проф. Добрев

Извинявам се, бихте ли конкретизирали източниците?

Отделно-конкретните науки са в различно-нееднаква диспозиция спрямо конкретен научен термин-понятие – едни от тях го произвеждат и по-нататък непрекъснато го поддържат и използват с това му съдържание или пък бавно-постепенно го развиват и усъвършенстват, като го изпълват с ново съдържание; други науки само го използват със съдържанието и обема, каквито то има в науката майка, а трети пък изобщо не се нуждаят и съответно не прибягват към него. Базисно-основната категория “тюрки” като научно понятие е произведена в рамките на науката Тюркология и тъкмо тя е нейната първично-естествена основа и среда, благодарение и посредством която се поддържа и развива конкретното й съдържание, задаващо и нейния точно определен обем. Мегаетнонимът тюрки има три основни семантични варианта или подзначения – общородово значение, частнородово значение и видово значение, съответно на което в номинативнофункционален план той има и три сравнително независимо-отделни употреби като: -общородово наименование на всички без изключение племена и народи от Тюркското Етнолингвистично Семейство по територията от Централна Европа до Източна Централна Азия и във времето от Предисторията до Наше Време; -частнородово наименование само на по-малка или по-голяма група тюркски племена, независимо от това дали те принадлежат към една и съща група или пък към различни групи на Тюркското Етнолингвистично Семейство, какъвто е случаят с групата прабългарски племена в Средна Азия през І-V в., които сасанидските перси наричат общо торкан, само защото едно от тези племена се самоназовава тюрки или пък с групата орхоно-енисейски племена през VІІ-ІХ в., но най-вероятно също така и с тюркутите; -видово наименование на едно-единствено и отделно племе, какъвто е случаят с току-що посоченото прабългарско племе в Средна Азия, или пък на отделно-самостоятелен народ, какъвто е случаят със съвременните турци. Тази, исторически толкова динамично развиваща и променяща се номинативносемантична структура на етнонима тюрки предполага и изисква изключително внимание и предпазливост при всяка негова конкретна употреба със задължително съобразяване със специфичните му темпорално-локални параметри, които винаги и непременно детерминират и конкретен обем на понятието на самото му значение. При това положение прабългарите са тюрки на нивото и в аспекта на Тюркското Етнолингвистично Семейство изобщо и по принцип; на нивото и в аспекта на Българската група от това семейство те са огуротюрки или от вътрешна гледна точка – българи и най-после на конкретно-собственото си ниво и в своето отношение към възможно най-близкородствените си авари и хазари – единствено и само прабългари или във вече налаганата и доста широко възприемана напоследък по Света строго научна терминология – болгари.

Точно за тези неща Българската Държава си има специални органи и служби и тъкмо те знаят най-добре кой кого и на кого го предава и продава! А вие гледайте все пак да понаучите, преди да ви е станало много късно, кои са точно, откъде идат и към кои народи принадлежат Великите ни Предци, че е срамота един все пак българин като вас да не го знае!

Основата на гагаузския език е в средноазиатските огузски диалекти и езици от 8-9 в. и затова той се разполага в Огузската Група на Тюркските Езици. Този език обаче има немалък брой субстрати, адстрати и суперстрати, главният и основният сред които е прабългарският, тъкмо поради което той се поставя в Огузо-Болгарската Подгрупа на същите езици. В тази група влизат още езиците на средновековните печенеги, на същото основание, и на балканските тюрки - гаджали, сургучи и др., като гаджалите от Лудогорието най-вероятно са от печенежски произход. Турският език принадлежи към Огузо-Селджушката Подгрупа, заедно с азербайджанския и юрушкия. Специфичните черти и особености главно на фонетико-граматично равнище на двата езика позволяват на турчина да разбира гагаузски език, но не и обратното, защото морфологията и синтаксисът особено на турския език са доста далечни за претърпелия последователно доста силно българско, румънско и руско влияние гагаузски език.

