проф. Добрев

За мене като езиковед е прелюбопитно да научи по какви пътища и с какви средства го постигнахте този псевдолингвистичен каламбур?

Симеон е достатъчно велик и интелигентен, за да не иска и да не прави нищо за себе си, а за България - тя да бъде призната и приета за велика европейска сила, наравно с останалите велики държави!

Табуизират я такива като тебе, за да прикрият простотията си! А иначе публична тайна е, че Симеон иска и има право да седне на ромейския трон и то най-много от всички останали, които го ощастливяват по него време!

Отговорът на това толкова неграмотно-голословно твърдение е на: http://nauka.bg/forum/index.php?showtopic=7838&st=80 - Коментар #86

Прабългарското златарско приложно изкуство e силно развито и е на много високо ниво по време на прабългарското по генезис, вид и характер Първо Българско Царство, особено в Плиска и Велики Преслав - ИЗВАДКА № 1. Необходимо условие и материална предпоставка за това негово развитие и ниво е притежаването и потребяването от прабългарите на много злато, каквото те винаги намират и имат, като го набавят по различни пътища - ИЗВАДКА № 2. ИЗВАДКА № 1 Съдовете от Златното съкровище ”Надь Сент-Миклош” като цяло са много добре запазени и съхранени; те са съвсем нови, особено кана № 2 - Каната на хан Омуртаг, и по тях няма нищо, което да показва, че са използувани ежедневно на масата и в трапезарията на хана, освен може би малко блюдото на хан Аспарух, от което обаче даже 150 год. след това се е хранел вероятно дори и цар Борис, но очевидно към тези съдове са се отнасяли внимателно-грижливо и те са останали почти нови. По време на Първото Българско Царство златарството достига много високо ниво на развитие и докато преди образуването на българската държава майсторът златар, нерядко пленен чужденец, е непосредствено свързан и подчинен на отделния хан или сановник от племето, то впоследствие и особено през епохата на разцвет на старобългарската култура, той се сдобива с установено място на работа; става важна съставна част от занаятчийското съсловие във формиращите се градски центрове; в българските градове отдавна вече има златарски работилници, като през първата половина на Х в. специално във Велики Преслав функционира златарска работилница, която обслужва Двореца и приближените на царя боляри [Ваклинов 1977, 139-151; Дончева-Петкова 1966, 25; История 1976, 126,136]. Висококвалифицираните майстори златари в тези работилници, българи и чужденци, владеят всякакви златарски техники и технологии, в повечето случаи наследник и продължител на по-старите техники, известни от най-дълбока древност, и за тях не е никакъв проблем да изработят какъвто и да е съд и да го изгравират във всякакъв стил, което проличава особено добре от Каната на хан Омуртаг, където по един изключително сполучлив начин се съчетават и взаимопроникват собствено прабългарски, ирански и византийски художествени стилове, което като цяло има за резултат постигането и получаването на собствено-оригиналния, цялостно-единния и завършен прабългарски златарски художествен стил, именно поради което надали може и трябва да се говори за някакъв си тук еклектизъм (срв. Л. Дончева-Петкова). ИЗВАДКА № 2 Българите от край време имат много злато и в хазната на българските владетели най-напред влиза голямо количество злато от обработваните с безплатен робски труд златоносни реки и рудници по тогавашните български земи [Друмев 1976, 13]. Наред с това много злато си набавят българите като военна плячка или по-точно като боен трофей по време на успешните войни, които те водят, какъвто е случаят с някои от съдовете с персийски сюжети и мотиви, придобити най-вероятно от племето на оногурите по време на техните войни с персите, още когато са в кавказската област Сюник, а такъв боен трофей трябва да са и някои от чашите и каните с рунически надпис като притежание на хан Аспарух, който обаче има и други бойни трофеи, какъвто например е плененият от ромейския император щандарт във вид на сребърен орел, който след неговата гибел на бойното поле е поставен в гробницата му [Каланкатуаци 1984, 63-66; Коледаров 1979, 28]. През 434 г. Атила и Бледа се срещат с ромейските пратеници при крепостта Констанция, дн. Панчево, на другия бряг на Дунав, срещу Белград, където се договарят за размяната и откупуването на пленниците; за еднаквата достъпност и безопасност на тържищата, както за ромеи, така и за хуни, като за ”спазването и поддържането на договорите ромеите трябвало да плащат на царските скити по седемстотин литри злато всяка година, докато по-рано данта била триста и петдесет литри”. Сред забягналите при ромеите и върнати скити били и ”младежите от царски род Мама и Атакам”, които били разпънати на кръст в крепостта Карсум, най-вероятно дн. Хърсово в Добруджа. Пред вълната колона на напредващите от двете страни на Дунав хуни, като авангард и разузнавателно-челен дозор на войските, вървят аланите и тази вълна не само е широка по фронта, но тя е силно разгърната и в дълбочина, защото пак през 443 г., докато нейната челна част е около Ниш, в Херсонес става голяма битка между хуни и ромеи; ромеите са разбити и съгласно сключения договор се задължават да предадат бегълците, между които ”имало и царски скити, които били дошли при ромеите, понеже отказвали да се подчиняват на Атила”, ”също така да им се дадат шест хиляди литри злато съгласно предишните спогодби”(!), първата от които най-вероятно е горепосоченият договор от 412 г., като ”им се плаща всяка година данък две хиляди и сто литри злато”. Управниците на ромеите били обхванати от преголям страх и независимо че този данък бил прекалено тежък и труден за държавата и народа, ”В старанието си да сключат мир, те приемали всяко искане”. По това време епископът на Маргос ”преминал в тяхна земя, издирил гробниците на техните царе и ограбил поставените там съкровища”, което става причина хуните да започнат война с ромеите и да разорят голям брой градове и крепости край Реката. Разбира се, че не тази е причината за войната на хуните с ромеите и ограбването на гробниците от Светиня му може да бъде само повод за нея, но по-важното в случая е това, че тези хуни очевидно не са първите, които достигат и се установяват по тези места, щом като тук вече има гробници на техни царе с богати съкровища, които гробници надали са от вчера и днес по тези земи [Златарски 1970, 55-57; ГрИзв-1, 13-20,67-129,201-211, подчерт. – И.Д.]. Същевременно българите натрупват много злато и от данъка, който им плащат в злато покорените или съседни народи, които посредством този данък си осигуряват както верен съюзник, така и спокойствието на границите си откъм тях, като такъв данък ромеите плащат на българските племена още от към средата на ІІІ в., когато те са главно на Кавказ и както вече се посочи по-горе, сабирите например са едно от българските племена, на които ромеите плащат в злато за техните военни услуги и съдействие, но особено много като количество ще да е златото, което ромеите плащат като данък на българите хуни на Ругила и Атила, както също така беше по-подробно приведено по-горе. По-точна и ясна представа за количеството на това злато като че ли може да се добие при пресмятането и превръщането на посочените в Изворите литри злато в килограми на основата на съответствието на тогавашната мерна единица за злато, която през различните периоди се изменя незначително и намалява от 324 до 319 гр. [byzDc-2, 1238], поради което тук може да се приеме, че примерно през 443 г. нейната равностойност е 320 гр., откъдето съгласно сключения договор между хуните и ромеите след битката през тази година, ромеите се задължават да дадат като стар дълг ”шест хиляди литри злато съгласно предишните спогодби”, т.е. 1920 кг злато, и да плащат ”всяка година данък две хиляди и сто литри злато”, т.е. 672 кг, което количество изглежда не ще да е било никак малко дори за една империя като Византия, щом като и самите хронисти отбелязват, че този данък е прекалено тежък и труден за държавата и народа. Българите се снабдяват със злато и по пътя на еднократните плащания срещу тяхната помощ и подкрепа с войска по различни поводи, какъвто е случаят с току-що посочените сабири, но така също и с изпращането на кавказските хони от страна на персийския цар Пероз през 459 г. на ”огромни съкровища”, за да отидат да се бият срещу въстаналия цар на Албания [Джафаров 1985, 43]. Късноантичните и ранносредновековни българи потребяват доста много злато най-напред за златни и позлатени съдове и прибори за хранене, за накити и украшения по облеклото, за позлатяване на отделни части от бойното оръжие, за украса на домовете и дворците на хановете и болярите, а към края на Периода и за църковна утвар, одежди, обзавеждане и иконография и тук трябва да се каже най-напред за ”приема”, който българският хан Атила дава за чуждестранните посланици, пратеници и представители при неговия двор, всички от които се хранят и пият от златни или сребърни съдове и прибори, докато самият Атила, не само че на крака и на неговия собствен език(!!!) произнася тоста си за всеки един от тях поотделно с дървена чаша в ръка, но се и храни от дървен съд,... ...а така също и за това, че още при Атиловите българи, както и при по-късните кавказски българи рангът на сановниците се показва и отразява не само посредством специални златни украшения като колани, венци или обеци, но и чрез златните прибори за хранене и най-после, според византийските хронисти личната гвардия на българския хан носи позлатено оръжие и безспорно от тази гвардия са тримата погребани във Вознесенка войни от личната дружина на хан Аспарух, сабите на които са с позлатени ножници [вж. Каланкатуаци 1984, 65,195; ХрИБг, 204; Priscus 2004, 7, вж. и срв. Амброз 1982, 207-208]. Ето защо българите от това време определено се различават и рязко се открояват сред всички племена и народи в Югоизточна Европа по красотата и дори пищността на своето облекло, оръжие, сбруя на конете и домашно обзавеждане, в светлината на което като цяло за не особено премерено и даже направо като смехотворно-пресилено и лишено от всякакъв реалистичен поглед върху тогавашното състояние на нещата следва да се приеме твърдението на нашумял напоследък, но за много кратко време, разбира се, български археолог, че жителите на Перперикон ”по това време са живели в лукс – за това свидетелствуват сребърните украшения, блестящата трапезна керамика, бронзовите нагръдни кръстове и амулети, уникалната рисувана керамика”(!!???) [Прес, подчерт. – И.Д.]. В действителност това не е изолирано-единичен случай за съвременната българска историография, защото и друг един български археолог на драго сърце играе ролята на глашатай на чужди културни достояния, каквито са една доста грубо изработена тракийска златна маска и една не кой знае колко красива златна чашка, които по художествени качества и стойност обаче изобщо не може даже и да се сравняват с прабългарските, но това ни най-малко не му пречи на въпросния български археолог да ги превъзнася до небесата, с което демонстрира единствено и само липсата на достатъчно ясна представа и на задължителните за всеки български учен пределно високи критерии за най-добрите световни образци, много над които стоят каните и чашите от собствено българското Златно съкровище ”Надь Сент-Миклош”. Между впрочем богатството и изобилието от злато и златни предмети у прабългарите не е някакво рядко изключение от богатството и изобилието на злато и при другите тюркски племена и народи и така например много силно впечатление прави на ромейските пратеници по средата на втората половина на VІ в. при тюркутския хаган това, че трите му шатри жилище са обособени последователно като тронна зала, но и трапезария, в която е неговият златен престол на две колела, за да може да се премества от едно място на друго; приемна, в която има разнообразни изображения с диван, целият от злато, златни съдове и канички, също и златни кюпове, и още едно жилище, в което има дървени стълбове, обвити със злато, отново диван, обкован със злато, като този обаче е издигнат върху четири златни пауна, докато в предната част на помещението са наредени коли, в които има голямо количество сребърни неща, тави и блюда, както и много сребърни изображения на животни, които по нищо не отстъпват на византийските [ГрИзв-2, 222-223].

