проф. Добрев

Прабългарите или в най-новата научна терминология, болгарите произхождат и принадлежат към Тюркското Етнолингвистично Семейство. Тяхна прародина е Минусинската Котловина в западното подножие на пл. Алтай в Централна Азия. Прабългарите излизат на историческата сцена през 1700 г. пр.н.е. в западния край на сегашната пустиня Гоби. През началото на ΙΙΙ в. пр.н.е. те застават и тръгват начело на Великото Преселение на Народите и мигрирайки на запад, се разпростират и достигат до Централна Европа, включително и Мала Азия и Балканите. Прабългарските диалекти и езици образуват подгрупа в Българската Група на Тюркското Езиково Семейство. През Късната Античност и Ранното Средновековие прабългарите са сравнително многоброен народ и първа световна сила с най-висока за времето си материална и духовна култура, елементи от която при миграцията си от изток на запад те предават на редица други племена и народи, но основната и най-съществена част от която сме наследили тъкмо ние съвременните българи славяни. И по-конкретно на първо място сред изключително значимите постижения и приноси за европейската и световната цивилизация на прабългарите от областта на духовната култура са книгата и буквата, предмета и наименованието за които те заимстват от китайците още преди Новата Ера и го донасят и на европейските народи, а така също и световно-прочутото и уникално-красивото златно съкровище от Наги Сент-Миклош, при изработката на което прабългарите откриват и разработват и т.н. неозверинен художествен стил. От това съкровище е и поместената най-долу вляво Кана на хан Омуртаг, която блести и сияе на самия връх на световното златарско изкуство. Благодаря Ви, уважаеми Хърс, че забелязахте и взехте отношение по моето лично мнение по този въпрос, което аз за преголямо съжаление нямам възможността да обоснова и докажа сега и тук. Позволявам си да Ви поздравя за вашите историко-морфологични бележки във връзка с остриганите глави. Доколкото за тях може да съди един тюрколог с втора специалност руски език от Университета, те наистина издават една много висока лингвистична квалификация и обясняват повече от задоволително предмета си. Горецитираният преподавател е добре известен сред езиковедите с доста странните си идеи и в никакъв случай не е и не може да бъде основа за каквито и да е заключения досежно Университета и самата лингвистична общност като цяло. В действителност прабългарите имат и друг вид специфично-характерна прическа, при която те сплитат косите си от една до няколко плитки, поради което в рускоезичната научна литература са известни още и като ”косоплеты”. Такъв косоплет волжски българин е изобразен и на тук поместената погребална урна. На тази урна има също така и прабългарски рунически надпис, който обаче даже най-големите специалисти по тюркска руника се отказват да четат и превеждат, чисто и просто защото прабългарската руника все още не е дешифрирана.

Тюркологически повече от очевидно, грузинското име на България – Боргалети, безспорно е производно от същия корен, само че със собствено източноиранското по произход редуване Л-Р. На основата на получен посредством същото редуване вариант пак на българския етноним е и груз. фам. име Бурджанадзе. Тагдмгулоба като че ли се обяснява много по-добре на смесената прабългаро-ирано-грузинска езикова почва и тук втората съставка гул-оба може да означава и «девица» или цялото – "венценосна девица".

За зороастрийство може да говорите, едва след като намерите зороастрийско погребение. Пожелавам ви успех!

Много допустим, няма що - от безсилие сключва с тях договор и ги пропуска през българска територия, за да плячкосват Византия, и така си навлича гнева на ромеите.

А вие си позволявате да ме обиждате, без дори и да сте разбрали за какво точно става дума! В изворите не може да пише за двуделен народ, но той наистина си е такъв, защото истинската славянизация на прабългарите и съответно образуването на единната и неделима българска народност тепърва започва. Пък да бяхте и видели, че определението на похода има кавички!? С това искам да кажа, че гърците не се залавят за една истинска война, а само дават вид, че ще водят такава, колкото за да сплашат българите. Петър управлява дълго, но толкова неуспешно и без да се справи с нито една външна опасност, че докарва нещата до там гърците да ни нападнат и завладеят. За какви граници говорим тогава? Първият български цар е Аспарух, каквато и която и да е била титлата, която той е носил. Симеон в никакъв случай не е самозванец, защото още момче баща му го принуждава да излезе от манастира и да седне на престола, като го и заплашва, че и него ще го постигне съдбата на брат му, само ако си помисли даже за старата прабългарска вяра в Тангра. Преследвайки великата си идея баща му съсипа войската и го остави на голо поле, а той пък пак и все още момче има смелостта да поведе това, което беше останало от нея, на бран към североизточната граница, но добре, че е била Дръстърската Крепост! Затова струва ми се, че вие чисто и просто не познавате историческите факти, независимо че си мислите, че познавате изворите.

Подобни глупости ги мътят такива като тебе и аз нямам нищо общо с тях. И все пак би ли казал къде ще остане твоята хипотеза, която досега не си написал, а и никога няма да напишеш, защото не си даже и в маргиналното научно пространство!

Ив. Добрев, Златното съкровище на българските ханове от Атила до Симеон. София, 2005 Симеоновият наследник обаче, синът му цар Петър (927-970) очевидно-безспорно е лишен от военно-административните качества и способности на баща си и в сложилата се непосредствено преди неговото сядане на престола геополитическа ситуация действува нерешително, объркано и непоследователно; не е в състояние да мобилизира, организира и ръководи, особено в екстремната ситуация на една война, все още двуделния българо-славянски народ, в резултат на което Царството е изправено пред вътрешни смутове, размирици и дори бунтове на болярите, някои от които начело даже и с неговите братя(!??), с много сериозни и опасни външни заплахи от страна на византийци, маджари и руси, съпроводени с откъсвания на обширни територии от Държавата. Загубилата своя международен авторитет и престиж българска държава по времето на цар Петър е подложена най-напред на нечуваното и невиждано до тогава оскърбление и унижение византийците да набият и прогонят българските пратеници, пристигнали в Цариград, за да получат обичайния годишен данък, който Византия плаща на България съгласно 30-годишния мирен договор от 927 г., последвано от “демонстративен” военен поход отсам българската граница, където византийците превземат няколко крепости и отвеждат пленници. При първия си поход срещу България в началото на лятото на 968 г. на лодки-еднодръвки и с 60-хилядна войска руският княз Светослав, голямото и единствено желание и дори неизменна мечта на когото, както съобщава руският летописец Нестор от ХІІ в., е да притежава и да живее във Велики Преслав, където има какви ли не красоти и богатства, успява да превземе около 80 крепости по Дунава, но е принуден да се оттегли, заради обсадата на Киев от печенегите. При втория поход на княз Светослав през лятото на следната 969 г. обаче, руската войска, ядро опора и ударна сила на която е личната гвардия на Княза, съставена от варяги шведи, разорява, опустошава и опленява българската земя; цар Петър, силно разтревожен, но от самото начало на царуването си неспособен да посрещне и да се справи с всичко това, получава удар и завършва живота си няколко месеца по-късно, на 30 януари 970 г., след което византийците “върнали в Преслав двамата цар Петрови синове, държани там като заложници, и по-големият от тях заел престола под името Борис ІІ”. По-късно “Русите успели да влязат в Преслав, където нанесли големи щети” и след като оставя тук своя пръв помощник Свенкел, “който сега трябвало да пази и съкровищницата на българските царе” (История на България), Светослав продължава на юг, превзема Пловдив, византийците начело с Йоан Цимисхий (925-976) предприемат контра-демарш, струпват войски на границата, Светослав се споразумява с печенегите и маджарите да плячкосват византийските земи, променя отношението си към българите, сключва договор с тях и начело на 38-хилядна войска от руси, българи, печенеги и маджари, през лятото на 970 г. се установява на лагер срещу Аркадиопол, дн. Люлебургас, известно време след това византийците излизат от крепостта, в поредица от сражения разбиват войската на Светослав, който се оттегля отвъд Стара планина и впоследствие се установява в Дръстър. Точно тук прекъсваме за малко, за да доуточним и посочим, че синовете на цар Петър – Борис и Роман са изпратени като заложници в Константинопол през 963 г., когато след смъртта на царицата ромейка Ирина, цар Петър предложил да бъде подновен мирният договор от 927 г., което вдовицата на Роман ІІ (959-963) – Теофано, и нейният съветник Йосиф Вринга приели, но поискали синовете на цар Петър да гарантират мира като заложници. Княз Роман обаче е правнук на сваления през 944 г. Роман І и за да намали броя на съперниците за короната на малолетните си синове, Теофано, с присъщото й византийско коварство и жестокост, заповядва Роман да бъде скопен, с което от една страна се пресичат евентуалните му претенции за трона, а от друга страна “се извършва почти безпрецедентния в дипломатическата практика дори на онази епоха акт” (Г. Литаврин).

