проф. Добрев

Единствено меродавно-легитимната наука за случая е лингвистичната научна дисциплина Ономастика. В рамките на тази наука това "българи" не е нито "служебно название", нито "собствено име" и още по-малко пък "обозначение на определена класа", а единствено и само етноним, народностно название или име. По времето и на етапа на проникването и усядането на прабългарските родове и племена в Европа етнонимът болгар, в гръцка транскрипция булгар има вече отдавна развито родово, а не видово значение, т.е. той означава и наименова най-малко две прабългарски племена, които от своя страна си имат своите видови наименования - оногури, битугури, савири, кутригури и др. Много некоректно и крайно погрешно е да се правят каквито и да е етногенетични изводи и заключения за етническия произход и принадлежност на прабългарите на основата на това, че известно време те са федерати на Империята. Това са повече от несъпоставими и съвсем неизводими една от друга категории. Първите споменавания на прабългарите, като преминали и намиращи се на запад от Карпатите, са за 422 г.. Сравнително голям е броят на прабългарските родове и племена в Западнохунската империя на прабългарския хан Атила-Авитохол, западната граница на която е р. Рейн, а северната - Балтийско море. Прабългарски родове и племена проникват в Европа през Урал и Волга още по средата на 2. в., а южно от Каспийско море - в началото на 3. в. Около началото на миналия век Моравчик изброи само на територията на Източна Европа десетина прабългарски племена, известни и споменавани в изворите под петнадесетина имена. Сред тях безспорно са и прабългарите от Северното Причерноморие, които са от клона на северните/черните българи. Първите опити за християнизацията на прабългарите са от сравнително по-ранно време, още докато са на Кавказ и както си проличава от този извор, тази дейност по християнизацията на северните българи продължава и в по-късно време.

Колко хубаво, че и вие сте се заловили да откривате колелото или топлата вода!? Опитът ви да остроумничите на основата на "частицата на" издават единствено и само огромното ви невежество относно Именника! Връзката, за която питате, е преди всичко и главно в прабългарските имена на календарноцикловите години и месеци, а така също и на хановете! Не ви препоръчвам изобщо да си задавате въпроса за първия звук на последната дума титла, за да не се удавите и вие в псевдолингвистичната помия, в която отдавна вече са се гмурнали много български историци и по-добре обясними причини, пребиваването им в нея им доставя огромно удоволствие. Научното изследване на Именника започва от края на по-миналия век и оттогава досега по Света вече е натрупана огромна литература. Засега и все още най-доброто тук е монографията на проф. Моско Москов и по мое мнение тя скоро, а даже и изобщо никога няма бъде ревизирана и отхвърлена! Езикът на първите руски писмени паметници е източно-южнославянски, т.е. старобългарски и неговата употреба при русите продължава до доста късно време. По мои лични наблюдения и впечатления даже Афанасий Никитин пише на руски език с "български грешки". Българските и руските езиковеди слависти са добре запознати и нееднократно са писали за особеностите на езика на Именника. Затова трябва да ви разочаровам, но от тук няма да се получи никаква изненада! И все пак, ако държите да проникнете и да разберете нещичко от Именника, понаучете малко чувашки, татарски или друг тюркски език и се занимайте с етимологиите на имената в него - необятно поле за собствено научни размишления и дейност.

Родопските и македонските български говори все още пазят старите славянски носовки. Има много още такива примери.

По-скоро от тур. сювари "конник", а то пък идва от персийския език.

Струва ми се, че е гръцка по произход.

Конят е опитомен от индоиранците от Андроновската Култура в Южен Сибир към края на 3-то хил. пр.н.е. и прабългарите/болгарите от Минусинската Котловина са първите, които го заимстват от тях и впоследствие го предават и на останалите тюрки и други народи.

Няма такова нещо! На бойното поле и след това прабългарите хуни са се отнасяли към победените доста по-меко и толерантно, отколкото много други победители завоеватели. За тях в изворите например се пише, че за да ги направят още по-здрави, те закаляват сабите си в полусварените телца на младенци, изтръгнати от разсечената утроба на изпечените им живи на бавен огън техни майки. Работата е там, че хронистите в по-голямата си част са католически монаси и те много добре знаят защо и как го измислят всичко това. Следващият текст е моя реплика по същия повод към участник в един друг форум. Честно говоря, уважаемый Окузер, не подобает одному казанскому татарину, в венах которого течет порядочная доля болгарской крови, умножать и распространять как истины последней инстанции выдумки католических попов, в том числе и Йорданеса, для самых великих не только и единствено Тюркского, но и Всего Мира, на первом месте среди которых несомнено-бесспорно находится тюркско-болгарский хан Атилла. Они никогда не забудут и не простят то, что хан Атилла не позволил ихним эпископам рыть могилы павших на поле брани тюрков, в основном болгары, и торговать найденными там золотыми предметами. Они никогда не забудут и не простят как сам римский папа вышел из ворот, ползая на коленях в пыли, и обливая горкими слезами копыта коня хана Атиллы, умолял хана что бы он пощадил Рим и Рим единствен, 21-ая крепость, на которую вышли болгары в этом походе, взятым не был! Поскольку сам хан Атилла из рода Дуло болгарского племени оногуров, а как раз именно для этого тюркско-болгарского племени характерен тураноидный расово-антропологический тип, тогда хан должно быть выглядел, примерно, в лицо и в броне на коне, дунай-болгарским ханом начало ІХ в. Омуртагом - http://bolgnames.com/text/Treasure.html По принцип и като цяло прабългарите са европеиди с различна степен монголоиден примес. Оногурите и най-близките до тях племена обаче са тураноиди, което е разновидност на европеида. И все пак във войската си прабългарите ще да са имали и монголска военна част, защото сведение за такава дава за Кавказ и Каланкатуаци.

