Станислав Янков

https://nauka.offnews.bg/fizika/elektromagnetizmat-e-svojstvo-na-samoto-prostranstvo-vreme-201728.html Електромагнетизмът е свойство на самото пространство-време А уравненията на Максуел са линеен частен случай на по-обобщени нелинейни уравнения, изведени от трима физици Последна промяна на 14 април 2025 Ковач, Линдгрен и Лиуконен предлагат едно възможно обяснение на загадката: "електромагнитните и гравитационните сили може да са едновременно проявления на вълни и кривини в геометрията на пространство-времето". Осъществена ли е мечтата на Айнщайн за единна теория на полето? За втората част на 20-ти век надеждите за обединяваща теория на физиката бяха насочени към струнната теория. Теорията на струните обаче не оправда очакванията. Ето защо трима физици Андраш Ковач (Andras Kovacs), Юси Линдгрен (Jussi Lindgren) и Юка Лиуконен (Jukka Liukkonen) смятат, че научната общност трябва да преосмисли какво представляват елементарните сили и частици. От ранните дни на Общата теория на относителността, водещи физици, като Алберт Айнщайн и Ервин Шрьодингер, се опитват да обединят теорията на гравитацията и електромагнетизма. През 20-ти век са направени много опити, включително от Херман Вайл. И накрая, изглежда, че е намерена единна рамка, която да събере теорията за електричеството и магнетизма в рамките на чисто геометрична теория. Електромагнетизмът е свойство на самото пространство-време Електромагнетизмът винаги е бил фин феномен. През 19 век учените са смятали, че електромагнитните вълни трябва да се разпространяват в някаква неуловима среда, наречена етер. По-късно хипотезата за етера е изоставена и до ден днешен класическата теория на електромагнетизма не ни дава ясен отговор на въпроса в коя среда се разпространяват електрически и магнитни полета във вакуум. От друга страна, теорията на гравитацията е доста добре разбрана. Общата теория на относителността обяснява, че енергията и масата казват на пространство-времето как да се извива, а пространство-времето казва на масите как да се движат. Много изтъкнати математически физици са се опитвали да разберат електромагнетизма директно като следствие от Общата теория на относителността. Блестящият математик Херман Вайл е имал особено интересни теории в това отношение. Сръбският изобретател Никола Тесла е смятал, че електромагнетизмът съдържа по същество всичко в нашата вселена. И така, каква е взаимната връзка между електромагнетизма и гравитацията? Ковач, Линдгрен и Лиуконен предлагат едно възможно обяснение на загадката: "електромагнитните и гравитационните сили може да са едновременно проявления на вълни и кривини в геометрията на пространство-времето". Мечтата за единна теория на полето Целта на Айнщайн е да обясни електромагнетизма като геометрично свойство на четириизмерното пространство-време. Той продължава тази работа до смъртта си през 1955 г. Работата му не е завършена. Артър Едингтън, Теодор Калуза и други също са представили свои теории за това как да се обединят гравитацията и електромагнетизмът, но нито една от тези теории не е универсално приета. Шрьодингер, бащата на квантовата механика, представя своята единна теория на полето през 40-те години, но също без пълен успех. Предложени са много различни подходи, включително 5-измерни теории и теории, базирани на асиметрични показатели. Уравненията на Максуел и Общата теория на относителността - за какво става въпрос? Уравненията на Максуел са ключовите линейни частични диференциални уравнения, които описват класическия електромагнетизъм. Уравненията свързват електромагнитното поле с токовете и зарядите. От друга страна, в Общата теория на относителността уравнението на полето на Айнщайн е набор от нелинейни частни диференциални уравнения, описващи как се развива метриката на пространство-времето при определени условия, като например плътност на масата в пространство-времето. И двете уравнения в крайна сметка са от втори ред, ако се видят правилно. В подхода на Ковач, Линдгрен и Лиуконен електрическият заряд и електрическите токове, както и електромагнитните сили, се разглеждат като чисто геометрични и иманентни свойства на самото пространство-време, а не като някакви външни обекти. Метричният тензор на пространство-времето показва как се определят дължините в пространство-времето. По този начин метричният тензор също така определя свойствата на кривината на пространство-времето. Кривината е това, което чувстваме като "сила“. Освен това енергията и кривината са свързани една с друга чрез уравненията на полето на Айнщайн. Тестовите* частици следват това, което се нарича геодезически - най-кратките пътища в пространство-времето. Във физическите теории тестовата частица или тестовият заряд е идеализиран модел на обект, чиито физически свойства (обикновено маса, заряд или размер) се приемат за незначителни, с изключение на изследваното свойство, което се счита за недостатъчно, за да промени поведението на останалата част от системата. Този подход е подкрепен от покойния физик Джон Уилър в неговата визия за геометродинамиката. Оказва се, че 4-измерният електромагнитен потенциал наистина е градивен елемент на метричния тензор на пространство-времето. Електромагнитният 4-потенциал е релативистична векторна функция, от която може да се изведе електромагнитното поле. Той комбинира както електрически скаларен потенциал, така и магнитен векторен потенциал в един 4-измерен вектор. Използвайки подход от вариационното смятане, тримата физици представят геометрична формулировка на електромагнетизма. Когато вариацията на метричния тензор се оптимизира с помощта на функционални производни, необходимите условия за оптималност дават ново, нелинейно обобщение на уравненията на Максуел. В класическата теория на електромагнетизма уравненията на Максуел, управляващи електрическите и магнитните полета, са линейни частни диференциални уравнения. В подхода на Ковач, Линдгрен и Лиуконен се изисква оптималната метрика да бъде хармонична, което дава