Женитбата на княгиня Елена за княз Игор И все пак и въпреки всичко най-печелившият, хилядолетно дългосрочният и глобално стратегическият външнополитически и дипломатически ход на варварина езичник княз Игор си остава неговата женитба за българската княгиня християнката Елена, дъщеря на равния сред първите по сила и могъщество европейски монарси и владетели, но най-високообразования и много по-културен от всеки един от тях поотделно и като цяло, на българския цар Симеон Велики (893-927). За тази женитба, макар и с известни неточности по отношение на условията и обстоятелствата, се съобщава и в летописите за това време: В год 6411 (903). Когда Игорь вырос, то сопровождал Олега и слушал его, и привели ему жену из Пскова, именем Ольгу. [ПВЛт, 7]; И пакы приведе себЂ жену от Плескова, именемъ Олгу, и бЂ мудра и смыслена, от нея же родися сынъ Святославъ. [НовгЛт, 5]. Царуването на Симеон Велики е нова епоха в историята на България с неговите две изключително-грандиозни и зашеметяващо-бляскави творения – проектирането и построяването на най-богатия и най-красивия в целия средновековен Свят град столица Велики Преслав, от една страна и от друга страна, привличането, обединяването и ръководството в Преславската Книжовна Школа на най-широк кръг книжовни дейци, главната и крайна цел на които е развитието, утвърждаването, разпространението и налагането вътре и вън от страната на българската писменост, книжнина и култура чрез превод на основните и най-важни религиозно-исторически писмени паметници и съчинения главно от гръцки език и създаването на преводно-компилативни или пък на собствено-оригинални главно художествени и научно-богословски произведения. Във вътрешнополитически план усилията и дейността на цар Симеон са насочени към довършване изграждането на една вътрешно единна и неделима българска народност чрез последователно-многостранното съзиждане на нейната политико-икономическа и християнска културно-просветна основа, което като цяло, но и по същество има за краен резултат и създаването в България на съвсем новата и коренно различната от предишната, българо-християнска цивилизация. Във външнополитически или международен план тази нова епоха в историята на България е времето, когато тя е първата и основна по сила и могъщество държава в Европа и постига най-голямото си дотогава териториално разширение на юг и югозапад. В резултат на това към българската народност се приобщават тукашните славянски племена и по този начин се създават всички необходими и достатъчни предпоставки и условия за това цялото им по-нататъшно обществено-икономическо и културно развитие да се осъществява в собствено-тяхната, естествено-природната им славянска среда. Наред с това цар Симеон се налага и принуждава Европа и на първо място Византия да признаят него и държавата му за равни на себе си с всички произтичащи от тук ползи и привилегии [вж. и срв. Божилов 1983, 41-85,106-117,177-190; Болгария 2009, 2-3]. Впрочем пак в рамките и по силата на тази основна външнополитическа доктрина и стратегия на цар Симеон неговото първоначално намерение и желание още от 914 г. е да ожени дъщеря си за младия византийски император. В тази връзка той води редица разговори и преписки, но въпросът се протака от византийска страна чак до 920-921 г., когато получава писмо от патриарх Николай, в което бива уведомен, че сега е моментът да се реализира неговият дългосрочен план. Този му план обаче отново се осуетява, защото след съответната проверка се оказва, че византийците още през 919 г. женят малолетния и болнав император за Елена Лакапина, с което на трона се възкачва нейният баща Роман Лакапин. При това положение на Симеон не му остава нищо друго освен да настоява за абдикирането на Роман и да нападне Цариград, което той прави по друг повод и през 922 г., а през пролетта на 923 г. пък обсажда Адрианопол, така че още оттук се очертава периодът 921-927 г. като най-вероятното време, през което цар Симеон жени дъщеря си княгиня Елена за княз Игор [вж. и срв. Болгария 2009, 2; Гербов 2009, 11; Златарски 2009, 288-289,556-560; История на България 1981, 285-296; Рънсиман 2009, 100-104,192-193]. Мотивите и причините цар Симеон да сключи този династичен брак тъкмо с киевските руси се коренят най-напред и преди всичко в неговото желание да си осигури един силен, сигурен и лоялен съюзник на северната граница, защото там все още е в сила хазарската хегемония, утвърдена и подкрепена чрез съюзния договор от 893 г. с ромеите, а и някога верните му съюзници печенегите сега са съюзници на Византия и в Херсон търгуват само с нея, което пък от друга страна поставя България в пълна изолация. Освен това с този много силен дипломатически ход Симеон бърза да изпревари Роман, опитващ се тъкмо по това време да преговаря с русите и да ги насъска срещу България. И все пак сред всичко това самият той дълбоко-скрито вътре в себе си без съмнение се вижда и чувства в ролята на един друг и нов след баща си славянски Кръстител и Обединител, свещената мисия и идеал на когото са не само повече от Богоугодни, защото за в бъдеще те водят съвсем определено към културно-просветното и политико-икономическо обединяване и единство на основно-главната, най-активно-енергичната и културно издигнатата част от славянството, но и защото съвсем в краткосрочен план те му отварят също така и път за политико-икономическо влияние и въздействие върху наскоро основаната славянска държава и съответно за извличането на лични и обществени ползи и изгоди и от тази част на тогавашния Свят [вж. и срв. Божилов 1983, 108-136; Гумилев 2009, 7,89-93; Экономцев 2009, 1-7; Николов 2007, 126-128; Пеев 2009, 8; Рънсиман 2009, 101-104]. Летописецът съобщава, че с похода си през 907 г. срещу Византия ”русский князь Олег мстил грекам за обиды своего давнего друга - царя Симеона”, откъдето се прави изводът, че по това време между русите и българите съществува боен съюз, основан и закрепен дори и чрез таен военно-съюзен договор за съвместна борба срещу Византия (А. Сахаров). Точно това се потвърждава също така и от факта, че херсонският гръцки воевода Вогас пък съобщава в Константинопол, че ”българите прилагат всичкото си старание, за да привлекат на своя страна печенегите, а, ако е възможно, и другите народи, които живеят в ония места, за война и нападение на ромеите” (В. Златарски). Но дори и да не е точно така, все пак не е възможно най-напред цар Симеон и княз Олег да не са се познавали и да не са се срещали поне веднъж, още повече когато е добре известно, че и цар Симеон през 896 г. по време на войната си срещу маджарите се доближава твърде много до руската граница. Наред с това икономическите връзки по това време между България и киевското княжество са доста силни и здрави. Така например според Б. Рыбаков [2009] в началото на Х в. стотици руси, главно търговци, пребивават продължително в България и в столицата Велики Преслав има даже и руска търговска кантора [278-291]. По-нататък пак по времето на Симеон, но вече след Олег и по-точно по времето на неговия син княз Игор военно-икономическите връзки и контакти между българи и руси се засилват и заздравяват още повече и русите стъпват все по-често на българска земя. Първият път за самия княз Игор като че ли е през 920 г., когато русите имат поредния конфликт с печенегите [Никитин 2009а, 165]. Между впрочем от началото на Х в. печенегите се установяват за сравнително по-трайно време на североизточната покрайнина на България, между реките Прут, Днестър и Днепър. Това обаче изобщо не означава, че се отнема българска територия, както допускат някои историци, въпреки изрично-недвусмисленото съобщение на Константин Багрянородни, цял век след кончината на цар Симеон, че тогава тези земи са си ”част от България” и ”суверенитетът на българската държава там е напълно запазен” [вж. Добрев 2005, 464; Коледаров 1979, 48, срв. История на България 1981, 350-351]. Конкретно княз Игор преминава през България и през 922 г., когато руската войска, предвождана от воеводата Олег за пореден път напада Цариград. А на връщане те гостуват на Симеон в двореца му в Преслав. Тук той не само се запознава с княгиня Елена, но и след съответните разговори и преговори на воеводата със Симеон му я дават и за жена, след което те я и довеждат в Киев. Ето така и след всичко това най-после се изясняват и взаимно противоречащите си и никак несъгласуващи се съвсем объркано-лаконични сведения и данни на отделните летописи, защото се оказва, че в действителност Игор не го жени княз Олег, който след 912 г. вече не е между живите, а самият той лично се среща с цар Симеон, който пък от своя страна вече има съвсем ново и коренно различно от предишното виждане за съдбата на дъщеря си, така че династичният брак между българи и руси е сключен набързо и без всякакви уговорки и колебания. Онзи Олег пък, когото княз Игор придружава и за когото съобщават някои летописи, всъщност не е неговият по-голям родственик и наставник княз Олег, а воеводата му Олег, който фактически е заедно с него и му помага в далечните бойни походи, като пряко-непосредствено командва и ръководи войската, много добре видно от следните цитати, подредбата и номерацията на които е от нас, но пък съгласно вътрешната логика и естествения ход на събитията: 1. И възрастъшю же ему, Игорю, и бысть храборъ и мудръ. И бысть у него воевода, именемъ Олегъ, муж мудръ и храборъ. 2. В лЂто 6429 [921]. Игорь и Олегъ пристроиста воя многы, и Варягы и ПолянЂ и СловенЂ и Кривичи, и корабля многы бещисленыи. 3. В лЂто 6430 [922]. Иде Олегъ на ГрЂкы и прииде къ Цесарюграду; и Греци замкоша Съсуд, а град затвориша. 4. Прииде Олегъ къ Кыеву и ко Игорю, несыи злато и паволокы и вино и овощь. И прозваша и Олга вЂщии; И сЂде Игорь, княжа, в КыевЂ;... 5. И пакы приведе себЂ жену от Плескова, именемъ Олгу, и бЂ мудра и смыслена, от нея же родися сынъ Святославъ. [ИпатЛт, 34; НовгЛт, 4-6, вж. и срв. Златарски 2009, 563; Сахаров 2009, 10-11, срв. Никитин 2009а, 165; Творогов 2009, 1].