Аз и в ТУРСКАТА ФИЛОЛОГИЯ(!!!) съм също така много добре, стига това да ти говори нещо, в което обаче много се съмнявам, защото за това е необходим поне положителен коефициент на интелигентност: http://www.google.bg/search?hl=bg&sour...mp;aq=f&oq=

Вие задавате много глупаво-неуместен въпрос, защото според псевдопрофесор Сметкаджийски и неговите правоверни епигоно-адепти тук, това е България и толкоз!!!

Вместо да ми казвате какъв съм или не съм, най-добре прочетете М.С. и преценете всичко с оглед на дните на прехода и Вътрешна Скития! По добре обясними причини изобщо не ви предлагам да се запознаете с етимологията на Имеон.

И от кои по-точно и кои от чертите и особеностите на Съкровището са доказателствата за това?

Всичко това е повече от излишно, защото Счетоводителя съчинява приспивната си детска приказка на основата единствено и само на основата на съобщението на М.С., че българите излизат от клисурите на Имеон. Освен това той не знае и такива банално-елементарни неща като това, че под Вътрешна Скития следва да се разбира по-близката до Византия Скития, т.е. отсамната, а такава в никакъв случай не може да бъде Средна Азия.

Тези, които правят регионалната политика, изобщо не се интересуват, а и не се нуждаят от подобни неща в качеството на аргумент за едно или друго свое действие. По принцип Науката е чужда на всякакви идеолого-политически тежнения и внушения, а който пък си позволи и ги намеси в анализа и описанието на научните факти, той автоматически излиза от нея. Опасността, за която се опитвате да намекнете, не е в произхода на прабългарите, защото онези там това много отдавна и много добре го знаят – в НБ е книгата Tuna Bulgarları на проф. Талят Текин. В нея той е събрал и анализира компаративистически всички известни до тогава прабългарски езикови факти, в това число и имената от Именника. Великата за нас българите опасност е в друго – и те, както много други тюркски и нетюркски народи по Света, крадат и присвояват чисто наши български културни постижения и достояния – днес лъка, утре сабята и стремето, вдруги ден – книгата и буквата, още и Съкровището от Наги Сент-Миклош, е, какво тогава ни остава и какво ние съвременните българи ще имаме занапред в наследство от нашите велики предци? Обръщате ми внимание върху това какво представлява съвременна Турция очевидно, не знаейки в коя точно система е преминала цялата ми научно-педагогическа кариера, а оттам нещата се виждат възможно най-отчетливо-ясно.

Нещо не се разбирате и с мене, защото аз искам да кажа, че двата източника нямат нищо общо един с друг, следователно Имеон на М.С. си е съвсем отделно-самостоятелно и напълно различно име от онова в Ашхарацуйц. А вие като че ли искате да кажете, че единият го е заимствал от другия, така ли?

Моето тълкуване на Хронографа изобщо и в никакъв случай не цели да докаже някаква си предвзето-предпоставена цел, защото във и чрез него аз само доказвам и показвам, че този Зиези е единствено и само тъждествен на средноазиатския прабългарски хан от 1 в. пр.н.е. Чжичи! Тюркският етнически произход и принадлежност на прабългарите по никакъв начин не се доказват на основата на един изолирано-частен случай, пък дори и да става дума за хан!

А за вас Имеон на Сирийски е едно и също с Йемавон на Ашхарацуйц!?! Но вие даже духовния си баща не четете и не слушате, който няма нищо общо с вашето Йемавон: ”народът с име българи е обитавал плодородните и прочути със своите богатства райони край планината Имеон (дн. Памир и Хиндукуш)”. Остава още да ни кажете и как така за 60 дни се стига от Памир до Танаис, за да се справите окончателно-блестящо и с мъглата, и с миризмата!?

Моят отговор на това съобщение е на: http://nauka.bg/forum/index.php?showtopic=7838&st=40 - Коментар #58

Нашите специалисти по ръкописи дали знаят за него? Като какъв по произход е идентифициран и описван?

Цялата тази история има връзка с прабългарите, но тя не е там или в това, с което се спекулира у нас. Най-напред Имеон е не Памир, а Дзиакан - Хипийската Планина, най-вероятно сег. Ставрополски Възвишения и тогава съобщението на М.С. вече става напълно реалистично и излиза от езотерико-паранормалната мъгла на Счетоводителя. В действителност под действието на собствените си фонетични закони много старото източноиранско име Бактри се превръща в Бахл. С течение на времето източноиранските племена там се сменят и се появява друго източноиранско племе в езика на което има дума балх “голям, висок; горен”, на основата на което впоследствие се развива и новата дума балх “планина”, и затова по онези места има и р. Балх-аб, която е наименована така или защото е много голяма, или пък защото е горна, планинска. И съвсем нормално, чувайки името на града, тези пришълци го идентифицират и осмислят през собствената си дума балх, с което се реализира т.н. контаминация. Но наред с това те започват и да употребяват тази своя собствена дума и като име на града или се осъществява констелация, наслагване на имена, като в крайна сметка се запазва и си остава тъкмо това име на града. Ето защо специално сведенията на арменските извори по въпроса повече от очевидно са разновремеви. Българите по принцип и прабългарите/болгарите в частност, сред които изглежда и племенното обединение на кушаните, навлизат в Средна Азия към началото на Новата Ера и чувайки името Балх, те го възприемат и отъждествяват с тяхната си дума балх “град”, така че за тях това е единствено и само Града, пък даже и те да са го превземали и правили своя столица за известно време, но нищо повече от това. А ето и малко лингвистичен, доста черен, хумор, дано някой да се засмее: проф. Иван Добрев, ЕТИМОН И АПЕЛАТИВ НА БЪЛГАРСКОТО НАРОДНОСТНО НАЗВАНИЕ По-нататък обаче, след едно доста изнурително-продължително “пътешествие до забравената Балхара”, по време на което, разбира се, не може да се пропусне случаят да се наругаят тюрколозите, както и да се нахвърлят в дисагите думи и имена като Балхара, Булгхар, Балгар, Палгар, Балк, Балх, балхики, болхики, Балхар, Булхар, Пархар и др., основната заслуга на които пред етнм българи единствено е в това, че имат по два-три общи с него звука, отново се намира повод да се препрати читателят към онова фундаментално-програмно за цялата отечествена прабългаристика словопрелюбодеяние, наречено Древнобългарска епиграфика, в което няма нито един, ама нито един-едничък вярно разчетен и преведен прабългарски надпис(!!!), и така отново да се припомни на по-паметливия читател онзи много срамен за цялата българска наука прецедент, когато Палеолингвистът не можа да види и разбере, че надписът върху каменен кръст от Северна Добруджа всъщност и в действителност е съставен на неговия роден български език(!!!) с някои напълно нормални и много лесно обясними вмъквания на румънски език, а хукна да го разчита с арабски думи от съвременните ирански езици [вж. Добрев 2005а, по-подр. Dobrev 2006а]. Независимо и въпреки и това, без какъвто и да е срам или поне неудобство, тъкмо в “разчетени и преведени” по подобен начин надписи Палеолингвистът открива и “древното царство Балхара” с други такива имена като Бактрия, Бактра, “а понякога и Булгхар”, още и Балх, Бахл, Балхика, Булхор, Болхор, Булхар, като народът на това царство е балхи, моля, моля, само не бълхи, също и болхи, бахлики, балхики, болхики, булхи, булхор, при което минава междувременно, но много неясно на отиване или на връщане, отново през гореприведения и вече споделения и легитимиран на най-високо ниво от Божидар Димитров бисер за специфичния български зв. ъ и през няколко още не по-малки бисера на тема мн.ч. -ар, за да представи цялата тази помия като “ясни и трудно опровержими исторически свидетелства, които показват, че прародината на древните българи” е там, където “на географската карта стои името на древния град БАЛХ и на реката със същото име БАЛХАБ”, - Ами!, че то това са си историко-генетически и структурно-функционално две напълно различни имена (И. Д.); “а и самото име БАЛХ е най-вероятно съкратена форма от древното име на българите” [28-52], забравил, разбира се, че току-що е провъзгласил и обявил, че “народът с име българи е обитавал плодородните и прочути със своите богатства райони край планината Имеон (дн. Памир и Хиндукуш)” [20-27], независимо и от което нерде Балх, нерде Имеон, осмеляваме се да попитаме ние на един не толкова чужд език, гледайки с надежда да получим задоволително-смислен отговор поне от сладкодумния Божидар Димитров, който естествено благодарение на монопола си върху всички български хигиенни канали и кабеларки няма как да не навестява доста често нашия дом, а и с неподражаемо произношение нерядко демонстрира поназнайване и на нашата голяма слабост турския език(!!?). Но глас в пустиня, затова пък ние казваме и твърдим напълно отговорно-категорично, че всъщност и в действителност, като цялостно-единна лексико-фонетико-граматична структура, краен резултат от конкретен историко-лингвистически развой, средноазиатският топнм Балхара, няма изобщо нищо общо с етнм българи, защото както вече по безспорен начин се показа и доказа, в източноиранските езици има прим *balq “горен, висок, голям”, последната съгласна на което зв. q, в някои от средноазиатските източноирански езици преминава в зв. h и затова именно то е определение в синтактичната структура на късноантичното и ранносредновековно двусъставно назв. Balhab, съвременното афганистанско назв. Rode Balkhab [AfgPlNm], втората съставка на което е от иран. *āp “вода; поток; река” [ЭСИЯз-1, 311-312], съответно на което и значението на първата съставка трябва да бъде повече от сигурно “голям” и по-малко вероятно “горен; планински”, като с течение на времето тази втора съставка изпада и в резултат на това се стига и до хидрнм Balх [AiWb, 398]. Наред с това широко разпространена в почти всички ирански езици е и основната иранска дума наименование за планина същим γar, срв. пушт. غر ғар “гора” [ПушРСл, 603], именно която е и втора съставна част на назв Balhara, по силата на което очевидно-безспорно първично-изконната форма на това име не може да бъде никаква друга освен *Balh-γara и така фактически се оказва, че Топонимът има за генетична основа двусъставното адективно-субстантивно словосъчетание *balh-γara с източноирански родителен падеж на втората съставка [вж. Основы иранского языкознания 1981, 422] и със знач. “голямата-високата планина”, откъдето пък става напълно ясно, че етнм българи е нещо съвсем друго и изцяло различно-отделен от топнм Балхара не само по фонетико-морфологичен строеж, но така също и по значение на изходно-първичните си лексикални съставки. И както си е напълно нормално и дори обичайно-задължително, в различни езици или диалекти, на различни места и в различно време, планинското название или оронм Балхара си има своите най-различни и разнообразни, исторически и съвременни форми и разновидности или още ономастични паралели, като се започне от Кавказ и се стигне до Западен Китай и такива например са не само средноазиатските топнм Parγar, Falγar [Абаев-4, 84], афг. Bara Khar, Kohe Borgar и др. [AfgPlNm], перс. Burgar [iranPlNm], безспорно източноиранският, най-вероятно согдийски по произход западнокитайски орнм Borohoro [ChinPlNm]; средновековният кавказски оронм Болхар на територията на дн. Кабардино-Балкария, документиран в доклад на руско посланичество в Имеретия през 1650-1652 г. като “местность Болхар”, именно което като че ли прави изобщо невъзможна всякаква историко-генетическа връзка с етнм българи на името на къпчашката по произход народност балкари, като тук непременно трябва да се има предвид и това, че това тяхно название им е дадено от кабардинците, докато самоназванието им малкари е образувано вторично на основата на чисто къпчашкото редуване б-м [вж. и срв. Волкова 1973, 88-89,97; СлСпр, 59-61], още и името Бургар на планинска област, но и персийският ономастичен паралел на топнм Балхара – топнм Булгхар като име на планинска област, който тъкмо поради номинативнофункционалната си обвързаност със своя предшественик, няма как да не му е тъждествен и в генетико-исторически и структурно-семантически план, следователно дори и топнм Булгхар няма нищо общо с етнм българи, колкото и да е близък по звуков строеж до неговия фонетичен вариант в европейските езици и особено пък до фонетичните му варианти в памирските езици [срв. Добрев П. 2002, 95-100].