уравнения на нелинейното поле за електромагнитните потенциали и уравненията на Максуел като частен линеен случай. Тогава уравненията на полето дават правилната динамика на електромагнитното поле. Електрическият заряд като локална компресия на пространство-времето Когато Алберт Айнщайн формулира своята теория за гравитацията, той използва математика, известна като псевдо-Риманова диференциална геометрия. В своето изследване тримата физици откриват, че псевдо-Риманова геометрия не е достатъчно обща за една чисто геометрична теория на електромагнетизма. Необходима им е по-обща диференциална геометрия (дял от математиката, който изучава геометрията на гладки форми и гладки пространства или т. нар. гладки многообразия). Една чисто локална геометрия е изобретена през 1918 г. от известния немски математик Вайл. Ковач, Линдгрен и Лиуконен вземат идеите на Вайл и ги комбинират със своите предишни изследвания по този въпрос и пъзелът сякаш се изяснява. В геометрията на Вейл дължините са локални свойства на пространство-времето, така че е в съответствие с принципите на теорията на относителността. Електромагнитните полета изглежда причиняват специална кривина в пространство-времето. Съответната кривина е това, което е известно в диференциалната геометрия като кривина на Вайл. Кривината на Вайл в пространство-времето е локалното изкривяване на пространство-времето по такъв начин, че локално обемите се запазват. Това е специален вид разтягане и огъване на пространство-времето. Същите резултати те получават в изследването си с помощта на т. нар. геометрична алгебра. Следователно геометричната алгебра и геометрията на Вайл изглеждат еднакво приложими при формулирането на геометрична теория на електромагнетизма. Геометричната алгебра Геометричната алгебра не бива да се бърка с алгебричната геометрия, която използва абстрактни алгебрични техники за решаване на геометрични проблеми. Алгебричната геометрия разглежда следния въпрос: Знаем, че корените на полинома f(x, y) = x 2 + y 2 - 1 очертават формата на кръг. Какво можем да кажем за връзката между "геометрията" (окръжността) и "алгебрата" (функцията f(x, y))? В геометричната алгебра може да се представят и манипулират геометрични обекти като вектори. Геометричната алгебра е изградена от две основни операции, събиране и геометричен продукт. Умножаването на вектори води до обекти с по-високо измерение, наречени мултивектори. Основната идея е да се вземе векторно пространство, което има вектори, и да се създаде нов обект, който има скалари, вектори и всички подпространства на оригиналното векторно пространство. Така се работи със скалари, вектори и подпространства по един и същ начин. И така, проекцията се превръща в обобщен оператор. Подобни обобщения важат и за други идеи от линейната алгебра. Тяхната теория предвижда "сили", действащи върху зарядите дори без електромагнитно поле, т.е. тя обяснява и прогнозира ефекта на Ахаронов-Бом. Ефект на Ахаронов-Бом През 1959 г. физиците Якир Ахаронов (Yakir Aharonov) и Дейвид Бом (David Bohm) предлагат, че класическите електромагнитни уравнения не дават пълната картина: трябва да се включат допълнителни квантови ефекти. Няколко години по-късно един експеримент потвърждава тяхното предсказание, установявайки, че електрически заредените частици претърпяват "сътресение" дори при липса на електромагнитно поле. Най-приетото обяснение е нещо, известно като нелокален квантов ефект. Ковач, Линдгрен и Лиуконен откриват, че освен новите нелинейни уравнения на полето, електрическият заряд е свързан с локално разтягане (дивергенция) или свиване (компресия) на пространство-времето - случайни колебания на електромагнитното поле в мащабите на Планк и по този начин произволно създаване и унищожаване на заряд в мащабите на Планк. И физиците стигат до извода, че зарядът е поле, което има свои собствени закони на движение. Екипът физици показва, че познатият закон за силата на Лоренц, определящ силите върху заредените частици, е условие тестовата частица да се движи по геодезически линии, точно както в Общата теория на относителността. Тази характеристика допълва геометричното описание на електромагнетизма. Заключения и приложение Резултатите от новата работа показват, че светлината и цялото електромагнитно излъчване са наистина трептения на самото пространство-време. По отношение на по-старите теории за "етера", изглежда, че Айнщайн е бил прав, когато е заключил, че "етерът" е пространство-времето. Електрическият заряд е локално компресиране на пространство-времето и силите върху електрическите заряди съответстват на движението по най-късите пътища, тоест по геодезически линии. Ковач, Линдгрен и Лиуконен вярват, че вече е налична достатъчно пълна геометрична теория на електромагнетизма за по-нататъшни изследвания. Освен това, приемането на флуктуации на пространство-времето в метричния тензор в скалите на Планк води до произволно флуктуиращо електромагнитно поле във вакуума. Наистина, ако можем да използваме силни електромагнитни полета, за да манипулираме локалните свойства на пространство-времето - това може да има важни приложения в науката и инженерството. Юси Линдгрен работи в Министерството на финансите на Финландия и притежава докторска степен от университета Аалто по приложна математика. Андрас Ковач работи в новосъздадената компания ExaFuse в областта на енергийните изследвания, базирани на приложна физика. Учи физика в Колумбийския университет. Юка Лиуконен има докторска степен по приложна физика и работи в Nuclear and Radiation Safety Authority (Организация за ядрена и радиационна безопасност), STUK, Вантаа, Финландия. Справка: Jussi Lindgren et al, Electromagnetism as a purely geometric theory, Journal of Physics: Conference Series (2025). DOI: 10.1088/1742-6596/2987/1/012001 Източници: Einstein's dream of a unified field theory accomplished?, Jussi Lindgren, Science X Dialog Electromagnetism is a property of spacetime itself, study finds, Jussi Lindgren and Jukka Liukkonen