ФУНДАМЕНТАЛНО-ИСТОРИЧЕСКИТЕ ПРИНОСИ НА БЪЛГАРИТЕ ЗА РУСКИЯ НАРОД И ДЪРЖАВА Дунавските българи и русите Но независимо и въпреки и това, обективно-реално погледнато, към средата на ΙХ в. дунавските прабългари преживяват и преминават през един не особено интензивно-дълбок процес на славянизация, болезнено-рязък, но изключително силен тласък на който обаче дава масовото покръстване от Свети княз Борис-Михаил Кръстител на прабългарите и славяните през май 866 г., последвано от редица драстично-репресивни и даже направо непоносимо-жестоки административно-правни мерки и действия, на първо място и особено и най-вече прогласяването от Първи Всебългарски Църковно-Народен събор, свикан в Преслав през есента на 893 г., на славянобългарския език за официален държавен и църковен език със забрана под страх дори от смъртно наказание или продаване в робство да се говори на прабългарски език; забрана, преследване и дори налагане на смъртно наказание по силата на специално издаден закон на практикуващите прабългарските обреди и обичаи, сред които и най-категорична забрана на многоженството; въздигането на Кирило-Методиевото дело за знаме на българската държава и народ, връчено от княз Борис-Михаил в ръцете на неговия достоен син и приемник – княз Симеон, но и пристъпването към фактическата замяна на гръцките владици в България чрез ръкополагане на българи за техни викарни епископи (хорепископи), които да поемат управлението на епархиите [вж. и срв. Рънсиман 2009, 89-91; Св. Наум Преславско-Охридски 2009, 3]. В резултат на всичко това към края на Х и първата половина на ХΙ в. вече отива към своя край и дори приключва в главното и същественото започналата още от времето на хан Аспарух славянизация на прабългарите под формата на етнолингвистически взаимна интеграция, сливане, смесване и кръстосване или метисизация на числено близките местни прабългарски и славянски племена до смесено-кръстосаната, метисизираната по своите расово-антропологически белези и черти и по своята материална и духовна култура, но единната и славянска по език българска народност, вътре в която прабългарите се запазват и продължават да съществуват във и посредством славяните, но не като нещо изконно-първично, собствено-наследено, самостоятелно и единно цяло, а във вид на външно-допълнително привнесени, сравнително обособено-чужди, отделно-разпръснати или дисперсни, по-дребни или по-едри частици съставки на тяхната, собствено славянската антропология, език, материална и духовна култура. Същевременно и наред с това на съответното фонетико-семантично преобразуване е подложено и самоназванието на прабългарите, късноантичното и ранносредновековното народностно название етнонимът болгар като наименование на тогавашната, тюркска по произход и принадлежност прабългарска, но в аспекта на основния фонетичен вариант на етнонима номинативно-терминологически много по-точно и по-вярно, болгарска етническа общност, което преобразуване протича най-напред под формата на специфичното и не особено често наблюдаваното номинативносемантично развитие, ”еволюция на етническото съдържание” (Д. Ангелов), но по-точно ресемантизация, преосмисляне под влияние и в условията на динамично-прогресивно изменящо се, в началото си прабългародоминантно и затова низходящо, а към края си славянодоминатно и затова възходящо неравновесно вътрешноинтегративно тюркобългарско-славянобългарско двуезичие, резултат от също така паралелно и динамично-прогресивно изменящата се частично-спорадична и изолирана отначало и неясно в каква степен непълно масова към края си славянизация на прабългарите, чак докато се стигне до цялостно-многостранното семантико-функционално преструктуриране и преобразуване на изходния етноним едновременно и като сигнификация, и като денотация, така че към средата на Х. в. той вече обозначава и съответно наименова изградената в главното и същественото нова българска народност. От друга страна фонетико-структурното преобразуване на етнонима болгар протича и се осъществява под влияние действието най-напред на Закона за редукция на широките гласни, по силата на което широката закръглена гласна в неговата фонетична структура се стеснява до звука у, а непосредствено след това и на активно проявяващата се в старобългарския език етимологична фонетична промяна у > ъ, в резултат на което пък обликът булгбринъ се превръща в облика бългбринъ. По-нататък пък под въздействието и в условията на ликвидната метатеза, действието на която в южнославянските езици приключва чак през ІХ-Х в., последната форма придобива облика блъгбринъ. Именно поради всичко това трябва да се каже напълно определено, че доста видоизмененото като резултат и считаното по ред причини от старобългаристите като че ли за единствено коректната, закономерна и правилна форма блъгаринъ очевидно-безспорно е по-късна и по-нова от формата българинъ, което в този си вид, разбира се, все още не е подложено на въздействието на ликвидната метатеза. Нейната времева граница обаче като че ли е краят на ІХ в., в най-лошия случай средата на Х в., защото е известен записът за цар Борис І като Mихаиль кагань на Бльгарhхь, потвърден, макар и не напълно сигурно, и с разчитането на личния печат на висшия му сановник Йоан Багатур. По този ред и начин и под действието именно на тези историко- и контактолингвистични закони и механизми, на основата на късноантичното и ранносредновековното народностно название етнонима болгар като наименование последно на Аспаруховите българи през онази епоха и при тези социално-политически и културни условия възниква и се развива структурно-семантико-функционално съвсем новото и напълно различното настоящо българско народностно название етнонимът българи като наименование на съвременната, смесена по произход, но все пак славянска по език и културна принадлежност българска народност. И въпреки всичко връзката между двата структурно-семантически нетъждествени етнонима се запазва и си остава, само че сега и тук тя е единствено и само връзка на историко-генетическо развитие и приемственост по посока от първия към втория [вж. Бешевлиев 1934, 66; Божилов 1979, 84; Георгиев 1963, 20; Добрев 2009, 6-7, Йорданов 1989, 391, вж. и срв. Димитров 1997, 3-17; Иванова-Мирчева, Харалампиев 1999, 61-68,76-80; История на България 1981, 213-219, 261-277, 324; Рънсиман 2009, 90; Тодоров-Бемберски 2004, 38,123; Хабургаев 1974, 105-108,116,119; СлСпр, 73-77; СтбРк, 91]. Но независимо от всичко това, етнотрансформационните процеси винаги и във всички случаи са процес, който се разгръща и протича във Времето, именно поради което е напълно резонно и изобщо няма нищо погрешно или някаква пречка в това за интересуващия ни в случая период, ориентировъчно-приблизително втората половина на Х в., да се мисли и говори същевременно и подред и за прабългари/болгари, и за българи.