Благодаря за подкрепата, ако ви разбирам правилно. Всъщност обидно-горчивата за нас българите истина по въпроса е, че там, а и въобще никъде по Света няма някакво позитивно знание за произхода на княгинята, а всички налични податки, сведения и данни за нейния български произход се прикриват или манипулират по начин, който изобщо не прави чест на никого. Безименната, безродната и безотечествената княгиня Олга Днес вече русите и украинците напълно искрено, вдъхновено-ентусиазирано и даже високопатетично говорят, пишат, заявяват и прогласяват: Великая! Мудрейшая! Святая! Матерь народа русского! Святая труженица Православия! Начальница Веры в Русской земле! Великая созидательница государственной жизни и культуры Киевской Руси! На ранней заре русской истории, около тысячи лет тому назад, встречается имя женщины, которую по справедливости можно назвать матерью нашей государственности. Это - Святая Ольга Российская, великая княгиня тогдашней Руси. Святая и Равноапостольная Великая Княгиня Ольга Мудрая! Ольга Богомудрая! Великая созидательница государственной жизни и культуры Киевской Руси! Правительница могущественного киевского государства! Будущая просветительница Русского края и родину ее! А ето какво пишат и руските историци, за които отпреди би трябвало да се очаква един по-въздържан тон, но очевидно това е повече от невъзможно, когато става въпрос за държавник и просветител като княгиня Олга: Первая в русской истории женщина-правитель, явившаяся образцом для последующих русских правительниц, «праматерь князей русских», как именует ее одно из проложных житий, зачинательница христианства на Руси, сравниваемая Церковью с Еленой, матерью Константина Великого... [Никитин 2009а, 176]. Возникла естественная ассоциация: Елена и Константин Великий в Римской империи, Ольга и Владимир на Руси. [Брайчевский 2009, 78]. Към всички тези напълно справедливи възхвали, признания и много висока оценка, с някои допълнителни уточнения се присъединяваме и лично ние: Княгиня Олга е първият владетел на Русия християнин, който приема Свето Кръщение преди самата Русия и затова се явява и предизвестителят на една съвсем нова и различна епоха в нейното бъдещо развитие и състояние и който довежда до край полагането на основите; реформира, укрепва и утвърждава вътре и навън, пред Света руската държава, тъкмо поради което Тя още е и първата и единствената, а следователно и най-великата сред всички владетелки в общочовешката история, именно поради всичко което само досега българката по произход княгиня Елена-Олга е основният и главен персонаж на вече безброй руски и украински книги, филми, сценично-музикални и скулптурни произведения. Но колко жалко и повече от странно, че отново според всички тези руси и украинци, а оттук и за целия Свят, за Нея, първата и най-великата сред безброя жени владетелки на Всички Времена, ”Никто не знает ничего достоверного о происхождении Ольги.”; ”Предания повествуют сразу о четырех пунктах, с которыми связывается рождение будущей княгини: деревни Горка, Ольгино (Волженец), Ерусалимская и погост Выбуты.” (А. Александров); ”Это была решительная и деятельная женщина — ”мужского характера”. С ее именем связаны некоторые важные мероприятия, оказавшие существенное влияние на дальнейшее развитие Руси. К сожалению, время ее правления тоже плохо освещено в источниках... К сказанному добавим, что и происхождение Ольги не совсем ясно. В литературе высказывалась гипотеза, что она была христианкой от рождения или во всяком случае стала ею еще до прибытия на Русь и замужества с киевским князем. ”Повесть временных лет” утверждает, что Олег привез невесту Игорю из Плескова. Это название трактуется как ”Псков”. Следовательно, получается, что будущая княгиня была родом из кривичей. Правда, имя ”Ольга”-”Хельга” будто бы указывает на скандинавское происхождение; отсюда — традиция считать Ольгу шведкой, дочкой одного из сподвижников Рюрика, которому был дан бенефиций в Пскове. То, что город существовал в середине IX в., надежно засвидетельствовано археологическими источниками.” (М. Брайчевский). А според нас пък Тя все още чисто и просто продължава да няма и собствено име, свой род и родина, защото пак съгласно дълга поредица от руски и украински изследователи от немалко поколения назад във Времето княгиня Олга ту е варяжка, родом от Псков, и при това с неизвестни родители, понеже не били знатни, пък и самата тя е красива лодкарка в мъжки дрехи, около която се увърта Игор, ту генералска щерка варяжка, ту дъщеря на княз Олег, който я жени през 903 г., едва 10-годишна според някои, за родственика си княз Игор, ту пък знатна славянка и съвсем накрая, така между другото, за да не би някой да си помисли, че тя наистина е само и единствено българка, се споменава и съответното, повече от невероятно обаче за този автор, предположение, което той за всеки случай бърза да отрече и отхвърли, разбира се, повече от неграмотно и лингвистико-ономастически и при това без изобщо да си даде труда да си направи съответната справка, за да научи, че след 893 г. столица на България не е Плиска, а Велики Преслав: Когда Игорь возмужал, оженил его Олег, выдал за него жену от Изборска, рода Гостомыслова, которая Прекраса звалась, а Олег переименовал её и нарек в своё имя Ольга. Были у Игоря потом другие жены, но Ольгу из-за мудрости её более других чтил. (Между впрочем ето тази безброй пъти тиражирана приказка-басня тук не само този автор, но и Светът като цяло я дължи на бащата на руската историография В. Татищев [2009, 4,11].) Болгарские историки выдвигали также версию о болгарских корнях княгини Ольги, опираясь в основном на сообщение Нового Владимирского Летописца (Игоря же ожени [Олег] въ Болгарехъ, поятъ же за него княжну Ольгу.) и переводя летописное название Плесков не как Псков, но как Плиска - болгарская столица того времени. Названия обоих городов действительно совпадают в древнеславянской транскрипции некоторых текстов, что и послужило основанием для автора Нового Владимирского Летописца перевести сообщение «Повести временных лет» об Ольге из Пскова как об Ольге из болгар, так как написание Плесков для обозначения Пскова давно вышло из употребления. ОЛЬГА (Вольга, Прекраса, в крещении - Елена) (ок. 894-11.07.969), великая русская княгиня. Жена вел. русского кн. Игоря Рюриковича. Относительно происхождения кн. Ольги существует несколько летописных версий. Одни авторы называют ее уроженкой Плескова (Пскова), другие — Изборска. Одни заявляют, что она происходила из рода легендарного Гостомысла и первоначально носила имя Прекраса, но была переименована Олегом Вещим в свою честь, другие называют ее дочерью Олега Вещего, третьи сообщают, что она была простой крестьянкой, понравившейся Игорю и потому ставшей его женой. В рукописном сборнике XV в. имеется известие, согласно которому Ольга была болгарской княжной из города Плиски и приведена на Русь Олегом Вещим в качестве невесты для кн. Игоря. [вж. и срв. напр. Александров 2009, 1-5; Брайчевский 2009, 78-79; День Памяти 2009, 2; Карташев 2009, 49; Меньшиков 2009; Ольга (княгиня Киевская) 2009, 1-3; Ольга Мудрая 2009, 1-3, подчертано - И.Д.]. Този текст повтаря само частично поставения без всякакъв коментар текст на 1-а стр., като тук допълнително специално подчертавам прикриваните или манипулирани податки, сведения и данни за българския произход на княгиня Олга.

