езици, така че ”културно-лингвистическата принадлежност” на китайските българи в никакъв случай не ”изглежда по-скоро алтайска”, а единствено и само тюркска [вж. Добрев 2005, 378-384, вж. и срв. Chen 1998, 72,76]. По-нататък проф. Chen възприема вече обоснованото и доказано преди това и от други изследователи основно положение, че ”китайското звукосъчетание ji представя едно крайно -r в последната сричка”, след което обръща много по-силно внимание върху проявата на зв. -r, ”която в действителност изгражда пряко съответствие между имената Buluoji и Bulgar/Bulγar” в лицето на зв. -n от състава на вариантите Poluohan/Poliuhan, Buliuhan‚ Buluojian и Bulugen, засвидетелствувани предимно в лични имена, като при това не пропуска да изпише и съответните китайски йероглифи, които тук не се привеждат по добре разбираеми и обясними причини.

Ако един лингвистически не особено компетентен археолог приема този език за неизвестен, това означава ли, че той наистина е такъв и че с това му мнение трябва да съобразяват и българските езиковеди тюрколози? Докъде ще я докараме така, ако обущарите започнат да дават акъл на кардиолозите, само защото и едните, и другите си служат с игла и конец? Разбира се, че ми е позната и тази счетоводителска боза, изобщо не заслужава вниманието на един лингвист!

Струва ми се, че Дунав за киевските руси е най-общ географски ориентир, нещо като Балканите и при употребата му съответният обект изобщо не се мисли като разположен точно на брега му, а на всякакво разстояние от него, като според някои извори той се намира дори и на левия бряг на Дунав. Освен това дори и да е съществувал Малък Преславец, той надали е толкова голям и богат като Велики Преслав и изобщо налице са вече достатъчно много податки, а така също и съответните заключения на други автори, за да се приеме и твърди, че в случая става въпрос именно за този български град. Победив болгар и дойдя до самого Дуная, он сел в городе Переяславе (Pereaslaw), сказав матери и советникам: ”Вот где моя настоящая столица - в середине моей державы. Из Греции ко мне везут паволоки (Panodocki - так! - А. Н.), золото, серебро и всевозможные фрукты, из Венгрии - серебро и коней, из Руссии - меха (Schora), воск, мед, рабов”.[Герб, 7]. Между впрочем до приблизително същата идея и за мотивите на Светослав за тези две войни, и за идентификацията на Переяславец като Велики Преслав по свой път и начин достига и А. Никитин [2009а]. У нас нет оснований не доверять рассказу Льва Диакона о подстрекательствах Святослава византийским двором к военным действиям против Болгарии, однако только в свете предположений о его родственных связях с болгарской династией становится понятным, почему выбор пал именно на него, а не на печенегов или угров. С другой стороны, приурочение автором ПВЛ намерения Святослава отправиться в «Переяславец на Дунае» (в котором вероятнее видеть не городок в низовьях Дуная, как то обычно считают, а болгарскую столицу Преславу/Переяславль) ко времени перед смертью Ольги, последовавшей 11.7.969 г., т.е. вскоре после смерти Петра Симеоновича, указывает на династическую подоплеку событий, что привело, в конечном итоге, к разделению не земель, а власти (на светскую и военную) между Борисом II и Святославом по принципу, хорошо известному у тюркских народов в древности, в том числе и у болгар.[192-199, вж. и срв. Брайчевский 2009, 89-93; Егоров 2009, 150-170; Пивоваров 2009, 1-3; Хабургаев 1994, 150]. И най-накрая, нека не оставяме без внимание и анализа по въпроса на И. Данилевский [2004], който независимо от много грубите фактически грешки по отношение на царската титулатура, разделянето на България, данъка на ромеите и др., все пак като че ли единствен в литературата обръща внимание на това, че в домонголска Русия за ”середа земли” се смята Йерусалим. Оттук според този проучвател Светослав иска да каже, че Велики Преслав за него е все едно Йерусалим, нещо като център на целия тогавашен Свят или по-точно – Новият Йерусалим [161-167]. Според нас тази представа на тогавашните руси напълно отговаря на действителността, защото дядото по майка на княз Светослав, цар Симеон Велики наистина построява най-красивия и най-големия в тогавашния Свят град, до което заключение ние пък достигаме в хода на изследването на Златното съкровище от Наги Сент-Миклош:... Освен това икономическите връзки по това време между България и киевското княжество са доста силни и здрави. Така например според Б. Рыбаков [2009] в началото на Х в. стотици руси, главно търговци, пребивават продължително в България и в столицата Велики Преслав има даже и руска търговска кантора [278-291]. По-нататък пак по времето на Симеон, но вече след Олег и по-точно по времето на неговия син княз Игор военно-икономическите връзки и контакти между българи и руси се засилват и заздравяват още повече и русите стъпват все по-често на българска земя. Първият път за самия княз Игор като че ли е през 920 г., когато русите имат поредния конфликт с печенегите [Никитин 2009а, 165].

Моето виждане по този въпрос е на: http://nauka.bg/forum/index.php?showtopic=...amp;#entry79168 - Коментар #136.