Благодаря Ви за намесата, едва сега разбирам всичко тук по-добре. Ще си позволя само да формулирам поне за себе си, че тези неща всъщност са логически конструкти, които пак си съществуват, само че в менталната сфера или ноосферата, ако не греша с употребата на термините.

Аз може и да съм пълен с девиации, но засега, Слава Богу, не съм стигнал до там да пиша, че тюрките се тюркизират или пък да предицирам очевидно несъотносими предикати, защото класификацията няма нищо общо в времето на "регистриране" на езиците!? Вие като абсолютен дилетант в тази област, вероятно сте чували и знаете единствено класификацията на проф. Баскаков, но пък именно и тъкмо тя е най-добрата и сполучливата, така че много сте малък, за да я определяте по този начин. Даже и тази титла говори за тюркския произход и етническа принадлежност на прабългарите, най-малкото защото втората й съставка текин се среща и използва в почти всички исторически и съвременни тюркски езици. Това за Туран пък отново изобщо не подлежи на коментар. Прабългарите са първите и единствени тюрки на историческата сцена в Централна Азия и Европа поне до към началото на 6-ти век, когато се появяват тюркутите.

Благодаря Ви, уважаеми Хърс, че споменавате и тук скромната ни особа, но най-вече за толкова проникновено-задълбочения анализ с напълно коректно направените много точни и изключително показателни изводи и заключения. В моя смях обаче се прокрадва и малко горчивина, хора сме все пак, защото този капацитет по древните българи като че ли е стигнал до там сам да си пише и даже и да се самопохвалва!?

Недейте да берете грижа за моето здравословно състояние - макар и в достатъчно напреднала възраст карам ски и плувам, както не го правят даже и много по-млади от мене. Очевидно сте много комплексиран и от тази страна, но за сметка на това от известно време насам аз съм повече от презастрахован. Ако погледнете списъка на публикациите ми и при достатъчно здрав разум - при вас лично Уви! - би трябвало да се убедите, че не сте случили на човека, с когото можете да обсъждате подобни въпроси. Вие на пръв поглед много успешно-убедително, но въпреки това логико-философски пределно неграмотно и тъкмо поради това даже и за най-повърхностния познавач тук опредметявате в лингвистични структури изобщо обектно-неадекватните си и съвсем определено шизоидните си фантазии. А що се отнася пък до очевидно-безспорния и световно признат и утвърден тюркски произход и принадлежност на прабългарите, то напълно безсмислено-излишно е този въпрос да се обсъжда тъкмо с вас лично. Дори и през не ми минава да обвинявам въпросното учебно заведение в каквото и да било, чисто и просто защото съм достатъчно интелигентен, за да зная, че всяко стадо си има мърша! Не само за мене проф. Златарски е и ще си остане най-големият български историк на всички времена и за мене лично това, че той е възпитаник на едно такова повече от елитно-народополезно учебно заведение, го издига още повече в моите очи. Дано да знаете, но проф. Златарски известно време е преподавател по Българска История и във Военна Академия и там негов студент е и цар Борис. П.С. И ще ви бъда изключително благодарен, ако ми спестите употребата от ваша страна на обръщението "господин професор" - при вас то звучи много престорено-фалшиво и още по-обидно и направо ме унижава, а пък с 40-те години, които съм посветил и дал на Отечеството си, аз мисля, че ни най-малко не съм заслужил да чуя и това!

Макар и принадлежащи към една и съща езикова група - къпчашката, татарите все пак принадлежат към нейния ногайски клон, докато куманите пък спадат към нейния български клон. По това време Асеневците са в доста напреднал етап на българизация и както самите те, но и всички кумани отсам и оттатък Дунав са живеели в условията на неравновесно-субординативно българо-куманско двуезичие, краен резултат от което е и самият кумански суперстрат в българския език. В българската лингвистика този суперстрат е много добре известен и сравнително пълно-добре описан, а това, че вие историците не искате да знаете какво точно пишат българските лингвисти по въпроса, то си е за ваша сметка. Към края на 11. век прабългарите са вече окончателно-безвъзвратно асимилирани от славяните и от тях по цялата територия на България остават единствено и само незначително-малко изолирано-спорадични анклави, към които се интегрират идващите след това тюркски по принцип, и в частност огузски и къпчашки по произход родове и племена ката печенеги, узи и кумани, тъкмо на основата на които впоследствие се появяват много по-късните вече гагаузи или пък такива български етнографски групи като капанци, шопи и др.

