проф. Добрев

проф. Иван Добрев, ЕТИМОН И АПЕЛАТИВ НА БЪЛГАРСКОТО НАРОДНОСТНО НАЗВАНИЕ Неоспоримо, но и по-нататъшно потвърждение илюстрация на целия този ономастичен номинативно-семантичен процес е съобщението на Мовсес Хоренаци (410-490), че земята на българите е “във Великата Кавказска планина, в Страната на българите”, което допълнение безспорно трябва да се разбира в смисъл, че “Страната на българите” е в една, неясно колко обширна област на “Великата Кавказска планина”, и същевременно тяхното назоваване като планинци и на Кавказ посредством назв. *вананддор, както повече от сигурно трябва да се възстанови на основата на хазарското изписване без гласни от средата на Х в. в-н-н-три и на персийското изписване от Х в. в-н-н-д-р, от една страна и от друга страна, на чувствително по-ранните влъндур при Мовсес Хоренаци, но олхонтор при Ананий Ширакаци, като същевременно се държи преди всичко сметка за това, че беззвучният съгласен зв. т, както и при гореанализираните случаи с основния фонетичен вариант болкар и нарси туркан, е в действителност източноарменската субституция на първично-изконния съответен звучен съгласен зв. д, потвърдено не само от персийското изписване, но и от наличието му в собствено унгарското название за българите етнм nandor. Завършващата съставка -дор на назв. *вананддор много силно тревожи безметежния сън на епигоно-адептите популяризатори на Нашенеца дори в Презморски страни и техните консултанти университетски преподаватели езиковеди, които, разбира се, изобщо не пропускат случая да демонстрират лингвистична ерудиция, с която несъмнено трябва непременно да респектират аборигените на далечно-тъмните Балкани, и затова формулират някои обобщения дори и на нивото на теоретичната ономастика, които обобщения, както си му е редът, са онагледени чрез “обектно много адекватни” наблюдения върху емпиричен материал от тюркските езици изобщо и от турския език в частност: …the -dur suffix is thought to represent turkic "dur" = "stay", as in bayIndur (a turkmen tribe). names in the imperative are common in turkic. in osman turkish one even has "yeter" (enough, a girls name, after a succession of daughters) [Discussions in sci.lang 1999, подчерт. И.Д.]. По този начин се оказва, че консултантите университетски преподаватели езиковеди от Презморски страни не само са много лошо информирани и очевидно не знаят нищо, както за Присъствието на osman turks по българските земи, така също и за общата ни понастоящем граница, което очевидно-безспорно като цяло е достатъчно добро условие предпоставка, за да могат българските езиковеди тюрколози да владеят и познават научно турския език, както никой друг по Света, но тези консултанти, изглежда така е прието и всеобщо разпространено при тях, ни и силно подценяват, дори и не подозирайки, че и ние българските езиковеди сме достатъчно школувано-грамотни логически, за да мислим и разсъждаваме къде по-последователно-задълбочено от тях и на двете нива на абстракция, именно поради което и най-отговорно-безпардонно им заявяваме, че те са много-много далеко от Истината, защото тъкмо в тюркските езици образуването на собствени имена от повелителна форма на глагола е само много рядко изключение, а не правило, видно от достатъчно подробно-обширното ни специално проучване по въпроса [Добрев 2001], това на теоретико-методологично ниво от една страна и от друга страна, в един максимално конкретен план повелителната форма на никой глагол по Света, в никакъв случай и за нищо на Света няма да се превърне и да заеме мястото на словообразувателен суфикс, а ако това все пак стане, то това вече изобщо не е предишната повелителна форма на глагола, а обикновен словообразувателен елемент!!! Всъщност и в действителност завършващата съставка -дор на назв. *вананддор очевидно-безспорно е субстантивен словообразувателен суфикс от морфологичната структура на историческите кавказски източноирански езици, западноиранско съответствие на който според нас е ранно-средноперсийският суф. -dār, със словообразувателното знач. “лице, което стои отгоре или се намира върху предмета, обозначен посредством основата”, както е например при късно-средноперсийската лекс. šahryār “государь, властитель”, образувана чрез по-късната форма на ранно-средноперсийският суф. -dār - суф. -yār от сщим šahr “город”, но в словообразувателен план изобщо не е нищо по-различно и иранското, най-вероятно не средно-, а новоперсийското по произход тур. dizdar “управител на крепост; градоначалник”, основата на което безспорно е малко по-горе по-пълно приведеното иран. *daēza “стена-крепост” и липсата на което в много напразно претенциозния турски етимологичен речник на нашенския по произход турски проф. Хасан Ерен изобщо не бива да учудва, защото каква по-добра компания за Излишната Претенция от Великото Невежество [вж. и срв. Основы иранского языкознания 1982, 220-221; ~*~1981, 71-72, срв. Eren]. Според нас първата съставка *вананд на назв. *вананддор е кавказо-източноиранската по принцип и почти равновероятно аланската, или сарматската, или пък масагетската в частност лексема нарицателно съществително име със знач. “планина”, доказателство за което е нейната голяма фонетична близост до пуштунското нарсиبند б/ванд, дадено в долупосочения речник само със значението “хребет”, но доколкото оронимията на Афганистан се изгражда на основата предимно на тази лексема и точно тук са например такива планински имена като Band-e Bābā, Badamband Gora, Band-e Fars, Gory Gavand, Gora Kasurakvand, задължително трябва да се приеме, че тя има и знач. “планина”, срв. западноиранското кюрд. ban “гора”, bandev “вершина”, banî “гора; холм, возвышеность” [КрдРСл, 60; ПушРСл, 129; AfgPlNm]. Тази голяма фонетична близост между кавказо-източноиранската и пуштунската лексеми е възможна, разбира се, отново благодарение на общата и за двете думи източноиранска историко-лингвистична основа, като разликата от звукосъчетанието -ан- трябва да се обясни или със специфично-собствено вътрешноиранско развитие или пък не по-малко вероятно с вътрешно-кавказски контактолингвистични предпоставки и фактори, но така или иначе значението на това производно нарицателно съществително име вече очевидно-безспорно трябва да е “планинци” и именно то е онази семантична основа, върху която възниква и се развива и знач. “българи”. Допълнителен, но не по-маловажен аргумент в полза на миналото наличие на лекс. *вананд “планина” в кавказските източноирански езици е неоспоримият факт, че в Древна Армения наистина има област Вананд, по-стара форма като че ли Зараванд [АрмАтл, 103], но наименованието на която хорнм Вананд, трябва да е генетична основа и на прозв Вананд на хана на тамошните вече покръстени българи, наречени Влъндур Вунд, още и Ванандци, който хан е известен още и като княз Ванандски, велик нахарар, това трябва да е като стб. велик жупан, а може би праб. олгу-таркан (?), по време на цар Тигран (338-350) на име като че ли Артаван, а така също и на военачалник от като че ли вече включващата покръстили се непосредствено преди бойните действия българи арменска войска през 450 г., на име Татул Ванандаци, евентуалното фонетично, но все още не и генетико-историческо и структурно-семантическо тъждество на личното име на когото с българското млим Татул обаче изобщо не е задължителното “достатъчно основание” за нуждаещото се от много сериозно доказателство експликация чрез прецизно-многостранно специално-индивидуално проучване, малко преждевременното и излишно категорично твърдение на нашенците петърдобревци, че тук наистина става дума за българи и български по произход военачалник [вж. и срв. ПИБИс, 25-30]. Други арменски местни имена, образувани на основата на източноиранското по произход нарси б/ванд, безспорно са ойкнм Vanaddzor, втората съставка на което