astrologa

ГРАЖДАНСКО УЧАСТИЕ В ЗАКОНОДАТЕЛНИЯ ПРОЦЕС Доц. Емил Марков Настоящият доклад е опит да се проследи цялостното развитие на законодателния процес, като акцентът на изследването е поставен върху проблематиката на гражданското участие в него. Последователно са описани всички етапи на процедурата по създаване на нормативни актове с ранг на закони - от планирането на законопроектите до превръщането им в действащо право. Изложението се основава едновременно на съществуващите нормативни основи на законодателния процес и на непосредствени наблюдения върху нормотворческата практика. Целта на доклада е да набележи въпросите, които се поставят във връзка с участието на гражданите в законодателния процес, засягащ сферата на културата. I. Законодателен процес - същност и основни характеристики А. Понятие за законодателен процес Според популярните и не непременно неверни обяснения материалните норми отговарят на въпроса какво, а процесуалните - на въпроса как. Самият законодателен процес също може да се дефинира първоначално чрез въпроса „как трябва да се постъпи, за да се стигне до валиден действащ закон". Конкретните правила, уреждащи този процес, не поставят съдържателни въпроси към неговия краен продукт. Законодателният процес е поредица от взаимносвързани последователни правомерни действия, протичащи линейно във времето, с краен резултат действителен (Валиден), конституционносъобразен, притежаващ юридическа сила и действащ обективен закон. Крайният резултат на дейността по създаване на закони е волеизявление единствено и само на Народното събрание. Някога проф. Таджер употребяваше за нормотворческия процес израза „държавен нормативен монопол". Понастоящем по-подходяща би била метафората „парламентарен законодателен монопол". От самото начало на законодателния процес действията, които се извършват, за да се достигне до крайния резултат - закона, са също на държавни органи и институции. Те се изразяват в приемане на нормативен текст в съответната му фаза на съществуване, което означава и решение за преминаване към следваща стъпка от процеса (или за сезиране на следващото звено в процеса). При това всяко предходно действие е основание за следващото. Както всеки процес, така и законодателният не е просто натрупване на необходими факти, решения и документи с цел да се провери тяхната валидност и да се стигне до създаването на обвързващи норми. Всяко поредно действие е предизвикано от надлежно извършеното предходно, без възможност за прескачане или за позоваване на други действия от веригата и е насочено към следващото до достигането на законов текст. Присъщата на процесите въобще динамичност е обусловена от заложения в тях вътрешен двигател, скрит във всяка стъпка, но само за следващата стъпка. Б. Легитимиращи функции на процеса Чрез нормативно установен процес правните действия и решения придобиват качеството легитимност. У нас все още изучаването на процеса тръгва от водещото начало, че той защита-санкция. Макар и вярно, това твърдение не разкрива нещо много по-важно - че процесът легитимира. Самият факт, че дължимият процес е спазен, прави акта легитимен и именно понеже е такъв, може да се прояви и неговият правен ефект да защитава или да санкционира. Следователно под закон се разбира само този нормативен текст, който е преминал през отнапред установения законодателен процес. До откриване на легитимиращата функция на процеса мненията в политическите и правните науки бяха разделени на два лагера: етатисти, според които държавата придава легитимност на правото, и (предполагам) легалисти, които не виждаха как държавата може да възникне без закон или поне без право, след като нейното съществуване и прояви са винаги правно регулирана дейност. В този случай сме изправени пред класическата илюстрация на спора за яйцето и кокошката. Сега преобладаващото мнение е, че първични са процесуалните правила. Разбира се, тези изначални процесуални правила са много отдалечени от днешните разбирания за процес - достъпните данни сочат по-скоро за някаква ритуално-култова, религиозно-заклинателна последователност от обичайни действия, водещи към норми за поведение (ethos). Постепенните изменения в определени характеристики на тази последователност, обличана в характерни слова и фрази (logos), едновременно организира правно общността (polis) и изгражда правопорядък (nomos). Юридическият процес е единственият фактор, който превръща правните актове в легитимни. Това важи в най-голяма степен за законодателния процес, без който, колкото и мъдро да е написан някакъв текст или предложение за правна уредба, той остава само с авторитета си на обикновено писано слово или с убеждаващата сила на разума си, но не и като общовалидно правило за поведение. За съжаление и нескопосаната норма, преминала през дължимия процес, се превръща в закон. Съществуват два вида легитимност: силна легитимност и слаба легитимност. Във връзка с тях се поставят и важните въпроси към качеството на процедурните законодателни правила и тяхното последователно следване, т.е., ако процесът предвижда задължителни действия по широка оценка на рационалността на предлаганите норми, той ще спечели откъм легитимиращия си ефект. Различни процесуални комплекси от правила са изпълнявали тази първа функция по легитимността в различни периоди от време. В дадена историческа епоха легитимиращата функция на определени действия дълго време може да остане неоспорима. Промените в обществено-икономическите отношения обаче могат да отправят силни предизвикателства към тези действия и да наложат други, които да се възприемат като сърцевина на посочената функция. Процесуалните правила еволюират подобно на самото право, което се произвежда чрез тях. Днес свеждането на процеса само до ритуал прави формално преминалия през законодателен процес текст закон с твърде проблематична легитимност. Понастоящем главният проблем, пред който сме изправени, е този за насищане на законодателния процес с такова съдържание, което да довежда до закони, съществуващи не само на книга. В. Нормативни основи Създаването и приемането на закони е нормативно уреден процес, чиито основни правила са закрепени на конституционно равнище. По-важните източници, уреждащи законодателния процес в сферата на културата, са: Конституцията на Република България Законът за нормативните актове и Указът за неговото прилагане Законът за закрила и развитие на културата Правилникът за организацията и дейността на Народното събрание Устройственият правилник на Министерския съвет и на неговата администрация Устройственият правилник на Министерството на културата Вътрешните правила за работата на Комисията по култура. II. Осъществяване на законодателния процес А. Нормативно определени стъпки в законодателния процес Съгласно Конституцията на Република България право на законодателна инициатива има всеки народен представител и всеки член на Министерския съвет. Единствено по отношение на законите за републиканския бюджет е предвидено, че те могат да се внасят в Народното събрание само от Министерския съвет. Конституцията урежда минималната процедура, която следва да бъде спазена, за да придобият законите качеството легитимност. Според нея достатъчен е един процес от две стъпки: НАРОДЕН ПРЕДСТАВИТЕЛ →НАРОДНО СЪБРАНИЕ или равностойно МИНИСТЪР → НАРОДНО СЪБРАНИЕ за превръщане на всяко предложение в действащо право. Изключението, предвидено за държавния бюджет, също изглежда двустъпково: МИНИСТЕРСКИ СЪВЕТ → НАРОДНО СЪБРАНИЕ. В практиката това, което изглежда като конституционно правило, се е проявило в единични случаи. Необичайно е проектирането на закони от отделни народни представители или министри и директното им внасяне в пленарната зала. Правилото недвусмислено е формулирано като минимум изисквания за валидност към законодателния процес. В реалността проектирането и приемането на закони е сложна многостъпкова процедура, чиито детайли са уредени в устройствените норми на държавните институции и в редица отраслови закони. Правото на законодателна инициатива съществува като възможност, но се упражнява само чрез съгласието на мнозинството за включване в дневния ред на Народното събрание. Б. Практически действаща схема на стъпките в законодателния процес Парламентарната практика показва, че по-голямата част от законопроектите, които се разглеждат в пленарна зала, са внесени от Министерския съвет. Преди това те са били обсъдени на заседание на правителството и от негово име с подписа на министър-председателя са представени на народните представители. Народното събрание разглежда, с много малко изключения, предимно законопроекти, одобрени от Министерския съвет. 1. Планиране на законопроектите Правителствена програма Министерският съвет приема своя правителствена програма, в която набелязва приоритетите си в законодателно отношение - новите закони, законите за изменение и допълнение, законите за отмяна на закони и другите предложения на правителството, както и график за тяхното изработване и внасяне в Народното събрание. Въпреки това програмата търпи еластичен подход и с оглед на изменените обстоятелства, международни обвързаности или актуални събития може да се започне работа по проекти, които не са предварително фиксирани в програмата. 2. Изготвяне на законопроектите Проектът за закон се разработва от министерството, отговарящо за управлението в областта, която ще бъде обект на правно регулиране. В настоящото изложение конкретният ни интерес е насочен към Министерството на културата като вносител на законопроекти в сферата на културата. Какви точно законопроекти да следва да бъдат изготвени и в какви срокове министърът решава съобразно приетата правителствена програма, последващи решения на Министерския съвет и по своя преценка. Няма формален процедурен ред за сезиране на министър от други държавни институции или обществени организации да се започне работа по изработване на даден закон. Министърът на културата със заповед назначава работна група по проекта, като включва по свой избор държавни служители, а понякога и експертни представители от обществеността. По този начин се определят заинтересуваните страни в законотворческия процес, а те много често се оказват държавни служители от други министерства. Не съществува ред за идентифициране на заинтересуваността на определени обществени групи, нито пък каквито и да било правила да се чуе гласът на техните представители на този етап. 2.1. Работна група Няма законово определени параметри за броя и точния състав на работната група и за нейната структура. На практика се избират няколко човека и макар често да участват и други административни звена, отговорността по изработване на даден законопроект се свързва с конкретен отдел от министерството вносител, чиято дейност най-пряко се засяга с бъдещия закон. Ако друг отдел отговаря за проекта, в състава на работната група задължително се включват представители на правната дирекция и на дирекцията по евроинтеграция. Какви емпирични данни, научни подходи и методология се използват в този решаващ момент на работата върху законопроекта може да се съди само по крайния резултат, и то в сравнително малка степен. Много от последващите несполуки биха могли да бъдат избягнати, ако съществуваха процедурни правила, включващи критерии, методики и минимални изисквания за това. Тъй като нормативното се различава силно от описателното (дескриптивното) и предписващото (прескриптивното), безкрайните аргументи на защитниците и противниците на проекта в полза на едно или друго решение едва ли доказват нещо с късна дата. Те не могат да прогнозират рисковете от избора на: един или друг начин на правно регулиране една или друга структура обхват на регулиране концептуализация и релевиране на факти от действителността, включително и резултата за тяхната бъдеща юридическа квалификация в процеса на правоприлагане типа въведени административни режими баланса или дисбаланса в права, задължения и компетенции съдебните и административните мерки санкциите ефекта, приложимостта и т.н. 2.2.Общест0ено-експертни съвети и комисии в културата В областта на културата представителите на администрацията изтъкват като достатъчно гражданското участие в проектирането на закони заради практиката министърът по свое усмотрение да включва в работната група експерти извън състава на министерството. Съгласно чл. 16 от Закона за закрила и развитие на културата при осъществяване на функциите си Министерството на културата се подпомага от обществено-експертни съвети и комисии, в които участват представители на творческите съюзи, на заинтересувани ведомства и организации, както и отделни творци и експерти. Тези обществено-експертни съвети и комисии са консултативни органи, които се създават за определени културни направления и за определен срок със заповед на министъра на културата. Те могат да изразяват мнения в случаи, когато определени произведения на изкуството и културата накърняват добрите нрави и морал, открито проповядват насилие, порнография, расова, религиозна и национална нетърпимост или застрашават развитието на подрастващите. Обсъждат важни и актуални въпроси в съответните направления, изразяват мнения и дават препоръки по тях пред ръководството на Министерството на културата, разглеждат и правят предложения по проекти и нормативни актове. Следователно участието в съвет или работна група е на експертен, а не на представителен за гражданските позиции принцип, т.е. гражданското общество няма думата дори за предложения за участници. Въпреки първоначално външния характер на съвета като състав той се превръща в държавен орган, консултиращ структури на изпълнителната власт. Членовете му се назначават със заповед на министъра, т.е. добиват статус на държавни служители и им се делегират властнически компетенции. Нормативната уредба не позволява прякото участие на такъв съвет в самия процес по изработване на един законопроект или в отделна негови подетапи. Неговите функции се изчерпват с това да прави предложения, да разглежда представени му готови проекти и други подобни характеристики, отдалечаващи съветите от идеята за участие на заинтересувани страни или обществено представителство в законодателния процес. 2.3. Колегиуми След изготвянето му проектът се разглежда от колективен съвещателен орган на министерството. Няма правила за поредността и броя на обсъжданията, на връщанията за поправки или включване на нови положения преди и след следващата стъпка в законодателния Процес. Съгласуване на изготвените законопроекти с други министерства (министри) Министерството вносител изпраща акта за обсъждане и изразяване на становища на останалите министерства. Обикновено се определят и други заинтересувани страни, на които проектът се изпраща. Това са различни държавни ведомства и агенции, на които се възлага изпълнението или прилагането на бъдещия закон. По принцип най-често критичното разглеждане на проекта се извършва в отдела, смятан за най-силно засегнат, или от група специалисти на министерството в съответните области. В писмен вид се формулира общото мнение за проекта, както и отделни бележки относно това какво е необходимо да отпадне, какво да се добави и какво може да се коригира. Текстът на становището се подписва от министъра и се изпраща до министерството вносител. 3.2 с Министерството (министъра) на финансите Ключова роля в законодателния процес играе Министерството на финансите. От една страна, то е едно от министерствата по същността на проекта, а от друга - с решаващ глас относно финансовата обосновка за изпълнение на бъдещия закон. Все по-разбираемо става, че законоприлагането поглъща ресурси, включително и парични. Финансовата невъзможност за изпълнение на иначе перфектен проект поставя непреодолими пречки пред по-нататъшния му ход. Този дуализъм многократно се е проявявал и не са редки случаите, в които Министерството на финансите няма нищо против съдържанието на даден проект и дори прави предложения за още по-сполучливи текстове, но заявява, че липсва каквато и да било възможност за финансиране на приложението на подобен бъдещ закон. 4. Внасяне на законопроекта за разглеждане в Министерския съвет На практика и най-съвършеният проект е невъзможно да получи само положителни отзиви и да няма нито една бележка или предложение за корекции или подобрения. Проектът търпи изменения или се отстоява в първоначалния му вид, а най-често и двете за едни или други текстове, и се внася в Министерския съвет. Министър-председателят утвърждава дневния ред на заседанията на Министерския съвет по предложение на неговите членове и въз основа на оперативната работна програма на правителството, с което се определя и приоритетността на съответния законопроект. Той свиква тези заседания по график, утвърден от него. Обсъжданите въпроси се разделят на три части. С оглед на настоящото изследване интересът ни е насочен към: част А - проекти на нормативни актове, които са придружени от положителни становища и не съдържат необходимост от дискусия и част В - законопроекти, проекти на актове на Министерския съвет и доклади, изискващи дискусия. Дискусиите по законопроекти в Министерския съвет не са рядкост. Много често на заседанията на Министерския съвет се стига до разногласия по внесените проекти. Министерството вносител изготвя таблица на различните предложения и забележки и на своите становища по тях. Диалогът между представителите на изпълнителната власт може да продължи. Тук не се коментира съгласуването на различните виждания по законопроекта извън протокола. Работата, както и взаимните компромиси по проекта продължават до очакваната му класификация в част А за заседанието на Министерския съвет и приемане на решение за внасянето му в Народното събрание или пък до изглаждане на различията в част В и стигане до същото решение за внасяне. 5. Внасяне на законопроекта зa разглеждане В Народното събрание 5.1. Председател на НС Председателят на Народното събрание получава проекта на закон заедно с мотивите към него и съпроводително писмо, подписано от министър-председателя. Той го разпределя на постоянните комисии на НС, като определя и коя от тях ще е водеща в обсъждането. 5.2. Постоянни комисии Не по-рано от 48 часа след като получат законопроекта, членовете на постоянните комисии го обсъждат на заседания. Могат да бъдат образувани подкомисии и работни групи „по извеждане на законопроектите". Заседанията на постоянните комисии са открити за присъствие на всички желаещи, но по съображения за сигурност това трябва да бъде заявено навреме, за да бъде уреден пропускателният режим за достъпа им до заседателната зала. Постоянната комисия за култура при XXXIX Народно събрание многократно провежда нарочни открити заседания; кръгли маси с участието на представители на гражданското общество, на народни представители от други комисии и на изпълнителната власт; дискусии по различни теми; открити обсъждания на законопроекти с изслушване мнението на външни лица и други подобни инициативи. Според чл. 9 от Вътрешните правила на Комисията по култура тя взема решение в рамките на утвърдените за това средства за привличане на експерти за подпомагане на работата по конкретни законопроекти. Заседанията могат да се провеждат и извън сградата на Народното събрание по подходящ публичен начин. В Постоянната законодателна комисия npu XXXIX Народно събрание независимо от експертния й състав съществува практиката за привличане на експерти за представяне на мнения и обсъждане на специализирани текстове. И при двете комисии от процедурна гледна точка това експертно и обществено участие за съжаление може да бъде омаловажено, ако проектозаконите засягат техните сфери, но те не са водещи. След разглеждане на законопроекта постоянните комисии представят на председателя на Народното събрание и на председателя на водещата комисия мотивирано становище. Решаващ е докладът на водещата комисия, а становищата на останалите комисии имат консултативен характер. За първо гласуване докладите по законопроектите се представят не по-късно от два месеца от тяхното внасяне. 5.3. Обсъждане и гласуване на законопроектите в пленарна зала 5.3.1. Обсъждане и гласуване на първо четене Председателят на Народното събрание предлага проект за дневен ред на парламентарните заседания, в който се определят времето и поредността на разглеждане на законопроекта. Проектът, мотивите към него и докладът на водещата комисия се представят на народните представители най-малко един ден преди заседанието, на което ще бъдат обсъдени. Законопроектите се приемат на две четения и гласувания, които се правят в различни заседания. Народното събрание може да реши двете гласувания да се проведат в едно заседание. На първо четене законопроектът се обсъжда в неговата цялост. След направените изказвания се пристъпва към гласуване с обикновено мнозинство - повече от половината от присъстващите народни представители при наличие на кворум повече от половината от членовете на Народното събрание. Когато на първо четене са приети повече от един законопроект по една и съща тема, водещата комисия с участието на вносителите изготвя един общ законопроект в 14-дневен срок. Народните представители могат да правят писмени предложения за изменения и допълнения на приетия на първо четене законопроект в определен от Народното събрание срок. След първото гласуване водещата постоянна комисия разглежда отново законопроекта, като акцентът на обсъжданията и предложенията се поставя по-скоро върху детайлите и редакцията на текста с оглед на второто четене. В срок до 14 дни след първото заседание водещата комисия внася в НС мотивиран доклад с писмените предложения на народните представители и предложенията на комисията. Народните представители могат да вземат участие в заседанието на парламентарната комисия след първото четене и да защитят предложенията си пред нея. Когато не са нейни членове, те нямат право на глас. Предложенията не могат да променят духа на акта и да налагат структурни промени в него, тъй като за последните вече е гласувано на първо четене, а трябва да се ограничават до детайли и редакционни (технически) елементи. 5.3.2. Обсъждане и гласуване на второ четене Народното събрание обсъжда и приема закона на второ четене текст по текст с обикновено мнозинство. 5.3.3. Връщане на закона зa ново обсъждане от президента Приетият закон се изпраща на президента на Република България за издаване на указ за обнародване. В 15-дневен срок от приемането на закона той може: а) Да издаде указ за обнародване на закона в Държавен вестник или б) Да го върне с мотиви на Народното събрание за допълнителни дебати, които не могат да бъдат отклонени (президентско вето). При повторното гласуване на закона, за отхвърляне на наложеното вето се изисква квалифицирано мнозинство в полза на законопроекта - повече от половината от всички членове на Народното събрание. Ако при гласуването законът събере необходимото мнозинство, президентът е длъжен да издаде указ за обнародването му в 7-дневен срок от приемането му. 5.4. Обнародване на закона в Дьржавен вестник Президентският указ и текстът на приетия закон се обнародват в Държавен вестник. Ако в самия закон не е указано друго, той влиза в юридическа сила 3 дни след обнародването му, като денят на обнародването не се брои. Ако последният ден на срока е почивен, той изтича на първия работен ден. 6. Обявяване на закона или отделни негови разпоредби за противоконституционни По искане на не по-малко от една пета от народните представители президентът, Министерският съвет, Върховният касационен съд, Върховният административен съд и/или главният прокурор, Конституционният съд може да обяви закон, отделни негови разпоредби или части от текстовете за противоконституционни. От гледна точка на законодателния процес Конституционният съд е отрицателен законодател. Той определя какво не може да бъде закон, без да има законодателна инициатива или да може да формулира какъв трябва да бъде законът. В. Характерни черти на действащия законодателен алгоритъм Така нормативно уредена и действаща в реалността, законодателната система получава затворена характеристика. В нормативните предписания остава малко място за съществения въпрос - за общите и противоположните интереси, за ресурсите на обществото и неговите представители, които един бъдещ нормативен текст засяга. Описаният законодателен алгоритъм недвусмислено показва, че липсва правна норма, която да предвижда сериозно участие на обществеността в нормотворческия процес. Доколкото като изключения понякога се откриват текстове, напомнящи за някакво външно участие, то на последното му е придаден подчертано декоративен характер. Според разпокъсаните нормативни предписания за законодателния процес като че ли мълчаливо от обществеността не се очаква нищо повече, освен само да спазва правилата, създадени от управляващите. Пречка за това вероятно е подмяната на правилата относно законодателния процес с устройствени правила относно статуса и функциите на инстанциите по законотворчеството. Но дори и така, недвусмислена остава и тук липсата на контрол на управляващите от управляваните. Неспазването на споменатите няколко препоръки за гражданско участие няма никакви правопрепятстващи последици. Всъщност тези текстове са формулирани като пожелания и едва ли можем да ги смятаме за перфектни правни норми, а по-скоро за орнаменти в нормативните текстове на съответните актове. За разлика от другите процеси, в които граждани или техни организации (частни страни) са снабдени с инициативата да сложат началото на производството по един обвързващ решаващите органи начин със собствени действия (сезиращ ефект на техните искания, петитуми, жалби и т.н.), тук представители на законодателната власт самосезират органа, в чийто състав самите те участват, или изпълнителната власт сезира същата законодателна власт, чието мнозинство я е излъчило. Държавни органи се обръщат към същите или други държавни органи за започване на този процес. Основно качество на съда например е, че не може да се самосезира, а всяка заинтересуваност или предварително участие по някакъв начин в съдебния спор е основание за неговия отвод. За разлика от другите процеси, в които молителите или страните формулират желанията си, а решаващият орган формулира крайния резултат, тук първата стъпка е вече с оформен първообраз на този резултат - законопроект. Няма и друг процес, в който всички процесуални действия, бездействия и взаимодействия да се извършват единствено от държавни органи. Възможно е законопроектът да премине всички фази на процедурата непроменен и да стане закон в същия вид, в който е редактиран първоначално. Специален интерес може да представлява какви са обичайните промени на различните етапи и доколко законодателният орган е действително творец на законите или по-скоро само законоутвърждаваща инстанция. По-нататъшни изследвания ще бъдат полезни при сравнение не само между законодателния процес и юридическите процеси въобще, но и съпоставки с другите нормотворчески процеси. Интересно ще е драстичното открояване на законодателната процедура на фона на процеса на бавната еволюция на обичайното право, чиято сърцевина е общественото мнение за необходимост (легитимност) с допълнение само мълчаливата държавна санкция. Или уставните учредителни актове (конституции) и други вътрешни правила на корпоративните юридически лица, приемани в резултат на диалог и важащи за всеки, който е станал член на организациите точно защото по съответния ред е изразил съгласието си с тях. Законите могат да предизвикват пълно несъгласие на мнозинството от гражданите и въпреки това еднакво важат точно за това мнозинство. Държавната санкция тук е съвсем мека и обикновено се извършва от съда чрез регистрация. Или прецедентите, 6 които правилата се формулират след колизия на противоречащи си интереси, позоваване на исторически съществуващото право или на справедливостта и санкционирани от съда след претегляне на противопоставените аргументи и чрез рационалността на съображенията му. III. Нарастващи демократични изисквания към легитимиращите функции на законодателния процес Процес с нормативно зададена затворена характеристика; провеждан по предписание без участие на обществеността или - ако под неин натиск това все пак се случи - само според благоразположението на властите; без контрол на управляващите от управляваните; протичащ като взаимодействие само между различни държавни органи и изолиран от намесата на други страни; и стартиран (иницииран) направо от готов законопроект - това наистина е един много архаичен модел на законодателен процес. Според съвременните тенденции в образците, които се стремим да следваме, законодателният процес получава характеристиката на отворена система, която взаимодейства с хаотичната среда, в която съществува, и това води до неговата постоянна еволюция. Участието на обществеността е предписано по строго определен начин, а управляващите са отговорни и контролирани. Спазват се редица правила, за да се определят засегнатите обществени групи и това ги прави страни в законодателния процес, т.е. това не е процес, чиято демократичност се гарантира само от проверките и балансите между държавните институции. А етапът „законопроект" всъщност вече е един съвсем напреднал стадий в законотворчеството. Той е предшестван от редица поредни актове, всеки от които е резултат на отделна процедура по придвижването на идеята за закон до началната формулировка на самите правни норми. След дълго люшкане в полза на регулирането или на саморегулирането все повече се достига до разбирането за изключително (субсидиарно) регулиране. Администрацията като инициатор и деен участник в изготвянето на законопроекти няма склонност да преценява, че понякога липсва каквато и да било необходимост от нормативно уреждане на определени обществени отношения. Точно обратното, тя проявява трайна склонност към свръхрегулираност. Следва да се има предвид, че количеството изготвени законопроекти са основен начин за оценяване на нейната дейност. А освен това усложнените секторни правила, които са трудно разбираеми от широките обществени кръгове, са скрит ресурс на специализирана експертна власт на бюрокрацията. Трудният избор да се регулира или да се остави на спонтанна саморегулация, усложнен сега и с изискването безусловно да се регулират, но само необходимите според създадената среда възлови положения, е непосилна и нежелана задача за една затворена в институциите законодателна система. В наличните разпокъсани актове законодателният процес е предписан като силно изолиран, ала въпреки това продължава да се претендира за някаква илюзорна политически обвързваща зависимост - партията или коалицията, спечелила изборите, е заявила своята позиция по законодателната си политика в предизборната си програма. Тя пък се предполага, че е пречупена през политическите виждания на тази политическа сила дискусия в обществото по различни актуални въпроси на неговото състояние и развитие. На теория тя е победила в изборите заради програмата си, въпреки че заслужава специално изследване ирационалността на предпочитанията на конституентите, водени много повече от такива фактори като политическа реклама и маркетинг (преди всичко сполучливата телевизионна опаковка), персонални симпатии и антипатии, личен (често повърхностен и манипулативен) чар на кандидатите и т.н. Правителствената програма включва в по-конкретен вид тези предварителни виждания и прогнози. Резултатите от изборите могат да служат за тяхната корекция по основните въпроси. За никого не е тайна, че още на този етап се получава разминаване между предизборна програма и правителствена програма, най-малкото защото след еуфорията от изборната победа управляващото мнозинство се сблъсква с една по-сурова и отрезвяваща информация за състоянието на нещата и възможностите за въздействие върху тях. Не на последно място, актуални събития, нови тенденции или обществени настроения налагат внасянето на промени в предварително определения с правителствената програма законодателен дневен ред. Обикновено на тях трябва да се реагира с голяма бързина, а останалите точки в програмата нерядко избледняват или стават малозначителни. Така или иначе, днешният динамичен свят прави абсурдно едно прекъсване на връзката между обществеността и законодателните институции за времето на целия мандат и оставянето на обмена на информация само на избирателната бюлетина. Демокрацията означава най-вече възможността да се чуят повече гласове. Тя отдавна не се свежда само до гласоподаването. Ако разсъждаваме толкова елементарно, това би означавало да установим мандатна забрана за слушане на каквито и да било гласове освен официалните монолози на избраните. Или обричане обществеността на близо половин десетилетие мълчание и вслушване единствено в еднозначното й „да" и „не" от избори на избори. В резултат на усилията на гражданското общество от последните години вече в по-голяма степен държавните органи информират за законодателната си дейност в различни етапи от нейното осъществяване. Тази информация поражда нови дискусии в обществото, но остава неясно как тези нерегламентирани дискусии оказват влияние върху законодателния процес, понякога отдалечен и по време, и по съдържание от проблематиката на предизборния диалог. Информацията не съществува неутрална във времето - нейната стойност винаги е свързана с момента, в който става достъпна. Тъй като всеки процес, включително законодателният, е поредица от действия и събития, протичащи необратимо линейно във времето, достатъчно ранната информация за законопроектите и фазата, в която се намират, единствено би могла да включи обществото в дискусия за съдържанието им. В съвременния свят развитите демокрации все по-малко могат да разчитат на държавната принуда за прилагането на законите. Налага се консенсусната демокрация. Участието на засегнатите обществени групи чрез техни представители в законотворческия процес сега е много по-мощно средство, стимулиращо към спазване на законите, отколкото засилените и често неприложими санкции. Ултрапостсьвременната държава се превърна в една от най-слабите организации на обществото, за да даде път на свободата на индивидите и на тяхното свързване по доброволен начин в други техни организации. У нас за съжаление този процес протича по един лъкатушещ начин като реакция срещу тоталитарния феномен държава - общество в миналото, ръководейки се от един доста съмнителен, но много често повтарян принцип - „превръщане в нормална държава". Този принцип е по скрит начин отричащ и негативен, защото винаги може да оправдае отказа от едни или други държавни функции, но не уточнява предварително кои да са те, какви са основанията и заместителите им и най-вече спестява въпроса кои функции на държавата следва да се изграждат и да се укрепват (все някакви би следвало да остават, щом тя продължава да съществува). Добре познатият израз „ако бяхме нормална държава, нямаше да..." изразява недоволство от някакви липси в управлението, но не съдържа и бегли насоки как те да се запълнят. Гражданското общество у нас може да играе ключова роля в законодателния процес при тази уникална ситуация на преход. Парадоксът тук е, че държавата с лекота се отказва от насъщните си функции, но отчаяно брани като последно убежище нормотворческия процес, който според характеристиките му все повече трябва да се отваря. В резултат на запазването на този неин прерогатив като недосегаем все повече отслабва ефектът от неговото упражняване, държавните органи се чувстват все по-слаби, все повече се затварят, изолират и т.н. в низходяща спирала. Участието на представители на обществеността преодолява и нежеланието за спазване на закони, изготвени „там някъде от бюрократите, които нищо не разбират от театър, кино, музика, телевизия и т.н.". Включването не толкова на експертно мнение, колкото на практическия опит на общностите, които работят на терена, избягва този кабинетен или бюрократичен характер на законите. Участието на представители на обществеността обвързва кръговете, които са инициирали проектонормите или са изразили съгласие с тях за тяхното спазване, когато се превърнат в действащи норми по силата на приемането им от Народното събрание. В това отношение е по-добре да се правят малки, но разбираеми стъпки, отколкото да се секат радикално гордиеви възли. Разбира се, точният баланс и запазване на ролята на законодателния държавен орган като вземащ решенията е деликатен въпрос. Сега особено внимание заслужават възраженията срещу диктата от страна на определени икономически кръгове, групи, изразяващи частични интереси и предварително договорено право. Предварително уточнените законопроекти със засегнатите страни или партньори наистина са консенсус на интереси, но понякога прескачат основни въпроси, тъй като законодателното тяло не смее да наруши предварителното постигнато съгласие. Ултрапостсъвременният законодателен процес има все no-утежнени демократични (и драматични) изисквания. Само простото преминаване през поредността на установения институционализиран ритуал не е достатъчно, макар и формално да би трябвало да легитимира законите. Изисква се формалният ред да получи дължимата съдържателност. Това е т.