Демонстрирате изключително голям напредък и в тази проблематика. Остава само да проумеете и това, че Науката по принцип си служи с родо-видови понятия и категории, които се разполагат на различни, надстроени едно над друго равнища на абстракция, а така също и да отвикнете да мислите равно-едноплоскостно, а да започнете да разсъждавате в рамките на една полиструктурна йерархия. И в чисто субективен план – не бих казал, че е особено благовъзпитано-любезна презумпцията ви тук, че «тюркофилите» са по принцип неграмотни или най-малкото по-малко грамотни от вас, особено когато тук става дума за една чисто тюркологическа проблематика, отнасяща се както до прабългарите, така и до тюрките на Ашина. Изобщо не съм уверен , че тъкмо повторението е майка на знанието, но поради липсата на друг, по-подходящ и продуктивен специално за вас метод, отново помествам тук моята бележка за трите семантични варианта на етнонима тюрки. Етнонимът тюрки има три основни семантични варианта или подзначения – общородово значение, частнородово значение и видово значение, съответно на което в номинативнофункционален план той има и три сравнително независимо-отделни употреби като: -общородово наименование на всички без изключение племена и народи от Тюркското Етнолингвистично Семейство по територията от Централна Европа до Източна Централна Азия и във времето от Предисторията до Наше Време; -частнородово наименование само на по-малка или по-голяма група тюркски племена, независимо от това дали те принадлежат към една и съща група или пък към различни групи на Тюркското Етнолингвистично Семейство, какъвто е случаят с групата прабългарски племена в Средна Азия през І-V в., които сасанидските перси наричат общо торкан, само защото едно от тези племена нарича себе си тюрки или пък с групата орхоно-енисейски племена през VІІ-ІХ в., но най-вероятно също така и с тюркутите; -видово наименование на едно-единствено и отделно племе, какъвто е случаят с току-що посоченото прабългарско племе в Средна Азия, или пък на отделно-самостоятелен народ, какъвто е случаят със съвременните турци. Тази, исторически толкова динамично развиваща и променяща се номинативносемантична структура на етнонима тюрки предполага и изисква изключително внимание и предпазливост при всяка негова конкретна употреба със задължително съобразяване със специфичните му темпорално-локални параметри, които винаги и непременно детерминират и конкретен обем на понятието на самото му значение.

Много добре щеше да бъде да можехте да забележите още, че не само по звуков строеж иранският суфикс -ик няма и не може да има нищо общо с постулираната от мене отделно-самостоятелна лексема рих!? Това ще стане още по-ясно, ако можете да му откриете и словообразувателното значение.

Господин Модератор, мога ли да ви помоля да вземете отношение по предишните от № 14 насам, включително и по този постинг? Струва ми се, че не тук е мястото за терапия на различни психически отклонения!

Андроновската най-вероятно е първата индоевропейска по принцип и индоиранска в частност археологическа култура в тази област. Прабългарите тюрки започват да проникват в областта в началото на 3-то хил. пр.н.е. Напълно излишно е да се настоява по въпроса, защото нито една от засвидетелстваните в тази област археологически култури все още не е напълно задоволително и окончателно-безапелационно идентифицирана и атрибутирана етнолингвистически, а главно и основно антропологически, което все пак е нещо, но повече от недостатъчно. При това положение единствено меродавно-показателни са лингвистичните сведения и данни в лицето на индоиранските, източноиранските, угрофинските, тунгузо-манджурските, монголските и китайските заемки в прабългарските диалекти и езици. Локално-темпоралната проява и дистрибуция на езиците източник на тези заемки по най-недвусмислен начин сочи и определя именно Минусинската Котловина като прародина на прабългарите, което се съгласува и потвърждава и от сведения и данни от друг вид и характер.

