Станислав Янков

Не само чета, ами съм си извадил всички ваши (не само твоите) коментари от 181-ва страница (включително) - насам (този ти коментар също ще си го копирам) и съм ги сложил в един Word-документ, където махам излишните неща (като оценките за слабите ми физически познания, които свои слабости никъде не крия) и си систематизирам останалото. Обаче ще ви оставя тука на мира за някой и друг месец, да си починете от мен, както и аз да извлека всичко, което може да ми влезе в работа (не е малко, за разлика от свободното ми време, което е МНОГО МАЛКО) и след това ще видим... Благодаря за всички пространни обяснения, независимо че за момента не ги приемам - ясни са и са достатъчно разбираеми. Весели празници и приятно изкарване на новата година!

Допуснал съм редица грешки в бързането (имам си много работа в момента и нямам никакво време), но тази е твърде голяма, за да я оставя без корекция: Ако реалността е четиримерна форма, която, заради начина, по който мозъка ни обработва сетивните дразнения (постъпления), ни изглежда като тримерна сянка с време, то тя би могла да бъде и пълноценна 4D-пространствена форма от друга перспектива (друг начин на разсъждение). Весели празници на всички и много здраве и успехи за новата година!

Обмислил съм ги, просто вие си тълкувате написаното от мен по разни ваши си начини, аз си го тълкувам по мои си. Постоянно повтарям, че време си има, само неговото естество може да се представи чрез четвърто пространствено измерение от реално 4D-асиметрично многообразие. Основата е четиримерното многообразие (пространство-времето при стандартната интерпретация и 4D-пространството при моята интерпретация), не пространството и времето, които били фундамента на физиката още от класическите времена и чрез константата С това четиримерно многообразие може да се преобразува и само метри (светлинните секунди от масовите тълкувания), и в секунди (светлинни метри, като от споделената от Шпага статия). Аз следвам психо-физичен подход. Мозъкът работи с психичното време, което е безусловно неточно (в практиката това се коригира донякъде с употребата на часовници), затова се налага дефинирането на идеализираните абстракции и очевидно има равнище на реалността, което налага именно употребата на споменатите абстракции за получаването на точните, потвърдими резултати. Въпреки това именно мозъкът е часовника, който налага принципното отчитане ПРЕДИ-СЕГА-ПОСЛЕ, налично при всяко човешко съзнание. Има две базови отправни системи (ОС) – регистрируемата (познатата) част от Вселената и човешкото съзнание (неговите органични носители – мозъка и сетивата). Мозъкът и сетивата са наблюдателя в покой (никой не може да избяга от биологията си, от органичното, био-химично естество на човешките сетивни и мисловни процеси), а Вселената е наблюдаваната (регистрираната) отправна система в движение спрямо наблюдателя (част от Вселената са и различните подвижни обекти вътре в нея, както и самият наблюдател). Ние, хората, единствени способни да комуникираме пълноценно помежду си и да обсъждаме заобикалящата реалност, нямаме нищо друго под ръка, освен нашия сетивен и мисловен опит (никой не може да избяга от биологията си), затова всичките ни модели са са повлияни от този опит. Затова и координатни системи с часовници и всичко останало от сорта, независимо колко идеализирано и абстрактно е, в същността си се основава на този човешки сетивен и мисловен опит – единственото, с което разполагаме. От тук идва и философското и физическо приравняване на покоя с движението, макар реално движението в пространство да е вездесъщо, а покоят да е условен (резултат от несъвършенствата, ограниченията и неспособността на сетивните и мозъчни процеси да регистрират всички налични движения без изключение). От тук идва и тази вманиаченост по разграничаването на пространство и време, че и те да са независими едно от друго и абсолютни, както се мъчиш да запазиш ти позицията на Нютон от сблъсъка между Нютон и Лайбниц по тяхното време Пространственото отстояние може да е макроскопично натрупване, коренуващо в принципа за забраната на Паули на квантово ниво, който не позволява два различни фермиона да заемат едно и също място в пространството по едно и също време (по-точно – да имат едно и също квантово състояние) и този ефект да се натрупва с мащабирането на масивните обекти на