нар. съдържателен (материален) дължим процес (за разлика от перфектно формално изпълнения, но безсъдържателен дължим процес). Такъв законодателен процес вече следва да включва в определени свои стъпки задължителен ред за определяне, участие и взаимодействие на засегнатите (често с противопоставени) групи, прослойки, представители на гражданското общество. В областта на културата най-общо може да се мисли за триъгълника: създатели ↔ производители, културни предприемачи и публика ↔ потребители Отделен е въпросът за различните роли на държавата като четвърта страна. Един по-внимателен анализ ще детайлизира тези позиции в различните културни сектори. По какъв начин законите засягат тези актьори и какви ресурси се изискват от тях за спазването им? Вижданията, мненията и становищата им могат ли да бъдат надлежни стъпки в законодателния процес, така че законът да не получава санкцията на действащо право без тях? Процесуалните правила имат това сходство с природните закони, че сами съдържат мотора на тяхното изпълнение. Обикновено следващата стъпка не може да бъде направена, ако в предната има процесуален пропуск. Затова те често нямат нужда от външен контрол или външна инстанция, която да ги налага. Съществените процесуални пропуски водят до липса на валиден краен резултат. Отсъствието на обществеността в законодателния процес може ли да бъде обявено за такъв съществен пропуск в законодателния процес? Ако отговорът е „да", то бъдещата задача е проучването и уреждането на въпроса в кои етапи точно следва да се предвиди това включване. IV. Обобщение на съществуващата практика от гледна точка на неправителствените организации 1. Информация за проектите. След много обществени дискусии за свободата на информацията правителствените законопроекти изглеждат по-достъпни, особено чрез електронните информационни мрежи. Все пак информирането на заинтересуваните неправителствени организации изисква изключителна активност, нещо като добре развито разузнаване, и специални усилия от тяхна страна, за да се доберат до текстовете. Понякога министерствата вносители изпращат проектотекстовете на избрани от тях граждански организации с пожелание да получат мнения в някакъв срок, поставен в зависимост от предстоящото им приемане от собствените им колегиални органи. Комисиите и администрацията на Народното събрание търсят по-скоро експертна оценка и помощ отвън. Организациите на гражданското общество остават водещата страна, която настоява за информация и участие, а по-нататък и за системност и съвместимост на законодателството, професионализъм в изготвянето на текстовете и зачитане на правопорядъка. Твърде голямо разстояние ни дели все още от така желаната проактивност на държавните органи при реализиране свободата на информацията. Съответните отговорни отдели, пресслужби, дирекции за връзки с обществеността, говорители и т.н. продължават да се самооценяват като защитници на обсадена крепост и остават заложници на ролята да обясняват, да оправдават и да избягват разкриването на общодостъпна (по дефиниция) информация. Иначе, според учебниците за тези професии, тяхната роля е съвсем друга - на посредници в буквалния смисъл на думата, ползващи се еднакво както от доверието на медиите и обществеността, така и от голямата свобода и независимост от страна на своите работодатели. 2. Обществените нагласи за участие. Не само съществуващият законодателен ред или „лошите" управници са причина за слабото реално участие на гражданското общество. При иначе активните изяви на неправителствените организации липсват общата нагласа и обстановка за превръщане на законодателството във всеобща грижа. Например медийните съобщения за първите стъпки към нов закон не звучат като покана за обществен дебат по темата, а някак дистанцирано. Съобщенията са във формата на „днес... (в дадена институция)", а посланието - „ще бъде вече така", въпреки че в тези случаи нерядко сме още много далеч от окончателния текст на закона. 3. Факторът врете. Всички тези наблюдения сочат, че гражданското общество може да се включи в изготвянето на законопроектите в един много късен етап. Обикновено вече е налице един текст, който предстои да бъде обсъждан в Министерския съвет. А най-често на организациите се предлага да дадат своето мнение между двете четения на проекта в пленарната зала на Народното събрание, разбира се, с уговорката, че могат да се предлагат само редакционни промени. Това положение поставя гражданското общество в силен цайтнот. Няма примери, в които при законотворческото производство да е планирано време за реакция на обществеността, за обществена дискусия и за съобразяване с изказаните в нея становища. Практиката е с повелителен тон да се изисква реакция за няколко дни в рамките на една седмица, а обясненията за това разминаване в ритъма са, че администрацията има своите императивни времеви графици, които не търпят промяна. 4. Правна обвързаност за участие. Участието на едни или други организации се проявява като благоволение на администрацията. Доколкото съществуват писани правила за такова участие, те бездруго са формулирани като предоставящи дискреционна власт на държавните органи (оставящи им преценка за целесъобразност, без да ги обвързват или да ги задължават да правят това). Това е голямо разминаване между изискванията за легитимност на законите и несъвършенствата в писаната законодателна процедура в наши дни у нас. Съвременните примери от развитите страни ни убеждават, че това е изоставен подход - законодателните стъпки с участие на обществеността трябва да бъдат предписани по обвързващ начин и пропускът им или проявата на целесъобразност по отношение на това дали да бъдат извършени следва да води до съществени нарушения в законодателния процес. Всъщност пропуските им трябва да са практически невъзможни, защото при подобни липси процесът не може да продължи. 5. Съдържание и естество на гражданската реакция. Късното и ограничено включване на организациите на гражданското общество свежда очакванията за тяхното участие до не повече от технически забележки и води до ограничения по отношение такива централни въпроси като подходите и духа на планираните законодателни актове. Именно това са областите, в които обществеността винаги има да каже нещо. Неслучайно многобройните критики по отношение на новите закони в сферата на културата са за липса на „философия", на „обща стратегия за културна политика", за „демодираност" и прочие, т.е. до цялостно отричане на предложените проекти в сърцевината им (например проекта на закон за паметниците на културата, проекта на закон за изменение и допълнение на Закона за закрила на културата и др.). Или в по-късен етап се подхващат (и то не без основание) спорове за обхвата и приложното поле на бъдещия закон, правните методи а механизми, субектите (например проектът на закон за киноиндустрията). В етапа на включване обаче при един течащ вече законодателен процес по тези централни въпроси нищо не може да бъде направено. Стратегията, философията, духът на готвения акт, методът на правно регулиране и т.н. са въпроси от самостоятелни етапи, чиито решения би трябвало да изкристализират в отделни, макар и насочени към бъдещия законопроект, документи. Крайно порочен е маниерът без всякакво предварително уточнение законите да се пишат от работната група направо като членове и алинеи даже със съответната номерация. Това е волунтаристично съсредоточаване върху видимата една трета от айсберга с наивната убеденост, че може да се спести основата от невидимите две трети под водата, върху които видимият връх лежи. В единични случаи въпреки всички тези противодействащи фактори, но поради изискванията на съвременната обстановка и проявеното разбиране от страните се е стигнало до добро взаимодействие, ориентирано към измерим положителен ефект от законотворческия процес. Общата картина в сферата на културата обаче е на пълна неудовлетвореност от предлаганите проекти. По думите на доц. Лозанов с проектите, изготвени по описания по-горе начин, се предлага един определен разказ, предполагам, такъв, какъвто е, в резултат на дългогодишно административно мислене. Обществеността предлага друг разказ, разминаващ се с разказа на управляващите. Той е различен, тъй като е изказ на живот в една по-друга среда - не на институционния живот, а на този в гражданското общество, с много повече неформални възможности за обмен на мнения и постигане на граждански консенсус. Не е голям проблем казионният разказ да бъде блокиран. Тук гражданското общество разполага с още много разкази, от рационално-аналитични и експертно-методологични до тези на протестите, гражданските конфликти и гражданското неподчинение. Въпросът е, че нищо от оригиналните идеи, предлагани с разказа на гражданското общество, не намира път към снабдяване със законодателна санкция. Такъв твърд начин на произвеждане на диалога по изготвяне на законите - борба за спиране на законопроекти, не води до усъвършенстване на законодателството. Гласът на разума е слаб, но постоянен, и затова идва време да се чуе. Процесуалните норми могат да не се съобразяват с него, но могат и да помогнат за неговото навременно усилване. Има известна ирония и в естеството на критиките, отправяни от организациите на гражданското общество срещу законопроектите в сферата на културата. Това проличава особено силно в случаите на казионни проекти и контрапроекти, изготвени от обществеността. Очаква се гражданското участие да изразява общите интереси или поне да очертае различните интереси на отделните ролеви позиции във връзка с един бъдещ закон или пък да стабилизира законотворчеството със здрав житейски разум, макар да му липсва високоспециализиран характер. Администрацията и законодателите трябва да са тези, които притежават освен правно-политическа характеристика също и експертност, ресурси за техническо справяне с нормотворческата дейност и възможно най-мащабна информираност. Вместо това ситуацията у нас изглежда по коренно различен начин. По думите на един участник в дискусиите по темата поради липсата на професионални държавници гражданското участие е изключително добре застъпено, ако се видят съставът и аматьорското поведение на Народното събрание. Не е необичайно да се предлагат крайно сурови, объркани, дилетантски проекти, а критиката на обществеността да е професионална, аналитична и експертна. Образци от чуждестранно законодателство и практика, сравнителни материали, дори действащи за Република България конвенции се доставят от неправителствени организации, тъй като не са в наличност при работната група или държавните органи. Несъвършенствата в законодателната техника се изправят от експертите на сдружения и фондации. Могат да бъдат дадени още много примери в тази връзка. 6. Отговори на неправителствените организации. Когато им бъде поискано мнението, организациите на гражданското общество по правило отговарят. Законопроектите винаги засягат определени техни чувствителни струни. На многобройните обсъждания, в които сме участвали или за които имаме преки и непреки данни, се чуват много смислени неща. Протоколи от обсъжданията, мнения, синтезирани становища и други подобни се изготвят в кратките срокове и се насочват към държавните органи. Отделен е въпросът какво става с тях (виж по-долу). Организациите обикновено продължават с фанатичен плам (виж по-следващата подточка) да настояват и да търсят възможности - най-често за отпадане на несполучливите текстове или спиране на работата по несполучливите проекти или за редактиране на такива нови текстове и раздели, които смятат за наложителни. 7. Постигане на съгласие между гражданите и организациите от неправителствения сектор. Гражданското участие в законодателния процес поставя въпроси не само към структурата на самия процес (разбирай институциите, които го провеждат), но и към структурирането на самото гражданско общество, стремящо се да се включи. При многобройните и дейни организации от третия сектор у нас винаги има готови структури от поне няколко десетки юридически лица, които са работили по определения въпрос. Следователно общата подготовка, нагласи и предварителни позиции никога не им липсват, всъщност те са учредени според общото съгласие във вижданията на членовете им. Поради това досега специални усилия по постигане на съгласие за нуждата от реакция срещу законопроектите не са били необходими. Заслуга за лесното консолидиране на общото мнение имат и повечето от подлаганите на обсъждане проекти с невъзможността да предизвикат друго освен бурна отрицателна реакция (виж по-горе). Много по-лесно е да се постигне консенсус за нещо, което не се харесва на мнозина, и съгласието за общи действия е в това то да бъде отхвърлено. Като че ли практиката в сферата на културата дотук показва постигане на консенсус въз основа на негативните емоции, което не е пречка след това да бъдат изказани много рационални аргументи против и обединение около техния синтез. Обикновено една или няколко организации с по-широк поглед върху сектора и по-действени контакти стават инициатори за провеждане на някакво обсъждане, размяна на писмени становища, обобщаване на резултатите и отправянето им към държавните органи. През последната година тенденцията на спонтанно самоорганизиране доведе до възникване на явлението Български граждански форум за култура. Подтик към тази поява бе проектът „Технологичен парк „Култура", подкрепен от програмата Политики за култура (Европейската културна фондация и Асоциация ECUMest) и института „Отворено общество" (Мрежа за изкуство и култура - програма в рамките на Soros Foundations Network), при който в резултат на три кръгли маси по въпросите за финансиране на културата се стигна до консолидиране на тази гражданска структура. Това е коалиция от около 60 неправителствени организации от най-различен порядък в сферата на културата - научни работници и преподаватели, творци и производители, предприемачи, мениджъри, представители, потребители и др. форумът има хоризонтална структура и се представлява от своите членове на ротационен принцип, като постоянно действащ е само един координатор. Дейността й включва както генерални въпроси на политиките за култура, довели до споразумение между нея, Постоянната комисия за култура при Народното събрание и министъра на културата, така и реакция на текущото законодателство. След първоначалния ентусиазъм време е да се отчетат слабостите в този иначе добър пример за постигане на консенсус при опитите за участие в законодателния процес. Основна слабост е стремежът на участниците непременно да поддържат хлабава структура и да избягват предписаните правноорганизационни форми за персонифициране от опасения може би да не загубят самоличността си. Участниците във форума са в такава степен индивидуалисти (може би защото културните продукти по право са резултат на индивидуална творческа дейност), че те са особено нечувствителни към общите си интереси, чиято по-добра закрила едва ли посяга на спецификата им като организации. Това пък води до разтваряне и неефикасност на действията. Дали поради известна конформност съдържателните критики срещу предлаганите проекти, макар разнообразни и от различни гледни точки, почти не си противоречат едно на друго. Впрочем наблюдават се по-скоро противоречия по тактиката как да се постъпи, за да се въздейства на законодателите да избягнат несполучливите решения. На теория разминаването на становищата не би трябвало да плаши, а, напротив, то би следвало да е особено желано. От древноатинската демокрация, та до наши дни уж в спора се раждала истината. Това твърдение вероятно също трябва да е спорно, ако искаме да стигнем до истината по този въпрос. Но плурализмът на интересите все още трудно поражда плурализъм на идеите и мненията. На практика, когато определени организации поддържат друго мнение за даден законопроект, те обикновено отказват да присъстват, мълчаливо не изпращат представители или пък правят свои обсъждания. Един от големите въпроси на бъдещия законодателен процес ще бъде да събира заедно тези представители с противоречащи си виждания за дадена законодателна уредба, без те да са длъжни да се отказват от вижданията си. Е, ако не физически, то поне това да става чрез равен достъп на техните материали до законотворческите органи и равно третиране на участието им. Докато изграждането на различни организации на гражданското общество е свидетелство за неговата зрялост и не може да бъде привнасяно или спускано отгоре, спонтанното възникване на пълна координация между тези организации и пълно единодушие в оценките им за законодателните актове е безсмислица. Това звучи като абсурда гражданското общество да замени държавата. Задачата на бъдещата уредба на гражданското участие в законодателния процес е да подпомогне структурирането на реакцията на различните представителства на обществеността и да катализира и да координира техните разнообразни позиции. Всъщност това, а не стандартната форма на процедурата, е съдържателната част на самия законодателен процес. Според досегашната практика държавните органи очакват пълно единодушие между неправителствените организации и отделни участващи в обсъждания граждани, дори в най-малките детайли, и всяко разминаване е повод да не се обърне внимание на нито едно от тях. С това държавните органи се превръщат сами в страна в спора или заемат страната на някои непопулярни и неизявени организации, вместо да бъдат независим и безпристрастен арбитър, какъвто се очаква. Всички вече чувстват на практика колко противоречиви могат да бъдат интересите. Първи принцип в законодателния процес е балансът между тях, за което е отговорен единствено законодателят. При липсата на независим, безпристрастен арбитър, който търси компромиси и баланс, с тази роля се нагърби програмата към Сорос центъра за културни политики, по чийто проект се провежда и това изследване. Поради това ние най-достоверно можем да свидетелстваме, че усещаме държавните органи като страна с някакви собствени интереси в законодателния процес. Участниците в проекта стигат до тези изводи както въз основа на собствените си опити за участие в законодателството в сферата на културата през последните години, така и въз основа на получената информация от десетки неправителствени организации при изпълнение на тази програма. 8. Представителност на гражданските организации. Неясен е въпросът за представителността на организации и структури при участието им в законодателния процес. Оттук и възражението на отделни представители на властите, че не могат да формулират разпоредби за участие, тъй като има опасност от монополизъм на най-активните организации. Думата монополизъм явно тук се използва некоректно, но разбираме това като непредставителност и лишаване на други по-представителни организации от участие за сметка на такива с неизяснена представителност. Въпросът за представителността на неправителствените организации е особено сложен. Още повече че юридическата форма при учредяването на голяма част от тях (фондациите) не предвижда те да имат членски състав (некорпоративни организации). Има десетки организации със сходни цели, задачи и мисия. Преброяване на некорпоративните организации е непосилна задача. По-важно е каква част от гражданите увлича мисията на тези организации, но това пък на свой ред е съвсем променлива величина, зависеща от обстановката и конкретните изяви. Разбира се, прескачането на представителните организации и заменянето им с някакви бездейни и неефективни структури поставя отново всички тези въпроси за легитимността, които бяха обсъждани в настоящото изложение. Но къде е записано, че интересите на една малка група са недостойни за правна закрила, че те следва да бъдат непременно пренебрегвани, че тя в никакъв случай не трябва да бъде изслушана и не й се дължат каквито и да било обяснения? А нима не може една малка и не особено представителна организации да изрази напълно верни и важни препоръки към някой законопроект? А същевременно най-представителните организации да бездействат? Ако се даде възможност на малки организации да бъдат чути, не се ли съдържат в това шансове те да станат представителни? Мисля, че изтъкваната от властите опасност се надценява. Явно спрямо гражданското участие продължава да се проявява съществено неразбиране. Ако разсъждаваме по линията „да се слушат само доказано представителните организации", достигаме на една крачка от мисълта „участието на обществеността в законодателния процес се изразява в диктата на нейните най-представителни органи над законотворческите инстанции". Представителите на гражданското общество не заменят държавните органи в този процес, в който всеки участник има собствена роля, тъй като те не са субектът, вземащ окончателното решение. Държавата е най-представителната организация на обществото, но оттук нататък правовата държава престава да бъде диктат на мнозинството над малцинството. Ако едноличната тирания или олигополията са господство на индивидуалния егоизъм над хората, а законите при тях са едноличната воля на диктатор или сатрап, то демократичната държава ни най-малко не е тържество на колективния егоизъм над индивида и малцинствените групи. Мажоритарното правило служи единствено за конституирането на законодателната, изпълнителната и местната власт. Законодателният процес е творчески и тази му характеристика не се гарантира количествено. Затова той изисква еднакво изслушване на рационалните гласове без предразсъдъци към броя на последователите им. 9. Гражданско участие, лобиране, групи за натиск. Сред гражданските участници в законодателния процес в сферата на културата съществува неяснота между различните категории: участие на обществеността лобиране и групи за натиск Гражданското участие, най-общо казано, се подчинява на „минималните стандарти" в общата уредба на законодателния процес. Те следва да осигурят идентификация на плуралистичните общи интереси на обществеността (и останалите особености, предмет на това изследване), като в наши дни това се превръща в крайъгълен камък за легитимиране на правната система. Независимо колко професионализъм и експертност влагат представителите на гражданското общество в обсъждане и изработване на законопроектите дейността им остава на обществени начала, т.е. от чист и безкористен интерес към съвършеното управление на обществото от съвършени закони в един идеален свят. Лобирането преди всичко изразява интересите на различни сектори от индустрията и други икономически кръгове за определено насочена, но най-често липсваща, законодателна уредба. То се подчинява на особени правила и представлява стопанска (търговска) дейност, която поради това се облага с данъци. Извършва се от професионални лобисти, които не изразяват своите интереси, а интересите на своите възложители или при друга форма на обвързаност със средите, настояващи за дадена уредба. Те могат да разполагат с драфтингови ресурси, а могат и да възлагат писането на желаните проектотекстове на подизпълнители, но са експерти в доброто разбиране на проблематиката, към която са се насочили, и в намирането на взаимодействие със законодателите и убеждаването им в необходимостта от гласуване в полза на техните предложения. Лобирането в съвременния свят е много скъпа дейност. Огромни капиталовложения се правят само за заемане на офис в близост до законодателите. Лобирането в класическия си вид е насочено обикновено пряко към законодателите, както сочи и самият термин, за разлика от участието на гражданското общество, чието включване развитите законодателни системи предвиждат във всяка една фаза от цялостния законодателен процес. Лобирането няма идеални цели, осъществява се от стопански организации или индивидуални или организирани представители на свободните професии и едва ли при него имат същинското си проявление юридическите лица с нестопанска цел. Лобистите могат да се позовават на общата полза, която предлаганото от тях решение ще донесе, и то напълно основателно, но това не скрива останалите характеристики на техните действия. Групите за натиск се формират обикновено по един въпрос, който те възприемат като свръхценностен, понякога остойностяван като такъв, от който зависи спасяването на планетата. Днес темите на групите за натиск могат да бъдат вредата от ядрените електроцентрали или от картонените опаковки, така както чистотата на езика или прекомерната употреба на захар. С групите за натиск обикновено се свързва фанатичният плам на техните активисти и поддръжници. Геройските загуби не ги отчайват и при всеки повод те продължават да тръбят колко са били прави, но неразбрани, или какви зловещи заговори са били противопоставени срещу тях. Всъщност търсеният резултат от кампаниите на групите за натиск по-скоро е самият натиск. При съществуващото смесване на горепосочените понятия у нас представителите на организациите с идеална цел обичат да наричат себе си лобисти, а се държат предимно като групи за (негативен) натиск. Те демонстрират героична съпротива, която независимо от резултата обикновено удовлетворява участниците заради демонстрацията на мъжествено поведение (и служи като компенсаторен или друг подобен психичен механизъм за скриване на незрялата им оценка на действителността от самите тях). 10. Способи за действие. След обсъждане на законопроектите и постигане на съгласувана позиция неправителствените организации се изправят пред въпроса „сега какво да правим". Отговорът му пък е свързан с друг въпрос - „къде е сега законопроектът" (в коя фаза е законодателният процес). Използват се понякога общите негарантирани и слаби възможности, които гласят, че гражданите имат право да насочват към държавните органи всякакви послания, петиции, прошения, искания, оплаквания, жалби и т.н. Тази обща формулировка е особено неефективна, защото зад идеята на безусловна достъпност се скрива изискването за невероятни професионални познания на законодателния процес, фазата, в която се намира, вътрешното разпределение на дейностите, времето на заседанията, компетенциите на органа, у който е законопроектът, изискванията на самия процес и прочие. Гражданското участие става лесна жертва на непознати вътрешни бюрократични правила и практики. След това често могат да се чуят оплаквания от вида „страници наши подписки, мнения, декларации не могат дори да бъдат намерени у адресата въпреки надлежното им внасяне", „не беше взето никакво отношение по тях" и т.н. Отзвук на отмиращото патерналистично общество и знак за незрялост на идващото да го замести гражданско е опитът да се търсят покровителствено настроени фигури сред управляващите. Ако този механизъм проработи, това би било за добрите предложения, но ще има негативно отражение върху утвърждаването на свободното гражданско общество и ще бъде удар срещу законното установяване на правни средства за участие, утвърдени като фиксирани процесуални правомощия. В малката балканска страна, в която се намираме, не изненадва включването на познанства, приятелства, роднинства и други извънпротоколни връзки и взаимодействия за същата благородна цел. При осъдителното на думи обществено отношение към свързаните и подставените лица иронията тук е в експлоатацията на непотизма, т.е. в облагодетелстването на близки роднини по служебна линия за обществени нужди. Едно вредно явление се поставя в услуга на добра кауза. Неправителствените организации разполагат и понякога използват особено мощните си средства за публично въздействие върху общественото мнение. От емоционални пресконференции и открити писма и декларации до организиране на хепънинги и други прояви, както и заплаха за гражданско неподчинение. Това са все извънпроцесуални средства, някои от тях особено твърди, макар че, ако бъдат организирани по допустим начин, те остават легални. Същевременно това се превръща в опит да се привлекат незасегнатите субекти, които понякога са доста далеч от спорните проблеми. По този начин онзи, който се чувства онеправдан от другиго в една група или организация, се стреми да привлече на своя страна неангажираната общност - един изследван психологически феномен. В обществен план обаче това доближава неправителствените организации до политическите партии. По тази причина, макар и с некоректни термини, те често се считат длъжни да се оправдават, че не се занимават с политика или че нямат политически искания. От своя страна партиите с изострения си нюх на тази тема веднага ги поставят във вижданията си в своите партийни стереотипи. Разбира се, гражданското участие в законодателния процес винаги е правно-политическа, а не партизанска проява. Най-непроявен е и най-трудният подход - опит чрез добра практика да се изграждат минималните стандарти за гражданско участие, на които все повече да се позовават, да се опитва все по-настоятелно те да се договорят и да се превърнат в действащо процесуално правило. 11. Взаимна връзка, диалог, мотивиране на решенията. Държавните органи вече се примириха с нагласата, че получават спонтанна или организирана реакция от гражданското общество в писмен вид или чрез различни публични изяви. Същевременно остава чувството, че желаният диалог така и не се получава. В оценките на държавната администрация преходът на обществената намеса е от „необходимо зло" към удобно средство за „показна демокрация" или данни за самоутвърждаваща формална отчетност, получени при това наготово. Демонстративно се отчитат броят на постъпилите становища от организации, проведените открити срещи, протоколите от изказванията и т.н. Цялата документация се събира, съхранява се и може дори да се цитира при вземане на решение по законопроектите - като обща бройка или с уточняване на източниците. Е, и какво от това? Тук не става дума за единични, още по-злокачествени прояви на демагогия, при които пред гражданските представителства се заявява съгласие с позициите и доводите им, а работата по законопроекта продължава точно в обратната насока до приемането му все едно, че нищо не е било казано. Анекдотичният израз за този стандарт за поведение е, че проблемът не е в огласяването на общественото мнение, а в чуваемостта му от управляващите или че в законодателния процес се наблюдават трайни симптоми на глухота. Представителите на държавните органи в законодателния процес упорито отказват да признаят необходимостта от това да отговарят на обществените представители, да обосновават позициите си, да се аргументират защо не приемат отправените им предложения или просто да се мотивират. Тъй като те старателно избягват диалог по този първоначален въпрос, тук са u особено агресивни с еднозначните си риторични въпроси: „Искате да ви дадем оправдание за действията ни ли? Дължим ли ви обяснения?" Администрацията осъзнава, че демонстративно е създала видимост на отстъпление, доколкото законопроектите все повече предизвикват обществено обсъждане, но пътят за реално гражданско участие остава напълно отрязан, ако тя се затвори за това участие веднага след неговите прояви. Така тя запазва криворазбрания си властови ресурс чрез неизменно придържане към затворения характер на законодателния процес. Ако инициаторите на закони и поддръжниците им сред управляващите смятат, че са прави, то толкова по-лесно би било да намерят аргументи за правотата си и да ги изразят. Ако постъпилите идеи и предложения са безсмислени или неизпълними, не е трудно да се обясни защо. Това обаче изисква работа, усилия, време, организация. А колко по-лесно е просто да се напишат някакви текстове, въобще да не се обосновават, критиките срещу тях да бъдат изолирани и колкото се може по-бързо и безболезнено те да се превърнат в закон. Другият израз за това е „интелектуална леност". Липсата на мотивирани отговори на законодателните органи по повод на гражданските идеи и предложения остава централен нерешен въпрос при взаимния обмен на информация, какъвто представлява в крайна сметка законодателният процес. V. Отворени въпроси За съжаление една от най-важните дейности, засягащи всички субекти и легитимиращи законовия ред в правовата държава, а именно законодателният процес, няма цялостна и системна нормативна уредба. Откъслечни положения са уредени в актове, които се отнасят до друга материя - конституцията (върховният закон на републиката за основните права и свободи на гражданите, държавното устройство, разделение на властите и пр.), устройствените правила на различните държавни ведомства (за статуса, структурата и компетенциите на държавните органи). Законът за нормативните актове и Указът за неговото прилагане са имали за предмет законодателния процес, но при едно много по-различно държавно устройство, поради което сега на практика са неприложими. Ядрото от правила за създаване и приемане на правилата не е ли основна материя, която заслужава самостоятелен закон? Кое поражда необходимостта от законодателно регулиране на един или друг въпрос; защо това се решава по един или друг начин; какъв точно подход следва да се приложи; с какъв успех това е сторено и каква е обратната връзка от прилагането на законите - все въпроси, невключени в процедурните стъпки по предварително предписан начин. Основните положения, които уреждат законодателния процес, се намират в правилници или временни правила. Вярно е, че това са норми, насочени към устройството на висши държавни органи и техни структури, а то пък е съобразено с производството на закони. Поради тези причини сме склонни да смятаме тези актове за „особени" или „много важни" правилници. Въпреки това те остават норми, ограничено адресирани към инициаторите и създателите на закони. Затвореният характер на съществуващия нормотворчески процес произтича от законодателната гледна точка към него и която е фиксирана не откъм стъпките, които извървяват приеманите правила, а откъм държавните институции, през които те преминават. Устройствените правила имат изключително ценно значение, особено за представителите на самите държавни органи, чиято активност засягат. На езика на тези представители устройствените правила „са тяхната конституция". Такова надценяване не е неочаквано, тъй като те съдържат единствените норми, уреждащи ежедневната им дейност. Без да се поставя под каквото и да било съмнение важността на подобен тип актове от гледна точка на гражданското общество, устройствените правила не са адресирани към него, а към точно определен брой лица - от около две десетки до 240. Такъв тип норми с ограничено персонално приложение са известни в правната наука като lex propriam. Такива норми са необходими във всяка правна система. Но тук нещо, което не е закон за всички (lex commune), урежда дейност, която засяга всички. Разминаването между приложното поле на подобен тип актове е довело до практическото разминаване между изискванията за законодателен процес на конституцията и реално функциониращата процедура. Липсва закон, уреждащ материята на законодателния процес от гледна точка на стъпките, извървени от самия закон - от проект до действащо право, а не регулиращ поведението на институциите, през които той преминава. Това е довело до обърнат начин на регулиране - закон, който е адресиран до ограничен кръг лица, определя валидността на техните действия, насочени към неограничен кръг лица. Това ни връща към вечния спор за началната празнина (яйцето или кокошката) - по каква процедура тогава са приети актовете, насочени към ограничен кръг лица (устройствените правила), които легитимират актовете, адресирани към неограничен кръг лица, след като тези първоначални актове учредяват и структурират институциите, вземащи решение по втория въпрос, преди да е имало легитимиращ ги процесен ред? В сравнение с минималните конституционни изисквания устройствените правила са поставили многократно завишени изисквания към проектиращите и законодателстващите институции. Те налагат на държавните органи многократни обсъждания, преценки, мотивиране, съгласуване, консултиране, гласуване с една или друга тежест, корекции и пр. Всичко това безспорно е важна част от демократичния процес при осъществяване на законодателната дейност. Но всичко това остава затворено в рамките на държавните институции. Създава се впечатлението, че държавните институции имат собствени противоречиви интереси за бъдещата нормативна уредба или представители на различни групи, адресати на законите. Собствените интереси на публичната администрация са вероятно нещо съществуващо, но извън този анализ, а чии интереси те представляват, е определено недвусмислено от конституцията. Описаното положение отдавна е изживяно в страните с развити демократични системи. Ние можем само да запитаме: Защо законодателният процес у нас почти дословно възпроизвежда добрите образци на демокрациите от XIX век, но чувствително се отдалечава от днешните демократични процедури? Какво място в задължителните стъпки по законотворчеството трябва да заема изслушването на засегнатите страни и вземането на аргументирано становище по техните възражения и претенции? Чувството за нелегитимност без подобни процесии действия (сега нерелевантни) все повече избледнява. Не биха ли спечелили легитимността и ефективността на законите, ако тази стъпка се превърне във формално задължителна, а законодателство, достигнато с пропуск в това отношение - в неперфектно и оспоряемо? В какво точно следва да се изразяват действията на гражданското общество в различните фази на законодателния процес, каква задължителна тежест да имат и какви ответни процесуални действия от останалите участници да изискват? Стоят ли в дневния ред на обществото проектирането и приемането на закон за законодателния процес с дължимо внимание към гражданското участие? Статията "Гражданско участие в законодателния процес" на доц.Емил Марков, е от сборник: "Културна политика и законодателство", Сорос център за културни политики, С.2003, стр.25-50

