Станислав Янков

Публикува Ноември 22, 2009 (edited) МНОГОИЗМЕРНАТА ТЕОРИЯ НА СУПЕРСТРУНИТЕ. МНОГОИЗМЕРНА ИЛИ МНОГОПРОСТРАНСТВЕНА?! Мнозина от нас сигурно са чували за теорията на суперструните - един от авангардните дялове на съвременната теоретична физика. Тази теория се опитва да обясни особеностите на елементарните частици, които изграждат материята (кварки, лептони и техните античастици), като ги разглежда не като точкови частици, както постъпва наложилия се днес Стандартен модел на елементарните частици, ами като струни, трептящи по специфичен начин, зависим от конкретната частица, която описват. Една от най-ярките особености на суперструнната теория и основен инструмент за преодоляване на крещящото разминаване в момента между айнщайновите теории на относителността и квантовата механика представлява над-четиримерността при теорията на суперструните. За тези, които не са фанатици на тема физика – теориите на относителността и квантовата механика представляват двата основни стълба в днешната теоретична физика. Според суперструнната теория пространствените измерения не са само три (плюс времето – четири), а цели девет и дори десет (плюс времето – десет и дори единадесет!), съгласно последните разработки. Да, но пространствените измерения след трите, които добре познаваме, не са разгърнати, както трите, а са увити на много малки (около-планкови) дължини и затова ние не можем да ги регистрираме лесно. При това, измеренията над трите познати са увити не в някаква произволна форма, а в доста специфична група от форми, наречени форми на Калаби-Яу (по имената на двамата откриватели на този специфичен клас математически форми). При едно по-образно представяне, познатото триизмерно пространство може да бъде демонстрирано чрез популярната трилъчева координатна система, при която лъчите на трите пространствени измерения излизат от една обща точка 0 (нула) и всеки от тях се разполага под ъгъл 90 градуса спрямо останалите. Тук 0 (нула) е общата точка за трите пространствени измерения, от която точка започват координатите (лъчите) x, y и z. Пак припомням, че всяка от тези координати представлява едно от трите пространствени измерения. Всяка идеална точка или сложно тяло (сбор от две или повече идеални точки) могат да бъдат описани пълноценно като разположение и поведение в пространството с помощта минимум на тези три координати (лъча, пространствени измерения). При теорията на суперструните нещата придобиват (според самата теория) по-различен вид. При тази теория около точката 0 (нула), между координатите x, y и z, се поставя една от множеството форми Калаби-Яу (коя от тях по-точно - все още се търси). Тази форма Калаби-Яу според суперструнната теория може да съдържа допълнителните (над три) „увити” пространствени измерения. Както вече беше споменато, засега суперструнната теория не дава отговор на въпроса – коя точно от множеството форми Калаби-Яу обяснява особеностите на познатите днес елементарни частици? По изображенията формата Калаби-Яу граничи с трите координати x, y и z на триизмерната координатна система, като поне в една своя точка фигурата е свързана с точката 0 (нула) на системата. Всичко това става в рамките на трите познати измерения. Евентуалната форма Калаби-Яу, за която говори суперструнната теория, трябва да представлява (самата форма) 6 или 7 допълнителни пространствени измерения. Тези 6 или 7 допълнителни пространствени измерения, заедно с трите „разгърнати” такива, които всички ние добре познаваме, правят общият брой на пространствените измерения 9 или 10, както изискват суперструнните формули и предположения. Точно този елемент на суперструнната теория - над-четиримерността - дразни изключително много! Дразни, защото един вид овеществява измеренията (ако не всички, то поне допълнителните „увити” над познатите три) и създава усещането, че те, измеренията, представляват нещо материално, нещо реално. Всъщност, измеренията (едно, две, три или произволен друг по-голям брой) са невеществени, несъществуващи реално. Точно, както и енергията сама по себе си! Пространствените измерения представляват единствено опростено средство за обяснение на реалността. Математически и представни похвати, чрез които човекът си обяснява пространството и реалността такива, каквито ги познава днес. Фактическата нереалност на пространствените измерения (едно, две, три, девет, десет или произволен друг брой) се доказва от лекотата, с която могат да се обосноват и четвърто, и произволен друг по-голям брой от четири „разгърнати” пространствени измерения. Не е никак сложно да се представи ново, четвърто пространствено измерение, което също да произлиза от общия център, от който излизат лъчите и на останалите три познати измерения, което четвърто измерение да описва нещата по различен начин, да действа (математически, макар и излишно усложнено) съвместно с останалите три измерения и най-важното - за което четвърто измерение да не се налага да бъде увито в около-планкови дължини. Нещо повече! Ако произлизат от една обща точка и са в рамките на познатите три измерения – няма абсолютно никакъв проблем да бъдат основани произволен брой допълнителни „разгърнати” пространствени измерения над четири! "Разгърнатите" пространствени измерения не са нищо повече от теоретично, математическо средство за описание на реалността и могат да бъдат произволен брой (всеки брой "разгърнати" пространствени измерения, който ни върши достатъчна работа при разрешаването на произволна отделна задача, може да бъде приложим без никакви притеснения). Не е необходимо пространствени измерения да бъдат "увивани" където и да било! Абсолютно същото пространство, абсолютно същата реалност, която познаваме днес, ние можем да я представим и с три, и с четири, и с колкото си искаме повече на брой измерения, стига допълнителните над три измерения да се намират в границите на познатите ни три такива и да започват от същата начална (нулева) точка, от която започват и познатите ни три измерения. Това е съвсем възможно математически, макар че абсолютно излишно усложнява математическата картина на вселената. Ако теорията на суперструните поставя в пространството формата Калаби-Яу така, че тази форма по никакъв начин да не излиза извън пределите на триизмерната координатна система (формата изцяло да се помещава в границите на трите координати), то това, което е „увито” в Калаби-Яу със сигурност не са допълнителни и въобще - каквито и да било измерения! Защото каквито и процеси да протичат в този участък с около-планкови размери, колкото и микроскопични да са движенията на енергиите в една подобна област (областта на формата Калаби-Яу), тези процеси и енергии си остават част от познатото триизмерно пространство и като следствие от това - те се поддават на описание чрез познатите три (и/или по-малко) пространствени измерения. И независимо за колко сложни процеси иде реч! Нужно е единствено да се увеличи достатъчно теоретичният „ZOOM” и тези процеси да се разчленят на съставните си части, след което старателно да се опишат. Всичко останало (и особено – внасянето на фиктивни допълнителни измерения) представлява ненужно усложняване на и без това достатъчно сложната картина. Тоест – интерпретациите на някои от резултатите от суперструнните уравнения като допълнителни (над познатите три) пространствени измерения са НЕВЕРНИ. За да се окаже подходът на суперструнната теория с нейните девет или десет пространствени измерения поне отчасти верен, необходимо е формата Калаби-Яу да разполага със строго определено разположение в триизмерната координатна система на познатото ни пространство. Съществуват две основни разположения на Калаби-Яу в координатната система на пространството ни, които разположения да отговарят на изискванията за възможно наличие на допълнителни „скрити” пространствени измерения. При първото разположение по-голяма или по-малка част от формата Калаби-Яу излиза извън границите на системата (разполага се в място извън ограниченото от трите пространствени координати кубично пространство, което разполагане би трябвало да символизира необходимостта от изграждането на отделна координатна система със собствени измерения. Тази нова, втора пространствена координатна система трябва да описва "изскокналата навън" част от Калаби-Яу.). Останалата, "вътрешната" част от Калаби-Яу би се намирала в типичното ограничено пространство на познатите ни три измерения. При второто разположение извън границите на триизмерната координатна система излиза цялата форма Калаби-Яу. И в двата случая Калаби-Яу