Не виждам в неговите съобщения нищичко от това, което му приписвате! А по отношение на произхода на прабългарите Генадий изобщо не е сам и зад него стоят хилядите минали и настоящи най-ерудирано-компетентни техни изследователи по Света! Опитвате се да кажете нещичко, правейки се и на лингвист тюрколог, но всичко е толкова несвързано-неграмотно, че е по-добре изобщо да не се коментира!

Коренът на тази дума е в арабския език и тя може и да не е преминала в руския/украинския език тъкмо с турско посредничество, а примерно с къпчашко-куманско или татарско.

Това със "сетивното и логичното" не издава, че сте много добре с формалната логика, а по-скоро, че използвате термините, без да знаете тяхното значение. Ще ми бъде много интересно да науча лично от вас какво точно и кое трябва да бъде нивото на една коректно-почтена историография освен позитивисткото, т.е. максимално безпристрастно-обективистичното? И като сте толкова печени в квалификациите, вие от семинарията написахте ли поне 1/10 от това, което е написал проф. Златарски?

А какво според вас пише там?

Само в "съзнанието" на езотерико-паранормалните може да се вместят и съжителстват едновременно собствено тюркското и иранското! Киев го основава братът на хан Кубрат - хан Шамбат, който предвожда северната група племена - чаудар/кара болгар, така че никак не е изключено към края на живота си и хан Кубрат-Курт да се е придвижил в същата посока, без това да означава, разбира се, че той е изградил по тези места и столица. Доколкото ойконимът Фанагория безспорно се образува на основата на этнонима оногур, то никак не е изключено за определено време хан Кубрат да е резидирал и там. Всъщност за номадските държави понятието "столица" има само временно-относителна стойност.

В действительности и на самом деле, князь Игорь женился на дочь болгарского царя Симеона, на княжну Елену. Княгиня Ольга-Елена довела до конца полагание основ Русской Державы, укрепила и утвердила ее во внутреннем и международном плане. Приехавший сюда вместе с ней, в качестве ее личного священника, презвитер Григорий принес с собой на Руси известный Изборник Святослава. Во время своего престоя в Киеве и в другие города он крестил и обучил грамоте немало руссов. Болгары являются сооснователями и утвердителями Русской Державы, как и первыми приносителями руссам книжевности, писменности и православной культуры. В Корсуне князь Владимир обручился не на греческую, а на болгарскую княжну Анну, дочь болгарского царя Борис ΙΙ. Там его крестили болгарский эпископ и священники, которые приехали туда вместе с княжной Анной. Точно болгарский эпископ и священники, присланные Владимиру болгарским царем Самуилом, крестили киевлян, принеся с собой и всю необходимую богослужебную литературу и даже церковную утварь. Болгарские духовники являются еще и первыми священниками, монахами и учителями новосозданных русских церквей, монастирей и школ. Болгары являются основателями Русской Церкви, Русского Училища и Русского Суда. Ниже следует план моей студии, где обосновывается и доказывается все это: ФУНДАМЕНТАЛНО-ИСТОРИЧЕСКИТЕ ПРИНОСИ НА БЪЛГАРИТЕ ЗА РУСКИЯ НАРОД И ДЪРЖАВА В Ъ В Е Д Е Н И Е Северните българи и русите Волжските българи и русите Дунавските българи и русите Полагане основите на Киевското Княжество Женитбата на княгиня Елена за княз Игор Безименната, безродната и безотечествената княгиня Олга Дъщерята на цар Симеон, княгиня Елена-Олга Княгиня Елена-Олга и презвитер Григорий Наполовина българинът княз Светослав Последно-други свидетелства и доказателства за княгиня Елена Княгиня Елена-Олга начело на Русия Българската княгиня Анна и руският княз Владимир Святое Крещение Великой Руси Дъщерята на цар Борис ІІ, княгиня Анна Свидетелства и доказателства за християнизацията и предаването на русите от българите на българската книжнина, писменост и православна култура Национално- и глобално-историческото значение и роля на християнизацията и предаването на русите от българите на българската книжнина, писменост и православна култура З А К Л Ю Ч Е Н И Е Б И Б Л И О Г Р А Ф И Я ЦИТИРАНА ЛИТЕРАТУРА ИЗТОЧНИЦИ СЪКРАЩЕНИЯ