Към настоящия момент по тази проблематика има вече немалък брой научни публикации, сред които има и такива на уважавани и зачитани от чужденците български изследователи, за преголямо съжаление от времената, когато ние наистина сме имали истинска прабългаристика, а не научна фантастика, и не псевдоучени, които имат мнение по всичко, много преди да научат правописа поне, както е сега. М. В. Панченко КОЧЕВНИЧЕСКОЕ ОБЛАЧЕНИЕ В ХУДОЖЕСТВЕННОМ ЛИТЬЕ СРЕДНЕВЕКОВЬЯ Рассмотрение этой группы целесообразно начать со статуэтки, обнаруженной около 1861 г. близ г. Хорола бывшей Полтавской губернии. Штатным смотрителем местного уездного училища она была передана музею университета св. Владимира, большую часть коллекций которого впоследствии унаследовал Киевский исторический музей (ныне - Национальный музей истории Украины). Отлитая из цветного металла фигурка изображает стоящего воина с согнутой, приставленной к боку левой и вытянутой по линии плеч правой рукой, в которой находился некий, впоследствии утерянный предмет1 (рис. 1). Временная и этническая принадлежность статуэтки уже давно вызывала разноречивые высказывания исследователей, впрочем, часто носившие мимолётный, гипотетичный характер. Интересно отметить, что в большинстве случаев они касались именно одеяния фигурки. На этом фоне чрезвычайно информативно выглядит сопоставление указанных предметов с бронзовым подсвечником из собраний Schnütgen-Museum (Кёльн). Его основной композиционный элемент - фигурка, почти полностью соответствующая вышеописанным как стилем изготовления, так и передачей деталей одежды; как и у ближневосточной, основным (и наиболее интересным) её отличием является положение рук - они обе распростёрты в стороны и в каждой из них находится подставка для свечи (рис. 6). Это единственный известный нам экземпляр, где сохранился такой конструктивный элемент, не оставляющий сомнений в функциональном назначении предметов данного круга. Привлекает внимание контекст публикации - подсвечник экспонировался на выставке, посвящённой кочевническим древностям раннего средневековья [Hunnen + Awaren: 1996, s. 242-243, katalog. Nr. - 5.71]. Возражений относительно византийского производства самого предмета авторы каталожной статьи не высказывают, датируя его VI в. или несколько более поздним временем. Как видим, мнения по поводу происхождения и хронологии данных предметов единообразием не отличаются. Обращаясь к указанным вопросам, представляется целесообразным отдельно рассмотреть детали одеяния и причёски, учитывая при этом технические приемы и стиль их передачи. Среди других деталей одежды особое внимание привлекает пояс фигурки, имеющий семь длинных дополнительных ремней, снабжённых, очевидно, металлической фурнитурой. Последнее целенаправленно подчеркнуто орнаментацией - окружности с точкой в центре намечены на концах и в местах крепления дополнительных ремней к основному, т.е. в местах обычного расположения металлических деталей поясного набора. Некоторая схематичность в передаче поясных наконечников и накладок обусловлена самим методом орнаментации, при котором подобная окружность является, собственно, основной орнаментационной деталью - ею также отмечена и отделка одежды (на подоле и оплечье) хорольской фигурки. Остальные экземпляры подобной орнаментации не имеют, но, тем не менее, эти же детали поясного набора у них выделены весьма рельефно. После гуннского нашествия IV в. наборные пояса уже довольно широко были распространены по территории Европы, однако, тип пояса подобный изображённому, появляется здесь приблизительно с VI в. и, первоначально, является отличительной чертой снаряжения протоболгарских и некоторых других контактировавших с ними кочевых племен. Отличие гунно-болгарского пояса от поясов, бытовавших в этот период у иных народов, зафиксировано и в письменных источниках, анализ которых (в т.ч. и по данному вопросу) был в своё время предложен Петром Мавродиновым [Мавродинов : 1936, с. 157-158]. Основным отличием болгарского пояса являлось как раз наличие дополнительных подвесных ремней [Гадло: 1963, с. 95], но необходимо заметить, что такие пояса довольно быстро приобретают популярность у других степных (а часто и у соседних оседлых) народов и, претерпевая определённые изменения, продолжают бытовать у них весьма продолжительное время. Популярности наборного пояса способствовало также и его важное символическое назначение, посредством которого определялась родовая принадлежность, социальный статус и заслуги владельца. Данное положение, на основе богатого материала из аварских погребений в Венгрии, было доказательно аргументировано Д. Ласло [Laslo : 1965, с. 16, 51, 56], а С.А. Плетнёвой даже были выявлены семиотические различия в ранговом соотношении между наконечниками и накладками из венгерского и дмитриевского комплексов [Плетнёва: 1967, с. 164-165; 1989, с. 280-282]. Наборной пояс с дополнительными ремнями имел не только эстетическую и символическую, но и вполне определенную утилитарную нагрузку - к нему крепилось оружие и другие необходимые в походе предметы, а иногда подстегивались и голенища сапог. Такая традиция сохранялась и в дальнейшем, что можно пронаблюдать на примере каменных изваяний евразийской степи. На то, что изображённый на фигурке пояс имел не только декоративное, а и реальное практическое назначение, указывает пряжка-распределитель, в которую продеты два боковых ремешка (рис. 8). Она расположена с левой стороны, как раз в обычном для крепления клинкового оружия месте. Движение кочевых племен на Запад и высокие боевые качества их снаряжения способствовали широкому распространению последнего. Согласно выводам Д. Чалланя, например, пояса рассматриваемого типа проникают на Запад в VI-VII вв. [Чаллань : 1956, с. 179-180]. И. Вернер, среди находок ещё более западных чем венгерские, также выделяет вещи восточного происхождения, однако надо отметить, что среди скрупулезно изученного им материала поясные наборы вышеуказанного типа отсутствуют [Werner : 1956]. Это вполне согласуется с событиями той эпохи - гунны и большинство сопутствующих им племен были изгнаны из основной части западноевропейских территорий после битвы под Недао, т.е. до того, как подобные пояса могли получить у них распространение. Оставшиеся же там относительно немногочисленные группы пришлых народов потеряли непосредственные культурные связи с восточными соседями и вряд ли могли бы привнести подобный элемент в местную материальную культуру, что, впрочем, подтверждается и исследованиями оставленных ими памятников [Кузнецов, Пудовкин: 1961]. Основные же зоны бытования поясных наборов более позднего периода (в т.ч. и рассматриваемого типа) вполне однозначно определены отечественными исследователями [Плетнёва : 1967, с. 161; Распопова: 1965, с. 90]. И если к востоку они довольно обширны - Крым, восточноевропейские степи, Центральная и Средняя Азия, Кавказ, то на Западе область их местного производства можно, очевидно, ограничить территорией Аварского государства (Паннонией). В качестве признаков, способствующих определению этнокультурной принадлежности рассматриваемых фигурок, вполне могут выступать и остальные детали их одеяния. Например, на ногах у статуэток изображены сужающиеся книзу и немного отвисающие у колен штанины с крупными клиновидными складками. В качестве возможного аналога можно предложить несколько типов поясной одежды из изображённых на фресках Тебердинского храма, в том числе и с длинными, неширокими штанинами с отворотами внизу, либо другими, заправленными в сапоги [Владимиров : 1902, с. 1-14, рис. 1-8]. В отличие от изображённой там же византийской, Т.Д. Равдоникас определяет эту одежду как местную [Равдоникас: 1990, с. 93]. Фрески датируются ХIII в., однако одежда местного алано-болгарского населения наверняка сохраняла более древнюю традицию. Впрочем, тип слегка сужающихся книзу, складчатых штанов был выделен и среди более ранних материалов, происходящих из погребений в Мощевой Балке [Иерусалимская : 1978, с. 156]. Разумеется, исключительной монополией на эту деталь костюма восточные народы не обладали - в Европе, например, она присутствовала издавна, в качестве наследия как римской, так и варварской бытовой культуры. Кроме того, манеру отображать складчатую фактуру разных типов штанов глубоко оттенёнными линиями можно широко наблюдать в памятниках живописи раннего средневековья. Характерным примером этому для византийской художественной традиции могут послужить мозаики собора Монреале (Сицилия), или, для Запада - одеяние знатных франков на "Вивьенской" миниатюре IX в. (рис. 9-10). Однако, различия в деталях в обоих случаях весьма существенны: ветхозаветный Исав на сицилийской мозаике одет в более узкие штаны, прижатые ниже колен холщёвыми чулками-обмотками; штанины франков заправлены в перевитые ремешками высокие чулки с наполовину открытой стопой и стянуты подвязками над коленом, что вполне традиционно для их одежды в этот период (рис. 11). В качестве контраргумента мнению о более позднем западноевропейском происхождении одеяния статуэток можно заметить, что к ХII в. разъёмные "брэ" постепенно уступают моде на узкие чулки-"шоссы", прикрывающие всю нижнюю часть ноги [Мерцалова 1993, с. 162]. Во всяком случае, длинные (ниже колен) широкие штаны не являются распространённой деталью одежды у населения Западной Европы, в т.