е арменската дума наименование за планина и затова значението на генетичната основа на това селищно име трябва да бъде “планината Ванад”, а самото назв. Ванад пък съгласно принципите на ономатизацията, възникването и образуването на собствени имена, очевидно-безспорно има за апелатив нарси *ванад “планина”, ономастична аналогия на което по друго време и на друго място е например българският ороним Балкан, апелативът на който освен това нарси балкан “планина” е и запазен и се употребява дори и в съвременния български език; оронм Багребанд [АрмАтл] с неясна първа съставка, може би по-ранно съответствие на бълг. багра(?), но доколкото Името е планинско название, очевидно няма основание в неговата втора съставка да не се види тъкмо изтир. банд “планина”; Burvand [ArmPlNm], първата съставка на което най-вероятно е източноиранското по принцип и алано-осетинското в частност прим būr/bоr, от иран. *bаura “желтый; каштановый, рыжий; серый, бурый; гнедой; коричневый” [вж. и срв. Абаев-1, 271-272; ЭСИЯз-2, 152], по силата на което и значението на омонимичното адективно-субстантивно словосъчетание генетична основа на Името се очертава като “тъмносива планина”, без да е изключено, разбира се, тази дума да е собствено кавказо-източноиранският паралел на гореприведеното и генетико-исторически пояснено кирг. bor “хълм, височина”, също и на прим *пар “висок-голям”, което лежи в основата на пак по-горе приведения арменски ойкнм Партез, и тогава изходната за Името семантика на омонимичното адективно-субстантивно словосъчетание трябва да има вида “голяма-висока планина”. Източноиранското по произход нарси б/ванд “планина” е градивен елемент в структурата на генетичната основа и на някои азербайджански имена като ойкнм Hocavand [ходжа-ванд], оронм Hoсavand Dağı [AzerPlNm], първата съставка в които, по номинативносемантически съображения, надали е от заетото през турския и в българския език, персийското по произход сщим ходжа, а по-скоро общтюрк. коджа “голям-висок; стар”, така че резултативната семантика на съответното омонимично адективно-субстантивно словосъчетание трябва отново да има вида “голяма-висока планина”, което в никакъв случай не може да се счита за нагласено или пресилено, защото според нас, по силата на това, че се забелязва по-често, ако не и винаги, голямото и великото, Светът е пълен само с големи и високи планини и една от тях безспорно е например и Стара планина, с предишно название Màòîðûe Ãîðû, първата съставка на което е със същата адективна семантика и на която основа се изгражда и по-късното турско по генетична основа назв Коджабалкан. Същата източноиранска дума, нарси б/ванд “планина” безспорно е налице и в персийските оронм Balaband, с първично значение на омонимичното словосъчетание пак “висока-голяма планина”, Kuh-e Hezar Band – Планината “Хиляда планини”, т.е. “много, безброй планини”(?), Kuh-e Hasanivand – Планината “Хасанова(?) планина” [iranPlNm], а така също тъкмо лекс. банд “планина” най-вероятно лежи в основата и на пренесеното от турския език в българския език перс. دربند [дäрбäнд] “узкий горный проход; ущелье, каньон” [ПРСл-1, 617], възникнало и образувано очевидно-безспорно на основата на класическия персийски изафет *дäр-и бäнд, първата съставка на което има знач. “врата”, така че изходно-първичното значение тук е “планинска врата”, и заето, разбира се, и в турския език, където има вида derbent, нелепите измислици върху което пък в турския етимологичен речник надали може да имат равни на себе си [Eren, 109]. При това положение вече наистина може да се приеме и твърди, че източноиранското нарси *вананд със знач. “планина” е заето и се употребява и в староарменския език, като именно от него с помощта основно и главно, не на патронимичния, а на много по-продуктивния локален семантичен признак на иначе многозначната наставка -çi [-ци], с позиционно-фонетичен вариант -аçi [-аци], е образувано пак нарси *ванандци със знач. “планинец”, нееднократната употреба на което като наименование на отделно-индивидуална българска група го превръща в собственото име или названието етнм *ванандци, на основата на който пък израства и се образува и прозвището на техния княз във вида Ванандци/Ванандаци, а от тук пък се образува и родовото им название под формата на генм Ванандци. В тази ономатизационна верига са възможни и някои размествания, ако Генонимът например се образува директно на основата на Етнонима, а Князът получи прозвището си с оглед на Генонима, но въпреки и независимо от това очевидно-безспорно българите и на Кавказ са назовани планинци и главно условие предпоставка за това безспорно е известният пак от Мовсес Хоренаци факт, че “хора от рода на Ванандците” “се укрепили в своите гористи планини и в скалистите клисури на Тайк” [вж. и срв. Туманян 1971, 143; ПИБИс, 27]. Независимо от това източноиранското производно нарси *вананддор безспорно-очевидно е генетична основа на източноиранския по произход и структура късноантичен и ранносредновековен кавказоболгарски етнм *вананддор и това нарицателно съществително име си има и носи едно напълно нормално-човешко значение, чуждо-далечно на всякакви кодове, божества и съзвездия, уродливо деформираната конкретизация и представяне на което основно положение като цяло чрез изобщо абсурдно-парадоксалното и затова и направо смехотворното обобщително заключение в смисъл, че Ахура Мазда групира неподвижните звезди в 12 съзвездия и им назначава управители за всяка посока, като специално “Вананд (Вега) царувал на запад”, откъдето и въпросното име трябва да “е означавало буквално “западняци” спрямо източните българи в Тарим и Бактрия (П. Голийски), не е нищо повече от поредното доказателство до какви мащаби на глупостта може да се стигне по пътя на твърдо-убедено прокарваната и налагана понастоящем от страна на Новата генерация на Новия прочит на най-ранната българска история легендо-митологизация на родната ни прабългаристика. Жалко и тъжно!!! Но не само това и толкова, защото точно такова, “планинско” наименование на българите на Кавказ е и лишеното от всякакво внимание от страна дори и на най-младите и следователно, за съжаление, най-интелигентни, при това макар и за малко наши студенти, епигоно-адепти на П. Добрев (П. Голийски), назв. олхонтор, засвидетелствувано пак при Ананий Ширакаци, както вече се посочи, и първата съставка на което нарси *олхон, почти сигурно, понеже много години вече ние работим по този въпрос [Добрев 1989; ~*~1999; Dobrev 2006] е местно-времевата и националноезиковата разновидност на българското нарси балкан. И най-после напълно вероятно тъкмо на основата на назв. *вананддор, по пътя на лабиализацията на гласния зв. а в местен източноирански диалект, придружена от по-силна назализация на първия съгласен зв. н и по-следващо разлагане на назалния звук с вмъкване на гласния зв. о, е образувано и известното от гръцките извори българско племенно название етнм уногундури, което при това положение, колкото и да прилича или да е близко (D. Dimitrov), вече няма как да има нещо общо с етнм оногури, не като функция, разбира се, а като генетико-исторически зададена най-напред лексикална единица генетична основа на възникналото и образувано на нейна основа собствено име етноним, да не говорим за това, че при Мовсес Каланкатуаци някаква етническа група е наречена балканци и само задължителната за етимологията предпазливост ни възпира от едно прибързано и много рисковано предварително допускане предположение, че значението на генетичната основа и на този етноним е “планина”, което може и трябва да се потвърди или отхвърли единствено отново чрез специално-индивидуално етимологично проучване [вж. и срв. Артамонов 1962, 168-169; Голийски 2004, 39-42; Симеонов 1981, 5-7,9-10; Dimitrov 2004, 4-5,10; Stamatov 2004, 8-18; ПИБИс-1, 21].