Маите и ацтеките Цивилизациите на маите и ацтеките са блестящ пример за напреднали култури в Централна Америка, развити много преди пристигането на испанските нашественици. Въпреки че маите предшестват ацтеките, двата народа имат сходни системи от вярвания, по-специално в областта на астрономията, религията и ритуалните жертвоприношения. И едните, и другите строят големи обсерватории, храмове и пирамиди, в които да упражняват своите практики. Културата на маите достига своя разцвет между 900 и 1200 г. През този период влиянието им се разпростира върху огромна част от Централна Америка и те търгуват с народи, живеещи чак в Перу. Сред най-силните им страни са архитектурата и строителството — области, в които са толкова напреднали, че дори до днес из целия полуостров Юкатан в Мексико има затрупани храмове и пирамиди, които тепърва ще бъдат откривани. За маите пространството и времето са ключови категории. Те използват извънредно сложна система за отчитане на времето. В техния календар всеки ден има различно наименование в съответствие с точните астрономически изчисления. В него се отбелязва всяко космическо събитие - да речем, разминаване на планети. В центъра на религиозните и космическите вярвания на маите стои ритуалното човешко жертвоприношение. То е особено необходимо при слънчево затъмнение - за удовлетворяване нуждите на боговете. Когато календарът направи пълен оборот, системата започва да отброява отначало с нов цикъл на прераждане и обновление. При всяко ново завъртане се предсказва настъпването на капитални събития. Интересното е, че поредното такова се очаква през 2012 г., така че съвременният свят ще може да прецени доколко точни са били маите в своите пророчества. Смята се, че упадъкът на маите е свързан с бедствия като суша или болести, в съчетание с войни. До 1300 г. те вече строят конструкции със значително по-лошо качество. До испанското завладяване на Мексико в началото на XVI век много от руините на майте, които могат да бъдат посетени днес в Мексико, вече са изгубени или изоставени. Докато цивилизацията на маите се срива, редица други култури в региона са във възход. Най-забележителната сред тях е тази на ацтеките. Когато испанците за пръв път влизат в контакт с техния народ, те са удивени от видяното. Местното население живее в елегантни градове, разположени около големи пирамиди и храмове. Богатствата и блясъкът на управляващата класа са удивителни и испанците са изумени от високото ниво на социално развитие. Но остават дълбоко шокирани, когато разбират колко много ритуални човешки жертвоприношения се извършват в тези храмове и пирамиди. Ацтеките упражняват същата форма на жертвоприношения като маите, дори още по-ревностно. Те принасят в жертва пленници от воюващи с тях племена или пък роби. Новопостроените храмове, посветени на боговете, се освещават чрез мащабни жертвоприношения. При разкопките на големите мексикански пирамиди са намерени стотици скелети, застинали на колене, заровени дълбоко в основите. В декорацията на сградите, които са строени специално за извършване на човешки жертвоприношения, са използвани изображения на черепи и скелети. Някои от ритуалите са трудно разбираеми. Висшите жреци изтръгват с каменни остриета все още туптящите сърца на някои от жертвите. След това сърцата се поднасят на специален олтар като дар, докато телата биват хвърляни по стъпалата на пирамидата, а понякога - изяждани. Други ритуали, изпълнявани в повратни моменти от астралния календар, включват одиране на кожата на жертвите, докато те са все още живи. После жрец взима кожата и я носи цял месец. Този вид ритуал символизира прераждането, тъй като загубата на човешка кожа наподобява процеса на обновление при сменянето на кожата на змията - почитано от ацтеките същество. С течение на времето апетитът за кръв на този народ нараства и като цяло в основите на по-късните храмове има много повече човешки останки. Изглежда, че след като колелото на кръвопролитието веднъж се е задвижило, то може единствено да стане по-голямо и исканията за жертвоприношения нарастват заедно с благополучието на ацтеките. Испанските конкистадори записват една особено страховита история, според която при пристигането им в столицата на ацтеките Теночтитлан - център на днешното Мексико Сити - те виждат монумент, построен изцяло от човешки черепи. Грубо изчисление показва, че тази структура съдържа 125 000 черепа, подредени в точна геометрична схема. Това мистично очарование от смъртта ни изглежда жестоко и противно в днешно време и все пак то е интегрална част от културата на тези древни цивилизации, при които начините на живот се развиват в продължение на няколко хиляди години в изолация от това, което е считано за „познатия свят". Макар унищожението на ацтеките да представлява невероятен военен подвиг от страна на Кортес - водачът на конкистадорите, - то в крайна сметка е погубване на една високоразвита култура. Изглежда странно, че в началото, при пристигането си в Мексико, конкистадорите получават толкова голяма свобода на действие, при положение че императорът на ацтеките - Монтесума - е в състояние да победи нашествениците. Всъщност въздържаността му се дължи на древно предсказание, което говори за бъдещото пристигане в техните земи на бог Кецалкоатл, който щял да използва голямата си мощ и мъдрост, за да помогне на ацтеките и на мексиканския народ да постигнат по-голямо величие. Познато още като „пернат змей", това най-почитано същество е описвано по начин, който съответства на вида на въоръжените и брадясали новодошли, които се появяват от изток - посоката на изгряващото слънце. Въпреки че това пророчество изглежда вярно по отношение на пристигането на испанците, резултатът, разбира се, е точно обратният в сравнение с предсказаното. С пристигането на испанските окупатори културата на ацтеките е унищожена завинаги, тъй като конкистадорите смятат за свое задължение да заличат всяка следа от този някога могъщ народ. Така още една от световните древни култури изчезва завинаги.

