проф. Добрев

При миграцията си от прародината си Минусинската Котловина на запад прабългарите тюрки по произход и етническа принадлежност към началото на Н.Е. навлизат в Средна Азия, част от която е и историческа Бактрия, обитавана по това време главно от източноирански племена и народи, и остават по тези земи 2-3 в. През тази епоха те заемат от езика на вече иранизираните гърци Александрови войници и малко по-късни спорадично разпръснати и не особено многобройни гръцки колонисти титлата боила, а може би и буквата И от руниката по Съкровището от Наги Сент-Миклош, докато от западноиранския средноперсийски език те заемат такива думи като хубав, чаша, чертог, шатра и др. Ив. Добрев, Златното съкровище на българските ханове от Атила до Симеон. София, 2005. И все пак, за нуждите на настоящото изследване са достатъчни и онези предварителни резултати от етимологичното проучване на лексемата, според които, доколкото в съседните старотюркски езици са открити някои много стари елинизми, преминали в тях не, пряко от гръцкия език на средноазиатските емигранти от времето на Гръко-Бактрийското царство, а посредством ”все още неиденти-фициран междинен източник”, то като особено примамлива и евристична се очертава съпоставката с гръц. βουλεία ”звание члена совета”, βουλαĩος ”подающий (благие) советы” от βουλή, βουλα ”совет, наставление”, на която гръцка форма, очевидно, е тъждествена и титл. ΒΟΙΛΗ, в бактрийска транскрипция и вероятно морфология, върху монетите на селевкидските владетели, така че думата може да се окаже преминала от късноантичния средно-азиатски гръцки език, в тюркските езици, с иранско посредничество (И. Шервашидзе). Всичко това, на нас лично, по силата именно на този, последния, най-съществен и водещ аргумент, ни изглежда най-вероятно и дори напълно сигурно, което обаче непременно следва да бъде кон-кретизирано и определено в една по-голяма степен и с оглед на онзи, ”все още неидентифициран междинен източник”, който според нас не може да бъде никой друг тюркски език освен българският език и по-точно българските езици и диалекти на авари, болгари и хазари, които още преди началото на Великото преселение на народите, първи и най-напред от всички тюркски племена и народи, се разпростират откъм страната на иранските племена и народи и са техни най-близки съседи, етнолингвистичният контакт с които достига и прераства дори и в поставянето началото на частичната иранизация най-вече на болгарските племена и народи [вж. и срв. Шервашидзе 1989, 79; ~*~1990, 89-90]. Този етнолингвистичен контакт и влияние се засилва особено много и преминава даже към инкорпорирането, т.е. включването и присъединяването, интеграцията, т.е. обединяването и доброволната асимилация, т.е. преливането и претопяването сред болгарските племена и народи, на ирански родове, а може би и на цели племена, началото на което пък се залага с отправянето на българските племена и народи и достигането им до Средна Азия, която по това време е в границите на Сасанидскоперсийската империя, включила и приела в себе си Гръко-Бактрийското царство с всичките му същест-вено-характерни до определена степен и време, съставки и черти, част от които безспорно са и някои елементи от структурата на гръко-бактрийската държавна власт и титулатура. Наред и въпреки всичко това, именно тук не може да не се каже още, че в гръко-латински надпис от Херсонес, който се датира от края на ІІ-първ. пол. на ІІІ в., но възможно и от 185-186 г., в Обръщението, за съжаление останало непреведено от автора, много ясно се чете частично възстановената титл. βουλή, носена от една от категориите първенци на града [Макаров 2003, 124-125]. Именно поради това би могло да се мисли за евентуално заимствуване на Титлата от страна на прабългарите директно от местното гръцко население и все пак времето е доста ранно, по-късно преминалите през Кавказ и Северното Причерноморие българи надали са осъществили достатъчно интензивно-всеобхватен и благоприятен етнолингвистичен контакт с местното гръцко насе-ление, така че и тази фиксация на Титлата трябва да се приеме само като допълнително-важен аргумент за нейното съществуване в античния гръцки език извън пределите на тогавашна Гърция, а оттук и за напълно реалната възможност тя да премине в сасанидския персийски език, а от него и в прабългарския език. От българските езици и народи лекс. боила трябва да е преминала и към останалите тюркски езици и народи, включително и към езиците на племената, оставили Орхоно-Енисейските рунически писмени паметници от началото на VІІІ в., именно поради което като цяло тя си е гръко-иранска по произход, но собствено тюркска и дори общотюркска по принадлежност и употреба и като такава тя си остава както в прабългарския език, така също и в качеството си на генетична основа на въпросното мъжко лично име от Надпис № 21 от Златното съкровище ”Надь Сент-Миклош”, където успоредно на нейната семантико-функционална модификация, се наблюдават и някои фонетикоструктурни промени и особености [срв. Altheim 1959, 253-255].

Много е възможно това да е собствено аланската дума за "вино", най-ново съответствие на която напр. е перс. мей "вино".

Не намеци, а записано черно на бяло в изворите: Обсадата била жестоко-упорита, с помощта на стълби ромеите се изкачили на стените, притиснали скитите, отчаяни, те започнали да скачат от стените и от голямата височина загивали, някои от проникналите вътре отворили портите, градът бил превзет, ”скитите побягнали към теснините, но били хващани и избивани, а жените и децата били заробвани”; заловеният с жена си и децата си цар Борис ІІ, ”който носел още отличията на царската власт”, бил отведен пред Йоан Цимисхий (Скилица-Кедрин). ”В българската столица византийците пленили Борис ІІ. Йоан Цимисхи му оказал присторено внимание, като го уверил, че не воюва срещу българите, а само иска да ги освободи от властта на Светослав. Уверението обаче не му попречило по-късно да задържи българския цар в плен заедно с престолонаследника и с цялото му семейство и да разграби царската съкровищница” (Лъв Дякон; История на България).

Кратка бележка към това на: http://nauka.bg/forum/index.php?showtopic=...amp;#entry78346 - Коментар #105

Тук Каланкатуаци описва много картинно, но напълно правдоподобно и достатъчно подробно собствено-специфичния прабългарски погребален обичай дохия, по време на който се пее и танцува, провеждат се индивидуални или групови двубои, конни надбягвания и др. Редуцирано-частично, но с прабългарското му име този обичай от тях са го заимствали и аланите, а названието му го тълкува в речника си проф. Абаев.