Съвсем наскоро българин, който бил към Китай и минал и през Уйгурския автономен район Синдзян, се впечатлил от редица неща от бита и културата на тамошните уйгури и на първо място от една чисто ”българска” шевица, а така също и от тяхната ”ръченица”. И съвсем естествено, направо доста обезпокоен, а не просто развълнуван, пита той никак небезизвестния водещ на съответното предаване по Телевизия Скат като какво аджеба става тук, бихте ли ми казали? Е, да, но отговорът на този водещ е такъв, че от него не може да се разбере изобщо нищо! Тогава бърза да се намеси събеседникът му, ”дипломат от кариерата”, който смутолевя обяснение, нямащо въобще нищо общо нито с въпросните шевици-ръченици и още по-малко пък с българите. Всъщност и в действителност нещата тук са повече от прости и лесно обясними: По произход и етническа принадлежност нашите прабългари са тюрки с прародина някъде около Саяно-Алтай. Със същия произход и прародина са и уйгурите, но не само и толкова това – при миграцията на прабългарите в интервала 1-4 в. през и покрай днешните китайски земи някои прабългарски родове или племена се задържат и установяват по тези места. Известно време след това там пристигат и върху тях се наслагват уйгурски родове и племена, които напълно естествено и закономерно възприемат и модифицирайки ги частично, превръщат в собствено свои редица елементи от материалната и духовната култура на прабългарите, в това число и въпросната шевица и ръченица. Именно поради всичко това и не по-малко обезпокоен, просто като най-обикновен и редови българин и от името и на този наш българин, аз за пореден път питам: Докога научните ни мракобеси ще продължават да държат българина заключен в прогизналите от влага мухлясали мрачни зандани на счетоводителската езотерико-паранормалистика, докога?!!