Може би не отчиташ наличието на два различни случая - пренасяне на сила на по-големи разстояния, основно при електромагнетизма и действието в поле с източник (заредени положително или отрицателно частици или по-големи обекти за електрическо поле или концентрации на енергии/маси за гравитационно поле или пространствено-времева кривина, когато разглеждаме гравитацията от позицията на ОТО, вместо на класическата механика). И при електромагнетизма, и при гравитацията преносът на сила става чрез вълни, електромагнитни или гравитационни, а при полетата се случва чрез виртуални частици (за разлика от фотоните при електромагнетизма, гравитоните при гравитацията още не са потвърдени). Всички вълни (и електромагнитни, и гравитационни) възникват при промяна на съответните полето (наличие на ускорително движение на източниците на полето) и във вакуум се движат със скоростта на светлината. Вълните и виртуалните частици са причините за двете макроскопични взаимодействия - електромагнитно и гравитационно (силното и слабото са в рамките на атомите). Дори когато носител на енергия (например вълната на светлинен импулс от избухване на свръхнова, която достига и се улавя от очите ни) пътува между източника и регистратора (получателя) на силовото взаимодействие - време пак си има, макар да няма взаимодействие. Така можеш да определиш, преди колко време е бил излъчен някой светлинен импулс и колко време е пътувал до регистрацията му. На Земята ти си имаш координатна система с времева линия, която започва от Новата ера (преди това стойностите са "отрицателни", ако прекалено много държиш да не отместиш към по-рано "началото на днешния свят" ) и само отбелязваш на нея стойността на съответното събитие - например регистрацията на гравитационна вълна на 14.09.2015 г. Време си има и преди ти да отбележиш стойността на съответната регистрация/взаимодействие по времевата координата и благодарение на употребата на няколко физически зависимости и допълнителни наблюдения си в състояние да определиш и кой е бил източника на съответната вълна, както и колко време тя е пътувала до нейната регистрация (протичането на взаимодействието вследствие на силата, която тя е пренасяла). Ето ти обяснението на възникването на магнитно поле вследствие на движението на електрически заряд чрез СТО: Classical electromagnetism and special relativity - Wikipedia

Може, но според мен съществуват страшно много възможности, по които един "блок" може да бъде разрязан на срезове - срезовете може да не са непременно перпендикулярни, може дори да не са "плоски" (самият "блок" може да е "деформиран" от разни "кривини" на разни места, когато се включва и гравитацията)... Не забелязвам нещо (на макрониво), с което концепцията "Блокова Вселена" да не може да се справи, освен ако няма ограничения и тънкости, за които да не зная (най-вероятно е да има такива) и затова представите ми да са неверни.

Принципно ти, като физическо (човешко) същество, непрекъснато взаимодействаш с нещо и дори с множество неща едновременно - огромен брой електромагнитни лъчения от най-различни спектри (включително и през нощта), гравитация... Дефиницията за време изисква някакъв часовник и около тебе винаги се намират някакви събития и взаимодействия, които можеш да употребиш като повече или по-малко точен часовник. Самото функциониране на мисловността ти (въз основа на работата на мозъка ти) представлява часовник, макар и страшно неточен при липса на нещо по-подходящо. Достигането до теб на още някакво въздействие (електромагнитно или гравитационно) е просто достигане на сигнал с конкретни търсени от теб характеристики (излъчване от нашето Слънце, вместо от разни други звезди, които си ги има на небосвода и през деня, но нашето зрение не позволява да откроим тяхната светлина на фона на доминиращата слънчева светлина). Трудно ми е да откроя ключовата роля на ОПРЕДЕЛЕНИ взаимодействия за обосноваване на "време", при условие че има огромен брой други взаимодействия, които да ги заменят при тяхната липса.

Вероятно имаш предвид нещо друго, но въпреки това - да видим, доколко точно те разбирам! Да не би да имаш предвид, че "Блокова Вселена" не е в състояние да представи "начало" като "Големия взрив", ако е имало такъв или "край" на Вселената под формата на "Голям срив", ако настъпи такъв някога? Или става дума за нещо друго, по-същностно относно времевата координата при "Блоковата Вселена"? Концепцията за "Блоковата Вселена" би трябвало да може да представя особеностите на СТО и ОТО, нали в крайна сметка произхожда от детайлите във връзка със СТО (условна времева координата, заради което срезовете са свързани с отделни времеви моменти, но с широки пространствени области в рамките на тези отделни времеви моменти)?!

Не трябваше ли при "Блоковата Вселена" да няма часовници, а всичко от "минало", "настояще" и "бъдеще" да е дадено наведнъж, в една обща статична форма? В долния ляв ъгъл на изображението в предния ми коментар до теб дават координатите, с които се работи при "Блоковата Вселена" и те са три - две пространствени (третата пространствена е игнорирана за прегледност) и трета времева координата, по протежение на която се извличат двуизмерните (две пространствени координати) плоскости (реално са триизмерни моменти) на срезовете. "Ход на часовници" тук е последователност от срезове по протежение на времевата координата. Доста вероятно не разбирам точно концепцията за "Блоковата Вселена", но така ми се струва в момента!

