Станислав Янков

Смисълът на ТО е точно този, че всичко е субективно спрямо всеки различен наблюдател/регистрираща технология. За мен, стоящ на ЖП-гарата, лоренцово-скъсеният и лоренцово-натежал преминаващ вагон е точно толкова реален, колкото е реална за мен, пътуващ във вагона, лоренцово-скъсената и лоренцово-натежала гара. Всичко е конкретно относително спрямо всеки отделен наблюдател/регистратор. (Вероятно прави впечатление, че не споменавам нищо за забавянето на времето. Причината е, че според мен това е малко по-друга "бира".) Още по-нагледно става, когато заговорим не само за две, а примерно за пет ракети, летящи в дълбокия Космос една срещу друга и разминаващи се, при това с различни скорости една спрямо друга. Летящите във всяка от тези пет (или още повече) ракети наблщдатели ще възприемат собствената си ракета като "неподвижна", а всички други ракети - като движещи се спрямо тях, с различните им скорости и с различните им лоренцови скъсявания и лоренцови натежавания. За абсолютно всеки отделен наблюдател всичко ще е съвсем реално и съвсем относително по отношение на него самия.

Перипетиите на НАСА при комуникациите с Марс! Както ясно виждаш, пределността на скоростта на светлината (времето, което е нужно на сигнал от Земята да достигне до ТОЧНОТО МЯСТО на марсохода /марсианския РОУВЪР/, както и от марсохода, обратно до Земята) е фундаментална за точните изчисления. И това се прилага не само от американците на Марс, но и от американците на Луната (мисиите Аполо), от руснаците на Луната (руските луноходи и лунни сонди), от китайците на Луната и т.н. и т.н. и т.н. Уверен съм няма да отречеш, че невъзможността светлината да се ускори повече от максималната си скорост (примерно - чрез излъчването ѝ от засилена към Марс или към Луната ракета) и така и невъзможността комуникацията с устройства на Марс и на Луната да става по-бързо от възможното при скоростта на светлината като максимум, опровергава класическата механика и потвърждава ТО. Защото ако ТО не беше вярна - светлината щеше да може да се ускори до по-голяма от максималната си скорост и комуникациите с Марс и Луната щяха да могат да бъдат още по-бързи от досега, нали? Никога ТО не е претендирала да отрича класическата механика. ТО само допълва/коригира класическата механика в няколко нейни детайла и така уточнява нещата още повече.

Знаем, че ТО работи. Например, американците пак изпратиха апарат Марс. Марс е на голямо разстояние от Земята. При това голямо растояние, ако сигналите за управление на марсианския РОУВЪР и информацията от РОУВЪР-а към Земята се изпращаха по законите на класическата механика, а не по тези на ТО, отклонението им от очакваното място щеше да е голямо - с разлика от километри и даже от десетки километри. Изпращаните сигнали нямаше да могат да достигат до приемниците на РОУВЪР-а и на НАСА и така този спуснат на Марс апарат щеше да е неуправляем и въобще безполезен. След като ТО очевидно работи - защо трябва да я усложняваме с допълнителни, неверни неща, но за сметка на това пък пасващи на разбиранията на неразбиращите ТО?! Това е съвсем излишно усложняване! Ако се опитваш да обясниш еднаквостта на скоростта на светлината спрямо всеки наблюдател, от всяка ИОС, независимо как се движи тя, като проси отречеш СТО - това не е смислен подход. По-добре задълбай в начина, по който се разпространяват електромагнитните вълни и в разликата между фотоните и частиците на материята.