По-подробно по този въпрос на: http://nauka.bg/forum/index.php?showtopic=...amp;#entry78343 - Коментар #140

Проф. Златарски напълно определено заключава и твърди, че става въпрос за заложници, но не отива по-нататък от това да приеме и той, че те са от “от царски род”, “от царска кръв”, “малки княгини”, “близки роднини”, без обаче да са дъщери на Петър. Според мене обаче изпращането на какви да е девойки, а не дъщери на Борис, би противоречало на институцията на заложничеството и не би удовлетворило ромеите. Тези приказки на пратениците за еднаквата вяра и почитането вече от страна на българите на християнските догмати без противоречие са само параванът, под прикритието на който Никифор си осигурява наведнъж два много силни коза срещу русите, защото и той е не по-малко изплашен от тях, отколкото Борис. Но от друга страна тук не е много ясна играта на Теофано, която направо е маниакално комплексирана откъм българите, видно от нареждането й да скопят Роман, а в случая е силно заинтересувана от българските княгини, така че не се знае дали и тя не си прави някакви сметки около внучките на покойната царица гъркинята Мария-Ирина, които отсега нататък трябва да бъдат възпитавани и обучавани на византийските им номера под неин пряк надзор и контрол. Ето защо няма как още по-изплашеният Борис да не изпрати на ромеите именно двете си дъщери, като, разбира се, и двете страни знаят, че женитбата е само благовиден предлог. А и каква ще бъде тази “двойна женитба”, когато натоварените на каруца княгини пристигат в късен час в двореца едва ли не сами и инкогнито и тях набързо ги прибират в някое от по-затънтените крила, което като цяло е напълно в унисон с техния статут на заложници. Петър се жени през 927 г. и Борис трябва да е най-големият му син, който по това време вече е към 40 год. и с голямата си червена брада оставя впечатлението за възрастен мъж. Почти на същата възраст е и Светослав. Не е ясно кога и къде се жени Борис, но при това положение той има най-малко 3 деца – най-голям син и затова престолонаследник и 2 по-малки от него момичета. проф. Златарски Ще си позволим още да посочим тук, че изпратените в Цариград през есента на 969 г. две български девойки за невести на двамата малолетни императори Василий и Константин не са били дъщери на цар Петър. Лъв Дякон, който едничък съобщава за това, ги нарича на едно място “от царски род”, а на друго — “от царска кръв” (вж. ed. Bon., p. 7918—19: ; и р. 7922—801: ), а това не ни дава никакво основание да считаме тия две девойки за дъщери на цар Петър, а само за близки роднини на българския царски род (вж. тук по-долу стр. 571, бел. 48 и 49). Известието за новото появяване на русите на Дунав страшно изплашило Борис II, който в тоя критически момент, като не е могъл да очаква помощ от възбунтувалата се част на държавата, следвайки политиката на баща си, обърнал погледите си пак към Цариград: по силата на възобновения мирен договор и съюз с империята той поискал помощ от императора против отново нахлуващите руси в държавата му. Никифор повидимому се съгласил да се отзове на искането на българския цар, обаче срещу това той поставил ново условие. В края на лятото 969 г. той изпратил свои пратеници, патриция Никифор на име Еротик и евхаитския проедър Филотей, които “да напомнят на българите за еднаквата вяра ( ) (защото българите без противоречие почитат християнските догмати) и да изискат девойки от царски род”, за да ги оженя императорът за малките синове на Роман II, Василий и Константин, та “чрез това неразривно роднинство да се закрепят съглашението и приятелството между ромеи и българи” [46]. От тия думи на Лъв Дякон ясно става, че когато Никифор се съгласявал да изпълни искането на българския цар, той пожелал и тоя път под благовиден предлог да осигури трайността на мира с тях чрез нови заложници и по тоя начин да държи здраво българите в ръце, а при удобен случай да тури ръка върху тях и държавата им. Но понеже порфирородните братя били, както и българските девойки от царски род малолетни — първият бил на 13, а вторият на 10 години, императорът поискал да се изпратят малките княгини в Цариград и там да живеят, докато пораснат младите императори и докато те самите бъдат подготвени под ръководството на императрица Теофан за предстоящата им висока роля. [47] В Преслав приели на драго сърце както византийските пратеници, така и новото предложение на императора. Тогава, разказва Лъв Дякон, “българите, като покачили девойките от царска кръв на кола (българските жени обикновено на кола пътуват), изпратили ги на автократора Никифор, молейки по-скоро да им помогне и да отклони заплашващата вратовете им секира на тавроскитите [русите] и да я направи тщетна. И ако той им помогне, ще си спечели победа над таврите, както и над всички, против които той би повел ромейските войски.” “Така българите протягаха ръце, като молеха автократора да им помогне,” завършва Лъв Дякон. [48] 47. Лъв Дякон съобщава следното за грижите на Теофан към българските девойки. “Когато вече настъпи нощта [в която бил убит Никифор, т. е. нощта срещу 11 декември 969 г.], императрицата по обикновение влязла при императора и почнала да му разправя за недавно ( ) пристигналите от Мизия [България] невести. “Аз отивам, за да се разпоредя за тяхното настаняване; после пак ще дойда при тебе; но нека спалнята бъде отворена, не я заключвай сега, защото, като се върна аз, ще я заключа.” Това като казала, тя излязла оттам” (Leo Diakonos, ibid., p. 8611–14). Това известие на Лъв Дякон има и друго значение за нас: то ясно посочва, че както отиването на императорските пратеници, тъй и тяхното завръщане заедно с българските девойки (вж. по-долу) от царски род трябва да се отнесат не по-рано от есента на 969 г., защото на 10 декември с. г. Теофан казвала, че девойките “недавно” пристигнали в Цариград. Но Борис II не можал своевременно да получи обещаната, както изглежда, помощ от Цариград, защото през нощта срещу 11 декември 969 г. Никифор паднал жертва на дворцов заговор, душата на който между другите били императрица Теофан и известният тогава способен византийски пълководец Иван Цимисхий, братовчед и убиец Никифоров, който на 11 декември с. г. бил прогласен за император. Поради кървавото си покачване на престола новият император (969—976) на първо време бил зает главно със закрепата си на престола и с други вътрешни мероприятия и затова едва ли е държал сметка за обещанията на своя предшественик. 48. Leo Diakonos, ibid., p. 7921—807; 8112–13. От контекста у Лъв Дякон не може да се установи били ли са тия български девойки дъщери на Петър, или някои негови роднини, защото той един път ги нарича от “царски род”, а друг път от “царска кръв”; но във всеки случай те са били близки роднини на българския цар. Също така остава неизвестно каква е била понататъшната съдба на тия български девойки от царска кръв; обаче сигурно може да се каже, че кроените от Никифор бракове не били изпълнени, защото Василий II останал неженен до самата си смърт, а Константин VIII още на младини през царуването на брат си се оженил за дъщерята на тогавашния пръв министър Алипий, Елена. Н. Скабаланович, каз. съч., стр. 1 и 10. Тогава бил пленен заедно с жена си и с двете си деца и Борис, царят на българите, който носел още царските знакове и имал червена брада, и бил доведен при императора, а всички пленени българи пуснал на свобода, кой накъдето иска да върви. На връщане по пътя за Цариград Иван Цимисхий се спрял в Преслав и като арестувал Борис II със семейството му и брат му Роман, обявил окупираните от него български области за византийски владения. След като направил тия разпоредби и оставил в Преслав, както и в другите градове войска, Иван Цимисхий продължил пътя си за своята столица с големи трофеи, между които се намирали и всички български царски регалии и църковни светини, а Борис II със семейството му и брат му Роман повел подире си като пленници.

