Станислав Янков

Всичко си е точно така, само имаме предвид, че преди космонавта да напусне ракетата, когато той и ракетата са неподвижни един спрямо друг, времето им t се състои от множество планкови отрязъци w - няма движение между тях в 3D, цялото движение на материята във връзка и с космонавта, и с ракетата е с С в 4D и поради това и пространственото отстояние по w-направлението е съкратено до планков отрязък (а съответното количество планкови отрязъци формират една секунда от t, когато ползваме секунди). Когато космонавтът започва да се ускорява спрямо ракетата, все по-голям дял от движението в 4D започва да преминава в 3D (областта на х,у,z), отстоянието на х се съкращава, а това на w се удължава в зависимост от гледните точки, като при движение на светлината спрямо всичко останало движението е изцяло в 3D, без никаква компонента по направлението на w и съответно и без времева компонента t за светлината (времевият интервал и съответно и w-интервалът е удължен до безкрайност). Обаче космонавтът не може да избяга от своята биология (органичните сетивни и мозъчни процеси) - както и да се движи тялото му спрямо всичко останало, неговите мозъчни и сетивни процеси си остават едни и същи и затова той счита себе си за винаги в покой. От тук вероятно идва и приравняването на покоя с движението във философски и физически план, макар принципно покоят да е условен (липсва движение в 3D, по координатите х, у и z, но тогава движението на материята е изцяло в 4D, по направлението на координата w). Всичко си се изчислява така, както и досега (за Евклидовата относителност ще видя по-нататък), само се има предвид, че при покой времевата координата не е монолитно измерение, а е фрагментация, която се състои от огромен брой завършени w-цикли с планково отстояние.

Няма никаква съществена разлика и от тук е голямото ми учудване заради това драматично противопоставяне, което се случва! Единствената разлика е, че постулирам фрагментираност на t, съставянето и' от множество фрагменти отстояния по координатата на w с околопланкова протяжност, което произтича от това, че при покой не е ds^2=dt^2, а е ds^2=(cdt)^2. Нищо чак толкова драматично не се променя, само интерпретацията не е чрез пространство-време, а чрез чeтиримерно пространство с асиметрична геометрия. Благодарение на тази асиметрична геометрия може да се обясни скоростта на светлината С (онова, което някога наричах "пренос на движението между w/t и посоката на движение х"), вместо да се постулира, както е сега, а постулирането се измества към четиримерната пространствено, асиметрична геометрия. Нищо драматично!

Въобще не обсъждаме микронивото, там е друго и бях започнал да мисля над тези неща (за целта са ми нужни по-задълбочени познания около квантовата механика), но се отклоних заради голямото противопоставяне още във връзка с макронивото и философските направления. И на макрониво пространството си е четиримерно, но секунда от t е съставена от огромен брой планкови отстояния по направлението на четвъртото пространствено измерение w (заради движението със скоростта на светлината сt по това направление), докато заради нулевата скорост отстоянието по х, у и z е безкрайно или граничи с безкрайност (космическото 3D-пространство). Всеки отделен обект в пространството е отделно многообразие, отделна система със специфични, собствени параметри по четирите пространствени измерения w/t, x, y, z и Вселената също е отделно многообразие, отделна ОС спрямо мозъка и сетивата с четири параметъра във връзка с измеренията, различни от четирита параметъра на всеки отделен обект, който регистрираме "вътре във Вселената".

Има време на макрониво, но времевия ефект произлиза от огромен брой завършени пълни цикли на движение със скоростта на светлината през нищожното (с планкови параметри) отстояние на четвъртото пространствено измерение w. Както когато едно колело се завърти и направи пълен кръг, след това прави следващ и следващ и следващ кръг - нов и нов и нов завършен цикъл на движение на материята с С през отстоянието на цялата Вселена във връзка с четвъртото пространствено измерение, докато при покой почти или въобще липсва движение по направленията на останалите три координати х, у и z и там отстоянието е безкрайно или граничи с безкрайно - вселенското космическо пространство. Това е инерциалната система на Вселената спрямо мозъчните и сетивни процеси. Понеже човек не може да избяга от биологията си - според него той винаги се намира в покой и времевият темп е винаги максималният при покой (плюс-минус - в зависимост от това кой от различните мозъчни часовникови процеси доминира в дадена ситуация). Няма пет измерения (поне засега, въз основа на сегашните ми предположения), измеренията са си четири и това е разликата във връзка с Калуца-Клайн. Бидейки толкова малко отстоянието по направлението на четвъртото пространствено измерение, за разлика от безкрайната или почти безкрайна протяжност по направленията на останалите три пространствени измерения х, у и z, няма как то да бъде отчетено по друг начин, освен като относителните времеви ефекти на СТО при движение между различните системи, още по-малко пък би могло да се осъществява по него движение напред-назад така, както това е възможно във връзка с останалите три пространствени измерения. Няма как да се движиш напред-назад по нещо, което е приключило цикъла си милиони и милиарди пъти, без ти дори да успееш да осъзнаеш това. Дали има или няма смисъл да се разработва подобен подход при детайлно разработените и отлично проверени СТО и ОТО - не знам (предполагам, че това е въпрос на желание), но не виждам никакви пречки пред възможността да бъде разработен подобен верен и напълно алтернативен на пространствено-времевия подход, само че с четири реални пространствени измерения и споменатата асиметрия на движението на материята във връзка с трите и с четвъртото пространствено измерение (всичко това произлиза от особеностите на функциониране на човешките сетивни и мозъчни процеси). Самата формула за пространствено-времевия път дава възможност за развитието и на подобна интерпретация, благодарение на параметъра сt при липса на движение в 3D (по координатите х, у и z), вместо да е само t.