Анасазите Малко позната днес, цивилизацията на анасазите е просъществувала почти цяло хилядолетие в района на днешна Аризона и Ню Мексико в САЩ. По време на културния си разцвет около 1050 г. анасазите строят огромни жилищни комплекси. Някои от дворците им са с по 500 стаи и са издълбани в скалите, като голяма част са доста сложни в архитектурно отношение. Но до средата на XII век общността на анасазите се разпада и населението се разпръсва. До 1300 г. племето изчезва напълно. Причините не са известни и до днес. Ранните изследователи и колекционерите на реликви са изумени от намерените останки - значително количество керамични съдове и ръчно изработени предмети. Първоначално се предполага, че коренните жители на този район не са били способни да изградят такава организирана общност и намереното всъщност е дело на далечните ацтеки. Едва по-късно е установено, че става въпрос за съвсем различна цивилизация. Най-големият комплекс, построен от анасазите, е открит в каньона Чако, Ню Мексико. Той представлява сложна структура от стопански и жилищни постройки. Състои се от няколко огромни двореца, които според предположенията са били средище на търговия, религиозни ритуали и астрономически гадания. Възможно ли е толкова сложно устроена общност да изчезне просто ей така? Историята познава цивилизации, които са западали или изчезвали. За някои общности, като например жителите на Помпей или минойците на Крит, е известно, че са унищожени от природни бедствия, но съдбата на други цивилизации остава забулена в мистерия. Знаем само, че има множество фактори, които биха могли да доведат до упадъка на едно цивилизовано общество - суша, глад, война. На някои места, например там, където са намерени изгорели жилища, тъжната съдба на обитателите е очевидна. Подемът и упадъкът на някои градове или държави е добре документиран с течение на времето и това ни дава възможност да се поучим от грешките и нещастията, познати от миналото. Нещата не винаги са подвластни на човека и ако успеем да избегнем някои грешки, допуснати от предците ни, може би наистина ще може да се каже, че сме постигнали напредък.