Не мога да разбера логиката, която застъпваш. Състояние на физически покой не може да съществува, понеже във всеки един миг Вселената се движи - непрекъснатото разширяване на пространството. Покоят може да бъде само условен, относителен, зависим от състоянието/местоположението на наблюдателя/регистриращата апаратура. Само един наблюдател/апаратура може да регистрира нещо, което той да възприема като условно "неподвижно" от негова гледна точка и нещо друго, което да възприема като подвижно. Този наблюдател/апаратура обаче може най-спокойно да бъде свързан и с подвижното нещо и тогава вече подвижното нещо ще му изглежда "неподвижно", а пък "неподвижното" ще започне да възприема като подвижно. Ако ти си на ЖП-гарата - на теб влакът ще ти изглежда като подвижен, а гарата, на която ти стоиш - като "неподвижна". Обаче ако си във влака - на теб влакът ще ти изглежда като "неподвижен", а перонът ще ти изглежда да се движи. Ако ти си свързан с всичките онези неща, които се движат спрямо твоето Състояние на Физически покой - на теб ще ти изглежда, че се движи Състоянието на Физически покой, което означава, че всъщност то въобще няма да е покой, а ще е движение. Дори когато един влак, спрял на гара, ти изглежда "неподвижен", реално химическите елементи, от които той е изграден, непрекъснато се движат спрямо теб и точно благодарение на това ти успяваш да възприемеш влака. Ако го нямаше това постоянно движение на атомите на влака спрямо теб - ти нямаше да възпремаш нищо. Тогава на мястото на влака щеше да има само празно пространтво (разширяване на Вселената).

Етера е отхвърлен отдавна, от самоя Айнщайн. Състоянието "покой" се определя от това, къде е наблюдателя/регистриращата апаратура. Когато наблюдателят/апаратурата е в К - той ще възприема (условно) К като система в покой. Но ако наблюдателят/апаратурата е в системата К1 - той ще възприема системата К1 като система в покой. Няма никакво ограничение, наблюдателят/апаратурата да може да бъде в К, но да не може да бъде в К1. Реално за никоя от двете системи не може да се каже, че е в покой - двете системи се движат (И ДВЕТЕ) една спрямо друга.

Какъв е тоя проблем или "парадокс", както го наричаш?! И как се определя, че едната от двете системи е "неподвижна", след като абсолютно всичко във Вселената се движи?! Защо да е неподвижна К, а не К1?!

Теорията на относителността води до съвсем реални следствия, но е трудна за осъзнаване, заради предшестващия житейски опит на човека, преди да се запознае с теорията. От деца всички сме свикнали с определено поведение на събитията, които познаваме и нещо по-сложно за установяване, като СТО и ОТО, ни затруднява - изисква да променим представи, които са се възпроизвеждали у нас още от деца. Положението е подобно на това, да се опитаме да обясним, какво в класическата механика означава ИОС с равномерно, праволинейно движение, на някой беден и необразован нещастник, който няма дом и преживява ден за ден на улицата. Той страшно трудно би осъзнал, как нещо без усилие може да се движи равномерно и праволинейно, докато на него през целия му живот се налага да полага усилие, за да се движи и не полага никакви усилия, само когато не се движи по никакъв начин. Подобен преход на осъзнаването изисква и преминаването от класическата механика към теориите на относителността. Още примерът, който се ползва от автора на тази тема, в опит да се покаже несъществуващата нереалност на СТО, демонстрира дълбоката му привързаност към старите му представи - същите, които много, много пречат за осъзнаването на СТО и на изводите, които произтичат от нея. Примерът е с наблюдател в ракета и с друг наблюдател на "неподвижната" Земя. Да, ама всъщност Земята се движи - около Слънцето, в галактиката, в галактическия куп на нашата галактика... Земята е като втора ракета! Много по-удачно щеше да бъде, примерите да се разглеждаха с движение на две ракети една срещу друга (или отдалечаващи се една от друга) в дълбокия Космос. Така се избягват интуитивните усложнения, които сложните движения на Земята и на ракетата около Земята предизвикват. Ако имахме само една ракета в дълбокия Космос - тя щеше да се усеща от всички, свързани с нея, като съвършено неподвижна. Нямаше да има нищо около ракетата, спрямо което тя да се движи - нито звезди, нито други ракети, а само "неподвижна" тъма (условно неподвижна, защото пространството никога не спира да се разширява и при това - с леко ускорение с времето). Тогава в далечината се появява друга ракета, която се разминава много близо с нашата ракета. Тук СТО е съвършено ясна, освен за онези, които не желаят да я разберат. Според нас, в нашата ракета, която ние си считаме за неподвижна, движи се другата ракета и затова ние отчитаме нейната дължина по посока на движението ѝ лоренцово-скъсена в сравнение с дължината ѝ в "покой", а масата ѝ - леко увеличена в сравнение с масата ѝ в "покой". В същото време, наблюдателите в другата ракета, която те също считат за неподвижна по отношение на себе си, смятат за неподвижна нашата ракета и поради това те също възприемат нашата ракета като лоренцово-скъсена по отношение на тях и с по-висока маса в сравнение с масата ѝ в "покой". Тяхната ракета си е с "нормалните" размери и маса, понеже я възприемат за неподвижна спрямо тях, както и нашата ракета си е с "нормални" размери и маса от наша гледна точка, защото ние си я считаме за неподвижна. Какво чак толкова сложно има за осъзнаване относно тая СТО?!!!!!