Първата Велика Битка на Народите на Каталунското Поле продължава през целия ден и е прекратена поради настъпването на нощта, без да има победител. На другия ден Аеций не посмява да поднови битката, понеже след като предния ден Атила убива в двубой Теодорих, неговите синове изтеглят войската си от полесражението под предлог, че трябва да го погребат. И след тази толкова ожесточено-кръвопролитна битка войската на хуните запазва боеспособността си. Доказателството е в това, че още на следващата година тя пресича Алпите и предприема боен поход в Италия и то с обоз от каруци и сапьорно-инженерна техника. С прабългарската сапьорно-инженерна техника борави главно племето на савирите прабългари. Тя е най-усъвършенстваната и модерна за своето време и на нея не може да й се опре нито една гръцка или римска крепост. Така хан Атила става вторият и е единият от тримата велики пълководци на Света, които пресичат Алпите. Благодарение на личните молби и увещания на папата, Рим е 21-та крепост, пред която застава войската на хуните, но не я превзема, защото хан Атила решава да я пощади и се завръща обратно в Панония. Битката и този поход са последният и фатален удар, от които Рим вече след това не може да се съвземе. Така обезкървен и обезсилен, не след дълго него много лесно и бързо го довършват пълчищата от полудиви главорези на вандалите. По този начин се слага край и на Античността, и на робовладелския строй в историята на човечеството и започва началото на Средновековието, като се полагат съответно и основите на новото, феодалното общество. Рицарството на Западна Европа води началото си от това време и първите рицари са прабългари, които се дуелират на кон или пеш единствено и само по правилата на благородно-честния рицарски двубой. Battle of Chalons The Battle of the Catalaunian Plains (or Fields), also called the Battle of Châlons (also spelled Chalons or Chalon) or Battle of the Campus Mauriacus, took place in 451 between a coalition led by the Roman general Flavius Aetius and the Visigothic king Theodoric I on one side and the Huns and their allies commanded by Attila on the other. It was the last major military operation of the Western Roman Empire and marks the apex of the career of Flavius Aetius. Battle Upon learning of the invasion, the Magister militum Flavius Aetius moved quickly from Italy into Gaul. According to Sidonius Apollinaris he was leading forth a force consisting of few and sparse auxiliaries without one regular soldier.[7] He immediately attempted to convince Theodoric I to join him. The Visigothic king learned how few troops Aëtius had with him and decided it was wiser to wait to oppose the Huns in his own lands. Aetius turned then to the powerful local magnate Avitus for help, who was not only able to convince Theodoric to join with the Romans, but also a number of other wavering "barbarians" resident in Gaul[8]. The combined armies then marched for Aurelianum (Orléans), reaching that city about June 14. Course of the battle In accordance to Hunnic customs, Attila had his diviners examine the entrails of a sacrifice the morning before battle. They foretold disaster would befall the Huns and one of the enemy leaders would be killed. At the risk of his own life and hoping for Aetius to die, Attila at last gave the orders for combat, but delayed until the ninth hour so the impending sunset would help his troops to flee the battlefield in case of defeat.[11] Attila attempted to rally his forces, struggling to hold his position. Meanwhile Theodoric, while leading his own men after the disordered enemy, was killed in the assault without his men noticing. Jordanes states that Theodoric was thrown from his horse and trampled to death by his advancing men, but he also mentions another story that had Theodoric slain by the spear of the Ostrogoth Andag. Since Jordanes served as the notary of Andag's son Gunthigis, even if this latter story is not true, this version was certainly a proud family tradition.[13] The Visigoths outstripped the speed of the Alans beside them and fell upon Attila's own Hunnic household unit. Attila was forced to seek refuge in his own camp, which he had fortified with wagons. The Romano-Gothic charge apparently swept past the Hunnic camp in pursuit; when night fell, Thorismund, son of king Theodoric, returning to friendly lines, mistakenly entered Attila's encampment. There he was wounded in the ensuing mêlée before his followers could rescue him. Darkness also separated Aetius from his own men. As he feared that disaster had befallen them, he spent the rest of the night with his Gothic allies.[14] While Attila was trapped in his camp, the Visigoths searched for their missing king and his son Thorismund. After a long search, they found Theodoric's body beneath a mound of corpses and bore him away with heroic songs in sight of the enemy. Upon learning of his father's death, Thorismund wanted to assault Attila's camp, but Aetius dissuaded him. On the Visigoth's withdrawal, Attila first believed it to be a feigned retreat to draw his battered forces out into the open for annihilation. So he remained within his defences for some time before he risked leaving his camp and returned home.[16] [edit] Forces Both armies consisted of combatants from many peoples. Jordanes lists Aetius' allies as including (besides the Visigoths) both the Salic and Ripuarian Franks, Sarmatians, Armoricans, Liticians, Burgundians, Saxons, librones (whom he describes as "once Roman soldiers and now the flower of the allied forces"), and other Celtic or German tribes.[17] Jordanes' list for Attila's allies includes the Gepids under their king Ardaric, as well as an Ostrogothic army led by the brothers Valamir, Theodemir (the father of the later Ostrogothic king Theodoric the Great) and Vidimer, scions of the Amali.[18] Sidonius offers a more extensive list of allies: Rugians, Gepids, Gelonians, Burgundians, Sciri, Bellonotians, Neurians, Bastarnae, Thuringians, Bructeri, and Franks living along the Neckar River[19] E.A. Thompson expresses his suspicions that some of these names are drawn from literary traditions rather than from the event itself. However, the number of participants for either side—or in total—is entirely speculative. Jordanes reports the number of dead from this battle as 165,000, excluding the casualties of the Franko-Gepid skirmish previous to the main battle. Hydatius, a historian who lived at the time of Attila's invasion, reports the number of 300,000 dead. No primary source offers an estimate for the number of participants. [edit] Historical importance [edit] Traditional view: The battle was of macrohistorical importance This battle, especially since Edward Gibbon addressed it in The Decline and Fall of the Roman Empire and Sir Edward Creasy wrote his The Fifteen Decisive Battles of the World, has been considered by many historians to be one of the most important battles of Late Antiquity, at least in the Latin-speaking world. Creasy also stated: Attila's attacks on the Western empire were soon renewed, but never with such peril to the civilized world as had menaced it before his defeat at Châlons ; and on his death, two years after that battle, the vast empire which his genius had founded was soon dissevered by the successful revolts of the subject nations. The name of the Huns ceased for some centuries to inspire terror in Western Europe, and their ascendency passed away with the life of the great king by whom it had been so fearfully augmented. [edit] Aftermath and reputation of the battle Gibbon succinctly states: Attila's retreat across the Rhine confessed the last victory which was achieved in the name of the Western Roman Empire.[31] The following year, Attila renewed his claims to Honoria and territory in the Western Roman Empire. Leading his troops across the Alps and into Northern Italy, he conquered the cities of Aquileia, Vicetia, Verona, Brixia, Bergomum, and Milan. Finally, at the very gates of Rome, he turned his army back only after seeing the pope. This event of sparing Rome is remarkable and adds new dimensions to the personality of the Hun leader as a spiritual leader himself.