макрониво. Значителна роля играят и полетата, чиито квантови състояния се явяват всички кванти без изключение – както фермиони, така и бозони. Ако реалността е 3D-сянка с време четиримерна форма, която, заради начина, по който мозъка ни обработва сетивните дразнения (постъпления), ни изглежда като тримерна сянка с време – кое е проявяващия тази сянка лъч и кое е плоскостта (екрана), върху която се случва проявата на сянката? то тя би могла да бъде и пълноценна 4D-пространствена форма от друга перспектива (друг начин на разсъждение). Няма никаква пречка в един и същи момент ние, като неподвижни наблюдатели, да наблюдаваме/регистрираме движението на множество инерциални отправни системи с най-различни скорости, включително и една в друга (тогава се прилага релативисткото събиране на скорости и възниква въпросът, дали то има някакво отношение към забавянето на часовниковите темпове в подвижните системи). Няма никакъв проблем да наблюдаваме, как три състезателни автомобила върху писта, в един и същи времеви момент, се движат един покрай друг с три различни постоянни скорости, вътре в тях могат да летят три мухи (по една във всеки от трита автомобила) с още по-различни скорости спрямо нас, бидейки ние неподвижни наблюдатели покрай пистата, а всички тези коли и мухи са вътре във Вселената, която самата представлява инерциална отправна система с определени движения (формиращи времето в покой и космическото пространствено отстояние) спрямо нашите органични сетивни и мисловни процеси, от които не можем да избягаме по друг начин, освен чрез смъртта (така едни аспекти на Вселената са в движение, а други аспекти на Вселената са в покой спрямо нашите органични сетивни и мисловни процеси, които пък са инерциалната отправна система/наблюдател в покой). Онези неща в други неща, които са се движели с някакъв темп, докато другите неща са били неподвижни спрямо наблюдателя, ще се движат със забавен темп спрямо същия този наблюдател, когато другите неща, в които се движат те, започнат да се движат с някаква постоянна скорост спрямо наблюдателя – релативистко събиране на скоростите, което би могло да обясни забавянето на часовниковия темп в подвижните системи?! Защо лоренцовто събиране на скоростите се отразява и на времевия темп в подвижната ИОС? Защото времевия темп също протича в пространство, както и всички останали не неподвижни спрямо подвижната ИОС пространствени движения вътре в нея, които подлежат на лоренцово събиране на скоростите спрямо неподвижния наблюдател. Лоренцовото събиране на скоростите се прилага към всички часовникови устройства с подвижни части, свързани с движещата се (наблюдаваната от неподвижния наблюдател) ИОС. Такова часовниково устройство с подвижни части е и човешкия мозък, заедно с човешките сетива – спрямо тях също се прилага лоренцовото събиране на скоростите, а от всичко това идва и лоренцовото коригиране на времевия параметър на подвижната ИОС, регистриран от неподвижния наблюдател. Въобще - всичко е представна, мисловна, въображаема конструкция, осъществявана от мозъка въз основа на сетивните дразнения и на подсъзнателните психични особености и това дава възможност за множество различни, но равностойни тълкувания на реалността, само трябва да се представени правилно всички регистрирани практически зависимости. Така макроскопичните обекти или се движат с някакви постоянни скорости едни спрямо други (промяната на степента на свобода с една и съща скорост и посока), или се привличат или отблъскват един-друг (влиянието между обекти с близки стойности на степените на свобода – когато са близко пространствено един спрямо друг). Пространствените отстояния х, у и z са три такива степени на свобода, когато държим да ги представим като вътрешни свойства на обектите, без реални пространствени параметри (размер и местоположение), а самите пространствени отстояния се дефинират от връзките (взаимодействията) между степените на свобода на различните обекти. Всичко това значи, че и пространственото измерение w е такава степен на свобода и от разликата между скоростта на „въртене“ във връзка с w от една страна и с х, у и z от друга страна произлизат времето, масата, ограничените в пространството форми и т.н. Весели празници и на теб (определено считам, че си заслужих почивката след толкова страници писане, независимо за колко нищожни са считани моите писания ).