контактува с центъра 0 (нула) на координатната система, като във втория случай въпросният контакт би могло да се осъществява единствено от идеална точка по повърхността на Калаби-Яу. Най-често се предполага, че за да функционира една система (примерно – енергийните потоци във формата Калаби-Яу) равномерно и да дава тази система проявление в познатото ни триизмерно пространство под формата на елементарните материални частици - несимволична част от системата би трябвало да пребивава в същото това наше триизмерно пространство. Това е първото от описаните по-горе две разположения - това с частичното излизане на фигурата извън координатите на трите познати ни измерения. В този случай част от формата Калаби-Яу се намира в рамките на координатната система (следователно и в границите на известното ни пространство). Останалата част обаче напуска пределите на координатната система (пространството ни), а това означава, че въобще напуска и нашата реалност. Естествено, фигурата Калаби-Яу задължително осъществява контакт чрез някоя своя част с нулевия център на триизмерната координатна система, от който нулев център излизат и трите координати (лъча) на нашето пространство. Предвид всички особености на измеренията, представени по-горе в този материал – единственото рационално място, където биха могли да пребивават потенциални допълнителни над трите познати измерения, би могло да бъде само мястото извън триизмерната координатна система на нашето пространство и на нашата реалност. Нещо повече! Бидейки част от място, различно от нашите пространство и реалност, допълнителните измерения не биха могли да бъдат регистрирани по никакъв начин в пространството ни и в рамките на триизмерната ни координатна система (дори и на около-планкови дължини). Поради това - въобще не се налага тези допълнителни измерения да бъдат увивани! Частта пък от формата Калаби-Яу, която част пребивава в рамките на триизмерната координатна система на нашето пространство и реалност, се проявява като добре познатите от суперструнната теория суперструни. Тази част от Калаби-Яу не съдържа допълнителни над трите познати измерения, защото бидейки в рамките на нашето триизмерно пространство, тя достатъчно удобно се описва посредством трите (и/или по-малко) координати на пространството ни. Следва втората възможност - тази, при която формата Калаби-Яу изцяло се разполага извън ограниченията на триизмерната координатна система. При тази възможност цялата форма Калаби-Яу се намира извън пределите на координатната система, а по такъв начин – и извън пределите на нашето пространство, както и на нашата реалност. Формата Калаби-Яу контактува с триизмерната координатна система на нашата реалност само посредством една-единствена своя точка, която точка е свързана с нулевата точка на координатната система, откъдето пък започват и трите координати (лъчи, измерения) на системата. Не е необходимо специално да се уточнява, че всички допълнителни измерения над трите познати пребивават извън рамките на триизмерната координатна система (било „увити” във формата Калаби-Яу, било в „разгърнат” вид, като за последното не съществуват никакви обективни препятствия). Ако предположенията на суперструнната теория и резултатите от нейните формули са верни и ако наистина има повече от три пространствени измерения – вече видяхме, че тези допълнителни измерения над трите познати не се помещават в областта на познатите три измерения, с които работи съвременната физика в момента. Тоест – те не са част от нашето пространство, а следователно не са част и от нашата реалност въобще! Абсолютно всичко без изключение, което пребивава в рамките на познатите ни три измерения, в рамките на нашето пространство, на нашата реалност, може да се опише с помощта единствено на трите познати измерения, без да се налага основаването на допълнителни такива над три. С трите познати (и/или с по-малко от три) измерения би могла да бъде описана дори произволна фигура Калаби-Яу, когато тази фигура изцяло пребивава в рамките на нашето пространство (в рамките на познатата триизмерна пространствена координатна система, независимо дали става дума за около-планкови дължини или не). Така наречените "увити измерения" не би трябвало да се представят като измерения. Пък дори и "увити" във форма на Калаби-Яу на около-планкови дължини. Въобще, ако нещо не се поддава на описание чрез познатите три пространствени измерения, то това нещо просто не е част от познатото ни пространство! Не е част и от познатата ни реалност въобще! И от такава позиция - не би ли било по-подходящо "увитите измерения" да бъдат представяни не като измерения, а като различни пространства? Нещо повече! "Увитите измерения" биха могли да бъдат представяни дори като различни от нашата реалности, всяка от които реалности - със собствено пространство и със собствено време! Различни реалности, но тясно преплетени с нашата реалност посредством особеностите на гравитационното взаимодействие и/или по други начини. При подобен подход суперструнната теория ще придобие по-интуитивен и по-лесен за възприемане вид! Много често мнозина от нас са си задавали въпроса, откъде "идват" НЛО. Също, къде е така нареченото "Отвъдно"? Къде "отиват" душите след смъртта? Къде е Бог? (Вмъквам тези въпроси, защото забелязах, че форумът на "БГ Наука" не ги игнорира и е заделил частичка от себе си и за подобни обсъждания.) Най-вероятно отговорът на всички тези въпроси се крие в "увитите измерения" на суперструнната теория! Независимо, дали тези "увити измерения" реално представляват свръх-микроскопични енергийни потоци на около-планкови дължини или пък са различни от нашата реалности. Редактирано Ноември 22, 2009 от Р. Теодосиев Exhemus Потребител 775 1173 мнения Потребител Публикува 28, 2010 Цитат: Тази теория се опитва да обясни особеностите на елементарните частици, които изграждат материята (кварки, лептони и техните античастици), като ги разглежда не като точкови частици, както постъпва наложилия се днес Стандартен модел на елементарните частици, ами като струни, трептящи по специфичен начин, зависим от конкретната частица, която описват. - това, като подход го одобрявам, но другите неща в изложението или не ги разбирам или не мога да се съглася с тях. Например: Реалности, които си взаимодействат, всъщност са една реалност, нали? Цитат: ...крещящото разминаване в момента между айнщайновите теории на относителността и квантовата механика - с това също не мога да се съглася. Тези теории не си противоречат. Просто те засего не могат добре да се съчетаят и да образуват единна теория. Това е. Айнщайновата теория показа, че пространството не е само едно вместилище, а има и свойства, подобни на материята и даже може да поражда самата материя (маса) Този философски подход на Айнщайн трябва да бъде развит. Квантовата теория и Стандартния модел се развиват на принципа: -Да приложим математически преобразувания и да видим дали те ще имат обяснителна и предсказателна сила. Ако Да - те стават теория, ако Не -ги забравяме. ..и в един момент се оказва, че сме обяснили какво ли не, само един прост парадокс си остава от години да ни боде по петата. Дуализмът вълна-частица. Имаме два наблюдаеми феномена - точкови обекти и вълнови явления, които сякаш са породени от едно и също. Имаме вероятностна интерпретация, но не винаги тя върши работа (дифракция на единичен електрон и неговата пространствена локализация след това?). Доколкото ми е известно, засега обединяването на Айнщайновата ТО и КМ става, като квантовомеханичните уравнения се пренасят от евклидово към Айнщайново пространство. Това е едно механично обединение, философски погледнато, но сигурно има полза от него. Не знам как се експлоатира понататък другият важен феномен - Енергия-материя? Та, не ми стана ясно какви задачи ще решава Суперструнната теория? Аз искам да се разреши парадокскът вълна/частица и също енергия-материя, в смисъл и масата на покой да стане някаква енергия с което понятието Маса става единно неделимо. В случая вълна/частица да може да се каже - тук вълна и там частица , а не може би, вероятно, зависи от наблюдателя и т.н. B0081 Потребител 54 811 мнения Пол:Мъж Потребител Публикува 28, 2010 Там е въпроса че теория на струните е доказана математически,която обиединява квантова теория със теорията на Айнщаин, и 4-те сили (не съм съвсвм сигурен) .Е като изключим 9/11-те измерения които едновремвно използват гравитацията ,и поотделно другите 3 сили. И това че на практика не може да бъде доказана.Всичко останало е чудесно. На мен лично не ми допада.