Те вариациите и по тази тема са толкова разнообразни и много на брой, че никой не може да се оправи, ако не напише най-малко 200-300 стр. по въпроса, а не само да преповтаря механично-несъзнателно най-старото и широко разпространено, но много отдавна вече отхвърлено от съвременните изследователи изобщо невярно предположение. Наполовина българинът княз Светослав Между впрочем до приблизително същата идея и за мотивите на Светослав за тези две войни, и за идентификацията на Переяславец като Велики Преслав по свой път и начин достига и А. Никитин [2009а]. Съответният му текст се цитира целият тук не толкова за пълнота и достоверност на изложението, особено по отношение възрастта на Светослав, колкото поради това, че този изследовател навлиза много по-надълбоко във вътрешнополитическата ситуация и иманентно-скритите вътрешни механизми на българския двор, докато ние пък малко по-горе като че ли се съсредоточаваме повече или пък изхождаме главно от психологията на Светослав, независимо че много неясно по какви точно причини и мотиви и този автор премълчава и подминава неблаговидната в края на краищата роля на Светослав за падането на България под византийско иго: Итак, о Святославе с достоверностью можно сказать только, что он родился, вероятнее всего, в конце лета 6449/941 г., потерял отца осенью 6452/943 г., был откровенным разбойником и пиратом, вел разбойничьи войны в Подунавье в 969-971 гг. и погиб в конце лета 6479/971 г., оставив по себе, как видно, неурядицы в государстве и запутанные отношения с византийцами, что не помешало полтора с лишним века спустя одному из крупнейших наших историографов создать легенду об аскетическом князе-рыцаре («иду на вы»), ничего общего не имеющем со своим историческим прототипом. В этом плане особенный интерес для дальнейших исследований может представлять известное заявление, вложенное «краеведом» в уста Святослава, о его желании «жити в Переяславци в Дунай, яко то есть среда земли моей». Почему-то оно не вызывает удивления ни у его «бояр», ни у матери, которая только просит подождать ее смерти, после чего «иди, амо же хощеши» [Ип., 55], хотя на самом деле является своего рода программой и оправданием последующих «болгарских войн». На первый взгляд, здесь идет речь о завоевании Болгарии с целью переноса туда столицы «Руси» — замысел дерзкий, но возможный, однако его реализация, как это представлено у Льва Диакона, вызывает множество недоумений у историка, поскольку «завоевание» сопровождается беспрецедентным в истории фактом сохранения правящей династии, царской сокровищницы, захваченной впоследствии Цимисхием, и отсутствием посягательства Святослава на какие-либо реальные властные функции, титулы и инсигнии, кроме объединенного командования росами/русами и болгарской армией против греков. Удивление вызывает и та легкость, с какой, воспользовавшись приглашением императора Никифора «воевать Болгарию», переданным через Калокира, Святослав всего с 10 тысячами росов захватил Первое Болгарское царство, не вызвав, по сути дела, серьезного сопротивления болгарского войска и населения. Перечисленные обстоятельства, а также странное в его устах выражение, что Переяславец на Дунае «есть среда земли моей», заставляет сопоставить всё изложенное, во-первых, с вероятным фактом происхождения его матери из болгарской Плиски, а, во-вторых, с беспрецедентным приемом ее Константином Порфирогенитом, сопоставленным Ж.-П.Ариньоном с приемом «опоясанной патрикии», т.е. свойственницы императора ромеев. И то, и другое заставляет видеть в Ольге если и не племянницу царя Симеона, то, безусловно, представительницу боковой ветви его рода, что, в свою очередь, делает вполне реальными (и обоснованными) притязания Святослава на свою долю «болгарского наследства» после смерти царя Петра Симеоновича 30.1.969 г., женившегося еще в 927 г. на византийской принцессе, которому наследовал его сын, Борис II Петрович. У нас нет оснований не доверять рассказу Льва Диакона о подстрекательствах Святослава византийским двором к военным действиям против Болгарии, однако только в свете предположений о его родственных связях с болгарской династией становится понятным, почему выбор пал именно на него, а не на печенегов или угров. С другой стороны, приурочение автором ПВЛ намерения Святослава отправиться в «Переяславец на Дунае» (в котором вероятнее видеть не городок в низовьях Дуная, как то обычно считают, а болгарскую столицу Преславу/Переяславль) ко времени перед смертью Ольги, последовавшей 11.7.969 г., т.е. вскоре после смерти Петра Симеоновича, указывает на династическую подоплеку событий, что привело, в конечном итоге, к разделению не земель, а власти (на светскую и военную) между Борисом II и Святославом по принципу, хорошо известному у тюркских народов в древности, в том числе и у болгар.[192-199, вж. и срв. Пивоваров 2009, 1-3].