Ако имаш предвид ролята на масата на двата обекта като част от общата маса на Вселената, която се ползва за оценката на космологичните особености - това няма нищо общо със взаимодействието между двата обекта сами по себе си. Дори ако астероид, покрай който е преминал Оумуамуа (естествено - без да се ударят и без да си взаимодействат гравитационно), се влияе от гравитацията на Слънцето (както и Оумуамуа да се влияе от гравитацията на Слънчевата система, докато не я напусне) - това е взаимодействие на всеки от двата астероида със Слънцето, а не взаимодействие помежду им. А и приноса им към общата материйна маса на Вселената няма общо с някакво взаимодействие между тях самите, каквото взаимодействие няма.

Разбира се! Макар Физиката да е сериозна наука, дори и гениите в областта си позволяват разни закачки (например в разни интервюта и статии), а тук сме форум, не напрегнато съревнование за мултимилионни проекти. Трябва да има и закачки за разведряване тук-таме, поне според мен.

Два астероида, които се разминават твърде далече един от друг, за да си повлияят гравитационно, не си влияят един на друг по никакъв начин. Даже и да има някой страничен наблюдател (астронавт, който успява да улови някаква отразена светлина от двата астероида, може и с чувствителна апаратура и така да наблюдава тяхното разминаване) - той единствено ще отчете, че тези две космически тела се разминават, без да си взаимодействат по никакъв начин (да се привлекат или отблъснат). Самите астероиди дори не разполагат със зрение, да се видят един-друг. В тази ситуация липсва взаимодействие между двата астероида и ако поне единия е като Оумуамуа - никога повече няма да преминат толкова близо един до друг.

Взаимодействието се случва между материя. За да си взаимодействат два обекта на разстояние един от друг - между тях трябва да премине материя (хвърлена от единия топка, която другия лови, голяма скала, която удря космическия кораб на някого в Космоса или пък лъч светлина, отразен/излъчен от единия, който попада в очите на другия - какъвто и да било пренос на материя между двамата, за да се получи взаимодействие). Всичкото това го има в един общ самун, така да се каже, както на долното изображение са дадени Земята и Луната, заедно с един техен срез от "самуна" (времеви момент). На това изображение Земята и Луната си взаимодействат гравитационно, но можеха да бъдат и два отдалечени един от друг астероида в Космоса, които просто се разминават по техните инерционни траектории, без никога да си взаимодействат. Даден срез представя просто тяхното местоположение един спрямо друг в даден времеви момент, без да протича никакво взаимодействие между тях.

На мен ми се струва, че изводите са малко претупани в посока към "Блоковата Вселена". Има и алтернативни варианти, чиято възможност да са правилни не е безусловно опровергана. Изглежда ми, че всичко започва от предпоставянето, че има само три пространствени измерения, а времето, дори и приемано за четвърто измерение, не е реално пространствено, а само условно четвърто измерение и така всичко накрая води до извода за "Блоковата Вселена" (има и други парадигми, но това е основния подход, който приема напълно статична Вселена без движение, с едновременно наличие на минало, настояще и бъдеще под формата на срезове от единния минало-настоящо-бъдещ "блок" на пространствено-времевия континуум). Не мога да кажа, че тази картина е невярна, дори обратното - вярна си е при такава логика, - обаче мисля, че равно-вярна на нея може да бъде и нейната "огледална" противоположност: има универсален, винаги един и същ темп на движение на материята във Вселената, който представлява скоростта на светлината във вакуум С, когато се представя като скорост и този винаги един и същ темп на материалното движение във Вселената протича в сложна, асиметрична хиперизмерна геометрия, при която пространствените отстояния в едни направления на четири или повече пространствени измерения са различни от пространствените отстояния в други направления. Това изминаване от универсалния, винаги еднакъв темп на материалното движение на различни пространствени отстояния по различните направления на поне четиримерно пространствено многообразие може да се тълкува и като различни скорости на движение в диапазона между 0с и 1с. Всъщност, всичко е резултат от движението на вселенската материя с един и същи темп, но през сложна асиметрична пространствена геометрия, при която пространствените отстояния в различните пространствени направления са различни и това създава впечатлението за време и за различни подсветлинни скорсти. Всичко започва от начина на тълкуване на пространствено-времевия интервал S. От една страна той може да се тълкува стандартно - като условна стойност, произтичаща от условния характер на времевото измерение и неговото ключово свойство е неговата инвариантност (еднаквост, неотносителност) според всички инерциални отправни системи в пространствено-времевия континуум. Това е начинът на тълкуване, който води до "Блоковата Вселена" и той си е верен. Обаче не е единствения възможен верен начин на тълкуване, поне според мен. Пространствено-времевият интервал S се води нещо като 4D-аналог на 3D-пространственото отстояние между произволни две точки. Естествено, в класическите 3D-разсъждения пространственото отстояние/разстояние/интервал е инвариантно за всички инерциални отправни системи, точно както и неговия пространствено-времеви 4D-аналог и това 3D-отстояние/разстояние/интервал може да се ползва както за оценка на отстоянието между две неподвижни точки (например - разстоянието между две неподвижни една спрямо друга къщи), така и за изминатото пространствено отстояние от някакъв подвижен физически обект (например - изминатия с някаква скорост път от велосипедист за някакъв период време). Няма никаква пречка пространствено-времевия интервал S от Специалната теория на относителността също така да бъде разтълкуван и като реално пространствено отстояние, но в асиметрична четиримерна геометрия, където времето пак си го има (когато искаме да тълкуваме всичко чрез скорости в диапазона 0с-1с), но то не е измерение, то си е съвсем обичаен физически показател с обичайните му философски атрибути, а си има съвсем обичайно четвърто пространствено измерение с различна пространствена протяжност спрямо останалите три пространствени измерения. Просто приемаме, че пространствено-времевият интервал S е стойност, означавана в метри, точно както и четирита параметъра от другата страна на равенството S^2 = ct^2 - x^2 - y^2 - z^2. Така имаме две съвсем равностойни, "огледални" разсъждения относно естеството на пространствено-времевия интервал S, едното от които води до "Блоковата Вселена", а другото представя всичко като универсално материално движение с винаги един и същи темп през асиметрична реална хиперизмерна (четири или над-четириизмерна) пространствено геометрия.