Не би трябвало да е евклидово - при нищожна (околопланкова) протяжност по направлението на четвъртото пространствено измерение, заради свързаността на t с С (сt) при нулеви стойности по останалите координати х, у и z, последните три биха могли да се простират и до безкрайност, но сt очевидно не може. И това е ключова според мен разлика (така наречената от мен w-асиметрия) за дефинирането на възможност за подсветлинни скорости, времеви ефекти, ненулеви маси и ограничени в пространството форми. Когато пространството е изцяло евклидово, без никаква разлика във връзка с поне едно от измеренията - тогава ще има чисто-празно пространство, без никакви движения с подсветлинни скорости, без никакви масивни и ограничени в пространството обекти. Трябва да има разлика между движенията във връзка с трите и едното от измеренията, за да може да се пресъздаде пространствено-времевата особеност 3+1 измерения, но чрез четири изцяло пространствени измерения. Всичко това произтича от особеностите на човешката сетивност и мисловност (задължително трябва да има материален компонент за възприемането на физическата реалност и това са човешките мозък и сетива). На базата на човешкия опит се градят всички философски, физически и други закономерности и четиримерна изцяло пространствена концепция не трябва да прави изключение от това, ако целта е да бъде разбираема и логична. Ако игнорираме органичната компонента и се ограничим изцяло до физиката - нуждата да има разлика между трите и четвъртото измерение идва от това, че времето t винаги върви в комбинация с С, ако искаме да получаваме точните резултати, докато при х, у и z няма такава нужда. От една страна може да се каже, че това е просто формалност, за да се напаснат различните еталони за време и пространство и безпроблемното функциониране на пространствено-времевата парадигма показва, че и така всичко си е наред. Но от друга страна този детайл на формулата за пространствено-времевия инвариант S може да се ползва и за развиването на алтернативната концепция с четирите напълно пространствени измерения, която да дава идентични резултати като пространствено-времевия аналог. На този етап не съм готов с допълнителни детайли, особено пък и след като бяха намесени философски, освен физическите, аргументации (колкото повече време минава, толкова по-обхватни и многопосочни стават възраженията, като накрая могат да се включат и медицински такива, примерно от областта на психиатрията ). Ще си оставя известно време, за да обмисля по-внимателно всичко написано от Скенер, Кипен, теб (в твоя случай - за евклидовата относителност) и Шпага.

Под пространствено измерение разбирам възможността поне две точки/обекти да са на някакво (произволно) пространствено отстояние една от друга в някакво направление (1D-измерение като за начало). Да не са една върху друга или една в друга и т.н., а да може да се регистрира някакво пространствено отстояние между тях (смята се, че пространственото отстояние произтича от принципа за забраната на Паули в основата, на квантовомеханично равнище). Когато може да се регистрира такова отстояние между две (или повече, но минимум две) точки върху площта на плоскост (обсъждаме само евклидова геометрия в момента) - това е 2D-измерно пространство. Когато може да се регистрира такова отстояние между две точки вътре в обем - това е 3D-измерно пространство и на този етап се счита, че пространството от реалността е такова. Ротационни симетрии и движения, най-различни степени на свобода, възможността във фазовото пространство да са "измерения" какви ли не неща - в случая не става дума за всичко това. Става дума единствено и само за това, в колко перпендикулярни едно на друго направления може да се реализира пространствено отстояние между минимум две точки/обекта - в три (представляващо обем) или в повече от три (представляващо хиперобем, ако ползвам правилния израз). Това са и основните възможни транслационни движения - протичащите в обема на три (както е прието в момента) перпендикулярни една на друга координати, представящи пространствените измерения. Понеже за момента говорим единствено за евклидова ситуация - значи иде реч за Декартова координатна система хуz. И понеже ти спомена за отклонявания - куп пъти уточних, че говора САМО ЗА ТОВА И ЕДИНСТВЕНО ЗА ТОВА и въпреки това разговора постоянно се отклонява към степени на свобода и условни измерения във фазови пространства. Съвсем скоро по-назад пак писах същото или почти същото, на абсолютно същия твой въпрос. Не знам при тебе как е, но ми се струва съвсем нормално да започна да се дразня при такова постоянно превъртане на едно и също! Точно като онова с отправните системи, където непрекъснато се пренасочва към разни сложни ситуации, докато аз сигурно хиляда пъти вече (преувеличавам, разбира се!) уточних, че имам предвид единствено и само стандартната ситуация от масовите описания, при която абстрактните координатни системи и техните часовници се прикрепват неподвижно към съвсем обичайни обекти (влакове, наблюдатели на перони, космически и други кораби, автомобили и прочее подобно). Следващия момент: Няма никаква пречка ние да регистрираме/наблюдаваме повече от една инерциална отправна система, които да се движат с различни скорости спрямо нас. Анализът се прави поотделно, но няма пречка в един и същи момент да виждаме как един автомобил изпреварва друг автомобил (две различни системи, с две различни скорости спрямо нас, бидейки ние наблюдателя в покой, които две различни системи, с различните им скорости, ние регистрираме в един и същи момент). След това: Виждаме резултата за неподвижен обект при най-стандартната формула за пътя през пространство-времето, без никакви евклидови относителности. От една страна може да се каже, че в случая константата С не се ползва като скорост в пространството, а само като някаква напасваща стойност, за да се изравнят различните еталони за пространство и време. С такава интерпретация се запазва толкова скъпоценното време като възможност за материални промени без преместване в 3D-пространството и си стои цялата утвърдена пространствено-времева логика. Само че не би трябвало да има забрана и за една по-различна интерпретация, а именно - при привиден покой на нещо спрямо наблюдател, всъщност то да не се мести в 3D-пространството, а да се мести със скорост С в 4D-прострарнството, през направлението на четвърто пространствено измерение. И понеже движението във връзка с времето (сt по-горе) е със скоростта на светлината С, то цялата протяжност, цялото отстоянието на Вселената по направлението на такова четвърто пространствено измерение относно мозъчните процеси, които формират човешкото съзнание, не надхвърля Планковата дължина (равнозначна на Планковото време). След като няма проблеми да регистрираме по много повече от само една подвижна система (говорим само за инерциални такива, не размиваме нещата с никакви излишни усложнения), с най-различни скорости спрямо наблюдателя, защо да не можем да регистрираме заедно с всичко друго и движението на материята със скоростта на светлината по направлението на четвърто пространствено измерение спрямо нашите мозъчни и сетивни процеси, спрямо нашите мозък и сетива (по ред причини това измерение не е координатата t, макар координатата t да е неговото макроскопично проявление)? Понеже за никой човек няма друга възможност да напусне (да се отдели от) мозъчните си процеси освен чрез смъртта – той друга освен привидно покоящата ситуация няма как да изпитва, независимо как се движат или не се движат останалите неща около него (тоест – независимо как се движат или не се движат останалите неща около неговия условен психически покой). От тук и цялата тази философска и физическа вманиаченост по покоя и по времето, макар последното да е относително, точно както и останалите пространствени отстояния и да не е най-логичното точно относителни неща като пространство и време да са базови философски същности. Часовниковите механизми в ежедневието са усъвършенствани изразители на безусловно неточното психично време, а абстрактните теории с абстрактните идеални часовници са идеалните есенции на закономерностите, на които се основават мозъчните и сетивни процеси и реалните часовникови механизми и подобни идеализации описват съвсем действителен аспект от физическата реалност, след като могат да работят толкова точно. Не съществуват никакви непреодолими пречки всички особености на пространствено-времевия подход да бъдат представени вярно и чрез подобен четиримерен пространствен подход - самата формула за пространствено-времевия интервал позволява подобна преинтерпретация. А какъв е смисъла да се работи в подобна насока, при условие че пространствено-времевия подход си работи без никакво преувеличение перфектно и се е доказал безброй пъти? Ами - просто от любопитство! Защото може и по алтернативен начин!