Нищо подобно! И понастоящем при казахите момчетата още от най-ранна възраст научават наизуст родовата си генеалогия до 10-то коляно назад. И казахите, и прабългарите са тюрки и при всички тях тази традиция е особено жилава и трайна. Според мене всички мъже от рода Дуло са я знаели наизуст и са предавали по-нататък тази семейна хроника. А последният, който я знае наизуст и я превежда на старобългарски език за Симеоновия Сборник, е Тудор Доксов. Сборника го пренася в Киев неговият съставител и автор, защото там има и оригинални неща, личният духовник на княгиня Елена-Олга, презвитер Григорий, който придружава княгинята, когато Симеон я дава за жена на Игор. Първите преписи в извадка от този сборник са направени за Повесть Временных Лет, които още тогава не са преписвани изцяло. При по-следващите преписи се губят още части и затова Именникът достига до нас в този си вид и форма.

А вие преди да тръгнете да му намирате грешките, дали не беше по-добре да видите и да аплодирате това, че той изкарва от Небитието още един-двама нови хана?! А може би това преди него вече го е направил историк, може би лично вие, но самият аз чисто и просто не съм добре осведомен?!? И що за език и отношение с тази "пяна"? Не можете ли да се изразявате просто като нормално-културен човек?

Изследването очевидно-безспорно е интердисциплинарно, т.е. разполага се в плоскостта на повече от една науки. Затова слабостите и пропуските му, които се разкриват в аспекта на една от науките, в никакъв случай не бива да се екстраполират върху цялото, което в морално-етичен план би било повече от нечестно-непочтено, защото Науката най-напред и преди всичко е морал. В чисто научен план така очертаващите се от една по-частно-тясна гледна точка слабости и пропуски не са нищо друго освен изградената вече така необходима основа мотив за по-следващи проучвания, което в действителност е и единствено верният път за развитие и напредък на Науката. По мои лични впечатления и наблюдения и "отрицателните примери" са крайно необходими и полезни за Науката, защото те затварят една от многото възможни посоки, към които вече не бива да се отива. Ето по този начин се очертава приносът на проф. Москов и от чисто историографска гледна точка, без изобщо да е друг въпросът дали някога българските историци ще могат да отстранят или попълнят тези негови пропуски, в което лично аз много се съмнявам.

Не може да поставяте въпроса за това дали Именникът е фалшификат или не и да започвате пледоарията си със съвладетелството! Проследете и проанализирайте критически етимологиите на проф. Москов и то като непременно държите сметка за неговите предходници, и едва след това правете каквито и да е заключения в тази насока, за фалшификата. А забелязахте ли, че може би проф. Москов пръв въвежда при анализа на Именника понятието епоним и тогава нещата около Авитохол-Атила стават повече от ясни и изобщо няма място за никакви легенди, както твърдите вие. Но щом като държите толкова много да изкритикувате неговото съвладетелство, добре е да кажете все пак кой друг автор го е направил по-добре, може би вие лично?

Етносът е категория етнолингвистическа, а не археологическа. Той може да се обосновава археологически единствено и само, ако в погребенията и покрай разкопаните крепостни стени намери текстове на език, който той идентифицира и атрибутира като алано-сарматски! В културата на волжските българи има повече от безброй неща, които не само са етнолингвистически амбивалентни, но даже и класификационно-ирелевантни, защото класификацията по принцип се прави на основата единствено и само на доминантно-водещи идентифициращи и диференциращи класификационни признаци. Впрочем вашият Смирнов направо се прави на ударен, защото няма начин да не е чувал нищичко поне за най-ранните епитафии на арабска графика, на основата на които езикът на волжските българи се определя единствено и само като болгарски/прабългарски в частност и тюркски по принцип.