А-ха! Демек - според теб не съществуват открити вагони (онези открити вагони, които возят разни танкове, багери и всякаква друга техника реално не съществуват, мираж са, илюзия...)! Ясно! Междувременно - глупавите учени по света не спират да потвърждават и потвърждаван, отново и отново, постановките на Айнщайн: https://hicomm.bg/science/dokazaha-obshchata-teoriya-na-otnositelnostta-v-cyalata-vselena.html

Според работата ти досега, как наблюдатели извън закрит вагон ще видят, че в него каквото и да било свети или не свети? На екстрасензорни способности ли ще разчитат?

Не съм я гледал и нямам време да го правя. Ако някой може да докаже или поне да покаже теоретично, че когато светне лампа във вагон в движение, човекът във вагона ще регистрира скорост на светлината от лампата, различна от скоростта на светлината, която ще регистрира неподвижен човек извън вагона - тогава ще приема, че СТО не е вярна (но тогава трябва и да се обясни, защо ефектите от светещите космически обекти или тези при електромагнитните комуникации и излъчвания от всякакво естество се държат така, сякаш СТО е съвсем вярна). Ако някой е достигнал поне до теоретично категорично потвърждение на подобна невярност, той ще може да го обясни много просто и нагледно, точно както най-просто аз обясних по-нагоре същността на СТО (всичко останало е следствие само от тази фундаментална същност - и промяната в хода на времето в движещи се една спрямо друга системи, и промяната на теглото им, и промяната на дължината по посока на движението им).

Ако толкова ясно бяснение ти определяш като "празни приказки" - по-добре си говори сам и си въобразавай, че знаеш нещо, до което не могат да достигнат дори Стивън Хокиг и суперкомпютри за милиарди долари. Аз повече не смятам да се занимавам с такива фантастики.

Струва ми се, че не си успял да разбереш точния смисъл на специалната теория на относителността и от там си се омешал в страшна каша. СТО ти казва само едно-единствено нещо, а именно - скоростта на светлината във вакуум е еднаква (почти 300 000 км/сек) за абсолютно всички наблюдатели (инерциални отправни системи). Тоест - ако покрай стоящ на място стопаджия мине кабриолет с дете в него и детето хвърли от колата камък по посоката на движение на кабриолета, детето ще отчете скорост на камъка х, с която го е захвълило, докато стопаджията ще отчете скорост на камъка у=х+скоростта на колата. Ако обаче детето в кабриолета не хвърли камък, а светне с фенерче по посоката на движение на колата и детето, и стопаджията, и всеки друг, независимо как се движи спрямо кабриолета - всички без изключение ще отчетат една и съща скорост на свелината (почти 300 000 км/сек). Всички останали изводи и уточнения са следствие от този единствен фундаментален извод на СТО и всичко е потвърдено от десетилетия, включително в Космоса (астрономията, комуникацията с екипажите при пътуванията до Луната и всякакви други свързани с огромни разстояния взаимодействия, където и най-нищожните неточности в изчисленията ще доведат до огромни пространствени разлики и до провал). СТО е съвсем вярна и се е доказала от десетилетия, в най-критични обстановки. Проблемът на ТО е с неопределеността на квантовата механика, между тези двете нещо в съчетаването се чупи, но това е съвсем друга "бира" и няма абсолютно нищо общо с твоите твърдения.

Така е и затова потвърждавам, че има проблем - съчетаването между изчисленията на квантовата механика и на теорията на относителността дават някои неверни резултати (разни безкрайности като резултат, където опитно се знае, че стойностите са крайни, конкретни). Обаче засега нито аз, нито друг известен ми не е успял да предложи общоприето разрешение на проблема и КМ, СТО и ОТО си се използват най-пълноценно в проблемната им форма, затова и все още не може да се каже, че са неверни, коя точно е невярната, защо... Например, за Нютоновите положения може да се каже, че са неверни, дава се коригираната им форма в лицето на релативистките допълнения и всичко е потвърдено. Ето това трябва да е налице, за да се заяви категорична невярност. Но няма смисъл да спорим кой-как нарича проблемните места в науката. Явно нямаме особени противоречия по същество.