ч. и Северной Германии в конце ХII-ХIII вв. - а именно такое датирование и региональную локализацию предложил В.П. Даркевич для фигурки из Хорола [Даркевич : 1980, с. 17]. В частности, приводимые им в качестве аналогов рельефные изображения на Магдебургских вратах Софиевского собора в Новгороде подобной детали в своем одеянии не имеют - видимую из-под верхней наплечной одежды часть ноги плотно, без складок облегают чулки, ниже обуты сапоги или башмаки; Нужно учитывать также и то, что изображённые на фигурах рельефа пояса не инкрустированы и дополнительных ремней не имеют (концы, завязанные накрест и свисающие вниз, таковыми, разумеется, не являются). Кстати, подобные же аргументы можно выдвинуть и против упомянутой выше "древнерусской версии" - привлекаемая С.С. Стрекаловым и В.А. Прохоровым аналогия - пояс младшего княжича на заглавном листе Изборника Святослава 1073 г., вероятнее всего состоит из двойной золочёной тесьмы (рис. 13, а); Н.П. Кондаков даже назвал его "поясом из золотых шнуров" [Кондаков : 1906, с. 42]. Определённое противоречие С. С. Стрекалов допускает и в выборе цитат из арабских источников, привлекаемых им в качестве подтверждения своей реконструкции [Стрекалов : 1877, с. 2]. В цитате из Ибн-Даста "... плату же [за меха] получаемую деньгами, завязывают они накрепко в пояса свои" - речь явно идет о матерчатом поясе типа кушака. Тип причёски, за некоторыми специфичными исключениями, трудно назвать надёжным этноопределяющим и хронологическим признаком - волосы, ровно остриженные спереди и ниспадающие на плечи сзади, мы наблюдаем и у персонажей на упомянутых рельефах Магдебургских врат, и у "варвара", изображённого на пряжке из Среднего Поднепровья, хорошо датирующейся VII-VIII вв.4 (рис. 14). Причёска хорольской статуэтки - зачёсанные назад и остриженные у плеч волосы - также находят свои аналоги у разноэтничных и разновременных групп евразийского населения. Говоря об аналогах для одежды такого типа, следует упомянуть об опоясанных кожаными ремнями и декорированных вдоль бортов кафтанах из находок в Мощевой Балке [Иерусалимская: 1978, с. 156], а также об изображённой на фресковой живописи Пенджикента нераспашной одежде с просторной отделкой, напоминающей "оплечье" фигурки [Беленицкий: 1973, с. 2]. Как наиболее встречающийся тип мужской наплечной одежды, из запечатлённой на рельефах дольменообразных склепов на р. Кривая, Т.Д. Равдоникас отмечает короткие опоясанные кафтаны [Равдоникас: 1990, с. 91]. Разумеется, одежда подобного типа бытовала весьма длительное время, тем более у народов, давно с нею знакомых. Миниатюра Лицевой Четии Минеи императора Василия Македонянина (Х в.) запечатлела двух болгар в кафтанах с разрезом от ворота до талии (к тому же пояса у них явно наборные, украшенные металлической фурнитурой или её имитацией; к одному из них прикреплены разнообразные предметы) [Прохоров: 1881, с. 57]. Обращает на себя внимание и инкрустация кафтана хорольской фигурки круглыми нашивками (очевидно, именно так следует трактовать детали орнамента состоящие из упомянутых окружностей). Можно отметить, что население Северного Кавказа воспринимает способ украшения одежды нашивными пластинами в подражание византийской [Равдоникас : 1990, с. 67]. Эта традиция была хорошо известна и населению Хазарского каганата, получавшему, по свидетельству Истанхи, много готового платья из Византии [Караулов 1901, с. 51]. Конечно, следует учитывать, что этот элемент на одежде фигурок отражён весьма схематично - в равной степени он может соответствовать и вышивке или рисованному (набивному) узору; впрочем и это является весьма распространенной традицией в материальной культуре. Широкая оторочка вдоль ворота и бортов встречается и на византийской или западноевропейской одежде, имея, однако, существенные отличия в деталях. Например, оплечье чаще всего имеет округлые очертания, часто - с переходом в продольные полосы-"клави" от ворота до подола; такая традиция существовала довольно продолжительное время. Яркой иллюстрацией может послужить каввадий Феодора Метохита на мозаике из Кахрие-Джами (бывш. монастырь Хора). Его широкая, шитая золотом оторочка - "парагуда" по терминологии Н.П. Кондакова [Кондаков : 1906, с. 79], имеет многочисленные и гораздо более ранние аналоги, в т.ч. и на нераспашных туниках, имевших распространение во всем средиземноморском бассейне. Доходящие до пояса нагрудные вставки, иногда встречающиеся на туниках, чаще всего гораздо шире, прямоугольной или трапециевидной формы. Более показательна в этом отношении отделка одежды варваров, изображённых на наборной костяной пластине "Триумф Юстиниана" из собраний Лувра (рис. 15). Однозначно определить их этническую принадлежность трудно, однако аллегорический характер сюжета позволяет высказать некоторые предположения. Изображение на нижнем ярусе пластины (рис. 15, а) явно призвано символизировать широту побед императора : если фигуры правой части (подносящие дань слоновой костью) сопоставляются с покорёнными народами североафриканского региона, то слева (в зеркальной композиции) должны находиться представители условно противоположной окраины империи (Подунавье?). Во всяком случае, отделка на их рубахах напоминает нагрудную отделку одеяния фигурок как размерами и расположением, так и способом орнаментации - косыми перекрещивающимися насечками (сравн. с хорольским экземпляром). Конечно, упрощенный способ передачи деталей не позволяет безоговорочно определить тип наплечной одежды статуэток, но приходится согласиться, что во всех рассмотренных случаях она стоит особняком по отношению к соответствующим видам византийского или западноевропейского одеяния. Как уже упоминалось, различные типы верхней нераспашной одежды были распространены длительное время и на весьма обширной территории. Тут необходимо отметить, что большинство изображённых на статуэтках деталей облачения, будучи взяты отдельно, могут оставлять место для сомнений в их этнокультурной принадлежности, но рассмотренные в комплексе, они с большой степенью вероятности могут быть интерпретированы как принадлежности одеяния кочевых, либо подвергавшихся их влиянию народов VII-X вв., с уверенным сужением датировки в сторону VII-VIII вв. Разумеется, производство самих предметов со степными регионами не соотносится - художественные особенности, способ изготовления, да и само их функциональное назначение соответствует развитой городской культуре, и, скорее всего - византийской. На последнее, помимо локализации находок (Смирна, Восточная Европа, Восточное Средиземноморье, Ближний Восток), указывает и выбор сюжета - представители кочевых и полуоседлых народов в составе военных подразделений были привычным явлением для раннесредневековой Византии. К примеру, описывая состав войск для италийской кампании 535 года, Прокопий Кесарийский упоминает о двухстах симмахах-гуннах [Procopii : BG. I. 5. 3-4]. К VII-VIII вв. необходимость в их найме ничуть не уменьшилась. Не следует также сбрасывать со счетов вышеупомянутую популярность кочевнического снаряжения (в т.ч. наборных поясов), тем более в Балканском регионе. В любом случае, можно утверждать, что основой сюжета для "хранителя свечи" стал символический образ воина, в облачении которого присутствуют кочевнические элементы VII-VIII вв. Литература Гадло А.В. Болгарские пояса // Сборник докладов на VI и VII всесоюзных археологических конференциях.- М.,1963. Мавродинов П. Праболгарската художественна индустрия.- София, 1936. Плетнева С.А. От кочевий к городам. Салтово-маяцкая культура // МИА.- М.,1967.- № 142. Procopii Caesariensis opera omnia / Rec. J. Haury - G. Wirth.- Vol. 1-3.- Lipsiae, 1962-1964. Reiterfölker aus dem Osten. Hunnen + Awaren.- Katalog der Burgeländische Landesausstellung 1996.- Eisenstadt, 1996.- S. 242-243, Katalog. Nr.- 5.71. Werner J. Beitrage zur Archäologie des Attila-Reiches.- München, 1956.