Изобщо не се разбира какво следва от всичко това за произхода на българите?! А и вие изобщо не разкривате какво е това или какво е то Балгхар и още по-помалко пък какви са по принадлежност тези "тартарски легиони" - зулуски, а може би папуаски, но най-вероятно талибански, каквито всички вие се опитвате да изкарате българите. И една правописна бележка - не само на български, а и на всички световни езици се транскрибира Шахнаме, което ще рече още и това, че не сте вие единственият тук, който ползва арабицата, ако изобщо на основата на това може да се направи подобен извод!

Лично аз нямам спомена от гимназията си, че сред останалите теми по биология се преминава и темата за произхода на българите, наравно и еднакво с произхода на такива биологически видове като млекопитаещи, чифтокопитни и др. Но очевидно вие по-добре го знаете този въпрос, независимо че оставяте впечатлението, че не сте посещавали даже и гимназия.

Благодаря Ви за възможността да попадна на този сайт. Прави ми особено силно впечатление това, че почти с един и същ като устройство и технология на производство лък са въоръжени народи, които стоят изключително далеко едни от други и във Времето, и Пространството – скити и монголи, асирийци и маджари, авари и турци, индо-перси и кримски татари и т.н. Но особено силно смущаващата трудност тук според мене е в това, че ние щем не щем трябва все някога да решим дилемата МОНОГЕНЕЗА-ПОЛИГЕНЕЗА. При търсенето на решение на дилемата, в полза на полигенезата работи силно разноместната и разновремева дистрибуция на лъковете, докато в полза на моногенезата натежава тяхната почти пълна идентичност като външен вид, което изобщо не е трудно да констатираме дори и ние, а така също и като технология на производството, ако се доверим на уверенията на майстора. При това положение напълно естествено е да отдадем предпочитание на моногенезата, решаващо значение за разгръщането и доказването на която безспорно ще има откриването и посочването на онзи народ, който да изиграе ролята на пряко или косвено свързващо звено между всички тези племена и народи и от който народ останалите народи са заели лъка, като по такъв начин се експлицират и обясняват и мястото и времето, където и когато даден народ приема или предава лъка на друг народ. Очевидно-безспорно в доста голяма степен и като се върви по пътя на изключването, такова свързващо звено, например, надали може да бъдат асирийците или индо-персите, въпреки че съдържанието на последния термин на мене не ми е съвсем ясно. Моята работна хипотеза постулира в качеството на такова свързващо звено прабългарите и в основни линии тя е следната: 1. Прабългарите от Източнохунската Империя предават или по-точно оставят лъка на съседните монголи и родствените огузи, вътре сред които все още недиференцирали се, са и бъдещите турци, а така също и онази част от кримските татари, които са огузи, а не къпчаки. Тържествената зала на турската Военна Академия в Истанбул се казва Омуртаг; турският президент има на колата си някакъв прабългарски знак; под името Мете турците считат за свой легендарен хан прабългарския хан Багатур, кит. Маотун; аспирациите им към прабългарския хан Атила са толкова прозрачни, че се забелязват с просто око, особено в ономастикона, но пак тук има и име Аспарух. 1.1. Българите сами стигат до производството на този лък, но по-вероятно го заимстват от индоиранците, заедно с ризницата, защото думата КЮПЕ (Преславски Надпис) е индоиранска по произход. 1.2. С разделянето на индоиранците на иранци и индийци лъкът напълно естествено и закономерно се появява у скитите от една страна и у индийците от друга. 2. След като прабългарите излизат на границата на Сасанидска Персия, персите го заимстват от тях и доказателство за това е фактът, че перс. ХАДАНК “стрела” е прабългарска по произход дума. 2.1. Персите го предават на асирийците, но ако именно тук се изтъкне като контрааргумент хронологическа инконгруенция (несъвпадение по време) тогава за това си има и втори, резервен вариант, вж. 2.2. 2.2. Асирийците го имат този лък още от 1-та половина на ІІ хил. пр.н.е. от иранците хиксоси или от българите касити, които са бъдещите хазари, заедно с името и на бог Дингир, известен повече като шумерски. 3. Аварите заедно с прабългарите и хазарите образуват Българската група на Тюркското етнолингвистическо семейство и са засвидетелствани в древнокитайските хроники под името ухуан - на карта на Гумильов се разполагат в източния край на Гоби. 3.1. Аварите имат този лък още от времето, когато все още неразделилите се прото-българи, по-малко вероятно, сами стигат до технологията на производството му или пък повече вероятно го заимстват от индоиранците, но така или иначе самите авари си го имат лъка като бащино наследство. 3.2. Аварите заимстват лъка от прабългарите на един по-късен етап, най-вероятно в рамките на прабългарската Източнохунска империя. 4. В нашата абстрактно-понятийна и следователно фундаментално-същностна концепция хуните тук не са нищо друго освен самите прабългари като водещо ядро и ударна сила на Западнохунската империя на хан Атила, в рамките на която те имат възможност да го предадат на още много други племена и народи. 5. Маджарите най-вероятно заимстват лъка от прабългарите около Кавказ, малко по-късно в Лебедия на Крим, но надали в Ател-Кузу, където към тях след 885 г. се присъединява и фактически ги оглавява прабългарският род на първия маджарски крал Арпад. Доколкото маджарите, макар и разбойници, са известни като добри войници още от Лебедия и Ател-Кузу, нищожна е вероятността да са заимствали лъка от прабългарите, останали на територията на дн. Унгария след разпадането на империята на Атила, което те могат да направят едва след 896 г., когато завладяват централните части на сегашните си земи. Налице са много сериозни податки от гледна точка на тюркската историческа фонетика унг. íjak “лък” да може да се докаже като прабългарска по произход дума, а може би това вече е сторено, но сега нямаме възможност да правим справки. 6. Западнохунската империя е полиетническа военно-племенна конфедерация, образувана и създадена на основата на голям брой прабългарски племена, централна роля сред които играе племето на оногурите, от което е и родът Дуло, от който пък произхождат хан Ругила и неговият племенник и наследник хан Атила. 6.1. Към 450 г. столицата на Империята се премества няколко пъти на север по левия бряг на Дунав, но западната граница минава по р. Рейн, северната по – Балтийско море, южната – по Стара планина, а източната – по Урал, като вътре в тези граници остават голям брой други прабългарски, ирански, готски, славянски и др. племена, които воюват съвместно с прабългарите, което безспорно означава, че всички те имат теоретичната възможност да заимстват по-ефективните лъкове, но всъщност трябва да се приеме, че няма никакви причини да не го направят това. 6.2. Прабългарите се появяват на североизточната граница на Римската Империя през последната ¼ на ІV в.и от този момент нататък, чак до битката при Недао през 454 г. те водят непрекъснати войни с римляните – западни и източни, които се убеждават на практика в предимствата на прабългарското въоръжение и на прабългарската бойна тактика и най-вероятно не пропускат случая да заимстват елементи от тях и да ги въведат в собствената си войска. Като предпоставка и доказателство за подобно заимстване може да се приеме изумлението на византийците пред разрушително-унищожителния ефект на докараната от Кавказ обсадна техника на савирите прабългари, благодарение на която прабългарите и техните съюзници с голяма лекота превземат и разрушават всички крепости по десния бряг на Дунав, като се започне от делтата му и се стигне чак до Ниш, като непревзета остава само една единствена крепост, като че ли Арчар. 6.3. Византийците започват цялостна реорганизация на войската си по прабългарски образец и с прабългарско въоръжение още по времето на хан Атила, а римляните заимстват само отделни елементи, важна роля за което изиграва и фактът, че в младежките си години бъдещият римски главнокомандващ Аеций е заложник в двора на хан Ругила и там се сприятелява с Атила, който по силата на това, че неговият баща брат на хан Ругила се явява авит, т.е. княз, бива наричан авит-охол “княжески син”, която титла впоследствие се развива и преминава и в мъжкото лично име Авитохол. 6.4. Като преносители на въоръжение се явяват и редица германски или романски племена, които преди това са се били на страната на прабългарите, но които впоследствие, по време на Първата Велика Битка на Народите през 451 г. на Каталунското поле северозападно от Париж, вече са в коалиционните войски на римляните, под командването точно на Аеций. 6.5. Още от края на ІV в. сабята като нов вид разсичащо оръжие започва да се заимства от съседните на прабългарите племена в рамките на Западнохунската империя, докато тя преминава у всички племена, на основата на които се изграждат по-късните западноевропейски народности, именно поради което и в езиците на почти западноевропейски народи се заема и съответната прабългарска дума наименование на това страшно за времето си и за самите европейци оръжие. По това време сабята наистина е страшно оръжие и технологията на нейното производство, закаляване и заточване се знае само от прабългарите, видно от носещите се легенди, че хуните закаляват сабите си, като хвърлят в огъня млади жени в напреднала бременност и когато те се изпекат до определена степен, разпарят коремите им и закаляват сабите си в нагорещените тела на неродените им деца. През Късната Античност китайците познават многопластовото изковаване на разсичащи оръжия, но доколкото прабългарите още в прародината си Минусинската котловина през ІІІ-ІІ хил. пр.н.е. овладяват металообработването и благодарение на това жънат с бронзови сърпове, то трябва да се допусне, че китайците възприемат тази технология от прабългарите, заедно с редица други още нововъведения за тях специално във военната област. Настоящата работна хипотеза може да се оборва и ревизира, само при наличието и от страна на подобна друга работна хипотеза, с помощта на която да се премахнат в нея достатъчен брой конкретни свързващи звена или елементи, по силата на което тя сама да си се срути.

Защото етнонимът българи означава и наименова конкретен народ, т.е. група от хора, докато Балгхар означава и наименова конкретна планина и толкова! Вие може да си мислите или да допускате имплицитно, в скрит вид, че оронимът, името на планината се развива и преминава в етнонима, но това трябва да се обоснове и докаже лингвистико-етимологически, като при самата етимологизация се спазват всички необходими и достатъчни условия към нея. Това досега все още не го е направил никой на Света, а и за в бъдеще надали ще го направи, поради простата причина, че историко-генетически и структурно-семантически двете имена са безкрайно далечни едно от друго.