Времевата координата t (по-точно ct) е проявлението на макрониво на движението на материята по четвъртото пространствено измерение w. Имам време пред себе си и не бързам за никъде. Весели празници!

Това е свързано с онова предложение за промяна на метричния тензор, което толкова нервира теб и Скенер (наясно съм, че така, както го бях дал е предварителна, недовършена версия). Но това е работа за по-натанък. През тези празници ще се съсредоточа над Евклидовата специална относителност и твоите забележки относно пространствено-времевия инвариант във връзка с нея (макар отдавна да се бяхме разбрали тук, че нито подхода на Епщайн, нито Евклидовата относителност са с пространствено-времево естество). Засега пределът на разсъжденията ми е, че когато се фрагментира координатата t до планкови отстояния при покой - така се извлича движението със С по координатата w на четвъртото пространствено измерение. На този етап нямам повече.

Всичко си е точно така, само имаме предвид, че преди космонавта да напусне ракетата, когато той и ракетата са неподвижни един спрямо друг, времето им t се състои от множество планкови отрязъци w - няма движение между тях в 3D, цялото движение на материята във връзка и с космонавта, и с ракетата е с С в 4D и поради това и пространственото отстояние по w-направлението е съкратено до планков отрязък (а съответното количество планкови отрязъци формират една секунда от t, когато ползваме секунди). Когато космонавтът започва да се ускорява спрямо ракетата, все по-голям дял от движението в 4D започва да преминава в 3D (областта на х,у,z), отстоянието на х се съкращава, а това на w се удължава в зависимост от гледните точки, като при движение на светлината спрямо всичко останало движението е изцяло в 3D, без никаква компонента по направлението на w и съответно и без времева компонента t за светлината (времевият интервал и съответно и w-интервалът е удължен до безкрайност). Обаче космонавтът не може да избяга от своята биология (органичните сетивни и мозъчни процеси) - както и да се движи тялото му спрямо всичко останало, неговите мозъчни и сетивни процеси си остават едни и същи и затова той счита себе си за винаги в покой. От тук вероятно идва и приравняването на покоя с движението във философски и физически план, макар принципно покоят да е условен (липсва движение в 3D, по координатите х, у и z, но тогава движението на материята е изцяло в 4D, по направлението на координата w). Всичко си се изчислява така, както и досега (за Евклидовата относителност ще видя по-нататък), само се има предвид, че при покой времевата координата не е монолитно измерение, а е фрагментация, която се състои от огромен брой завършени w-цикли с планково отстояние.

Няма никаква съществена разлика и от тук е голямото ми учудване заради това драматично противопоставяне, което се случва! Единствената разлика е, че постулирам фрагментираност на t, съставянето и' от множество фрагменти отстояния по координатата на w с околопланкова протяжност, което произтича от това, че при покой не е ds^2=dt^2, а е ds^2=(cdt)^2. Нищо чак толкова драматично не се променя, само интерпретацията не е чрез пространство-време, а чрез чeтиримерно пространство с асиметрична геометрия. Благодарение на тази асиметрична геометрия може да се обясни скоростта на светлината С (онова, което някога наричах "пренос на движението между w/t и посоката на движение х"), вместо да се постулира, както е сега, а постулирането се измества към четиримерната пространствено, асиметрична геометрия. Нищо драматично!