Един от руническите надписи се превежда като: Чашата, от която да пие Аспарух. Гръкографичният надпис върху купа № 21 е съставен на автентично-оригинален прабългарски език и гласи: Чашата, за която жупан Буила повели, като облицоват, да изпишат, и от която да пие наздраве жупан Бутаул. По този начин и тези два надписа по най-недвусмислен начин показват и доказват, че Съкровището наистина е българско по произход и принадлежност. Ив. Добрев, Златното съкровище на българските ханове от Атила до Симеон. София, 2005. С това обаче чудесата във и около лингвистиката на Съкровището не свършват защото се оказва, че точно такова бъдещо причастие е употребено и при руническите надписи на някои от неговите съдове, едва след разчитането и превода на които се стига до изключително важния и дори любопитно-куриозния за нас българите извод, че тъкмо тези съдове са принадлежали и са били ползувани и от основателя на българската държава хан Аспарух!!! В интерес на истината и за много голям, според нас, срам за българските проучватели на Съкровището, никой от тях не знае, не иска да знае, не е забелязал, кой знае защо игнорира, не вярва, омаловажава, подценява или какво(?!), безспорния факт, че още преди 1988 г. турският езиковед проф. Т. Текин докладва пред световен конгрес по българистика резултатите от своето разчитане и превод на руническия надпис върху пет от чашите на Съкровището и прочитът превод на този рунически надпис, тук малко поизчистено-нормализиран в турска графика има вида Asparuq iзǖ ayak, което авторът или някой друг (?) превежда на български език като ”чашата за наздравица на Аспарух”. И на нас все още не ни се вярва, но след като се запознахме по-основно с публикацията на същото тълкуване и превод вече в монографията на проф. Т. Текин, посветена специално на ”дунавските българи” и техния език, стигнахме до извода, че няма никакви причини да не приемем засега, а може би дори и завинаги, тъкмо тези резултати за дълго търсеното и меродавно-окончателното решение на проблема, което обаче според нас се нуждае от някои не особено съществени с оглед на цялото корекции, за някаква ревизия изобщо не може и дума да става, а само за малки поправки и добавки в тълкуването и семантизацията на отделни негови елементи, без, разбира се, дори и изобщо да си мислим, че можем да вземем отношение по тълкуването и семантизацията на самите руни, защото това не само, че не е наша специалност, но и засега не разполагаме с необходимото и достатъчно време и възможности за това. В тази втора публикация на турския езиковед същият рунически надпис обаче се разчита с едно малко видоизменение и различие във втората дума - Asparuq iзu ayak, а и преводът му на турски език е чувствително по-различен - ”Asparuq'un iзki kadehi”, който израз на български език пък, доколкото в книжовния турски език лекс. iзki има единствено и само знач. ”спиртна напитка; попийване” [ТРСл, 427], а и за нас няма никакви причини да си мислим, че един турски езиковед може да я употреби тази дума в друго някакво значение, следва да се преведе, разбира се, не като ”Чашата за попийване на Аспарух”, а тъкмо като ”Чашата за спиртни напитки на Аспарух” [Tekin 1987, 32-33]. Според нас и този превод на средната дума с това пак съществително име обаче не се очертава като особено верен или точно-сполучлив, защото от него неизбежно следва изводът, че щом като Аспарух има чаша за спиртни напитки, той трябва да има чаша или пак толкова чаши, предназначени, да кажем за мляко или нещо друго, което изобщо не изглежда нито логично, нито пък реалистично, да не говорим за това, че ние не знаем какви точно спиртни напитки се консумират по него време, а и дали изобщо се консумират. Именно поради това, наред и след анализираните и поправени от нас малко по-горе примери от волжскобългарските надгробни надписи, и тук отново трябва да се приеме, че слформ. iзu в тази позиция също така не е съществително име, а бъдещо причастие от вида на току-що разгледаното причастие от Надпис № 21 на Съкровището, само че при това бъдещо причастие крайният зв. -q, отдавна вече се е превърнал в зв. v, аналогично не толкова на тук приведените примери, колкото на пак малко по-горе анализираното минало причастие от волжскобългарския език. Ето защо адекватно-коректната турска транскрипция на руническия надпис трябва да бъде във вида Asparuq iзuvi ayak, а преводът му вече се получава като ”Чашата, от която да пие Аспарух”, много по-подходящо за надпис върху подаряван съд и напълно логично-реалистично като отражение на ситуация, при която едно лице подарява на друго лице предмет, от който това лице да се ползува или да употребява по съответния на неговата същност и предназначение начин. И като се има предвид най-напред и лексикалното значение на корена като знач. ”здрав”, после и полученото на тази основа засилено адвербиално, наречно значение от рода примерно на ”с много, с много голямо, с изключително голямо здраве”, което наречно значение обаче в съвременния български език, за нуждите и в рамките на този вид пожелания се предава, обозначава и изразява единствено и само посредством модално-наречната лекс. наздраве, то преводът на цялата подчинително-определителна група Βουταоυλ ζωαπαν ταγρογη ητζіγη ταιςη следва да бъде като Чашата, от която да пие наздраве жупан Бутаул, в резултат и на което преводът пък на целия Надпис № 21 от Златното съкровище ”Надь Сент-Миклош” от прабългарски на съвременен български език, след като се обединят преводите на двете отделни подчинително-определителни групи, вече може и трябва да получи следния вид и форма, а именно: Чашата, за която жупан Буила повели,като облицоват, да изпишат, и от която да пие наздраве жупан Бутаул. Този превод очевидно-безспорно е съвсем различен и несъвпадащ не само с редицата, по-горе представени, не особено обосновани, убедителни и адекватни, доста меко казано, преводи, но и от представения веднага след тях, направо смехотворно-забавен ”превод” в две съвсем отделни, противоречащи си една на друга и взаимно изключващи се редакции, на ”лингвиста древнобългарист”. Последната проверка критерий за адекватността и правилността на пътя за получаването на даден превод все пак и въпреки всичко е неговият вид и характер и лично на нас, тъкмо този превод поне засега ни изглежда обектно-съдържателно, максимално точен и адекватен, завършено-логичен, теоретико-методологически напълно обоснован, изводим и убедителен, което наше, индивидуално-субективно впечатление и заключение, разбира се, може и трябва да потвърдят или отхвърлят само достатъчно квалифицирани езиковеди тюрколози, способни и в състояние, в минимално задоволителната степен и по лингвистически допустимия и легитимен начин, да проникнат, обхванат, осмислят и преценят лингвотюркологически, адекватността и коректността на историколингвистичния по принцип и на етимологичния и морфолого-синтактичния в частност анализ-синтез, както на самия текст на Надписа като цяло, така също и на всяка една от отделните му съставки, преминавайки последователно през отделния фонетически или семантически признак, звук или фонема, сричка, сема, семантема, суфикс, корен, основа и завършвайки в самата словоформа като тяхно органично-интегрално средоточие и единно цяло. При така направения и предложен до тук прочит и превод на Надпис № 21 от Златното съкровище ”Надь Сент-Миклош” и с пълното съзнание, че именно поради богатството и уникалността си то едновременно лежи и се разполага най-малкото в лингвистическата, палеографската, административно-политическата, етнографската, културно-историческата и културологическата плоскости, остава само да отбележим, че водещо-доминантен критерий или различителен определител за неговия етнолингвистичен произход и принадлежност се явява единствено и само лингвистичният, схващан и разбиран като произход, вид и характер не на чуждите, а на своите собствено-изконни надписи по него. И доколкото Надпис № 21, а така също и анализираните и тук поправени само като превод рунически надписи по него са очевидно-безспорно прабългарски, то и самото Съкровище се явява прабългарско по произход и принадлежност, но по силата на това, че прабългарите като етнолингвистична общност са основатели и създатели на българската държава, а така също и заедно с югоизточните славяни са единият от двата основни дяла начало и основа на българската народност, то Съкровището повече от сигурно и задължително е и българско по произход и принадлежност. От вече направения досега максимално подробно-задълбочен и многостранно-всеобхватен конкретно-емпиричен анализ-синтез на безброя(!) историко-лингвистични факти, сведения и данни от началото на настоящото изследване до тук; в светлината и с помощта на пак тук изведените и формулирани най-общи принципи и в рамките на изградената на тази основа Най-обща теория на Златното съкровище ”Надь Сент-Миклош” вече очевидно-безспорно може и трябва да се каже, че от всичко това произтича и се налага само един-единствен, пределно ясен и недвусмислено-категоричен извод, а именно: Златното съкровище ”Надь Сент-Миклош” е българско по произход и принадлежност, То е събирано, ползувано, съхранявано и пазено в трапезарията и хазната на българските ханове и царе още от времето на тяхната миграция през Кавказ; било е изложено и съхранявано последно в тронната зала на царския дворец, построен и обитаван най-напред от цар Симеон Велики след пренасянето на българската столица от Плиска в Преслав през 893 г., изнесено е от тук през 971 г. по време на обсадата и превземането на столицата Велики Преслав от византийската войска, а с това и непосредствено преди падането на Източна България под византийско иго; съхранявано е в Отвъдунавска България от българските князе жупани Гиляд, Бутаул и Ахтум, заровено е през 1008 г. край прабългарското селце с по-късно име Надь Сент-Миклош по време на продължаващото заграбване на отвъддунавските български земи от страна на маджарите и по-специално при техния жесток погром върху българската народност и държавност в областта на княз Ахтум жупан, където е и намерено през 1799 г. Конкретно и специално златната чаша № 21 е допълнително поставена при останалите златни съдове от Съкровището от страна на неговия предпоследен пазител и хранител жупан княз Бутаул, който от името и в рамките на Първата българска държава управлява и владее онази част от отвъддунавските земи на Българското царство, които се простират между Дунав, Тиса, Марош и р. Олт, и който получава златната чаша като подарък, най-вероятно около 975 г., от своя съсед и добър приятел, пак българския жупан княз Буила, който пък управлява и владее обширна област в Седмиградско с център гр. Дюлафейхервар.