Ив. Добрев, Златното съкровище на българските ханове от Атила до Симеон. София, 2005. ...което лично име пък от своя страна, безспорно лежи в основата на мадж. ойкнм Bolgyán [Györffy 1988, 128,241], във втората част на който надали трябва да се търси иранско множествено число например, а по-скоро, това е старо- еврейско-гръцкото по произход мли Yán, имащо за съответствие южнодунавското българско мли Йоан, съвременното Иван, но и Яни, всяко едно от които съответно от сргр. Ίωάννης и Ίάννης [вж. Бешевлиев 1992, 189] и разпространено по тези земи най-вече сред секелите българи, след като те много преди приемането на католицизма от крал Стефан през 1000 г., се покръстват от български монаси в източноправославни черкви и манастири и наред със собственото си секело-българско руническо писмо научават и пишат, както събратята си на юг от Дунава и с гръцки букви. И все пак този племенен вожд трябва да е Дюла-младши, защото унгарските изследователи откриват още един княз Дюла, който заедно с друг един племенен вожд – Булчу, около [Юхас 1980, 116] или точно през 950 г. се покръства във Византия и завежда в Трансилвания новоръкоположения епископ на Тюркия (Унгария), където той “освободил мнозина от варварската заблуда и ги покръстил в християнска вяра”. Повече подробности по въпроса намираме в Histoire de la Transylvanie [1992], според която история обаче gyula не е и мъжко лично име, а единствено и само титла, именно поради което през маса неясноти и противоречия около всички представени тук събития и лица, сред които неясноти и противоречия естествено не липсват и такива с лингвистическа природа и за главните от които съвременната унгарска историография по никакъв начин не може да признае и приеме, че по национална принадлежност и произход в действителност са не маджари, а българи, все пак успяваме да схванем, какво, че “привържениците” на Византия Булчу и Дюла са покръстени от император Константин Багрянородни между 952 и 955 г., след което Дюла довежда в Трансилвания гръцкия епископ Йеротей, който започва да покръства местните “варвари”; през 970 г. или по-късно Дюла-старши, който е съвременник на великите князе Файс и Таксони, го наследява Дюла-младши, съвременник на Гейза, а неговата дъщеря Шаролт, по силата на един изгоден предимно за Дюла, политически брак, става жена на Великия княз и така – бъдеща майка на Свети Стефан; Шаролт e родена през втората половина на 950 г. в Трансилвания и разбира се, покръстена по волята на покойния си дядо, при което получава “тюркско име от хазарски или кабарски тип: Sar-aldy = hermine blanche ou Sarylty = blancheure”, преведено по-късно на славянски език като Bele-knegini, което означава Dame blanche; сватбата е през 970 г., престолонаследникът Стефан е роден след 975, но преди 977 г., за кратко време позициите на Дюла отслабват, защото през 976 г. българите отрязват всички преки връзки с Византия, поради което Шаролт се пренася от Трансилвания в Естергом, а Дюла полага усилия да превърне своя двор във Фейхервар в княжески, при което построява редица големи сгради, включително манастир и черкви; по-малкият брат на Шаролт “се сдобива с титлата “трети” дюла на Трансилвания към края на 980 г.”; веднага след възцаряването си крал Стефан изпраща наказателен корпус срещу града на Дюла или “Prokoui (= fils de Prok = restant?, successeur?, descendant? - както го наричат, неизвестно защо, славяните)”, а “основанията за бързото и неочаквано падане на дюла” трябва да се търсят в новото нападение на Василий ІІ срещу България през 1002 г., превземането на Видин и създаването южно от Долен Дунав на тема Тракия, защото трябваше да се попречи на това Императорът да окаже помощ на Дюла, който, силно повлиян от своите гръцки отци, се целеше в короната; според немските анали, през 1003 г. крал Стефан, начело на войските си, напада своя вуйчо, пленява го с жена му и двамата му сина, довежда го в двореца си, където го покръства, обаче Дюла избягва при полския крал Болеслав Храбри и там дочаква края на дните си, всичко това се случва преди 1018 г. [124-129]. Именно жупан Ахтум се покръства във Видин към края на Х в. (П. Юхас) и основава на р. Марош, в столицата си Морисена – urbs Morisena, adică oraşul de pe Mureş (RmİEnc), с други имена Марош-вар и Чанад, манастира св. Йоан Кръстител, където привлича и “гръцки”, в действителност не само според нас, християнски, български монаси, но не по-малко важното и съществено – той управлява Закарпатските, Марамурешките и Седмиградските находища на сол и не само снабдява със сол с предимство българското население на юг от Дунав, но и внася от тях солидни суми в държавното съкровище; разполага с богатства, каквито имат само кралете и дори повече от маджарския крал (П. Коледаров); “той ималъ по-вече войска и от краль Стефанъ, комуто не искалъ да се покорява, а взималъ мито от сольта, която кральтъ прекарвалъ презъ р. Марошъ” (Г. Фехеръ); продължавал да изнася сол за Панония и отхвърлил предложението на маджарския крал да приеме католицизма, което предложение безспорно ще да е направено малко след 1000 г., когато крал Стефан приема християнството и кралска корона от Рим. Цар Самуил (978-1014), в намерението си да укрепи и заздрави северозападните български граници, включително и чрез разпространяване на християнството и покръстване на българите в отвъддунавските земи, не само сключва “приятелски съюзъ” с маджарите, като жени сина си Гаврил-Радомир за дъщерята на маджарския княз Гейза (972-997), която обаче по-късно, както малко по-долу, в една по-друга връзка ще бъде и обяснено защо, бива прогонена от българския царски двор, но и засилва връзките си с местните областни управители, като най-вероятно лично кръщава във Видин и въвежда в Христовата вяра, могъщия и твърд пред непрестанните разбойнически набези на маджарите, българин жупан Ахтум, който от своя страна, като израз и знак на особеното си отношение и благодарност към тази вяра и своя кръстник, построява на най-северната граница на царството му, и манастир, който просъществува до първата половина на ХІІІ в. (П. Юхас). Предостоен дар от достоен поданик за достоен Цар!

Това име, за което и вие не знаете какво е, дали на страна или на планина, всъщност е образувано от иран. балк "висок; голям" и хар "планина", т.е. "голяма/висока планина". Очевидно това име не може и не трябва да се свързва с етнонима българи, както и на тази основа българите да се извеждат от иранците.