Белият град Скрит в необятните дебри на непроходимата джунгла, скрила централноамериканския бряг, се намира легендарният Бял град. Според слуховете там имало невероятно богатство, но въпреки това той е изоставен преди стотици години по неизвестни причини. Въпреки няколкото международни експедиции и сложните сателитни технологии тайното му местоположение все още е неизвестно заради непроходимата джунгла, оплела Никарагуа и Хондурас. Първото писмено свидетелство, в което се споменава Белият град, е от 1526 г., когато Ернандо Кортес - испанският завоевател на Мексико — говори за Ксукотако или Хуейтапалан. Интересът на испанците към града не е изненада предвид слуховете, че богатствата му си съперничат с тези на богатата мексиканска столица Теночтитлан. Вдъхновен от тази идея, Кортес изпраща мнозина свои последователи да търсят изгубеното царство, но опасното крайбрежие Москито пречи на конкистадорите да го открият и те скоро се отказват. Въпреки това се смята, че дори по времето на конкистадорите Белият град е в упадък. В този период районът е населен от племето печ, за което се предполага, че произлиза от Южна Америка. Има писмени сведения, че между испанците и племето печ, както и останалите съседни племена, има множество сблъсъци. И така, какво се е случило с града и защо той е бил изоставен? Според една теория може да е надвишил естествените си граници на разрастване и това да е станало причина за изоставянето му. Или просто вече е залязвал и не е могъл да преживее пристигането на конкистадорите на континента, тъй като испанските нашественици променят из основи живота и оказват пагубен ефект върху много процъфтяващи дотогава цивилизации от Мезоамерика. Джунглата по крайбрежието Москито може да погълне изоставен град за нула време, особено като се има предвид, че преди пристигането на испанците районът е изключително населен. Белият град е само един от многото неоткрити градове в дебрите на Централна Америка, но ако бъде намерен, съвременен Хондурас ще се сдобие с национално културно съкровище.

Дoгоните Хората от племето догон в Мали, Западна Африка, живеят в малки селца на километри от каквато и да е цивилизация, с изключение на доста отдалечения град Тимбукту. Въпреки очевидната географска и културна изолация догоните отдавна имат познания по астрономия и макар днес науката да е доста по-напред, в продължение на стотици години те са изпреварвали западния свят в това отношение. Първите учени, влезли в контакт с догоните, са французите доктор Марсел Гриал и доктор Жермен Дитериан, които стигат до племето през 1931 г. Удивени от видяното, те остават в Мали и изследват тези хора в продължение на над трийсет години. През това време опознават религиозните и културните традиции на догоните и постепенно печелят доверието им. Тайното познание на племето разкрива изумителна информация. Далеч преди Галилей да направи революционните си открития в Европа, догоните знаят за пръстените на Сатурн и за четирите основни луни на Юпитер. Също така им е известно, че Земята е планета и че всички планети обикалят около Слънцето. Имат обширни познания за двойната звездна система на Сириус, за която Западът узнава едва през 1862 г., когато е забелязана с помощта на най-мощния за времето телескоп. Догоните знаят за двете звезди на Сириус - А и В, които обикалят една около друга за петдесет години, като през по-голяма част от този цикъл се вижда само едната. За догоните Сириус А - ярката звезда, която ние наричаме „звездата куче" - е най-важната звезда на небето, тъй като те вярват, че животът се е зародил именно там. Сириус В, която според откритията ни е 100 000 пъти по-незабележима от близначката си и която ние класифицираме като „бяло джудже", е позната на догоните като втората звезда от тази система, която те описват като „най-тежката звезда". Тези идеи са относително скорошни в съвременната астрономия и все пак догоните разполагат с тази информация далеч преди да бъдат изобретени първите уреди като телескопите. Загадката става още по-голяма, когато вземем предвид собственото обяснение на племето за това как се е сдобило с такива подробни астрономически познания. Според племенната памет те получили информацията от богоподобни извънземни, наречени номо, които произхождали от звездната система Сириус. Легендата на догоните разказва, че номо пристигнали на космически кораб, придружени от огън и гръм. Тези пришълци имали ужасяващ външен вид - приличали на риби и имали общи черти с боговете амфибии от други древни религии като египетската богиня Изида и вавилонския бог Оанес. Според племето тези водни същества пуснали на Земята големи количества вода, в която да живеят. Догоните наричат Сириус В „звездата Номо" и говорят за загадъчна трета звезда - Сириус С, която до днес не е открита от съвременната наука. Племето нарича тази звезда „Слънцето на жените" и предсказва, че тя пак ще се появи в небето, когато номо решат да се покажат на Земята отново. Догоните имат собствено обяснение за това как са се сдобили с тази забележителна информация. Но какво мисли останалият свят? Съществуват три основни теории, които обясняват загадката, и трите имат своите защитници и опоненти. Според първата теория догоните може да са научили за Сириус чрез недокументиран контакт с космоса. Контрааргументът тук е, че информацията на племето за Сириус е съхранена на плочки с клинописно писмо много преди съвременната наука дори да подозира за съществуването на галактиката. Втората теория допуска, че някоя от великите древни цивилизации, например египетската или персийската, е пренесла познанията си по астрономия, предавайки ги на скитащ догон. Но това звучи малко вероятно, тъй като догоните предпочитат изолацията и странят от останалата част на света. Третото възможно обяснение е, че може би древен жрец ясновидец или медиум е направил пророчество и казаното от него е влязло в митологията на догоните. Тази хипотеза си съперничи с обяснението на самото племе. Което в края на краищата звучи най-убедително. Все пак догоните се оказват прави по отношение на редица неща. Тяхната изолация и неосведоменост по отношение на теориите на западния свят за извънземните придават още по-голяма достоверност. Как биха могли да дадат описание на извънземни, ако не са ги видели в действителност? Загадката остава, но явно не е толкова недопустимо племена, считани за „примитивни" като догоните, да са по-напреднали, отколкото предполагаме.

Ако космически кораб пътува няколко дни в космоса със скорост, близка до скоростта на светлината, той ще се завърне на Земята след десет години. Този сценарий е често използван в научнофантастичните произведения, а описаното явление се нарича "времеви парадокс". Предшествениците на Айнщайн, Галилей и Нютон, също вярвали в принципа на относителността. Един неподвижен наблюдател вижда кола, която се движи със 100 км/ч. Ако същият наблюдател се намира в друга кола, която се движи с 60 км/ч, то тогава му се струва, че първата кола се движи с 40 км/ч. Следователно, заключаваме, че скоростта е относителна и зависи от състоянието, в което се намира наблюдателят. През 1887 г. американските физици Алберт Майкълсън и Едуард Морли правят експеримент, посредством който измерват скоростта на светлината, разпространяваща се в същата посока, в която се върти Земята, и скоростта на светлината, която се разпространява в противоположна посока. Съгласно съществуващите дотогава факти двете скорости би трябвало да са различни, те обаче не били. Скоростта на светлината била същата, независимо дали я измервали от място или в движение с голяма скорост. Защо се получава така? Дълго време учените не могат да дадат задоволително обяснение. Отговорът на този въпрос дава Теорията на относителността. Скоростта на светлината е единствената константна величина в природата. Следователно, щом скоростта на светлината остава постоянна на големи и малки разстояния, то тогава нещо друго трябва да се променя. Айнщайн вярва, че това е времето. За някого, който се движи с голяма скорост, времето тече по-бавно в сравнение с друг, който стои на място. Ако се постигне движение със скоростта на светлината, то тогава потокът на времето ще бъде напълно прекъснат Този теоретичен експеримент, разбира се е практически невъзможен за обитателите на Земята, тъй като нито едно превозно средство не може да достигне скоростта на светлината (300 000 км/ сек.). Най-лесно това явление се обяснява чрез примера с космическия кораб в научнофантастичните филми, когато героят разбира, че докато е прекарал няколко дни в космоса, на Земята са минали много години. Специалната теория на относителността показва, че потокът на времето се изменя в зависимост от скоростта. Това обаче не е достатъчно. Проблемът за гравитацията продължава да съществува. Гравитацията според Айнщайн и тази, за която говорят Галилео и Нютон са различни. Защо пада ябълката? Защо съществува сила, която привлича нещата към Земята? Защо Земята се върти около Слънцето? Защо между двете действа сила? Айнщайн желае да разбере истинската природа на тази сила. По същество космическото пространство представлява равна повърхност във времето. Следователно, ако го възприемем като обширна мембрана и след това си представим сфери с огромна маса и обем, разположени по тази мембрана, каквито са Слънцето и другите звезди, ще забележим, че мембраната претърпява деформация, по-точно изкривяване. А небесните тела, които преминават случайно, са привлечени от това изкривяване към звездите. Изкривяването и промяната на посоката, която то предизвиква, представляват това, което Айнщайн нарича "гравитация". В случая на нашата система Земята запазва траекторията си около Слънцето, тъй като скоростта на въртене и изкривяването са в равновесие. Ако по някаква причина масата на Слънцето се промени, ще се промени и траекторията на Земята. От друга страна. Земята също има маса, която макар и да е по-малка от тази на Слънцето, предизвиква деформация на космическата мембрана и около полученото изкривяване се движи Луната. Метеоритите, които падат на Земята са привлечени от това изкривяване, по тази причина пада и ябълката на Нютон. Всички тела изпитват влияние от големите звезди. Светлината не прави изключение. Въпреки че се смята, че светлината се разпространява по права линия, независимо от препятствията. Айнщайн демонстрира посредством Специалната теория на относителността, че светлината се привлича от деформациите, предизвикани от звездите и на свой ред също се деформира. Тази деформация на светлината довежда до удължаване на пътя й. поради силата на привличане и вследствие на факта, че скоростта й остава константа. Колкото по-голяма е силата на привличане, толкова повече се забавя потокът на времето. В зависимост от обема на звездите космическата мембрана претърпява различни видове деформации. Най-големите изкривявания от този вид се наричат черни дупки. Тяхната деформация е толкова голяма, че дори и светлината не може да ги прекоси, в следствие на което се прекъсва потокът на времето. Квантовия мистицизъм Има ли мистицизма място в квантовата механика днес? Жива ли е идеята, че съзнанието играе роля в създаването на реалността? Историка от Харвард – Хуан Мигел Марин смята, че днешните физици трябва да се запознаят с мистицизма в идеите на пионерите на квантовата механика, защото това ще доведе до по-добро разбиране на самата теория на фундаментално ниво. В скорошен труд, публикуван в European Journal of Physics, Марин написа кратък анализ, базиран на негов труд, относно споровете около мистицизма ширещ се в ранното квантово общество. В началото на 20-ти век, науката и религията не са били така ясно разделени както днес, като влияние върху учените носи не само християнството, но и източния философски мистицизъм. В своя анализ Марин разглежда ролята на всяка от перспективите и тяхното противостоене. Полемиката се завърта около стари колкото света въпроси, свързани с природата на реалността. Според много от ранните квантови физици, материята не съществува, тя се появява само ако се упражни акт на наблюдение от съзнателно същество. С две думи, материята се материализира когато я наблюдаваме. Айнщайн (твърд реалист) задава въпроса, съществува ли тогава луната когато не я гледаме? Макар подобен въпрос да звучи странно в ежедневния ни живот, в квантовата механика, физичните наблюдения влияят на наблюдаемите обекти в квантов мащаб и подобен въпрос не е толкова странен. Според известната интерпретация „Копенхаген”, ние не можем да говорим за обективната реалност без да я наблюдаваме или да сме я измерили. Дебата за съзнанието в квантовата теория започва през 1927, когато Айнщайн обвинява Нилс Бор във въвеждането на мистицизъм, несъвместим с науката. Бор отрича обвинението и казва, че Айнщайн не го е разбрал, когато е казал че хората са и актьори и наблюдатели в света. Макар че Бор вярва че квантовите процеси се случват без нуждата от наблюдател, той все пак симпатизира на идеята, че една по-завършена квантова теория, може да помогне за разбирането на съзнанието. Айнщайн от своя страна твърдо се противопоставя на каквато и да е субективност в науката. Той не е съгласен с гледната точка на Бор, че е ненаучно да зададем въпроса дали е жива или мъртва котката на Шрьодингер в едноименния експеримент. Айнщайн посвещава по-голямата част от своята късна кариера в опит да модифицира своят обща теория на относителността, така че да включи в нея и квантовата теория и да я постави в релсите на реализма. Например, известния парадокс Айнщайн-Подолски-Розен е опит в тази насока. От друга страна, Волфганг Паули, наистина прегръща някои от гледните точки на източния мистицизъм. Той особено много харесва концепцията за „светлата мистика” - синтез между рационалност и религия. Той спекулира, че квантовата теория може да унифицира психологическо-научните и философско-мистичните подходи към съзнанието. Неговата перспектива е силно повлияна от философа Артур Шопенхауер, чиято гледна точка относно реалността е силно повлияна от източните религии. Скоро и други физици се намесват със своята различна гледна точка. Великия Макс Планк, дълбок привърженик на християнството, слага рамка на споровете, като поставя обективността на науката и християнството от една страна срещу източния мистицизъм на Шопенхауер от другата. Планк смята, че християнството и науката са съвместими. Според него и двете са обективни и се отнасят към ясно различими аспекти от реалността. Междувременно, Дирак отхвърля какъвто и да е вид религиозна риторика. Според него религията е бъркотия от грешни твърдения без база в реалността. Споровете относно мистицизма се разпалват и излизат в публичното пространство с популярната книга на астрофизика Артър Едингтън – „Естеството на Физичния свят”. Макар че книгата изкривява много от концепциите, нейната защита на мистицизма привлича вниманието на широката публика и международните медии. През следващата година Вернер Хайзенберг и Ервин Шрьодингер се присъединяват на страната на мистицизма, като вбесяват Айнщайн и Планк. Много други не избират нито едната, нито другата страна. Един от тях е математика Джон Фон Нойман. През 1958, Шрьодингер, вдъхновен от Шопенхауер, публикува своите лекции – „Ум и Материя”. В него той твърди че има разлика между измерванията на инструментите и измерванията с човешко участие. Според него регистрираната температура от термометър, не може да се счита за акт на наблюдение, тъй като не съдържа в себе си значение. За целта е нужно съзнание, за да направи физическата реалност смислена. Както заключава Шрьодингер, „Сигурен съм, че някои от вас, ще нарекат това мистицизъм. Затова със съзнанието че физичната теория през цялото време си остава относителна, вярвам че можем да предположим, че физическата теория в нейното сегашно състояние, силно предполага неразрушимостта на Съзнанието и Времето”. Лекциите на Шрьодингер маркират последното поколение учени, което живее с мистичния спор. Учените които се занимават с квантова механика до втората световна война, са преобладаващо възпитаници на немската школа и работят в контекста на тогавашните философски течения. С прехода към англосаксонския възход в физиката, спорът умира. Повечето съвременни учени са реалисти като Айнщайн и не вярват че съзнанието има роля в квантовата теория. Доминиращото съвременно виждане е, че наблюдението не кара атома да съществува в дадена позиция, а просто наблюдателя открива положението на даден атом. „Когато чета научна статия, която цитира класически уравнения, създадени от немски учен, ми се струва че те могат да бъдат подобрени от учените, ако те разберат как автора ги е интерпретирал”, казва Марин. „Съвременните квантови теории на полето, са наследници на труда на Херман Уейл и Паули. Въпреки това много физици днес ще бъдат шокирани, ако научат как Уейл и Паули са разбирали концепцията за ‘поле’, когато са писали своите класически трудове. И двамата са били впечатлени от мистицизма и са търсили начин как да обединят съзнанието и физиката. Уейл публикува лекция, в която фаворитизира християнско-математичния мистицизъм на Никола от Куза. Паули от своя страна публикува статия за Кеплер, като го представя като част от западната мистична традиция и учение”. „За тези, които не подкрепят Копенхагската интерпретация и предпочитат алтернативата предложена от Давид Бом, ще им предложа да прочетат диалозите на Бом, с тема - източния мистицизъм”, добавя Марин. „Едингтън и Шрьодингер, както много днес, обединияват сили за да открият квантовата теория на гравитацията. Има ли техния споделен мистицизъм роля в техни прозрения или грешки? Не знам, но смятам, че е важно да се открие”. Източник: http://www.sci-bg.com/?p=1279