А от Скилица излиза, че Борис е пленен със семейството му при опит да избяга от Преслав след превземането на външната крепост, а вътрешната крепост е обсадена и превзета след това. ИОАНН СКИЛИЦА, ОБОЗРЕНИЕ ИСТОРИЙ Сфангел, который и возглавлял все войско, находившееся в Преславе (он считался среди скифов вторым после Свендослава), опасаясь, видимо, уже за судьбу города, запер ворота, обезопасив их засовами, взошел на стену и поражал нападающих ромеев различными стрелами и камнями. Только наступление ночи прекратило осаду города. На рассвете прибыл проедр Василий с множеством войска, двигавшегося позади. Прибытие его явилось большой радостью для императора, который поднялся на какой-то холм, чтобы скифы его видели, и соединившиеся войска стали окружать город. Император обратился [к варварам], уговаривая их отказаться от противодействия и спастись от совершенного истребления; они не соглашались сойти со стены. Справедливый гнев наполнил ромеев, и они приступили к осаде, отгоняя находящихся наверху стрелами и приставляя к стенам лестницы. И некий благородный воин, крепко держа в правой руке меч, а левой приподнимая над головой щит, первым устремился по одной из лестниц. Отражая удары щитом и защищая себя мечом от нападавших и от тех, кто старался ему воспрепятствовать, он поднялся на гребень стены, рассеял всех, кто там находился, и дал следовавшим за ним возможность безопасно подняться. Подражая ему, сначала некоторые, а потом многие [поступили таким же образом], а скифы, одолеваемые их сомкнутым строем, стали прыгать со стены. Соревнуясь с первыми, и многие другие ромеи в различных местах взобрались по лестницам на стену. Приведенные в замешательство, скифы не заметили, как некоторые из ромеев, беспрепятственно достигнув ворот, открыли их и впустили свое войско. Когда город был таким образом взят, скифов, вынужденных отступать по узким проходам, стали настигать и убивать, а женщин и детей захватывали в плен. И Борис, царь болгар, был схвачен вместе с супругой и детьми; окрашенного знаками царской власти, его привели к императору. Император человеколюбиво повелел, называя его царем болгар, Отпустить всех пленных болгар, предоставив им свободно идти, Куда кто захочет; он говорил, что прибыл не для того чтобы повергнуть [126] болгар в рабство, но чтобы их освободить, и утверждал, что одних только росов он считает врагами и относится к ним по-вражески. Между тем восемь тысяч храбрейших скифов заняли хорошо укрепленную часть царского дворца, который находился посреди города, укрылись там на некоторое время и перебили многих воинов, попавших туда ради любопытства или тайно пробравшихся с целью грабежа. Узнав об этом, император повелел против них послать равносильный отряд, но отправленные действовали вяло и не отважились осадить их — не потому, что они боялись росов, но потому, что укрепление казалось им прочным и непреодолимым. Император легко разрешил затруднение: вооружившись, он сам устремился пешим впереди прочих воинов, которые при виде этого тотчас же схватили оружие и бросились за ним; каждый спешил опередить государя, и с военным кличем и шумом они кинулись на укрепление. Росы с ожесточением выдержали осаду, но [ромеи], зажегши во многих местах огонь, таким путем преодолевали сопротивление — не перенеся силы огня и ромейского оружия, [росы] попрыгали [со стен] и побежали; многие из них были уничтожены пламенем, многие брошены с крутизны, а прочих ожидали меч либо плен. Таким образом, весь город не устоял и был взят за два дня. Обретя и захватив его, император оставил в нем достаточный отряд, щедро снабдив его всем необходимым для существования и переименовал город, назвав его по своему имени Иоаннополем. Проведя там праздник святой Пасхи, он выступил на следующий день к Доростолу, который называется также Дристрою.

Но така проблемът се снема от само себе си и канолюбителите издават и дискредитират самите себе си, а ние пък ги уличаваме и обвиняваме в поредната манипулативна фалшификация, защото очевидно-безспорно гр. канас има за основа не праб. кан, а каган, при което в процеса на трансференцията и адаптацията на последното в гръцкия език, втората сричка чисто и просто се съкращава или налице е добре известната в контактолингвистиката контракция!

