П. Теодосиев

Ще е интересно ако някои успее да преведе някоя интересна рецепта от тази книга. http://www.europeana1914-1918.eu/de/europeana/record/9200231/BibliographicResource_2000092036049 Deutsches Kriegskochbuch und Anleitung zum Gemüsebau für den eigenen Haushalt

част първа - Македония и Албания Черна Гора Ден 8. (22.07) Отпочинали и добре поспали се събудихме рано. Това беше първата ни сутрин в Черна гора, една интересна държава с уникална природа. Повече е известна с крайбрежните си градове като Будва и Котор. Вече свикнал да ставам рано реших да се разходя из квартала и да видя какво има около хостела. Ако някой е ходил в Подгорица знае, че това е наистина много малък град с под 200 000 население. Самия хостел (Nice Place Hostel) е точно до стадиона в столицата. Обикаляйки сутринта забелязах как един толкова малък град може да има и всичко необходимо за столица. Единствената разлика е в размера и количеството на инфраструктурата, бил съм и в други малки столици като Талин, Вилньос, Дъблин, но тук всичко беше много по-различно, някак си го имаше този различен балкански привкус. Около девет се прибрах и видях, че Саша вече беше станала и пиеше кафе в двора на хостела удобно настанила се на фотьойла. Тъй като в Черна гора разстоянията не са толкова големи решихме да отделим няколко часа на столицата, но първо решихме да се погрижим за нас самите си. Изпрахме и простряхме дрехите, които вече бяхме износили последните няколко дена и след това спокойно излезохме на разходка. Улиците малки и прави винаги излизат където си се запътил. Центъра представлява голям площад в кръгла форма, около който има няколко заведения и магазини. Уличките около него са по-интересни. Има много кафета, клубове и магазини. На мен лично ми се видя много празен града, но предполагам лятото всички са на крайбрежието, където е и туризма и съответно парите. Седнахме да закусим в едно интересно заведение, което изглеждаше по-скоро на клуб. Продължихме кратката си обиколка, като се придържахме към самия център и около него, тъй като трябваше да се прибираме и да потегляме към следващата ни дестинация – манастира Острог. Дори не сме снимали в самия град, тъй като нищо реално не ни направи впечатление, много, много обикновен е Подгорица. Преди да влезем в хостела минахме през супермаркета наблизо, от който си взехме някои неща за из път – вода, черни кифли (в България трябва да ги правим или внасяме), дозички Nescafe, зеленчуци, плодове и няколко бири Niksicko. Бирите още на място изконсумираха заедно с нашия домакин и приятел Бачко. С него си поговорихме добре за политиката на балканите, футбола и за това колко е трудно да имаш хостел в този край на Света. Според него той е единствения, който има хостел в Подгорица. Хостела наистина не е лош, разполага с всичко необходимо, а и има голям двор с маса и достатъчно място за социализация между гостите. Единственият минус, който мисля е и съществен е намирането на самия хостел. Няма табела, на самата улица никъде не пише, че има хостел наблизо. През нощта едва светят няколко лампи, а се влиза покрай две къщи, които образуват нещо като тунел и на едната къща е написано името на хостела. Вечерта няма как да се види. След хубавите приказки и няколкото бири нямаше как да не се похваля и с домашната българска ракия. Той щеше да кара за това не пи много, но пък му хареса нашенското питие. След като си стегнахме багажа Бачко предложи да ни откара до края на града, където според него стопират всички за Никшич, в която и посока ние пътувахме. Така спестихме поне час. Около 13:30 започнахме да стопираме на нещо като отбивка/спирка, тъй като не беше обозначено с нищо, но рейсове спираха и качваха хора. Времето започна да става леко мрачно. Ние поседяхме около 25 мин. и спря голям джип, от който слезе шофьора и веднага отвори багажника да си сложим раниците. Бързо потеглихме и бързо се заговорихме с шофьора. Той прояви не малко любопитство за това от къде сме, къде отиваме и искаше да знае за цялостния ни план за обиколка на балканите. Докато разговаряхме времето се беше влошило и наблюдавахме красивите планини и скали, които подминавахме по пътя. Не мина много време докато стигнахме до отбивката за Острошкия манастир. Човека ни пожела успех и си продължи като ни остави точно на кръстовището за манастира. Беше доста мрачно, но пък дъжда беше рязко намалял и само ръмеше. Имаше няколко спрели коли, които ни предложиха за 10 € да ни качат до горе. Ние, разбира се отказахме възмутени, тъй като до тук сме стигнали на стоп, а до горе ли ще даваме пари. Така след не малко време ни спря кола. Това беше един от най-кратките и най-странните стопове. Нарекохме шофьора „Повелителя на мухите”, тъй като в колата имаше страшно много мухи, като половината кръжаха около „Повелителя”, а другите из цялата кола като ни накацаха и нас. Не продължихме много, тъй като той отиваше на друго място и ни насочи къде точно да вървим. Така бавно се устремихме нагоре. Докато си снимахме и радвахме на интересното време дъжда се усили и ние се скрихме под един тунел, който беше просто няколко метра дълъг, но достатъчно да сме на сухо. Не след много време мина микробус, който веднага спря след вдигане на палеца. Вътре имаше няколко човека, които според нас са си платили за този транспорт до манастира. Ние седнахме най-отзад като спокойно си наблюдавахме красивата природа на планината. След многобройните завои пристигнахме в манастира. Никой не ни поиска нищо за транспорта, дори не можахме да видим шофьора, който веднага слезе и тръгна към свой колега и започнаха живо да обсъждат нещо. Ние от разстояние му кимнахме и тръгнахме към самата сграда. Първо решихме да проверим къде и как може да спим в манастира. В спалните помещения не намерихме никой, който да ни помогне. Оставихме си там багажа и излязохме да обикаляме и разглеждаме. Взехме си свещички, като с това ни дадоха миро в малко шишенце и малка бутилчица светена вода. Тръгнахме към мощите на св. Василий Острожки, влиза се в една малка стаички, където колкото човека излизат, толкова могат да влязат. След почитането им ние се качихме нагоре из манастира. Неангажирани с нищо започнахме да разучаваме манастира и да се наслаждаваме на прекрасната природа около нас. Въобще цялата обстановка беше много приятна, времето се оправи и слънцето грейна, нямаше опашки на нито едно от местата, където решихме да влезем. Прекарахме не малко време и в манастирския магазин, който въобще не беше малък. Взехме гривни, магнити и други сувенири и религиозни символи за подаръци, а и за нас си. Вечерната литургия се чуваше в територията на целия манастир, чрез тонколоните, които бяха буквално навсякъде. На този фон ние разговаряхме за нещата от живота и времето неусетно мина. Вече имайки легла ние влязохме в спалното помещение и избрахме най-горните две съседни триетажни легла. Преди да се изгасят всички светлини в манастира играхме на бесенка смесвахме македонски и български думи, които доста трудно можехме да познаем, но пък толкова се смяхме, че вероятно издразнихме няколко възрастни жени, които поискаха бързо да се спре осветлението и да се спи. Така ние кикотейки се, си заспахме. Ден 9. (23.07) Заедно с останалите гости станахме около 7:00 приготвихме си багажа и излязохме навън. До около обяд седяхме и слушахме утринната литургия и продължихме разговорите от предната вечер. Мястото наистина е магично, обстановката, хората всичко те вкарва в едно друго време, извън сегашната реалност. Едно от най-духовните места, на които съм бил е манастира Острог, пожелавам на всеки да го посети. Не искахме да си тръгвахме, но други красиви кътчета чакаха да бъдат преоткрити. Бавно заслизахме по криволичещия се път, преминахме долния манастир и продължихме да вървим. Много разпалено обсъждахме нещо, но в момента не се сещам какво точно беше. Така неусетно сме тръгнали по погрешния път. По едно време се поогледахме и не виждахме нищо познато, но решихме да продължим да вървим и да стопираме всяка кола която мине. Минаха няколко пълни автомобила, които свирейки с клаксона ни поздравиха, но не спряха. Така около тридесет минути вървейки на долу и подминавайки ни три коли четвъртата спря дори без да й махаме. Веднага се качихме радостни, че отново се движим. Винаги гледката беше една и съща – за минимално време вкарвахме огромните раници и тогава се шмугвахме ние на задната седалка. Двойката които ни взеха бяха на около 30 г., видимо женени от много време. Почти без думи се разбираха, макар че той доста грубо се държа с жена си. Оказа се, че ние сме тръгнали по стария планински път за Подгорица, а те по-случайност минаваха от там. Бързо стигнахме столицата, с видимо подчинение жената излезе от колата и отиде до магазин в покрайнините на най-големия град в Черна гора. Дойде подаде една вода на „господаря” си и подаде по една на нас, още преди да кажем каквото и да е мъжа каза – „ВЗИМАЙТЕ”, та не можахме да откажем. Така продължихме за Цетине, градче по пътя за Будва, където искахме да пристигнем и да започнем отново плажуването. Свалиха ни на самото кръстовище, където пътя се разделя – на дясно за Цетине, а на ляво за Будва. Може да се каже, че бяхме много доволни, че слизаме от тази кола. Кръстовището беше Т-образно, като по средата имаше малко островче, а от ляво малка бензиностанция, явно по-големия поток от пътуващи отиваше към морето. Пътя беше двулентов и при по-голям поток щеше да е трудно стопирането, тъй като няма къде да се спре. Започваше да вали и за това нямаше време да се чудим, просто трябваше да застанем някъде. Така тъкмо като си харесах едно местенце спря кола, слезе сам младеж и застана точно на „моето място” и вдигна палец. Ние съвсем се стъписахме, но за наш късмет го взеха почти веднага, това обнадежди и нас. Застанахме на същото място и решихме да хапнем нещо докато стопираме. След не повече от 5 мин. в едно и също време започна да вали силен дъжд и спря доста ново Рено, много бързо оставихме раниците в багажника и се качихме в колата. Така започна и доста интересния разговор с приказливия черногорец. Беше много любопитен за нас самите. Когато разбра, че Саша е от Македония запя песента „Македонско девойче”, после погледна към мен въпросително „А ти знаеш ли я”, но преди аз да кажа каквото и да е, македонското девойче, с което бях тръгнал вече ме хвалеше и изтъкваше познанията ми към балканската музика. През това време доста гъста мъгла се спусна към нас. След няколко километра започна и доста проливен дъжд. Така подминавайки Будва пристигнахме в Котор около 16:00 часа, слънцето тук огряваше всичко, а водата беше кристално чиста и като огледало отразяваше всичко. Това беше наистина най-красивото място, на което пристигаме до този момент. Котор наистина е уникален. Той е крайбрежен град в югоизточната част на Черна гора. Намира се в най-изолираната част на Которския залив. Населението е около 13 500 човека. След доста снимки и обилно първо хранене тръгнахме да търсим място, където ще може да прекараме нощта. Толкова много ни впечатли красотата на този град, дори не бяхме видели почти нищо и вече знаехме, че тук ще останем повече от плануваното. Попитахме в информационното бюро къде има хостели, което се намира точно преди централния вход на стария град. Така след няколко минути вече бяхме си оставили багажа в най-централната част на стария Котор. Хостела беше много приятен, а за легло платихме по 15 €, което е най-евтиното в тази част на града. Взехме само фотоапарата и веднага започнахме да обикаляме из малките стари улици и да снимаме почти всичко около нас. Много запазени са сградите, улиците, и всички орнаменти по тях. Градът е един от обектите на световното наследство на ЮНЕСКО, заради старото средиземноморско пристанище и впечатляващата градска стена ограждаща града. Между 1420 и 1797 г. Котор и околностите му са под властта на Венецианската република и затова венецианското влияние е видимо в архитектурата. Другото много известно нещо, което Котор може да впечатли всеки посетител е многото котки. Града ги е приел като символ и може да се видят всякакъв вид котки. Едно от най-впечатляващите неща в Котор е самото пристанище. Пълно е с малки лодки, яхти, круизи и всякакви други видове плавателни съдове. Така обикаляйки до късно се озовахме в прекрасно заведение с по чаша вино. Беше наистина прекрасен завършек на деня. Ден 10. (24.07) Сутринта станах по-рано и обикалях същите улички, които предната вечер бяха пълни с хора, приятни заведения, музиканти зад всеки ъгъл и мирис на медитеранска храна. В 7:00 ч. сутринта обстановката беше съвсем различна. Единствените хора, които се виждаха по улиците бяха разносвачи на плодове и зеленчуци, почти всички имат специални колички, които дърпат из малките улички и зареждат своите кафенета и магазинчета. Обикаляйки по този начин и следвайки различни хора с колички, които си зареждаха своите малки дюкянчета попадах на места, които нямаше да открия сам, така и видях едно наистина приятно и красиво кафене, в което рано сутринта свиреше на роял мил и усмихнат черногорец. Не след дълго двамата със Саша вече пиехме кафе и слушахме прекрасната музика. Решихме, че след кафето ще разгледаме това което сме пропуснали предния ден и ще се покатерим до крепостта над града. Искахме да видим все повече и повече от това прекрасно място. Укреплението на Котор е интегрирана укрепителна система, която е защитавала средновековния град. Съдържа укрепления, кули, порти, бастиони, замък и други спомагателни сгради и съоръжения. Всичко това е служило за защита на града през владеенето му от България, Византия, Венеция и Австрия. През 998/999 година Котор е превзет от войските на Самуил и е в състава на Първото българско царство до неговия край. През 14 век Котор е в състава на Душановото царство. От горе се вижда самия град и целия залив. Не спира да те впечатлява историята и красотата, която има това място. След 16:00 часа вече бяхме слезли в града и решихме да си починем на сянка до пристанището. Взехме си от близкия супермаркет някои неща за ядене, тъй като почти цял ден почти нищо не бяхме яли. Температурата на въздуха беше около 40 градуса почти цял ден, но вече бяхме свикнали. Не може да се сравни с горещината, която изпитвахме в Албания. Продължихме разходките из Котор, а по-късно очаквахме Росен и Анастасия. Така влизайки в самия град (новата част) намерихме подходящ хостел за тях, тъй като в Стария град нямаше никъде места. Срещнахме се, но прекарахме малко време с тях, около час, тъй като бяха пътували от средата на албанските планини и не са се спрели от сутринта. Разказвахме си един през друг какво сме преживяли за това време. Около 1:30 след полунощ се прибрахме в хостела и заспахме. Ден 