Ето една спекулация, която се доближава много-много близо до моята лаическа спекулация за четири реални пространствени измерения вместо само три или пространство-време (три пространствени и едно времево измерение). (PDF) Ockham's Razor Principle: a new framework for defining symmetries and asymmetries in Nature?

Някъде го дават като Логос (Слово) и значи различни неща. В класическата Гръцка философия се отнася за универсалната божествена логика. Логосът е една вечна и непроменлива истина, съществуваща от времето на творението. Логос също означава „Логика“, „План“ или „Идея“, които създаваме с разсъжденията си. Чрез Словото всичко стана… Значи всичко е станало според принципите, планът и идеите на Бог, когато имаме предвид библейските текстове. Света не е съществувал, а е бил само в идеите и мислите на Бог. Бог започва да разсъждава, създава „Логически План“ според неговите абсолютни Принципи и Закони. След това отнема милиарди години докато този план, „Логос“, постепенно се развие и стане реалност. Такива са някои от тълкуванията. На всичко отгоре на български често превеждат Логос като „Наука“. Хераклит я използвал в тази насока, но по-скоро, като „Принципи“ (Научни принципи и закони) - „Принципите“ в божията логика и план (Словото). Тоест - няма никакъв проблем тълкуванията да достигнат до науката (гърците всичко свързвали с философията, основата и първообраза на днешната науката), а и представата за самия Голям взрив като начало на Всичко (на Вселената) е вдъхновена от религиозни съображения. Разбира се някакъв невъобразим "взрив" трябва да е имало, реликтовото лъчение няма от какво друго да дойде, но нещата с началото може да са много по-нееднозначни (проблемите със сведенията от телескопа "Джеймс Уеб").

Не разбирам достатъчно, за да съм категоричен, но всички решения, които не започват с анализ на разликите между галактиките със и без тъмна материя са по-скоро интересни и екзотични и едва ли са категоричното, работещо решение, което се търси. Дори да има своето място в общите вселенски закономерности, по-вероятно е решението на въпроса с тъмната материя да се крие някъде в рамките на самите галактики. Това от статията сякаш се мъчи да подкрепи суперструнния подход.

Според мен съм отговорил на някои от забележките към предположенията ми, но щом не го забелязваш - резултатът няма да се различава от разговорите досега. Накратко - когато определяме пространствен интервал в 3D, посредством питагоровото уравнение, но с три параметъра на квадрат (за всяко от трите пространствени измерения), резултатът е само в метри, точно както и пространствено-времевия интервал при пространство-времето. В 3D-определянето на пространствения интервал резултатът само в метри не значи, че няма скорост и време, което участва в определянето на параметъра скорост, по същия начин и резултатът на пространствено-времевият интервал в метри не би трябвало да значи, че не можем да разглеждаме тълкуването на срезовете и ъглите на общото пространствено-времево многообразие и като скорост и време - два различни, но напълно равностойни и верни подхода (времешафтът, за който припомня Шпага, със срезове и ъгли и стандартният пространствено-времеви подход със скорости и време). В момента във физиката се счита, че има шест степени на свобода (минимален брой параметри, с които може да се опише еднозначно някаква, например механична, физическа система) - три транслационни (произхождащи от трите пространствени измерения) и три ротационни (завъртанията около всяко от трите пространствени измерения). Не е ли по-логично степените на свобода да са само четири, произхождащи от четири пространствени измерения, три от които да са транслационни, четвъртата да е ротационна, това да е фундаментална асиметрия за познатата ни Вселена и всичко останало да произтича от различни геометрични съотношения на движението на материята в рамките на тези четири степени на свобода? Различните геометрични съотношения във връзка с четирите степени на свобода/пространствени измерения да са свързани с привидно различни скорости на движение на материята в пространство-времето, но всъщност всичко да протича само с един-единствен, универсален материален темп, най-често определян като "скорост на светлината във вакуум".

Това е решение, което е повсеместно, отнася се за цялата Вселена, а съществуват галактики, при които отсъства тъмна материя. Ако ставаше дума за решение извън галактиките, което да се отнася за цялата Вселена - нямаше да има галактики без тъмна материя.