Ив. Добрев, Златното съкровище на българските ханове от Атила до Симеон. София, 2005. Прабългарите колонизират Областта и към населяващите дотогава тези земи, българи и славяни, допълнително се при- съединяват и други, не по-малко на брой българи и славяни, които започват да строят градове, крепости и укрепления и такива например са Бихар, Бълград, Молдованещи, Новград, Чорнград и др., които имат своите типични паралели в строителството на Плиска, Преслав, Мадара, както и каменната крепост на гр. Пещ и окопното укрепление Землин, името на което очевидно е от славянски произход (П. Коледаров; Г. Фехер). С разширяването на север българският хан става господар на една огромна империя, като конкретно новопридобитите северни владения имат или крият извънредно големи богатства, най-ценни сред които са солните области на Седмоградско, около р. Марош. (Г. Фехер), благодарение на които българите се издигат и застават на нивото на съществено-доминиращ фактор в цялостния обществено-политически живот и дейност на цяла Европа, свидетелство и доказателство за което не само наше заключение е например отправеното през 892 г., чрез нарочен посланик, от краля на Франция, Арнолф до българския цар Владимир-Расате, искане българите да не продават повече сол на моравците (Histoire de la Transylvanie). Специално североизточната част на Трансилвания, обл. Седмиградско с площ 61.5 хил. кв.км, е ”най-ценната и най-г@сто населената” част на тези земи, именно което е причина и повод хан Омуртаг (814-831) да се откаже от старата българска политика – стремежа на юг, да сключи 30-годишен мир с Византия и да пренасочи политиката си на северозапад с цел да укрепи и затвърди българското владичество по тези земи и в частност около р. Марош, където се намират ”огромнитh и в онова врhме извънредно ценни солници”, занемарени след римско време и които българите започват да експлоатират отново. Тази политика превръща България в ”свhтовенъ търговски центъръ” и принуждава Франкската държава и Моравия да установят търговски и дипломатически отношения с нея, докато в същото време, към по-рано установеното в Областта българско население се присъединяват нови, смесени колонисти – тюрко-българи и славянобългари, доказателство за което като цяло са ”мhстното име Торда (общотурско Тузла, славянски Солнокъ) и името на р. Кюкюльо (славянски Търнава)” (Г. Фехеръ), към всичко което, специално по отношение на солните мини, ние пък, след проф. П. Коледаров [1979], добавяме, че те са разпръснати не само в Седмиградско, но и в обл. Марамуреш [20], което всъщност означава, че солниците са поминък най-напред на една по-голяма част от местното българо-славянско население, а така също и това, че производството и търговията със сол е в чувствително по-големи от тук предполаганите размери. Личността и делата на българския княз Ахтум са разгледани и изброени и в унгарската колективна монография Histoire de la Transylvanie [1992], по-различното и новото в която като че ли е това, че той се покръства във Видин, но не преди 1002 г., когато Василий ІІ превзема Града и разпростира своята империя върху околните земи до Долен Дунав, който маркира границата на земите на Айтони; независимо че търси приятелството на Византия, Айтони запазва езическите си обичаи – той има седем съпруги, едната от които по-късно става притежание на comеs Чанад, а другата - на comеs Becs, по отношение на което не може да има никакво съмнение; по земите на Айтони пасат огромни стада от коне и говеда, повечето от които се държат в обори; Айтони разполага с голям брой въоръжени мъже, той е неимоверно богат, хладнокръвен и смел и вероятно води своя произход от княза на кралския замък Марошвар, построен неотдавна преди това; облягайки се на силата, той минава на страната на южния съсед, но успява да разпростре своята власт върху унгарците езичници от околностите на Бекешвар до река Кьорьош и да заграби областта на Темеш, т.е. той започва да представлява опасност за пътищата за комуникация между кралския център и онези части от Трансилвания, които са присъединени към Държавата; неговата дързост да запали корабите на краля, които пренасят сол, неговите езически обичаи и преди всичко неговата симпатия към византийците му навличат гнева на крал Стефан. Картината обаче със и около българския княз и жупан Ахтум във всички случаи така и ще си остане непълна и недовършена, ако именно тук не се представи и разказът за него на Gy. Gyцrffy [1988], запознаването и с монографията на когото за времето на крал Стефан, потвърждава придобитото ни от други места впечатление, че унгарците наистина си вярват, когато смятат княз Ахтум за маджарин и че ще продължават и до края на Света да подхранват тази своя сляпа вяра с какви ли не, най-често измислени аргументи, както и в настоящия случай, а именно: Княз Айтони е маджарски племенен княз, който владее солните мини по Марош, ”чиято сол в голямата си част се полагала на Арпадите”(!?) – откъде накъде, питаме ние; той контролира ”най-важните пътища за транспортиране на солта” и създава проблеми на цялото кралство с тази сол, като налага мито за нейното изнасяне по р. Марош, а освен това се и бунтува и не иска да се подчинява на крал Стефан и много правилно, добавяме ние. После, окървавената глава без език на Ахтум виси страшно и грозно на предната кула на кралския замък, наистина ли Чанадин отрязва езика на брат си, ако наистина го е отрязал, това надали е било, само за да има доказателство, че именно той го е убил, както ни залъгва маджарският отец хронист, защото след като е разбил Ахтум, той изобщо не се нуждае от каквито и да е доказателства, крал Стефан все едно е готов да му даде всичко на Света, не само защото го е оттървал най-после от Ахтум, но Чанадин му подарява още всичките негови земи, села и градове с хората в тях, гори и планини, реки и езера, стадата едър и дребен рогат добитък, конете, безброя табуни с коне и сред тях онези прочути тулпари, ами сулниците, ами да, Слава Богу, най-после сулниците, без тези сулници добитъкът всяка година се коси от болести, а и този Айтони, гледай каква дързост, ще ми гори корабите и ще ми иска на всичко отгоре да му плащам и мито за солта, как ли пък не, отдавна се мъча с него, но ето че този, как му беше името, а-а-а Чанадин, бил му брат, Боже, Боже, как само му отряза главата, ще му дам града на Ахтум, не го искам, не искам повече нищо да ми спомня за него, ще му го дам, кракът ми няма да стъпи там, ще му дам даже и най-младата от жените му, ренегат, и как се сдърпаха само с другия родоотстъпник, онзи Дюла, кой бил отрязал главата на Ахтум, жалко, много жалко, толкова способен и достоен българин, скоро надали ще има вече такива, и нашият дядо Арпад е от техния род, си мисли най-после облекчен и успокоен крал Стефан.