Тази етимология може да се види на http://nauka.bg/forum/index.php?showtopic=...amp;#entry74160 - Коментар #13.

В действителност основателят на българската държава е известен под следните три имена: Испор (Видение Исаево), Есперерих (Именник) и в други източници – Аспарух. От тези три имена, за първично-изконно аз приемам първото, главно поради това, че то е взето от славяно-старобългарския език на народа и съхранявайки се в стигналите до доста късно време народни предания и легенди за хан Аспарух, очевидно-безспорно води своето начално в самия тюрко-прабългарски език на Аспаруховите българи. Името Испор възниква и се развива на основата на прабългарската в частност, но и тюркската по принцип титла *испар “княз”, от която възниква и добре известното в някои тюркски езици мъжко лично име Ишбар. От своя страна тази титла, както и редица други титли в прабългарския език, не е собствено-изконно тюркска по произход, а е безспорно-очевидно иранска и най-вероятно източноиранска по произход и се образува на основата на изтиран. *вис-а пура “син на дома”. Останалите имена всъщност са ономастични изоглоси на първично-изконното име на хана и са му дадени на основата на други, непрабългарски езици, при което те имат в тях и своите апелативи, какъвто за собствено средноперсийския му вариант е словосъчетанието *асп-а рух “бял кон”. Вторият допълнителен вариант на същото име Есперерих не е съвсем ясно на основата на кой точно непрабългарски език се образува, но в него очевидно-безспорно присъства като че ли готската по произход съставка *-рих “княз; цар” с такова съответствие в германските езици например като *рекс. Тази безспорно прабългарска в частност и тюркска по принцип етимология аз разработих и предложих още през 1983 г. и досега все още никой не е излязъл с критика или ревизия към нея, а точно обратното – тя е възприета от най-компетентно-ерудирани български историци медиевисти и в качеството на основно-водещ аргумент е положена в основата на техните разсъждения и заключения за тюрко-алтайския произход и принадлежност на прабългарите. ................................................................................ ................. Ани Добрева, Иван Добрев, Предпосылки иранского языкового влияние и его результаты в болгарском языке. – Балканско езикознание/Linguistique balkanique, 26.2, 1983. Стефан Йорданов, Славяни, тюрки и индоиранци в Ранното Средновековие (езикови проблеми на българския етногенезис – към постановката на въпроса) - Българистични проучвания, 8. Актуални проблеми на българистиката и славистиката. Седма международна научна сесия. Велико Търново, 22-23 август 2001 г. Велико Търново, 2002, 275-295.

Още в прародината си Минусинската Котловина прабългарите са основно номади скотовъди, но те се занимават допълнително-спомагателно и със земеделие, като даже през Бронзовата Епоха към края на ІІІ и началото на ІІ хил. пр.н.е. жънат с бронзови сърпове, строят и живеят в постоянни дървени къщи, а по време на извеждането на добитъка на летните пасбища използват преносими шатри.