Прибързах с оценката на горния клип. В него са дадени обясненията на Скенер, а не това, което ми се струва на мен. И в клипа се говори за условно измерение, а не за възможност верния пространствено-времеви подход да бъде представен вярно и чрез алтернативен верен четиримерен изцяло пространствен подход. Набързо защо трябва да може: Когато измерваме пространствено отстояние, пространствен интервал в обикновеното 3D-пространство, ние ползваме подхода от питагоровата теорема, но за 3D, вместо за 2D-ситуация. В такъв случай може да става дума просто за отстояние, интервал между две точки в пространството, но също така може да става дума за отстояние, интервал в пространството, който някакъв обект обект е изминал за някакво време с някаква скорост (да речем - средна скорост). Във втория случай стойността на интервала се намира, като се умножи скоростта (приемаме за удобство, че тя е по направлението само на една от трите координати, посоката на движение х) по разглежданото време: Vx x T = S. Скоростта се оценява в метри/секунда и времето в секунди, при умножаването на скоростта по направлението х с времето секундите на Vx и T се съкращават и така интервалът S се представя в метри. Това е в съвсем обичайната триизмерна пространствено ситуация, в 3D-пространството. При пространствено-времевия интервал трябва да е същото. Тук единият от членовете вдясно на равенството включва скоростта на светлината във вакуум С. Получава се точно същото като в обичайния 3D-случай, но тук вече в 4D. При умножаването на скоростта на светлината във вакуум с времето секундите се съкращават, членът с^2dt^2 се измерва в светлинни метри и следователно и резултатът ds^2 отляво на равенството се получава в метри. Най-важното тук е, че за определянето на интервала S и в обичайната 3D-ситуация, и в 4D-ситуацията тук секундите се съкращават и резултата е в метри, но нито в обичайната 3D-ситуация, нито в 4D-ситуацията скоростта не се съкращава и никъде не изчезва. Както резултатът S в 3D-пространство се получава чрез скоростта Vx и тази скорост никъде не изчезва като причина, така и резултатът в 4D-пространство се получава чрез скоростта на светлината във вакуум С и тази скорост също никъде не изчезва в пространствено-времевите уравнения (тя не се съкращава като секундите, за да твърдим, че вече я няма и че няма смисъл да я отчитаме като реален физически параметър). Да кажем тук, че времето е фундаментална, философска същност във физиката и въобще и затова не може да се приравнява по никакъв начин на пространството, при никакви обстоятелства, а релативистките операции във връзка с него могат да само условни (значи такъв условен трябва да е и пространствено-времевия интервал S) е предпоставяне на ограничения, които може и да не се ползват и така да се изгради и алтернативна вярна картина на пространствено-времевата парадигма. Всичко от пространствено-времевия подход може да се разтълкува и като напълно пространствен четиримерен подход при това - изцяло въз основа на утвърдените релативистки уравнения. Когато умножението на скоростта на светлината във вакуум с времето се приложи към покоящата ситуация - тогава лесно може да се поучи наличието на четвърто пространствено измерение W, което да се крие в планковите размерности, а макроскопичното време Т в покояща ситуация да е резултат от наслагването на огромен брой планкови отстояния по направлението на четвъртото пространствено измерение W. Така наблюдател в покой (и всички останали обекти, намиращи се в покой спрямо този наблюдател) се движи спрямо някаква част от Вселената със скоростта на светлината във вакуум С и някаква част от вселенската материя се движи спрямо този наблюдател в покой (и спрямо другите обекти в покой спрямо него) със скоростта на светлината във вакуум С (когато ползваме пространствено-времевия подход - с материален темп С или още с темп на материалните промени С) по направлението на четвъртото пространствено измерение w, без да взаимодейства по никакъв начин, но се отчита като планков интервал отстояние на максималния часовников темп в покой. Няма никакви тафтологии "времевият ефект произлиза от времето" и кръгови обяснения "движението на пространството се определя чрез времето, а времето се определя чрез движението в пространството", защото времевите особености си имат пълен аналог в 4D-пространствената логика - ъгли между координати, скоростта на светлината във вакуум С като ъгловата скорост, бързина и т.н. The Speed of Light is Infinite... Kind Of. Има всички условия реалността да се опише като реално 4D-пространствено многообразие, равно-вярно на пространствено-времевия подход, който, естествено, също е верен. Въпросът не е в ползата или в безполезността от подобно усилие, аз не обсъждам това в момента, а само факта, че това може да се направи по верен и коректен начин, стига да се откажем от ограничението, че не може да съществува абсолютно никаква възможност времето да е движение в пространство, понеже времевия параметър е заложен като фундаментално различен от пространството още от зората на физиката. И даже няма отричане на разликата между Т и W, само се постулира, че Т произхожда от определен вид материално движение в реално пространствено 4D-многообразие.

Това за реалност с четири пространствени измерения вече не го твърдя само аз...

Не само чета, ами съм си извадил всички ваши (не само твоите) коментари от 181-ва страница (включително) - насам (този ти коментар също ще си го копирам) и съм ги сложил в един Word-документ, където махам излишните неща (като оценките за слабите ми физически познания, които свои слабости никъде не крия) и си систематизирам останалото. Обаче ще ви оставя тука на мира за някой и друг месец, да си починете от мен, както и аз да извлека всичко, което може да ми влезе в работа (не е малко, за разлика от свободното ми време, което е МНОГО МАЛКО) и след това ще видим... Благодаря за всички пространни обяснения, независимо че за момента не ги приемам - ясни са и са достатъчно разбираеми. Весели празници и приятно изкарване на новата година!