В хода на дългата история на живота на Земята са изчезвали безброй биологични видове. Но може би най-популярното и със сигурност най-интригуващо от тях е изчезването на динозаврите. В продължение на милиони години тези огромни животни са безспорните господари на планетата. Разпространени са на всички континенти и нищо не може да постави под съмнение превъзходството им. Но преди около 65 милиона години идва момент, когато царството на една от най-успешните форми на живот, съществували някога, намира своя край. Защо се стига до там - това е загадка, останала без категорично обяснение въпреки редицата теории, появявали се през годините. Теориите са базирани на оскъдните доказателства, останали от този период. Чрез изследване на скални образувания и вкаменелости може да бъде събрана важна информация за това, което се е случило в миналото. От тези проучвания специалистите установяват, че по времето на изчезването на динозаврите на Земята протича голям катаклизъм. Изучаването на естествената история на планетата дава възможност на учените да сложат разграничителна линия между епохата на динозаврите и последвалата епоха на бозайниците. Тази граница между двата различни периода на живот на Земята разделя старата мезозойска ера (времето на динозаврите) от следващата ценозойска ера (времето на бозайниците, в което живеем и ние като човешки същества). Геолозите наричат първата ера „К", а втората - „Т", и така масовото изчезване на динозаврите става популярно като „Изчезването К-Т". Но по това време изчезват не само динозаврите. Всъщност половината от живота на Земята спира развитието си. Геолозите установяват, че огромните смущения, които се случват на планетата, са климатични по своя характер. Изглежда, че условията се променят драматично и Земята вече не е относително стабилната планета с умерен климат, каквато представлява през мезозойската ера. Вместо това тя се превръща в по-хладния и променлив свят, който познаваме днес, и с течение на времето настъпват няколко ледени епохи. Бързината, с която се случват промените в рамките на въпросния период, е необяснима загадка. Каква може да е причината? Две теории се опитват да обяснят какво се е случило. Според едната промяната е настъпвала постепенно и причините се коренят в активността на самата Земя. Други са на мнение, че се е случил мощен катаклизъм, примерно че Земята е била ударена от метеор. И двете хипотези са подкрепени от значителен брой доказателства. Привържениците на версията за постепенна климатична промяна вярват, че тя може да е причинена от мощни вулканични изригвания в продължение на дълъг период от време. Това навярно е създало „парников" ефект и драматично е променило глобалния климат. Достоверност на тази теория придава фактът, че геолозите са сигурни, че действително е имало период на увеличена вулканична активност към края на кредата. Но както има убедителни доказателства за идеята за вулканична активност, така съществува и много приемлив аргумент в полза на схващането за метеоритен удар. Наистина дори е възможно да са се случили и двете неща. Изследователите намират прах от иридий между онези слоеве на скалите, които съответстват на времето отпреди около 65 милиона години. Това необичайно вещество се намира в значителни количества и сочи, че може да е дошло от две места - или произхожда от космоса, като прахът е попаднал в атмосферата в резултат на метеоритен удар, или източникът му е разтопената мантия на Земята, която е относително богата на иридий. Освен че обръщат внимание на структурата на Земята, учените изучават и външния й вид в опит да разберат какво се е случило. Но един от големите проблеми, пред който се изправят, е, че днес планетата изглежда напълно различно в сравнение с времето отпреди 65 милиона години. Това прави извънредно труден опита да се намерят някакви доказателства за вулканични изригвания или метеоритен кратер. Но през 1980 г. е направено откритие, за което се смята, че осигурява доказателството, което учените търсят. Изглежда, че голяма част от Мексиканския залив всъщност е огромен кратер. Известен като кратера Чиксулуб, той формира очертанието на част от полуостров Юкатан. Скалистите образувания в района съдържат големи количества „ударен" кварц, който се формира от изключително силни вибрации като при удар. Изчислено е, че за да се образува такъв кратер, метеорът трябва да е бил с диаметър поне 100 км. Сблъсък с подобни мащаби е достатъчно голям, за да има наистина глобален ефект. Ако Земята е била ударена от метеорит, това е предизвикало огромни вулканични изригвания с големи количества пепел и освобождаване на вредни газове. Последвал е киселинен дъжд, който е отровил водните запаси и е унищожил растителния свят. Количеството частици в атмосферата е станало причина за охлаждане на Земята, тъй като преминаването на слънчева светлина през атмосферата е било затруднено. Това са предпоставки за настъпването на ядрена зима. Като се има предвид, че динозаврите са смятани за студенокръвни животни, ефектът от глобалното охлаждане трябва да е бил катастрофален. Много животни са се вцепенили, тъй като метаболизмът им е бил забавен поради изключителния студ. Хранителните запаси също са намалели, защото загиването на растителния живот в единия край на хранителната верига е повлияло на хищниците в другия й край. Повечето сигурно вероятно са умрели от глад. С течение на времето климатът е започнал бавно да се възстановява. След първоначалното охлаждане увеличеният брой парникови газове са довели да постепенното му затопляне и накрая е станало дори по-топло от преди. Повечето живи същества могат да живеят само в определени температурни граници и тези, които са успели да преживеят захлаждането, навярно след това са умрели от последвалото затопляне. Подобни крайности вероятно са оказали по-незабележим ефект върху дребните бозайници, тъй като при тях топлата кръв е добра защита срещу резките промени. И затова някои хора наблюдават именно тях, за да обяснят смъртта на динозаврите. Според една теория оцеляването на бозайниците се дължи не само на това, че те се развиват по-добре от динозаврите и се адаптират по-лесно, за да оцелеят в променящата се околна среда. В края на краищата изглежда, че малко преди да изчезнат завинаги, динозаврите са достигнали нов връх в еволюционното си развитие. Например големи хищници като тиранозавър рекс постигат напредък в развитието си съвсем малко преди гибелта си. Според едно предположение бозайниците са изяли всичките яйца на динозаврите и така са намалили техния брой. Но при всички случаи доказването на тази хипотеза е извънредно трудно. Съсредоточаването върху яйцата е интересно от друга гледна точка. Преди излюпването си много от днешните влечуги са много чувствителни на температурни промени и колебанията в това отношение влияят на пола. Продължителна промяна в климата може да е довела до значителен дисбаланс между мъжките и женските индивиди и това да е оказало катастрофален ефект върху размножителната способност и степента на оцеляване. Въпреки че динозаврите са най-известният биологичен вид, изчезнал така внезапно, те със сигурност не са единствените. До днес науката е регистрирала пет масови изчезвания, като динозаврите несъмнено държат първенство. Така например в края на пермския период (преди 290—248 милиона години) повече от 90% от живота на планетата е заличен. Защо? Някои учени предполагат, че в изчезванията има елемент на периодичност и че освен теорията за удар с астероид може да съществува и друга космическа причина. Може би в космоса има комета или облак частици, които влизат в контакт със Земята приблизително на всеки 25 милиона години. Към днешна дата тази теория предстои да бъде доказана и като цяло тя има по-малко поддръжници от останалите разгледани теории. Науката, която се занимава с определянето на причините за масовото изчезване, има голямо значение за нас днес. Човешките същества може би са станали най-могъщата сила, която може да въздейства на света и до определена степен ние можем да оформяме и контролираме заобикалящата ни среда. Но чувството за мощ може да бъде измамно и трябва да сме подготвени да очакваме неочакваното. Динозаврите също са били доминиращият биологичен вид и все пак господството им е доведено до внезапен край. Не можем да сме сигурни дали това се дължи на едно-единствено събитие като среща с метеор, или е резултат на по-бавен процес на вулканична и тектонична активност. Възможно е да е комбинация от два фактора или да е причинено от съвсем друго нещо, например епидемия. Един неочакван катаклизъм като удар от метеор може евентуално да унищожи планетата ни и въпреки нашата предполагаема сила ние сме не по-малко уязвими от динозаврите. Този страх намира израз в редица филми, където се показва как въпреки всички научни постижения планетата е сполетяна от апокалиптични катастрофи. Едва днес се заговаря, че подобна драматична глобална промяна на климата може в действителност да е причинена от самото човечество. Може би като човешки същества трябва да се замислим върху съдбата на динозаврите и да имаме едно наум. Мнозина вярват, че бързото развитие на технологиите през последния век води до драстични промени в климата. Фактът, че динозаврите най-вероятно са унищожени от нещо подобно, би трябвало да ни накара да се замислим. Смята се, че промените в днешния климат водят до изчезването на редица биологични видове и това лесно може да бъде сравнено с всяко едно от големите масови изчезвания в миналото. Тази обезпокоителна информация кара много учени да вярват, че не е изключено да се озовем на прага на друго подобно изчезване. Това може само да ни даде по-силен импулс да разберем причината за изчезването на динозаврите. Чрез разбулването на тази мистерия може би ще разполагаме с по-добри изгледи да предотвратим нашето собствено изчезване.

Легендата за богатството на ацтеките съществува, откакто на континента е открита цивилизация. Първите испанци, които отплават от Куба, за да изследват мексиканския бряг, са твърдо решени да намерят богатства. Те се завръщат в Куба с изящно изработени златни предмети и не след дълго натам се отправят техни съмишленици, решени да задълбочат търсенето. Трудно е да се каже дали наистина става въпрос за голямо съкровище, или е въпрос на различните представи на две противоречиви култури. Мезоамериканците ценели златото заради красотата му и не благоговеели пред него така, както европейските нашественици. Местните били окичени със златни украшения, но за тях това не било по-голяма ценност, отколкото например красивите пера. Когато испанците пристигат в Мексико с полирани стъклени мъниста, местните жители с готовност разменят златото си за странните красиви нови предмети — просто тяхната ценностна система и представа за богатство е съвсем различна. Запленени от лекотата, с която туземците се разделят със златните предмети, европейците започват да вярват, че благородният метал явно изобилства по тези земи. До известна степен нашествениците са прави. По онова време страната разполага с девствени залежи от полезни изкопаеми и когато започват да изследват ресурсите й, испанците бързо осъзнават този факт. Лекотата, с която се сдобиват със златото на ацтеките, навярно е разпалила както въображението, така и алчността им. Така не след дълго се заражда и разгръща легендата за Елдорадо — Златния град. Когато Монтесума, императорът на ацтеките, разбира щенията на нашествениците, им прави щедри дарове с надеждата да задоволи нуждите им. За ацтеките това е израз на учтивост и испанците на свой ред им подаряват платове и мъниста, които обаче съвсем не са ценни за самите тях. Когато испанците навлизат още по-навътре в страната и доближават града, обладани от неутолима жажда за още злато, императорът на ацтеките постепенно започва да се отчайва и почти изпразва хазната в опит да удовлетвори испанците. Испанците тълкуват тази щедрост погрешно като знак за още по-голямо богатство. Разбира се, те решават, че щом императорът може да си позволи да раздава такива скъпи дарове, със сигурност има съкровищници, преливащи от злато. Нашествениците изпращат голяма част от придобитите богатства в Испания като дар за краля си и покана за повече подкрепа с надеждата, че когато завладеят град Теночтитлан, ще открият още съкровища. Но конквистадорите дълбоко грешат. Когато установяват контрол над града, те откриват, че златото всъщност е много по-малко от очакваното. Тогава разпореждат на местните да им предадат всички златни вещи, които притежават. След като се сдобиват с плячката, конквистадорите се поуспокояват, но тогава обстоятелствата започват да се обръщат срещу тях. Вбесени, че са били завладени и ограбени, местните се обръщат срещу испанците. Следва голяма битка и испанците са прогонени от Теночтитлан и изтикани към обширните блатисти местности около града. На всеки испанец се падат над сто местни жители и въпреки че нашествениците правят опит да отнесат съкровищата с помощта на мулета, те не успяват да ги опазят и повечето от тях потъват. Мнозина се удавят, защото са тежко натоварени със скъпоценния метал. Ако тези истории са верни, напълно е възможно съкровището все още да съществува някъде в Мексико, където е останало скрито в продължение на векове. Едва сравнително скоро - през 80-те години на XX век - в самия център на град Мексико е открит Главният храм - церемониалната пирамида на Теночтитлан. Работници копаят тунел за нова станция на метрото, когато откриват това архитектурно съкровище. Възможно е да има много повече и то да чака да бъде открито, а дотогава да стои заровено в основите на един от най-големите градове на света. Дори има вероятност ацтеките да са заровили част от златото в опит да го скрият от нашествениците - или в града, или в планината. Също така не е изключено конквистадорите действително да са открили голямо количество злато, но да са скрили истинските мащаби на находката си, за да не се налага да го предадат на краля. От друга страна, водени от алчността си, те може да не са преценили правилно и след това да са открили, че в действителност изобщо няма толкова злато, колкото са очаквали. Има голяма вероятност това да е точно така, предвид демонстрираното сребролюбие и коварните действия на испанците. Времето минава и испанците завоюват нови територии, като не спират да търсят нови богатства. Нашествията им продължават към южните части на Южна Америка, където продължават безогледно да грабят и опустошават земите на инките. Вероятното обяснение може би се крие в легендите за богатствата на Мексико. Макар историята да твърди, че испанците така и не намират същинското съкровище на ацтеките, остава неясно дали това действително е така. Колкото и злато да са намерили, испанците едва ли биха останали доволни. И все пак е сигурно, че златото на ацтеките наистина е съществувало, тъй като част от него е открито в днешно време. Дали обаче има несметно съкровище, което чака своя откривател — отговорът на този въпрос остава забулен в мистерия.