Вашето виждане не ми изглежда особено коректно-адекватно, особено що се отнася до някакви си там ”щети”, да не говорим изобщо за "малките проблеми с маджарите" на Петър!? Ив. Добрев, Златното съкровище на българските ханове от Атила до Симеон. София, 2005. Така е, така е, но и съвременните унгарци се правят на много културни и възпитани, обаче за чужда, българска сметка, като напълно съзнателно и преднамерено не искат, макар и скрито и само за себе си, да си признаят и вземат предвид, независимо че и него са чели и знаят много добре, наред с не особено ласкавото ранноавстрийско мнение за тях, още и онзи пасаж от византийския хронист, според когото маджарите са най-дивият и кръвожаден народ на Ранното Средновековие, които обаче през есента на 895 г., в становете си в Ателкузу оттатък Днестър, получават такъв шамар от все още много младия цар Симеон, че в панически страх и ужас, побягват на запад, тичешком и дори без да се оглеждат назад, в сняг и лед прехвърлят Карпатите през мъглите и виелиците на Верецкия проход, доста изпокапват по пътя, но още към края на същата или началото на следващата година, едвам успяват да си поемат дъх на пустия откъм всякакво население, оттатъшен бряг на Дунава, ”на запад и север от големия завой на Средни Дунав” (П. Коледаров), главно там, където днес е Будапеща, но така също и малко по-насевер, в дн. Западно Словашко и Великоморавия, възможно и малко по-наюг, в Северна Панония, пак на запад от Дунав. Тъкмо този начин на пристигане и установяване на маджарите в границите на така очертаната област очевидно-безспорно и в никакъв случай няма нищо общо с откъснатите от всякаква действителност болни фантазии на İ. Fodor [1982], според когото още с пристигането си по тези земи маджарите завладяват и покриват огромната територия от двете страни на р. Тиса чак до източния край на Карпатската котловина [14] и което много срамно-позорно събитие обаче самите унгарци и днес все още продължават да величаят и превъзнасят като безподобното и неповторимо за цялата европейска и дори световна история Honfoglalбs - Завладяване на Родина!? Това за изумително-голямата бързина, с която маджарите ”завладяват родината си”, не е наша измислица, пък и изобщо не става така, както е в наивно-сантименталната легенда, преразказана от староунгарската Илюстрована хроника (П. Юхас), а то си е записано в Изворите и то по изцяло и напълно недвусмислено-адекватния му начин, като пак староунгарската Budai Krуnika например съобщава: ”От тук прехвърлили планините за 3 седмици и стигнали до покрайнините на Маджарско, т.е. Трансилвания”, от една страна, и от друга страна, пак бързината на същото това събитие принуждава Константин Багрянородни, то дори си е и малко смешно, да събере в един-единствен глагол началото и края, потеглянето и спирането по време на този толкова ”славен исторически преход” - ”При завръщането си тюрките намерили земите си опустошени и обезлюдени и се установили в живелищата, които обитават и днес” [вж. и срв. Златарски 1971, 291-312; Коле- даров 1979,, 46,51, Карта № 8; Мутафчиевъ 1935, 6-7; Юхас 1985, 111,359-360; Fodor 1982, 225-299; Histoire de la Transylvanie 1992, 116; БВнАт, 152-153; ГрИзв-6, 139; ЛтИзв-5.1, 19; MаgOrSz-1, 1033, подчерт. – И.Д.]. Затова авторите на въпросната измислица поне да бяха казали какъв по народност е този ”княз от времето преди заселването по тези земи”, който повече от очевидно и по силата на току-що описания, доста странен и дори куриозно-комичен начин на ”Завладяване на Родина” от страна на унгарците, просто няма как да е маджарин, че наред с целия Свят, и ние да им се посмеем още малко, защото те изобщо не се чуват какви ги говорят, когато твърдят, че Съкровището принадлежи на такъв един княз от времето, когато унгарците изобщо и все още ги няма по тези земи, но същевременно пък, техните предци, още докато бродят из южноруските степи или северно от делтата на Дунава и докато нападат, убиват и грабят българите и българските земи, и то тъкмо през Златния век на тяхната просвета и култура по времето на цар Симеон Велики, ”демонстрират забележително ниво на художествен интерес и талант” – много-много смешно и забавно, трябва да кажем ние, макар и да съзнаваме напълно, че точно този израз си е само калка, превод от друг един език, но за съжаление, сега не ни идва на ум нещо по-подходящо. И все пак, нека да попитаме, телепатия някаква или пък нова технология, която съвременното човечество, така и никога няма да открие и узнае, нея обаче са я имали и знаели много преди това, само предците на сегашните унгарци, така ли? И като се има предвид току-що цитираното съобщение на Анонимус, както и съществуващата практика за управители на жизнено важни и значими за българската държава области да се назначават сановници от царската династия, трябва да приемем, че княз Гиляд е най-вероятно внук на цар Борис Кръстител, по линията обаче на различно-друго от това на цар Симеон (893-927), разклонение на неговото родословно дърво, а е назначен за областен управител от цар Петър с цел да прегради пътя и да спре непрекъснатите разбойнически набези на маджарите срещу и през българските земи и особено към Византия, с което те създават и допълнително напрежение между двете съседни държави с необратимо-трагични исторически последици за българската държава, както по-подробно ще се види по-долу. Така или иначе, тези земи като цяло са български от етническа, административно-политическа, юридическа и стопанско-икономическа гледна точка, в продължение на един период от почти 600 год. с начало империята на българския хан Атила и край – годината на разгромяването на българските войски с убийството на княз Ахтум, като специално тяхното постепенно-частично заграбване, завладяване и усвояване от страна на маджарите, поради все още властващия сред тях особено силен респект и дори страх пред цар Симеон (893-927), заради нанесения им от него жестоко-твърд, но напълно справедлив и търсен от самите тях удар-кървава разплата през 895 г. в Ателкузу, изобщо не започва по негово време, а по време на неговия приемник цар Петър (927-970), когато маджарите, преминавайки през български земи, осъществяват редица опустошителни набези върху византийска територия, докато първия си опустошителен набег по българските земи те извършват през 934 г., т.е. едва седем години след Симеоновата смърт, в резултат на което като цяло се стига до предявяване на искане от страна на ромеите българите да не пропускат маджарите да преминават през техните земи; до сключване през 965 г. на мир от страна на цар Петър с маджарите и напрягане до последен предел на ромейско-българските взаимоотношения (П. Мутафчиевъ). Различни по мащаб и сила опустошителни нападения и набези маджарите извършват срещу византийските и по-често срещу българските земи през годините 927, 934, 943, 951, 955, 958, 959, 960, 961, 962, 964, 968 и 970 г., докато при последния си поход и нахлуване в България през 972 г., когато под византийско иго пада източната половина на България, те са съюзници и се бият срещу българите на страната на русите на киевския княз Светослав, когото обаче не пропускат да изоставят на бойното поле, щом се убеждават, че победата клони на страната на ромеите.

Напротив, такъв проблем си съществува и то в няколко аспекта: 1. За аргумент в тази насока се приема гръцката транслитерация, без да се знае какъв точно е бил този звук в прабългарския език, той може да е бил всякакъв вид Х, но гърците да са го възприемали като малко по-различно от тяхното Х и затова да са го записвали с капа. 2. Но дори и праб. Х да е било по-близо до гр. Х, така или иначе в българския език исторически е била възприета и се е наложила формата с Х и няма изобщо никакви публично-социално мотивирани и значими предпоставки и причини тя да се заменя с форма с К, освен тези отделни, обществено незабелязани, защото по принцип са си незабележими, лингвистически не особено грамотни субекти да се опитват да привлекат върху себе си общественото внимание. 3. Поради това си не само лингвистично невежество тези "велики реформатори" изобщо не си дават сметка, че щом като веднъж са започнали да я карат така, задължително трябва да бъдат последователни и да отидат докрай, като направят съответната промяна в правописа на стотици вече възприети и утвърдени в българския език чужди имена и думи, започвайки най-малкото и преди всичко от Париж!