Моля да ме извините, уважаеми Хърс, но независимо че прекара целия си социално-активен живот в научен институт на БАН избраният от вас арбитър така и не можа да научи даже и най-елементарни неща от научното законодателство и администрация – «доктор» не е научно звание, а научна степен. Но не това е причината, поради която той е последният, който има правото да говори от името на Българската Наука и даже и да споменава за нея, да не говорим изобщо за това велико светотатство и даже най-мерзко кощунство тъкмо той да сочи някакви си нейни грехове, плод единствено и само на болното му въображение. Всъщност и в действителност Счетоводителя е духовният баща на гъмжилото от езотерико-паранормални зомбоиди, които все още продължават да паразитират и да се угояват за сметка на Българската Наука и Българската Нация. И то при условие, че той и неговите епигоно-адепти озлочестиха и опозориха святата и чиста Българска Наука и най-безпардонно-безотговорно запратиха в студено-мрачната бездна на Нищото хиляди най-високоинтелигентни здрави и прави българи. Но не само това – тази шайка от научни негодяи и престъпници има още наглостта и безсрамието не да игнорира деликатно-мълчаливо, а направо да петни и оплюва великите имена в нашата историография, научните приноси на които отдавна вече са записани със златни букви в аналите на Световната Историография и те ще останат там, докато свят светува. Именно и тъкмо те в качеството на основание и оправдание на собствените си псевдонаучни фантасмагории изфабрикуваха и възможно най-уродливо-грозната и изключително опасно-вредната за Българската Наука фикция, според която почти всички проучватели на прабългарите, видите ли, били отстоявали и защитавали тезата, че те са орда полудиви номади. След това вече те непрекъснато и навсякъде поставят именно тази уродливо-грозна фикция в началото и основата на своите яростно-агресивни и вулгарно-неприлични атаки срещу всички инакомислещи и неприемащи техните перверзно-извратени и нямащи нищо общо с Науката халюцинации на сън и наяве, лансирани и представяни от тях обаче за единствено вярната и правилна национално-историографска теория за прабългарите, наричана най-общо иранска. Наред с това и в действителност повечето от половината на тяхната "научна аргументация" е лингвистико-епиграфска по вид и характер, при псевдонаучния анализ на която те не само демонстрират вопиюще-чудовищно лингвистично невежество, но и най-откровено-безсрамно манипулират и фалшифицират и самите езикови факти. И на всичко отгоре пак тук е и най-голямата и най-безсрамно-наглата им манипулативна фалшификация и даже безбожна гавра главно върху персийските думи, които са преминали в българския език с турско посредничество. Ив. Добрев, Златното съкровище на българските ханове от Атила до Симеон. София, 2005 В общонаучен план обаче не може да не се забележи, че съвременната българска медиевистика и малко по-точно най-новата прабългаристика се “развива и напредва”, като се противопоставя и опонира на една много непочтена и грозна фикция, родена в болното съзнание на няколко души, защото поне от сто години насам не само у нас, но и по целия Свят няма нито един сериозно-задълбочен учен, който да започва и да изгражда проучванията си върху прабългарите с презумпцията, че те са “дива, некултурна и малобройна тюркска орда”, но ако не беше тази уродлива фикция, какво щяха да пишат петърдобревци, георгибакаловци и останалите с техните епигоно-адепти и как щяха да хвърлят прах в очите на хората, за да могат да им приберат париците?! Както и да е и все пак, ето и нещо особено важно и изцяло вътре в тук разглежданата проблематика – едно от “последните открития в областта на древнобългаристиката” са и Силистренските надписи, нека да ги наречем така, които, разбира се, са открити и известни не от вчера и напълно естествено са намерили място в по-следващите, след това от 1934 г., издания на прабългарските надписи от акад. В. Бешевлиев [1992] и то специално под особено показателното за високия научен морал и етика на автора, напълно категоричното, ясно и определено кратко заглавие “Неясни надписи”, където Той, под №№ 91-94, описва и представя общо 6 надписа, сред които, под № 92-a,b,с, са и трите силистренски надписа. Тук акад. В. Бешевлиев представя палеографските черти и особености на Надписите; направените върху тях първи публикации, повечето от които, разбира се, са пак от него, и общо за трите надписа отбелязва, “че се касае за цялостни надписи”; излиза с предположението за евентуална гръцка основа на едно от съчетанията, обаче думите като цяло не са гръцки, само думата ζερα може да се свърже с първобългарското ζερα ταρκανος от Надпис № 60; за друга дума допуска връзка с две тюркски думи – üč “три” или uč “връх”, евентуалното съотнасяне с първата от които, поради това че “гръцката буква Υ е имала все още звуковата стойност ü”, датира Надписа преди Х в.; “Езикът на тези три надписа е очевидно не гръцки. Той може да бъде тюркски, евентуално първобългарски. Произходът на надписите от Силистра не противоречи на такова заключение.” [254-257, подчерт. – И.Д.]. Велики са скромността и почтеността пред Науката, на големия ни епиграф прабългарист, както са велики и неговите трудове и приноси за прабългаристиката, но наистина много странно, именно те са повод в прабългаристичната ни литература да се появят някои крайно несправедливи упреци и претенции, според които тъкмо за Силистренските надписи, тогава не академик, а чл.кор. В. Бешевлиев “се е ограничил само да отбележи, че те са най-вероятно прабългарски (защото съдържат прабългарски дворцови титли), но не е бил в състояние да ги преведе”, когато тези надписи са “най-меродавните свидетелства за езика на прабългарите”, защото “Доста изненадващо и в пълен разрез с тюркската теория за прабългарите, те започнаха да ни изпращат следи, че са били не тюркски, а по-скоро бактрийски народ”; “техният неразтълкуван все още език може да ни помогне да намерим ключа към трудната и все още нерешена прабългарска загадка”; тези “погребални надписи” “са били написани върху неголеми каменни блокове и са били предназначени да бъдат поставени върху урни с праха на погребаните”, “които представляват най-често големи делви или амфоровидни стомни. Открити са стотици прабългарски погребения от този тип.”; досега тези погребения “оставаха една голяма загадка”; специално въпросният надпис “е стоял върху урната с праха на някой прабългарски велможа, чиито тленни останки са били изгорени и след това е погребан по добре известния ритуал, изразяващ се в погребване не на тялото, а на пепелта”; “самите надписи са написани на един явно бактрийски говор от типа на онези, които и до днес звучат в Памир и Хиндукуш сред далечните потомци на древните бактрийци” и какво ли не още. Това последното, разбира се, изобщо и в никакъв случай не означава, посредством и по силата на изключително грубата и недопустима тук логико-методологическа грешка екстраполация, че щом като тези надгробни надписи в основата си и като цяло са източноирански, то и езикът на преминалите оттук прабългари е, все по-неточно, бактрийски, източноирански или индоирански, а оттук по същия низходящ ред на пределно неграмотната и логико-психологически направо девиативната умозаключителна верига, че и самите те са бактрийци, памирци или индоиранци. Арогантно-агресивното лансиране и налагане на тази “хипотеза”, съвсем условно казано, особено в нейния десен край, вече издава много ниско, и дори първобитно-примитивно ниво на “научно” мислене, мултипликацията и масовизацията