Етническата идентификация и атрибуция на дадена общност се прави на основата и с помощта на вътрешно свързан и единен комплекс от неимоверно голям брой признаци, съдържанието на които отразява съществените черти и белези на нейния произход, прародина, разпространение, антропология, език, социално-политическа организация, материална и духовна култура. От вътрешно-научна гледна точка и вън или независимо от функцията им на идентификационно-диференциращи, въпросните признаци не са нищо повече от научни факти, в съдържателната страна на които са синтезирани и закрепени, прекараните многократно през горещата реторта на научния анализ-синтез на прабългаристичното научно познание всички без изключение достъпно-налични исторически, лингвистически, епиграфически, палеографически, археологически, антропологически, етнографически, етногеографски и други сведения и данни. Науката е единствената форма на натрупване, съществуване и функциониране на този комплекс и у нас Науката Прабългаристика е вече достатъчно напреднала и развита; нейният комплекс включва и съдържа, ако не неимоверно голям, то поне достатъчен брой от признаци, за да се осъществи етническата идентификация и атрибуция на прабългарите. Всъщност и в действителност всичко това е направено много отдавна в национално-световната наука Прабългаристика/Болгаристика и единственото, което може и трябва да се направи сега и тук, е да се повтори и отново подчертае на пределно най-високото за случая ниво на абстракция, че по етнически произход и принадлежност частично иранизираните прабългари/болгари са тюрки.

По поминък прабългарите по принцип и като цяло са скотовъди номади, които обаче още от най-древни времена практикуват допълнително-спомагателно и земеделие. Номадството им се състои в това, че прилагат т.н. отгонное скотоводство, т.е. сезонно преместващо се животновъдство, каквото до колективизацията практикуват и родопските овцевъди.

Лингвистиката ви е ни повече, ни по-малко точно такава, каквато е на духовния ви баща Счетоводителя!

Всъщност името на този град е не хазарско, а прабългарско/болгарско и то има вида Шаркел, което се образува на основата на праб. шар "бял; пъстър", вж. бълг. шар-о агне, Шар-планина, и много вероятно източноиранското, а може би дори и още индоиранското по произход, вж. перс. керт "град", но въпреки това пак праб. кел "крепост; град", като рус. вежа има за съответствие и отново рус. каланча, което на първо място означава "крепост".

Този ороним няма нищо общо с прабългарите, защото е оставен там от много по-късно преминаващите кумани къпчаки. Името на града също е от много по-късно време и е образувано на основата на арабската по произход дума джибал "планина", която местното мюсюлманско население е възприело от арабите по книжовен път, но не тук, а много по-рано, когато още мигрира през Средна Азия. Българският ойконим Джебел възниква и се образува на основата арабската по произход диалектна турска дума джебел "планина", която никак не е изключено да е и юрушка.