Ив. Добрев, Златното съкровище на българските ханове от Атила до Симеон. София, 2005 При първия си поход срещу България в началото на лятото на 968 г. на лодки-еднодръвки и с 60-хилядна войска руският княз Светослав, голямото и единствено желание и дори неизменна мечта на когото, както съобщава руският летописец Нестор от ХІІ в., е да притежава и да живее във Велики Преслав, където има какви ли не красоти и богатства, успява да превземе около 80 крепости по Дунава, но е принуден да се оттегли, заради обсадата на Киев от печенегите. При втория поход на княз Светослав през лятото на следната 969 г. обаче, руската войска, ядро опора и ударна сила на която е личната гвардия на княза, съставена от варяги шведи, разорява, опустошава и опленява българската земя; цар Петър, силно разтревожен, но от самото начало на царуването си неспособен да посрещне и да се справи с всичко това, получава удар и завършва живота си няколко месеца по-късно, на 30 януари 970 г., след което византийците “върнали в Преслав двамата цар Петрови синове, държани там като заложници, и по-големият от тях заел престола под името Борис ІІ”; по-късно “Русите успели да влязат в Преслав, където нанесли големи щети” и след като оставя тук своя пръв помощник Свенкел, “който сега трябвало да пази и съкровищницата на българските царе” (История на България), Светослав продължава на юг, превзема Пловдив, византийците начело с Йоан Цимисхий (925-976) предприемат контра-демарш, струпват войски на границата, Светослав се споразумява с печенегите и маджарите да плячкосват византийските земи, променя отношението си към българите, сключва договор с тях и начело на 38-хилядна войска от руси, българи, печенеги и маджари, през лятото на 970 г. се установява на лагер срещу Аркадиопол, дн. Люлебургас, известно време след това византийците излизат от крепостта, в поредица от сражения разбиват войската на Светослав, който се оттегля отвъд Стара планина и впоследствие се установява в Дръстър. Точно тук прекъсваме за малко, за да доуточним и посочим, че синовете на цар Петър – Борис и Роман са изпратени като заложници в Константинопол през 963 г., когато след смъртта на царицата ромейка Ирина, цар Петър предложил да бъде подновен мирният договор от 927 г., което вдовицата на Роман ІІ (959-963) – Теофано, и нейният съветник Йосиф Вринга приели, но поискали синовете на цар Петър да гарантират мира като заложници. Княз Роман обаче е правнук на сваления през 944 г. Роман І и за да намали броя на съперниците за короната на малолетните си синове, Теофано, с присъщото й византийско коварство и жестокост, заповядва Роман да бъде скопен, с което от една страна се пресичат евентуалните му претенции за трона, а от друга страна “се извършва почти безпрецедентния в дипломатическата практика дори на онази епоха акт” (Г. Литаврин). През пролетта на 971 г. Йоан Цимисхий започнал приготовления срещу русите и малко преди Великден, начело на почти 30-хилядна войска (История на България), превалил Балкана и избързал напред с един авангард от около 10-12 хил. души, изненадал, ужасил и сковал скитите, както съобщава Скилица-Кедрин, в равнината пред Преслав започнало голямо сражение, русите дали над 8 хил. жертви, огънали се и “скоро били принудени да се оттеглят зад стените на Преславската крепост”; пристигнала и останалата част от ромейската войска с обсадните машини и други бойни средства, Градът бил обкръжен и обсаден. Обсадата била жестоко-упорита, с помощта на стълби ромеите се изкачили на стените, притиснали скитите, отчаяни, те започнали да скачат от стените и от голямата височина загивали, някои от проникналите вътре отворили портите, градът бил превзет, “скитите побягнали към теснините, но били хващани и избивани, а жените и децата били заробвани”; заловеният с жена си и децата си цар Борис ІІ, “който носел още отличията на царската власт”, бил отведен пред Йоан Цимисхий (Скилица-Кедрин). След падането на външната крепост гвардията на Светослав, шведската дружина на Свенкел се изтегля във вътрешната крепост на дворцовия комплекс, цитаделата, където се намирали дворците и съкровищницата на българските царе (История на България), оставила обаче отворена една врата, там причаквали промъкващите се поотделно-самостоятелно и търсещи плячка ромейски войници и избили 150 от тях, Йоан разбрал, изпратил силна войска, сам тръгнал начело на щурмуващите (Скилица-Кедрин), не пробили, на няколко места хвърлили запалителни вещества, вътрешната крепост пламнала, “защитниците й били принудени да излязат на открито”, след упорита съпротива Свенкел отстъпил и “с малък брой бойци се отправил за Дръстър”. “В българската столица византийците пленили Борис ІІ. Йоан Цимисхи му оказал присторено внимание, като го уверил, че не воюва срещу българите, а само иска да ги освободи от властта на Светослав. Уверението обаче не му попречило по-късно да задържи българския цар в плен заедно с престолонаследника и с цялото му семейство и да разграби царската съкровищница” (Лъв Дякон, История на България, подчерт. – И.Д.). Това обаче изобщо не е най-страшното, най-жестокото и богопротивно деяние на ромеите през тази война, защото те оплячкосват, разрушават и разграбват още и черквите и манастирите в областта на Велики Преслав, включително и дворцовите черкви и манастири, откъдето завличат и отнасят всичката църковна утвар и обзавеждане, сред които, пак според свидетелството на Лъв Дякон, е и една много красива и ценна, безспорно обкована със злато икона на Света Богородица с Христос, която икона, според специалистите, заедно с короната на българските царе, “хвърля светлина за високите върхове, до които достига по това време изкуството в Преслав” (Т. Тотев). Йоан възстановил завладения град, доставил продукти, отпразнували Възкресение, преименувал Града на своето име и потеглил на другия ден към Доростол (Скилица-Кедрин); пристигнал, пред Дръстър се завързала ожесточена двудневна схватка, по Дунава навлязла византийската флота, която отрязала пътя за отстъпление на русите, обсадата продължила 3 месеца, понякога русите излизали от крепостта, завързвали се ожесточени сражения, “при едно от тях загинал и прочутият Свенкел”, русите поискали мир, едно от условията било да отплават свободно, Светослав помолил среща с Йоан, “за да беседват, и като получил съгласие за това, пристигнал. Като се срещнали, те поговорили за това, което искали(!??), и след това се разделили” (Скилица-Кедрин); русите отплават, необезпокоявани стигат до устието на Днепър, пред праговете му слизат и вървят по брега, тук са нападнати и в една поголовна сеч са разгромени от печенегите, Светослав загива. Йоан се завръща в Цариград триумфално, “На главния площад той свалил от Борис ІІ знаците на царската власт: златна корона, подплатена със скъп плат, и червени обувки”; в “Света София” е отслужен благодарствен молебен, постигната е целта да се “покаже пред населението на столицата, че с българското царство е свършено и че българската земя отново става ромейска провинция”; бившият вече български цар се приема в “редовете на византийската чиновническа йерархия” със сан магистър (История на България); патриархът заедно със Синода и всички първенци го “приветствували с бойни и победни песни”, поискали да го качат в “разкошно украсена колесница с четири бели коня”, но той “се държал скромно”(!??), “преминал в триумф на бял кон”, пред него в колесницата са “българските царски одеяния”, а отгоре - иконата на Божията майка и по-нататък, както малко преди това (Скилица-Кедрин) [вж. и срв. История на България 1981, 370-397; Литаврин 2004, 5-7; Тотев 1993, 13; ГрИзв-5, 264-274; ~*~-6, 255-274].