Хубаво е човек да включва вяра, религиозност и митичност, но не и към вече установените, научени неща, а отвъд тях, нататък. Защото когато знаеш, че ако не си хапнеш достатъчно, след няколко седмици ще умреш без никаква храна - ти не разправяш, че Господ, вярата, духовността ще те нахранят, а отиваш да си потърсиш ядене и да се наядеш. Не можеш да кажеш, че нещо е невярно, без заедно с това да дадеш вярната му форма. Айнщайновите теории са проблемни, не позволяват съчетание с квантовата механика (тест - квантовата механика също е проблемна наравно), но не са неверни, защото дават верни и използваеми изводи и изчисления, използват се много широко и не само в астрономията, ракетната и сателитната индустрия. Весели празници!

Най-доброто нагледно обяснение на гравитацията засега си остава айнщайновото от ОТО - изкривяване на пространство-времето, предизвиквано от масата. Проблемът с невъзножността да се съчетае с квантовата механика си остава, но е най-добрата нагледна форма на обяснение. Би могло да се нарече и "подналягане" около масивните тела, което "всмуква" като прахосмукачка. Самата маса е кинетичната енергия, която се заключва в нещо, когато то започне да се движи с подсветлинна скорост спрямо наблюдателя. (В този смисъл, всички елементарни частици с маса "в покой" имат "собствено", "вътрешно" движение с подсветлинна скорост на нещо спрямо наблюдателите - онези, които регистрират масите на въпросните елементарни частици. Най-вероятно става дума за движение със скоростта на светлината на някаква енергия по спирала, която спирала за регистратора представлява движение с подсветлинна скорост в кръг или в елипса и точно благодарение на това се регистрират маси на електроните, на протоните, на неутроните, на кварките.) Самата гравитация може да е резултат от "сгъстяването" на масата на фона на тъмната енергия, която непрекъснато разширява Вселената (инфлатонни полета, полета на Хигс и други).

Кои са "малки" и кои са "големи" масови разлики? Обикновено малката разлика е под два (2) пъти, а голямата е над десет (10) пъти? Но най-важното - къде точно Нютон заявява, че трябва над 10 пъти разлика (и би трябвало и да е уточнил, поне грубо, при колко над 10-те пъти разлика ще се регистрира такова специално условие), та заявената от самия него еднаквост на ускорението на телата в земната гравитация да се наруши и да се прояви разлика? И още едино въпросче: Какво друго е масата на масивните обекти, освен заключената в тях кинетична енергия заради движението им с по-ниска от скоростта на светлината скорост спрямо наблюдателя, който ги измерва?

Извинявай много, в самото начало не успях да разбера, с какъв физически капацитет в твое лице съм се сблъскал тука! Като разбираш толкова много, ще обясниш ли на мен, непросветения, как точно изпращаш да се ускоряват пропадащо едни масивни тела към други масивни тела, след като при всички случаи и двете тела пропадат едно към друго, а не само едното към другото и това се отнася и за случаите, в които едното тяло е несравнимо по-голямо от другото (например - Земята и една бълха)? Просто, не съществува начин да се отчете преместването в пространство-времето на по-големите тела и затова условно, за удобство, се казва, че малкото нещо пада към голямото нещо. И ясно, че ти разлики в масите под милиарди пъти не ги признаваш за нищо, но - ето ти поредния опит на "глупавите" хора (разбирането на онглийски език е предимство, но може и без него, ако човек не е сляп):

xristo, предполагам, че може искрено да не разбираш, но погледнато отстрани наистина изглежда, сякаш нарочно се заяждаш. Не може да се правят експерименти с топчета и перца, с топки за боулинг и нищожни парченца хартия, в тръби с вакуум всички те да падат с еднакво ускорение, без никое да изпреварва другото и въпреки всичко това ти да твърдиш, че нямало експериментално потвърждение. Правени са експерименти с неща, чиято маса се различава хиляди пъти и няма разлика в ускоренията им. Едновременно, правят се изчисления в космологичен план, спрямо тела, чиято разлика в масите се различава в пъти спрямо разликата между масите на Луната и перце и тези изчисления описват точно наблюденията само при еднакво ускорение в гравитационно поле. Иначе резултатите не съвпадат с наблюденията. Ако се затрудняваш сам да осъзнаеш реалността на този физически ефект - приеми го просто като поредното нещо, което ти лично не можеш да разбереш, но е така. Също като свръх-сложна операция на нервите, която ти не разбираш никак, но знаеш, че има няколко хирурга, които могат да я осъществят и приемаш този факт, без да го разбираш. Иначе, просто ще си от онези, които продължават да твърдят, че Земята е плоска дори и днес.