Научният печат, а не форумите са първото и единствено място, където се поставят, формулират, очертават и решават научните проблеми. Научният функционален стил или подезик по принцип е стилистически неутрален, т.е. изразяването на всякакви емоции при него е сведено до минимум. Затова аз не разбирам защо трябва на основата на това, което четете по форумите, да правите такива генерални и толкова черногледи изводи в "емоционална" посока за всички. Науката по принцип и Прабългаристиката в частност винаги прави своите изводи на основата на минимално необходимия и достатъчен брой научни факти, а когато някой си позволи да измисля или фабрикува такива, то пак Науката разполага със своите си, достатъчно ефективни методи и средства, за да санкционира подобни "учени". Смея да се надявам, че долупоместените извадки от мои научни публикации, в които аз не влагам никакви емоции, са необходимата и достатъчна за случая конкретизация и илюстрация на тези мои мисли по принцип. Ив. Добрев, Златното съкровище на българските ханове от Атила до Симеон. София, 2005. По отделните съдове на Златното съкровище ”Надь Сент-Миклош” има гръцки и прабългарски гръкографични и рунически надписи, като възможно най-точния и убедителен прочит и превод на гръкоезичния надпис върху две от златните купи дължим на световно известния и утвърден български езиковед акад. Ст. Младенов” [1935], според когото преводът на текста на Надписа трябва да има вида ”Христе, чрез водата [кръщението] успокой твоето чедо [рабъ], като го освободишъ [отъ грэхътъ]” [30-34], който превод лично ние, позволявайки си малко своеволие, бихме доотредактирали не смислово-съдържателно, а само стилистически: ”Исусе Христе, чрез Водата успокой раба Твой, като го освободиш от греха!”. Не така добре стоят нещата обаче с прабългарските гръкографични и рунически надписи, които все още и засега може да се считат за недостатъчно обосновано и убедително разчетени и преведени, докато специално Надпис № 21, както е номериран съответният съд още от J. Hampel [1885], представлява по същество не само ”най-дългия надписъ в гръцки букви на единъ от златните съдове из казаното съкровище” (Ст. Младенов) или ”Първият запазен текст на прабългарски език” (М. Москов), но той е преди всичко и най-вече лексико-граматически най-обемистият, пълният и завършен, формално-съдържателно коректно-правилният и дори изящно-красив, собствено-специфичният и известен засега текст на прабългарски език или с една дума, този Надпис, както и самото Съкровище, е уникален и неповторим. Надписът е изпълнен с гръцки букви по периферията на богато украсен с ажурна плетеница златен диск, допълнително монтиран върху дъното отвътре на плитка полусферична златна чаша във вид на овално тасче с диаметър 12 см, тегло 212 гр. и дръжка за окачване на колана, която чаша в съвременните български кухненско-домакински представи като че ли може да бъде определена и като купичка, която като съд по начало е с двойно предназначение – за хранене и за пиене. На външната страна на дъното на тази малко необичайна от съвременна гледна точка златна съдинка, но така или иначе и въпреки всичко, в случая все пак чаша, е изгравирано фантастично животно с лъвска глава (Л. Дончева-Петкова), но повече прилича като че ли на конска глава с буйна грива и зейнала уста, с тяло по-скоро на крилат кон с орлови крака с тънки дълги нокти, с рязко прегъната нагоре и привързана към гърба опашка, завършваща с две по-дълги и едно по-късо, между тях разклонения, с гърди, нашарени с хоризонтални райета и с хълбоци, върху които се спускат стеснено-завити в краищата си кичури дълга козина и което фантастично животно е забило ноктите си последователно в темето на главата, лявата плешка и левия хълбок на космат планински козел с отворена уста и изплезен език и с гърди и шия, нашарени пак на хоризонтални райета. Там, където започва и завършва Надписът на вътрешната страна, е гравиран и равнораменен християнски кръст с трапецовидно уширение в края на всяко едно от рамената, но без каквито и да е допълнителни елементи или знаци, като разгънат по права линия в нашия прочит и препис целият Надпис № 21 от Златното съкровище ”Надь Сент-Миклош” има следния вид: † ΒΟΥНΛΑ·ΖΟΑΠΑΝ·ΤЄСН·ΔΥΓЄΤΟΙΓΗ·ΒΟΥΤΑОΥΛ·ΖωΑΠΑΝ·ΤΑΓΡΟΓΗ·ΗΤΖІΓΗ·ΤΑΙСΗ † По добре разбираеми причини, ”асемантичното” четене на Надписа не представлява никакъв проблем, но проблемите възникват и се проявяват едва след опит да се разчете, транскрибира, осмисли, разтълкува и преведе Надписът, именно поради което до днес са налице немалко на брой прочити и преводи резултат от такива опити, които, разбира се, изобщо не съвпадат помежду си и все пак, определено смущаващото и дори фрапантното в случая е това, че съдържанието на текста при всички тях се получава и звучи или малко странно и необичайно за такъв вид надпис, или пък изцяло алогично и дори забавно-комично, но има и такива, които изглеждат направо фантастично-неописуемо и невъобразимо, именно поради което, изпаднали в силно затруднение, ние си мислим, че дори и последното определение е твърде бледо и изобщо не е в състояние да придаде и изрази докрай и напълно онова, което наистина представляват като съдържание и форма някои от досегашните преводи. Така например пръв датският проф. В. Томсен превежда надписа като ”Буила-жупанъ завърши купата, (тази) купа за пиене, която Бутаулъ-жупанъ приспособи да се окачва”; акад. Ст. Младенов - ”Боила зоапанъ дълба (писа, гравира) борбата, Бутаулъ зоапанъ дълба (гравира) в@трешния кръстъ”; унгарският проф. Д. Немет през 1932 г. - ”Купата на Боила Чабан, по негова поръка тя беше изработена; Ботаул Чабан даде да й поставят закачалка, негова купа за пиене е тя”, но и през 1971 г. - ”Това е купата на Буйла Чабан, той накара да я отлеят [и ето я сега] купата за пиене на Бутаул Чабан, който накара [за нея] да й направят дръжка”; карачаево-балкарският проф. С. Байчоров - ”Чашата на Бойла Зопан, направена е тя от Ботаул, това е чашата за пиене от околните на Зопан”; турският проф. Т. Текин - ”Чобан Буйла напълни таса, Чобан Бутаул го прикрепи (към гроба) (=окачи го). Това е тас за напитки.” и др. [Байчоров 1989, 126; Младенов 1935, 3,34; Москов 1981, 91; Nйmeth 1932, 16,50-51; ~*~1971, 13; Tekin 1987, 29; Thomsen 1917, 15,24]. При това положение на нещата около досегашните прочити и преводи на Надпис № 21 от Златното съкровище ”Надь Сент-Миклош”, трябва непременно да се отбележи, че вън и независимо от всякакви извъннаучни лични предубеждения и предпочитания, чисто и просто по силата и с оглед на вътрешно присъщите му, тюркологически съвсем лесно установими и наблюдаеми дори и ”на повърхността”, структурнотипологически черти и особености, именно този надпис получава своето най-логично-адекватно и завършено-убедително разчитане, тълкуване, обяснение и превод единствено и само на основата и в рамките на тюркските езици, тъкмо където са налице и може да се намерят не някакви си ”по-преки подобия” или ”близки и надеждни аналози”, които могат да послужат единствено, за да се скалъпи с тяхна помощ само някакъв си измислено-фалшив ”превод”, а самите онези, изконно-оригиналните, чистите и неподправени, същинските и истински думи и граматични форми от Надписа, с тяхната, разбира се, фонетико-лексико-граматична модификация и специфика в зависимост от респективно по-голямото или по-малко съвпадение или различие според по-голямата или по-малка близост на съответния тюркски език до прабългарските езици и диалекти. ЕТИМОН И АПЕЛАТИВ НА БЪЛГАРСКОТО НАРОДНОСТНО НАЗВАНИЕ В много ясна и проста форма българското народностно название е съхранено и още по-точно консервирано не само фонетически, но и семантически в унгарската топонимия и по-специално ойконимия, видно от това, че именно на територията на историческа Унгария са разположени селища с имена, първата съставка на които е етнм bolgбr/polgбr, докато вторите съставки са широко разпространените във всички езици апелативи географски термини и такива имена са например Bolgбrfehйrvбr, географският термин където е двусъставен и се изгражда последователно от прим fehйr ”бял” и прабългарското по произход нарси vбr ”град”, т.е. ”Български бял град”, но по-точно и адекватно на лексико-граматичната структура на Името - ”Белият град на българите”; Polgбrtanya, географският термин където е нарси tanya ”селце”, т.е. ”Селцето на българите”; Polgбrhalom, където втората съставка е славянското по произход нарси halom ”височина, хълм”, т.е. ”Хълмът на българите”; Bolgбrchergewd (1303), където втората съставка нарси chergewd ”черквичка” е с унгарски умалителен суфикс и е гръцката по произход, славянобългарската, както вече е прието (Ст. Младенов), но заради характера на разпространението в германските и славянските езици и непоследователното смекчаване на гръцката съгл. k, никак не е изключено и прабългарската заемка в унгарския език, защото праб. чаша в действителност е от срперс. kдse, на което под формата kessд попадаме доста неочаквано, но все пак щастливо-случайно в надписа на блюдото за хранене на сина на българския хан Атила – хан Денгиз, а и църквата като институция, следователно и като наименование, е донесена от гръцките духовници именно и главно на прабългарите, включително и на тези от Отвъддунавска България, следователно преводът на въпросния унгарски топоним трябва да има вида ”Черквичката на българите” и така още достатъчно голям брой местни имена [HungPlNm; Kiss, по-подр. Добрев 2005, 100-102,407-408, вж. и срв. ЕПРк, 677-678,682].