Ив. Добрев, Златното съкровище на българските ханове от Атила до Симеон. София, 2005 Според очевидеца и приближен на Царя, писателя Йоан Екзарх, преводач на византийска литература и автор на голям брой собствено-оригинални научно-богословски съчинения, централно място сред които заема творбата му “Шестоднев”, всичко в двореца на цар Симеон сияе и блести, Князът пребивава в разкошен дворец, сред такъв блясък и великолепие, че който го види онемява от почуда и възхита, той седи на трон, облечен в скъпоценни одежди, на бедрото му виси златен меч, от двете му страни стоят боляри, които слушат мъдрите му слова!!... Пак според Йоан Екзарх в Двореца са “високите палати и църквите, разхубавени с много камък и дърво и бои, а отвътре с мрамор и мед, със сребро и злато”, т.е. в тях се намират в изобилие златни, сребърни и медни предмети и съдове, но още и керамични такива; по подовете и стените има “мозайки със златни фонове” (Н. Мавродинов), рисувани в различни цветове и с различни орнаменти керамични плочки, също така златни, сребърни и медни облицовки във вид на листове, инкрустирани със злато и обсипани със скъпоценни камъни и перли, вратите са медни; два вида подова мозайка от разноцветни мраморни кубчета - с геометрични и растително-животински мотиви; материалите са от най-скъпите и най- редките – ромбовидни, листовидни, квадратни, триъгълни и дълги правоъгълни плочки от няколко вида най-рядък и красив мрамор и най-после дворецът на цар Симеон Велики по нищо не е отстъпвал на най-големите и красиви византийски дворци, “Той е бил един от най-хубавите дворци, които са правени изобщо” [вж. и срв. Ваклинов 1977, 124-127; История на България 1981, 296-323,351; Мавродинов 1955, 70-71; ~*~1959, 140-147]. Българите от край време имат много злато и в хазната на българските владетели най-напред влиза голямо количество злато от обработваните с безплатен робски труд златоносни реки и рудници по тогавашните български земи [Друмев 1976, 13]. Наред с това много злато си набавят българите като военна плячка или по-точно като боен трофей по време на успешните войни, които те водят, какъвто е случаят с някои от съдовете с персийски сюжети и мотиви, придобити най-вероятно от племето на оногурите по време на техните войни с персите, още когато са в кавказската област Сюник, а такъв боен трофей трябва да са и някои от чашите и каните с рунически надпис като притежание на хан Аспарух, който обаче има и други бойни трофеи, какъвто например е плененият от ромейския император щандарт във вид на сребърен орел, който след неговата гибел на бойното поле е поставен в гробницата му [Каланкатуаци 1984, 63-66; Коледаров 1979, 28]. Същевременно българите натрупват много злато и от данъка, който им плащат в злато покорените или съседни народи, които посредством този данък си осигуряват както верен съюзник, така и спокойствието на границите си откъм тях, като такъв данък ромеите плащат на българските племена още от към средата на ІІІ в., когато те са главно на Кавказ и както вече се посочи по-горе, сабирите например са едно от българските племена на които ромеите плащат в злато за техните военни услуги и съдействие, но особено много като количество ще да е златото, което ромеите плащат като данък на българите хуни на Ругила и Атила, както също така беше по-подробно приведено по-горе. По-точна и ясна представа за количеството на това злато като че ли може да се добие при пресмятането и превръщането на посочените в Изворите литри злато в килограми на основата на съответствието на тогавашната мерна единица за злато, която през различните периоди се изменя незначително и намалява от 324 до 319 гр. [byzDc-2, 1238], поради което тук може да се приеме, че примерно през 443 г. нейната равностойност е 320 гр., откъдето съгласно сключения договор между хуните и ромеите след битката през тази година, ромеите се задължават да дадат като стар дълг “шест хиляди литри злато съгласно предишните спогодби”, т.е. 1920 кг злато, и да плащат “всяка година данък две хиляди и сто литри злато”, т.е. 672 кг, което количество изглежда не ще да е било никак малко дори за една империя като Византия, щом като и самите хронисти отбелязват, че този данък е прекалено тежък и труден за държавата и народа. Българите се снабдяват със злато и по пътя на еднократните плащания срещу тяхната помощ и подкрепа с войска по различни поводи, какъвто е случаят с току-що посочените сабири, но така също и с изпращането на кавказските хони от страна на персийския цар Пероз през 459 г. на “огромни съкровища”, за да отидат да се бият срещу въстаналия цар на Албания [Джафаров 1985, 43]. Късноантичните и ранносредновековни българи потребяват доста много злато най-напред за златни и позлатени съдове и прибори за хранене, за накити и украшения по облеклото, за позлатяване на отделни части от бойното оръжие, за украса на домовете и дворците на хановете и болярите, а към края на Периода и за църковна утвар, одежди, обзавеждане и иконография и тук трябва да се каже най-напред за “приема”, който българският хан Атила дава за чуждестранните посланици, пратеници и представители при неговия двор, всички от които се хранят и пият от златни или сребърни съдове и прибори, докато самият Атила, не само че на крака произнася тоста си за всеки един от тях поотделно с дървена чаша в ръка, но се и храни от дървен съд, а така също и за това, че още при Атиловите българи, както и при по-късните кавказски българи рангът на сановниците се показва и отразява не само посредством специални златни украшения като колани, венци или обеци, но и чрез златните прибори за хранене и най-после, според византийските хронисти личната гвардия на българския хан носи позлатено оръжие и безспорно от тази гвардия са тримата погребани във Вознесенка войни от личната дружина на хан Аспарух, сабите на които са с позлатени ножници [вж. Каланкатуаци 1984, 65,195; ХрИБг, 204; Priscus 2004, 7, вж. и срв. Амброз 1982, 207-208]. Ето защо българите от това време определено се различават и рязко се открояват сред всички племена и народи в Югоизточна Европа по красотата и дори пищността на своето облекло, оръжие, сбруя на конете и домашно обзавеждане, в светлината на което като цяло за не особено премерено и даже направо като смехотворно-пресилено и лишено от всякакъв реалистичен поглед върху тогавашното състояние на нещата следва да се приеме твърдението на нашумял напоследък, но за много кратко време, разбира се, български археолог, че жителите на Перперикон “по това време са живели в лукс – за това свидетелствуват сребърните украшения, блестящата трапезна керамика, бронзовите нагръдни кръстове и амулети, уникалната рисувана керамика”(!!???) [Прес, подчерт. – И.