Наистина до неговото време, всичко за печенежския език е събрал проф. Н. Баскаков във Введение-то си от 1969 г. и това е напълно достатъчно, за да се убеди всеки един, че този език очевидно-безспорно е тюркски и по-точно огузо-болгарски. А що се отнася до Прицак, ще се опитам по-нататък да намеря време, за да ви покажа къде точно са неговите пропуски и слабости, а така също и на останалите автори, и защо не бива предложеното тук да се приема за доказателство за иранския произход и принадлежност на печенегите.

Тези "тежки думи" не са историографски, а лингвистични категории и вие задължително трябва да ги научите, ако държите да не злоупотребявате с езиковия материал! Без тях вие ще продължавате да хвърляте в един кюп генеалого-исторически и следователно структурно-типологически нетъждествени имена и думи като напр. кангар и кунгур - това последното е собствено тюркско по произход прилагателно име за някакъв цвят и присъства например в каз. Байконур! И щом като се доверявате толкова на Толстова, тя не вижда ли, че вокалите им не са еднакви, има ли обяснение на това, в рамките на кои езици - иранските или тюркските? Под действието на кои точно фонетични закони става промяната, ако тези думи наистина са родствени, т.е. водят началото си от един корен и т.н. и т.н. безкрай!??

И какво от това ядро, да не би от него да са се породили тези печенеги, когато те във всички случаи са се формирали като изконно-собствено тюркско и по-точно огузско племе много преди това още в Централна Азия! Но дори и да го е имало това ядро, в каква насока и форми са протекли евентуалните етнотрансформационни процеси или според вас такива изобщо няма!?! Вие давате ли си сметка за коренно различните езици, какво става с тях, къде отива единият, и как се усвоява другият? Да не би едните да са били записани в езикова гимназия? Как и за колко време става преходът от един език към друг? Кои и колко са иранизмите в печенежския език, само лексикални ли или и фонетични, морфологични, синтактични и т.н. Цитирайте ми тук лингвистичните публикации, в които е описано и представено всичко това! Нещо нямам спомен да съм вземал отношение по това име, бихте ли ми припомнили чрез посочване на моя публикация или постинг? А вие случайно да имате спомен за това да съм ви казвал преди да започнете да подмятате насам-натам собствени имена, най-напред да научите що е това апелатив и етимон на собственото име, а така също и принципите и методите на неговата етимологизация! Вашите сближения на едно или друго име на основата само на 2-3 тъждествени звука не доказват и не показват изобщо нищо, да не говорим за това, че на основата на Нищото никой нормален човек не си позволява да прави каквито и да е етногенетични изводи и заключения! Така вие лично само съживявате под нова форма и мултиплицирайки, продължавате във Времето абсолютното лингвистично невежество на своя духовен баща...

Моето мнение по този въпрос е на: http://nauka.bg/forum/index.php?showtopic=...amp;#entry78124 - Коментар #137