Това е моята генерална представа за нещата, без да се пиша голям разбирач. Естествено, ако има нещо, което не е наред - добре дошли са всякакви корекции, от всеки. Започваме от мащабното и общовалидното, което би трябвало да се отразява на всичко и на всички. Засега ми се струва (може и да греша), че в основата на всичко стои непрекъснатото, още от момента на Големия взрив, разширяване на Вселената. Едно непрестанно и тотално разширяване, във всеки един миг и във всяка една точка. Разширяване на пространството, което ще рече - и на Вселената в степента, в която сме в състояние да обозрем научно последната в сегашния момент. Това непрекъснато разширяване има свое противоположно проявление и това точно обратно проявление (точно като двете равни сили в противоположни посоки на Нютон) е едно непрекъснато свиване. Вероятно всеки вече се досеща, че непрекъснатото разширяване на пространството, на Вселената, е тъмната енергия, а непрекъснатото свиване на отделни места е материята, масивната материя. Както стана известно вече със сигурност, Вселената, пространството се разширява с много леко, много бавно ускоряване на това разширение и това може да има някакво отношение към гравитацията на масивните обекти - гравитацията е най-слабото, макар и най-проблемното от всичките взаимодействия и ускоряването на разширяването на Вселената, на пространството, също е много бавно. Разширяването на пространството, оценено чрез поведението на масивните обекти (галактиките), не изглежда много бързо, но в по-фундаментален план то може да се случва със скоростта на светлината във вакуум. Електромагнитните вълни, фотоните, може просто твърде тясно да са свързани с разширяването на Вселената, на пространството и това да е причината, да се движат с максимално възможната в тази Вселена скорост - скоростта на светлината във вакуум, която е и скоростта на разширяването на пространството, на Вселената. За фотонът времето е спряло, а пространството по посока на движението, дължината му, е НУЛА. Фотонът е застинал в едно място и в едно време – той е СЪВЪРШЕНО НЕПОДВИЖЕН. Значи – фотонът се „плъзга“, „пързаля“ се върху движението на нещо друго. Най-вероятно това друго нещо е ПРОСТРАНСТВОТО (Вселената) – пространството е нещото, което се движи със скоростта на светлината във вакуум. Що се отнася до времето - неговият известен ни сега начален момент, моментът НУЛА, е Големият взрив, породил известната ни, ТАЗИ, Вселелна. След Големият взрив започва Стрелата на времето и след този момент започва да се развива повсеместната ентропия на абсолютно всичко в тази Вселена. Стрелата на времето е като река - в едни нейни участъци има бързеи (ускоряването на хода на времето), на други места има забавяния, затлачвания, езера и язовири с почти неподвижна вода (забавянето на хода на времето), но всичкото това е след Големия взрив.