Въобще не обсъждаме микронивото, там е друго и бях започнал да мисля над тези неща (за целта са ми нужни по-задълбочени познания около квантовата механика), но се отклоних заради голямото противопоставяне още във връзка с макронивото и философските направления. И на макрониво пространството си е четиримерно, но секунда от t е съставена от огромен брой планкови отстояния по направлението на четвъртото пространствено измерение w (заради движението със скоростта на светлината сt по това направление), докато заради нулевата скорост отстоянието по х, у и z е безкрайно или граничи с безкрайност (космическото 3D-пространство). Всеки отделен обект в пространството е отделно многообразие, отделна система със специфични, собствени параметри по четирите пространствени измерения w/t, x, y, z и Вселената също е отделно многообразие, отделна ОС спрямо мозъка и сетивата с четири параметъра във връзка с измеренията, различни от четирита параметъра на всеки отделен обект, който регистрираме "вътре във Вселената".

Има време на макрониво, но времевия ефект произлиза от огромен брой завършени пълни цикли на движение със скоростта на светлината през нищожното (с планкови параметри) отстояние на четвъртото пространствено измерение w. Както когато едно колело се завърти и направи пълен кръг, след това прави следващ и следващ и следващ кръг - нов и нов и нов завършен цикъл на движение на материята с С през отстоянието на цялата Вселена във връзка с четвъртото пространствено измерение, докато при покой почти или въобще липсва движение по направленията на останалите три координати х, у и z и там отстоянието е безкрайно или граничи с безкрайно - вселенското космическо пространство. Това е инерциалната система на Вселената спрямо мозъчните и сетивни процеси. Понеже човек не може да избяга от биологията си - според него той винаги се намира в покой и времевият темп е винаги максималният при покой (плюс-минус - в зависимост от това кой от различните мозъчни часовникови процеси доминира в дадена ситуация). Няма пет измерения (поне засега, въз основа на сегашните ми предположения), измеренията са си четири и това е разликата във връзка с Калуца-Клайн. Бидейки толкова малко отстоянието по направлението на четвъртото пространствено измерение, за разлика от безкрайната или почти безкрайна протяжност по направленията на останалите три пространствени измерения х, у и z, няма как то да бъде отчетено по друг начин, освен като относителните времеви ефекти на СТО при движение между различните системи, още по-малко пък би могло да се осъществява по него движение напред-назад така, както това е възможно във връзка с останалите три пространствени измерения. Няма как да се движиш напред-назад по нещо, което е приключило цикъла си милиони и милиарди пъти, без ти дори да успееш да осъзнаеш това. Дали има или няма смисъл да се разработва подобен подход при детайлно разработените и отлично проверени СТО и ОТО - не знам (предполагам, че това е въпрос на желание), но не виждам никакви пречки пред възможността да бъде разработен подобен верен и напълно алтернативен на пространствено-времевия подход, само че с четири реални пространствени измерения и споменатата асиметрия на движението на материята във връзка с трите и с четвъртото пространствено измерение (всичко това произлиза от особеностите на функциониране на човешките сетивни и мозъчни процеси). Самата формула за пространствено-времевия път дава възможност за развитието и на подобна интерпретация, благодарение на параметъра сt при липса на движение в 3D (по координатите х, у и z), вместо да е само t.

