За каква сериозна наука си говориш, когато не познаваш даже и основната литература!?
Пак в древнокитайските летописи се срещат изключително важни данни и свидетелства и за произхода на българското народностно название, защото се оказва, че именно и единствено в тях, както по безспорен начин проличава и се доказва от много полезната и значима за цялата българска лингвистика и историография сводно-обобщителна студия от най-ново време на един китайски по произход канадски учен на име Sanping Chen, са съхранени такива негови варианти като Buluoji, Buluojian, Bulugen, Boluohui, Buliuhan‚ Poliuhan‚ Poluohan‚ в среднокитайско произношение B'uo-lak-kiei като наименование на ”етническа група” (S. Chen), но според нас по-скоро голяма група племена от състава на българската в основата си и като цяло полиетнична военно-племенна конфедерация Хунну с по-късен фонетичен вариант Сюнну.
Тази голяма група български племена, както е много добре известно и широко разпространено и прието, само не и от видни български историци, за които уникално-безценната родна историческа хроника Именник на българските ханове, независимо и въпреки неоспоримите и никога вече неподлежащи на ревизия доказателства и заключения именно и тъкмо на българския (!!!) езиковед проф. М. Москов [1988], видите ли, била само една легенда (Г. Бакалов)(!??), а пък първият и най-велик човек на всички времена и географски ширини, българският хан Авитохол-Атила, за когото още от неговото време легенди се носят и песни се пеят, а днес Светът снима филми и поставя опери, бил само една митологема (Цв. Степанов), като при това историята на българите започва едва през Tempora Incognita от Terra Incognita Кавказ, докато всичко преди това и назад е единствено в сферата на непотвърдените хипотези [напр. Dimitrov 2004, 1], с което най-безотговорно и дори направо нехайно-престъпно се орязва почти още трихилядигодишна българска история, защото както вече посочихме и доказахме чрез археологични, антропологични, етнографски и особено лингвистични факти и свидетелства, българската история започва към средата на ІІІ хил. пр.н.е. в Минусинската котловина [Добрев 2005, 45-47,241-246], именно тези племена са от една страна ”най-значителният и голям съсед на китайците” през епохата на династията Хан (І в. пр.н.е.-І в. сл.н.е.) [Пуллиблэнк 1986, 29], но същевременно от друга страна българската група племена са основателите и доминантно-водещото ядро в простиращата се към началото на Новата ера върху по-голямата част от земите на Централна Азия българска Източнохунска империя.
И тъкмо за част от тази голяма група български племена на име Buluoji канадският учен от китайски произход проф. S. Chen [1998] приема и твърди, не без непременно-задължителните тук научни основания и доказателства, разбира се, че те са ”алтайски наследници на конфедерацията Сюнну с ирански или кавказски примес”, което в края на раздела обаче се конкретизира в смисъл, че това в действителност е европеиден примес; тяхната музикална култура спада към културата на ”Северните варвари” и е в познатия и разпространен по това време и по тези места ”кавалерийски” жанр; ”Няколкото оцелели думи на китайските българи като цяло изглежда да са алтайски и тюркски в частност.”; в песните най-вече на племената Boluohui, което наименование има и вариант Buluoji, много често се говори за kehan‚ т.е. khaghan; редица родови имена на племето Buluoji, особено тези на някои от управляващите родове, са ”определено припознати като сюнски имена” и като заключение в края на раздела се приема, че ”Тяхната културно-лингвистическа принадлежност изглежда по-скоро алтайска.” [69-73].