Това по никакъв начин не ти дава Константата <С>. Как описват вашите "парадокси" взаимодействието между времето, енергията и пространството? Къде поставят 12-те фундаментални частици (6 кварка и 6 лептона) и техните античастици? Как обясняват разликата между частиците на материята и тези на взаимодействията (силно, слабо, електромагнитно и гравитационно), сред които е и фотонът - носителят на електромагнитното взаимодействие и фокусът на Константата <С>? Никак!!! Просто, някои разполагате с достатъчно време, за да го харчите за неща, които не обясняват нищо и за които се твърди, че могат да бъдат обяснени при достатъчно знания (не лесно, но не и невъзможно). Както казваш - ваш си проблем!

Лапландец, аз уважавам всяко мнение и разбира се, уважавам и твоите и на ГМладенов позиции. Всеки има право да се интересува точно от онези неща, които са му най-по сърце. За съжаление, мен обсъждането на частни случаи от ежедневния живот не успява да ме привлече и заинтересува достатъчно. Аз търся осъзнаването от моя страна на колкото може по-обхватна и комплексна картина на цялото случване на нещата, при максималното съобразяване с достигнатите до момента научни знания, което успея да достигна. Много се дразня да преоткривам топлата вода, докато други вече я ползват и дори загряват бойлери, джакузита и чак оломпийски басейни. При условие, че имаме налице куп интересни феномени и на макро-, и на микро-ниво (взаимодействието между пространството, енергията, времето, Вселената, 24-те най-фундаментални частици, плюс бозоните на взаимодействията отделно, суперструни, туистори или пък първични, фундаментални токове...) - "парадикси" с валове или с катастрифиращи в дупки линийки, които само вие с ГМладенов виждате, наистина не успяват да ме накарат, да инвестирам времето си в тях! Това не е за мен, приятел! Да не говорим, че въобще не пасват на обхватния водещ коментар, с който ГМладенов е започнал темата, пък и си имат отделни, специални теми конкретно за тях...

Точно за тази тема си е! В поредния си ялов опит да опровергае СТО, ГМладенов е намесил абсолютно всичко - време, пространство, енергия... Без да се представя някаква приблизителна картина, докъде са стигнали днес двете теории на относителността и квантовата механика по тези най-базови фундаменти (нищо, че КМ и ОТО все още не могат да се съвместят относно гравитацията) - осъзнаването на дълбоките физически взаимо-зависимости пак ще си остане кауза пердута за много хора, които иначе все пак имат някакъв потенциал да осъзнаят, какво им се обяснява. А конкретно за едно използване на общоприетата научна терминология от теб там, където ти я приемаш - отправям ти предложение да го правиш, защото в случаи като моя, в който имам някакви знания, но недостатъчни, за да откроявам бързо установените научни виждания от твоите предложения за корекции (те са безспорно интересни, но също така и дискусионни), нещата за мен стават доста по-трудни. Ако не ти пречи - споменавай, какво е общоприето на този етап (както си и направил в този твой коментар, на който отговарям) и след това посочвай, какви промени предлагаш ти. Пък когато някой се забърква в научната терминология - винаги може да му се обясни в отделен пост по по-народен, по-достъпен начин. Със сигурност храктерът на пространството, времето и енергията са по-смислени за тази тема, от обсъждането на разни несъществуващи "парадокси" с валове. Може ли да се каже, че има нещо общо, между твоята представа за "етер" и моето предположение в коментар по-горе, че вселенското пространство, навсякъде, във всяка една точка, непрекъснато се разширява? Това постоянно разширение (тъмна енергия, макар това понятие да може да има по-друго от използваното от мен, по-конкретно научно значение) би могло да играе ролята на нещо като "етер". Мисля, че отдавна в миналото съм срещал някакви разработки за постоянното разширение на пространството, но не мога да си спомня, какви по-точно бяха те. Защото по принцип се разглеждат и инфлатонно поле, и поле на Хигс с подскачащи "жаби"-потенциали и още всякакви други сложнотии...