Не би трябвало да е евклидово - при нищожна (околопланкова) протяжност по направлението на четвъртото пространствено измерение, заради свързаността на t с С (сt) при нулеви стойности по останалите координати х, у и z, последните три биха могли да се простират и до безкрайност, но сt очевидно не може. И това е ключова според мен разлика (така наречената от мен w-асиметрия) за дефинирането на възможност за подсветлинни скорости, времеви ефекти, ненулеви маси и ограничени в пространството форми. Когато пространството е изцяло евклидово, без никаква разлика във връзка с поне едно от измеренията - тогава ще има чисто-празно пространство, без никакви движения с подсветлинни скорости, без никакви масивни и ограничени в пространството обекти. Трябва да има разлика между движенията във връзка с трите и едното от измеренията, за да може да се пресъздаде пространствено-времевата особеност 3+1 измерения, но чрез четири изцяло пространствени измерения. Всичко това произтича от особеностите на човешката сетивност и мисловност (задължително трябва да има материален компонент за възприемането на физическата реалност и това са човешките мозък и сетива). На базата на човешкия опит се градят всички философски, физически и други закономерности и четиримерна изцяло пространствена концепция не трябва да прави изключение от това, ако целта е да бъде разбираема и логична. Ако игнорираме органичната компонента и се ограничим изцяло до физиката - нуждата да има разлика между трите и четвъртото измерение идва от това, че времето t винаги върви в комбинация с С, ако искаме да получаваме точните резултати, докато при х, у и z няма такава нужда. От една страна може да се каже, че това е просто формалност, за да се напаснат различните еталони за време и пространство и безпроблемното функциониране на пространствено-времевата парадигма показва, че и така всичко си е наред. Но от друга страна този детайл на формулата за пространствено-времевия инвариант S може да се ползва и за развиването на алтернативната концепция с четирите напълно пространствени измерения, която да дава идентични резултати като пространствено-времевия аналог. На този етап не съм готов с допълнителни детайли, особено пък и след като бяха намесени философски, освен физическите, аргументации (колкото повече време минава, толкова по-обхватни и многопосочни стават възраженията, като накрая могат да се включат и медицински такива, примерно от областта на психиатрията ). Ще си оставя известно време, за да обмисля по-внимателно всичко написано от Скенер, Кипен, теб (в твоя случай - за евклидовата относителност) и Шпага.