Впрочем посочените тук като ”алтайски или тюркски” думи, освен току-що приведеното kehan‚ прабългарската принадлежност на което едва ли може да се обсъжда, особено когато последният български хан и първият български цар Борис І, както вече се посочи съвсем в началото, носи и титл. каган, са кит. kuli ”slave”‚ keye ”fort”‚ weiya < jwei-nga ”wood”, moheduo ”hero”, mole < mua-lək ”fish”, които според нас обаче идват последователно от бълг. *kul ”роб”; дали иранското по произход бълг. *kдye ”крепост”, стиран. kalak, съвременно тур. kale, или може би пак иранското по произход бълг. *qatпk ”крепост”, считано в неговия много по-късен източноевропейски вариант *qatау, както е добре известно, за печенежско; бълг. *аγač ”дърво”, после ако не най-вероятно индоиранското, както ще се опитаме да докажем по-нататък и на друго място, то повече от сигурно източноиранското по произход бълг. *baγatur ”герой, юнак”, засвидетелствувано многократно в гръкоезичните прабългарски надписи от VІІІ-ІХ в. в Дунавска България, и *baliq ”град” като че ли по-скоро, а не ”риба”, докато кит. wan, както показа наскоро направеното от нас сравнително пълно и доста подробно проучване, преминава не в някакъв си, много неясно-неопределено точно кой ”Turkic”, а именно и единствено в реално съществуващия тогава под формата най-малко на десетина диалекта античен централноазиатски тюркобългарски, същото и български прабългарски, но най-добре болгарски език, като титл. бан, разпространена от европейския болгарски език впоследствие и в почти всички европейски езици, така че ”културно-лингвистическата принадлежност” на китайските българи в никакъв случай не ”изглежда по-скоро алтайска”, а единствено и само тюркска [вж. Добрев 2005, 378-384, вж. и срв. Chen 1998, 72,76].
По-нататък проф. Chen възприема вече обоснованото и доказано преди това и от други изследователи основно положение, че ”китайското звукосъчетание ji представя едно крайно -r в последната сричка”, след което обръща много по-силно внимание върху проявата на зв. -r, ”която в действителност изгражда пряко съответствие между имената Buluoji и Bulgar/Bulγar” в лицето на зв. -n от състава на вариантите Poluohan/Poliuhan, Buliuhan‚ Buluojian и Bulugen, засвидетелствувани предимно в лични имена, като при това не пропуска да изпише и съответните китайски йероглифи, които тук не се привеждат по добре разбираеми и обясними причини.
В действителност субституцията на краесловния български зв. -r посредством китайския зв. -n се потвърждава и от реконструкцията на китаиста Э. Пуллиблэнк [1986], според когото тази субституция е норма за епохата Хан и именно поради това среднокитайският вариант на името на ухуаните от състава на източните ху - 'ou=Hwan < 'aH=Hwan, отговаря на етнм авар като название на тъждествено на ефталитите племе, членовете на което, ”много възможно, са говорели на език от типа на монголския” или които ”също би трябвало да говорят на него” [32,51,54-56], по повод на което пък ние само припомняме вече аксиоматичното положение на тюркологията, че късноантичните и ранносредновековни авари, болгари (прабългари) и хазари влизат и образуват изключително многочислената през Късната Античност и Ранното Средновековие и разпрострялата се по средата или разпръснала се изолирано-спорадично по някои места от бреговете на Тихия океан до бреговете на Атлантическия океан от изток на запад и от Скандинавския полуостров до Балканите и Мала Азия от север на юг българска група на тюркското етнолингвистично семейство, единственият жив представител на която днес е чувашкият народ и език [подр. Добрев 2005, 9-139].
Наред с това налице са достатъчно примери, които показват, че китайският зв. h не е нищо повече от закономерна субституция на българския зв. γ или gh, откъдето пък и китайският завършек -han е напълно редовното и закономерно съответствие на българската сричка -gar.
Специално във връзка с началния съгласен звук на китайските разновидности на Етнонима, където китайският зв. b като че ли субституира не звучна, а беззвучна българска съгласна, т.е. бълг. *p, по силата на това, че по принцип началните звучни съгласни в китайските варианти на заетите чужди имена са всъщност беззвучни съгласни в езика източник за тези имена, както е например с китайското име Dayuan‚ зад и преди което в действителност лежи ие. *Taхwār, аргументацията и реконструкцията за което дължим на Э. Пуллиблэнк [1986, 39] и което всъщност е наименованието на индоевропейското племе тохари, любопитно-куриозното за което, както е много добре известно на специалистите, е това, че има език много близък до германския келтски език, но пък обитава най-източния ареал на индоевропейските езици и народи, каквито са земите на Западен Китай или Източен Туркестан.