Здравей, Малоум 2! В стара тема тук, от преди около 11 години, ти си написал долния текст, който съм цитирал, за да успееш да си го припомниш. Вярно е, че си използвал добри твои интерпретации, които описват доста нагледно нещата, но защо не си споменал, че описваш конкретни научни разработки и не си употребил и научната терминология?! Това, за което говориш надолу, е описвано като квантово-механични флуктуации на пространството на паланкови дължини и е свързано с квантовата механика. Ето пълен цитат на твоят текст от някога: “За любознателния, понеже попита в темата за "СТО Е НЕВЕРНА" Ето, писал съм част от хипотезата за физическия вакуум и етер, ефир ...: Тук някъде из тоя форум: Представата за пространство се формира на база понятието за физически вакуум; предполага се наличие на такъв - наричали са го етер, ефир - и се тълкува като среда за разпространението на полетата -гравитационно и електромагнитно. Ако си запознат с историите по откриването му и "определяне" на движенията на телата спрямо него - ще ти е по-лесно. Допуснах (хипотеза), че физическият вакуум се състои от частици с много малки размери и собствен момент на въртене. Но всяка частица си "стои" на мястото и само се върти бясно. За по-лесна представа: малка стрелкичка, която непрестанно се върти около "центъра на тежестта си". Размер 10^(-26)m. Все едно имаме точка с оръдие което при всяко изстрелване на снаряд си променя посоката на стреляне (образно казано). Но - си стоят на мястото; неподвижни са тези точки една спрямо друга - не сменят местата си. Така, условно, от тези "точки" изграждаме тримерна решетка. Непрестанните "стрелби" са фактически трептения на тези частици спрямо центрите си и така се сдвояват (стрелка срещу стрелка), че общият им танц, нормално, не "излъчва" от общият им обем - навън. Общата им обвивка е нещо като пашкул. В този смисъл физическият вакуум е неутрален (незареден) и неподвижен. Но, трепти бясно. Поради трептенията, обаче, в част от него възникват флуктуации (по голяма група от вакчастици затрептява синхронно), които флутуации "подрежат" стрелките им е едно направление (като ток) и обвивката на сдвоеното, може да се пренася без да се движат в същото направление самите вакчастици. Наричам го "пренос на смущение". Това са и вакфотоните. При среща на вакфотоните (кръстосване) могат да интерферират, защото всяка от вакчастиците участва само в пренос на едно трептене минаващо през нея. Скоростта на преминаване на трептенето е определена от големината на вакчастиците (от стъпка в стъпка по тях) и е възможно най-голямата скорост на нещо, сърфиращо по вакрешетката- Свак (скоростта на светлината във вакуум). От комбинациите на тези подреждания се изграждат както полетата, така и вещевите обекти - тези, при които вместо да пътуват в една посока, са се затворили около общ център и започват да действат (полетата) "сами на себе си". Това действие ги "дърпа за косата, назад" и те не могат да се движат с възможно най-голямата скорост, а с най-различна, но много по-малка от Свак. Протяжността на пространството се реализира върху физическия вакуум. (Изпълва цялата Вселена, независимо то това, докъде ние виждаме, докъде е наблюдаемата част, заради неговите структури) Начинът на подрежданията на частиците, образуващи различни структури (структуриран вакуум), показва какво е кривина на пространството; В един кубметър с прави (декартови) ръбове има толкова вакчастици, колкото и в един кубметър с криви ръбове, като кривината се дължи на това, че при пренос на смущение (смутен вакуум), формата на пашкулите се е издължила по посоката на преноса, а съседите са се доближили до изтънената част - вакуумът "диша" като цяло, нещо като надлъжни вълни по него. И доколкото по неговата структурирана посока е самоволното движение (без загуби на енергия) на кво да е, то движенията са по "крива" траектория, спрямо декартовата Координатна Система (КС). Разбира се, тези кривини са малки за Наблюдател и с голяма степен на точност декартовата КС върши работа при сметки. Важно е, че наблюдателят "вижда" само промени от средната стойност на действията - ако има вещеви обекти, които взаимодействат с фотони и съответно се излъчат фотони след взаимодействието - тези излъчвания са разликата от средното и биват забелязани. Значи, не виждаме самото пространство, а съдим за него от това, че са разделени с пространство излъчващите обекти (звездички). Пространството не е нищо, а физически "пълно" нещо. Физически вакуум; от неговите свойства са изградени (структури) полевите форми и вещевите форми (тези, които имат физична характеристика "маса при покой"). ... След като вещевите обекти са образувани от "завързани" на възел фотони (общо моментен център на ротация), които си взаимодействат един друг, нормално е при приближаване на "една вълна" разстояние от тях (посредством дължината на вълната на "питащото" поле), те да се "държат" като вълни. Проявят вълновите си характеристики - собствени образуващи трептения, с огромна честота на образуване. Когато сме далеч от тях и не влияем на собствената им честота на образуване - виждаме ги (държат се) като билярдни топки - цели "кръгли" неща.”