Д.]. Между впрочем богатството и изобилието от злато и златни предмети у прабългарите не е някакво рядко изключение от богатството и изобилието на злато и при другите тюркски племена и народи и така например много силно впечатление прави на ромейските пратеници по средата на втората половина на VІ в. при тюркутския хаган това, че трите му шатри жилище са обособени последователно като тронна зала, но и трапезария, в която е неговият златен престол на две колела, за да може да се премества от едно място на друго; приемна, в която има разнообразни изображения с диван, целият от злато, златни съдове и канички, също и златни кюпове, и още едно жилище, в което има дървени стълбове, обвити със злато, отново диван, обкован със злато, като този обаче е издигнат върху четири златни пауна, докато в предната част на помещението са наредени коли, в които има голямо количество сребърни неща, тави и блюда, както и много сребърни изображения на животни, които по нищо не отстъпват на византийските [ГрИзв-2, 222-223]. Късноантичните и ранносредновековните българи имат повече от 1500-годишна традиция и богат опит в златообработването, корените и началото на които са още в тяхната Саяно-Алтайска прародина, видно от златните фигурки на животни, главно хищници от семейството на котките като лъвове, барсове, но също и козли и глигани от VІ-V в. пр.н.е., намерени в областта на Алтайския край и Горен Алтай [Экспонаты 2004]. Почти във всички богати погребения от V в. в Панония и Карпатския басейн се намират характерни обици с осмогранен накрайник, които не само че са изработени по тези места, но са разпространени и се изработват и по Северното Причерноморие, а фибули от същата територия с рунически надпис се срещат и в погребения от Ялта [Шаламон, Баркоци 1982, 41,46], което като цяло показва, че златарството при отделните прабългарски племена има своите най-дълбоки корени във Времето назад много преди тяхното разделяне и обособяване едно от друго още на територията на Централна Азия. През античния период на Великото преселение на народите и през Ранното Средновековие тон на златарската мода дава военният бит на цялото общество, а бързите придвижвания от едно място на друго на племената и народите, техните стълкновения и съюзи създават благоприятни условия за уеднаквяване на модата в облеклото и снаряжението, често на различни по произход племена или разнородни етнически групи. Ето защо доста трудно е понякога да се определят изконно-типичните белези на златарските произведения на един отделен народ, освен когато са налице многобройни паметници и добре датирани комплекси. По време на Първото българско царство златарството достига много високо ниво на развитие и докато преди образуването на българската държава майсторът златар, нерядко пленен чужденец, е непосредствено свързан и подчинен на отделния хан или сановник от племето, то впоследствие и особено през епохата на разцвет на старобългарската култура, той се сдобива с установено място на работа, става важна съставна част от занаятчийското съсловие във формиращите се градски центрове, в българските градове отдавна вече има златарски работилници, през първата половина на Х в. специално във Велики Преслав функционира златарска работилница, която обслужва Двореца и приближените на Царя боляри [Ваклинов 1977, 139-151; Дончева-Петкова 1966, 25; История 1976, 126,136]. Висококвалифицираните майстори златари в тези работилници, българи и чужденци, владеят всякакви златарски техники и технологии, в повечето случаи наследник и продължител на по-старите техники, известни от най-дълбока древност, и за тях не е никакъв проблем да изработят какъвто и да е съд и да го изгравират във всякакъв стил, което проличава особено добре от Каната на хан Омуртаг, където по един изключително сполучлив начин се съчетават и взаимопроникват собствено прабългарски, ирански и византийски художествени стилове, което като цяло има за резултат постигането и получаването на собствено-оригиналния, цялостно-единния и завършен прабългарски златарски художествен стил, именно поради което надали може и трябва да се говори за някакъв си тук еклектизъм (Л. Дончева-Петкова). Между впрочем кавказските българи от началото на VІІ в. имат възможност да натрупат солидни съкровища от злато и сребро в условията на непрекъснатото противоборство и войни между двете могъщи империи на перси и ромеи, при които придобиването на такива съкровища се явява основна цел и основание за тяхното присъединяване и оказване на съдействие и помощ на коя да е от страните и както пише пак М. Каланкатуаци [1984] цар Хосров обещава на българите два пъти повече богатства, при условие, че прекратят набезите си срещу неговата страна, но Джебу хакан и неговият син Шат отдават предпочитание на “огромната плячка, златните изделия и съдове и пищните одежди”, поради което събират безчислена войска от “всички племена и родове, живеещи в планините или долините, уседнали или чергари, с бръснати глави или носещи коса” и обсадили голямата столица Партав, в която Хосров укрил народа на тази страна.