Допуснал съм редица грешки в бързането (имам си много работа в момента и нямам никакво време), но тази е твърде голяма, за да я оставя без корекция: Ако реалността е четиримерна форма, която, заради начина, по който мозъка ни обработва сетивните дразнения (постъпления), ни изглежда като тримерна сянка с време, то тя би могла да бъде и пълноценна 4D-пространствена форма от друга перспектива (друг начин на разсъждение). Весели празници на всички и много здраве и успехи за новата година!

Обмислил съм ги, просто вие си тълкувате написаното от мен по разни ваши си начини, аз си го тълкувам по мои си. Постоянно повтарям, че време си има, само неговото естество може да се представи чрез четвърто пространствено измерение от реално 4D-асиметрично многообразие. Основата е четиримерното многообразие (пространство-времето при стандартната интерпретация и 4D-пространството при моята интерпретация), не пространството и времето, които били фундамента на физиката още от класическите времена и чрез константата С това четиримерно многообразие може да се преобразува и само метри (светлинните секунди от масовите тълкувания), и в секунди (светлинни метри, като от споделената от Шпага статия). Аз следвам психо-физичен подход. Мозъкът работи с психичното време, което е безусловно неточно (в практиката това се коригира донякъде с употребата на часовници), затова се налага дефинирането на идеализираните абстракции и очевидно има равнище на реалността, което налага именно употребата на споменатите абстракции за получаването на точните, потвърдими резултати. Въпреки това именно мозъкът е часовника, който налага принципното отчитане ПРЕДИ-СЕГА-ПОСЛЕ, налично при всяко човешко съзнание. Има две базови отправни системи (ОС) – регистрируемата (познатата) част от Вселената и човешкото съзнание (неговите органични носители – мозъка и сетивата). Мозъкът и сетивата са наблюдателя в покой (никой не може да избяга от биологията си, от органичното, био-химично естество на човешките сетивни и мисловни процеси), а Вселената е наблюдаваната (регистрираната) отправна система в движение спрямо наблюдателя (част от Вселената са и различните подвижни обекти вътре в нея, както и самият наблюдател). Ние, хората, единствени способни да комуникираме пълноценно помежду си и да обсъждаме заобикалящата реалност, нямаме нищо друго под ръка, освен нашия сетивен и мисловен опит (никой не може да избяга от биологията си), затова всичките ни модели са са повлияни от този опит. Затова и координатни системи с часовници и всичко останало от сорта, независимо колко идеализирано и абстрактно е, в същността си се основава на този човешки сетивен и мисловен опит – единственото, с което разполагаме. От тук идва и философското и физическо приравняване на покоя с движението, макар реално движението в пространство да е вездесъщо, а покоят да е условен (резултат от несъвършенствата, ограниченията и неспособността на сетивните и мозъчни процеси да регистрират всички налични движения без изключение). От тук идва и тази вманиаченост по разграничаването на пространство и време, че и те да са независими едно от друго и абсолютни, както се мъчиш да запазиш ти позицията на Нютон от сблъсъка между Нютон и Лайбниц по тяхното време Пространственото отстояние може да е макроскопично натрупване, коренуващо в принципа за забраната на Паули на квантово ниво, който не позволява два различни фермиона да заемат едно и също място в пространството по едно и също време (по-точно – да имат едно и също квантово състояние) и този ефект да се натрупва с мащабирането на масивните обекти на макрониво. Значителна роля играят и полетата, чиито квантови състояния се явяват всички кванти без изключение – както фермиони, така и бозони. Ако реалността е 3D-сянка с време четиримерна форма, която, заради начина, по който мозъка ни обработва сетивните дразнения (постъпления), ни изглежда като тримерна сянка с време – кое е проявяващия тази сянка лъч и кое е плоскостта (екрана), върху която се случва проявата на сянката? то тя би могла да бъде и пълноценна 4D-пространствена форма от друга перспектива (друг начин на разсъждение). Няма никаква пречка в един и същи момент ние, като неподвижни наблюдатели, да наблюдаваме/регистрираме движението на множество инерциални отправни системи с най-различни скорости, включително и една в друга (тогава се прилага релативисткото събиране на скорости и възниква въпросът, дали то има някакво отношение към забавянето на часовниковите темпове в подвижните системи). Няма никакъв проблем да наблюдаваме, как три състезателни автомобила върху писта, в един и същи времеви момент, се движат един покрай друг с три различни постоянни скорости, вътре в тях могат да летят три мухи (по една във всеки от трита автомобила) с още по-различни скорости спрямо нас, бидейки ние неподвижни наблюдатели покрай пистата, а всички тези коли и мухи са вътре във Вселената, която самата представлява инерциална отправна система с определени движения (формиращи времето в покой и космическото пространствено отстояние) спрямо нашите органични сетивни и мисловни процеси, от които не можем да избягаме по друг начин, освен чрез смъртта (така едни аспекти на Вселената са в движение, а други аспекти на Вселената са в покой спрямо нашите органични сетивни и мисловни процеси, които пък са инерциалната отправна система/наблюдател в покой). Онези неща в други неща, които са се движели с някакъв темп, докато другите неща са били неподвижни спрямо наблюдателя, ще се движат със забавен темп спрямо същия този наблюдател, когато другите неща, в които се движат те, започнат да се движат с някаква постоянна скорост спрямо наблюдателя – релативистко събиране на скоростите, което би могло да обясни забавянето на часовниковия темп в подвижните системи?! Защо лоренцовто събиране на скоростите се отразява и на времевия темп в подвижната ИОС? Защото времевия темп също протича в пространство, както и всички останали не неподвижни спрямо подвижната ИОС пространствени движения вътре в нея, които подлежат на лоренцово събиране на скоростите спрямо неподвижния наблюдател. Лоренцовото събиране на скоростите се прилага към всички часовникови устройства с подвижни части, свързани с движещата се (наблюдаваната от неподвижния наблюдател) ИОС. Такова часовниково устройство с подвижни части е и човешкия мозък, заедно с човешките сетива – спрямо тях също се прилага лоренцовото събиране на скоростите, а от всичко това идва и лоренцовото коригиране на времевия параметър на подвижната ИОС, регистриран от неподвижния наблюдател. Въобще - всичко е представна, мисловна, въображаема конструкция, осъществявана от мозъка въз основа на сетивните дразнения и на подсъзнателните психични особености и това дава възможност за множество различни, но равностойни тълкувания на реалността, само трябва да се представени правилно всички регистрирани практически зависимости. Така макроскопичните обекти или се движат с някакви постоянни скорости едни спрямо други (промяната на степента на свобода с една и съща скорост и посока), или се привличат или отблъскват един-друг (влиянието между обекти с близки стойности на степените на свобода – когато са близко пространствено един спрямо друг). Пространствените отстояния х, у и z са три такива степени на свобода, когато държим да ги представим като вътрешни свойства на обектите, без реални пространствени параметри (размер и местоположение), а самите пространствени отстояния се дефинират от връзките (взаимодействията) между степените на свобода на различните обекти. Всичко това значи, че и пространственото измерение w е такава степен на свобода и от разликата между скоростта на „въртене“ във връзка с w от една страна и с х, у и z от друга страна произлизат времето, масата, ограничените в пространството форми и т.н. Весели празници и на теб (определено считам, че си заслужих почивката след толкова страници писане, независимо за колко нищожни са считани моите писания ).