Уха! Тука е затънало в щуротии и в дреболии! То не са валове, макари, скрибци и задължително - "парадокс" връз "парадокс"!!! Ако НАСА ползваше ресурсите си, да събира в сборници тоновете "парадокси", дето изригват тука, вместо да ползва наготово теориите на относителността за космическите си мисии - все още нямаше да има и една изстреляна космическа ракета. Я, аз да наруша малко тази концентрация върху супер-важния "парадокс" с валовете и да вмъкна нещо много по-дребничко и дребнотемничко, но което е пряко свързано с приеманите от едни (сред тези съм и аз) и отричаните от други изводи от теориите на относителността - ВСЕЛЕНАТА, ВРЕМЕТО И ПРОСТРАНСТВОТО. Това е моята генерална представа за нещата, без да се пиша голям разбирач (Скенер, например, е очевидно много по-дълбоко и по-добре подготвен от мен по тази проблематика и срещнах още двама-трима, които разбират, какво говорят) и естествено, ако има нещо, което не е наред - добре дошли са всякакви корекции, от всеки. Предполагам, че ГМладенов и Лапландеца ще са от първите и веднага ще открият поне 20-30 "неверности" и "парадокса". Жалко, че ГМладенов не желае да възприеме обясненията, които изобилно са му предложени, особено след първите му изяви тук - илюстрациите и анимациите му са много добри и нагледни и ако не беше зациклил така още в самото начало, ами възприемаше обясненията, можеше да предложи на всички ни наистина добре изпипани илюстрации на реалните положения и проблеми във физиката. Но - да забием на "парадокса" с валовете една ... ВСЕЛЕНА!!! Започваме от мащабното и общовалидното, което би трябвало да се отразява на всичко и на всички. Засега ми се струва (може и да греша), че в основата на всичко стои непрекъснатото, още от момента на Големия взрив, разширяване на Вселената. Едно непрестанно и тотално разширяване, във всеки един миг и във всяка една точка. Разширяване на пространството, което ще рече - и на Вселената в степента, в която сме в състояние да обозрем научно последната в сегашния момент. Това непрекъснато разширяване има свое противоположно проявление и това точно обратно проявление (точно като двете равни сили в противоположни посоки на Нютон) е едно непрекъснато свиване. Вероятно всеки вече се досеща, че непрекъснатото разширяване на пространството, на Вселената, е тъмната енергия, а непрекъснатото свиване на отделни места е материята, масивната материя. Както стана известно вече със сигурност, Вселената, пространството се разширява с много леко, много бавно ускоряване на това разширение и това може да има някакво отношение към гравитацията на масивните обекти - гравитацията е най-слабото, макар и най-проблемното от всичките взаимодействия и ускоряването на разширяването на Вселената, на пространството, също е много бавно. Разширяването на пространството, оценено чрез поведението на масивните обекти (галактиките), не изглежда много бързо, но в по-фундаментален план то може да се случва със скоростта на светлината във вакуум. Електромагнитните вълни, фотоните, може просто твърде тясно да са свързани с разширяването на Вселената, на пространството и това да е причината, да се движат с максимално възможната в тази Вселена скорост - скоростта на светлината във вакуум, която е и скоростта на разширяването на пространството, на Вселената. Що се отнася до времето - неговият известен ни сега начален момент, моментът НУЛА, е Големият взрив, породил известната ни, ТАЗИ, Вселелна. След Големият взрив започва Стрелата на времето и след този момент започва да се развива повсеместната ентропия на абсолютно всичко в тази Вселена. Стрелата на времето е като река - в едни нейни участъци има бързеи (ускоряването на хода на времето), на други места има забавяния, затлачвания, езера и язовири с почти неподвижна вода (забавянето на хода на времето), но всичкото това е след Големия взрив. Предполагам, че подобно представяне може да съществува в някаква научна форма - ще се радвам, ако някой знае такава и може да ме насочи към нея.

Пичове! И аз открих страшен парадокс! Гледайте сега! Биологията разправя, че ако не ядете нищо цели два месеца, ще умрете много преди това! Да, ама ако пиете вода, когато ви се прияде - вече няма да сте гладни, така че няма никакви проблеми да не ядете и два месеца, че и още повече, без да умрете! Ле-ле! Направо разбих биологията и тъпите биолози! Как никой не се е усетил за това досега?!!! Страшен съм!!! Ще нарека това ПАРАДОКСЪТ НА ЯНКОВ и ще си открия тема - БИОЛОГИЯТА НА ЯНКОВ! Ако някой се съмнява, че съм прав - нека пробва и сам ще види, че ако не яде нищо два месеца, но редовно си пийва вода, когато му се прияде (може и ракийка ) - няма да умре от глад! Страшен съм, пичове! Не можете да ме стигнете по интелект! Добре ли ми се получава с разкриването на нови "парадокси"?

Ясно! Погрешно съм интерпретирал написаното от теб.

Има пространствена разлика спрямо теб, на гарата, между местоположението на часовник в единия край на вагона и часовник в другия край на вагона - при единия часовник от твоя гледна точка (бидейки ти "неподвижен" на гарата) ще е изминало малко повече време, отколкото при другия часовник и на теб показанията на двата часовника в двата края на движещия се спрямо теб вагон ще ти изглеждат (МИНИМАЛНО) различни.