Сега не мога да направя справка, но според Лъв Дякон на друго място или пък според Академичната история, т. 2, Борис е пленен само със сина си, който е и престолонаследник. След вземането предвид и Скилица, превземането на Преслав изглежда малко по-различно, а освен това командваната от този варяг дружина на Светослав влиза във вътрешния град едва след превземането на външния. В този момент формално Борис и Светослав са съюзници, което обаче не пречи на последния да направи онези поразии в Дръстър. За мене лично най-странното в цялата тази история е поведението на Светослав – той тръгва за България, твърдо решен да си вземе своя дял от царството на дядо си, но след като превзема Преслав, не убива или най-малкото не прогонва Борис и не сяда на престола, а след това пък не остава и да брани града, ами заминава за Дръстър. Не по-малко странен тук е и Борис, който като че ли не участва в защитата на града, кой го знае дали изобщо е хващал сабя, особено при този баща и продължителния си престой в Цариград като заложник?! Ив. Добрев, Златното съкровище на българските ханове от Атила до Симеон. София, 2005. При първия си поход срещу България в началото на лятото на 968 г. на лодки-еднодръвки и с 60-хилядна войска руският княз Светослав, голямото и единствено желание и дори неизменна мечта на когото, както съобщава руският летописец Нестор от ХІІ в., е да притежава и да живее във Велики Преслав, където има какви ли не красоти и богатства, успява да превземе около 80 крепости по Дунава, но е принуден да се оттегли, заради обсадата на Киев от печенегите. При втория поход на княз Светослав през лятото на следната 969 г. обаче, руската войска, ядро опора и ударна сила на която е личната гвардия на княза, съставена от варяги шведи, разорява, опустошава и опленява българската земя; цар Петър, силно разтревожен, но от самото начало на царуването си неспособен да посрещне и да се справи с всичко това, получава удар и завършва живота си няколко месеца по-късно, на 30 януари 970 г., след което византийците ”върнали в Преслав двамата цар Петрови синове, държани там като заложници, и по-големият от тях заел престола под името Борис ІІ”; по-късно ”Русите успели да влязат в Преслав, където нанесли големи щети” и след като оставя тук своя пръв помощник Свенкел, ”който сега трябвало да пази и съкровищницата на българските царе” (История на България), Светослав продължава на юг, превзема Пловдив, византийците начело с Йоан Цимисхий (925-976) предприемат контра-демарш, струпват войски на границата, Светослав се споразумява с печенегите и маджарите да плячкосват византийските земи, променя отношението си към българите, сключва договор с тях и начело на 38-хилядна войска от руси, българи, печенеги и маджари, през лятото на 970 г. се установява на лагер срещу Аркадиопол, дн. Люлебургас, известно време след това византийците излизат от крепостта, в поредица от сражения разбиват войската на Светослав, който се оттегля отвъд Стара планина и впоследствие се установява в Дръстър. Точно тук прекъсваме за малко, за да доуточним и посочим, че синовете на цар Петър – Борис и Роман са изпратени като заложници в Константинопол през 963 г., когато след смъртта на царицата ромейка Ирина, цар Петър предложил да бъде подновен мирният договор от 927 г., което вдовицата на Роман ІІ (959-963) – Теофано, и нейният съветник Йосиф Вринга приели, но поискали синовете на цар Петър да гарантират мира като заложници. Княз Роман обаче е правнук на сваления през 944 г. Роман І и за да намали броя на съперниците за короната на малолетните си синове, Теофано, с присъщото й византийско коварство и жестокост, заповядва Роман да бъде скопен, с което от една страна се пресичат евентуалните му претенции за трона, а от друга страна ”се извършва почти безпрецедентния в дипломатическата практика дори на онази епоха акт” (Г. Литаврин). През пролетта на 971 г. Йоан Цимисхий започнал приготовления срещу русите и малко преди Великден, начело на почти 30-хилядна войска (История на България), превалил Балкана и избързал напред с един авангард от около 10-12 хил. души, изненадал, ужасил и сковал скитите, както съобщава Скилица-Кедрин, в равнината пред Преслав започнало голямо сражение, русите дали над 8 хил. жертви, огънали се и ”скоро били принудени да се оттеглят зад стените на Преславската крепост”; пристигнала и останалата част от ромейската войска с обсадните машини и други бойни средства, градът бил обкръжен и обсаден. Обсадата била жестоко-упорита, с помощта на стълби ромеите се изкачили на стените, притиснали скитите, отчаяни, те започнали да скачат от стените и от голямата височина загивали, някои от проникналите вътре отворили портите, градът бил превзет, ”скитите побягнали към теснините, но били хващани и избивани, а жените и децата били заробвани”; заловеният с жена си и децата си цар Борис ІІ, ”който носел още отличията на царската власт”, бил отведен пред Йоан Цимисхий (Скилица-Кедрин). След падането на външната крепост гвардията на Светослав, шведската дружина на Свенкел се изтегля във вътрешната крепост на дворцовия комплекс, цитаделата, където се намирали дворците и съкровищницата на българските царе (История на България), оставила обаче отворена една врата, там причаквали промъкващите се поотделно-самостоятелно и търсещи плячка ромейски войници и избили 150 от тях, Йоан разбрал, изпратил силна войска, сам тръгнал начело на щурмуващите (Скилица-Кедрин), не пробили, на няколко места хвърлили запалителни вещества, вътрешната крепост пламнала, ”защитниците й били принудени да излязат на открито”, след упорита съпротива Свенкел отстъпил и ”с малък брой бойци се отправил за Дръстър”. ”В българската столица византийците пленили Борис ІІ. Йоан Цимисхи му оказал присторено внимание, като го уверил, че не воюва срещу българите, а само иска да ги освободи от властта на Светослав. Уверението обаче не му попречило по-късно да задържи българския цар в плен заедно с престолонаследника и с цялото му семейство и да разграби царската съкровищница” (Лъв Дякон; История на България). Това обаче изобщо не е най-страшното, най-жестокото и богопротивно деяние на ромеите през тази война, защото те оплячкосват, разрушават и разграбват още и черквите и манастирите в областта на Велики Преслав, включително и дворцовите черкви и манастири, откъдето завличат и отнасят всичката църковна утвар и обзавеждане, сред които, пак според свидетелството на Лъв Дякон, е и една много красива и ценна, безспорно обкована със злато икона на Света Богородица с Христос, която икона, според специалистите, заедно с короната на българските царе, ”хвърля светлина за високите върхове, до които достига по това време изкуството в Преслав” (Т. Тотев). Йоан възстановил завладения град, доставил продукти, отпразнували Възкресение, преименувал града на своето име и потеглил на другия ден към Доростол (Скилица-Кедрин); пристигнал, пред Дръстър се завързала ожесточена двудневна схватка, по Дунава навлязла византийската флота, която отрязала пътя за отстъпление на русите, обсадата продължила 3 месеца, понякога русите излизали от крепостта, завързвали се ожесточени сражения, ”при едно от тях загинал и прочутият Свенкел”, русите поискали мир, едно от условията било да отплават свободно, Светослав помолил среща с Йоан, ”за да беседват, и като получил съгласие за това, пристигнал. Като се срещнали, те поговорили за това, което искали(!??), и след това се разделили” (Скилица-Кедрин); русите отплават, необезпокоявани стигат до устието на Днепър, пред праговете му слизат и вървят по брега, тук са нападнати и в една поголовна сеч са разгромени от печенегите, Светослав загива. Повторното няколкократно много внимателно проследяване и изучаване хронологията на събитията под определен ъгъл – съдбата на Тронната палата; за нас дори и след горните пределно-достатъчно подробно-детайлизирани описания, на все още неясно къде точно намиращата се царска съкровищница и, разбира се, на Съкровището, налага извода, че нито царската хазна, нито пък златните съдове на Съкровището са изнесени най-напред от шведската гвардия на Светослав, защото те са принудени да се измъкват от вътрешната крепост с бой, освен това в изворите няма никакви податки за това, а и самите те, бидейки вече съюзници на българите, нямат каквито и да е причини, основания и права да започнат да грабят Тронната зала, още повече, че не се знае докъде са имали достъп и къде е можело да се движат из огромния дворцов комплекс. При това положение на нещата очевидно-безспорно Златното съкровище ”Надь Сент-Миклош” е изнесено от обсадения Велики Преслав по време и непосредствено след като щурмуващите града сломяват съпротивата на бранителите на първата крепостна стена, оцелелите от която се изтеглят в Цитаделата, от което едва тогава цар Борис ІІ и всички останали около него разбират, че иде Краят и тогава през тунелите на града се предприема организирана евакуация, а може би и паническо бягство(?) на част от жителите – жени, старци и деца, както и на най-ценното имущество, на първо място, на пълната главно със злато хазна на Царството и на всичко онова от Тронната Зала, което може да се вземе и да се понесе, но най-напред и задължително, златните съдове на Съкровището, значението и цената на които не може да не е знаел и напълно схващал и обсаденият български цар, който неясно по какви причини и съображения обаче като че ли не е взел лично участие в битките, иначе Скилица-Кедрин, в желанието си да натрупа на страниците си колкото се може повече ромейски геройски подвизи и особено на такива от Йоан, не би пропуснал случая да опише двубоя му с българския цар, даже такъв и да не се е състоял изобщо, и по-точно как Йоан побеждава българския цар, поваля го на земята и тъкмо да го прободе, му подарява живота - ”Императорът не само е много скромен, но Той е и изключително великодушен и благороден!!”, щеше да напише хронистът ромей. Онези от гражданите сановници и боляри, които не подлежат на евакуация, непосредствено още преди или веднага след започването на обсадата, събират в обшити с кожа и със сребърни закопчалки дървени сандъчета или в нещо друго златните си предмети и ги укриват набързо в някое по-закътано място, без да имат достатъчно време да ги заровят в земята, какъвто е случаят например с доста богатото, т.н. Преславско съкровище, състоящо се предимно от златни, позлатени и сребърни предмети, основно женски накити, прибори за хранене, апликация за златоткани дрехи, повече от 120 на брой, освен ако и този болярин не е побягнал през все още незатворения обръч на обсадения град или пък и той се е промъквал през тунелите, но тогава той непременно е някой от най-големите сановници и военачалници на пропадащите в мрака и мизерията на първото си голямо робство български народ и държава [вж. и срв. История на България 1981, 310; Тотев 1993, 8-17].