Кой физически закон (и/или коя физическа закономерност) забранява съществуването на физически "паралелни" (демек - други, различни от нашия) светове? Въз основа на какво се постулира една подобна забрана? И защо мечтите (и особено пък сънищата) да не могат да се нарекат физически паралелни (други, различни от нашия) светове? Но светове, чието съществуване се крепи само на едно съзнание (съзнанието на мечтаещия или спящия) вместо на множеството съзнания, както е при реалната (немечтателна) и будна действителност.

Много е просто да се дефинира паралелният свят. При това - може да се дефинира дори с помощта на математиката: Паралелен свят е всяко състояние, което не може да се опише чрез нашата триизмерна координатна система, а се нуждае за своето описание от специално изграждане на отделна координатна система (дали тя ще бъде триизмерна или пък с произволен друг брой измерения - представлява предмет на съвсем отделен разговор). Различната координатна система може да разполага и със свое собствено време (пространство-време, ако щете).

Аз не съм убеден, че всички паралелни светове без изключение са съвършено недостъпни за всички нас. Някои хора с действителни по-силни или по-слаби екстрасензорни способности системно твърдят, че са разглеждали подобни светове, наблюдавали са и дори са контактували с техните обитатели. Не можем безкритично, със съвсем лека ръка да препратим всички подобни твърдения без изключение към сферата на небивалиците и на измамите. Някак си, не би било много научно! Също, засилват се все повече и повече съмненията, че почти всички, дори всички действителни НЛО произхождат не от други планети в нашия свят (познатата ни вселена), ами именно от различни светове. Добре е известно, че в много случаи НЛО въздействат в нашата реалност (примерно - въздействат на радарни установки), оставят следи по почвата, дори оказват и по-брутални въздействия (да си спомним необичайните обезобразявания на добитък). Това изглежда всичко друго, само не и недостъпност! Относно съня (пък и смъртта) - какво пречи будната реалност също да представлява вид сън, но масов, за разлика от индивидуалния сън, който засяга единствено спящия индивид. Разлики могат да се очертаят не по принцип, а единствено в детайлите (в сложността и в масовостта на будната действителност).