За времето си американският кораб „Циклоп" е най-големият товарен съд във флотата на американските военноморски сили с вместимост над 10 000 тона товар и повече от 300 моряци. Ето защо изглежда невероятно, че през март 1918 г. той плава през Бермудския триъгълник и изчезва безследно заедно с товара и екипажа си. Не е подаден никакъв сигнал за тревога и американските военноморски сили не могат да установят какво се е случило. „Циклоп" е на военна служба от 1 май 1917 г. - с влизането на Америка в Първата световна война. През 1918 г. морският съд е зачислен към Военноморската презокеанска транспортна служба, където основната му роля е да презарежда британските кораби, които патрулират из Южния Атлантик и най-вече във водите около Бразилия. На 4 март „Циклоп" отплава от Барбадос към Норфък, Вирджиния. Курсът, който се оказва последен, го отвежда директно през добилите лоша слава води на Бермудския триъгълник. Първата версия след изчезването му е, че е ударен от торпедо, но проучване на немските архиви след войната, както липсата на всякакви останки, опровергава тази теория. Поради същата причина звучи невероятно и да се е ударил в мина. И в двата случая поне няколко членове на екипажа биха се спасили с лодка. По-скорошните опити за обяснение на трагедията обръщат поглед към мистерията, наречена Бермудски триъгълник. Условията в района го правят особено опасно място както за кораби, така и за самолети. Първо, това е едно от двете места на Земята (заедно с т. нар. Дяволски триъгълник в Азия), където компасите не сочат към действителната северна посока. В резултат на това може да бъде допусната сериозна навигационна грешка, която да доведе до гибелта на тежко натоварен морски съд като „Циклоп". Към тази неизменна опасност се прибавят и динамичните атмосферни условия в района на Карибите, който често е опустошаван от бури и урагани. Освен всичко това там подводните течения са бързи и силни и са в състояние не само да променят местоположението на пясъчните плитчини, но и да завлекат цели кораби към рифовете. Друг по-малко познат, но също толкова смъртоносен фактор също може да е станал причина за изчезването на „Циклоп". Има регистрирани случаи, при които в резултат на огромно натрупване на налягане става спонтанно изпускане на големи количества природен газ от дълбините на океана. Това природно явление може да промени плътността на морската вода и да стане причина намиращ се наблизо морски съд да потъне за броени мигове. Но без доказателства няма как да сме сигурни, че зад изчезването на „Циклоп" стои именно тази причина. Неясни са обстоятелствата и около трите сестри на „Циклоп" - „Нерей", „Протей" и „Юпитер". „Нерей" и „Протей" са товарни кораби по време на Втората световна война и са потопени от военни подводници в Атлантическия океан. „Юпитер" е прекръстен на „Лангли" и е превърнат в първия самолетоносач на американските военноморски сили, който е потопен от японците близо до остров Ява през 1942 г. За лош късмет всички членове на това морско семейство сега лежат на дъното на океана, а при потъването си са отнесли със себе си над 1000 живота. Предвид липсата на доказателства е почти невъзможно да се определи какво е станало в действителност с „Циклоп". Тъй като не се знае къде точно е потънал корабът, няма как да се търсят останки от него, а докато не бъдат намерени издайнически части, всичко ще остане в сферата на теориите. Така трагичната съдба на „Циклоп" - най-големият изчезнал морски съд на американските военноморски сили - си остава загадка.

Едно от най-интригуващите изчезвания на всички времена е загубата на цяла ескадрила самолети, отлетели без следа в неизвестна посока. Случилото се поражда много спорове не само поради противоречивите обстоятелства около него, но и защото това е началото на митичната репутация на печално известния Бермудски триъгълник в Атлантическия океан. В опит да бъде разбулена тази загадка са предлагани какви ли не обяснения. Някои залагат на странните атмосферни условия, други вярват в още по-отвлечената теория за намеса на извънземни, популяризирана от Стивън Спилбърг във филма му „Близки срещи от третия вид", където пилотите от полет 19 се завръщат на Земята с космически кораб. Интригуващият случай поставя много въпроси. Как е възможно да изчезне необяснимо ескадрила от цели пет самолета, управлявани от опитни мъже? Още по-озадачаващ е фактът, че самолетът, изпратен да ги търси, също изчезва по неизвестни досега причини. На 5 декември 1945 т. полет 19, който включва пет военноморски торпедни бомбардировача „Авенджър", тръгва от Форт Лодърдейл на тренировъчна обиколка. На борда на всеки от петте самолета би трябвало да има по трима мъже, но един отсъства, така че летците са общо четиринайсет. Тринайсет от тях са в крайния етап на обучението си, макар че всички имат отлични умения в пилотирането. Упражнението е ръководено от лейтенант Чарлс Тейлър — вещ пилот, придобил голяма част от способностите си при полети над архипелага Флорида Кийс. Според плана трябвало да проведат практически курс по бомбардиране над район, наречен „Хененд Чикънс Шоулс" на изток от Флорида Кийс. След това ескадрилата трябвало да продължи на изток над океана, докато стигне на около 190 км от брега, да завие на север за още 113 км и да обърне на югозапад, за да се прибере в базата. Тази триъгълна траектория трябвало да преведе самолетите над Бахамите и почти постоянно през Бермудския триъгълник. Ескадрилата излита в 14,10 часа при хубаво време, но по всичко личи, че условията ще се влошат до вечерта. Няма и два часа по-късно, малко преди 16 часа. Форт Лодърдейл получава радиосъобщение от лейтенант Тейлър; че бордовите компаси не функционират, а пилотите предполагат, че са се изгубили. Днес е известно, че магнитното поле в района на Бермудския триъгълник — както и при Дяволския триъгълник в Азия — е необичайно силно и влияе негативно на показанията на компаса. Възможно ли е това да е причината за изчезването на толкова кораби и самолети в този район? Лейтенант Тейлър докладва по радиото, че според него ескадрилата лети над Флорида Кийс. Съветват го да насочи самолетите на север към Маями и континента — стига да е сигурен в предположението си. Днес е наложено мнението, че лейтенантът се е объркал и всъщност е летял над Бахамите. В такъв случай, летейки на север, полет 19 се е отклонил още по-навътре над Атлантическия океан и е навлязъл в опасна територия. Но не се знае със сигурност дали е станало така. Ескадрилата продължава в северна посока. За да се усложнят нещата още повече, връзката със самолетите е затруднена и поради появилите се смущения от приближаващата буря, съчетани с радиовълни от цивилни кубински радиостанции. Тейлър е подканен да премине на резервната честота, което щяло да улесни радиокомуникацията, но той отказва. Един от самолетите има проблеми с радиоапаратурата си и Тейлър се страхува, че със смяната на честотите може изобщо да изгуби контакт с него. Докато времето тече, напрежението в базата във Форт Лодърдейл расте. Тъй като е зима, слънцето трябва да залезе около 17,30 часа, а лошите атмосферни условия се спускат от север. В 17,15 часа радиовръзката се възстановява за кратко и Тейлър информира базата, че полетът се отправя на запад. Чуват го как съветва самолетите от ескадрилата да останат близо един до друг. Планът е, когато първият самолет остане без гориво, останалите бомбардировачи да кацнат принудително във водата и по този начин да се увеличи вероятността всички да оцелеят. Един хидроплан, първият от няколкото спасителни самолета, излита малко след 18 часа, но бързо изгубва връзка с брега. Всички смятат, че това се дължи на лошото време, довело до обледяване на антена. И все пак изглежда, че базата изгубва още една от машините си. Тогава друг самолет - „Мартин Маринър" - е изпратен след хидроплана, но за пореден път радиовръзката се губи. Не се знае дали пак поради времето, но малко след като „Маринър" не се появява на планираното място за среща, екипажът на намиращ се наблизо кораб докладва, че е видял експлозия на самолет. Не могат да направят опит да предприемат други спасителни мерки, тъй като атмосферните условия вече са кошмарни. Най-озадачаващото нещо в това изчезване е, че никога не са открити оцелели, тела или останки от изгубената ескадрила. Макар лошото време да изиграва голяма роля, никой не може да бъде сигурен какво точно се е случило и разследването на американските военноморски сили обяснява бедствието с „неизвестни причини". До ден днешен е пълна загадка как цяла ескадрила самолети може просто да изчезне, при положение че се е намирала толкова близо до родния бряг.

Освен че е утвърден и обичан певец и музикант, Глен Милър е и офицер в американските военновъздушни сили през Втората световна война. Успешното съчетание на двете качества му спечелва огромно уважение и той изиграва важна роля за повдигането на духа на съюзническите войски по време на конфликта. Затова изчезването му, след като се качва на самолет в Англия на 15 декември 1944 г., разтърсва света. Милър пътува за Париж, където той и неговият оркестър подготвят коледния концерт за съюзническите сили. Така и не стига до там. Истинската причина за изчезването му и до ден днешен остава неизвестна, макар да има множество хипотези. За 30-те и 40-те необяснимото изчезване на самолет не е необичайно. Това важи не само за района на Бермудския триъгълник, а навсякъде по света. Въпреки че няма доказана причина за тези изчезвания, най-близкото до ума обяснение е техническа повреда поради незрелия етап на развитие на авиацията по това време. Освен това има още две основни теории (предложени от всяка от враждуващите страни във войната), които се опитват да обяснят случилото се с Милър. Немският таблоид „Билд" твърди, че музикантът е покосен от сърдечен удар, докато е бил с проститутка. Намеква се, че британците и американците крият този факт, за да не деморализират войниците. Доказателства така и не се появяват и съюзниците го отхвърлят като чиста пропаганда. Според британците лекият самолет на Милър „Норсман UC-64" е случил лошо време и е паднал във водите на Ламанша. Със сигурност е вярно, че полетът на Милър е отложен с няколко дни заради буря, така че в това предположение може и да има известна доза истина. Наскоро обаче бяха намерени нови доказателства, които предлагат напълно различно обяснение и действително подсказват елементи на прикритие от страна на съюзниците. Тази нова информация се съдържа в бордовия дневник на един навигатор от Кралските въздушни сили - Фред Шоу - и е възможно да предложи ключ към разкриването на мистерията. Всъщност министърът на отбраната описва тези страници като „най-вероятното разрешение на загадката". По време на войната Шоу извършва бомбардировки с „Авро Ланкастър" и записките му сочат, че въпросния ден бомбардировачът му е отзован от атака над Германия поради лошо време. В такива случаи бомбардировачите обикновено изхвърлят товара си в морето като предпазна мярка преди приземяването. За тази цел има специално определени райони на разтоварване, които всички самолети следва да отбягват. Възможно е или самолетът на Милър да се е отклонил към тази зона, или бомбардировачът да е спуснал товара си извън определените граници. Така или иначе, екипажът на бомбардировача докладва, че е видял как малък самолет пада във водата, след като е ударен от бомбите. Дали тези факти са били известни на съюзническото командване, само по себе си също е загадка. Но по всяка вероятност военачалниците не биха допуснали срив в обществената нагласа по време на война.

Амелия Ерхарт е пионер както в авиацията, така и в движението за правата на жените. Тя не само е първата жена, получила разрешение за пилотиране от Международната федерация по аеронавтика в Америка през 1928 г., но през следващите няколко години чупи няколко рекорда в областта на авиацията и си спечелва изумителна репутация. Затова не е чудно, че когато през 1937 г. не се завръща от полет, с който се опитва да постави рекорд, изчезването й привлича огромно обществено внимание. Случаят и до днес остава загадка. Едно от най-ранните постижения на Ерхарт е от 1932 г., когато тя става първата жена, прелетяла над Атлантическия океан. С това тя поставя и рекорд за непрекъснато летене от 13 часа и 30 минути, въпреки че на няколко пъти пътуването й едва не завършва трагично заради няколко значителни пречки. Първо я сполетява сериозна гръмотевична буря, която за малко да я потопи в океана. След това, вече над европейския бряг, става ясно, че от самолета й изтича гориво, и тя е принудена да кацне в едно поле в Ирландия. Въпреки предизвикателствата Ерхарт завършва полета успешно и намира място в книгите по история. Прекосяването на Атлантическия океан не й е достатъчно и тя решава да предприеме следваща крачка. През 1935 г. прелита над Тихия океан от Хаваите до Калифорния. Този дързък акт също приключва с триумф и с нараснала увереност Ерхарт започва да планира въздушна обиколка на Земята по най-дългия й паралел - екватора. Пътуването е повече от трудно и рисковано за когото и да било - дори за Ерхарт, - за да бъде предприето от сам човек. Затова тя моли Фред Нунан да я придружи като навигатор. За последен път Ерхарт и Нунан са видени, когато отлитат от Лае, Нова Гвинея, за да изпълнят най-опасната част от полета. На този етап от края на това смело пътуване ги делят само два дни и около 11 000 км. Дестинацията им е малко парче суша в Тихия океан, познато като остров Хауланд. Въпреки че при издигането от Лае атмосферните условия са добри, небето бързо се смрачава и навигацията е затруднена. Все пак Ерхарт и Нунан имат подкрепа - радиоконтакт с катера на бреговата охрана „Итаска". Тогава в 7,42 часа на 2 юли 1937 г. „Итаска" получава съобщение от Ерхарт: „Не ви виждаме, горивото ни намалява, не успяхме да се свържем с вас по радиото, летим на 1000 фута... гориво за половин час и никаква суша." „Итаска" отговаря, като дава сигнал с гъст черен дим, и нарежда на всички кораби в района да включат всичките си светлини, за да помогнат на изпадналия в беда самолет. Ерхарт успява да осъществи последен контакт с кораба, давайки предполагаемото си местоположение. Всъщност това е последната вест от нея. В опит да открият Ерхарт и Нунан, САЩ предприемат най-мащабната издирвателна и спасителна операция, правена някога. За нещастие, въпреки основното претърсване на огромни участъци в океана включените екипи не успяват да открият двойката и приключват издирването. Летците са обявени за изчезнали, по всяка вероятност мъртви, и светът може единствено да гадае какво се е случило с тях. Загадката става още по-мистериозна от факта, че дълго след приключване на издирването пристигат сигнали, че известната двойка е била забелязана. В книгата си „Свидетел: инцидентът с Амелия Ерхарт" (1987) Томас Дивайн (бивш американски военен) твърди, че двамата летци са били забелязани живи и здрави на държания от японците през Втората световна война остров Сайпан. Впоследствие и други военни потвърждават тази версия и й придават достоверност. Но след завземането на Сайпан от Съединените щати през 1944 г. там не е открита нито следа от авиаторката и нейния навигатор. Със сигурност се знае само, че Амелия Ерхарт и Фред Нунан изчезват над Тихия океан на 2 юли 1937 г. Никой не може да даде надеждно обяснение за изчезването на двама толкова опитни летци, нито е ясно какво е довело до повреда на радиовръзката в такъв критичен момент. Ако не бъдат открити нови доказателства, тези въпроси ще останат без отговор и хипотезите за случилото се с тези двама смели авиатори ще продължат да се трупат.