Каква картинка може да обори стриктни научни експерименти, които са изолирали всички възможности за друго тълкуване?! Има ли картинка, която да обори, че ако опиташ да не ядеш два месеца - ще умреш от глад?! Ти въз основа на такава картинка, би ли опитал да не ядеш два месеца (ще спестиш така пари)?! Отделно, дето Скенера ти разказва за тънкостите с едновременността, които биха се проявили при скорости, по-близки до тази на светлината. Скоростите на влаковете и даже на ракетите не са особено големи спрямо светлината и затова в определен род примери са пренебрежими, но реално, при неподвижен спрямо гарата с теб вагон, със сверени часовници и при теб, и във вагона, който вагон после се ускорява и в един по-късен момент минава покрай теб - часовниците във вагона вече ще са минимално изостанали спрямо часовниците при теб. Нещо повече! Дори докато вагонът преминава покрай теб, през времето, през което светлината във вагона пътува към двете му стени - часовниците във вагона още мъничко ще изостанат спрямо твоите часовници! Нещо повече! Има и време, което е нужно на светлината, отразена от циферблатите на часовниците, да достигне до твоите очи и да се обработи от мозъка ти! Всичко това прави страшно сложно определянето на някакъв момент на едновременност!

Какъв проблем трябва да има с осъзнаването на тази особеност?! Само трябва да си представим разликата между поведението на масивни явления в подвижния вагон от една страна и на безмасовата светлина от друга страна. В единия случай можем да имаме два топа, разположени в средата и насочени към двата края на вагона, а в другия случай можем да имаме лампа (или две лампи, насочени към двата края, ако някой много държи на стриктната симетрия). В случая с топовете, те едновременно изстрелват две гюлета към краищата на вагоните, а в случая с лампите - те едновременно светват към краищата. В случая с гюлетата, наблюдателят във вагона ще измери еднаква скорост на двете гюлета и те едновременно ще достигнат, според него, двата края на вагона. Наблюдателят на гарата ще измери по-бавна скорост на гюлето, което се движи в обратната на движението посока и по-бърза скорост на гюлето, което се движи в посоката на движението и така и според него двете гюлета ще достигнат едновременно краищата на вагона. При безмасовите фотони нещата не стоят така. При тях и наблюдателят във вагона ще измери скоростта на светлината в двете посоки, и наблюдателят на гарата ще измери абсолютно същата скорост на светлината в двете посоки, поради което за наблюдателя във вагона светлината ще достигне двата края едновременно, както е и при гюлетата, но за наблюдателя на гарата скоростта на светлината в двете посоки няма да бъде различна, както е при гюлетата, поради което няма да достигне едновременно двата края на вагоните, а единия лъч ще достигне задната стена спрямо посоката на движението по-рано, отколкото другият лъч ще достигне предната стена по посоката на движението. След като множество експерименти са доказали този ефект на безмасовата светлина, за разлика от масивните обекти, на човек му остават да подхода: 1) Да потърси причината за тази разлика между поведението на светлината и на масивните обекти (очевидно има някакви процеси, които компенсират движението на всичко с подсветлинна скорост и затова на абсолютно всички наблюдатели им изглежда, че спрямо скоростта на светлината всички без изключение са като в една обща ИОС) и ако успее да я открие и да я докаже - вероятно да получи Нобелова награда за физика, а и тлъсти договори от университети, от лаборатории и откъде ли не другаде (за да постигне такова нещо - неизбежно би трябвало да е отлично запознат с тази материя). 2) Да се бъзика по форумите, като отрича доказани феномени и си измисля безбройни "парадокси".

Това обяснение не е пълно. За наблюдател в средата на движещия се вагон, който наблюдател стои във вагона и се движи заедно с него, според СТО светлината си достига едновременно до двата му края, както е на третата картинка. Светлината достига в различни моменти до двата края на вагона (втората картинка) само при наблюдател, който стои на гарата и вагонът преминава покрай него. Според СТО, за наблюдателя на гарата, светлината от вагона не може да се ускори над скоростта на светлината, чрез добавяне към нея и на скоростта на вагона, затова на наблюдателя му изглежда, че двата срещуположни лъча достигат краищата на вагона в различни моменти. За наблюдателя във вагона светлината обичайно си се движи със скоростта на светлината и затова от неговата гледна точка тя достига краищата на вагона едновременно. Всичко това не се променя при открити вагони-платформи, защото и при тях източника на светлината им е фиксиран неподвижно за вагоните и си се движи зедно с тях и с наблюдателя във вагона, точно както и при затворени вагони. Тука има и лоренцово скъсяване, и забавяне хода на времето за вагона и за всичко в него, но те не играят голяма роля, защото при твърде малката скорост на френските TGV, на японските и на китайските влакове-стрели, тези ефекти са практически нерегистрируеми. Един човек може да забележи лоренцово скъсяване в сравнение със запомнената визуално дължина на нещо, когато го е гледал в покой, чак при скорости на нещото, доста над половината от скоростта на светлината. Аз в момента осмислям материала на Окун, за който Скенер спомена по-нагоре и този материал ще наложи някои промени във вижданията ми, но иначе общите положения на СТО, които никой запознат с тях не оспорва, си остават така.

Интересува ме, благодаря! Ще прегледам дискусията и статията.

От това, което срещам, оставам с впечатление, че отхвърлянето на релативистката маса се състои в това, че не във всички случаи енергията е равна на масата, умножена по скоростта на светлината на квадрат. Тази формула е валидна само при определяне на енергията на масивно тяло, когато то ЗАДЪЛЖИТЕЛНО се намира в покой. Актуализираната формула за енергията освен масата и скоростта на светлината, вече включва и импулса. Така енергията на подвижно тяло вече става различна (по-голяма) от енергията на тяло в покой (при тялото в покой стойността на импулса е нула и затова се прилага опростената, масово позната формула за енергията, масата и квадрата на светлината). Не само, че не е отречена лоренцовата промяна на масата с промяната на скоростта, но и точно заради тази промяна се е наложило общопознатата формула за енергията, масата и квадрата на скоростта на светлината да бъде допълнена и с импулса.