Вулгарната профанизация и на най-висшата материя е патент единствено и само на най-вулгарните профани!

Отговорът на това изобщо непредизвикано предизвикателство е на: http://nauka.bg/forum/index.php?showtopic=7838&st=40 - Коментар #41

От просто по-просто, което обаче е в драстичен контраст с великата трагедия и на тази Българска Майка! Княгиня Елена-Олга начело на Русия Българката княгиня Елена-Олга застава начело на младата руска държава през 945 г. по предложение и след одобрението на дружината на княз Игор... Княгиня Елена-Олга извършва административна реформа и усъвършенства системата на държавното управление,... Във външнополитически план княгиня Олга работи интензивно-целенасочено не само и толкова за приобщаването на младата руска държава към Християнската Цивилизация... В духовно-религиозната сфера княгиня Олга познава и живее с грижите и въжделенията на обикновените хора,... В литературата, не толкова съвсем неточно и невярно, колкото много несправедливо и даже обидно, а и на основата на една пределно нереалистична презумпция се приема, че княгинята се покръства сама, без обаче да посмее да покръсти своя народ и да провъзгласи Християнството за държавна религия (М. Брайчевский). Въщност и в действителност с праведния си живот и богоугодните си дела княгиня Елена-Олга е завладяващ пример за всички, които я познават, като много от тях, повлияни именно от нея, и не закъсняват да приемат Свето Кръщение и да влязат в Божието Лоно, в това число и по-малкият й син Владислав. През по-големите християнски празници тя редовно се черкува в местната църква и по такъв начин съдейства за укрепването, сплотяването, разширяването и въздигането на местната християнска община, съставена до неотдавна главно от варяги и хазари, с крайна цел нейното легитимиране в най-скоро време като първа и основна политическа сила в държавата. Тя самоотвержено-неуморно проповядва сред народа Христовото Учение и на много места, побивайки само един кръст, полага основите на бъдещи църкви или пък сама организира и ръководи строителството на нови църкви, както в Киев, така и в останалите градове. Наред с това княгиня Олга следи отблизо и подпомага дейността на презвитер Григорий по проповядването и разпространението на Христовата Вяра в общо взето враждебно, а понякога дори и нетърпимо-агресивно настроената езическа среда около сина й Светослав, който към края на живота й даже забранява изобщо да се изпълняват публично християнските обреди и обичаи, разрушава църкви и подлага на мъчения брат си за това, че е християнин. И въпреки това презвитер Григорий успява да покръсти поотделно-единично или съвсем рядко малобройно-групово местни езичници, на които той понякога дава даже и християнски имена, оформени според звуковите закони не на руския, а на българския език, например Иван, Стоян или Тудор, каквото е и името на неговия съратник и най-близък приятел от България Тудор Доксов. Наред с това той обучава на четмо и писмо най-напред на български език, а впоследствие и на руски език с помощта на пригодената от него за руския език българска азбука и ръкополага за свещеници някои от новите християни. Княгинята води внимателно-предпазливо, но последователно-неотстъпно и много твърдо борба с общо взето периодически активизиращото се фанатично-жестоко местно езичество, което е едно от най-дивите в Европа и затова довежда до ужас цивилизованите народи (Н. Сербский) и което практикува даже и човешки жертвоприношения. Именно при тези условия се стига и понякога до там княгинята да крие презвитера в дома си, за да запази живота му. Докато е жива с авторитета си тя сполучва да тушира донякъде най-острите прояви на това езичество и даже на места успява да отстрани статуите на езическите богове, а така също и да промени погребалния обред от трупоизгаряне към трупополагане, за която цел към всички административно-данъчни центрове заделя и места за гробища и др. Сложността, опасността и даже трагизма на цялата тази борба тя като любяща майка съзнава напълно и докрай и които си проличават особено добре от следните нейни думи: Максимально причастившейся к источающему благодать центру и парировавшей также его „вредоносность” христианке Ольге предстоит вернуться в свой, ставший для нее враждебным, языческий дом. Предугадывая будущие трудности, связанные с отстаиванием новой веры среди „поганых” и „ньвеигласных”, она обращается к патриарху. „Она же хотящи домови, приде къ патреарху, благословенья просящи на домь, и рече ему: „Людье мои погани и сынь мой, дабы мя богь съблюлъ от всякого зла”. В Киеве любящая мать безуспешно пытается приобщить своего сына к христианской вере. „Живяше же Ольга съ сыном своимъ Святославомъ, и учашеть и мати креститися, и не брежаше того в уши приимати”; „Аз сыну мой бога познахь и радуюся; аще ты познаеши, и радоватися почнешь.” (Ил. Чекова) [вж. и срв. Александров 2009, 1-5; Брайчевский 2009, 78-93; Геллер 2009, 17-18; Гумилев 2009, 113-160,313; Ден памяти 2009, 1-9; Экономцев 2009, 3; Зализняк 2009, 193-210; Карташев 2009, 48-56; Киевская Русь 2009, 1-4; Крещение Руси 2009, 12-16; Корисян-Меонлина 2009, 3; Меньшиков 2009, 2-3; Мюле 2009, 6; Наков 2009, 2; Никитин 2009, 11-14; ~*~ 2009а, 7,176-188; Ольга княгиня Киевская 2009; Пивоваров 2009, 1-12; Рыбаков 2009, 88-89,176-294,308-350; Сахаров 2009а, 15-18; Сербский 2009, 3; Скрынников 2009, 10-12; Татищев 2009, 4; Чекова 1993, 15-17; ~*~2009, 2-6; Чилингиров 2007, 1-3; Герб, 7; ЛаврЛт, 67; ПВЛт, 13,15]. Дъщерята на българския цар Симеон Велики, ревностната християнка княгиня Елена през мъчително-трудния си, но богоугоден, народуполезен и славен свой житейски път в далечната и чужда страна, бавно и постепенно, но твърдо-непоколебимо и никога невъзвратимо, все по-осезаемо и повече и повече се въздига и превръща в руската княгиня блажено-многострадалната Олга Майката, скърбяща за своите все още непознали Божията Благодат чеда, именно поради което Тя си отива от Този Свят с една единствена мисъл завет към всички тогавашни и бъдещи руси свои синове, дъщери и внуци: Святая Ольга жила, умерла и погребена была как христианка: И тако поживши и добре славящи Бога в Троице, Отца и Сына и Святого Духа, почи в блазии вере, сконча житие свое с миром о Христе Иисусе, Господе нашем. Бог прослави тело рабы Своей Олены, и есть в гробе тело ее честное, и неразрушимое пребывает и до сих дней. Блаженная княгиня Ольга прославила Бога всеми делами своими добрыми, и Бог прославил ее. Как свой пророческий завет последующим поколениям, она с глубоким христианским смирением исповедала свою веру о своем народе: Воля Божия да будет! Аще восхощет Бог помиловати роду моего Земли Руския, да возложит на сердце им обратитися к Богу, якоже и мене Бог сие дарова. И най-накрая, ето как изглежда българката по произход княгиня Олга от чисто научна гледна точка в съответните редове на Ил. Чекова [2009], която очевидно-безспорно е най-добрият познавач на тази проблематика не само у нас: Посмъртната похвала на кн. Олга – истински шедьовър на християнската агиография – представлява макросравнение, композирано в семантичната рамка светлина-мрак, християнство-езичество. Княгиня Олга е прославена като предвестница на светлината – деница, зора, луна и бисер, светещи в езическия мрак: „Си бысть предътекущия крестьяньстэи земли аки деньница предъ солнцемь и аки зоря предъ свэтомъ. Си бо сьяше аки луна в нощи, тако и си в невэрныхъ человэцехъ свэтящеся аки бисеръ в калэ: кальни бо бэша грэхомъ, неомовени крещеньемь святымь.” (ПВЛ, 969 г., с. 49) [4]. Благодаря Ви наистина за този не толкова навременно-уместен, колкото душевно-покъртителен въпрос!

Очевидно-безспорно е така, защото майка му княгиня Олга е дъщеря на Симеон! И доколкото Симеон пък е българин, а не палячо като тебе, то и Светослав наистина е наполовина българин!