Не точно да се сърдя, просто не виждам смисъл от постоянното натякване за незнанията ми, при условие че никъде не претендирам да зная твърде много, професионален физик не съм и няма да ставам. Идеята на участията ми тук е да разпускам с физиката като приятно хоби, при това и като научавам по нещо, но ако ще съм като на изпити, с изисквания да изучавам купища неща извън прекия ми интерес, за да мога въобще да дискутирам - това започва да ме напряга (в смисъл - започвам да се дразня и изнервям) и идеята да става дума за разпускащо занимание за удоволствие, логично, започва да се губи. Другата идея е да ползвам знанията на онези от вас, които знаете повече, като компенсация на моите незнания, докато проверявам онези неща, които искам. И въпреки дразнещото отношение (като на изпити) - извличам ползи. Това става САМО когато аз искам. Например, сега реших да си изясня по-добре въпроса с евклидовата специална относителност и с направо драматичната съпротива срещу нея - дали са чак толкова непреодолими възраженията - и затова се задълбочи интереса ми към пространствено-времевия път, към собственото време (и собствената дължина), заедно с неговия интервал и т.н. Аз си имам собствен режим (физиката не е основното ми занимание, с което си изкарвам прехраната и даже бих могъл да кажа, че имам прекалено широк обхват от интереси, от най-различни области, всеки от които изисква своя времеви дан) и следвам този режим. Нищо от написаното от вас, всичките ви забележки, не се губи, доста често се връщам назад (наскоро четох коментари на Скенер, Гравити, Дорис, теб от 2010-та, 2012-та година) - всичко написано се взема под внимание, но тогава и само тогава, когато аз реша, че му е дошло времето. Ако някой има възражения за темповете на напредъка ми - той да разреши обсъжданите въпроси по-бързо. Ако този и онзи "знае" че греша (при условие, че иде реч за нещо твърде обширно и фундаментално, за да може да се каже просто така, че е невярно) - никой не спира никого да изложи възраженията си срещу моите представи, за предпочитане без постоянното натякване колко малко съм бил знаел (никой тук не знае абсолютно всичко). Аз гарантирам, че ще дойде момент, когато написаното ще бъде прочетено, независимо дали ще се съглася или не с него. Ако в някой момент се уверя, че всички с критични бележки към мен сте били прави в същността (не за това колко зная или не зная) - аз моментално ще призная правотата ви. Но за всеки, ЗА ВСЕКИ един отделен детайл трябва да съм се уверил, че е точно така, както казвате и трябва да съм напълно убеден, че възраженията ви са напълно безспорни. На този етап не съм убеден, че НЕ СЪЩЕСТВУВА АБСОЛЮТНО НИКАКЪВ НАЧИН за вярно представяне на физическата реалност чрез четири (или повече от четири, но задължително над три) реални пространствени измерения. Това е! Няма сърдене, има релаксираща дискусия и когато тази дискусия не е релаксираща - аз вземам едни или други мерки да стане такава (включително и чрез отказ от дискусия, ако се налага)...

Което означава, че пиша без да мисля само за това, за което се пише в момента във форума (не съм фокусиран само над него). Затова не разбирам веднага неща, с които съм имал много рядко съприкосновение, а отделянето на повече време за тях е за сметка на времето за нещата, които считам за приоритетни в съответния момент. Не ти ли се е случвало да закъсняваш за важна среща и да се чудиш как по-бързо да тръгнеш, а някой вкъщи постоянно да те пита за разни неща за оправяне в къщата? Изглежда аз съм единствения несъвършен от всички съвършени коментатори тук!

Предположих, че ще е полезно и за други - все пак не са интуитивни и лесни работи, изискват се усилия да се разберат. В Уикипедия не е обяснено толкова стегнато, колкото на мястото, от което взех тези подробности (чел съм за собственото време преди години, но чак след твоите намеси първо научих точния превод, а сега и точното значение).