Знаеш ли някое сериозно място, което да обяснява, защо е отхвърлена лоренцовата промяна на масата с промяната на скоростта на движение и с какво обяснение е заменена? Имай предвид, че "релативистка маса" се използва в по-специфичен смисъл - за придаване на "маса" на иначе безмасовите фотони.

Не-не! ТО е крива! Американци, руснаци, китайци само ни лъжат, че я ползват за космическите си програми! Тайно от нас си ползват класическата механика!!!

Не! Просто - в единия случай ги гледа Пижо, а в другия случай ги гледа Пенда!

Ходът на времето в двете системи не може да е еднакъв, щом се движат една спрямо друга, но при по-продължителни събития можем да говорим за едновременност. Ако чуждата ракета се приближава в илюминатора на моята ракета 2-3-5-15 минути - спокойно може да се намери момент (при това не един), в който едновременно и аз да гледам приближаването на чуждата ракета в моя илюминатор, и наблюдателя в чуждата ракета, в същото време, да гледа приближаването на моята ракета в неговия илюминатор. Даже бихме могли да си помахаме при разминаването! Тука малко започнахме да издребняваме излишно!

Наистина не може, защото дори и някак въртенето на Земята около Слънцето да се ускори много (равнозначно на въртенето на Слънцето около Земята да се ускори много) - Слънцето само ще се сплеска донякъде в дължината си (по посока на движението). Широчината му и височината му няма да се променят никак. Така че - наистина не може да стане описаното от теб!

Нямам специални претенции на голям разбирач. Приемам всяка основателна критика. Иначе, ако ще се занимаваме със заигравки - когато аз си седя неподвижно в креслото на моята равномерно и праволинейно движеща се ракета, то едновременно (с цялата му прецизна условност) виждам и таблото на ракетата ми пред мен, и приближаващата (нарастваща и все по-отчетлива) чужда ракета срещу мен. Така на мен едновременно (с цялата му прецизна условност) ми изглежда, че таблото на моята ракета въобще не се движи, докато в същото време чуждата ракета през илюминатора все повече и все повече приближава, но когато се разминем с нея, аз ще установя, че тя е малко по-къса и малко по-тежка в сравнение със същите параметри в "покой". Докато аз гледам едновременно и неподвижното табло на моята ракета, и приближаващата в илюминатора чужда ракета - наблюдателят в чуждата ракета в същото това време може да гледа неговото неподвижно табло и наближаващата в неговия илюминатор моя ракета, която при разминаването ни ще му се стори лоренцово-скъсена и лоренцово-натежала, точно както на мен ми струва такава неговата ракета, при същото разминаване. Вече уточних, че въобще не коментирам хода на времето в ракетите. Предполагам, че това обяснение няма слабости.

Въпросът с времето е по-друга история. Времето е част от "по-дълбокия" фундамент на Вселенат, за разлика от малко (само малко) по-повърхностите лоренцово скъсяване и лоренцово натежаване.

Скъсяването си е съвсем реално, точно както и повишаването на масата е съвсем реално (повишената маса ще ти се отрази, на теб като наблюдател, съвсем физически и осезаемо, особено ако ракетата те блъсне, докато си лети срещу теб).

И двете ракети са пълноразмерни и едновременно - и двете ракети са и скъсени в същото това време. Всичко зависи от това - кой ги гледа. Ако ти гледаш твоята ракета, която възприемаш като "неподвижна" - тя ти изглежда като пълноразмерна. Ако в същото това времи ти гледаш чуждата ракета, която на тебе ти изглежда да се движи с дадена скорост спрямо твоята "неподвижна" ракета - чуждата ракета ти изглежда лоренцово-скъсена и лоренцово-натежала. Едновременно, ако някой в другата ракета гледа своята ракета, която той разглежда като "неподвижна" - неговата ракета му изглежда пълноразмерна. Ако същият в другата ракета, в същото това време, гледа твоята ракета - според неговите възприятия твоята ракета се движи спрямо неговата "неподвижна" ракета с дадена скорост и затова за него твоята ракета е лоренцово-скъсена и лоренцово-натежала. И двете ракети едновременно са и пълноразмерни, и скъсени, но кое от двете е, зависи за кой от всичките наблюдатели става дума. Това е същността на относителността в ТО. Всичко е относително, специфично спрямо абсолютно всеки отделен наблюдател, без изключение.

Смисълът на ТО е точно този, че всичко е субективно спрямо всеки различен наблюдател/регистрираща технология. За мен, стоящ на ЖП-гарата, лоренцово-скъсеният и лоренцово-натежал преминаващ вагон е точно толкова реален, колкото е реална за мен, пътуващ във вагона, лоренцово-скъсената и лоренцово-натежала гара. Всичко е конкретно относително спрямо всеки отделен наблюдател/регистратор. (Вероятно прави впечатление, че не споменавам нищо за забавянето на времето. Причината е, че според мен това е малко по-друга "бира".) Още по-нагледно става, когато заговорим не само за две, а примерно за пет ракети, летящи в дълбокия Космос една срещу друга и разминаващи се, при това с различни скорости една спрямо друга. Летящите във всяка от тези пет (или още повече) ракети наблщдатели ще възприемат собствената си ракета като "неподвижна", а всички други ракети - като движещи се спрямо тях, с различните им скорости и с различните им лоренцови скъсявания и лоренцови натежавания. За абсолютно всеки отделен наблюдател всичко ще е съвсем реално и съвсем относително по отношение на него самия.