МНОГОИЗМЕРНАТА ТЕОРИЯ НА СУПЕРСТРУНИТЕ. МНОГОИЗМЕРНА ИЛИ МНОГОПРОСТРАНСТВЕНА?! Мнозина от нас сигурно са чували за теорията на суперструните - един от авангардните дялове на съвременната теоретична физика. Тази теория се опитва да обясни особеностите на елементарните частици, които изграждат материята (кварки, лептони и техните античастици), като ги разглежда не като точкови частици, както постъпва наложилия се днес Стандартен модел на елементарните частици, ами като струни, трептящи по специфичен начин, зависим от конкретната частица, която описват. Една от най-ярките особености на суперструнната теория и основен инструмент за преодоляване на крещящото разминаване в момента между айнщайновите теории на относителността и квантовата механика представлява над-четиримерността при теорията на суперструните. За тези, които не са фанатици на тема физика – теориите на относителността и квантовата механика представляват двата основни стълба в днешната теоретична физика. Според суперструнната теория пространствените измерения не са само три (плюс времето – четири), а цели девет и дори десет (плюс времето – десет и дори единадесет!), съгласно последните разработки. Да, но пространствените измерения след трите, които добре познаваме, не са разгърнати, както трите, а са увити на много малки (около-планкови) дължини и затова ние не можем да ги регистрираме лесно. При това, измеренията над трите познати са увити не в някаква произволна форма, а в доста специфична група от форми, наречени форми на Калаби-Яу (по имената на двамата откриватели на този специфичен клас математически форми). При едно по-образно представяне, познатото триизмерно пространство може да бъде демонстрирано чрез популярната трилъчева координатна система, при която лъчите на трите пространствени измерения излизат от една обща точка 0 (нула) и всеки от тях се разполага под ъгъл 90 градуса спрямо останалите. Тук 0 (нула) е общата точка за трите пространствени измерения, от която точка започват координатите (лъчите) x, y и z. Пак припомням, че всяка от тези координати представлява едно от трите пространствени измерения. Всяка идеална точка или сложно тяло (сбор от две или повече идеални точки) могат да бъдат описани пълноценно като разположение и поведение в пространството с помощта минимум на тези три координати (лъча, пространствени измерения). При теорията на суперструните нещата придобиват (според самата теория) по-различен вид. При тази теория около точката 0 (нула), между координатите x, y и z, се поставя една от множеството форми Калаби-Яу (коя от тях по-точно - все още се търси). Тази форма Калаби-Яу според суперструнната теория може да съдържа допълнителните (над три) „увити” пространствени измерения. Както вече беше споменато, засега суперструнната теория не дава отговор на въпроса – коя точно от множеството форми Калаби-Яу обяснява особеностите на познатите днес елементарни частици? По изображенията формата Калаби-Яу граничи с трите координати x, y и z на триизмерната координатна система, като поне в една своя точка фигурата е свързана с точката 0 (нула) на системата. Всичко това става в рамките на трите познати измерения. Евентуалната форма Калаби-Яу, за която говори суперструнната теория, трябва да представлява (самата форма) 6 или 7 допълнителни пространствени измерения. Тези 6 или 7 допълнителни пространствени измерения, заедно с трите „разгърнати” такива, които всички ние добре познаваме, правят общият брой на пространствените измерения 9 или 10, както изискват суперструнните формули и предположения. Точно този елемент на суперструнната теория - над-четиримерността - дразни изключително много! Дразни, защото един вид овеществява измеренията (ако не всички, то поне допълнителните „увити” над познатите три) и създава усещането, че те, измеренията, представляват нещо материално, нещо реално. Всъщност, измеренията (едно, две, три или произволен друг по-голям брой) са невеществени, несъществуващи реално. Точно, както и енергията сама по себе си! Пространствените измерения представляват единствено опростено средство за обяснение на реалността. Математически и представни похвати, чрез които човекът си обяснява пространството и реалността такива, каквито ги познава днес. Фактическата нереалност на пространствените измерения (едно, две, три, девет, десет или произволен друг брой) се доказва от лекотата, с която могат да се обосноват и четвърто, и произволен друг по-голям брой от четири „разгърнати” пространствени измерения. Не е никак сложно да се представи ново, четвърто пространствено измерение, което също да произлиза от общия център, от който излизат лъчите и на останалите три познати измерения, което четвърто измерение да описва нещата по различен начин, да действа (математически, макар и излишно усложнено) съвместно с останалите три измерения и най-важното - за което четвърто измерение да не се налага да бъде увито в около-планкови дължини. Нещо повече! Ако произлизат от една обща точка и са в рамките на познатите три измерения – няма абсолютно никакъв проблем да бъдат основани произволен брой допълнителни „разгърнати” пространствени измерения над четири! "Разгърнатите" пространствени измерения не са нищо повече от теоретично, математическо средство за описание на реалността и могат да бъдат произволен брой (всеки брой "разгърнати" пространствени измерения, който ни върши достатъчна работа при разрешаването на произволна отделна задача, може да бъде приложим без никакви притеснения). Не е необходимо пространствени измерения да бъдат "увивани" където и да било! Абсолютно същото пространство, абсолютно същата реалност, която познаваме днес, ние можем да я представим и с три, и с четири, и с колкото си искаме повече на брой измерения, стига допълнителните над три измерения да се намират в границите на познатите ни три такива и да започват от същата начална (нулева) точка, от която започват и познатите ни три измерения. Това е съвсем възможно математически, макар че абсолютно излишно усложнява математическата картина на вселената. Ако теорията на суперструните поставя в пространството формата Калаби-Яу така, че тази форма по никакъв начин да не излиза извън пределите на триизмерната координатна система (формата изцяло да се помещава в границите на трите координати), то това, което е „увито” в Калаби-Яу със сигурност не са допълнителни и въобще - каквито и да било измерения! Защото каквито и процеси да протичат в този участък с около-планкови размери, колкото и микроскопични да са движенията на енергиите в една подобна област (областта на формата Калаби-Яу), тези процеси и енергии си остават част от познатото триизмерно пространство и като следствие от това - те се поддават на описание чрез познатите три (и/или по-малко) пространствени измерения. И независимо за колко сложни процеси иде реч! Нужно е единствено да се увеличи достатъчно теоретичният „ZOOM” и тези процеси да се разчленят на съставните си части, след което старателно да се опишат. Всичко останало (и особено – внасянето на фиктивни допълнителни измерения) представлява