11. (25.07) Сутринта трябваше да си оправим багажа и да тръгнем към Дубровник, плана беше ясен и изглеждаше супер лесно. До сега винаги сме се предвижвали без проблем където и да е крайната ни точка. Трябва да спомена и самия хостел - Centrum Hostel, намираше до църквата Св. Никола в стария град. Стаите бяха много удобни и приятни. Там срещнахме туристи от цял свят (Америка, Естония, Унгария, Турция, Германия, Китай и др.), с някои от тях разменихме информация за различни хостели на Балканите и места, които задължително всеки трябва да посети. Гледката от самия хостел е уникална. Наистина невероятно ми изглеждат сега снимките, мястото където се намирахме си заслужава да се върна пак и то не един път. Вече с раниците на гърба минахме покрай любимите ни улички, през главната порта и потеглихме към края на града, където трябваше да стопираме. Излязохме от Котор, като ни трябваше вероятно около час вървене, оказа се че града въобще не е толкова малък, колкото изглежда. Намерихме сянка и започнахме да стопираме. След по-малко от 20 мин. спря стар камион, който направи задръстване докато се качим. Закара ни буквално в нищото. Беше тръгнал да товари паднали дървета от пътя и като стигна своята дестинация ние просто слязохме и започнахме да стопираме на ново. Мястото беше наистина в нищото. Малък двулентов път без населени места наблизо. Доста време ни трябваше докато спря някаква кола, която ни закара до най-близкото село – Рисан. Ние сами се придвижихме до края на това доста скучно селце. Отново чакахме повече от 30 мин. на отбивката, водата ни свърши, а не можеше да си мислим за храна, не можеше да спираме дори и за малко, а и времето доста напредваше. Две жени ни качиха на около 35-40 г., като през цялото време една от тях разказваше своите стопаджийски преживявания. Спряха ни на място, където ферибота акостира и доста голям поток от автомобили излизаше от кораба. Помислихме си, че това е доста добра възможност за нас. За съжаление пропуснахме всички коли и трябваше да поседим отново над 30-40 мин. Около 13:00 спря голям стар жълт бус, веднага се качихме и потеглихме напред – дори не знаехме къде точно трябва да отидем. Разговаряхме си с шофьора (видима възраст 55 г.) за Дубровник. Той в момента бил безработен, но работил дълги години като певец по цялото крайбрежие на Черна Гора и Хърватска. Спря ни на бензиностанция в Херцег Нови, това е последното населено място на северното крайбрежие в Черна Гора. Вече бяхме сигурни, че ще стигнем бързо до Дубровник. Часа беше едва 14:00 и всичко ни се виждаше толкова реалистично и близо. Вървяхме няколко километра докато намерим подходящо място за стопиране. Пътя беше двулентов като от едната страна имаше поляна, големи дворове с овце и много малко дървета, под които да се скрием от изгарящото слънце. Прекарахме много време на това място, вероятно повече от час. Да се седи на горещото слънце и да те подминават толкова време стотици автомобили е наистина много тежко. За първи път чакахме повече от час на едно място. Преместихме се още няколко километра напред, водата ни свърши и вече бяхме наистина отчаяни. Никой не спираше, а горещината ставаше все по-непоносима. Вече се бяхме отказали и се връщахме към най-близката бензиностанция. Там спряхме да се охладим с нещо студено. За първи път от няколко часа седнахме някъде, толкова добре се почувствахме на сянка с нещо студено в ръка. По-късно решихме, че най-добре да се връщаме. Не знаехме къде точно ще се озовем, но трябваше да имаме вече цел, а тя беше да се махнем от Херцег Нови и евентуално да потеглим към Никшич. Около 18:00 вече бяхме на място което не беше най-удобното за стопиране, но на нас не ни пукаше особено. И сякаш напук на целия ден веднага ни спря една кола. Шофьора бързаше да ни се скара, че не е било много удобно тук да се стопира и, че никой няма да ни спре за това той решил да ни вземе. Беше сърбин, който работи в района. Разказа ни неговите истории за стопиране преди повече от 20 г. Как не го качили на автобуса защото имал дълга коса, но пък той пътувал на автостоп и дори по-бързо се предвижвал от организирания транспорт. Спря ни в Зеленика, едно много малко градче в крайбрежието на Черна гора, много близо до Херцег Нови и границата. Като влизахме в града видях табела на къмпинг и решихме да го проверим. Бяхме сигурни, че тук ще пренощуваме, въпрос на време беше да намерим и къде точно. Къмпинга приличаше на затворен градски парк като повечето сянка правеха високите палми и някои големи дървета. Тревата беше перфектна за под на палатката – плътна и зелена. Много ни хареса мястото, може би най-хубавия и приятен къмпинг, който бях виждал. Имаше може би още няколко човека в целия парк/къмпинг. Цената също ни устройваше 8€ на палатка. Опънахме палатката и излязохме да се разходим покрай брега. Вечеряхме нещо което бяхме взели от близкото магазинче и до късно седяхме на пейка под голяма палма точно до адриатическото море. Ден 12. (26.07) Сутринта станахме рано и започнахме да правим планове къде точно искаме да прекараме следващата си нощ. Имахме три възможности: 1) Да се върнем към Херцег Нови и да хванем автобус за Дубровник или да пробваме пак автостоп; 2) да тръгнем към Никшич, където в момента имаше фестивал и групи като S.A.R.S. щяха да свирят; 3) Будва, град който е може би и най-известния за почивка в цяла Черна гора, а и имаше концерт на Здравко Чолич Оправихме си багажа и се сбогувахме с прекрасната сянка в къмпинга. Закусихме добре под голяма палма до плажа и тръгнахме към края на градчето. Стопирали сме може би 15 мин, но прекалено бързо си спомнихме за вчерашния провал и решихме да се върнем малко назад и да проверим за автобус. Още след 10:00 ч. вече беше непоносимо горещо. Целия залив е пълен с малки селца и градчета, които имат почти локален транспорт, който ги свързва. Няколко евро ни струваше да отскочим директно до Котор – този наш обичан град. Малкият автобус спря пред портата на стария град, където беше и информационния център. Попитахме дали има къмпинг на близо и те ни упътиха към Столив. Място, което никога не бяхме чували преди. Имаше си градски рейс до там и за по 2 € бяхме там доста бързо. Къмпинг намерихме в двора на една къща, където вече имаше паркиран кампер. Възрастна жена ни каза да си опънем палатката там, където на нас ни хареса и ние така и направихме. Морето беше точно пред нас, само главната улица ни разделяше, който беше доста тесен за главен, но пък свързващ всички населени места в тази част на залива. Тръгнахме да се разхождаме и да намерим нещо интересно. Всички къщи бяха по крайбрежната линия, като почти нямаше две постройки една зад друга. Всичко се побираше на една главна улица. Седнахме в едно дървено заведение точно до водата. Цените бяха по-близо до българските отколкото до тези в Котор, с това и обслужването, бяхме си на Черноморието, а не на Адриатическото море. До късно седяхме и си говорихме, а за фон ни беше приятна музика и спокойното шумолене на водата. Ден 13. (27.07) Събудихме се около 10:00, закусихме пресни зеленчуци от магазина, който беше в съседната къща до нас. Всичко беше толкова прясно и вкусно. В Черна гора все още се продават в магазините зеленчуци, които са отглеждани в градините на село. Мислехме да отидем на плаж и да плуваме, но започна да става студено и вятъра се увеличаваше. В сякаш от нищото се промени гледката пред нас. Палатката ни беше еднослойна и няма как да спре какъвто и да е дъжд и трябваше да взема мерки, за да не станем част от водния пейзаж. През това време дойдоха младо семейство с две деца. Много мили хора от Белгия, предложиха да си скрием багажа при тях, тъй като те имаха огромен плащ над палатката им, който пазеше голяма площ от дъжда. Около 13:00 вече беше мрачно и валеше дъжд. Голям дъждобран и над 10 чувала покриваха палатката с надеждата да я запазят суха. Голям порой се изсипа цял ден и продължи цяла нощта. Гръмотевиците не спряха до около 4:00 ч. сутринта, а дъжда чак след 5:00 ч. спря заедно с вятъра. Никога не съм преживявал по-голяма буря. Чухме, че на места имало щети, а от вятъра имало пострадали къщи и дървета. Около 5:50 ч. направих няколко снимки на това което се виждаше от палатката. Седяхме будни почти цяла вечер, но пък бяхме сухи, цял ден и цяла нощ прекарахме в малката палатка. Наистина интересно преживяване беше този ден (и нощ), трудно ще го забравя. Допълненията към палатката, които бях направил да запазя палатката наистина проработиха. Белгийците сутринта побързаха да ни видят дали сме живи. Не повярваха как чували върху евтина еднослойна палатка може да се справят с подобна буря. Ден 14. (28.07) Бързахме да си оправим багажа и да хванем автобуса до Котор, откъдето след не повече от 15-20 мин. вече пътувахме с Лада Нива. Този път нашият нов приятел шофьор беше наистина много странен. Вероятно беше ползвал не много преди да се качим нещо, което го караше да е свръх активен. Караше наистина като луд и винаги крещеше през прозореца. Отиваше до Будва, откъдето е и родом и си живее. Спирахме сигурно 5-6 пъти на различни места където продаваха глинени съдове, за да си търси нова саксия за своята маслинка. Разказваше ни как за малко не е влязъл в затвора за побой, но се е измъкнал и сега цяло лято ще празнува с приятели. Закара ни до перфектната отбивка в края на Будва по посока Подгорица. Явно късмета ни се върна и отново за по-малко от 15 мин. вече пътувахме в мини камион за Подгорица. И с този шофьор имахме весели моменти, особено като не можахме да се разберем къде се намира един хотел в София, където той преди много години бил отседнал. Спря ни точно на пътя където трябваше да стопираме от Подгорица към Никшич, въпреки че вече познавахме тази част на Черна гора това ни спести много време. Започнахме да стопираме на същото място, където бяхме няколко дни по-рано, но този път не бяхме за Острог, а за Никшич. Спря ни нова кола, като шофьора беше добре облечен човек на средна възраст. Не разговаряхме много, но беше много мил и не проявяваше излишно любопитство. Когато влизахме в Никшич валеше дъжд и след като му казахме, че нямаме представа къде ще прекараме нощта той леко се притесни за нас. Обади се на познат да го пита дали има хостели в града. След инструкциите, които получи по телефона ни спря пред къща за гости тип хотел и си тръгна. Ние няколко пъти чукахме по всички врати, но бяха заключени. Решихме да влезем в кафене, където имаше интернет и да проверим къде е хостела в Никшич. Аз си бях записал името и улицата, но нямаше как да знам къде точно се намира, а и валеше дъжд и не можеше да се лутаме много. След като пихме нещо горещо и вече се ориентирахме къде би трябвало да е хостела тръгнахме, а и дъжда беше спрял. Около 19:00 ч. доволни бяхме вече в хостела. Представляваше къща на един етаж с няколко стаи и общо помещение – хола и кухнята на самата къща. Останахме там, като единствено отидохме до най-близкия магазин да си вземем някои пресни зеленчуци и плодове за вечеря (и нещо сладко). Бяхме спокойни и доволни от пътуването и местата, които посетихме. Имайки предвид бурята, която преживяхме много се радвахме, че имаме истински покрив над главите си. Ден 15. (29.07) Сутринта станах по-рано и реших да сготвя нещо в кухнята, която ни предоставяше къщата (хостела). Поразходих се в квартала и намерих голям супермаркет, откъдето взех доста добро качество продукти. Времето беше наистина много различно от предишния ден, облаците големи, бели и пухкави на фон от светло синьо. Никакъв помен от дъжд и лошо време. Като се прибрах Саша си пишеше в тетрадката за събитията последните няколко дни, а аз започнах да приготвям миш-маш. След това решихме да са запознаем отблизо с Никшич, тъй като тогава нищо не знаехме за втория по големина град в Черна гора. Никшич (на сръбски: Никшиž или Nikšić) град в западната част на Черна гора. Населението на града наброява 58 212 жители (2003). Още през 4 век на мястото на днешния Никшич възниква римска военна крепост Анагастум. През идните столетия многократно е разрушаван, обновяван и доизграждан. По време на Средновековието градът носи името Оногощ и е център на жупа. С нашествието на османците Никшич се превръща във важно укрепено селище. По време на османската власт градът и областта са в състава на т.нар. Стара Херцеговина. Без да гледаме никаква карта или да питаме някой просто тръгнахме из улиците на града. Центъра е една главна улица с доста заведения и магазини. Ние седнахме в едно приятно кафене, в което пускаха италианска музика. В Черна гора добре се виждавлиянието което са имали през средновековието. Запазили са си много балканското, но има нещо италианско, което най-силно се вижда по крайбрежието. Обиколката продължихме към малък парк, който води към голяма църква с часовникова кула и голяма статуя на Богородица с младенеца. Влязохме вътре, поседяхме малко и продължихме нагоре. Минахме покрай гробищата на града по път, който беше доста стар и се изкачваше към най-високата точка на планината. Никшич от горе. След дълга обиколка решихме да се приберем в хостела, където да си починем преди да потеглим към следващата голяма дестинация – Сараево в Босна и Херцеговина. На връщане минахме през типичните за тази част на Балканите Roštilj-ници, което е познатата Сръбска скара. Прекарахме вечерта спокойно в хостела. Ден 16. (29.07) Рано сутринта станахме, приготвихме багажа и излязохме. Имахме среща с Росен и Анастасия, които също бяха вече в Никшич. Решихме заедно да потеглим от тук към Сараево, тъй като буря се задаваше и времето щеше да става все по-зле и по-зле. Проверихме на автогарата какво е разписанието и за наш късмет имахме 30 мин. преди автобуса да потегли за Босна и Херцеговина. Взехме си билети изчакахме малко тъй като автобуса трябваше да дойде от Подгорица, да се качат всички, които са за Сараево и да потегли. Дори не си помислихме да стопираме в това време. Тъмните облаци и силния студен вятър доста бързо щяха да ни откажат и да бяхме тръгнали. Също така пътя е двулентов, като освен на самия път няма къде да се ходи. От едната страна е висока скала, а от другата мантинела, която пречи всеки на пътя да падне в бездънната пропаст. Возейки се спокойно на последните седалки в рейса се насладихме на последните мигове от Черна гора. Красиви планински пейзажи се редуваха един след друг. Така си казахме довиждане с Черна гора. Една прекрасна държава с уникална природа и приятни хора. Задължително ще се върнем. Очаквайте следващата трета част преживяванията ни в Босна и Херцеговина. Как се разделяхме и събирахме с Росен и Анастасия почти всеки ден. Интересните хостели, които видяхме през цялото време, влака към Мостар, известният мост и още много истории на добри хора взимащи стопаджии.