Аз си мисля за съвсем други неща, не за това, за което се пише в момента. Тези неща сега донякъде ме отклоняват от приоритетите ми, но понеже така и така в скоро време ще се заема с евклидовата специална относителност (макар да може да се мине и без нея) - добре е да си изясня и въпроса със собственото време. Принципно не е нещо драматично неразбираемо, когато човек реши да се захване с него (затова и не ме интересува чак толкова, освен че не влизаше в непосредствените ми приоритети). Времето, което минава за наблюдател, движещ се по която и да е крива в пространство-времето, е дължината на тази крива. Собственото време измерва колко време минава, докато наблюдател преминава от едно събитие към друго (двете точки). На изображенията са дадени ситуации с движение между две точки с постоянна скорост, с променяща се скорост (тогава се гледат множеството достатъчно малки прави отрязъци, които изграждат кривата) и с нулева скорост в пространството (в последния случай собственото време съвпада с координатното време). Цялата разлика с пътя през пространство-времето S е, че докато при него скоростта на светлината С се умножава с dt, то при намирането на собственото време dx се дели на С.

Да, вероятно тука Гравити има предвид, че греша нещо. Ще видя къде ми е проблема.

Да, абстрактна координатна система с часовник се свързва с обект и тогава този обект става неин център, както може такива координатни системи с часовници да не са свързани с обекти (когато се разглеждат флуиди, газове в Космоса, нехомогенни магнитни, електростатични, електромагнитни, гравитационни и каквито и да било други подобни полета). В случая става дума за стандартна ситуация, когато координатните системи и часовниците им са свързани с обектите и така обектите стават точките в центъра им. Не става дума за по-сложни ситуации. Просто онези, които се дават в масовите примери. Въведение в отправни системи (видеоклип) | Кан Академия Започване на Нютонова диаграма за път и време (видеоклип) | Кан Академия Координатното време е t на неподвижната координатна система, както t` на подвижната система, която счита себе си за неподвижна, а собственото време на подвижната система, интервалът Тау, би трябвало да бъде времевия интервал на подвижната система, регистриран от неподвижната (времевото отстояние на подвижната система, наложено върху координата t на неподвижната). Или бъркам? Може би за това, че Тау трябва да се счита за параметър с еднаква стойност от всички координатни системи, както се счита за пространствено-времевия път S и пределната скорост (на светлината във вакуум) С? Постоянно се повтаря, че пространството и времето са основни философски концепции (поне във връзка с материализма и базираната на него Физика) и когато опитам да представя за основа движение, дори и инвариантно като това на скоростта на светлината във вакуум - системно се изтъква, че това е философски неправилно. Изглежда ми, че относителни параметри като пространство и време са заложени в основата, а инвариантите като S и С са един вид второстепенни, нещо като следствия. И всичко това - предвид постулирането на С като инвариант (еднаква за всички системи, независимо как се движат) и произлизането на цялата следваща относителна логика от това постулиране! Това, че точните резултати на СТО могат да се получат само чрез напълно абстрактни (идеални) часовник и линийка, като часовникът задължително не трябва да има никакво вътрешно устройство с пространствено движение, даже и съвършено. По такава логика дори и мисловния фотонен часовник на Айнщайн е неизползваем - при него има вътрешно устройство, свързано с движение (на фотон) в пространството (между две идеални огледала). Аз смятам че може, движението с някаква скорост в диапазона 0с-1с между инерциални системи е достатъчно за определянето на часовниковия темп при срещата им отново - двете неща са взаимозаменими и само трябва да се държи ясна сметка кое се движи и кое е наблюдателя. Няма пречка при покой в 3D да се интерпретира движение с С в 4D вместо "материални промени" и "материални движения" не в пространство. Питам и теб, защото и ти периодично задаваш въпрос, как може да се определя време чрез скорост при зависимо от времето дефиниране на скоростта (ако не бъркам, нещо такова беше въпроса ти). След като диапазона на скоростите между системи не е V0-Vбезкрайност, а 0с-1с, значи това може да се ползва за дефиниране на време чрез движение. Само много точно трябва да се определи кое спрямо кое се движи.

Интервалът собствено време (proper time interval) Тау между две събития е повече от ясно какво е - това е примерно една секунда в неподвижна система, отчитана като повече от секунда на движещата се система, когато се наблюдава от неподвижна система. Така една секунда на подвижната система, която счита себе си за покояща, ще изглежда на неподвижния наблюдател като повече от негова секунда - в зависимост от скоростта на подвижната система нейните примови оси t и х се събират към диагоналната ос на светлината С и така времевият интервал Тау на подвижната система се удължава от гледна точка на неподвижната система (t<тау), а дължината в покой се съкращава от гледна точка на неподвижната система (L>L`). Това са елементарни неща, с които няма смисъл да губим време, докато се отказва отговор на съществените въпроси: 1) Защо като базов философски фундамент се ползват относителните време и пространство вместо инвариантните (абсолютните) път през пространство-времето S и пределната възможна скорост С? 2) С какво мисловният фотонен часовник на Айнщайн е по-несъвършен от идеален безструктурен часовник, по-неточно регистрира времевите интервали ли? 3) Защо да не може да се изгради равностойна на пространствено-времевата четиримерна пространствена интерпретация на СТО, след като наличието на величината скорост на светлината С заедно с параметъра t при неподвижност в рамките на 3D-пространството да предоставя възможност за тълкуване чрез движение с въпросната скорост С в четвърто пространствено измерение? Ограничението на възможности скорости между 0с и 1с е напълно еквивалентно на максимален часовников темп в покой и на отсъствие на часовников темп (безкраен времеви интервал) при движение със скоростта на светлината и могат да се ползват взаимозаменяемо. 4) Защо да не може да се разсъждава за съвкупности от няколко инерциални системи, например - един неподвижен спрямо наблюдател на перон вагон, на чиято платформа две кучета се надбягват и едното куче тича по-бързо от другото и след това същия вагон вече да се движи спрямо наблюдателя на перона с някаква скорост, а двете кучета да си тичат по същия начин върху вагона, както когато той е бил в покой спрямо наблюдателя на перона (така бихме имали четири системи - наблюдателя на перона, вагона и двете кучета)?