Изчезването на Д. Б. Купър на 24 ноември 1971 г. е интересна история. Този престъпник успява да се измъкне от закона, след като отвлича пътнически самолет и след това скача с парашут от него и потъва в неизвестност с огромна сума пари, получени като откуп. Остава загадка как Купър успява да избяга въпреки предприетата мащабна операция по залавянето му. Парашутът му се приземява в гориста местност, скрита под дебела снежна покривка. В продължение на повече от месец над 300 агенти на ФБР претърсват щателно района, но не откриват и следа от Купър. Отвличанията на самолети са доста чести явления в периода между 1967 и 1972 г., когато наброяват над 150. Зад повечето стоят политически мотиви. Купър е първият, който се възползва от слабостта на въздушната охрана, за да извлече финансова изгода. При планирането на операцията Купър отделя специално внимание на избора на самолет и прави необходимото, за да се качи на „Боинг 727". Причината е, че това е единственият пътнически самолет, чиито стълби се спускат от отвор в самия край на корпуса, под опашката. Този отвор позволява на Купър да предприеме дръзкия скок с парашут. По-късно всички „727" са модифицирани, за да се избегнат подобни инциденти. Купър започва осъществяването на плана си, като си купува еднопосочен билет от Сиатъл до Такома за полет 305 на „Нортуест Еърлайнс". Въпреки че е пълен едва наполовина, самолетът му осигурява повече от достатъчно заложници. Докато са все още на пистата в Сиатъл, той подава на една от стюардесите бележка, в която са изложени исканията му за 200 000 долара в небелязани банкноти, четири парашута и, според сведенията, „никакви глупости". За лош късмет стюардесата погрешно взема бележката за предложение от негова страна и я прочита едва когато самолетът се издига във въздуха. Когато впоследствие отива да говори с него, той й показва съдържанието на чантата си, където има предмет, наподобяващ бомба. Самолетът променя курса си и се връща в Сиатъл, където чака ФБР Вместо да щурмуват боинга, приемат исканията на Купър за откуп и парашути, като преди това правят опис на серийните номера на всичките 10 000 двайсетдоларови банкноти. ФБР не може да рискува да манипулира парашутите, защото не се знае дали Купър няма да вземе заложници при скока. След като получава каквото иска, Купър настоява самолетът да поеме курс към Мексико. За да скочи с парашут, са нужни определени условия: самолетът да лети със спуснати колесници и задкрилки, за да се забави движението му; скоростта да не надвишава 273 км/ч, а височината - 3048 м. Пилотите приемат условията, но си дават сметка, че не могат да стигнат до Мексико без презареждане, и затова информират Купър, че се налага да се приземят в Рино. Купър безропотно се съгласява. Впоследствие става ясно, че явно изобщо не е имал намерение да ходи в Мексико. Самолетът поема курс към Рино, но скоро след излитането екипажът, затворен в пилотската кабина далеч от Купър, забелязва, че индикаторът за отваряне на задния люк свети. След десетина минути, в 20, 11 часа, се усещат леки вибрации и предположението е, че Купър е скочил. Тогава го виждат за последен път. Изглежда, Купър не само е бил специалист по бягствата, но и изключително издръжлив, тъй като скача при изключително тежки условия. Само с костюм, обувки и парашут, той скача от значителна височина в окото на снежна буря. Според изчисленията температурата на въздуха на височина 3048 м е -22°С, а при наличния вятър усещането е за -57°С. Дори и да е оцелял при такъв скок (което е възможно, тъй като би трябвало да е прекарал във въздуха по-малко от минута), на Купър му се е наложило да се приземи безопасно в гора при непрогледна тъмнина и да намери начин да се измъкне, без да умре от студ и без властите да го хванат. ФБР предприема мащабна операция, като включва в търсенето всички налични ресурси. Служителите определят подлежащия на претърсване район, като по информацията от екипажа на полета правят предположение къде може да се е приземил беглецът. Освен това са направени опити за преследване както със самолети, така и с хеликоптери, и е предприето масирано издирване по суша. Не са открити никакви следи от Купър и ФБР остават озадачени от бягството. Мистерията се задълбочава почти 10 години по-късно в другия край на страната. През февруари 1980 г. във Ванкувър, Вашингтон, момче на име Брайън Инграм открива част от парите, докато копае дупка край брега на реката. Банкнотите са в лошо състояние, но серийните номера са разчетени и се оказва, че съвпадат с някои от използваните при откупа. Но местоположението на откритите банкноти и техният брой създават още по-голямо объркване сред властите. От една страна, те се намират доста далеч от мястото, където скача Купър, а, от друга, Инграм намира само 5800 от първоначалните 200 000 долара. Въпреки че находката води до извода, че Купър или поне част от откупа е оцелял, остават множество въпроси. Къде е Купър сега? Къде са останалите 194 200 долара? Дали парите са заровени, за да послужат като примамка? Дали Купър е измамил всички, като е скочил не тогава, когато се смята, и така е провалил изчисленията на ФБР? Дали е имал съучастник, който го е чакал? Каквито и да са отговорите, изключителната постъпка на Купър остава едно от най-озадачаващите и най-известните неразкрити престъпления в днешно време.

Когато изчезне човек, ни хрумват редица възможни причини за случилото се. Нервен срив? Самоубийство? Отвличане? Това са най-очевидните обяснения. Когато обаче голям брой хора изчезнат безследно и вкупом, обичайните предположения не важат. Ако това се случи на сушата, а не във въздуха или в океана, звучи още по-озадачаващо. Океанът винаги е носил в себе си загадъчност и потенциал да крие доказателствата за изгубения в него живот. На сушата обаче не е точно така. Затова звучи наистина удивително, че през 1915 г. от бойното поле в района на Дарданелите, където са разположени френските сили, изчезват 250 войници и 16 офицери. Въпреки че се славят с педантичното водене на записки, военните не успяват да хвърлят никаква светлина върху случилото се. Още повече че законите срешу дезертьорството са достатъчно строги, за да звучи невероятно мъжете да са се опитали да избягат от задълженията си. Вероятността някой (с изключение на двама-трима офицери) да е знаел френски, е много малка, а всеки заловен дезертьор най-вероятно би бил застрелян за назидание на другарите си. В допълнение изчезналите мъже са от персонала на кралското имение „Сандригам". Без съмнение службата им там е била голяма чест и едва ли биха я дискредитирали с лека ръка. Изчезналите войници са от рота Е на Пети сухопътен батальон на Кралския Норфъкски полк. Ротата е сформирана през 1908 г. по лична молба на крал Едуард VII. Неофициално обаче войниците са известни като „сандригами". Те са се познавали добре - както заради съвместната им работа в имението, така и благодарение на факта, че са израснали в един край. Преди избухването на войната ротата се състои от стотина пехотинци, но след началото на военните действия към нея се присъединяват още доброволци от региона. По онова време военният ранг се определя според принадлежността към социалната класа, а не според военните заслуги. Така местните благородници сформират офицерския състав. Войниците със среден ранг - подофицерите - са избирани измежду работниците с по-високи длъжности като икономи, майстори и горски, а редовите войници са общи работници и прислужници в кралското имение. Въпреки липсата на опит мъжете са нетърпеливи да се изправят срещу врага и след кратко обучение са откарани до френските позиции, за да участват в битката при Дарданелите. При първото си сражение са ръководени от командващия офицер полковник Хорас Проктър-Бийчам, който искал ротата му да се прочуе на бойното поле. За последен път изчезналите мъже са видени на 12 август 1915 г., само два дни след като пристигат на мястото на конфликта. Дадена им е заповед да се придвижат до позиция, държана от турците, на около 2 км по-напред. Позицията е добре защитена и се налага да атакуват посред бял ден при почти пълна липса на възможности за прикритие. Когато войската напредва достатъчно, полковник Бийчам нарежда на мъжете да нападнат бързо и енергично. Предполага се, че войниците са се изтеглили пред останалите атакуващи и така са били отрязани от тях. За последно са видени да навлизат в гора близо до турската позиция - в разхвърлян строй и забулени в дим и облаци. Когато битката приключва, става ясно, че всичките 250 човека липсват. Въпреки умопомрачителния брой жертви през Първата световна война необичайно е да не остане дори един оцелял. Направени са запитвания дали някои от тях не са държани във военнопленнически лагери, но се доказва, че не е така. Тогава как такава голяма група хора буквално потъва в облак дим? Възможно ли е причината за изчезването на батальона да се крие в сферата на паранормалното? През 1965 г., на петдесетгодишнината от съдбоносния десант при Галиполи, бившият новозеландски сапьор Фредерик Райхард твърди, че е станал свидетел на странно събитие, което може да обясни какво се е случило. Разказът му е подкрепен от още трима ветерани, които твърдят, че на бойното поле е станало нещо необикновено. Според Райхард той и другарите му видели с очите си героичния щурм на сандригамите в гората. Пред тях имало чудновата формация от осем елипсовидни облака, които се реели ниско над земята. Войниците били видени да влизат в облаците, но така и не излезли от тях. Райхард твърди, че след около час облаците се издигнали в небето и след тях не останала нито следа от Норфъкския батальон. Дали това обяснение има нещо общо с действителността е въпрос на хипотези. Може би някои биха допуснали намеса свише. Това било първото сражение на батальона и никой от войниците все още не бил пострадал в касапницата. Може би са били отнесени в небесата, преди да бъдат опетнени от ужасите на войната. Други разглеждат историята с облаците като доказателство за отвличане от извънземни. Това, изглежда, се връзва и с някои от описанията, давани при изчезването на кораби и самолети, тъй като те често се изгубват в облачно небе. От друга страна обаче, не бива да се забравя, че тежките облаци са знак за лоши метеорологични условия, които могат да обяснят изчезванията. Според трето предположение видените облаци на бойното поле изобщо не се дължали на атмосферните условия, а били гъст дим, отделен при интензивния огън и бомбардировката на бойното поле. Предвид това войниците въобще не са изчезнали, а просто са били убити. Но това изглежда невероятно, защото при много малко военни сражения няма нито един оцелял. Една четвърта и окончателна версия, поддържана от много историци, е най-вероятното обяснение, макар че може би това се дължи на факта, че те не желаят да подкрепят някоя от другите, по-необичайни теории. Изказаното предположение е свързано с жестоката репутация на турските противници на батальона, които са известни с това, че не взимат пленници. В случаите, при които те все пак отвеждат войници в плен, то е за много кратък период, след което ги екзекутират наведнъж. В подкрепа на тази теория е големият брой тела, които са открити заровени под бойното поле през следващите няколко години, всичките със следи от изстрел в главата. Възможно ли е чудноватото изчезване на всички тези мъже да бъде приписано просто на едно масово убийство? Историята свидетелства, че подобни престъпления са извършвани и преди на бойното поле. Напълно е възможно турците да са сметнали, че са заплашени от самата численост на пленниците, и заради собствената си сигурност да са екзекутирали мъжете. Въпреки че изчезването на тези мъже е забулено в мистерия, това, разбира се, не е единственият случай на изчезване по време на бойни действия. При такава масова касапница из бойните полета на Европа хиляди мъже остават в неизвестност, тъй като телата им са обезобразени до неразпознаваемост. Различното в случая е това, че всичките тези мъже изчезват едновременно и за тях не се чува нищо никога повече. Това е загадка, която озадачава няколко поколения историци и без съмнение ще остане отворена, докато не бъдат открити ключови доказателства.

Странното изчезване на учения и изобретател доктор Леон Теремин навярно е свързано най-вече със сенчестия свят на международния шпионаж. Изглежда напълно вероятно Теремин да е изчезнал, за да работи за Кремъл и за съветската кауза, но дали сам е решил да направи това, или е бил заставен, е въпрос на предположения. Доктор Теремин пристига в САЩ през 1927 г. с рожденото си руско име - Лев Сергеевич Термен. Той е експерт в областта на радиоелектрониката и не след дълго прилага уменията си на практика. След като известно време работи върху революционен музикален инструмент, той успешно получава патент за него и уредът става известен като теремин. Начинът, по който се свири на този странен инструмент, е напълно непознат до момента. Звуците се извличат с движение на ръцете около две радиоантени, без да се осъществява никакъв физически контакт с уреда. Благодарение на тайнствените тонове, издавани от инструмента, той намира приложение в много филми от епохата, включително някои ленти на Алфред Хичкок, в които музикалният фон засилва напрежението. Всичко това води до увеличаване на популярността на доктор Теремин в САЩ. Славата обаче се оказва нож с две остриета. Докато той се наслаждава на плодовете на своя успех, злонамерени хора кроят планове как да използват заложбите на талантливия учен за собствена облага. По всеобщо мнение експериментите на Теремин в областта на радиовълните и радиочестотите, а впоследствие и създаването на първия „радиобръмбар" за подслушване, белязват съдбата му. През 1938 г. изобретателят изчезва и след известно време се заговорва, че е мъртъв. В крайна сметка става ясно, че Теремин излязъл от къщата си през 1938 г., придружаван от няколко съветски агенти, които го отвели обратно в родината му. Предполага се, че е работил за руснаците върху уреди за шпиониране и системи за охрана. Не е ясно дали действително е бил отвлечен, но изглежда малко вероятно доброволно да е заменил успешния си живот в Ню Йорк с трудов лагер в Сибир, където се озовава накрая. Много въпроси около съдбата на този интелигентен учен остават без отговор. Дали Теремин наистина е бил склонен да предостави способностите си в услуга на подготовката на студената война? Звучи малко вероятно. Макар и с научно образование, когато има възможност за избор, Теремин съсредоточава усилията си върху спокойното развитие на музиката. Необясненото изчезване на Теремин е един от най-любопитните инциденти, приписвани на съветските власти по времето на студената война. Параноичните настроения и загадъчността, витаещи около този период, оставят след себе си неразрешими загадки. Едва сега, години след края на тази епоха, намираме податки за това какво евентуално се е случило по онова време. http://ru.wikipedia.org/wiki/%D0%A2%D0%B5%...%B2%D0%B8%D1%87 http://www.theremin.ru/termen/index.html http://www.famous-people.info/205/Leon-Theremin.html

Като че ли е съвсем в реда на нещата безспорната кралица на детективския роман Агата Кристи да бъде въвлечена в лична мистериозна преживелица - внезапното й необяснимо изчезване. Въпреки че е за относително кратък период от време, инцидентът не намира прилично обяснение. Какви са причините зад това събитие, достойно за собствените й заплетени разкази за убийства? Кристи изчезва в петъчната вечер на 3 декември 1926 г. Когато полицията разпитва съпруга й Арчи за алибито му, той е принуден да признае, че е прекарал уикенда с любовницата си. Тази информация дава основание на полицията да подозира, че Арчи е имал мотив да убие съпругата си или че тя самата е посегнала на живота си. Веднага започва мащабно издирване и на следващия ден е открита колата на Агата - изоставена и пълна с нейни дрехи и вещи. Автомобилът е намерен в близост до каменна кариера и езеро, което подклажда подозрението, че Кристи може да се е самоубила. Случайно или не, герой от неин детективски роман се удавя в същото езеро. В светлината на тези факти полицията претърсва езерото, но не намира нищо. Периметърът на издирването е разширен, в него се включват хиляди доброволци. Но това също не дава резултат. После, само след няколко дни разгласяване в пресата, Кристи е намерена жива и здрава в балнеолечебен курорт в Йоркшир, където пребивава под фалшиво име. Официалното обяснение е, че писателката страда от амнезия, отключена от смъртта на майка й. То обаче звучи като съшито с бели конци и не е основано на реалността. Обществеността остава озадачена. Кристи не разкрива пред никого действията и мотивите си. След смъртта й през 1976 г. вече няма никаква вероятност да узнаем истината. Писателката не споменава и дума за този епизод от живота си в своите мемоари, нито говори за него, когато я питат за изчезването й. Не поставя под съмнение и версията за амнезията. През годините са направени много предположения за възможните причини за случилото се. Дали е било акт на отмъщение към съпруга прелюбодеец, или проява на симптомите на нервен срив, или пък хитро замислен рекламен ход? Каквито и да са били причините, случката може единствено да подсили репутацията й на истинска майсторка на необясненото. http://hubpages.com/hub/Three-Unsolved-Author-Mysteries

Изчезването на лорд Лукан озадачава мнозина и внася смут в правната система за десетилетия наред. Престъпленията му остават безнаказани и около тях витаят неразрешени въпроси. И днес, над трийсет години по-късно, загадката си остава еднакво далеч от разбулването. До изчезването си лорд Лукан води живот на типичен английски аристократ. След като завършва гимназия, прави кратка кариера в армията. После, отново за кратко, се занимава с търговско банкиране, след което се отдава на най-голямата си страст - хазарта. Тук той демонстрира неприкрита склонност към поемане на риск. Всъщност заради успеха, който го съпътства постоянно, си спечелва прякора „Късметлията". За ужас на съпругата му хазартът се превръща в негова професия. Но с течение на времето късметът му изневерява и той натрупва множество дългове, които застрашават финансовата сигурност на децата му. Това, в съчетание с други фактори, води до разпадането на брака му и е последвано от ожесточена битка за попечителство между отчуждилите се бивши съпрузи. На 7 ноември 1974 г. нещата се влошават още повече. В семейния дом на Лукан в Лондон стават две престъпления - убийството на детегледачката Сандра Ривет и опитът за убийство на съпругата му. Разказите за събитията от тази нощ изобилстват, съпътствани от редица теории, които се опитват да обяснят случилото се. Но, изглежда, всички са единодушни по отношение на основния заподозрян за двете престъпления - самия лорд Лукан. След престъпленията лордът разказва своята версия пред приятели. Твърди, че престъпникът влязъл в къщата и нападнал жена му, оставяйки я в истерия и с обилно кървящи рани. Лукан прекъснал нападението и се сборичкал с нападателя, като по време на борбата се подхлъзнал върху кръвта на пода. След като си дал сметка, че без да иска се е замесил в нападението, той стигнал до извода, че няма да му е никак лесно да докаже невинността си, и решил да избяга. Показанията на лейди Лукан, дадени по време на следствието, са коренно противоположни. Според нея същата нощ Лукан възнамерявал да я убие, но нещо се объркало и той по погрешка посегнал на детегледачката. Лейди Лукан твърди, че лично се сбила с бившия си съпруг и имала късмет да се спаси. Нараняванията й, изглежда, потвърждават тази версия, но дали нападателят действително е бил съпругът й? Според трета теория Лукан наел човек, който да убие съпругата му, но наемникът по погрешка отнел живота на Сандра Ривет, тъй като двете жени имали сходно телосложение. После Лукан се опитал да се отърве от тялото на Ривет, но жена му го усетила и той посегнал на живота й - какъвто бил и първоначалният план. Мнозина са на мнение, че бягството на Лукан от местопрестъплението, където остава обезумялата му съпруга, е доказателство за вината му. След изчезването му са получени много неофициални сигнали, че неуловимият беглец е бил видян на най-различни места по света. Те забулват случая с още повече тайнственост и ако Лукан не се появи, най-вероятно истината за престъплението и за безследното изчезване на комарджията никога няма да излезе наяве. http://news.bbc.co.uk/2/hi/uk_news/3088406.stm http://www.dailymail.co.uk/news/article-47...ct-I-lucky.html