На 27 януари от 17.30 часа Клуб „История“ към АЕЦ „Козлодуй“ ЕАД и „Дом на енергетика“ организираха представяне на книгата „От Искър до Огоста“ с автор Богдан Николов. Гости на събитието бяха Георги Ганецовски - археолог и автор на предговора към книгата и Елена Николова дъщеря на Автора, които оказаха пълно съдействие за преиздаването на ценните страници, съхранили късчета история не само от региона, а от цялата Врачанска околия. “ От Искър до Огоста“ е книга, която има само едно издание в ограничен тираж от 1996 година. Авторът е известен археолог, историк и краевед, който е описал 151 населени места от Врачанския край. Уникалната книга вече има второ издание след 18 години, като инициатор на идеята е Клуб „История“ към АЕЦ „Козлодуй“, а проектът е финансиран от Атомната електроцентрала и е реализиран с огромната подкрепа на Елена Николова – дъщеря на автора и единствен наследник на безценния труд. Издателство „Мост медиа“ работи над преиздаването на книгата, запазвайки страниците в оригинал от първото издание, като са преработени само някои стари диалектни форми на езика и са заменени с по-съвременни такива за улеснение на читателите. Книгата е с ограничен тираж, с твърда и мека подвързия и не е преиздадена с търговска цел. На кориците няма продажна цена, защото трудът на автора е безценен и дава много важни сведения не само за населените места като топография и събития, а и за хората и родовете, обитавали съответните местности, както и техните наименования, запазени или променени във времето. http://chitanka.info/book/6231-ot-iskyr-do-ogosta От Искър до Огоста.pdf