Ами че как ще я дадеш, като такава никога не е имало и пак никога няма да има! Цялата ви счетоводителска Дребнобълхаристика е от край до край само най-вулгарно-нелепи измислици и манипулативни фалшификации!

Първата дума най-вероятно е от тур. диал. алък "глупак" и огул "син", т.е. букв. "глупашки сине", а втората безспорно е пак от тур. диал. фалан "някой си, еди кой си" и киши "лице, личност; човек", т.е букв. "еди кой си човек, някой си".

Само езотерико-паранормалните ви брътвежи в стил ала-Счетоводител могат да вкарат ираноезична група в състава на печенегите тюрки! Но я го цитирай тук този, който го обосновава и доказва всичко това,или и то е поредното ти старческо безумие?!

И е много прав, защото аналогията като метод на познание е отхвърлена и отречена много отдавна. Иначе тя самата може да си избере за основа на сравнението и чукчите с ескимосите, защо пък не?! Само че тогава ще се наложи да отиде да защитава в техния специализиран научен съвет! А на вас самия често ли ви се случва да бъркате науката с политиката или за вас това е все едно, чисто и просто защото БАН е на площада, на който подскачате и крещите, без да знаете защо!

Ти отново не си в час и отново демонстрираш късата си памет - там и тогава аз казах, че замяната на тези титли си личи от приведения там текст на Нешри и изразих стопроцентовата си убеденост, че ти не си в състояние да преведеш туграта, независимо че я цитираш! И все още правият съм аз, а на тебе се пада за в бъдеще да ме опровергаеш, в което обаче много се съмнявам, защото освен чистоплътност за това е необходим и положителен коефициент на интелигентност!

Не бих казал, че е особено висока проява на интелигентност да не можете да правите разлика между тюрки и турци, с което мигом заставате на една линия с онзи, Чистоплътния, за когото пък тюрколог и турколог е все едно. Честито и да ви е сладко в тази толкова ароматизирана компания!

По това време куманите се появяват на източната граница на Киевска Русия.

Това за двете момичета по кой извор е, защото според проф. Златарски в този момент неговите дъщери са заложнички в Цариград?

Моето мнение по този въпрос е на: http://nauka.bg/forum/index.php?showtopic=...amp;#entry77722 - Коментар #136

Точно обратното, защото във вътрешния град е дворцовият комплекс и съкровищницата. След превземането на Преслав, Светослав оставя гарнизон във външния град, който е бил достатъчно голям, щом като по време на обсадата от ромеите в него се намират 7-8 хил. души българи и руси.

Така е, но в тази толкова критична ситуация надали и Василий, и Патриаршията са се интересували тъкмо от този момент, когато чрез подмяната на княгините те отиват на една направо чудовищно-опасна фалшификация и измама, която се заплаща със живота, какъвто е случаят със сватосването с Арон, а Владимир ги е респектирал много повече.