Благодаря за цитирането и щом като имате и книгата, ще ви помоля да ми приведете тук със съответните страници поне десетина от лингвистичните факти, положени в основата на това заключение на Смирнов. Благодаря ви предварително и ни най-малко не се съмнявам, че ще изпълните молбата ми по възможно най-коректно-добросъвестния начин!

Именникът е превод на старобългарски от прабългарски език. Формите на имената на годините и месеците, както и на имената на хановете са резултат от собствено старобългарска фонотактическа интерпретация и адаптация на тюркските по принцип и прабългарските в частност имена, изконно-първичните форми на които може само да се възстановяват по лингвистико-етимологичен път. Задавате всички тези въпроси на основата на това, което лично вие виждате в Именника и в писаното още от времето на Попов! И след като сте се нагълтал и с простотиите на псевдолингвистите, сътворили това "канове", вече няма как да не го обявите за фалшификат, а нас "мнозинството образовани българи", най-малкото за дебили!? Но аз все още не разбирам - четохте ли и какво разбрахте от монографията на проф. Москов?

Интересът към тази тема никога няма да премине, защото този Именник не само е в началото и основата на нашата, българската история, но и в дълбините на народностното ни съзнание като българи. Именникът е четен и тълкуван едновременно от най-големите имена на световната лингвистика и в него няма място за каквито и да е съмнения или въпросителни. Вие лично имате ли необходимата и достатъчна за случая лингвистична квалификация, за да седнете и да задавате всички тези повече от неуместно-глупави въпроси, показващи единствено и само това, че не познавате най-новите и меродавно-легитимни научни публикации по въпроса, а само два-три извора. Няма нищо нееднозначно, а още по-малко пък легендарно при четенето и тълкуването на Именника, а ако вие сте попаднали и имате неблагоразумието да вярвате на най-долнопробни научни мошеници и аферисти, които ви лъжат и мамят и по този въпрос, толкова по-зле за вас. При досегашните проучвания е установено, че Именникът има гръцки протограф, направен отсам Дунав и повече от сигурно визира прабългарските ханове от времето на преминаването на прабългарите в Европа към средата на 2-и век. А в тези извори отразено ли е най-новото и много по-важното, сводно-обобщителното изследване на проф. Москов? За какви по-точно "арабски хронографи и географи" говорите и каква връзка имат те с темата?

Моят отговор на това съобщение е на: http://nauka.bg/forum/index.php?showtopic=...amp;#entry74960- Коментар #50

Благодаря Ви най-сърдечно. За съжаление нямам възможност да проверя в унгарския етимологичен речник етимологията на kutya и по-специално дали това се счита за прабългарска или директно иранска заемка в унгарския език? Между впрочем унг. иштен “бог” е по-малко вероятно още индоиранска и повече вероятно източноиранска заемка, а името на този бог в български народни песни е Шесто. Ив. Добрев, Златното съкровище на българските ханове от Атила до Симеон. София, 2005. И като последно по този въпрос, допуснатото по-горе, при Силистренските надписи, предположение за интеграцията на алани в прабългарската етнолингвистична общност намира потвърждение като че ли и от засвидетелствуваното в българския говор на с. Бяла вода, Плевенско божество на име Шесто, съвпаденията и различията на което както спрямо иранския прототип, така също и спрямо унгарския му паралел са напълно и лесно обясними на прабългарска езикова почва и преминало и употребено и в коледарска песен от същото село: Хайде, нине, хайде, нине, Не забавай нашта земя, Шесто-ле, коладеле, Повдигна се до Коледа, Шесто-ле, трихангири, Не забавай нашта земя, Шесто-ле, коладеле, Та си роди младай бога, Шесто-ле, трихангири, Не забавай нашта земя, Шесто-ле, коладеле, Млади бога на Коледа, Шесто-ле, трихангири, Не забавай нашта земя, Шесто-ле, коладеле, Та се чуди Божа майка, Шесто-ле, трихангири, Не забавай нашта земя, Шесто-ле, коладеле, Че си няма кръстник да кръща, Шесто-ле, трихангири, Не забавай нашта земя, Шесто-ле, коладеле, Че повика Божа майка, Шесто-ле, трихангири, Не забавай нашта земя, Шесто-ле, коладеле, Че повика Свет Никола, Шесто-ле, трихангири, Не забавай нашта земя, Шесто-ле, коладеле! [Рд]. Тези субстратни от една страна – сарматските, и суперстратни – аланските, от друга, ирански заемки безспорно са по-късен ирански лингвистичен принос в унгарския език, където са установени още и адстратни ирански заемки от времето, когато маджарите са по северната част на Кавказ и са съседи на болгари и алани, от езика на които са възприели такива думи като asszony “жена”, hid “мост”, vért “ризница”, zöld “зелено” и още някои други (Gy. Bárczi; İ. Fodor; P. Golden).

Само за такива, смахнати като тебе, има българска, руска и др. науки! А иначе Науката си е интернационална и за всички нормални хора тя навсякъде си е една и съща!