Китай значително увеличи студентите си за последните три десетилетия. През 1982 г. по-малко от 1% от младите китайци са посещавали университет, докато през 2010 г. броят им рязко се е качил до 20% от всички млади жители на страната. Броят на китайските студенти, които завършват научни и инженерни специалности също расте. Също така стават и все повече тези студенти, които избират да учат в по-престижни висши учебни заведения в Америка. Китай е изпратил над 43 000 студента в САЩ за последните тридесет години. Страшно нарастват и публикациите в различни научни списания от китайски учени. В момента има над 8000 академични издания, които около 5000 са точни науки. Много са и публикациите в чуждестранни издания, като те също се увеличават всяка година. Цялата: http://nauka.bg/a/%D0%BF%D1%80%D0%B5%D0%B2%D1%80%D1%8A%D1%89%D0%B0-%D0%BB%D0%B8-%D1%81%D0%B5-%D0%BA%D0%B8%D1%82%D0%B0%D0%B9-%D0%B2-%D0%BD%D0%B0%D1%83%D1%87%D0%BD%D0%B0-%D1%81%D1%83%D0%BF%D0%B5%D1%80-%D1%81%D0%B8%D0%BB%D0%B0

За мен месото е най-нормалната част от човешкото меню. Всичко друго е промяна на начина на хранене на нашия вид. Ето едно интересно мнение на Д-р Скатов("След време всички ще се срамуваме, че сме яли месо") - http://spisanie8.bg/%D1%80%D1%83%D0%B1%D1%80%D0%B8%D0%BA%D0%B8/%D0%BB%D0%B8%D1%87%D0%BD%D0%BE%D1%81%D1%82%D0%B8/3249-%D0%B4%D1%80-%D1%81%D0%BA%D0%B0%D1%82%D0%BE%D0%B2-%D1%81%D0%BB%D0%B5%D0%B4-%D0%B2%D1%80%D0%B5%D0%BC%D0%B5-%D0%B2%D1%81%D0%B8%D1%87%D0%BA%D0%B8-%D1%89%D0%B5-%D1%81%D0%B5-%D1%81%D1%80%D0%B0%D0%BC%D1%83%D0%B2%D0%B0%D0%BC%D0%B5-%D1%87%D0%B5-%D1%81%D0%BC%D0%B5-%D1%8F%D0%BB%D0%B8-%D0%BC%D0%B5%D1%81%D0%BE.html

http://sibila-kuseva.blogspot.com/2015/03/blog-post.html http://sibila-kuseva.blogspot.com/2015/03/blog-post.html

Тук ще сложа няколко според мен важни теми от форума, които трябва да се видят засягащи днешния ден. http://nauka.bg/forum/index.php?showtopic=14864 Нека помним лицата. http://nauka.bg/forum/index.php?showtopic=16312 Един текст за истинските любители на историята! Защо Русия започва Освободителната война (в пет части) http://nauka.bg/forum/index.php?showtopic=13532

Първо честит празник! Има един много хубав текст по темата - http://nauka.bg/forum/index.php?showtopic=13532 Няма как да има единодушно мнение по въпроса. Ние най-малко можем да бъдем обективни, тъй като нашето освобождение е на лице след войната. Друг е въпроса кой как се е бил и какви подбуди е имал. Факт, че Запада не е искал подобен развой на събитията. За това малко или много следващите войни имат и такъв резултат.

Можете да го изтеглите от ТУК! (.pdf) http://image.nauka.bg/magazine/bg-science75.pdf Чети Онлайн: http://issuu.com/bgn.../docs/bgnauka75 Наука Интервю на доц. Митко Гайдаров от ИЯИЯЕ...7 стр. Оползотворяване на летящата пепел от изгаряне на твърди горива за синтез на зеолитни материали...12 стр. Галактическите пътешествия на тайния съветник - Административен хаос в дълбокия космос III...26 стр. Заселването на българите на Балканския полуостров IV-VII век Управление на проекти Управление на проектите в древността...58 стр. Биология Делфини и тюлени живеят със сърдечна аритмия...69 стр. Скачащи гени са научили бозайниците на вътреутробна бременност...72 стр. Хищните конуси убиват жертвата си с инсулин...75 стр. Географ Какво кара един човек да стане учител по география...77 стр. История Политиката към албанското и турското малцинство в Македония от края на Втората световна война до средата на 60-те години: аспекти и проблеми...84 стр. Гладиаторите...98 стр. Технологии Изследване на възможността за възстановяване на алкални батерии след тяхното окъсяване...109 стр. Хуманитаристика Хипократ и музите...116 стр. Можете да го изтеглите от ТУК! (.pdf) http://image.nauka.bg/magazine/bg-science75.pdf Чети Онлайн: http://issuu.com/bgn.../docs/bgnauka75

Голям и мистериозен кратер се появил на полуостров Ямал в северен Сибир миналия Юли. Няколко седмици по-късно два други кратера с мистериозен произход са открити наблизо. Вторият кратер в Ямал се счита, че е формиран през Септември 2013, очевидци казват, че е следствие на метеоритен удар. Няма свидетели на формирането, на третия кратер в Таймарският полуостров, където е намерен от овчари. Първият кратер в Ямал е огледан от въздуха първоначално, след това са взети проби от почвата, въздуха и водата. Изследвания са потвърдили, че дупките не са човешко дело, и не са дело на извънземни форми на живот, и не са били резултат от метеорит. Най-логичното обяснение се обляга на факта, че тези кратери са се появили до големи залежи на метан. Регионът е съсипан от климатичната промяна и последните години са най-топлите от 120 хил. години насам. Възможно е джоб с газ в почвата да се е нагрял и в резултат се натрупвало налягане. С по-размекнатата земя, газът може да е успял да си проправи път до повърхността и да се изстреля като коркова тапа. Този феномен е познат като пинго. След като температурите са спаднали значително и района е значително размразен, учени са успели да се спуснат в първият Ямалски кратер и да го изучат. При температура на въздуха – 11 градуса (целзий), учените са се спуснали във фунията и право върху замръзналото езеро на дъното. Смята се, че езерото е поне 10.5 м. дълбоко. Целия текст: http://www.chitatel.net/ruski-ucheni-izuchavat-misteriozna-dupka-v-sibir/

Представяне на резултатите от проект за подкрепа на докторантите по социални и хуманитарни науки в Софийския университет и Трета обща докторантска конференция Уважаеми колеги, На 21 февруари от 10.30 ч. в Конферентната зала на Софийския университет „Св. Климент Охридски“ ще се проведе Трета обща докторантска конференция по проект „Интегрирана програма за обучение и подкрепа на докторантите по социални и хуманитарни науки в СУ”. Преди това, в 10.00 часа в Конферентната зала екипът на проекта ще представи пред медиите осъществените дейности по проекта и възможностите, които бяха предоставени на младите изследователи. Докторантската конференция ще започне с публична лекция на декана на Философския факултет на СУ проф. д-р Димитър Денков на тема: „Субект, обект, проект“, последвана от дискусия. По-късно през деня конференцията ще протече в пет панела – „Идентичности“, „Комуникации“, „Политики“, „Литература“ и „Политика и философия“. В продължение на 3 години (2012-2015 г.) хуманитарните факултети на Софийския университет изпълниха проект „Интегрирана програма за обучение и подкрепа на докторантите по социални и хуманитарни науки в СУ”, насочен към подобряване на условията за работа на своите докторанти. Реализиран бе комплекс от мерки, насочени както към материалното обезпечаване на младите изследователи, така и към възможностите им за научно израстване: чрез участие в национални и международни форуми, чрез публикации в тематични сборници и посредством включване в различни форми на подготовка: специализирани курсове, летни школи, индивидуални консултации с професори на Университета. Конкретни измерения на постигнатите резултати: - Повече от 170 души получаваха допълваща месечна стипендия в продължение на проекта. - Над 50 докторанти се възползваха от възможността да осъществят научни визити, да се включат в летни курсове или конференции, организирани от водещи европейски университети. Най-силен бе интересът към академични форуми и работни посещения във Великобритания, Франция и Холандия. - Тридесет научни визити обхванаха 40 чуждестранни научни институции (университети, библиотеки, музеи, архиви и др.). - Общо 29 докторанти се включиха в летни училища или конференции, организирани от реномирани институции, сред които University College of London, Heidelberg University, Hague Academy of International Law, Europeum Institute for European Policy (Prague) и др. - По заявки на участниците в проекта бе осигурен значителен обем научна литература, която ще остане на разположение във фонда на Софийския университет и неговите факултети. - Публикувани бяха три специализирани сборника с текстове на докторанти под методическото ръководство и рецензията на утвърдени преподаватели от Софийския университет. - Възможност за изява бе дадена и в тематичен брой (брой № 15, януари 2015 г.) на електронното списание „Реторика и комуникации“, под редакцията на проф. Иванка Мавродиева и доц. Мария Стойчева – ръководител на проекта. Той е достъпен за свободно ползване на страницата на списанието: http://rhetoric.bg/. - Проведени бяха специализирани занятия и семинари, отворени за всички желаещи да разширят хоризонта на своята подготовка в рамките на докторските програми: „Идентичност и идентичности“, „Езиковото богатство на града“, „Интердисциплинарни методи в социалните и хуманитарни изследвания“ и др. - Традиционната лятна школа на Философския факултет в гр. Китен стана възможна благодарение на финансовата подкрепа на Оперативна програма „Развитие на човешките ресурси 2007-2013“. Докторантите от интегрираната програма получиха възможност да обменят идеи със свои колеги от Ягелонския университет в Краков (Полша), Университет „Matej Bel“ в Банска Бистрица (Словакия), Палацки Университет в Оломуц (Чехия), Католическия университет „Петер Пазмани“ в Будапеща (Унгария), Университета в Шкодра (Албания) и Европейския университет „Виадрина“ във Франкфурт (Одер, Германия). В края на проекта очакванията на студенти и преподаватели са насочени към новия програмен период 2014-2020 г. и секторната Оперативна програма „Образование и наука за интелигентен растеж“. Надеждата е, че тя ще отвори адекватни възможности и ще създаде устойчивост на установените добри практики за надграждане на докторантската подготовка както в рамките на СУ “Св. Климент Охридски“, така и в полето на неговата хуманитаристика. Повече информация за проекта може да бъде намерена в страницата на Интегрираната програма: https://phdsu.wordpress.com/.