Ще използвам стандартната формула за пътя (разстоянието) през пространство-времето и ще обясня всичко стъпка по стъпка, за да е ясно, че разбирам за какво става дума, само не разбирам вашите възражения (на теб и на още няколко други човека тук) или по-точно - не ги приемам, защото ми се струват прекалени. Разстоянията ds в 3D-пространство се определят чрез разширена към три измерения Питагорова теорема. При определянето на пътя ds през пространство-времето е подобно с някои особености. Пространствените параметри се определят в метри, а времевия в секунди и тази разлика не позволява точни изчисления. Затова времето се умножава по абсолютната (инвариантна, независеща от отправната система) константа С – скоростта на светлината във вакуум, изразена в метри за секунда. Така има възможност секундите на времевия параметър t и на скоростта С да се съкратят и параметъра сdt да бъде изразяван в същите метри, в които се изразяват и трита пространствени параметъра дължина, широчина и височина и по такъв начин сметките да се получават верни. За да се изрази константността на скоростта на светлината С, нейното абсолютно естество, нейната инвариантност спрямо всички инерциални системи, знаците на промяната във времето и на промяната в позицията са различни (нотации +--- или -+++). Лявата страна на уравнението, квадратният корен на пътя през пространство-времето ds, е абсолютна, инвариантна, всички инерциални системи са съгласни, че стойността е еднаква и не зависи от това, коя система се счита за неподвижна (покояща) и кои се движат. Абсолютното, инвариантното, константата в дясната част на равенството е скоростта на светлината С. Времето и пространствената позиция в рамките на трите пространствени измерения х, у и z са относителни – зависят от това, коя инерциална система се разглежда като покоящата. Не е забранено времето и пространството да бъдат определяни като базови философски категории, но не е забранено и да не са точно те основите, особено когато става въпрос за физиката и след като и двете са относителни. Няма пречка към фундамента на реалността да може да се подхожда и по различен начин и като основа, поне в областта на физиката, да се ползват инвариантите – нещата, които не зависят от координатната система и с чиито стойности всички са съгласни. Специално относно времето същата формула е съвсем еднозначна. Когато ни изглежда, че седим неподвижно, би могло да се каже, че останалия свят се движи около нас. При неподвижност в пространството преместването в областта на трите пространствени координати х, у и z е нулево. Така за неподвижната система изменението, промяната става в областта на времето. Така промяната се случва само по времевата ос, извън трите пространствени координати на 3D. Добре, но съвсем ясно се вижда, че стойността не се изчерпва само с dt. Скоростта на светлината С също си стои. Това, че отсъства движение по трите координати на 3D не отменя нуждата лявата и дясната част на уравнението да се определят в една и съща стойност – метри. Затова и скоростта на светлината С продължава да присъства, а всичко това значи, че според тази формула при покой всъщност има движение по координатата t със скорост С. Не съществува възможност пределната скорост в пространството С да бъде елиминирана от формулата само защото няма движение в рамките на 3D-координатите, няма да се получава верния резултат, ако бъде направено такова нещо. Значи от дясната страна на равенството не само имаме параметър, който се дефинира в пространственото разстояние метри, но и времевия параметър t е свързан със скоростта на движение в пространството С, тази връзка е незаобиколима когато искаме да получаваме верни резултати и всичко това показва, че няма драматични пречки Специалната теория на относителността да се интерпретира и чрез четири пространствени измерения, освен чрез пространство-времето. Да, това е много различно, най-вероятно би наложило съществени промени в цялата актуална физическа и философска парадигма, нещо наглед безсмислено и глупаво предвид неоспоримо съществените достижения на утвърдения в момента пространствено-времеви подход, но НЕ – подобно алтернативно интерпретиране НЕ Е невярно! Само е твърде различно! Няма никакви пети измерения/координати тук, няма никакви Калуца-Клайн, всички разсъждения са изцяло в рамките на четири измерения и произлизат дори и от стандартната формула, без никакви евклидови специални относителности (за последното - някога по-нататък, че сега гледам нова лекция на Семихатов за квантовата теория на полето и добре, че Скенер ме насочи преди известно време към него, защото Семихатов наистина обяснява много стегнато и ясно). Какво изчерпване на направление, след като дори материализма на философско ниво не е категорично и безусловно приет (само е най-добре разработен) и би могло да се развият и равностойни на него алтернативни философски направления (например около съзнанието и подсъзнанието) - целият въпрос е, какво се избира за основа, от която да тръгват останалите разсъждения, какво да бъде фундамента, базата!

Има ли някакво, дори и да е условно, оценяване на ролята на осъзнаваното и на несъзнаваното в човешката психика - някое от двете да доминира според утвърдената психология (не според някои екзотични и спорни направления, а според проверените и утвърдени модели)?

За добро или лошо през десетилетията аз съм си изградил разбирания и опити за още по-задълбочени разбирания на реалността, които в някакъв смисъл биха могли да се определят като "психо-физически". Очевидно е, че не бих могъл да изуча в нужната дълбочина нито физиката, нито психологията, камо ли пък и двете - имам и други интереси и нямам никакво време (затова и се въртя тук, във форума, за да събирам различните забележки на онези от вас, които сте много по-добре запознати с всяка от двете материи и така да набелязвам някои от купищата подробности, за повечето от които допреди това дори не съм и чувал). Налага се да импровизирам и да пробвам достигането на някакви по-конкретни разбирания на базата на доста ограничени познания. За радост - не бързам за никъде! Когато мога и колкото мога...