Благодаря Ви най-сърдечно за този изключително уместно-навременен и много интелигентен въпрос. Според вече направените, наистина засега и все още не особено много на брой, проучвания, независимо че през Ранен Бронз в Минусинската Котловина са засвидетелствани няколко археологически култури, все пак и въпреки всичко най-вероятно болгарите са тъждествени с Афанасиевската Археологическа Култура, а впоследствие в областта на Алтай-Гоби и с Карасугската Култура, което между впрочем се подкрепя и съгласува и с лингвистичните данни в лицето на индоиранските заемки в прабългарския език. Ив. Добрев, Златното съкровище на българските ханове от Атила до Симеон. София, 2005 Към последната доста обширна географска област безспорно спада и Минусинската котловина, в която редица изследователи от различно време, виждат прародината на българите, и в най-ново време, “унгаро-българският” историк проф. П. Юхас [1985] например издири, систематизира, обясни и описа немалък брой факти и данни от езика, антропологията, материалната и духовната култура на ранноантичните племена по тези земи, които по един категорично-неоспорим начин свидетелствуват и доказват, че прародината на българите е тъкмо тук, по тези степи, където през епохата на Тагарската култура от VІІІ-V в. пр.н.е. например, българите живеят през зимата в къщи, а лятото – в шатри, като в селищата са разположени една до друга къщи и юрти, докато през зимата животните ги затварят в кошари; наред със скотовъдство, те се занимават и със земеделие, като “орат” земята с мотика, реколтата си жънат с бронзови сърпове, а за напояване на нивите си прокарват напоителни канали, които на места преминават през скали, а на други се строят и подпорни стени; конят става важен елемент на скотовъдното стопанство и през същата тази епоха се появява и конската амуниция, металните части по която са изработени от бронз и са аналогични на скитските; бронзовите предмети и оръдия на труда са отливани в специални форми; антропологичният тип на местния човек през V-ІV в. пр.н.е. е сходен с афанасевско-андроновския тип, като същевременно се наблюдават и монголоиди, което говори за възникването на нови етнически групи и т.н. [155-162]. По силата на всичко това, както беше посочено току-що, в тюркските езици като цяло и в българските в частност битува известно количество индоирански лексикални заемки, преминали в тези езици от езиците на племената от отделния индоирански клон на индоевропейското семейство – Андроновската култура, която възниква в източноевропейските степи около ІІІ хил. пр.н.е. и с течение на времето се разпростира и разпространява на изток, през Урал, Тян-шан и Средна Азия, чак до Иранското плато на югозапад, Индия на юг и Синцзян на югоизток, в първия етап на което разпространение индоиранците влизат в етнолингвистичен контакт с протобългарите от Афанасиевската култура към началото на ІІ хил. пр.н.е. [вж. и срв. Ренфрю 2002, 20-32; Kuzmina 1994]. Независимо че още в праисторическа Централна Азия и по-конкретно в Минусинската котловина, където около 2500 г. пр.н.е. се ситуира Афанасевската култура на носителите на праиндоирански език или възможно един по-стар език, отколкото този на предците на носителите на тохарски език от Синьцзян, се констатират графити, представляващи по същество специфична иконико-символична система, състояща се от маски, антропоморфни фигури с птичи глави с продълговати клюнове, дългокраки и дълговрати птици, каквито надали има по северните ширини, и графични знаци, наподобяващи руни, особено ярко сред които се откроява някакъв знак, наподобяващ донякъде много по-късния знак Ипсилон на прабългарския бог Тангра. İn standard – в стандартната (?), а може би по-добре в общоразпространената и общоприета теория, Андроновците са индоиранци, докато Афанасевската култура е степна култура и тя не е “производител” на иконико-символични системи, именно поради което се допуска вероятността до Алтай, а преди това и до Минусинската котловина, където се предполага, както по-подробно ще се види по-нататък, че е и прародината на прабългарите (И.Д.), да е достигнала само някаква група от тази култура и тук да се е смесила с носители на алтайски или уралски език, именно които носители продуцират и от които трябва да са иконико-символичните системи, достигнали до наши дни като петроглифи, без, разбира се, да е напълно изключено и да е напълно възможно, но не и по необходимост, Афанасевците по начало да са носители на алтайски или угрофински език (H.-P. Francfort).

Вие както почти винаги и тук не сте в час - тикин е прабългарското в частност, но общотюркското по принцип текин "княз". Остава да се определи и реши както семантиката, така и етимологията на канар!?? Но това последното изобщо и в никакъв случай няма нищо общо нито с кана-сюбиги, нито пък с канас-ювиги, както и да се приеме, че е написано там!?

Наличието на монголоидни черти изобщо не означава, че това е монголоид, така както почти всички европейци имат поне 5% монголоидни белези, особено в очите. Доказателствата са това, че е намерена около Казан, руническият надпис, антропологичният тип и това, че прабългарите са практикували и кремация.

А какво по-голямо унижение от това да ти нашибат посланиците с камшик и докато ги изпраща с ритник през вратата, запенилият се ромейски император крещи в несвяст: Мръсен скит, кожогризец!... А ако беше Симеон, така ли щеше да бъде?! Загубилата своя международен авторитет и престиж българска държава по времето на цар Петър е подложена най-напред на нечуваното и невиждано до тогава оскърбление и унижение византийците да набият и прогонят българските пратеници, пристигнали в Цариград, за да получат обичайния годишен данък, който Византия плаща на България съгласно 30-годишния мирен договор от 927 г., последвано от “демонстративен” военен поход отсам българската граница, където византийците превземат няколко крепости и отвеждат пленници.