Може ли да цитирате съответния текст от летописите, за да видим дали наистина Светослав е толкова категоричен за Дунава?!?

Разбира се, че са свързани и си приличат, само че не по счетоводителски, както си я представяте тази работа вие, неговите духовни чада, а генетико-исторически - в основата на всяка такава дума лежи конкретна дума в индоевропейския праезик. През определен момент от развитието си този праезик започва да се дели на по-частни племенни праезици, които си вземат и понасят насам във Времето и онази първично-изконна дума от праезика, но вече променена по свой си начин във всеки един от тях, без обаче да губи и присъщите й в индоевропейския праезик съществено-главни фонетико-семантични черти и особености, именно които я правят еднаква и обща на нейната съответка в другата езикова група, произхождаща от същия праезик. А ето ви и конкретен пример от Фасмер и то точно с вашия случай, като в текста съм подчертал специално-последователно славянската, индийската, иранската (авестийската), романската (латинската), германската (готската) и индоевропейската праформа, дано да го разберете, че то такова лингвистично невежество го няма никъде на друго място по Света, което ви го казаха и иранистите в Евроазийски Форум, но и вие като баща си трудно ви увира главата: WORD: мнить GENERAL: мню, мни́тся мне, по́мнить, др.-русск мьнѣти, мьнить -- 3 л. ед. ч., ст.-слав. мьнѣти, мьнѬ νομίζειν, δοκεῖν, болг. мля, мня "полагаю" (Младенов 301), сербохорв. мни̏ти, мни̑м, словен. mnė́ti, mním, чеш. mněti, слвц. mniеt᾽, польск. pomnieć. Праслав. *mьněti, *mьnjǫ, *mьnitь -- 3 л. ед. ч. Инф. мнить получил -и- из наст. вр.; см. Ляпунов, ИОРЯС 31, 34. ORIGIN: Родственно лит. minė́ti, menù, позднее miniù "вспоминать, упоминать" (см. Френкель, ZfslPh 20, 247), лтш. minêt, -u "упоминать", др.-прусск. minisnan, вин. ед. ч., "память", лит. miñti, menù "помнить, угадывать", manýti, manaũ "понимать, думать", др.-инд. mányatē, manutḗ "думает, помнит", mánas ср. р. "ум, дух, разум", авест. mainyete "думает, полагает", греч. μέμονα "помню", лат. meminī "вспоминаю" (*memonai), mēns, -ntis "ум, мысль", mоnеō "увещеваю", гот. mаn "полагаю", munan "думать, вспоминать", ирл. do-moiniur "верю, полагаю", далее греч. μαίνομαι "неистовствую", μανῆναι, μιμνήσκω "напоминать, вспоминать"; см. Мейе, Dе indоеurораеа radice *men-(Париж, 1897); МSL 11, 323; 13, 371; Траутман, ВSW 180 и сл.; М.--Э. 2, 630; Уленбек, Aind. Wb. 214 и сл.; Мейе--Вайан 63. В этимологическом отношении от них отличается ст.-слав. мѣнити, мѣнѬ "вспоминать", словен. mė́niti "полагать, думать", др.-чеш. mieniti, польск. mienić, mienię, родственное д.-в.-н., ср.-в.-н. meinen "думать, полагать"; см. Бернекер 2, 49; Траутман, ВSW 165.

Светослав казва, че Переяславль е "середата" на неговата земя и при някои изследователи това е Малък Преславец, който обаче не е тъждествен на Дръстър. За мене обаче са налице достатъчно податки да се приеме, че това е Велики Преслав.

Вече казах моето мнение по този въпрос: В този момент формално Борис и Светослав са съюзници, което обаче не пречи на последния да направи онези поразии в Дръстър. За мене лично най-странното в цялата тази история е поведението на Светослав – той тръгва за България, твърдо решен да си вземе своя дял от царството на дядо си, но след като превзема Преслав, не убива или най-малкото не прогонва Борис и не сяда на престола, а след това пък не остава и да брани града, ами заминава за Дръстър. Пък и честно казано, благодарение "мъдрото" управление на Петър съкровищницата е празна, а самото Съкровище е разставено от Симеон като украса на тронната зала, така че дори и Светослав да е влизал в двореца, той няма как да прибере от там нищо. Струва ми се, че податките в изворите не клонят в тази насока, а по-скоро обратното. А и за самия Калокир е къде по-лесно да раздава чуждото, а не своето, ако изобщо е възможно да го има, защото никой до тогава не е превземал Цариград, като самият Светослав достига и е разбит преди Одрин.

Точно това е доказателство от по-заден порядък, а по-напред се нареждат такива аргументи като кръщаването от страна на Анна на първородния й син с името Борис; забраната принцеси гъркини да се дават за жени на езичници; забавянето на изпращането й в Херсон; пристигането с нея в Херсон на митрополит славянин и др.

Може ли да конкретизирате тази си теза с десетина примера от лексиката и морфологията, показващи големите сходства на българския с авестийския или с някой друг източноирански език, независимо че авестийският, доколкото си спомням, без да имам възможност да направя справка, не се явява точно източноирански?

Има я в Народна Библиотека, ако си в България, а иначе трябва да я има и в Будапеща и Берлин. Gombocz Z., Die bulgarisch-türkischen Lehnwörter in der ungarischen Sprache. - Mémoires de la Société Finno-ougrienne, t. 30. Helsinki, 1912.

През 1299 г. османските турци се разпростират вече почти до бреговете на Мраморно Море, така че вероятността сред тези славяни да има и помохамеданчени лица никак не е изключена.

Бъркате ме много лошо с някой друг, защото сега съм точно на 67 г.! А за всичко останало, очевидно не сте този, с когото може да се разговаря по всички тези въпроси, щом като даже не сте успели да забележите, че имам поглед и върху иранските езици. В авестийския няма никакви български или прабългарски думи, а това са собствено ирански думи, които водят началото си от онзи общ индоевропейски корен, от който водят началото си и съответните български думи. А специално на македонците, които "изяждат Ъ-то", им пожелавам да задоволяват глада си с нещо по-питателно!

Не разбирам какво общо има тук арменският, когато става въпрос за грамота на Стефан Душан!? Впрочем от коя точно година е тази грамота и дали по това време вече наистина няма изолирано-спорадична мюсюлманска инвазия?

Мъжкото лично име Муртат най-вероятно е от прозвище, образувано на основата на ар. муртад "вероотстъпник, ренегат", т.е. това лице преди това е било мюсюлманин.

Стр. 395 от Академичната История, като авторът на раздела цитира Лъв Дякон от Гръцките Извори, а така също и някакво френско издание. Борис може и да няма син, но безспорно има дъщери, а именно това е важното и интересното за случая с лъже-гъркинята Анна на Владимир.