Изобщо не важи за Именника, защото аналогията като метод на познание е отречена и отхвърлена много отдавна! Освен това позволявате си да си давате мнението по въпроси, които няма как да разбирате, чисто и просто защото не сте лингвист и най-добре е да не ми отправяте квалификации, така както аз не отправям към вас и вашата работа на терен! Моята теория за прабългарите изобщо не лежи и не се основава на руските летописи, а вие щом като сте толкова сигурен в себе си, идете на сайта ми и ревизирайте и опровергайте моите етимологии и преводи на прабългарските надписи! Но дали ще можете, как мислите!? Тук вие се опитвате да ни просвещавате по добре известни неща, защото древноруските летописи и в частност Повестта са преписи извадки от Симеоновия Сборник. До кончината на последния киевски митрополит българина Иван Дебърски през 1037 г. летописите не са фалшифицирани и манипулирани. След това обаче киевските князе си назначават грък за митрополит и в рамките на една дългосрочна цялостно-повсеместна ориентация на К.Р. към Византия започва и едно яростно-ожесточено орязване и изхвърляне от тях на всичко, което може дори и отдалеко да напомня с нещо за истинските им кръстители българите. С този си маниер вие нито ще ги върнете, нито ще убедите някого в нашата правота. Но Именникът специално не е пипан, защото по това време вече никой не го разбира, просто там отдавна няма прабългари, които да кажат какво означават тези неславянски думи и имена, тях не ги разбират даже и появилите се по-късно половци, защото техният тюрко-къпчашки език е доста далечен и различен от тюрко-българския език. Това, което искате вие, не е в земята, а в наративните извори и за този период отдавна вече има достатъчно подробно-задълбочени специално-индивидуални проучвания като това например на Вернадски, но вие поради предубедеността си и не искате дори и да знаете за тях. Но запомнете го добре от мене - с вашата фантасмагория, която не е дори хипотеза, а камо ли теза и още по-малко пък теория, колкото и да се мъчите, няма да можете да закопаете цялата световна наука за прабългарите и така и ще си заминете, като оставите на мегдана единствено ругатни и псувни! Вернадский, Древняя Русь. Интернет, 2009. Воспользовавшись гражданской войной в империи и, возможно, призывом о помощи исавров, гунно-булгары, вероятно усиленные антами, вторглись во Фракию (493 г.). Как мы уже упоминали, [152] в хронике комеса Марцеллина эти захватчики названы скифами. Шесть лет спустя булгары (на сей раз так названные в хронике Марцеллина) вновь предприняли рейд во Фракию и нанесли сокрушительный удар по византийской армии (499 г.). В 502 г. случился еще один булгарский набег. Три года спустя начались неприятности в регионе среднего Дуная, где командующий войсками федератов Мунд восстал против империи [153]. Иоанн Малала полагал, что он был гепидом, [154] а комес Марцеллин - гетом [155]. Информация Марцеллина обычно очень надежна, но, к сожалению, значение слова "гет" в этот период очень туманно. Изначально гетэ или геты были фракийцами [156]. Около шестого века их потомки уже смешались с различными пришельцами. Следуя классической традиции, Иордан называет готов гетами [157]. В этом особом случае, однако, Иордан описывает Мунда не как гета, а как соплеменника Аттилы, т.е. гунна [158]. Еннодий в панегирике Теодориху, остготскому королю Италии, пишет о Мунде как о булгаре, [159] т.е. опять же гунне. Итак, Мунд был либо гунном, либо гетом, и в любом случае он не был готом. Противоречие в источниках относительно него может быть объяснено тем, что будучи гунном, он возглавлял "гетское" восстание. Но что подразумевается под именем гет в этом случае? Весьма возможно, что славяне [160]. Нужно принять во внимание, что ситуация на дунайской границе империи была в первой половине шестого века довольно благоприятной для постепенного проникновения славян в регион. Для защиты имперской границы по берегам Дуная были расположены не регулярные армейские полки, а в основном сообщества федератов, рекрутированных из различных варварских племен, среди которых были и славяне. Когда бригада федератов оставалась на годы в той же провинции, ее командир начинал чувствовать себя не византийским офицером, а автономным пограничным правителем. В благоприятный момент он требовал от императора назначения strategos ("военачальником") или magister militum ("повелителем солдат") с полной властью над войсками и гражданским населением провинции. Получив отказ, он восставал против императора. Таким, возможно, был ход событий в случае Мунда, и так же должно было позднее обстоять дело с Виталианом и Псевдо-Килбудом. Нужно добавить, что местное население обычно поддерживало всем сердцем такие восстания, поскольку надеялось избавиться от имперских сборщиков налогов. Хотя восстание Мунда в конечном итоге было подавлено, император Анастасий хорошо понял его опасные последствия и решил в пользу безопасности и обеспечения лучшей защиты своей столицы и ее пригородов от дальнейших случайностей. Он поэтому приказал построить фортифицированную линию, так называемую Длинную Стену, которая должна была протянуться от Деркоса на Черном море до Селимбрии на Мраморном море. Эта стена была завершена к 512 г., ее длина была около пятидесяти миль. В 514 г. случился новый кризис, затронувший империю гораздо более болезненно, нежели восстание Мунда. На сей раз восстание поднял Виталиан, комес федератов в Малой Скифии (Добруджа). Согласно Иоанну Малалосу, он был фракийцем [161]. Термин этот к сегодняшнему дню утратил какое-либо определенное этническое наполнение и должен пониматься географически - уроженец Фракии. Имя "фракиец" стало, таким образом, синонимом термина гет. В "Истории церкви" Захарии Ритора Виталиан определяется как гот [162]. Комес Марцеллин называет Виталиана скифом, но в то же время, комментируя убийство византийского полководца одним из адъютантов Виталиана, говорит, что он был убит "гетским ножом" [163]. Под этим он очевидно подразумевает, что он был убит по приказу гета; поскольку генерал был убит по приказу Виталиана, отсюда следует, что Виталиан был гетом. Мы можем рассматривать Виталиана как гета или гота, или, возможно, потомка как "гетских", так и "готских" предков. Кто же были предки Виталиана? Мы знаем, что имя его отца было Патрикий или Патрикиол. В данной связи мы можем вспомнить, что одного из сыновей Аспара также звали Патрикиол или Патрикий [164]. Не был ли Виталиан внуком Аспара? [165] Если это принять, то объясняется многое в психологии Виталиана: его самоуверенность и властный тон в переговорах с константинопольским правительством. Следует, однако, отметить, что в то время как Аспар был арианином, Виталиан - защитник ортодоксии. Но также возможно, что после смерти Аспара его сын Патрикий (в котором мы видим отца Виталиана) мог отойти от арианства и быть обращенным к ортодоксальной вере [166]. Если мы идентифицируем Виталиана как внука Аспара, мы должны согласиться, что в его жилах текла как готская, так и гетская (аланская) кровь. В любом варианте ясно, что Виталиан был тесно связан с местным населением Добруджи, которое было частично аланским, а частично, возможно, также антским. Виталиан взбунтовался после того, как император Анастасий приказал magister militum Фракии Ипатию прекратить выплату жалования Виталиану и сократить выплаты его федератской бригаде. Приказ кажется вышедшим после получения императором от его шпионов некоторой негативной информации относительно Виталиана. Фактически же сам императорский приказ ускорил события и привел к гражданской войне. С начала своего восстания Виталиан старался разработать собственную программу на широком идеологическом фундаменте. Он заявил, что его основной целью была чистота ортодоксальной веры против монофизитских тенденций Анастасия [167]. Это заявление обеспечило ему поддержку ортодоксального духовенства в Константинополе и Риме. Что же касается его личной роли, Виталиан потребовал от императора своего назначения господином солдат (magister militum) Фракии. Подобное назначение казалось гарантированным, и хранитель провинциальной казны в Одиссе (Варна) счел своим долгом передать Виталиану все ее фонды. С помощью этих фондов Виталиан не имел трудностей в сборе около пятидесятитысячной армии, которую он повел на Константинополь, не встречая никакого сопротивления. Длинная Стена оказалась плохой защитой, и вскоре солдаты Виталиана появились под стенами самого города. У Виталиана не было, однако, достаточно сил для штурма города, и поэтому он выказал готовность обсудить перемирие, к числу условий которого относилось перенесение спора о религиозных проблемах на суд папы. Хотя Виталиан и не был назначен военным наместником Фракии, бывший наместник был уволен, а Виталиан и его адъютанты получили щедрые подарки от императора. После заключения мира Виталиан вернулся в Добруджу. Соглашению не суждена была долгая жизнь, поскольку у императора не было желания сохранять перемирие. Новоназначенному наместнику Фракии были даны секретные инструкции арестовать Виталиана как только все успокится. Виталиан узнал об этом плане и решил ударить первым. Один из его адъютантов, гунн Таррак, убил наместника. Когда новость об этом убийстве достигла Константинополя, император Анастасий собрал чрезвычайное заседание государственного совета, и Виталиан был объявлен врагом народа. Восьмидесятитысячная армия была выслана для ведения действий под командованием бывшего господина солдат Ипатия. Дабы предотвратить угрозу, Виталиан призвал на помощь банду гунно-булгар из задунайского региона и с их помощью напал на византийский лагерь в Одиссосе. Имперские войска были жестоко разбиты, а сам Ипатий взят в плен. Виталиан подступил к Константинополю во второй раз. Теперь в его распоряжении был флот - около двухсот дунайских речных лодок. Вспоминая о навыках славян в навигации, [168] мы можем предположить, что большинство из этих лодок управлялось дунайскими славянами. Поскольку Константинополь был в опасности полной блокады, у императора не было иной альтернативы, как заключение мира с Виталианом на условиях последнего. Они были таковы: должен быть выпущен имперский указ об ортодоксии; в своих епархиях должны быть восстановлены епископы, смещенные из-за отказа достичь компромисса с партией монофизитов: Виталиан должен быть назначен господином солдат (magister militum) Фракии и получить 5000 фунтов золота компенсации. Хотя император согласился с этими условиями, он не думал о верности им. Историк Феофан Исповедник приписывает Анастасию следующие слова по этому поводу: "Существует закон, предписывающий императору лгать и нарушать свою клятву, если это необходимо для благополучия Империи" [169]. Виталиан со своей стороны не доверял императору и попытался найти новых союзников на случай будущих непредвиденных событий. Скорее всего по его наущению гунны-сабиры совершили вторжение в черноморские провинции Византийской империи в 515 г. [170] Неясно, имел ли Анастасий какую-либо определенную информацию относительно переговоров между Виталианом и сабирами или же лишь подозревал о наличии контактов между ними, но он, очевидно, решил обезопасить себя и в 516 г. сместил Виталиана с поста господина солдат. Вместо подчинения императорскому приказу Виталиан повел свои войска к Константинополю в третий раз, вновь используя свои армию и флот. Согласно хронисту Иоанну Малала, среди этих солдат и матросов были готы, гунны и скифы [171]. Кажется возможным, что под скифами подразумевались славяне. В этот раз Виталиан проиграл кампанию. Имперские войска возглавлял храбрый и умелый полководец Юстин, который, подобно Виталиану, сам был фракийского происхождения, но не "гетского" - т.е. не был аланом или, в противоположность мнению Шафарика, не был славянином [172]. Имперский флот находился под командованием Марина, министра финансов, который использовал химическое соединение, изобретенное Проклом Афинским (возможно, смесь серы и лигроина), с тем чтобы поджечь вражеские корабли [173]. Это или схожее с ним изобретение стало позднее известно как "греческий огонь". При его помощи был уничтожен флот Виталиана, после чего сухопутная армия отступила в беспорядке (516 г.). Некоторые из его адъютантов были взяты в плен и казнены. Самому Виталиану удалось добраться назад в Добруджу. Хотя Виталиан потерял надежду на успех и в дальнейшем не нарушал мира, его последняя кампания, несмотря на ее неудачу, побудила дунайских "гетов" - в данном случае определенно славян -к новым действиям. В 517 г. их огромные банды вторглись в Иллирию и в Македонию, опустошая страну, захватывая состоятельных горожан в заложники и требуя огромные выкупы от городов, которые они не могли захватить [174]. В своем повествовании об этих событиях хронист комес Марцеллин ссылается на пророчество Иеремии относительно стрелы молнии, летящей с севера [175]. Следует отметить, что высказывания Марцеллина обычно очень сжаты и конкретны, без литературного украшения. В этом случае он мог прибегнуть к библейской параллели под влиянием проповеди Прокла в 434 г. [176] Вскоре после "гетского" вторжения император Анастасий умер в почтенном возрасте 88 лет (518 г.). Несмотря на всех своих противников, ему удалось полностью перестроить византийскую финансовую администрацию так, что к моменту его смерти излишек золота в 320000 фунтов был аккумулирован в имперской казне. Его преемником был Юстин I, который победил Виталиана в 516 г. Юстин I начал свое царствование с контрнаступления на славян, которые были вытеснены на север через Дунай и не выступали в течение всего его правления (518-27 гг.) [177]. В качестве меры предосторожности Юстин решил выманить Виталиана из своего убежища в Добрудже в Константинополь, с тем, чтобы предотвратить возможность организации им еще одного восстания. Виталиану гарантировали амнистию и назначение консулом, что предполагало его личное появление в столице. Он был с почестями встречен императором Юстином и предполагаемым наследником Юстинианом, племянником императора. Вскоре он был убит. Историк Прокопий в своих "Anecdota" ("Historia Arcana", "Секретная история") обвиняет Юстиниана в приказе совершить убийство [178]. Однако "Секретная история" не является надежным источником по делам личного характера; весьма возможно, что убийство Виталиана было местью родственника за смерть одного из византийских официальных лиц, убитого по приказу Виталиана во время его восстания. 