Ценни български фотоколекции в най-големия европейски портал за култура Почти 16 хиляди стари български снимки с изключителнa културна и историческа стойност са достъпни чрез най-големия европейски портал за култура – Europeana. Това е възможно благодарение на усилията на фондация НАБИС по наскоро приключилия международен проект EuropeanaPhotography. Названието е абревиатура на EUROPEAN Ancient PHOTOgraphic vintaGe repositoRies of digitized Pictures of Historical qualitY (‘Европейски хранилища на колекции от дигитализирани стари фотографии с историческа стойност’), а целта – да се интегрират в Европейската дигитална библиотека Europeana уникални и качествени дигитални изображения от първите сто години на фотографията (1839–1939). Проектът беше финансиран от Европейската комисия в периода януари 2012 г. – януари 2015 г. и в него участваха множество престижни институции – европейски архиви, библиотеки, музеи и други организации от 13 държави, които предоставиха прецизно подбрани колекции от ценни, интересни и красиви снимки, свидетелстващи за изключително динамично време, наситено с ярки художествени, социални и политически събития. За разлика от другите изображения в Europeana, фотоколекциите на EuropeanaPhotography имат за цел да представят развитието на фотографията като изкуство и занаят, като техника, идеи и начин на отразяване на промените в обществения и в личния живот. Съдържанието е организирано тематично в четири групи: места, личности, събития и тенденции. За разлика от повечето участници, притежаващи собствени колекции, фондация НАБИС – вярна на кредото си да обединява – разви сътрудничество с други български организации (общо 17) и няколко частни колекционери. В резултат на това се получи богата палитра от фотографии, документирали важни моменти от българския културен, политически, обществен и частен живот от края на XIX и началото на XX в.; много от тях ни напомнят позабравени лица и истории; някои са истински фотографски шедьоври. На заключителната конференция по проекта в Льовенския университет в Белгия Евгени Димитров, координатор от българска страна, представи интересни екземпляри от тази голяма българска колекция, между които – дигитализирани снимки на политици, духовни лица, журналисти и фотографи, студийни индивидуални и групови фотопортрети. Конференцията под наслов „Въздействието на дигитализацията върху фотографското наследство” се проведе във Филологическия факултет на университета на 29 и 30 януари. Тя събра изследователи на фотографията и професионалисти от фотоархивите, а сред разискваните теми бяха архивните практики за съхраняване на фотографското наследство, неговото дигитализиране, опазване и представяне пред широка публика. Интересно хрумване на организаторите беше да почерпят участниците с белгийски бонбони, украсени с логото на проекта. Събитието приключи с откриването на две фотоизложби – едната, разположена в кметството на града, представи моменти от миналото на Льовен, а другата, в Университетската библиотека, със снимки от всички институции, включени в проекта. Във втората има пет прекрасни български снимки: на Асен Христофоров в Робърт Колеж в Истанбул от 1929 г., на Борис Руменов (Борьо Зевзека) и негови приятели от 1905 г., на Борис Руменов с ваксаджийка от 1928 г., на Българската земеделска банка във Видин от 1920-те години и на тържественото откриване на Паметника на загиналите във войните жители на Троян, 2 юни 1938 г., запечатала кулминацията на тържеството, когато събралото се множество е вперило поглед в самолета на поручик Добри Доневски, прелитащ над града. Бележки за редактора: Фондация НАБИС е автор на проекта за създаване на единен своден онлайн каталог на академичните библиотеки в България, който да дава възможност за интегрирано търсене чрез интернет в каталозите на тези библиотеки, както и достъп до библиографската информация за техните книжни и електронни ресурси и до предоставяните от тях услуги през общ портал. Издирването и ползването на библиографски източници, нужни на учени, преподаватели, студенти и специалисти във всекидневната им работа е трудно и отнема много време. Проектът за Сводния каталог НАБИС решава тези проблеми буквално с един клик, затова мотото е „Клик към знанието“. Финансиран е от Фондация „Америка за България“, като това е най-големият проект на организацията в България. Снимка „Асен Христофоров“ – Снимката показва Асен Христофоров в "Робърт Колеж" в Истанбул от 1929 г. Притежател на правата върху снимката е Националният литературен музей. Снимка "Борис Руменов и приятели", 1905 г. Притежател на правата върху снимката е Националният литературен музей. Снимка „Борис Руменов с ваксаджийка“, 1928 г. – . Притежател на правата върху снимката е Националният литературен музей. Снимка „Българска земеделска банка“ 1920 - 1930 г. Притежател на правата върху снимката е Държавна агенция „Архиви“. Снимка „Самолет над Троян“, 1938 г. Притежател на правата върху снимката е Музеят на занаятите и приложните изкуства, Троян.

Във „Всичко живо е трева“ (превод: Жечка Георгиева, Радка Лафчиева, 328 стр., цена: 18 лв.) тайнствена, невидима за окото бариера внезапно загражда отвсякъде малко, забравено от света градче някъде в Америка. Оказва се, че галактическа форма на интелигентност се опитва да наложи мир и хармония на човечеството. Само че страхът от неизвестното постепенно ескалира и кара хората да се съпротивляват... Клифърд Д. Саймък (1904 – 1988) е сред емблемите в световната научна фантастика. Приживе го удостояват с най-авторитетните награди в тази област. През 2014-а почитателите му по цялата планета отбелязаха 110 годишнината от неговото рождение, а тази година се навършват 50 години от издаването на знаковия роман „Всичко живо е трева” и 40 години от неговото публикуване на български език. http://book.nauka.bg/partnerbooks.php?ID=44919

Ли Бай урежда среща на земното и небесното в „Прокуденият от небесата“ Стихосбирката „Прокуденият от небесата“ (ИК „Изток-Запад“) ни среща със стиховете на Ли Бай – един от най-значимите поети в китайската литература, чиято поезия е изпълнена с фантазия, богата емоционалност, мечтателност, съзерцание и изящно боравене с езика. Поезията винаги е заемала особено място в китайската култура и дори в китайската държавност. През вековете тя е запазила сакралния си смисъл на посредник с други измерения на реалността, на проводник на хармонията и регулатор на взаимоотношенията между човешкото, земното и небесното. Един от най-видните представители на китайската поезия е Ли Бай – живял и творил по времето на династията Тан (618–907), когато китайската култура достига забележителен разцвет. Поезията на Ли Бай е наситена с митологични отгласи, с възторг от замаха и величието на природата, с копнеж по необятността на Безпределното. Подхранвана е и от даоистки, и от будистки нагласи, но същевременно е топла, човечна, изпълнена с болка по отминаващото, с горчивина от разделите, с противоречивия стремеж и към установяване, и към всеподновяващо се странстване... Поетът е въплъщение на духа на свободата, на живота, на действеността. Този дух се проявява и в неговото творчество, пропито с магическата сила на вътрешното напрежение и с висока лиричност. Най-вероятно това е причината Ли Бай да бъде наричан магьосник. Признат от своите съвременници, а по-късни и от множество литературоведи, Ли Бай е смятан за реформатор на стиха, внесъл в него красота и дълбок смисъл, въплътен в реалистична форма. Ли Бай умее да слуша и разбира ромона на ручея, песента на вятъра, може да общува с природата като с живо същество – той постоянно търси общение с природата. По-голяма част от живота си прекарва в пътешествия, по време на които написва множество творби,обрисуващи причудливи природни пейзажи на звънлив език. Но в тези стихове навсякъде присъства и самият поет със своите мисли и чувства. Това придава на стиховете му за природата – някои от които изпълват и страниците на стихосбирката „Прокуденият от небесата“ – изключителна лиричност. Смята се, че Ли Бай (литературно произношение Ли Бо) – класик на китайската поетична литература по времена династия Тан – е роден през 701 г. в семейството на богат търговец в пограничните райони на северозападен Китай на династия Тан (дн. Киргизстан). През 705 г. семейството му се връща в Китай. Около 720 г. до края на живота си (през 762 г. в град Данту) обикаля страната. За по-малко от две години (742–744) е дворцов поет в столицата Чанан. За живота му има сведения в хрониките „Таншу“ и „Син Таншу“. До наши дни от Ли Бай са запазени около 900 стихотворения и над 60 произведения в проза. Впечатляват неговите начетеност и ерудиция, богатата му фантазия, свободомислещият му дух. Творчеството му оказва голямо влияние на следващите поколения, а след смъртта му е наречен “Безсмъртния поет“. Едно от големите достойнства на „Прокуденият от небесата“ – освен силната емоционалност, себепознанието и съзерцателното наблюдение на природата, с които Ли Бай преминава отвъд рамките на стандарта и ни пренася в друг, мечтан свят – е блестящият превод от класически китайски на София Катърова и Антоанета Николова. Книгата, която съдържа и илюстрации от „Поезия от династия Тан в калиграфия и илюстрации“ (съставител Хуан Фънчъ, династия Мин) е поредното изящно попълнение в поредицата „Световни поети“, където досега са излезли „Стихове от Студената планина“ на Ханшан, „100 хайку“ от Мацуо Башьо, „Магмата. Слепият часовник“ на Йоздемир Индже и „Превъртане на световете“ на Георги Рупчев. Откъс от „Прокуденият от небесата“, Ли Бай ПИЯ САМ ПОД ЛУНАТА 1. С кана вино сред цветята без другар до мен да имам чаша вдигам към луната, а със сянката сме трима. Ала как луна да пие? Сляпо сянката ме следва. Но сега са с мен и ние веселим се до последно. Пея и кръжи луната, пляскам – сянката се люшка. Как задружни сме пияни, трезви ли сме – ще се пръснем. Ала в часове честити пак в безкрая с тях ще скитам. 2. Небето, ако не обича вино, то нямаше Звезда на виното да има в небесата. Земята, ако не обича вино, то нямаше да има Винен извор на земята. Небето и Земята щом обичат вино, нима да пиеш вино срамно е пред небесата? Прилича то на просветлен, ако е бистро, подобно на мъдрец е, щом е мътно. Мъдрец и просветлен щом пият вино, защо ми е безсмъртните да търся. С три чаши вниквам в Пътя на безкрая. С един черпак с природата се сливам. На трезвите не ще разкрия тази тайна. Мен стига ми, че с виното щастлив съм. Винен извор, Дзиуцюен – учредена област още през династия Хан (II в.пр.н.е.), важен начален пункт на Копринения път. Днес се намира в провинция Гансу. 3. През третата луна във Сиен’ян безброй цветя – бродирана коприна. О, пролет е, а ти тъгуваш сам. Но има лек – да пийнеш чаша вино. Беди – успехи, дълъг – кратък път... Промените решили са отдавна. Как трудно е събитията да се разберат. Но с виното животът и смъртта са равни. Щом пийна, несъзнато се отпускам и тялото ми сякаш че го няма, Небето и Земята се изгубват. От тази радост няма по-голяма. Сиен’ян – старото название на тогавашната столица Чан’ан.