Но преди това то безспорно е там, щом като и ромеите го обещават на Светослав, за да нападне България. Наполовина българинът княз Светослав Ето защо според нас, не желанието на езичника Светослав да се махне от Киев, където управлява неговата майка християнка, и да стане независим от нея и нейните съветници, а още по-малко пък някакъв ефимерен гръко-руски съюз, жертва на който да е вече отслабналата България тривековен съперник на Византия или пък изобщо липсващата му според нас политическа мъдрост и далновидност, изискващи да пренесе столицата си на по-удобно за себе си място, с което той се издига едва ли не до нивото на Петър Велики (Л. Гумилев), а единствено и само тъкмо тази негова фикс-идея го тласка на юг и тя е личното му морално оправдание и обяснение за това, че той фактически се продава за повече от 15 центерария, равни на 108 хил. златни солиди или на почти 450 кг злато на ромеите (В. Златарски, Л. Гумилев, Р. Скрынников), допълнително към което те му обещават и ”огромните приказни богатства от царската съкровищница” (Диак) и тръгва да воюва срещу родината на майка си, а това ще рече и срещу собствената си родина. Лев Диакон. История (книги 1-5) (книги 6-10) Тем временем, пока император совершал все это в Сирии и в Византии, патрикий Калокир, посланный к тавроскифам по его царскому приказу, прибыл в Скифию, завязал дружбу с катархонтом тавров [5], совратил его дарами и очаровал льстивыми речами - ведь все скифское племя необычайно корыстолюбиво, в высшей степени алчно, падко и на подкупы, и на обещания [6]" Калокир [7] уговорил [его] собрать сильное войско и выступить против мисян с тем, чтобы после победы над ними подчинить и удержать страну для собственного пребывания, а ему помочь против ромеев в борьбе за овладение престолом и ромейской державой [8]. [За это Калокир] обещал ему огромные, несказанные богатства из царской сокровищницы.