на псевдонаучните продукти на което у нас, за жалост, станаха възможни едва през последните двадесетина години, да не говорим за това, че въпросното лансиране и налагане, винаги и навсякъде, задължително се съпровождат от анонимните (!?) изобилно-груби и несправедливо-обидни ругатни и клевети по адрес на българските езиковеди тюрколози, което изобщо не прави чест не само на никой възпитано-почтен човек, но и на българските учени като цяло, още по-малко пък на онези измежду тях, които дължат нелигитимно-натрапеното си присъствие в Българската Наука, благодарение на ловко-умело, но и безскрупулно-цинично скалъпените и изфабрикувани от тях манипулативни фалшификати, нахвърляни и струпани под заглавието “Древнобългарски език”. И все пак, дори и да е вярна цялата тази “статистика”, която очевидно-безспорно не е никаква статистика, дали авторът на въпросното съждение не чувствува известно неудобство от това, че поставя в една плоскост и “придава еднаква тежест”, както на току-що цитираните “учени”, така също и на проф. В. Златарски, акад. В. Бешевлиев и акад. В. Гюзелев, а може би услужливата амнезия го избавя от не особено приятната и лицеприятна морална присъда, защото когато правите “нов прочит” на този етап от българската история, вие по същество тихомълком ревизирате и отхвърляте Тяхната Прабългаристика, само че без изобщо да подлагате на критичен анализ Техните аргументи и виждания и без да ги ревизирате и опровергавате с равностойни контрааргументи и доводи, липсата на които по вашите страници във всички случаи оставя впечатлението за една подла анонимност, еднаква и също толкова голяма, колкото подлата анонимност спрямо тюрколозите, по всяка една, без изключение, от страниците на фантаста публицист и съчинител на детски приказки П. Добрев, неясно на какво основание квалифициран и представен и тук като един от българските учени - жалко и тъжно!!! При това положение на нещата около Златното съкровище “Надь Сент-Миклош” по принцип и специално във връзка с Надпис № 21 от него, тъкмо тук трябва непременно да се отбележи, че само учудване и дори безкрайно изумление предизвиква у лингвиста ориенталист неотдавна публикуваният “превод” на Надписа, който очевидно-безспорно е органично-неделима част от интензивно разпространяваните и представяни напоследък не единствено у нас, но и в чужбина, като не само безупречно и окончателно-завършени, но още и като направо-безапелационно върхови постижения на цялата отечествена прабългаристика, “нови прочити и преводи” на прабългарските надписи вкупом и поотделно. За съжаление, именно тук не бива да се подминава и да не се забележи още и това, че при тези “нови прочити и преводи” на прабългарските надписи се стига до много редкия и дори до уникалния абсурдно-куриозен прецедент като че ли не само в българската, но повече от сигурно и в цялата световна епиграфика, както достатъчно подробно и конкретно вече се обосновава и доказва на друго място [Dobrev 2005], разчитащият паметника да не е в състояние да го идентифицира и да не разпознава надпис на неговия собствен, роден език, а да го “тълкува, разчита, превежда” и респективно представя за съставен на някакъв друг и чужд, измислен от самия него “древнобългарски език”, като изобретява и търси думи за тълкуването му из множество генеалого-типологически и географско-исторически по-близки или по-далечни езици и най-вече и особено сред източните езици – ирански, тюркски, угрофински и др., с което по същество се и “доразвива” по-нататък и се “дообогатява” и отдавна индивидуално-лично откритият, възстановен и сътворен(!?), памироирански по произход и структура, вид и характер “древнобългарски език”, но независимо от това и въпреки всичко горчивата истина е, че Петър Добрев няма даже и един-единствен вярно разчетен и преведен прабългарски надпис [срв. Добрев П., Добрева 2001, 125-160, подчерт. – И.Д.]. Но тъкмо във връзка с въпросния и куриозно-фамозен “древнобългарски език”, много силно привлича вниманието пак на лингвиста ориенталист, вече направеното по повод конкретно Надпис № 21 от Златното съкровище “Надь Сент-Миклош” заявление, че авторът е похарчил “доста много време”, за да открие “що за език е “неизвестният език” и че от лично разчетените и преведени от него “древнобългарски надписи”, “читателят може да добие най-ясна представа за езика, на който са говорели основателите на българската държава – Аспаруховите Българи”, съпроводено от уведомлението, че “за всеки, който се интересува по-детайлно от този нов за науката проблем”, се цитират “две важни допълнителни заглавия”, второто от които по място е “специално издадената на английски език монография P. Dobrev. Universum Protobulgaricum. New York…”, “където са поместени както надписите, които древните българи са написали на своя език с гръцки букви, така и …” [Добрев П. 1999, 32]. “Новият за науката проблем” е стар, колкото Света, но е нов само за онзи, който изобщо и никога не е знаел нищо що-годе свястно за тюрките по принцип и следователно и за прабългарите в частност; много малко и дори никак не чете, но по-точно, предубедено-тенденциозно прелиства широко известните и основополагащи, възможно-максимално съдържателните и обектно-адекватните, историографски изключително полезните и евристични изследвания и трудове на българските и чуждестранните езиковеди тюрколози, а повече пише политико-белетристична и научнофантастична проза и детски приказки. Специално поместването на току-що посочената “монография” с толкова претенциозното заглавие, веднага след несравнимо-непостижимия и уникален труд на акад. В. Бешевлиев, най-напред с много неприличното и дори и цинично заявление, че той, Академикът се явява единствено и само “откривател на първите надписи на езика на Аспарух”, а след това и с многозначителния израз, че тук, при Него са дадени само част от надписите [Добрев П., Добрева 2001, 7-10], който “голям пропуск” е отстранен и поправен тъкмо от него, издавания и в чужбина “виден древнобългарист”, още години наред ще продължава да звучи, много меко казано, твърде грозно и невъзпитано,... ...защото не може Някой-си, който не е направил нищичко за прабългарските надписи, да се слага наред и дори преди Този, който е направил всичко за тях; цял живот е работил върху тях и ги е разчел и превел по начин и на ниво, което никой друг след него вече няма да постигне и още по-малко пък въпросната особа, в “трудовете” на която, както току-що се каза, но нищо не пречи отново да се повтори, няма нито един вярно разчетен и преведен надпис(!!!), напълно категоричното и неопровержимо потвърждение и доказателство на което наше наблюдение, впечатление и заключение, както ще се види към края на този раздел, е и “преводът” на Надпис № 21 от Златното съкровище “Надь Сент-Миклош”. Що се отнася пък до “руническите надписи от Аспарухова България”, на малко-отмалко запознатия с проблематиката езиковед, много странно му изглежда дори само намерението на един нелингвист да се захване с тези рунически надписи, камо ли пък и да започне да публикува “резултатите” от собственото си “разчитане и превод”, като същевременно огласява и публично, че е стигнал до “ефикасното разгадаване на една от най-големите български тайни” и по този начин е отхвърлил “заблудата да се представят като древнобългарски рунически надписи находките, произхождащи от значително по-късно заселилите се в Европа източни и азиатски племена”, а като резултат дори е и установил, че “единствената източна руническа писменост, с която си приличат руните на Аспаруховите българи, е аланската писменост”.