Старият Марс Автори: Джордж Р. Р. Мартин , Гарднър ДОЗОА Носител на награда Локус за 2014 г. „Имало едно време една планета на име Марс, цял един свят на червени пясъци, канали и безкрайни приключения. Спомням си я добре, защото често ходех там като дете.“ Джордж Р. Р. Мартин До 70-те години на ХХ век Марс е бил една от най-популярните теми в научната фантастика. Цяло поколение писатели рисуват образа на Червената планета като един свят на храбри пустинни воини, красиви принцеси и тайнствени воини. Старият Марсе сборник с петнайсет нови разказа, вдъхновени от романтичния Марс на старата фантастика. Това е Старият Марс, изгубеният Марс, отпреди космическите експедиции на Викинг 1 и Викинг 2, Марс на каналите, на мъртвите градове и на марсианците. http://book.nauka.bg/partnerbooks.php?ID=44976

Кризата в Европа. Поглед отвътре СИМЕОН ДЯНКОВ http://book.nauka.bg/partnerbooks.php?ID=44959 Тази книга е за всекиго, който иска да разбере какви са трудностите и компромисите на едно управление в условия на глобална икономическа рецесия. Читателят ще намери отговор на много от въпросите, които предизвикваха публични спорове през изминалите години. Бойко Борисов министър-председател на България „Симеон Дянков е написал изключително поучителна книга за еврозоната и за реформите в своята родна България. Книгата отразява забележителното за Дянков съчетание от блестящи аналитични умения и успешен политически опит.” Лешек Балцерович полски реформатор, бивш вицепремиер и министър на финансите „В своята книга Симеон Дянков извървява дълъг път към дълбините на разбирането за неотдавнашните ни тревоги и допринася значително към дебатa за реформите в Европа” Андрес Борг министър на финансите на Швеция, 2006-2014 Симеон Дянков е български икономист, ректор на New Economic School в Москва и изследовател в Peterson Institute for International Economics във Вашингтон. Вицепремиер и министър на финансите е в правителството на България (2009–2013), председател на борда на Европейската банка за възстановяване и развитие (2012–2013). До 2009 г. е главен икономист „Финанси и частен сектор” в Световната банка. Създател на индекса Doing Business и съосновател на аналитичния център Ideas42. Доктор по икономика на Мичиганския университет и автор на над 80 научни публикации. В Кризата в Европа. Поглед отвътре Симеон Дянков анализира причините за кризата, проследява събитията зад вратите на европейските институции и предлага решения за намаляване на бъдещи рискове. Книгата търси отговори къде е предела на идеята за обединена Европа и дали решенията са в повече централизирана политика. Бившият вицепремиер отделя специално място на събитията у нас от 2009 до 2013 г. и прави равносметка за цената, която е трябвало да се плати, за да се предпази България от най-лошите последици на кризата. Цена 15 лв. ISBN 978-954-28-1649-2 Сраници 284 Вместо въведение През юли 2009 г. станах министър на финансите и заместник министър-председател на България. Бях напуснал страната преди близо 20 години и бях прекарал целия си зрял живот в Съединените щати. Следвах международна икономика, а после започнах работа в Световната банка като специалист по корпоративно и банково преструктуриране, регулаторни реформи и финансови кризи. По това време пътувах много и съветвах различни правителства, но не бях работил в родината си. В резултат на това не познавах нито един български политик. Единственият човек в семейството ми, който се е занимавал с политика, е бил пра-пра-прадядо ми Михо Гълъбов – депутат в четири последователни народни събрания в края на XIX век. Примерите за успешна реформаторска политика в държавите от Източна Европа са няколко и се опитвах да ги следвам. Лешек Балцерович, два пъти вицепремиер и финансов министър, беше успял в промените, довели до значителния напредък на Полша. Иван Миклош, два пъти вицепремиер, а също и министър на приватизацията, на икономиката и на финансите в различни правителства, реформира държавния сектор и привлече значителни инвестиции в Словакия. Лайош Бокрос прокара реформата в банковия сектор като финансов министър на Унгария. Март Лаар, два пъти министър-председател на Естония, укрепи националната валута и подготви страната си за еврозоната, въведе плоския данък, изгради електронно правителство и успя да поддържа балансирани бюджети. Работата на тези реформатори ме вдъхнови да се върна в родината си в един труден за нея период. Тази книга е поглед отвътре към кризата в Европа от юли 2009 г. до пролетта на 2013 г. Тя открехва врати към дискусиите в ЕКОФИН, анализира различните опити за преодоляване на трудностите и проследява как бяха взети някои решения или как не бяха взети други. Много от предписанията за превъзмогване на финансовите и икономически беди в Европейския съюз така и не влязоха в употреба – или защото бяха отхвърлени като неприложими, или защото бяха твърде дръзки и не можаха да получат достатъчно политическа подкрепа. Книгата разкрива колко енергия беше хвърлена в предлагането и отхвърлянето на различни идеи и каква част от тях се превърна в конкретни действия. Отделям място и на участието ми в правителството на България и на мерките, които предприехме, за да опазим страната от опустошителната буря наоколо – докато междувременно воювах за оцеляване в българската политическа центрофуга. Проследявам в хронологичен ред важните събития и политическите инициативи, които оформяха дневния ред в Европа през тези четири години, като отделям седем повратни точки в развитието на кризата и в търсенето на решения. Ето ги и тях: Повратна точка 1: на 23 октомври 2009 г., когато гръцкият министър-председател Георгиос Папандреу призна, че страната му е лъгала за бюджетния си дефицит и държавния дълг повече от десетилетие. Пазарите реагираха остро на признанието и изискаха много по-високи лихви по гръцките облигации. Скоро вълната заля три други държави с висок дълг и нестабилни банкови системи – Италия, Португалия и Испания. Повратна точка 2: през октомври 2010 г., когато германският канцлер Ангела Меркел и френският президент Никола Саркози се срещнаха в Довил, за да обявят създаването на постоянен механизъм за преодоляване на кризата, който да замени временния Европейски фонд за финансова стабилност през 2013 г. и зависеше от промени в Договора за Европейския съюз, заради предвиденото участие на частни кредитори. Публичното представяне на тази идея в контекста на нестабилен пазар и без да се уточни как точно ще проработи, се оказа грешка. След Довил кризата в Ирландия се разпространи извън банковия сектор. Повратна точка 3: на 13 октомври 2011 г., когато Словакия стана седемнадесетата и последна държава, която одобри разширяването на спасителния фонд за еврозоната, два дни след като парламентът є отхвърли плана. Ратификацията излезе скъпо на правителството на Ивета Радичова, което падна от власт. Но еврозоната се сдоби с мощен инструмент, за да действа бързо, в случай че бедата сполети още някоя от нейните членки. Повратна точка 4: на 31 октомври 2011 г., когато Георгиус Папандреу обяви плановете за референдум в Гърция относно новия спасителен пакет. Това решение изненада. Дори неговият министър на финансите, Евангелос Венизелос, не беше информиран за този план. Цялата работа през последните месеци, за да се покаже решителност в справянето с гръцката криза, беше поставена под заплаха. Един референдум вероятно щеше да доведе до отхвърляне на условията в спасителния пакет. А сега накъде? Замразяване на помощта за Гърция и в крайна сметка излизането є от еврозоната изглеждаха като най-вероятната посока. Повратна точка 5: на 26 юли 2012 г., когато Марио Драги обяви, че Европейската централна банка ще направи „каквото е необходимо“, за да предотврати разпадането на еврозоната. Дотогава кризата вече излизаше извън контрол. След изявлението на Драги пазарите въздъхнаха с облекчение, а лихвите по облигациите на проблемните европейски държави паднаха рязко. Инвеститорите станаха по-уверени в купуването на книжа на южните страни от еврозоната. Решителността на Драги накара всички да се успокоят, че останалите проблеми ще бъдат решени с времето. Повратна точка 6: на 14 декември 2012 г., когато ЕКОФИН реши създаването на единен банков надзор. Това решение бе потвърдено на срещата на върха в ЕС на следващия ден. Създаването на единен банков надзор изискваше държавите да отстъпят на ЕЦБ контрола и надзора над банковите им системи. Повратна точка 7: на 25 март 2013 г., когато Еврогрупата, Европейската комисия, ЕЦБ и МВФ се съгласиха за спасителен пакет от 10 милиарда евро за Кипър. Това спаси малките спестовни влогове, но нанесе тежки загуби на големите депозити, включително на богати руснаци. ЕС правеше стъпки за прехвърляне на тежестта от данъкоплатците към собствениците на облигации. Този подход беше насочен колкото към Кипър, толкова и към Словения, Испания и други страни, които можеха да изпаднат в още по-големи трудности. Лекарството за Ирландия четири години по-рано беше доста различно: там данъкоплатците покриха цялата сметка. Книгата следва пътя на седемте повратни точки. В края на този увод е даден кратък ориентир към съдържанието на отделните глави. В самия замисъл на еврото има заложено бъдещо действие: общата валута обвързва страните от периферията на Европа с обменен курс, който те трудно могат да си позволят да поддър-жат, освен ако не предприемат структурни реформи. Простичко казано, още от самото начало, когато Германия и Португалия приеха единната валута, беше очевидно, че Португалия няма да може да бъде конкурентоспособна, освен ако не реформира своя пазар на труда и регулациите в бизнес сектора. Понеже валутата є щеше да бъде изкуствено оскъпена, Португалия нямаше да може да изнася стоките и услугите си на цени, които да бъдат конкурентни на глобалния пазар. На практика Германия беше тази, която приспособи някои от трудовите си регулации и пенсионните правила по време на канцлера Герхард Шрьодер. Португалия изчакваше и кризата я завари, много преди най-после да се заеме с това. Но дори и Германия не успя да създаде лесни условия за стартиращия бизнес или да изгради защитни механизми за инвеститорите. Някои привърженици на еврото казват, че първоначалната концепция се нуждае от подсилване с обща фискална политика, единен банков надзор и структурни реформи за повишаване на конкурентоспособността. Ако страните от южния пояс бяха предприели реформите в сферата на труда, направени в Германия по времето на Шрьодер, те щяха да бъдат в много по-добра форма. Безработицата сред младите хора щеше да падне. Така че основният виновник се оказа регулаторната тежест върху бизнеса. Според данни на Световната банка са нужни 11 процедури и 9000 евро начален капитал, за да отвори човек малък бизнес в Атина. Отнема 735 дни и 43 процедури, за да бъде разрешен един най-обикновен търговски спор в Ларнака, Кипър. А в Париж са нужни 59 дни и посещения в осем различни институции, за да бъде регистриран един малък имот. Всичко това е по-евтино и по-бързо в Берлин. Но работата в режим на фиксиран валутен