При подвеждането е така, както казваш, също и относно психичното време - мозъкът работи с психичното време, което е безусловно неточно, затова се налага дефинирането на идеализираните абстракции и очевидно има равнище на реалността, което налага именно употребата на споменатите абстракции за получаването на точните, потвърдими резултати от практиката. Обаче значителна част от работата на мозъка ни освен с изявяването на говора и куп други важни неща, също така се занимава и с изграждането на вътрешна карта на заобикалящия ни свят въз основа на сетивните постъпления. Сетивните регистрации играят ключова роля в човешкия живот, заедно с мозъчните процеси. Ако един човешки мозък бъде отделен от черепната кутия и от всички сетива, които го бомбардират с дразнения, без да бъде убиван, като бъде съхранен в пълна работоспособност - даже и с наличието на спомени от живота преди отделянето и изолацията, в крайна сметка въпросния мозък ще полудее след повече или по-малко време и ще му се иска да умре, за да се спре това чудовищно мъчение на нищослучване и пълна неопределеност, включително и времева.

За да може да се обоснове ограничението скорост на светлината чрез четири пространствени измерения, ключовото е не просто да се постулира наличието на четвърто пространствено измерение (така постулата се премества от константността на скоростта на светлината към постулирането на четвърто пространствено измерение, както по-напред отбеляза Скенер), но и да има разлика в отстоянията между това четвърто пространствено измерение (то трябва да е с много малко отстояние, когато говорим за времеви темп в покой) и останалите три пространствени измерения (онова, което някога наричах "пренос на движението между четвъртото измерение w и посоката на движение х в зависимост от скоростта между инерциалните системи"). И не, че подобна обосновка е невъзможна, но изисква дълбоко "бърникане" в утвърдени от хилядолетия философски и физически представи (преди всичко - във връзка с естеството на времето), което носи мощна съпротива срещу такива предложения, особено пък и когато се предлагат от някой като мен (с доста ограничени физически и философски познания). Скоро работещ подход с четири пространствени измерения, който да е равностоен на утвърдения пространствено-времеви, няма да бъде разработен - на онези с достатъчно познания (за разлика от мен) усилие в подобна посока им е безинтересно (свързано е с много промени на отдавна утвърдени неща). Неслучайно предложенията ми тук са определяни като безсмислени точкова рязко и категорично.

Само не пропускай, че в статията може да става дума за допълнително пето измерение, в допълнение към четирите на пространство-времето (говори се за четири, но пространствени, за времето не се казва нищо и може да се подразбира, че то е пето). Накрая са споменали дори 11-те (или 12, до 27 при някои интерпретации) измерения на суперструните. Нещата в оригиналния материал може да се различават от написаното в статията.

Предполагам, че Скенер е искал да каже друго - при гравитация Земята се ускорява навън, към наглед падащ гравитационно към нейната повърхност обект (например - ябълката), но кривината на пространство-времето компенсира това ускорение и така изглежда, сякаш ябълката пада към земната повърхност.

Нека разгледаме ситуация с четвърто пространствено измерение, само за разглеждането, тоест - приемаме тази ситуация за хипотетична, не за реална. Такова четвърто пространствено измерение трябва да е напълно равностойно на останалите три пространствени измерения, което значи, че и за него трябва да се отнасят Лоренцовите трансформации, както се отнасят и за останалите три измерения. Имаме четвъртата координата t от пространство-времето, която е измерение (НЕПРОСТРАНСТВЕНО). Нека първо видим какво се случва с равномерно праволинейно (инерционно) движение с една и съща скорост на три различни обекта в пространството между координатите на две обичайни пространствени измерения, в случая - х и у. Координатната система е отдалечена от нас като наблюдател (наблюдаваме я от разстояние два метра), но е неподвижна спрямо нас (един транспортир на равнището на очите ни, на два метра от нас, завързан за тавана и не се движи спрямо нас). Някъде отдолу пистолетче изстрелва сачми с една и съща скорост, всяка от които сачми преминава през центъра на координатната система, но с леко различаващо се направление, както е показано със синята, червената и зелената линия. Виждаме по зелените, червените и сините стойности 1 и 2, че колкото направлението на сачмите е по-близо до координатата х, толкова е по-далече от координатата у и обратното (тоест - колкото по-малък е ъгълът между х и съответното направление, толкова е по-голям между у и съответното направление и обратното). Нещата с координатата t и координатата х при диаграмата на Минковски са почти същите, с разликата, че присъства ограничението скорост на светлината. Ако го нямаше ограничението скорост на светлината и координатата t беше координата на обичайно пространствено измерение - зависимостта на направлението между координатите t и х щеше да е линейна (бялата област на долното изображение) по същия начин, както е линейна при горния пример с х и у. Тогава координатата t щеше да бъде още едно пълноценно пространствено измерение и ако имахме пето условно времево измерение - щяхме да избираме направлението си на движение не в пространство с триизмерен, а в пространство с четириизмерен обем. Само че ограничението скорост на светлината го има, заради това връзката между координатите t и х не е линейна като при х и у, а е псевдоевклидова, представя се на горното изображение като сивата област (диаграмата на Епщайн) и всичко това означава, че координатата t не е координатата на четвъртото пространствено измерение, тя е четвърта времева координата от пространство-времето. Ако има четвърто пространствено измерение w и то е равностойно на останалите пространствени измерения (в смисъл - Лоренцовите трансформации се отнасят напълно и за него), при покой между инерциални системи материята по направлението на това измерение се движи със скоростта на светлината, отстоянието на цялата Вселена по това направление е нищожно (околопланково), за разлика от останалите три измерения (аз нарекох това w-асиметрия, макар при движение със скорост на светлината на нещо спрямо наблюдател да става х-асиметрия) и това е геометричната причина от перспективата на четири пространствени измерения да има ограничението скорост на светлината и от там връзката между времето и пространството на макрониво да не е линейна (евклидова), а да е псевдоевклидова. И накрая тук възниква важния въпрос - спрямо какво материята на Вселената се движи със скоростта на светлината по направлението на четвъртото пространствено измерение w и така "свива" цялото отстояние във връзка с това измерение до околопланков размер? Отговорът е - спрямо материалните макроскопични (доказано няма подозираните от Пенроуз квантови аспекти) процеси във връзка с функционирането на човешкия мозък, които материални процеси изграждат човешкото съзнание. Начинът на функциониране на човешкия мозък е отправната система в покой, спрямо която материята по направлението на четвърто пространствено измерение би се движила със скоростта на светлината и от там получаваме планковия интервал време на часовников темп в покой (часовникът е мозъка), както и релативистките ефекти при движение с някаква скорост между инерциални системи (мозъци) - една сложна комбинация между естество на мозъчните процеси и съчетаването им с обработените сетивни постъпления (преди всичко такива от електромагнитно естество). Това е хипотетичния начин за описание на физическата реалност чрез четири реални пространствени измерения и от всичко изписано до тук разбрах, че смяната на парадигмата от пространствено-времева на четиримерна изцяло пространствена ще наложи някои промени дълбоко в основите на актуалната физика (от това идва и твърде радикалната съпротива срещу развитието на подобен подход). Не става въпрос чак за отричане на материалното естество на реалността (различните философски течения, алтернативни на материализма, изглежда са от доста по-различно естество: Monism - Wikipedia), но би било възможно да се наложат някои промени във връзка с времевите дефиниции даже на философско равнище (Philosophy of space and time - Wikipedia). Аз определено не съм най-подходящия за подобна работа (познанията ми са доста ограничени) и временно ще си почина от всичко това, за да се съсредоточа над решаването на други, по-важни евентуални проблеми, които очаквам.