Само научната литература по въпроса е практически неизчерпаема, но вече са налице и достатъчно много на брой изворови податки, доводи и аргументи, които позволяват и даже налагат да се признае и твърди, че последната съпруга на Владимир е дъщерята на Борис 2, княгиня Анна. Българската княгиня Анна и руският княз Владимир Личността, ролята и приносът на княгиня Анна за покръстването на русите и за предаването на тях на българската книжнина, писменост и православна култура са предмет на изключително голям брой научни и научно-популярни бележки, статии, студии и дори и монографии, като преобладаващото мнение тук е, че тя е гъркиня, сестра на византийския император Василий ІІ, която женят за княз Владимир и заедно с която в Херсон пристигат гръцки свещеници, които още тук покръстват Владимир и дружината му, а след това и гражданите на Киев [вж. напр. Божилов 1979, 10,109-113; Карев, Сомов 2009, 6-7; Карташев 2009, 56-63]. Това най-общо виждане за нещата има своята основа в някои от изворите, в един от които например се съобщава следното: И стало опасным дело его и был им озабочен царь Василий по причине силы его войск и победы его над ним. И истощились его богатства и побудила его нужда послать к царю русов — а они его враги, — чтобы просить их помочь ему в настоящем его положениии. И согласился он на это. И заключили они между собою договор о свойстве и женился царь русов на сестре царя Василия, после того как он поставил ему условие, чтобы он крестился и весь народ [24] его стран а они народ великий. И не причисляли себя русы тогда ни к какому закону и не признавали никакой веры. И послал к нему царь Василий впоследствии митрополитов и епископов и они окрестили царя и всех, кого обнимали его земли, и отправил к нему сестру свою, и она построила многие церкви в стране русов 158. И когда было решено между ними дело о браке, прибыли войска русов также и соединились. с войсками греков, которые были у царя Василия, и отправились все вместе на борьбу с Вардою Фокою морем и сушей, в Хрисополь. И победили они Фоку и завладел царь Василий приморскою областью и захватил все суда, который были в руках Фоки. [Яхъя, 11-12]. В противовес на това още в зората на руската историография В. Татищев [2009] пише: Анну царевну Нестор называет греческой, что в великом сомнении, видимо погрешность, часть II, н. 184. Бориса же и Глеба он положил от болгаринов, а от царевны Анны никого не показал, н. 163, а здесь царевна Анну описывается как мать Бориса и Глеба, потому, думаю, конечно сия царевна была болгарская, а Василию и Константину сестра внучатная, как н. 163 сказано. [13]. Напоследък в българското публично пространство се появиха немалко научни и научно-популярни бележки и статии, в рамките на които княгиня Анна е само една българка [Чекова 2009, 1-2]; пак само българка, но с благороднически произход, която пристига в Киев заедно със своя личен свещеник и неин духовен наставник епископ Михаил [Благоев 2009, 1-2; ~*~2009а, 1-2]. Според други пък тя е дъщеря на българския цар Петър и гъркинята по произход царица Ирина [Чилингиров 2009, 10]; дъщеря на българския цар Борис ІІ и внучка на цар Петър, женен за византийската принцеса Мария-Ирина, тъкмо поради което по тази линия Борис и Василий са втори братовчеди [Пеев 2009, 3-4]; българска княгиня, взета в плен през 90-те години, когато руската войска като византийски съюзник воюва против българите [Борис и Глеб 2009, 3]. А ето и една много показателна за случая, даже любопитно-красива и доста поразгорещена дискусия по въпроса: Летопись XVI века называет матерью Бориса и Глеба то византийскую принцессу Анну, единственную ”законную”, ”венчанную” жену Владимира, то некую ”болгарыню”. Татищев, в свою очередь, совершенно логично развивает летописное известие, делая сыновей Анны и Владимира законными наследниками. Если принять версию о том, что братья — сыновья Анны, то вполне естественно, что князь делает своими наследниками именно своих законных сыновей. Но почему-то Толочко оставляет без внимания именно логику построений Татищева! Разумеется, Татищев пытается подогнать ”под свою версию” противоречивые факты, но суть-то не в этом, а в наличии стройного концептуального построения! Была ли версия о Борисе и Глебе исключительно догадкой Татищева? Трудно согласиться с Толочко, утверждающим, что Татищев не располагал летописными источниками. ”Пускаясь в предположения”, как это определяет Толочко, Татищев рассуждает вовсе не потому, что не располагает источниками, а потому, что должен примирить две версии: о Борисе и Глебе как детях Анны и о Борисе и Глебе как детях ”болгарыни”. Совершенно логично Татищев строит собственную версию, он решает, что ”Анна” могла быть племянницей Романа, дочерью, к примеру, его сестры, выданной замуж за последнего болгарского царя. Эта версия, конечно, удивительно логична, ведь известно, что византийские императоры часто отдавали ”второстепенных принцесс”, племянниц, внучек от дочерей замуж за ”варварских”, недавно христианизированных правителей. Итак, Татищев, в сущности, знает, что делает, то есть он выстраивает свою стройную концепцию. Поэтому совершенно странен вывод Толочко о том, что версия ”...Анна и есть болгарыня, мать Бориса и Глеба...” является недоразумением (с. 457)! [Гримберг 2009, 3]. Всъщност и в действителност княгиня Анна е дъщеря на цар Борис ΙΙ (869-971) и внучка на цар Петър и гъркинята царица Ирина, която е дъщеря на третия тогавашен император Христофор и внучка на Роман Лакапин [Златарски 2009а, 334-343]. На Борис ІІ се пада тежкият жребий да отбранява и защитава последователно едно след друго България от две страни, и двата пъти неуспешно – първия път срещу своя първи братовчед Светослав, който през 969 г. успява да превземе външната крепост на Велики Преслав и да остави там гарнизон. Втория път отбраната и защитата е срещу Йоан Цимисхий, който след като през пролетта на 971 г. превзема Велики Преслав, опустошава и разграбва околните черкви и манастири и пленява Борис; разгромява и прогонва русите, подир което вече в Цариград дава следното доста унизително-мерзко представление, направо богопротивно деяние, което се наложи да проследим по-внимателно-подробно във връзка с изнасянето от Велики Преслав на Златното Съкровище на Българските Ханове от Атила до Симеон: Йоан се завръща в Цариград триумфално, ”На главния площад той свалил от Борис ІІ знаците на царската власт: златна корона, подплатена със скъп плат, и червени обувки”; в ”Света София” е отслужен благодарствен молебен, постигната е целта да се ”покаже пред населението на столицата, че с българското царство е свършено и че българската земя отново става ромейска провинция”; бившият вече български цар се приема в ”редовете на византийската чиновническа йерархия” със сан магистър (История на България); патриархът заедно със Синода и всички първенци го ”приветствували с бойни и победни песни”, поискали да го качат в ”разкошно украсена колесница с четири бели коня”, но той ”се държал скромно”(!??), ”преминал в триумф на бял кон”, пред него в колесницата са ”българските царски одеяния”, а отгоре - иконата на Божията Майка и по-нататък, както малко преди това (Скилица-Кедрин) [Добрев 2005, 463-470, срв. Никитин 2009, 192-199]. Святое Крещение Великой Руси Този напълно закономерен ход на събитията обаче се ускорява и получава своя неизбежен израз в една чисто външна случайност, състояща се в това, че към средата на 80-те години на Х в. положението на имп. Василий е почти критическо, защото от една страна към столицата настъпва спечелилият почти цяла Мала Азия претендент за престола Варда Фока. От друга страна пък за него все още е не само реална, но и много голяма заплаха българският цар Самуил, който след като го разгромява през 986 г. при Траянови Врата и превзема Сердика, не престава да напредва на юг и югозапад, подлагайки на огън и меч всичко по пътя си и заплашва да превземе дори и Солун. Ето защо Василий се обръща за помощ към княз Владимир и сключва с него договор, съгласно който последният му предоставя за текущи военни нужди 6-хиляден