курс най-вероятно се оказва по-голямо ограничение и от тези проблеми. Най-ревностните привърженици на еврото смятат, че то прос-то минава през болките на растежа и че е политически проект, който не може да бъде оценяван на базата на оптимизиране на валутни зони и други подобни. Както отбеляза бившият председател на Европейската комисия Жак Делор: „Постоянното говорене за бюджетни ограничения означава, че хората твърде често забравят политическите цели, които стоят зад строежа на Европа. Аргументът в полза на единната валута трябва да се основава на желанието ни да живеем заедно в мир“ (Айхенгрийн, 2010 г.). Еврото дава на гражданите на Европа символ на идентичност. Затова не можеше да се допусне нито една държава да излезе от еврозоната. Това е гледната точка, която често бе заявявана и от Жан-Клод Юнкер и Волфганг Шойбле в нашите разговори. Тази група на така наречените „интеграционисти“ беше дос-та голяма – както в ЕКОФИН, така и сред дългогодишните държавни глави. Тя включваше Марио Монти, премиера технократ на Италия, и Херман Ван Ромпой, председателя на Европейския съвет. Те твърдо вярваха, че всяка стъпка, която може да сближи още повече европейските страни, е добра стъпка. Аз също споделях това мнение. България имаше огромни ползи от присъединяването си към ЕС, както по отношение на националното самочувствие, така и от притока на финансиране от европейските фондове. Но след като в края на 2011 г. се повдигна темата за фискален съюз и придружаващата го данъчна хармонизация, аз коригирах собствените си възгледи. Повечето идеи за интеграция бяха за добро. Но някои не работеха. Европейските държави се различаваха в етапите на своето икономическо развитие и би било грешка да се налага един и същ модел на всяка от тях. Страни като България щяха да загубят от хармонизирането на данъците и твърдо бях против. Една нова идея, която се появи през 2011 г., беше да обвържем структурните реформи с разпределението на структурните фондове: който не е направил нужните реформи, ще спре да получава пари от структурните фондове на ЕС след 2013 г. Това звучеше добрена теория и дори беше изпробвано веднъж – върху Унгария през 2011 г. Но този опит се провали, а вероятността и бъдещи подобни опити да се провалят, е голяма. Представете си как Брюксел казва на Париж, че ще замрази финансирането за нейните фермери, докато френското правителство не вкара в сила реформите в сферата на труда. Жозе Мануел Барозо, тогава председател на Европейската комисия, би бил подложен на гръмогласни критики от страна на френското правителство и медиите. Г-н Барозо не приемаше добре критиките и може би това бе причината да отсъства до голяма степен при разрешаването на кризата. Затова и отсъства от тази книга. Той просто не беше наоколо, когато се обсъждаха важните въпроси. И нито веднъж не посети ЕКОФИН. Често се чудех защо. Това би било все едно премиерът на България Бойко Борисов да не участва в обсъждането на ситуацията с бюджета или в разрешаването на трудностите, които изпитвахме при справянето си с недостига на приходи в ранните дни на нашето правителство. Министър-председателят Борисов участваше във всички тези дискусии, като често оставаше до късно през нощта или през уикенда. Очаквах председателят на ЕК да направи същото, когато залогът беше бъдещето на еврозоната. Европа все още не е готова за фискален съюз, в който разходите на правителствата се определят в Брюксел. Ще отнеме време, докато тази идея се развие. Първо, никой национален парламент не е готов да прехвърли вземането на решения по бюджетните въпроси на Европейската комисия. Второ, подобен ход би застрашил демократичния процес по отношение на бюджетните въпроси: крайните решения може да се окажат твърде далеч от волята на избирателите, които са гласували за дадени управляващи заради определени икономически и социални политики. И трето, работата ми с Европейската комисия ми позволява да направя сравнение на качеството на администрацията в Брюксел и в София. Българската администрация – поне тази, която се занимава с фискални и данъчни въпроси – беше значително по-добре подготвена както на експертно, така и на общо ниво. Докато Брюксел не се снабди с финансови експерти, които да са поне толкова добре подготвени като тези в администрацията на България, не бих подкрепил даването на повече правомощия на институциите на ЕС. Из В правителството на България ...Имах и два офиса: като министър на финансите и като заместник министър-председател. Кабинетът ми на вицепремиер беше в сградата на Министерския съвет – масивно здание, чиято архитектура бе вдъхновена от византийски традиции и от тези на сталинизма. Рядко стоях там и предпочитах да работя от Министерството на финансите. Когато чуждестранни делегации посещаваха София, за да се срещнат с премиера и с президента, офисът ми в Министерския съвет нерядко се ползваше за техен временен лагер. Канцлерът Ангела Меркел се настани там през 2011 г. с персонал от четири човека. Така направиха и Владимир Путин с персонал от 20 човека, и Хилъри Клинтън с персонал от 30. ...Като вицепремиер трябваше да бъда буфер във всевъзможни конфликти. Това беше рядък късмет. Оглавих тристранната комисия, в която правителството обсъждаше проблеми заедно със синдикатите и с работодателските организации. Предишните председатели на тристранката са били с портфейл в социалния сектор и пестеливостта не е била сред най-често обсъжданите теми. Председателствах и многобройните срещи по сектори, в които зърнопроизводители и баскетболни отбори щяха да искат повече пари. Тези срещи отнемаха доста време. Изслушвах и казвах „не“. ... Не бях живял в България през последните 20 години. Нямах контакти със старите политици и с икономически кръгове. Не бях част от статуквото. Затова не знаеха какво да очакват от мен. Това не беше добре прието от тези, които искаха нещата да си вървят както преди. Нямаше как да ми въздействат и затова търсеха слаби места, където да ударят. В Световната банка бях минал през медиен курс, но се оказах напълно неподготвен за публичната среда в България. Няколко мои по-резки изказвания от началото на мандата дадоха повод по-късно думите ми да се вадят от контекста или направо да се изопачават. Стоях зад непопулярните решения за реформи и не беше трудно да ме вкарват в конфликти. Никога не се изкуших да се сближа с медиите по начин, който беше донякъде традиционен в България. С течение на времето просто свикнах.... В Съединените щати е неписан закон, че когато участваш в токшоу, нещата са извън протокола. Домакинът се шегува и ти се шегуваш. Гостувах в едно предаване и там водещият беше голям шегаджия. Започна да търси физически сходства между лидера на социалистическата партия Сергей Станишев и мен. Това изглежда беше ново ниво, защото дотогава ме оприличаваха с един герой на Ричърд Гибсън – Хер Флик, офицерот Гестапо в стар английски сериал. Бях си спечелил това заради строгите бюджетни ограничения. В България границите между публицистика и токшоу бяха размити, като идвата жанра произвеждаха новини с еднаква степен на важност. Така дадох своя принос към разговорния език: „съсел“ и „Брад Пит с очила“ и днес са в обращение. Иронията и самоиронията са сложен жанр. По-късно този водещ излезе от шоубизнеса, влезе в политиката и заяви намерението сида стане министър на вътрешните работи. С вътрешните министри не винаги ми вървеше.Тръгнаха слухове, че съм „спуснат отгоре“ – какво ли не: предполагаеми връзки с ЦРУ, Мосад, Джордж Сорос, мистериозна международна група, наречена „Повратна точка“. Когато предприех мерките за бюджетни ограничения, се появи еволюирала версия: че съм част от заговор на Световната банка, Международния валутен фонд и ЦРУ за дестабилизиране на Европа. Защо някой би започнал такова упражнение по дестабилизация точно от София, така и не се изясни. В България съществува израз „да имаш вуйчо владика“, което означава, че не можеш да направиш добра кариера без роднина с позиции, който да те лансира. Нямах вуйчо владика, но се появи леля. Кристалина Георгиева, уважаван вицепрезидент в Световната банка и по-късно български еврокомисар, се оказа моя леля. Тази версия се появи дори в медии, които се представяха за сериозни. Кристалина Георгиева също имаше добра кариера, но не се уточняваше коя е нейната леля. Не всичко обаче бе така забавно. Когато се разрази кризата, едно от опасенията ми беше свързано с филиалите на гръцките банки в България. Декапитализацията на юг можеше да доведе до изтеглянето на ресурс към банките-майки. Оказа се, че е имало тема с ликвидността, но на друго място. През 2008 г. моят предшественик във финансите и Иван Искров, управителят на БНБ, са сключили споразумение за отделяне на 1,2 милиарда лева от фискалния резерв като ликвиден ресурс. Споразумението е било ползвано за подкрепа на най-голямата местна банка. Практиката на държавна помощ при затруднения с ликвидността се прилагаше в редица страни, но не и тихомълком. В случая имаше гриф „поверително“за транзакцията от фискалния резерв към банката. Наредих споразумението да се разсекрети и през ноември 2009 г. говорих по темата в парламента. Редно беше данъкоплатците да знаят за какво се ползват парите им. Имах идея част от фискалния резерв да се депозира в търговски банки и това породи дискусията. Разликата беше, че го предлагах публично и заради по-висока доходност от лихви, а не като мистериозна държавна помощ. Упрекнаха ме в разкриване на поверителна информация. После тази тема като че ли отшумя. Не знам дали съм разполагал с начален кредит на доверие като ново име в българската политика. Така или иначе, след тези събития вече не разполагах. Постараха се да наложат усещането, че съм отговорен за повечето български беди. Намериха се мнозина публични фигури, които да помагат в това начинание. Все по-често ми се налагаше и да влизам в спорове с управителя на БНБ и с председателя на Комисията за финансов надзор. Те се противопоставяха на всяка моя инициатива. Бяха изминали повече от девет месеца след изказването ми в парламента, когато прокуратурата реши да ме разследва за издаване на класифицирана информация. Започнаха предварително производство срещу „неизвестен извършител“. Неизвестният извършител бях аз. Това стана водеща новина и тя беше припомняна периодично. Разследването се проточи две години и накрая тихомълком угасна. Признавам, че в отношенията с прокуратурата бях надминат от началника на митницитеВаньо Танов. Той се сдоби с обвинение в разгласяване на държавна тайна след интервю за особеностите, свързани със запасите от гориво в държавния резерв. Преди времеТанов беше отнел лиценза на най-голямата петролна рафинерия в страната. Заедно с него изготвихме и наредба за контрол на всички акцизни складове. Приходите от акцизи нараснаха. Генерал Танов не цепеше басма никому и затова беше спечелил уважението ми. Българският език е богат на идиоми. В него има изрази като „не цепя басма никому“. За насрещните мерки се ползва „ще намерим как да те държим на каишка“. http://book.nauka.bg/partnerbooks.php?ID=44959