И тук си много компетентен!? Остава само да научиш, че френските кралици даже от 17-и век се къпят по 1-2 пъти в годината; сядат на масата с метален шиш в ръка, с който си почесват главата при нужда, и когато минават по залите и коридорите, пред тях разливат кофи одеколони и парфюми, за да може все пак да се диша по-нормално.

И винаги говориш на ангро! Я покажи тук онези редове от Ибн Фадлан, в които той твърди, че Волжска България не е нещо монолитно в етническо отношение!?

Не понякога, а винаги! И като ти гледам правописа, много се чудя дали изобщо можеш да правиш разлика между каквото и да било!?

Подобна простотия никога не се забравя, чисто и просто защото няма как да се запомни!

И остава не само да проумееш, но и да си направиш съответните изводи от това, че прабългари е едно, а българи - нещо по-друго, особено, когато са на разстояние най-малкото хиляда години едни от други.

В никакъв случай, защото етническата идентификация и атрибуция на дадена общност се прави на основата и с помощта на вътрешно свързан и единен комплекс от неимоверно голям брой признаци, съдържанието на които отразява съществените черти и белези на нейния произход, прародина, разпространение, антропология, език, социално-политическа организация, материална и духовна култура. От вътрешно-научна гледна точка и вън или независимо от функцията им на идентификационно-диференциращи, въпросните признаци не са нищо повече от научни факти, в съдържателната страна на които са синтезирани и закрепени, прекараните многократно през горещата реторта на научния анализ-синтез на прабългаристичното научно познание всички без изключение достъпно-налични исторически, лингвистични, епиграфски, палеографски, археологически, антропологически, етнографски, етногеографски и други сведения и данни. Науката е единствената форма на натрупване, съществуване и функциониране на този комплекс и у нас Науката Прабългаристика е вече достатъчно напреднала и развита; нейният комплекс включва и съдържа, ако не неимоверно голям, то поне достатъчен брой от признаци, за да се осъществи етническата идентификация и атрибуция на прабългарите. Всъщност и в действителност всичко това е направено много отдавна в национално-световната наука Прабългаристика/Болгаристика и единственото, което може и трябва да се направи сега и тук, е да се повтори и отново подчертае на пределно най-високото за случая ниво на абстракция, че по етнически произход и принадлежност частично иранизираните прабългари/болгари са тюрки. Още в прародината си Минусинската Котловина прабългарите са основно номади скотовъди, но те се занимават допълнително-спомагателно и със земеделие, като даже през Бронзовата Епоха към края на ІІІ и началото на ІІ хил. пр.н.е. жънат с бронзови сърпове, строят и живеят в постоянни дървени къщи, а по време на извеждането на добитъка на летните пасбища използват преносими шатри. Скотовъдството при прабългарите е представено главно и основно от коневъдството и от овцевъдството. Урусов С.П., Книга о лошади. - Интернет 2007, стр. 184 На основании этих данных и личного ознакомления с чрезвычайно интересной минусинской лошадью мы даем следующее: Между величественным Енисеем и Белым Юсом, предгорьями Саян и Алатау, живописно расположены богатейшие степи Минусинского округа, где счастливые сочетания топографических и климатических условий с доисторических времен создали свое коневодство. Прекрасная девственная почва, производящая отличные кормовые травы, умеренный континентальный климат, обилие воды и возможность круглый год пользоваться подножным кормом, вот те условия, которые создали местное коневодство, сохранили его до сих пор и обеспечивают ему существование в далеком будущем. Вся эта степная половина округа заселена инородческими племенами, известными под общим именем абаканских татар. По образу жизни инородцы эти принадлежат к кочевникам, имеющим постоянные жилища на летних и зимних стойбищах, причем перекочевка из зимников в летники совершается исключительно в интересах скотоводства, главнейшего и почти исключительного занятия их. Общее число лошадей в Минусинском округе равняется 70 тысячам голов; количество их у отдельных владельцев зависит от их благосостояния и колеблется от 30 до 1500.

Никак не е трудно човек да се досети кое точно ви пречи да осмислите правилно горното изречение - прабългарските племена мигрират през Средна Азия през тази епоха, което изобщо не означава онова, което си въобразявате и ми приписвате напълно некоректно-непочтено. Нали не си мислите, че вие сте единственият тук, който е чувал нещичко за тамошните династии и тяхната последователност?!

Много хубава демонстрация освен на невъзпитанието си, още и на пределното си лингвистично невежество, на гърба на стократно по-голямото невежество на Счетоводителя! Това не са интерпретации на този или онзи, а на национално-световната наука Прабългаристика.

И вие, подобно на всички останали епигоно-адепти на Счетоводителя обединявате и свеждате към едно изобщо необединими и несводими категории, защото първата общност няма нищо общо с втората като етнически произход и принадлежност, освен ако не приемате за обективнореални неговите бълнувания насън и наяве. В татарите къпчаки има много силен прабългарски/болгарски етнолингвистичен и етнографски субстрат, а в тях пък - ирански субстрат и адстрат. Всичко това обяснява напълно и въпросните фолклорни мотиви, без обаче да говори или доказва каквото и да е в етногенетичен план.

Това трябва да отговаря на бълг. Дявол да го вземе! и в такъв случай този бог като че ли не е Тангра, а някой лош бог от по-нисък ранг или етнически произход. Моля, изпишете го на унгарски. От времето на този обичай като че ли е българският идиом "Къде е заровено кучето?".