ненужно усложняване на и без това достатъчно сложната картина. Тоест – интерпретациите на някои от резултатите от суперструнните уравнения като допълнителни (над познатите три) пространствени измерения са НЕВЕРНИ. За да се окаже подходът на суперструнната теория с нейните девет или десет пространствени измерения поне отчасти верен, необходимо е формата Калаби-Яу да разполага със строго определено разположение в триизмерната координатна система на познатото ни пространство. Съществуват две основни разположения на Калаби-Яу в координатната система на пространството ни, които разположения да отговарят на изискванията за възможно наличие на допълнителни „скрити” пространствени измерения. При първото разположение по-голяма или по-малка част от формата Калаби-Яу излиза извън границите на системата (разполага се в място извън ограниченото от трите пространствени координати кубично пространство, което разполагане би трябвало да символизира необходимостта от изграждането на отделна координатна система със собствени измерения. Тази нова, втора пространствена координатна система трябва да описва "изскокналата навън" част от Калаби-Яу.). Останалата, "вътрешната" част от Калаби-Яу би се намирала в типичното ограничено пространство на познатите ни три измерения. При второто разположение извън границите на триизмерната координатна система излиза цялата форма Калаби-Яу. И в двата случая Калаби-Яу контактува с центъра 0 (нула) на координатната система, като във втория случай въпросният контакт би могло да се осъществява единствено от идеална точка по повърхността на Калаби-Яу. Най-често се предполага, че за да функционира една система (примерно – енергийните потоци във формата Калаби-Яу) равномерно и да дава тази система проявление в познатото ни триизмерно пространство под формата на елементарните материални частици - несимволична част от системата би трябвало да пребивава в същото това наше триизмерно пространство. Това е първото от описаните по-горе две разположения - това с частичното излизане на фигурата извън координатите на трите познати ни измерения. В този случай част от формата Калаби-Яу се намира в рамките на координатната система (следователно и в границите на известното ни пространство). Останалата част обаче напуска пределите на координатната система (пространството ни), а това означава, че въобще напуска и нашата реалност. Естествено, фигурата Калаби-Яу задължително осъществява контакт чрез някоя своя част с нулевия център на триизмерната координатна система, от който нулев център излизат и трите координати (лъча) на нашето пространство. Предвид всички особености на измеренията, представени по-горе в този материал – единственото рационално място, където биха могли да пребивават потенциални допълнителни над трите познати измерения, би могло да бъде само мястото извън триизмерната координатна система на нашето пространство и на нашата реалност. Нещо повече! Бидейки част от място, различно от нашите пространство и реалност, допълнителните измерения не биха могли да бъдат регистрирани по никакъв начин в пространството ни и в рамките на триизмерната ни координатна система (дори и на около-планкови дължини). Поради това - въобще не се налага тези допълнителни измерения да бъдат увивани! Частта пък от формата Калаби-Яу, която част пребивава в рамките на триизмерната координатна система на нашето пространство и реалност, се проявява като добре познатите от суперструнната теория суперструни. Тази част от Калаби-Яу не съдържа допълнителни над трите познати измерения, защото бидейки в рамките на нашето триизмерно пространство, тя достатъчно удобно се описва посредством трите (и/или по-малко) координати на пространството ни. Следва втората възможност - тази, при която формата Калаби-Яу изцяло се разполага извън ограниченията на триизмерната координатна система. При тази възможност цялата форма Калаби-Яу се намира извън пределите на координатната система, а по такъв начин – и извън пределите на нашето пространство, както и на нашата реалност. Формата Калаби-Яу контактува с триизмерната координатна система на нашата реалност само посредством една-единствена своя точка, която точка е свързана с нулевата точка на координатната система, откъдето пък започват и трите координати (лъчи, измерения) на системата. Не е необходимо специално да се уточнява, че всички допълнителни измерения над трите познати пребивават извън рамките на триизмерната координатна система (било „увити” във формата Калаби-Яу, било в „разгърнат” вид, като за последното не съществуват никакви обективни препятствия). Ако предположенията на суперструнната теория и резултатите от нейните формули са верни и ако наистина има повече от три пространствени измерения – вече видяхме, че тези допълнителни измерения над трите познати не се помещават в областта на познатите три измерения, с които работи съвременната физика в момента. Тоест – те не са част от нашето пространство, а следователно не са част и от нашата реалност въобще! Абсолютно всичко без изключение, което пребивава в рамките на познатите ни три измерения, в рамките на нашето пространство, на нашата реалност, може да се опише с помощта единствено на трите познати измерения, без да се налага основаването на допълнителни такива над три. С трите познати (и/или с по-малко от три) измерения би могла да бъде описана дори произволна фигура Калаби-Яу, когато тази фигура изцяло пребивава в рамките на нашето пространство (в рамките на познатата триизмерна пространствена координатна система, независимо дали става дума за около-планкови дължини или не). Така наречените "увити измерения" не би трябвало да се представят като измерения. Пък дори и "увити" във форма на Калаби-Яу на около-планкови дължини. Въобще, ако нещо не се поддава на описание чрез познатите три пространствени измерения, то това нещо просто не е част от познатото ни пространство! Не е част и от познатата ни реалност въобще! И от такава позиция - не би ли било по-подходящо "увитите измерения" да бъдат представяни не като измерения, а като различни пространства? Нещо повече! "Увитите измерения" биха могли да бъдат представяни дори като различни от нашата реалности, всяка от които реалности - със собствено пространство и със собствено време! Различни реалности, но тясно преплетени с нашата реалност посредством особеностите на гравитационното взаимодействие и/или по други начини. При подобен подход суперструнната теория ще придобие по-интуитивен и по-лесен за възприемане вид! Много често мнозина от нас са си задавали въпроса, откъде "идват" НЛО. Също, къде е така нареченото "Отвъдно"? Къде "отиват" душите след смъртта? Къде е Бог? (Вмъквам тези въпроси, защото забелязах, че форумът на "БГ Наука" не ги игнорира и е заделил частичка от себе си и за подобни обсъждания.) Най-вероятно отговорът на всички тези въпроси се крие в "увитите измерения" на суперструнната теория! Независимо, дали тези "увити измерения" реално представляват свръх-микроскопични енергийни потоци на около-планкови дължини или пък са различни от нашата реалности.