Времевата координата t (по-точно ct) е проявлението на макрониво на движението на материята по четвъртото пространствено измерение w. Имам време пред себе си и не бързам за никъде. Весели празници!

Това е свързано с онова предложение за промяна на метричния тензор, което толкова нервира теб и Скенер (наясно съм, че така, както го бях дал е предварителна, недовършена версия). Но това е работа за по-натанък. През тези празници ще се съсредоточа над Евклидовата специална относителност и твоите забележки относно пространствено-времевия инвариант във връзка с нея (макар отдавна да се бяхме разбрали тук, че нито подхода на Епщайн, нито Евклидовата относителност са с пространствено-времево естество). Засега пределът на разсъжденията ми е, че когато се фрагментира координатата t до планкови отстояния при покой - така се извлича движението със С по координатата w на четвъртото пространствено измерение. На този етап нямам повече.

Всичко си е точно така, само имаме предвид, че преди космонавта да напусне ракетата, когато той и ракетата са неподвижни един спрямо друг, времето им t се състои от множество планкови отрязъци w - няма движение между тях в 3D, цялото движение на материята във връзка и с космонавта, и с ракетата е с С в 4D и поради това и пространственото отстояние по w-направлението е съкратено до планков отрязък (а съответното количество планкови отрязъци формират една секунда от t, когато ползваме секунди). Когато космонавтът започва да се ускорява спрямо ракетата, все по-голям дял от движението в 4D започва да преминава в 3D (областта на х,у,z), отстоянието на х се съкращава, а това на w се удължава в зависимост от гледните точки, като при движение на светлината спрямо всичко останало движението е изцяло в 3D, без никаква компонента по направлението на w и съответно и без времева компонента t за светлината (времевият интервал и съответно и w-интервалът е удължен до безкрайност). Обаче космонавтът не може да избяга от своята биология (органичните сетивни и мозъчни процеси) - както и да се движи тялото му спрямо всичко останало, неговите мозъчни и сетивни процеси си остават едни и същи и затова той счита себе си за винаги в покой. От тук вероятно идва и приравняването на покоя с движението във философски и физически план, макар принципно покоят да е условен (липсва движение в 3D, по координатите х, у и z, но тогава движението на материята е изцяло в 4D, по направлението на координата w). Всичко си се изчислява така, както и досега (за Евклидовата относителност ще видя по-нататък), само се има предвид, че при покой времевата координата не е монолитно измерение, а е фрагментация, която се състои от огромен брой завършени w-цикли с планково отстояние.

Няма никаква съществена разлика и от тук е голямото ми учудване заради това драматично противопоставяне, което се случва! Единствената разлика е, че постулирам фрагментираност на t, съставянето и' от множество фрагменти отстояния по координатата на w с околопланкова протяжност, което произтича от това, че при покой не е ds^2=dt^2, а е ds^2=(cdt)^2. Нищо чак толкова драматично не се променя, само интерпретацията не е чрез пространство-време, а чрез чeтиримерно пространство с асиметрична геометрия. Благодарение на тази асиметрична геометрия може да се обясни скоростта на светлината С (онова, което някога наричах "пренос на движението между w/t и посоката на движение х"), вместо да се постулира, както е сега, а постулирането се измества към четиримерната пространствено, асиметрична геометрия. Нищо драматично!