Постоянно има разлики в темпа на протичане на времето според нашето усещане, в зависимост от това, дали се занимаваме и си мислим за нещо интересно за нас (времето ни сякаш отминава твърде бързо) или за нещо досадно и нежелано (времето сякаш едва-едва се влачи), но няма избягване от първичната последователност ПРЕДИ-СЕГА-ПОСЛЕ, независимо от темпа, с който ни се струва психически, че тази последователност протича.

Според мен нещата не са прекалено неясни. Аз, като човешко същество, разполагам само с едно нещо - опитът на моята човешка съзнателност, чийто материален носител е човешкия мозък (това е и часовника на човешкото съзнание). Един камък си има неговия опит, един гущер - неговия, една сова - нейния, аз си имам моя съзнателен опит, базиран на моите сетивни и мисловни възможности. Нямам нищо друго за регистриране на обективната реалност, освен човешката сетивност (когато не страдам от някакви сетивни ограничения - увредено зрение, слух и т.н.) и начина на интерпретация на дразненията, които постъпват от тази сетивност, чрез моята съзнателност, за която отговаря пък мозъка (доколкото той не е увреден биологично и/или чрез целенасочена дълбока индоктринация в някаква посока, най-често още от най-ранно детство, а може и чрез някаква самоиндоктринация в по-зряла възраст). Потвърждение за това е липсата на съзнателни спомени отпреди моето раждане (даже купища събития от моето най-ранно детство не помня), вероятно нещо такова ще е и след смъртта. Обективната реалност е нещо недостижимо за мен в нейната цялост, може да е нещо безкрайно по някакъв начин, а също може да е и нещо циклично (допусканията на Пенроуз за Вселената, например), но при всички положения аз регистрирам само някакви части от нея, предопределени от ограниченията на моите сетивни, инструментални и мозъчни възможности.

Причината е, че не съм в състояние да приема сериозно реалното съществуване на покой и възможност за материални промени без промени в пространството. Да, когато летя в самолет при безоблачно небе и виждам някъде далече долу реката Дунав като една извиваща се ивица неподвижност, аз не различавам никакво движение, но не мога да изключа, че всъщност реката непрекъснато се движи, тече и това се вижда съвсем ясно в близост до нея, чувства се, когато някой плува вътре в нея (дали движението се закрива заради далечината/мащаба или защото изображението е размазано заради ниска разделителна способност - няма значение, това са два различни начина на описание на едно и също нещо). Разбирам всички обяснения, не съм глупак, просто не мога да приема реалност на покоя, независимо от философските и всички останали съвсем не безсмислени аргументи с много дълга история, защото - зная за движението в пространството, което винаги се крие зад измамната привидност на покоя (неподвижността)!