Под пространствено измерение разбирам възможността поне две точки/обекти да са на някакво (произволно) пространствено отстояние една от друга в някакво направление (1D-измерение като за начало). Да не са една върху друга или една в друга и т.н., а да може да се регистрира някакво пространствено отстояние между тях (смята се, че пространственото отстояние произтича от принципа за забраната на Паули в основата, на квантовомеханично равнище). Когато може да се регистрира такова отстояние между две (или повече, но минимум две) точки върху площта на плоскост (обсъждаме само евклидова геометрия в момента) - това е 2D-измерно пространство. Когато може да се регистрира такова отстояние между две точки вътре в обем - това е 3D-измерно пространство и на този етап се счита, че пространството от реалността е такова. Ротационни симетрии и движения, най-различни степени на свобода, възможността във фазовото пространство да са "измерения" какви ли не неща - в случая не става дума за всичко това. Става дума единствено и само за това, в колко перпендикулярни едно на друго направления може да се реализира пространствено отстояние между минимум две точки/обекта - в три (представляващо обем) или в повече от три (представляващо хиперобем, ако ползвам правилния израз). Това са и основните възможни транслационни движения - протичащите в обема на три (както е прието в момента) перпендикулярни една на друга координати, представящи пространствените измерения. Понеже за момента говорим единствено за евклидова ситуация - значи иде реч за Декартова координатна система хуz. И понеже ти спомена за отклонявания - куп пъти уточних, че говора САМО ЗА ТОВА И ЕДИНСТВЕНО ЗА ТОВА и въпреки това разговора постоянно се отклонява към степени на свобода и условни измерения във фазови пространства. Съвсем скоро по-назад пак писах същото или почти същото, на абсолютно същия твой въпрос. Не знам при тебе как е, но ми се струва съвсем нормално да започна да се дразня при такова постоянно превъртане на едно и също! Точно като онова с отправните системи, където непрекъснато се пренасочва към разни сложни ситуации, докато аз сигурно хиляда пъти вече (преувеличавам, разбира се!) уточних, че имам предвид единствено и само стандартната ситуация от масовите описания, при която абстрактните координатни системи и техните часовници се прикрепват неподвижно към съвсем обичайни обекти (влакове, наблюдатели на перони, космически и други кораби, автомобили и прочее подобно). Следващия момент: Няма никаква пречка ние да регистрираме/наблюдаваме повече от една инерциална отправна система, които да се движат с различни скорости спрямо нас. Анализът се прави поотделно, но няма пречка в един и същи момент да виждаме как един автомобил изпреварва друг автомобил (две различни системи, с две различни скорости спрямо нас, бидейки ние наблюдателя в покой, които две различни системи, с различните им скорости, ние регистрираме в един и същи момент). След това: Виждаме резултата за неподвижен обект при най-стандартната формула за пътя през пространство-времето, без никакви евклидови относителности. От една страна може да се каже, че в случая константата С не се ползва като скорост в пространството, а само като някаква напасваща стойност, за да се изравнят различните еталони за пространство и време. С такава интерпретация се запазва толкова скъпоценното време като възможност за материални промени без преместване в 3D-пространството и си стои цялата утвърдена пространствено-времева логика. Само че не би трябвало да има забрана и за една по-различна интерпретация, а именно - при привиден покой на нещо спрямо наблюдател, всъщност то да не се мести в 3D-пространството, а да се мести със скорост С в 4D-прострарнството, през направлението на четвърто пространствено измерение. И понеже движението във връзка с времето (сt по-горе) е със скоростта на светлината С, то цялата протяжност, цялото отстоянието на Вселената по направлението на такова четвърто пространствено измерение относно мозъчните процеси, които формират човешкото съзнание, не надхвърля Планковата дължина (равнозначна на Планковото време). След като няма проблеми да регистрираме по много повече от само една подвижна система (говорим само за инерциални такива, не размиваме нещата с никакви излишни усложнения), с най-различни скорости спрямо наблюдателя, защо да не можем да регистрираме заедно с всичко друго и движението на материята със скоростта на светлината по направлението на четвърто пространствено измерение спрямо нашите мозъчни и сетивни процеси, спрямо нашите мозък и сетива (по ред причини това измерение не е координатата t, макар координатата t да е неговото макроскопично проявление)? Понеже за никой човек няма друга възможност да напусне (да се отдели от) мозъчните си процеси освен чрез смъртта – той друга освен привидно покоящата ситуация няма как да изпитва, независимо как се движат или не се движат останалите неща около него (тоест – независимо как се движат или не се движат останалите неща около неговия условен психически покой). От тук и цялата тази философска и физическа вманиаченост по покоя и по времето, макар последното да е относително, точно както и останалите пространствени отстояния и да не е най-логичното точно относителни неща като пространство и време да са базови философски същности. Часовниковите механизми в ежедневието са усъвършенствани изразители на безусловно неточното психично време, а абстрактните теории с абстрактните идеални часовници са идеалните есенции на закономерностите, на които се основават мозъчните и сетивни процеси и реалните часовникови механизми и подобни идеализации описват съвсем действителен аспект от физическата реалност, след като могат да работят толкова точно. Не съществуват никакви непреодолими пречки всички особености на пространствено-времевия подход да бъдат представени вярно и чрез подобен четиримерен пространствен подход - самата формула за пространствено-времевия интервал позволява подобна преинтерпретация. А какъв е смисъла да се работи в подобна насока, при условие че пространствено-времевия подход си работи без никакво преувеличение перфектно и се е доказал безброй пъти? Ами - просто от любопитство! Защото може и по алтернативен начин!