Възприемате ме твърде елементарно, защото тук не става въпрос за сляпо подражание, а за отдаване на дължимото на нашите предшественици, които наистина имат приоритет и приноси в тази област на Прабългаристиката. Това е въпрос преди всичко на морал, какъвто и със свещ да търсиш, няма да намериш из вашата езотерико-паранормална псевдонаучна фантастика. И все пак не бих казал, че сте особено наблюдателен, поне що се отнася до някои много съществени различия между нас двамата, дано този път да ги забележите!? ЕТИМОН И АПЕЛАТИВ НА БЪЛГАРСКОТО НАРОДНОСТНО НАЗВАНИЕ Тъкмо за този етап и тази епоха, безспорно-очевидно в рамките на Тюрко-Алтайската теория за произхода и етническата принадлежност на българите, защото единствена тя, наред с безброя факти, сведения, данни, постулати, аксиоми, принципи и решения досежно българите, пределно точно и ясно съдържа и представя експлицитно-неопровержимо още и целия без остатък, почти десетвековен миграционен път на българските племена и народи, се отнася и засвидетелствуваният в ранносредновековната арменска карта от към средата на VІІ в. Ашхарацуйц (Светопоказател) етнм bulh, върху която има надпис на арменски език ”народът Булх”, но на реконструирания в латиница вариант на която стои надписът Tribe of Bulhi, т.е. ”племето булхи”, като наименование на народ, който обитава земите между южния и югоизточния дял на Памир [ПИБИс, 18,22-23; AshMap]. Тук липсват каквито и да е податки и указания за отъждествяването на този народ с българите [срв. ПИБИс, 23], но такива в действителност предлага единствено и само настоящият етимологичен анализ, в рамките на който по безспорен начин се обосновава и доказва, че късноантичната и ранносредновековната лексико-фонетическа основа на етнм българи има вида *bolq с такива езиково-локално-времеви фонетични варианти, както може да се види малко по-нататък, като *bulq, *pоlq, pulq, към което като цяло задължително следва да се добави и изцяло аксиоматичното положение на Тюрко-Алтайската теория за прабългарите, съгласно която техният миграционен път минава и през Средна Азия, следователно напълно изключено е те да не оставят някакви следи по земите или в езиците на тамошните народи или най-малкото да не бъдат забелязани от съседите си, все някой от които ще запише нещо за тях или пък ще го предаде на друг да го запише. Без тези принципни положения всички приказки около етнм булх са само несвързани старчески брътвежи, в които са нахвърляни накуп изобщо нямащите никаква връзка помежду си думи и имена като булхи, Балх, Балхаб, Балхара, Булгхар и какво ли не още, но за най-висок връх на лингвистичното невежество тук безспорно трябва да се признае най-напред световно-уникалното наблюдение за ”особения звук Ъ, който се е съдържал в името на българите от най-стари времена и е създавал трудности на някогашните персийски и индийски книжовници” – защо ли все още целокупното човечество продължава да се чуди кой точно е гръмнал Папата, когато то си е повече от ясно и очевидно (!!??), а така също и никак и никъде недоказаното и недоказуемо заключително гениално прозрение, че ”земята, спомената от индийците още през VІІІ-VІІ в. пр.Хр. с името Балх, не е нищо друго освен неизвестната и търсена в течение на векове древна българска прародина” [Добрев П. 2002, 29-32] – сега пък аплодисменти за родната Българска Академия на Науките, която е отгледала и много добре охранила точно такива многостепенни научни сътрудници!!? В действителност и напълно сериозно тъкмо на основата и в рамките на току-що посочените принципни положения за въпросното народностно название Булх може и трябва да се допусне, че то наистина е последователно видоизмененият в чуждоезикова среда кор. *bolq на етнм *bolgar, която среда най-напред безспорно е иранска, в условията на която се осъществява характерното и за източноиранските езици редуване q-h, а след това най-вероятно е гръцка, доколкото гръцкият език по принцип стеснява широката закръглена гл. о, видно най-малкото от гръкоезичните прабългарски надписи и особено от всички гръкографични фиксации на назв. българи и България, първо и второ, тази карта на Ананий Ширакаци продължава ”традицията на античната география, основана на Географията на Птоломей (90-168)” [Тер-Мкртичян 2003, 1]. Безспорно потвърждение на всичко това е и документираният при сирийския хронист от ХІІ в. Михаил Сирийски етнм Pugur от изречението ”The Bulgars and the Pugurs (puguraje), who had inhabited those places, were Christians in the old days.”, където думата в скоби най-вероятно е неприличащото на никое от известните ни множествени числа, сирийско множествено число, с което обаче сирийският хронист, без да знае и иска, просто само е дублирал гореизведеното и доказано вече от нас болгарско множествено число -ar, което в действителност в някой по правило кавказски или средноазиатски източноирански диалект чрез последователна лабиализация и редукция е развило широкия си незакръглен гласен зв. а до тесния закръглен зв. u. Точно тази етимологична фонетична промяна се наблюдава и при синхронния кавказски фонетичен вариант от арабоезична хроника Burgur като наименование през 652-653 г. на хазарски град, близо до който се намира и само посоченият като нехазарско владение гр. Bilkhar, първата гласна в името на който обаче, разбира се, че не е отразена графически при арабските хронисти, защото арабите по принцип изписват само дългите гласни, и при транслитерацията на европейски езици тя по аналогия и правило, както във всички останали случаи, се възстановява с букв. i, без да съществуват при това каквито и да е гаранции, че по онова време тя е звучала тъкмо по този начин или пък така са я чули арабските хронисти, затова, като държим сметка за съществуването на фонетичен вариант на етнм българи със закръглена тясна гласна, а така също и за това, че ойконимите по принцип много често възникват на основата на етноними, в това число и волгоболгарският ойкнм Болгар, но не и обратното, няма изобщо никакви пречки за това арабографичното наименование на този град да се транслитерира в латиница като Bulkhar, с което действие и това селищно название си заема своето достойно-заслужено място сред всичките, никак немалко на брой вторично-производни форми и разновидности на етнм българи. Същата етимологична фонетична промяна на широкия незакръглен гласен зв. а до тесния закръглен зв. u от строежа на болгарското множествено число -ar се наблюдава между впрочем много по-късно и в чувашкия език, където ”редуцирано-закръглен” резултат от действието на въпросния фонетичен закон са думи например като нарси ура ”крак”, с паралел в огузотюркските езици напр. тур. ayak; нарси турă ”бог, божество” с паралел в дунавскоболгарския език напр. теонм Тангра от прабългарските надписи на хан Омуртаг (814-831) [вж. РЧувСл, 56,412, вж. и срв. Dimitrov 2004, 9-10]. Ние българите трябва да сме изключително горди и доволни от своята историческа съдба, защото единственото техническо съоръжение на Земята, което се наблюдава от Космоса с невъоръжено око, е Великата китайска стена, изградена единствено и само заради и против нас, който изобщо неоспорим исторически факт в никакъв случай не може и не трябва да се преценява в аспекта на коренно различните съвременни, а единствено и само, с извинение за второто толкова близко повторение, но не намирам достоен синоним, на тогавашните морално-етически норми, когато човекът е толкова по-велик и почитан, колкото са повече сразените от него врагове на бойното поле, а не колкото е по-издута банковата му сметка или поради други някакви причини. В древнокитайските летописи са съхранени безброй изключително ценни и редки свидетелства и данни за нашата, българската история, не задължителният безпристрастно-студен научен анализ и въвеждане в научно обращение, а дори и приблизително-повърхностната оценка и възползуване от които надвишава многократно интелектуалното ниво на съвременните български петърдобревци, божидардимитровци, цветелинстепановци и др., агресивно-арогантните наукообразни писания на които вече са превзели и може би непростимо-престъпно за цялата българска наука излишно продължително са се разположили и наложили тъкмо в българското, какъв цинизъм и безочие, научно-публицистично информационно пространство, докато от друга страна тези свидетелства и данни са предмет на анализ в изследванията на изтъкнати световни учени езиковеди и историци вече столетие и нагоре [вж. напр. Пуллиблэнк 1986, 29-30; Симеонов 1976, 9; ~*~1979, 48-57]. В предната редица между впрочем на тези изтъкнати световни учени езиковеди и историци заема своето напълно заслужено-достойно място и българинът юрист по образование Д. Съсълов [2000; ~*~2006], липсата обаче при когото на достатъчна общо- и частнолингвистическа и по-специално тюркологоономастическа и етимологическа квалификация е причина не толкова за появата по страниците му на някои не особено сполучливо-уместни предположения за набора и състава на лексиката на прабългарския език, колкото за неимоверно-неоправданото разширяване кръга на китайските названия, зад и преди които евентуално може да стои българското народностно название етнм българи. Допълнително към всичко това нека да обърнем внимание и на многозначителния факт, че в процеса на междуезиковото заемане на имената китайският език ги и преобразува или още реинтерпретира и силабо-фонотактически, по силата на което затворените тризвукови тюркски срички например в китайския език се оказват отворени двузвукови срички, както е например при сттюрк. млим Qutluγ, което в китайския език има обл. Gudulu [вж. Dobrovits 2004, 260], което пък като цяло, но в конкертния случай дава основание да се приеме, че зад и преди въпросните китайски варианти стоят такива