Съгласно това, което съм учил някога в училище и което срещам във всички общодостъпни обяснения - перонът Е неподвижната ИОС, когато към него е приложена неподвижна координатна система с часовник и тогава избрана специална негова точка (като неподвижен спрямо перона наблюдател върху перона) се явява центъра на координатната система. Всички други неподвижни спрямо перона неща (къщи наблизо и далеч, самата земна повърхност, където е изграден перона и т.н.) са част от тази инерциална система (дори и неподвижна, системата си остава инерциална, защото според разглеждането нищо не ѝ въздейства и да се стреми да я извади от инерционното състояние на покой). Всичко останало, което се движи спрямо перона и неподвижния върху него наблюдател (или просто пейка на перона, стълб, врата - все едно какво, стига да е неподвижно спрямо перона) са една или повече различни инерциални системи, в зависимост от условието на задачата. В случая - влакът е отделна инерциална отправна система (има пълното право при други условия на задачата влакът да се разглежда като неподвижната система, а перонът като подвижната), защото се движи с постоянна скорост спрямо перона. Тук се игнорират разните въздействия върху влака на гравитация, въздушно съпротивление, триене и каквото и да било друго, интересува ни само инерциалното движение на влака спрямо перона или обратното (на перона спрямо влака) и затова става дума за инерциални отправни системи. Същото е и с два кораба в Космоса, които се отдалечават с някаква постоянна скорост един от друг (при едни условия на задачата единия кораб е инерциалната отправна система в покой, с прикрепена неподвижно към него идеална, абстрактна координатна система с часовник, при други условия това е другия кораб) и т.н. Въведение в отправни системи (видеоклип) | Кан Академия Започване на Нютонова диаграма за път и време (видеоклип) | Кан Академия Видях дискусията отпреди години между Скенер, Гравити и Дорис относно системите (координатни, отправни, инерциални, неинерциални...): В случая не става дума за никакви флуиди, газове в Космоса, нехомогенни магнитни, електростатични, електромагнитни, гравитационни и каквито и да било други подобни полета, става дума за най-баналните примери с два кораба, с влак и перон и т.н. - с две най-обикновени инерциални отправни системи, всяка от които има равното право тя да се счита за покоящата и които се движат в пространството с постоянна скорост една спрямо друга. Никога, откакто пиша тук, не съм разглеждал нещо различно от най-баналното и често срещаното, никакви случаи с неинерциални системи, флуиди, газове или каквито и да било нехомогенни обемни състояния. Всичко различно от простото инерциално движение с някаква постоянна скорост между две системи е ненужно отклоняване на дискусията от същността, излишни косми. Всички последващи разсъждения се базират на тази основа. Прегледах набързо философските аспекти около материята, материализма, даже отново прегледах метафизиката, онтологията, епистемологията (тези ги бях преглеждал веднъж преди време, покрай някои от коментарите на Кипен), аз уважавам философията и въобще не я считам за безсмислена, но в случая това също ми се струват отклонения от същността на дискусията, съвсем достатъчни са си физическите дефиниции на материя (всичко, което взаимодейства), покой/неподвижност (две или повече точки да не променят пространствените си отстояния с времето), механично движение (противоположното на покоя, с разграничаването на транслационните и ротационните движения). Добре е да се знаят допълнителни и още по-задълбочени неща, но в случая стигат и конкретните физически дефиниции. Моите разсъждения се базират на движението като основен, водещ елемент, а покоят е второстепенен, условен, илюзорен елемент. Не може покоят, неподвижността в пространството, да не може да се регистрира като реално съществуващ на всички равнища, но да се определя като равностоен на движението в пространството. Той може да е само условен и тогава онова, което се определя като резултат на пространствено-времева геометрия, може да бъде резултат единствено на реална четиримерна пространствена геометрия. Приемането на четвъртото условно времево измерение като реално четвърто пространствено измерение наистина е постулат, докато не се разкрие целия механизъм на проява на реалността от тоталното НИЩО. Постулирането на този етап се запазва, само се измества малко по-нататък, но тази стъпка се базира на невъзможността да се демонстрира реален покой в пространството, без да се „замъглят“ перманентните, непрекъснати движения в пространството чрез сетивно/мозъчните и инструментални ограничения при достатъчно голям мащаб. Реалният покой също има място, но дефинирането му би трябвало да се постига по някакъв различен от сегашния начин, свързан с тоталното НИЩО. Условността на покоя спрямо движението въобще не пречи да си се работи с покоя напълно нормално по утвърдения досега начин - статика, кинематика, динамика и всичко останало в тази връзка. Само става дума за акцент над движението в пространството спрямо покоя на някакво равнище на разсъжденията относно физическата реалност. Абстрактния, идеализиран преглед на реалността е като идеален „филм“, „плака“, „пласт“, през който се анализира реалността – реалността е такава, каквато е и ние ползваме идеализирания/абстрактен „филм“ за открояването и оценяването на разни нейни аспекти. Абстрактен, идеален, въображаем мисловен конструкт за максимално изчистен и фокусиран анализ на сетивната и инструментална „външна“ реалност. Това нещо освен в човешките представи, реално го няма никъде другаде (разните камъни, личинки, по-големи животни като сърни, лъвове, слонове и даже човекоподобните маймуни нямат подобен представен инструментариум за оценяване на сетивните постъпления към нервната и мозъчната им система, когато въобще разполагат с такава), това е просто една човешка измислица с полезни практични предназначения и не ми изглежда смислено подобни абстракции и идеализации да се ползват като основание за отричане на заключения, базирани на сетивността и обективността. Какво означава покой, неподвижност в пространството, когато на практика всичко се върти, свива, разширява, променя си формата, мести се – движи се в пространството, транслационно и/или ротационно, подобно на флуид или газ, когато не засягаме квантовите мащаби и цялото това движение в пространството, цялото това постоянно трептене е перманентно, тотално, навсякъде? Прави се опит да се отрече ролята на материалното движение в пространството относно естеството на времето, като се използват аспекти (часовниковите) на този идеализиран, абстрактен „филм“ срещу реално регистрируемия факт, че реален покой (неподвижност) не съществува, ами това е условно състояние, което се дължи на сетивно/умствените и/или на инструменталните ограничения да се отчитат някои от материалните движения в пространството и поради това покоят не е равнопоставен на движението в пространството. Покоят, неподвижността в пространството, е точно същата абстракция и идеализация, както идеалните часовник и линийка, употребявани в СТО (и не само там). Идеално-точният часовник е светлинният часовник от известните мисловни експерименти. Дори и тази съвършена конструкция, която е невъзможна за практическа реализация, ползва пространство за своето условно функциониране. Без употребата на материално движение в пространството реализацията на часовников темп, в най-широкия смисъл, е невъзможна. Също и уж равностойното на трите пространствени измерения четвърто времево измерение реално не е точно равностойно и едносъщно на тях, защото на него се отказва възможността да е пространствено като тях. С времето ще прегледам отново всички контра-аргументи срещу изложените мои представи, аз извличам значителни ползи от всичко това, макар редица квалификации по мой адрес да са излишни (аз не си позволявам подобни в момента) и макар някои да считат, че няма никакъв ефект и нищо не се променя. Това обаче няма да е скоро, че изникнаха някакви тъпи проблеми в работата, които най-вероятно ще се отразят и на мен, а все пак - работата е най-водещ приоритет...