10. Политика Юстиниана I по отношению к антам и булгарам Правление Юстиниана (527-65 гг.) - один из наиболее значительных периодов византийской истории [179]. Во многих отношениях это был период культурного расцвета. Храм св. Софии и кодификация римского права - два наиболее примечательных памятника эпохи Юстиниана. Что же касается внешней политики, он поставил для себя целью восстановление Римской империи в ее прежних границах - задачу, как показали события, неразрешимую. Для достижения своих целей Юстиниан должен был вести нескончаемые войны, для чего он не только расточал накопления, оставленные в казне Анастасия, но расшатал имперскую финансовую систему в целом и перенапряг возможности налогоплательщиков на многие годы вперед. Внимание Юстиниана было разделено между западом и востоком. С одной стороны, шла изнурительная борьба с Сасанидскими царями; с другой стороны, византийские войска воевали с готами и вандалами за восстановление в составе империи Италии, Африки и Испании. В свете этой ситуации, дунайская граница привлекала малое внимание дипломатов и генералов Юстиниана. Их основной стратегией на нижнем Дунае была защита. Однако даже такая скромная цель представляла большую трудность из-за славянского напора, который был временно приостановлен при Юстиниане I, но теперь приобрел новую силу. С этого момента, благодаря Прокопию, наша информация о славянах становится более точной. Как мы видели, [180] Прокопий разделяет дунайских славян на две группы - склавенов и антов. Склавены могут рассматриваться как прародители сербов и антов, русских и булгар. Предки хорватов, по крайней мере так называемые "белые хорваты", были, возможно, ближе к антам, чем склавены. В своей "Секретной истории" Прокопий говорит о славянских рейдах: "Иллирия и Фракия полностью, охватывая всю территорию от Ионийского залива до окраин Византии, включая Грецию и фракийский Херсонес, захлестывались практически каждый год гуннами, склавенами и антами со времени воцарения Юстиниана в Римской империи, и они творили ужасный хаос среди жителей региона. Во время каждого вторжения более двухсот тысяч римлян, как мне кажется, уничтожались или обращались там в рабство, так что везде в этой земле утверждалась подлинная "скифская дикость" [181]. Также в "Истории войн" Прокопий, комментируя события четвертого года царствования Юстиниана (531), говорит следующее: "Гунны и анты, склавены уже много раз форсировали (Дунай) и наносили невосполнимый ущерб римлянам" [182]. С самого начала правления Юстиниана его правительство предприняло серию мер дипломатического и военного характера для защиты дунайской границы. Как мы видели, характерный метод византийской дипломатии состоял в использовании противоречий среди варварских народов и натравливании их друг на друга. Через своих агентов и шпионов имперское правительство пристально следило за развитием политических событий не только на самой границе, но также и в глубинных степных районах. В поисках народов, которые могут быть противовесом славянам, византийские дипломаты естественно вспоминали о булгарах. Булгарские орды контролировали черноморские степи и регион Азова и Северной Таврии, так что Таврида (Крым) была наиболее удобным местом наблюдения за их перемещениями и контакта с ними. Город Херсонес в Крыму был твердо в византийских руках с римских времен, но Боспор (Керчь), который был независимым, был еще более важен для империи. В правление Юстиниана I в Боспор был послан специальный представитель с заданием нанять отряд гуннов кутригуров (булгар) на имперскую службу. Миссия не была удачной, но подготовила почву для последующих переговоров. В первый год царствования Юстиниана варварский вождь по имени Грод прибыл из Крыма в Константинополь. Он был, согласно одним источникам, гунном, а по другим - герулом [183]. Его крестили и отослали назад в Тавриду как "союзника" императора. Однако его родственники и соплеменники встретили его с подозрением и вскоре началось восстание против его правления, которое возглавлял некий Мугел или Муил [184]. Имя известно только в греческой транскрипции. С тем чтобы восстановить первоначальное имя, мы должны помнить, что согласные "м" и "6" часто взаимозаменимы в тюркских диалектах. Не могло ли имя вождя восстания быть Буил или Боил вместо Муил? Если так, оно должно, возможно, рассматриваться как титул, нежели как личное имя, поскольку мы знаем, что в поздний период существования царства дунайских булгар вожди и знать именовались боил [185]. Поэтому возможно, что восстание против Грода было организовано его боярами. В любом случае, Грод был побежден и убит своими противниками [186]. Юстиниан послал тогда к Боспору морскую эскадру, и город боспор (Керчь) был временно оккупирован византийскими войсками. Юстиниан, однако, не считал нужным прямо аннексировать Боспор в состав своей империи и решил вместо этого восстановить древнее Боспорское царство. Потомок бывшего боспорского царя был посажен на трон под именем Тиберий Юлий Диуптун. В надписях того времени [187] вместе с новым царем упоминаются два его приближенных: епарх Исгудий и комес Опадин [188]. Титулы византийские, но имена звучат как местные. Новый боспорский царь был, конечно, вассалом Юстиниана, хотя его официальный титул был "Друг кесаря, друг римлян". Установив свой контроль над Боспором, Юстиниан обратил внимание на безопасность дунайской границы. В 531 г. один из наиболее способных офицеров имперской армии Хилбуд (Хилбудий) был назначен главнокомандующим во Фракии с инструкцией не позволить славянам пересекать Дунай [189]. Хилбуд не ограничивал свои усилия чисто защитными операциями, но сам пересек реку и предпринял несколько кампаний на земле славян в северном направлении. В 534 г. он был убит в битве. Имя Хилбуд антское, и возможно, что он был антом по происхождению. По Прокопию, до своего назначения в дунайскую армию он был членом личного гвардейского подразделения (огрета) Юстиниана, а такие соединения обычно комплектовались в то время из иностранных солдат. Смерть Хилбуда имела своим следствием отступление византийской армии, и славяне могли теперь опять вторгаться во Фракию. Дальнейшая угроза была отвращена умелыми усилиями византийской дипломатии, которая преуспела в посеве семян раздора между склавенами и антами. Эти два народа начали взаимную ссору и на некоторое время оставили в покое Византию. Как раз во время склавено-антской войны молодой ант, чье имя было также Хилбуд, был взят в плен склавенами [190]. Его склавенский господин любил его и обращался с ним, как с членом своей свиты, а не как с рабом. Хилбуд, в свою очередь, привязался к своему хозяину и стал верным последователем. Мы должны сохранить в памяти этот эпизод, ибо он будет иметь некоторые важные следствия. Обратимся теперь к общему развитию событий. Мы видели, [191] [191] что в четвертом и пятом веках имперское правительство нанимало готов, аланов и гуннов для защиты своих границ. Аналогичным образом Юстиниан имел булгарские и славянские подразделения в своей армии, и они оказались очень полезными в его войне против Остготского королевства в Италии. Весной 537 г. византийский главнокомандующий Велизарий был осажден готами в Риме. Византийский гарнизон был малочисленным, и его положение было серьезным, когда несколько кавалерийских эскадронов, насчитывавших вместе тысячу шестьсот человек, пришли на выручку Велизарию. Согласно Прокопию, эти эскадроны состояли из гуннов (булгар), склавенов и антов [192]. С их помощью командующему удалось отбить атаки врага, и в марте 538 года готы отступили от Рима. Хотя значительное количество булгар поступило на имперскую службу и присоединилось к византийским войскам в Италии, основная орда кутригуров использовала готскую войну для атаки византийских владений на Балканском полуострове, которые были почти отрезаны от имперских войск. В 539 - 540 гг. булгары провели рейды по Фракии к Эгейскому побережью и по Иллирии до Адриатического моря. Вскоре за ними последовали анты и прошлись с грабежами по Фракии. Кажется, что у антов появилась теперь идея постоянного захвата Фракии, как это попытался сделать Виталиан четверть столетия ранее. Им нужен был, однако, лидер, способный претендовать на место губернатора Фракии, как это делал Виталиан, и обладающий авторитетом, признаваемым не только славянами, но и греками. В этих обстоятельствах вспомнили имя покойного военачальника Хилбуда, и Псевдо-Хилбуд был подготовлен к роли властителя. Согласно Прокопию, [193] план предложил один греческий пленник, захваченный антами во Фракии. Его исходный мотив должен был быть чисто личным - желание обрести свободу от уз плена. Его первым ходом было сообщение своему господину, что ему известен секрет, знание которого поможет ему (господину) получить значительную денежную сумму. Хозяин заинтересовался информацией, и грек сказал ему, что Хилбуд, считавшийся мертвым, в действительности живет в плену в склавенских землях. Если его освободить и привезти в Константинополь, имперское правительство выплатит большое вознаграждение помогшему ему человеку. Господин грека пожелал предпринять попытку, и они двинулись вместе в земли склавенов, обнаружили анта Хилбуда и выкупили его у склавенского хозяина. Однако, когда Хилбуд был доставлен в землю антов и получил почести от своего спасителя как полководец Хилбуд, он опроверг такое отождествление. Грек, который создал план, сказал теперь своему господину, что этот человек действительно полководец, но боится признаться в этом до прибытия в Константинополь. Слух о прибытии Хилбуда быстро распространился среди антов, было созвано общее собрание, и Псевдо-Хилбуд был провозглашен вождем племени антов. Было решено обратиться к императору, с тем чтобы вновь назначить его на пост главнокомандующего дунайской армией. Тем временем, император, не зная ничего о появлении Псевдо-Хилбуда, сам послал представителя к антам, предлагая дружбу, если они эмигрируют в Туррис, город "к северу от Дуная", как лаконично сообщает Прокопий. Он может быть идентифицирован как Тирас в устье реки Днепр (Аккерман) [194]. Заставляя антов там поселиться, Юстиниан очевидно имел в виду использовать их в качестве стражей северо-восточной границы империи против булгар. Анты согласились при условии назначения Хилбуда командующим пограничного района. Новый лидер антов был послан в Константинополь для личных переговоров с императором. Однако случилось так, что в дороге он встретил византийского полководца Нарсеса, который шел на Италию. Нарсес лично знал настоящего Хилбуда и был в состоянии обнаружить обман. Он арестовал самозванца и доставил его в Константинополь, где тот был задержан. Несмотря на арест, анты согласились разместить войска в Тирасе (около 544 г.) [195]. В 547 г. вспомогательный батальон антов помог византийской армии в Лукании против остготов. Хотя соединение было довольно маленьким - лишь триста человек - оно оказалось очень ценным благодаря способности антов вести войну в холмистой местности [196]. Итак, в Италии, и в черноморских степях анты служили Византии. Оказывается, что теперь они формально признали сюзеренитет императора, и характерно, что Юстиниан вскоре присоединил эпитет "Антский" к своему титулу [197]. Что же касается склавенов, с ними не было заключено никакого соглашения, и начиная с 547 г. они возобновили свои рейды на Фракию, которые продолжались пять лет [198]. Хотя антский гарнизон был размещен в Тирасе для предотвращения атак булгар-кутригуров, эта защита, очевидно, не казалась достаточной Юстиниану, и он решил окружить кутригуров, заключив союз с восточной ветвью булгар - утигурами, которые жили к юго-востоку от Азовского моря. Богатые подарки и деньги были посланы хану утигуров, с тем чтобы заставить его атаковать кутригуров с тыла. Предложение было принято и вскоре утигуры двинулись на север, сопровождаемые двумя тысячами готов-трапезитов. После продолжительной борьбы объединенные силы утигуров и готов разбили кутригуров, взяв множество пленных и захватив стада лошадей. Юстиниан не хотел, однако, полностью опрокинуть баланс сил в степях, давая слишком много преимуществ утигурам, и он сделал противоположный ход - предложил свою защиту кутригурам [199]. Изобретение не сработало, поскольку предательская природа византийской политики становилась слишком очевидной; напротив, два булгарских племени теперь объединились против империи. В 551 г. банды кутригуров прорвались сквозь антский барьер и напали на Фракию [200]. Зимой 558 или 559 г. огромная орда булгар и славян под предводительством хана Забергана пересекла Дунай, разграбила Фракию и Македонию и появилась у фракийского Херсонеса (Галлиполи) [201]. Оставив там часть своих булгаро-славянских войск, Заберган с основным соединением булгар подошел к самому Константинополю. И лишь ценой крайних усилий ветеран Велизарий сумел организовать защиту столицы и отбросить силы Забергана назад за Длинную Стену. Славяне в армии Забергана, однако, предприняли попытку атаковать Константинополь с моря. Не имея лодок, они спешно соорудили множество плотов, на которых двинулись вперед. Эта импровизированная флотилия была, как и можно было ожидать, легко уничтожена византийским флотом [202]. Несмотря на эти неудачи, сухопутная армия Забергана все еще могла нанести большой ущерб Константинополю, отрезая связи столицы с Фракией. Штаб был временно устроен в Аркадиополе (Люлебургас). Византийцы должны были послать богатые "подарки" хану-захватчику в качестве платы за его возвращение в степи. Существовала, однако, и другая причина отступления Забергана: были получены известия о появлении ранее неизвестной воинственной орды к востоку от Дона, идущей из монгольской пустыни. Новости говорили об опасности, и булгары поспешили домой. Новой ордой были авары.