Дори и да е тракан, това не променя нищо, защото в старобългарския език много силно се проявява Ликвидната Метатеза, така че и двете форми са меродавно-легитимни.

Човекът си влезе съвсем нормално-културно във форума, но тук го подведоха и увлякоха и той да прибегне до техните оръжия. А вие докога ще толерирате тези, които не пишат нищо друго освен ругатни и обиди и то с език, какъвто няма да чуеш дори и в най-долнопробна кръчма?

И този път лингвистичното ви невежество е повече от безгранично!

Благодаря Ви, че ме подсещате, но при това положение княз Олег очевидно-безспорно няма нищо общо с надписа, защото в него прабългарската титла олгу-таркан е ни повече, ни по-малко, а точно "велик тархан", каквато и да е тази институция в ПБЦ, за която вие историците пак не можете да ни кажете нещо по-определено, както много добре си личи от приведените след това титли.

Моля да ме извините, но това е почти същото като да се говори за идентичност между славяни, зулуси и папуаси. Смея да се надявам, че не приемате тази идентичност насериозно. Късноантичните и ранносредновековните автори обикновено и много често отъждествяват генеалогически разнородни племена и народи, но за нас и понастоящем това би трябвало да не означава нищо.

Българската историография все още, а и дълго време занапред ще бъде в огромен дълг към институциите в прабългарската държава. Според мене кавханът като второ длъжностно лице в държавата е и председател на болярския съвет, който избира и поставя хана на поста му. Няма никакви причини за това да си мислим и допускаме, че тъкмо той е лишен от всякакво чувство за национална отговорност и си играе на номера и игрички в чисто византийски стил.

Левиратът е достатъчно широко разпространена форма на престолонаследие при източните народи, а при прабългарите специално тя се наблюдава още и при Атила, който на същото основание наследява чичо си Ругила.