Другият голям клон на индоевропейците са индоиранците от Южен Сибир, челният фронт на които на достига Алтай. Те започват да се делят към края на 3-то хил. пр.н.е., като бъдещите индийци поемат на юг, а северният клон на източните иранци или скито-сарматите се разпростират на изток и югоизток. Тези светлокоси хора може да бъдат скито-сармати, но по вероятно те са тохари.

Както обосновават и доказват Гамкрелидзе и Иванов, единствената и най-източната прародина на индоевропейците е Арменското Плато. Оттук клонът на бъдещите европейски племена и народи се изнасят през Мала Азия и Балканите към Европа, където и започват и да се роят и делят и така на един по-късен етап се стига до балто-славянската етнолингвистична общност с евентуална прародина Централна-Северна Европа. Тази общност впоследствие се дели на двата си основни дяла - германски и славянски. И на един още по-късен етап, при деленето на германския клон се обособяват и тохарите, които обаче вместо на запад и заедно с келтите, мигрират на изток. На изток мигрират не руските славяни, а източните, докато южните славяни, т.е. ние мигрираме на юг.

Тези етнографски паралели се дължат най-вероятно на тохарите, които още по време на разпадането на праиндоевропейската етнолингвистична общност мигрират на изток.

Наистина много хубаво изречение и с много мисъл (информация) в себе си. Пожелавам ви някога и вие да се научите да пишете в такива изречения!

Всичките необходими и достатъчни свидетелства и доказателства са при цитираните там автори, може да ги прегледате. Тази титла е общотюркска по принцип, но и прабългарска в частност, видно също така и от това, че в староруския език е заета под формата коган.

Достатъчно подробно-многостранно проф. Иван Божилов доказва, че това е Самуил, който според мене пък тук се среща и преговаря и с княз Владимир. Освен това самият той дълбоко в душата си все още пази най-топли спомени от напевния южнославянски български говор на добрата си баба Олга, а пак при нея беше виждал и тези толкова красиво изписани в яркочервени цветове загадъчно-неразбираеми български книги, така че към настоящия момент като покръстители на своя народ той вижда и приема единствено и само дунавските българи на цар Самуил, към когото и отправя молба тъкмо в този смисъл. Точно тук отваряме малка скоба, за да кажем в един далеко по-конкретен, но не и по-страничен план, че Л. Гумилев [2009] приема и счита, че по това време княз Владимир е съюзник не на Византия, а на цар Самуил и в това си заключение той се основава на установения и описан от М. Приселков в публикация от 1913 год. контакт и преговори между тях, по силата на които Българската Патриаршия в Охрид трябва да изпрати на Киев книги, икони, квалифицирани богослови проповедници за борба с езичеството и свещеници учители, които да учат децата на славянско четмо и писмо [162-163]. Според нас срещата между княз Владимир и цар Самуил става най-вероятно през периода 986-987 г. с предпочитание към първата половина на втората година. Тогава Самуил провежда военно-наказателна експедиция към североизточните си владения. Тук той подлага на огън и меч българските градове и села, които през 971 г. изменят на клетвата си и преминават на страната на гърците (Ив. Божилов). Тук напълно естествено Самуил не може да пропусне случая да не обсъди геополитическата обстановка със своя не толкова далечен родственик и да се опита да го привлече на своя страна срещу Византия, докато Владимир пък използва случая да си осигури подходящите за Светото Кръщение духовници. Те двамата изобщо се разбират много добре на двата толкова близки славянски диалекта, още повече че Самуил говори до болка познатия на Владимир още от детството му и тъжно-напевен език на неговата добра баба Олга, затваряме скобата.

Статията е сводно-обобщителна и в нея е цитиран авторът, който проучва специално дадена дума или група думи и когото може да видите пак там. Ако добре си спомням, сведенията за тази дума са взети от акад. Владимир Георгиев.

Казвате това единствено и само, защото той не е анонимно-безличен като вас не само тук, но и в българската историография! Случайно да сме видели или прочели нещичко написано от вас, да не говорим за това да се захванете и да оборвате някого някъде?! Това не е като да ругаете и плюете наред, в което безспорно сте голям майстор!

Както обикновено, не познавате даже и домашните си извори! ПРАБЪЛГАРСКОТО ИМЕ НА КНЯЗ БОРИС КРЪСТИТЕЛ Тази фонетична промяна се наблюдава също така и при, но по-точно и по-пълно, краен резултат от действието на този славянски по принцип и старобългарски в частност фонетичен закон е и мли Борис, носено по време на Първото българско царство (681-1018) от княз Борис (852-889), при и от когото през 863-867 г. българите са покръстени, като самият той, по време на Светото си кръщение заедно със семейството си и с целия си двор през 863 г., както се приема на места [Иванова-Мирчева, Хараламбиев 1999, 19], или пък между средата на 864 и 865 г., както произтича от нашата съпоставка на отразените в гръцките и латинските извори основни събития по това време, приема християнското име Михаил, което е името на неговия кръстник византийския император Михаил (842-867), без обаче последното да е пречка понякога, в противовес на много неоснователно категоричното и непроверено твърдение напоследък за липсата при българите на титл. каган или пък че те изобщо не я възприемат [Степанов 2003, 222,224], той да бъде назоваван още и със собствено тюркската титл. каган - Михаиль кагань на Бльгаряхь, потвърдено, макар и не напълно сигурно, и при разчитането на личния печат на висшия сановник на цар Борис І – Йоан Багатур [вж. Бешевлиев В. 1934, 66; Йорданов 1989, 391, вж. и срв. История на България 1981, 213-219,324].