Но в много сложния и труден лингвистичен дял контактолингвистика, който термин наименование предложихме тъкмо ние преди много години и в който решаваща роля и значение имат двете основни контактолингвистични категории трансференция и адаптация с техните по-малки или по-големи амплитуди при резултативните форми в зависимост от близостта или отдалечеността на структурнотипологическите черти и особености на контактуващите езици [Добрев 1975, 112-114, вж. и срв. Симеонов 1979, 52-55], изключенията са по-скоро правило и обратното, именно поради което сега и тук като че ли трябва непременно да се съгласим и приемем, че и китайските варианти и със зв. b, и със зв. p са напълно редовно-коректни, но във всички случаи разновременно-разноместни съответствия на един и същи български зв. *b.
Допълнително към всичко това нека да обърнем внимание и на многозначителния факт, че в процеса на междуезиковото заемане на имената китайският език ги и преобразува или още реинтерпретира и силабо-фонотактически, по силата на което затворените тризвукови тюркски срички например в китайския език се оказват отворени двузвукови срички, както е например при сттюрк. млим Qutluγ, което в китайския език има обл. Gudulu [вж. Dobrovits 2004, 260], което пък като цяло, но в конкертния случай дава основание да се приеме, че зад и преди въпросните китайски варианти стоят такива български варианти като *Bоlgar/Bulγar, а на места, но в по-късно време и *Pоlgar/Pulγar с първично-основно значение, разбира се, ”българин”, класно-родовото съответствие на което, според присъщата на тюркските езици особеност формата за единствено число да обозначава и множество от предмети, очевидно-безспорно е ”българи”.
Доколкото обаче, както вече се показа и доказа по-горе, суф. -ar е собствено тюркобългарското множествено число, а и звучната съгл. g е резултат от озвучаването на беззвучната съгл. q, то изобщо няма никакви пречки за това, коренът на първично-изходната форма на Етнонима в централноазиатските български езици и диалекти, която същевременно е и формата му за единствено число, да се възстанови като *bоlq/bulq, а на други места и в друго време и *pоlq/pulq с първично-основно значение съответно ”българин”, но по силата на току-що разяснената особеност на тюркското съществително име, още и ”българи”.
Наред с това и във формалноструктурен план затворените четирисъставни срички пък под действието пак на китайската силабо-фонотактична адаптация се преобразуват в двете чувствително по-прости отворени срички, както е например при старотюркския етнм tьrk (в турска графика), който в китайския език има двусрични варианти с дифтонг във втората сричка като tu-kiu, tu-kiuэ, tu-цзэ и др., а така също и издирените при Бичурин от проф. Б. Симеонов [1981] форми на Етнонима като бугу и пугу [11].
Резултат от друг вид силабо-фонотактическа интерпретация обаче изглежда трябва да е пак тук приведеният вариант болуга, не e невъзможно да са такива варианти още и buluo, fuliyu при M. Dobrovits [2004, 258-259], а така също и обл. Buliugu, който като че ли няма как да е ”друг вариант на основата Buluoji” [Chen 1998, 83], защото по-горе вече беше казано, че ”китайското звукосъчетание ji представя едно крайно -r в последната сричка” (S. Chen), именно поради което според нас зад и преди тези форми най-вероятно стои болг. *bоluq, което от своя страна е резултат от присъщия главно на болгарските езици фонотактически процес на преобразуване на едносричните четирисъставни фонетични структури на иранските по произход лексеми в двусрични петсъставни такива чрез вокална епентеза, вмъкване между последните две съгласни на тясна гласна и точно такова преобразуване се наблюдава и при достатъчно подробно-многостранно обоснованото и доказано от нас именно като прабългарско по произход млим Борис [Добрев 2006, 33-34].
Никакъв проблем - тезата на онзи нечистоплътен мой опонент беше, че аз не струвам нищо и като турколог. Моят контрааргумент беше моят турско-български речник, така както той се представя в Интернет. Същевременно изразих съмнение, че той ще разбере нещо от всичко това, защото за това е необходим поне положителен коефициент на интелигентност. Майтапа настрана, ама вие нали имате такъв?! Ще ви бъда изключително благодарен, ако пак не се "покриете" по стар свой си обичай и дадете поне знак, че имате и чувство за хумор, то при тази простотия какво друго ни остава. http://www.google.bg/search?hl=bg&sour...mp;aq=f&oq=