български варианти като *Bоlgar/Bulγar, а на места, но в по-късно време и *Pоlgar/Pulγar с първично-основно значение, разбира се, ”българин”, класно-родовото съответствие на което, според присъщата на тюркските езици особеност формата за единствено число да обозначава и множество от предмети, очевидно-безспорно е ”българи”. Доколкото обаче, както вече се показа и доказа по-горе, суф. -ar е собствено тюркобългарското множествено число, а и звучната съгл. g е резултат от озвучаването на беззвучната съгл. q, то изобщо няма никакви пречки за това, коренът на първично-изходната форма на Етнонима в централноазиатските български езици и диалекти, която същевременно е и формата му за единствено число, да се възстанови като *bоlq/bulq, а на други места и в друго време и *pоlq/pulq с първично-основно значение съответно ”българин”, но по силата на току-що разяснената особеност на тюркското съществително име, още и ”българи”. Наред с това и във формалноструктурен план затворените четирисъставни срички пък под действието пак на китайската силабо-фонотактична адаптация се преобразуват в двете чувствително по-прости отворени срички, както е например при старотюркския етнм tьrk (в турска графика), който в китайския език има двусрични варианти с дифтонг във втората сричка като tu-kiu, tu-kiuэ, tu-цзэ и др., а така също и издирените при Бичурин от проф. Б. Симеонов [1981] форми на Етнонима като бугу и пугу [11]. Резултат от друг вид силабо-фонотактическа интерпретация обаче изглежда трябва да е пак тук приведеният вариант болуга, не e невъзможно да са такива варианти още и buluo, fuliyu при M. Dobrovits [2004, 258-259], а така също и обл. Buliugu, който като че ли няма как да е ”друг вариант на основата Buluoji” [Chen 1998, 83], защото по-горе вече беше казано, че ”китайското звукосъчетание ji представя едно крайно -r в последната сричка” (S. Chen), именно поради което според нас зад и преди тези форми най-вероятно стои болг. *bоluq, което от своя страна е резултат от присъщия главно на болгарските езици фонотактически процес на преобразуване на едносричните четирисъставни фонетични структури на иранските по произход лексеми в двусрични петсъставни такива чрез вокална епентеза, вмъкване между последните две съгласни на тясна гласна и точно такова преобразуване се наблюдава и при достатъчно подробно-многостранно обоснованото и доказано от нас именно като прабългарско по произход млим Борис [Добрев 2006, 33-34]. Свидетелство и доказателство за миналото наличие в централноазиатските български езици на обл. *bоluq, а може би по-скоро *bоlпq, е не само гореприведената староруска форма болъгары, но така също и днес вече монголският, предположително родственият на етнм булгар (Б. Нанзатов) етнм булагат като наименование на едно от най-големите бурятски племена по бреговете на Ангара, за което се допуска, че е много рано монголизирано източнохунско племе или със задължителната за случая според нас конкретизация – българско племе, като тунгузо-евенкийското племенно название булгад се очертава по-късен пренос на Етнонима от монголското към тунгузското племе, видно най-малкото от наличието на монголското множествено число и в него, така че тук в никакъв случай не можем да се съгласим с Р. Ахметьянов [1978], който някак много лесно и бързо, само на основата на подобието в звуковия строеж на началната част на двата етнонима, прави извода, че ”етнонимът булгар произхожда от названието на древнотунгузското племе булгад” [195], без изобщо да се интересува от въпроса откъде пък произхожда последният(!??). Всъщност и в действителност последната съгласна в структурата на етнм булагат, както е много добре известно в тюркологията и монголистиката, е собствено монголското множествено число, докато втората гласна безспорно е по-късно развитие чрез субституция на собствено монголска почва на съответната българска тясна гласна, появила се тук пак по пътя на току-що пояснената вокална епентеза при прабългарското по произход млим Борис, докато по-късно и на друго място развитие на същата фонетична структура трябва да е и пак бурятският генм булга, получен на основата на обл. *bоluq по пътя на характерната за българските и монголските езици парагогия или изгласна вокална метатеза, както е например и при днболг. теонм Тангра [по-подр. Добрев 2005, 95-96, вж. и срв. Нанзатов 2006, 4, 6-8]. Българската медиевистика дължи много на проф. Б. Симеонов, изобщо неоправдано-незаслужената според нас висока морално-етична търпимост и великодушие на когото бяха причина да прощава и да подминава със снизхождение редица непростимо-груби лингвистични грешки на български историци, един от които е и водещият в тази научна област през последните две-три десетилетия сега акад. проф. В. Гюзелев, който дано вече да е разбрал, че ”Който посее ветрове жъне бури” [по-подр. Добрев 2005, 21]. Но не само толкова и единствено поради това, защото, когато ”водещи” български тюрколози в комплексирано-болезнената си научна немощ се чудеха, въпреки че това те никога не са го знаели, откъде и как да убедят научната общественост, че дадена дума е наистина и непременно прабългарска по произход, и поръчваха на свои асистенти да съчиняват и печатат разобличително-компрометиращи статии срещу проф. Б. Симеонов, поантата в които беше долната клевета, че не познавал и не отчитал принципите на Ориенталистиката, именно тогава той първи сред българските езиковеди и от всички български учени втори, след Димитър Съсълов, се зае с издирването и анализа на българското народностно название във и въз основа на сведенията и данните от китайските летописи и съобразно собствените си сили и възможности на специалист в общото езикознание с класическо образование и квалификация, за когото обаче изобщо не бяха непонятни и не останаха тайна, а може би тъкмо поради това, дори и най-съкровено-частните специфични черти и особености, предимно в контактолингвистичен аспект, на този общо взето малко познат и много сложен и труден не само за европейските, но и за всички езиковеди по Света китайски език, извади на бял свят много данни и факти, които са изключително ценни и полезни не само за определянето произхода на нашето, българското народностно название, но и за цялата ни отечествена прабългаристика изобщо [Симеонов 1979, 49-57]. Ето защо нека да припомним, че тъкмо проф. Б. Симеонов, с когото имахме щастието да се познаваме отблизо и на когото дължим много ласкави отзиви за собствената ни езиковедска квалификация, не само ни остави възможно най-дълбоко премислената и компетентно разработената етимология на българското народностно название, както и най-ерудирано-синтезирания критичен преглед оценка на предложените до неговото време етимологии [Симеонов 1976, вж. и срв. Тодоров-Бемберски 2004, 117-123], но именно той целенасочено-подробно проучи и достъпните му преводи на китайските летописи и систематизира и представи в явен вид и в контактолингвистичен аспект редица достатъчно странни и сериозно респектиращи дори обикновено владеещите, познаващи или най-малкото имащи представа за немалък брой генеалого-типологически най-разнообразни езици езиковеди ориенталисти, структурно-типологически черти и особености на китайския език като предимно моносилабични думи, между ІІІ в. пр.н.е. и VІІІ в. в краесловие само гласна, възходящ дифтонг и два вида n - веларно и палатално, което към началото на Новата ера преминава в зв ğ [дж] или се изпуска, но преди ІІІ в. пр.н.е. финалът е представен само от фонемите p, t, k, m, n и други такива черти и особености. Наред с това тъкмо проф. Б. Симеонов най-квалифицирано-компетентно обобщи и своите наблюдения и открития относно етнм българи в смисъл, че ”възможната и документирана форма на Името и в старите китайски летописи за времето от ІІІ в. до н.е. и V в. от н.е. е пу-ку”; ”тази форма е регистрирана стотици пъти в китайските летописи”; в китайския език името бул-гар се превръща в първично пуга/буга, като впоследствие зв. а преминава в зв. у и Името придобива формата пу-ку; ”името Пу-ку, с вторични варианти при предаването му чрез транскрипция на европейските езици пу-гу, бугу, е било означение на основен дял, голямо родово обединение и племе и племенно обединение, които влизат в състава на Хунската империя между ІІІ в. пр.н.е. и V в. от н.е.”; според китайските летописи пу-ку е народ многоброен и притежава голяма войска; племената или народите бу-гу обитават земите между Аму-Даря и Сър-Даря на запад, Байкал, Източна Монголия и китайската провинция Шанси на изток, Иртиш, северните склонове на Алтай и Семиречието на север, почти до Памир и Тибет на юг; източното племе пу-гу чергарува в Източна Монголия, състои се от 30000 юрти, а войската му наброява 10000 души; пу-гу са упорити, безстрашни и неукротими, добиват метал и сами си правят стрели, копия и лъкове; отглеждат два вида коне – бойни, с прекрасни качества, и домашни; жените им са красиви и работливи, изработват красиви гоблени; притежават елитна конна армия, убийците наказват със смърт, на крадците отсичат ръка или крак; престолът на вожда им има емблема златен лъв, само той има право да носи коса, останалите се стрижат до голо [Симеонов 1979, 52-56; ~*~1979а, 71-72]. След всичко това доста смутен и донякъде потресен, ние за последно сега и тук отправяме поглед към първото и най-голямото сред всички чудеса на Света - Великата Китайска Стена, пясъкът и пръстта пред която са пълни с костите на неоплаканите от техните майки и сестри наши предци багатури, и с тъга в сърцето, но и с просветление в ума, продължаваме към първично-основното или още етнонимичното знач. ”българи” на назв *bоlq.

Моето мнение по този въпрос е на: http://nauka.bg/forum/index.php?showtopic=...amp;#entry78459 - Коментар #108