Не точно да се сърдя, просто не виждам смисъл от постоянното натякване за незнанията ми, при условие че никъде не претендирам да зная твърде много, професионален физик не съм и няма да ставам. Идеята на участията ми тук е да разпускам с физиката като приятно хоби, при това и като научавам по нещо, но ако ще съм като на изпити, с изисквания да изучавам купища неща извън прекия ми интерес, за да мога въобще да дискутирам - това започва да ме напряга (в смисъл - започвам да се дразня и изнервям) и идеята да става дума за разпускащо занимание за удоволствие, логично, започва да се губи. Другата идея е да ползвам знанията на онези от вас, които знаете повече, като компенсация на моите незнания, докато проверявам онези неща, които искам. И въпреки дразнещото отношение (като на изпити) - извличам ползи. Това става САМО когато аз искам. Например, сега реших да си изясня по-добре въпроса с евклидовата специална относителност и с направо драматичната съпротива срещу нея - дали са чак толкова непреодолими възраженията - и затова се задълбочи интереса ми към пространствено-времевия път, към собственото време (и собствената дължина), заедно с неговия интервал и т.н. Аз си имам собствен режим (физиката не е основното ми занимание, с което си изкарвам прехраната и даже бих могъл да кажа, че имам прекалено широк обхват от интереси, от най-различни области, всеки от които изисква своя времеви дан) и следвам този режим. Нищо от написаното от вас, всичките ви забележки, не се губи, доста често се връщам назад (наскоро четох коментари на Скенер, Гравити, Дорис, теб от 2010-та, 2012-та година) - всичко написано се взема под внимание, но тогава и само тогава, когато аз реша, че му е дошло времето. Ако някой има възражения за темповете на напредъка ми - той да разреши обсъжданите въпроси по-бързо. Ако този и онзи "знае" че греша (при условие, че иде реч за нещо твърде обширно и фундаментално, за да може да се каже просто така, че е невярно) - никой не спира никого да изложи възраженията си срещу моите представи, за предпочитане без постоянното натякване колко малко съм бил знаел (никой тук не знае абсолютно всичко). Аз гарантирам, че ще дойде момент, когато написаното ще бъде прочетено, независимо дали ще се съглася или не с него. Ако в някой момент се уверя, че всички с критични бележки към мен сте били прави в същността (не за това колко зная или не зная) - аз моментално ще призная правотата ви. Но за всеки, ЗА ВСЕКИ един отделен детайл трябва да съм се уверил, че е точно така, както казвате и трябва да съм напълно убеден, че възраженията ви са напълно безспорни. На този етап не съм убеден, че НЕ СЪЩЕСТВУВА АБСОЛЮТНО НИКАКЪВ НАЧИН за вярно представяне на физическата реалност чрез четири (или повече от четири, но задължително над три) реални пространствени измерения. Това е! Няма сърдене, има релаксираща дискусия и когато тази дискусия не е релаксираща - аз вземам едни или други мерки да стане такава (включително и чрез отказ от дискусия, ако се налага)...

Което означава, че пиша без да мисля само за това, за което се пише в момента във форума (не съм фокусиран само над него). Затова не разбирам веднага неща, с които съм имал много рядко съприкосновение, а отделянето на повече време за тях е за сметка на времето за нещата, които считам за приоритетни в съответния момент. Не ти ли се е случвало да закъсняваш за важна среща и да се чудиш как по-бързо да тръгнеш, а някой вкъщи постоянно да те пита за разни неща за оправяне в къщата? Изглежда аз съм единствения несъвършен от всички съвършени коментатори тук!

Предположих, че ще е полезно и за други - все пак не са интуитивни и лесни работи, изискват се усилия да се разберат. В Уикипедия не е обяснено толкова стегнато, колкото на мястото, от което взех тези подробности (чел съм за собственото време преди години, но чак след твоите намеси първо научих точния превод, а сега и точното значение).

Аз си мисля за съвсем други неща, не за това, за което се пише в момента. Тези неща сега донякъде ме отклоняват от приоритетите ми, но понеже така и така в скоро време ще се заема с евклидовата специална относителност (макар да може да се мине и без нея) - добре е да си изясня и въпроса със собственото време. Принципно не е нещо драматично неразбираемо, когато човек реши да се захване с него (затова и не ме интересува чак толкова, освен че не влизаше в непосредствените ми приоритети). Времето, което минава за наблюдател, движещ се по която и да е крива в пространство-времето, е дължината на тази крива. Собственото време измерва колко време минава, докато наблюдател преминава от едно събитие към друго (двете точки). На изображенията са дадени ситуации с движение между две точки с постоянна скорост, с променяща се скорост (тогава се гледат множеството достатъчно малки прави отрязъци, които изграждат кривата) и с нулева скорост в пространството (в последния случай собственото време съвпада с координатното време). Цялата разлика с пътя през пространство-времето S е, че докато при него скоростта на светлината С се умножава с dt, то при намирането на собственото време dx се дели на С.