А, не бълхарите сте вие, пишман-иранистите счетоводителски! В действителност в началото и основата на цялата тази много нескопосано-неграмотна, понастоящем едва ли не общонационална илюзия залъгалка лежат нелепите измислици на икономиста по образование, историка по занимание, но много силно изживяващия се като лингвист П. Добрев, по повод и около някои географски имена от Средна Азия, централно място сред които заема назв Балхара, на което, както се видя по-горе в един пределно обобщен вид, се пада голямата чест и отговорност, наистина и много жалко, че не единствено и само на него, да бъде генетична основа, т.е. тъкмо върху него да възникне и да се образува и българското народностно название, етнм българи. А в един по-конкретен план лингвистът или по-точно палеолингвистът П. Добрев [2004], за какъвто той напоследък се представя [8], както си му е редът, разбира се, за хиляден път отбелязва своя огромен принос в развенчаването на “вкоренената някога заблуда, че древните българи са били нискоразвито номадско племе” [18]; определя съдържанието на основните етапи на “Оборването на погрешната номадска теория...”, вторият от които е намирането, от него, разбира се, още през 1986 г. - и затова може да се попадне на тях във всяка негова брошурка, но в непрекъснато намаляващ брой (И. Д.), на “множество неизвестни по-рано думи, свързани с особената държавна уредба, създадена от Аспарух”, като че ли никой дотогава не е и подозирал за тяхното съществуване, дори самият Миклошич, а и тези “древнобългарски думи” са такъв буламач от китайски, тюркски, ирански, гръцки, славянски и какви ли не още по произход лексикални единици, преминали през различни времена и през различни места в българския език, и именно поради това нямащи изобщо никаква връзка и отношение към напълно определено-категорично несъществуващия или по-точно съществуващия само в ясно кое въображение на своя създател “древнобългарски език”, че е по-добре човек да не ги наближава и все пак тук не може да се подмине “главното държавно понятие в унгарския език – ПОЛГАР – гражданин на държава”, което обаче, ако е българското народностно название, не може да има това значение, а ако пък има точно това значение, не може да бъде българското народностно название, но кой да ти мисли толкова изтънко-надълбоко – те пустите маджари те лъжат, Петърчо, зад гърба ти [вж. пак Добрев 2005, 100-102] и много добре си знаят защо, но и ти, нали не ги разбираш тези неща, пък и онези не са българските тюрколози, я, че да не им вярваш, трупаш ли си трупаш палеолингвистичен капитал и гледайки ги нагло-невинно в очите, лъжеш ли лъжеш наивно-добродушните българи!... Една от “множеството неизвестни по-рано думи” е и например “непознатата на тюрките дума КОРАБ”, от което нас ни напушва на смях, както казваме ние добруджанците, т.е. иде ни да се смеем, защото надали има езиковед, който да не знае, че тази дума е много стара гръцка заемка във всички славянски езици и следователно няма как да има нещо общо с централноазиатските по произход тюрки и още по-малко с твоите фиктивно-призрачни “древни българи”, но продължавайки пътя си най-невъзмутимо този има нахалството още и да формулира, както си му е редът при Новата генерация на Новия прочит, от които искай само фундаментално-глобални програми, прокламации и предписания, най-важните задачи на българската наука(!!?), които се свеждат ни повече, ни по-малко до разкриването особеностите на “държавността и стопанството на древните българи” – и през ум не ни минава, че това може да има някаква финикийска връзка с основната специалност на Палеолингвиста (И. Д.); …както и до обръщането внимание на факта, че “народът с име българи е обитавал плодородните и прочути със своите богатства райони край планината Имеон (дн. Памир и Хиндукуш)” [20-27], слава Богу, дойдохме си най-после на думата! Но нека все пак, поглеждайки Картата на Света пред нас, поясним за нашия читател, че това “райони край Памир и Хиндукуш”, ако примерно най-напред е южно от Хиндукуш, то ще е в най-добрия случай някъде по горното течение на р. Инд в дн. Индия, разбира се, а ако пък е северно от Памир, това ще да е по горното течение на р. Сърдаря в дн. Узбекистан и разстоянието между тях по права линия е най-малко 1000 км., така, че без да се разпростираме и западно-източно и силно обезпокоени, дори и разтревожени, защото става въпрос все пак за нашата лична прародина, налага се най-накрая да зададем въпроса “Къде, къде всъщност е Тя, Съкровената Прародина Балхара на нашите прадеди?”. По-нататък обаче, след едно доста изнурително-продължително “пътешествие до забравената Балхара”, по време на което, разбира се, не може да се пропусне случаят да се наругаят тюрколозите, както и да се нахвърлят в дисагите думи и имена като Балхара, Булгхар, Балгар, Палгар, Балк, Балх, балхики, болхики, Балхар, Булхар, Пархар и др., основната заслуга на които пред етнм българи единствено е в това, че имат по два-три общи с него звука, отново се намира повод да се препрати читателят към онова фундаментално-програмно за цялата отечествена прабългаристика словопрелюбодеяние, наречено Древнобългарска епиграфика, в което няма нито един, ама нито един-едничък вярно разчетен и преведен прабългарски надпис(!!!), и така отново да се припомни на по-паметливия читател онзи много срамен за цялата българска наука прецедент, когато "палеолингвистът" не можа да види и разбере, че надписът върху каменен кръст от Северна Добруджа всъщност и в действителност е съставен на неговия роден български език(!!!) с някои напълно нормални и много лесно обясними вмъквания на румънски език, а хукна да го разчита с арабски думи от съвременните ирански езици [вж. Добрев 2005а, по-подр. Dobrev 2006а]. Независимо и въпреки и това, без какъвто и да е срам или поне неудобство, тъкмо в “разчетени и преведени” по подобен начин надписи Палеолингвистът открива и “древното царство Балхара” с други такива имена като Бактрия, Бактра, “а понякога и Булгхар”, още и Балх, Бахл, Балхика, Булхор, Болхор, Булхар, като народът на това царство е балхи, моля, моля, само не бълхи, също и болхи, бахлики, балхики, болхики, булхи, булхор, при което минава междувременно, но много неясно на отиване или на връщане, отново през гореприведения и вече споделения и легитимиран на най-високо ниво от Божидар Димитров бисер за специфичния български зв. ъ и през няколко още не по-малки бисера на тема мн.ч. -ар, за да представи цялата тази помия като “ясни и трудно опровержими исторически свидетелства, които показват, че прародината на древните българи” е там, където “на географската карта стои името на древния град БАЛХ и на реката със същото име БАЛХАБ”, - Ами!, че то това са си историко-генетически и структурно-функционално две напълно различни имена (И. Д.); “а и самото име БАЛХ е най-вероятно съкратена форма от древното име на българите” [28-52], забравил, разбира се, че току-що е провъзгласил и обявил, че “народът с име българи е обитавал плодородните и прочути със своите богатства райони край планината Имеон (дн. Памир и Хиндукуш)” [20-27], независимо и от което нерде Балх, нерде Имеон, осмеляваме се да попитаме ние на един не толкова чужд език, гледайки с надежда да получим задоволително-смислен отговор поне от сладкодумния Божидар Димитров, който естествено благодарение на монопола си върху всички български хигиенни канали и кабеларки няма как да не навестява доста често нашия дом, а и с неподражаемо произношение нерядко демонстрира поназнайване и на нашата голяма слабост турския език(!!?). Но глас в пустиня, затова пък ние казваме и твърдим напълно отговорно-категорично, че всъщност и в действителност, като цялостно-единна лексико-фонетико-граматична структура, краен резултат от конкретен историко-лингвистически развой, средноазиатският топнм Балхара, няма изобщо нищо общо с етнм българи, защото както вече по безспорен начин се показа и доказа, в източноиранските езици има прим *balq “горен, висок, голям”, последната съгласна на което зв. q, в някои от средноазиатските източноирански езици преминава в зв. h и затова именно то е определение в синтактичната структура на късноантичното и ранносредновековно двусъставно назв. Balhab, съвременното афганистанско назв. Rode Balkhab [AfgPlNm], втората съставка на което е от иран. *āp “вода; поток; река” [ЭСИЯз-1, 311-312], съответно на което и значението на първата съставка трябва да бъде повече от сигурно “голям” и по-малко вероятно “горен; планински”, като с течение на времето тази втора съставка изпада и в резултат на това се стига и до хидрнм Balх [AiWb, 398]. Наред с това широко разпространена в почти всички ирански езици е и основната иранска дума наименование за планина същим γar, срв. пушт. غر ғар “гора” [ПушРСл, 603], именно която е и втора съставна част на назв Balhara, по силата на което очевидно-безспорно първично-изконната форма на това име не може да бъде никаква друга освен *Balh-γara и така фактически се оказва, че Топонимът има за генетична основа двусъставното адективно-субстантивно словосъчетание *balh-γara с източноирански родителен падеж на втората съставка [вж. Основы иранского языкознания 1981, 422] и със знач. “голямата-високата планина”, откъдето пък става напълно ясно, че етнм българи е нещо съвсем друго и изцяло различно-отделен от топнм Балхара не само по фонетико-морфологичен строеж, но така също и по значение на изходно-първичните си лексикални съставки. И както си е напълно нормално и дори обичайно-задължително, в различни езици или диалекти, на различни места и в различно време, планинското название или оронм Балхара си има своите най-различни и разнообразни, исторически и съвременни форми и разновидности или още ономастични паралели, като се започне от Кавказ и се стигне до Западен Китай и такива например са не само средноазиатските топнм Parγar, Falγar [Абаев-4, 84], афг. Bara Khar, Kohe Borgar [AfgPlNm], перс. Burgar [iranPlNm], безспорно източноиранският, най-вероятно согдийски по произход западнокитайски орнм Borohoro [ChinPlNm]; средновековният кавказски оронм Болхар на територията на дн. Кабардино-Балкария, документиран в доклад на руско посланичество в Имеретия през 1650-1652 г. като “местность Болхар”, именно което като че ли прави изобщо невъзможна всякаква историко-генетическа връзка с етнм българи на името на къпчашката по произход народност балкари, като тук непременно трябва да се има предвид и това, че това тяхно название им е дадено от кабардинците, докато самоназванието им малкари е образувано вторично на основата на чисто къпчашкото редуване б-м [вж. и срв. Волкова 1973, 88-89,97; СлСпр, 59-61], още и името Бургар на планинска област, но и персийският ономастичен паралел на топнм Балхара – топнм Булгхар като име на планинска област, който тъкмо поради номинативнофункционалната си обвързаност със своя предшественик, няма как да не му е тъждествен и в генетико-исторически и структурно-семантически план, следователно дори и топнм Булгхар няма нищо общо с етнм българи, колкото и да е близък по звуков строеж до неговия фонетичен вариант в европейските езици и особено пък до фонетичните му варианти в памирските езици [срв. Добрев П. 2002, 95-100].