военен отряд, а в замяна на това получава ръката на сестрата на императора, но за да стане това последното обаче, Владимир и неговият народ трябва да се покръстят. Василий най-вероятно моли спешно Владимир за помощ посредством пратеника си стратега на Маврокастрон, който пристига в Киев около началото на 988 г., натоварен с парите, златото и подаръците, които е успял да събере в стратегията си. Това обаче не е достатъчно за Владимир, защото в действителност той не е особено ентусиазиран да тръгне да се бие чак в Мала Азия, и тогава стратегът, съобразявайки се с най-строгите указания на Василий да привлече русите на всяка цена, му обещава от името на императора още пари, злато и подаръци, а накрая и ръката на гръцка княгиня, което се и отбелязва в специално сключения договор. Благодарение на руския военен отряд, който пристига в Константинопол най-вероятно след 4.04.988 г., Варда Фока е разгромен и княз Владимир започва да чака Василий да изпълни обещанието си за княгинята, а и за парите и златото. Второто обаче не се прави, поради простата причина, че хазната на Василий отново е празна, докато първото пък се забавя и протака по причина на това, че във византийския царски двор още от времето на Константин Велики е в сила най-строгата забрана княгини да се дават за жени на чужди владетели, особено пък непокръстени. Този общодържавен и външнополитически проблем на ромеите в основната си и съществена част е представен достатъчно пълно-задълбочено от проф. Васил Златарски [2009а] във връзка с женитбата на цар Петър за гръцка княгиня: Най-сетне византийският император се съгласил да даде за жена на българския цар една от византийските княгини - Мария, дъщерята на третия тогавашен император Христофор и внучка на Роман Лакапин. При какви уговорки е било прието това условие, засега остава неизвестно; едно само може с положителност да се каже, че и с него за пръв път византийската политика отстъпила от своето коренно и вековно правило, установено още от Константин Велики. Според това правило ”на ромейските императори не се позволявало да се сродяват с народ, чиито нрави не се схождат и са чужди на ромейската държава, особено пък с иноверни и некръстени, с изключение само на франките поради старата знатност и благородство на техния произход; с никой друг народ те не могат това да правят, ако пък някой се осмели това да стори, нека се счита за чужд на християнското общество и се предава на анатема, като нарушител на отеческите постановления и на царските закони”. [341]. Наистина по този въпрос вече е налице прецедент в лицето на женитбата на гръцка княгиня за цар Петър, но и той си има своето обективнореално основание и оправдание, многостранно-разнообразните проекции и консеквенции на който можем да научим единствено и само от Порфирородния: Но давай, впрочем, изменим тему. Разбери и узнай уместные и подходящие. ответы на иной вид неразумных и нелепых домогательств[41]. Если когда-либо народ какой-нибудь из этих неверных и нечестивых северных племен[42] попросит о родстве через брак с василевсом ромеев, т.е. либо дочь его получить в[43] жены, либо выдать свою дочь, василевсу ли в жены или сыну василевса, должно тебе отклонить и эту их неразумную просьбу, говоря такие слова:Об этом деле также страшное заклятие и нерушимый приказ великого и святого Константина[44] начертаны на священном престоле вселенской церкви христиан святой Софии: никогда василевс ромеев да не породнится через брак с народом[45], приверженным к особым и чуждым обычаям, по сравнению с ромейским устроением, особенно же с иноверным и некрещеным, разве что с одними франками. Ибо для них одних сделал исключение сей великий муж святой Константин, так как и сам он вел род из тех краев, так что имели место частые браки и великое смешение меж франками и ромеями. Почему же только с ними одними он повелел заключать брачные сделки василев дам ромеев? Да ради древней славы тех краев и благородства их родов. С иным же каким бы то ни было народом нельзя этого сделать[46]; а дерзнувший совершить такое должен рассматриваться как нарушитель отеческих заветов и царских повелений, как чуждый сонму христианскому - он предается анафеме. Выше было рассказано, как пресловутый ранее упомянутый василевс Лев незаконно и дерзко, вопреки согласию тогдашнего патриарха, взял и возложил венец - и немедленно был предан казни, достойной его дурного деяния. Осмелился он и эту заповедь святого того василевса, которую, как уже было рассказано, тот установил, начертав на святом престоле, счесть недостойной внимания, почитая ее ни ' до что, вследствие чего и поставил себя вне страха божия и заповедей его. Он заключил с хаганом Хазарии брачную сделку, взял его дочь в жены и навлек таким образом великий позор и на державу ромеев и на себя самого, ибо отменил обычаи предков и поставил их ни во что[47]. Впрочем, он был не правоверным христианином, а еретиком и иконоборцем. Потому-то из-за сих его противозаконных нечестивых деяний он в божьей церкви постоянно отлучается и предается анафеме, как преступник и ниспровергатель повелений и бога, и святого великого василевса Константина[48]. Как это можно подлинным христианам заключать с неверными[49] брачные союзы и вступать с ними в родство, когда канон это запрещает и вся церковь считает это чуждым и враждебным христианскому порядку? Или: кто из державных, благородных и мудрых василевсов ромеев допустил [это]?". А если [иноплеменники] возразят: "Но как же господин Роман василевс[50] породнился с булгарами, выдав собственную внучку за господина Петра, булгарина?"[51], - то следует ответить так: "Господин Роман василевс был простым и неграмотным человеком, не принадлежал ни к тем, кто с детства воспитан в царских дворцах, ни к тем, кто с самого начала следовал ромейским обычаям[52]; он был не из царского и знатного рода, а поэтому он многое вершил деспотично и крайне самовластно, не повинуясь при этом запретам церкви, не следуя заповедям и повелениям великого Константина. По разумению надменному и самовольному, добру неученому, следовать надлежавшему и хорошему не желавшему, как и блюсти обычаи, от отцов переданные[53], он дерзнул сделать упомянутое, лишь тот предлог благовидный при этом выставив, что столь великое число пленных христиан благодаря этому деянию было освобождено[54], что булгары являются христианами и единоверцами нашими[55], а кроме того, что выданная была дочерью не самодержца и законного василевса, а третьего и последнего [среди них], еще подчиненного и ни к какой власти в делах царства не причастного[56]. Да и нет здесь отличий: той или иной из царских родственниц она оказалась, из далеких или близких царскому благородству [она была], ради общеполезного или какого иного дела [она выдана]; [и неважно, что] самого незначительного и не властвующего [она была дочерью]. Так как вопреки канону и церковной традиции, вопреки повелению и заповеди великого и святого василевса Константина он совершил это, поэтому еще при жизни вышеназванный господин Роман был крайне ненавидим, порицаем и поносим и советом синклита, и всем народом, и самою церковью, так что ненависть [к нему] под конец стала явной и после смерти точно так же подвергали его презрению, обвинению и осуждению, введшего как новшество это недостойное и неподобающее для благородного государства ромеев дело"[57]. Поскольку каждый народ имеет различные обычаи, разные законы и установления, он должен держаться своих порядков и союзы для смешения[58] жизней заключать и творить внутри одного и того же народа. Ибо подобно тому как любое живое существо вступает в сношения с ему единородными[59], так и у каждого народа стало правилом вступать в брачные сожительства не с иноплеменниками и иноязычными, а с людьми того же рода и того же языка[60]. Именно поэтому установилось и существует единомыслие друг с другом, взаимопонимание, дружеское общение и сожительство; чуждые же нравы и отличные узаконения обыкновенно порождают враждебность, ненависть и ссоры, что помогает возникновению не дружбы и единения, а вражды и раздоров. Ведь должно, чтобы