Триумф на изяществото и красотата в „27 шедьовъра“ от Хокусай Великолепното издание „27 шедьовъра“ от Хокусай (ИК „Изток-Запад“) включва илюстрации на великия японски художник към подбрани хайку от периода Едо (1603–1868). Красотата и дълбоката символика на стиховете, съчетани с изящните гравюри на Хокусай, радват изтънчените ценители на прекрасното. Кацушика Хокусай (1760–1849) e японски художник от периода Едо. Роден в Едо (дн. Токио), Хокусай започва да рисува от най-ранна детска възраст. Подписвал е творбите си с повече от 30 псевдонима, като смяната на името често е била свързана и със смяната на стила. Истинска слава художникът придобива с гравюрите си върху дърво в стил укийо-е (букв. картини от плаващия/ преходния земен свят). Стилът е представителен за градската култура от историческия период Едо (1603–1868), като неговият разцвет е в края на XVIII и началото на XIX век. Характерна за културата на този период е появата на радост и наслада от живота, независимо от осъзнаването на неговата преходност. Именно тогава центърът на културния живот в Япония окончателно се премества от столицата Киото в Едо, където се намирало седалището на шьогуните от рода Токугава. Укийо-е може да се разглежда и като израз на хедонистичните настроения, характерни за градската култура на Едо. Характерно за представителите на този стил е създаването на картини от поредиците хубавици, шюнга (еротични картини) и портрети на актьори от театъра Кабуки. Новаторството на Хокусай се изразява в това, че от изкуство, фокусирано основно върху портрети, той превръща укийо-е в стил, ориентиран към непортретната тематика – пейзажи, растения, животни. Кацушика Хокусай е известен в България, а и по света, предимно с картините си от поредицата „Трийсет и шест изгледа от планината Фуджи“ (1823–1835), която включва световноизвестната „Голяма вълна при Каганава“. Други известни негови поредици са „Мостове“ (1824–1834) и „Водопади“ (ок. 1833). Самобитност, философска дълбочина и човешка мъдрост, съчетани с високи художествени достойнства, са сред основните характеристики на неговото творчество. Великият художник е автор на повече от 30 хиляди гравюри и рисунки. Творчеството му оказва огромно влияние върху формирането на ар нуво и френския импресионизъм. Много европейски художници – сред които Клод Моне, Едгар Дега, Тулуз-Лотрек, Ван Гог, Пол Гоген – признават, че са изпитали неговото влияние. През 1835 г. Хокусай пристъпва към илюстрирането на поетичната антология „Сто стихотворения от сто поети“. Японското заглавие на поредицата е „Сто стихотворения от сто поети според разказите на бавачката“. Това заглавие е показателно за духа на епохата (стиховете, създадени от висшата аристокрация, могат да се коментират от представители на третото съсловие). През 1839 г. пожар унищожава дома на художника, а заедно с това и голяма част от неговите гравюри и ескизи. Това е основната причина поредицата да остане незавършена. Само двадесет и седем от замислените сто гравюри са отпечатани от самия Хокусай като брокатни картини (нишики-е). Всички те са включени в изданието „27 шедьовъра“, заедно с превода на съответните стихове от антологията. Повечето илюстрации имат метафоричен или пародиен характер, като Хокусай не илюстрира буквално самите стихове, а създава картини, вдъхновени от тях. Съвременните изследователи разглеждат поредицата като важен визуален източник на японската идентичност. Едно от достойнствата на книгата е блестящият превод от старояпонски на известния японист Братислав Иванов. „27 шедьовъра“ на Хокусай е изящна книга, съчетаваща в себе си красотата на изобразителното изкуство и поезията. Тя носи изисканият и изкусен стил на японската култура и е прекрасен следпразничен подарък за всички ценители на високата естетика. http://book.nauka.bg/partnerbooks.php?ID=44926

Новият шеф на сенатската комисия по космическите изследвания на САЩ Тед Круз: “Трябва да пренасочим нашите инвестиции към точните фундаментални науки, които ще изведат хората на орбита около Земята и по-нататък, а не към политическо отвличане на вниманието ни, което е извън задачите на NASA’” http://www.thespacereview.com/article/2684/1

Ето някои наистина много добре направени портрети и архитектурни чертежи в страниците на неговите ръкописи. Тук може да се види наскоро открит малък портрет на Шекспир в профил, гравиран в рамките на една страница от един неговите романи. http://www.openculture.com/2014/01/fyodor-dostoevsky-draws-elaborate-doodles-in-his-manuscripts.html http://www.openculture.com/2015/01/dostoevsky-draws-a-picture-of-shakespeare.html http://nauka.bg/a/%D1%84%D1%8C%D0%BE%D0%B4%D0%BE%D1%80-%D0%BC%D0%B8%D1%85%D0%B0%D0%B9%D0%BB%D0%BE%D0%B2%D0%B8%D1%87-%D0%B4%D0%BE%D1%81%D1%82%D0%BE%D0%B5%D0%B2%D1%81%D0%BA%D0%B8

Еволюция на Луната

Вече може да се свали и всяка статия в отделен pdf.

Всички снимки и информация: http://www.space.com/24266-rosetta-comet-mission-photos-esa.html?adbid=10152605969901466&adbpl=fb&adbpr=17610706465&cmpid=514630_20150127_39433757

Можете да го изтеглите от ТУК! (.pdf) http://image.nauka.bg/magazine/bg-science74.pdf Чети Онлайн: http://issuu.com/bgnauka/docs/bgnauka74 Наука Интервю на доц. Николай Минков от ИЯИЯЕ 10 стр. Интервю на доц. Елена Разказова-Велкова от Института по инженерна химия 15 стр. Интервю на проф. Иван Касабов от НБУ 17 стр. Белите хроники на Витанов - Професор Николай Мартинов 19 стр. Биология Що за животно е бинтуронга? 45 стр. Оптимистите имат по-здрави сърца, показва проучване 50 стр. Покачване в броя на масови измирания на птици, риби и морски безгръбначни 53 стр. Правят ли ни по-умни вирусите? 56 стр. Еволюцията на цветовете в животните и растенията 58 стр. Географ Къде са птиците на Гуам? 61 стр. История Кухнята в древен Рим 68 стр. За едно недоразумение в два от нашите музеи 79 стр. Викингите на Балканите 92 стр. Физика Мария Кюри: в лабораторията и на бойното поле 104 стр. Хуманитаристика Скандинавският „шахмат” хнефатафл и легендата за фризийското клане 118 стр. Възможности за приложение на сугестопедията за формиране и развитие на комуникативните умения и правленската култура на морските командни кадри като фактор за безопасността на корабоплаването през XXI век 124 стр. Чети БГ Наука от телефона си! Можете да го изтеглите от ТУК! (.pdf) http://image.nauka.bg/magazine/bg-science74.pdf Чети Онлайн: http://issuu.com/bgnauka/docs/bgnauka74

В началото на 1950, археолози откриха няколко глинени таблетки от 14-ти век пр.н.е.Оказва се, че е най-старото познато музикално произведение, откриван някога. Източник: http://www.openculture.com/2014/07/the-oldest-song-in-the-world.html