Благодаря ви много, но мисля, че не се налага - аз чисто и просто не съм цитирал всичкото, което имам. По същия начин, пак от средновековния алански език трябва да води началото си още и унг. теонм İsten [Иштен] – Бог; İstenem! Uram İsten - Боже мой!; İsten ostora Attila ”бич божий Атила”, който теоним безспорно има за основа стиран. теонм Jazdan – името на зороастрийския бог на светлината и доброто и което в староиранските източници се среща в редица форми и съчетания, също и със значението ”ангел”, като например Izad, Yazad ”God; angel”, авест. Yazata, Izadyar ”Friend of God”, Yazad, Yazd ”Angel, worshipful”, Yazdandad ”Created by angels”, Yazdansetae ”Worshipper of angels”, Yazdezad ”Born of an angel”, Yazdgerd ”Created by angels” (Names of the Sassanian kings), Yazdyar, Yazdanyar ”Friend of angels” Deyazad ”Worshipful Creator”, Izad, Yazad ”God; Angel”, авест. Yazata, Izadyar ”Friend of God”, Yazdin ”Angelic”, всички от лексикализираната преди това и впоследствие онимизираната родително-падежна форма на сщи *yazбtahya, срв. авест. yazata- ”тот, кому поклоняются, почитаемый”, което пък идва от гл. *эaz- ”to worship”, т.е. ”поклоняться, почитать; боготворить, обожать” [вж. и срв. Основы иранского языкознания 1981, 24-25,45,57; Абаев-4, 255,290-291; АнгРСл, 806; AvNm, 31].