желающие править по закону не соревновались в подражании дурно содеянному кем-либо по невежеству и самомнению, но держались славных дел тех, кто царствовал в согласии с законом и справедливостью, [чтобы] они имели пред собой благие образцы для примера и подражания и в соответствии с ними пытались и сами направлять все ими совершаемое. Поэтому из-за таких самовольных дел его - я имею в виду господина Романа - постигший конец является достаточным примером для вразумления того, кто пожелает подражать его дурным поступкам[61]. [Багр-Имп, 11-13]. Изправен пред тази не особено благоприятна ситуация и за да бъде още по-убедителен, към средата на месец юли княз Владимир обсажда и превзема Херсон, който по начало е най-източният български град в Северното Причерноморие, но след падането на Източна България под византийско иго преминава в ръцете на гърците. По това време Херсон общо взето е християнски град (Л. Гумилев), в който към края на Х в. има сравнително многобройна българска диаспора, немалка част от която са бежанци от завладяната от гърците Източна България, и които българи тук си имат и собствен православен храм на име св. Иаков (М. Брайчевский) със свещеници българи. Голяма помощ на Владимир за превземането на Херсон му оказва местен български свещеник на име Анастас, който в писмо, хвърлено със стрела, посочва откъде точно минава водопроводът на града. При този шантаж ромеите се предават, но пак по византийски, като набързо изпращат за жена на Владимир не княгиня чиста гъркиня, а българската княгиня Анна, която пристига по море в Херсон, придружена от български епископ и двама свещеници. Още на другия ден в българската църква епископът на княгиня Анна в съслужение с местния гръцки епископ и тукашните български свещеници кръщава княз Владимир заедно с дружината му, като според вече отдавна възприетата и утвърдена за подобни случаи практика на него му се дава и християнското име на императора, т.е. Василий. Непосредствено след това князът се и венчава с княгинята, най-вероятно едва след което се и развежда с последната си законна съпруга, което за него, разбира се, е повече от добре дошло и поради много добре известни причини никак не му е трудно. Между впрочем цялата тази никак непроста и доста тромаво-трудоемка дипломатико-религиозна процедура за ромеите изобщо не е сложна и трудна за изпълнение и довеждане до успешен край понеже самата княгиня Анна, едно че е племенница на Василий, защото той и сега вече бившият български цар Борис ΙΙ са втори братовчеди по майчина линия, по силата на което тя пък е трета братовчедка, което пак ще рече и някаква сестра на престолонаследника. И все пак особено благоприятното тук за византийците е и това, че българката е съименница на родната сестра на Василий, принцеса Анна. Освен това княгинята още от детските си години расте и се възпитава в императорския дворец като заложник най-напред за спазването на мира между българи и ромеи след смъртта на цар Петър и поставянето на трона от тяхна страна на сина му цар Борис ІІ (В. Златарски), а и нейният пленен в превзетия от имп. Йоан Цимисхий Велики Преслав и детрониран през 971 г. самолично пак от него в Константинопол, баща неотдавна и по-точно през 979-980 г. вече е убит по време на едно инсценирано от ромеите бягство при Самуил, целта на което е да предизвика вътрешни безредици и междуособици сред българите (В. Златарски). В действителност при това ”бягство” оцелява и пристига при Самуил само брат му Роман, който не след дълго бива провъзгласен за български цар, а впоследствие пък назначен и за управител на Скопие. Ето защо няма нищо странно или чудно в това, че след второто поражение на Самуил от Василий, Роман изобщо не се колебае и побързва да предаде града на ромеите без бой [Снегаров 1995, 11-12], срещу което получава от императора сан патриций и длъжността стратег на Абидос (В. Златарски). Така че и от тази страна всичко е наред, поради което за гърците няма нищо нередно или лошо в това българската княгиня Анна да се представи и даде за жена на варварина езичник като чиста гъркиня и то сестра на императора, с което като цяло не се налага освен това те да нарушават и собствените си закони. Така с цената на една фалшификация подмяна и измама гърците спасяват положението, но пък още от тогава, че дори и досега продължават да лъжат русите, че са им дали за жена на Владимир княгиня истинска гъркиня. И за да дадем възможност на Читателя да добие още по-пълна представа не само за отговорността и даже риска на подобно начинание, но и за дълбочината на ромейската низост и вероломство, нека да кажем, че това всъщност е вторият, само че този път напълно успешен опит на Българоубиеца за подобна измама и фалшификация. Предният път е през 985-986 г., когато Василий ΙΙ решава да разцепи антиромейския фронт на братята Самуил и Арон. За тази цел той влиза в тайни преговори с Арон и се опитва да го привлече на своя страна и да го откъсне от Самуил. ”Между другите условия за това сближение било и това Василий II да даде сестра си за жена вероятно на някого от синовете на Арон. Целта на последния, когато правил това предложение, е очевидна: той е искал 1) да запази своето полузависимо положение чрез роднинските си връзки с императорския дом и 2) с византийска помощ да се разправи с брат си Самуил и да заграби властта в ръцете си. Както изглежда, Василий II се съгласил на това условие, но в същото време искал да подведе Арон, като му изпрати не сестра си, а жената на един свой приближен служител и по тоя начин да се освободи от всякакви роднински връзки и задължения. Решавайки се на такава смела измама, резултатът от която не е могъл със сигурност да предвиди, Василий II изпратил не някого от близките си хора, а севастийския митрополит, който за своето чисто православие вероятно бил принуден да напусне Армения и да търси покровителството на императора, изпратил го да отведе при българите невестата и да сключи с Арон мир, т. е. да свърши чрез брака акта за признаване върховната власт на императора от Арон. Обаче измамата била своевременно разкрита и самият митрополит заплатил за нея с живота си.” - ”...император Василий изпратил севастийския митрополит в земята на българите, за да сключи мир [с тях]. И когато те [българите] поискали сестрата на император Василий за женитба, императорът им дал жената на един свой служител под името на своята сестра и я изпратил с митрополита. Обаче когато тоя дошъл в земята на българите, те се научили [коя е] оная жена и осъдили митрополита като прелюбодеец и измамник. И като го обиколили със слама и [друг] леснозапалителен материал, изгорили го българските царе.” (В. Златарски). Повече от изключено е Владимир да не е открил измамата, но си е замълчал, защото най-вероятно още тогава е харесал младата българка, което, разбира се, си е напълно в негов стил. И все пак на тръгване от Херсон без каквито и да е угризения на съвестта и доста показно, а и външно някак си немотивирано-неоправдано, русите разграбват и опустошават града, изпразват градската хазна, отнасят всякаква църковна утвар и потреба, дори и намиращите се там мощи на светци, икони, антични статуи на коне от градския площад и изобщо и князът, и дружината му се сдобиват от цялата тази военно-религиозна експедиция с несметни богатства и блага. Допълнително към всичко това Владимир взема със себе си и някои от местните български свещеници. При завръщането си в Киев княз Владимир заварва тук и вече изпратената от цар Самуил доста многолюдна група от български духовници, комплектована от всички необходими за случая духовни рангове и чинове, като се започне от митрополита и се стигне чак до църковните певци, и снабдена с повече от нужната религиозно-богослужебна книжнина и църковна утвар и потреба.

Ти не ми ги разправяй за хиляден път тези простотии, ами кажи тука пред всички на висок глас има ли ги или ги няма прабългарите в древнокитайските летописи? А щом като си и лингвистически толкова грамотен, кажи още какъв е този там език от генеалого-историческа и структурно-типологическа гледна точка?