На мен цитирания отгоре подход не ми се струва убедителен. Ако ще има нещо, което да се представя като множество вселени, то между тези вселени би било логично да няма нищо - дори и "празно" пространство, какво остава пък за пространство, запълнено с неутрино. При подход с множество вселени би било логично тези различни вселени да са повече или по-малко отделени помежду си, както и да са отделени по същия начин от нашата, познатата ни вселена. Естествено, тогава тези множество "вселени" (както и нашата, позната ни "вселена") няма да са точно вселени, а по-скоро ще бъдат множество светове - част от една-единствена Вселена, която да ги включва всичките в себе си (да ги включва в своята, създадена от вижданията на нас, хората, концепция за мега-Вселена). И ако има някаква връзка между потенциалното множество от най-различни светове-"вселени", то такава връзка би наподобявала връзката между сънищата ни и обективната, будна действителност. (Какво пречи сънищата да бъдат представяни като различни от нашия светове-"вселени", които обаче да са свързани в известна степен, при известни условности, с нашия свят - познатата ни "вселена"? Връзката да се изразява в прекъсването, в унищожаването на временно създадения при заспиването ни сънищен свят, когато върху спящото ни тяло бъде оказано прекалено радикално въздействие или пък когато човек се наспи. От една подобна гледна точка бихме могли да се запитаме, дали и познатата ни обективна реалност не представлява особена, масова форма на "сън" или "халюцинация", което пък ни отвежда до заключение за важността на съзнанието (или може би подсъзнанието) при една подобна визия за Вселена.)

Освен споменатото в горното ми мнение, също ми се струва, че могат да се откроят три по-общи категории на процесите в познатата вселена: 1) Покой. Това е състоянието на фотоните, които, тъй като са в покой спрямо всичко, не разполагат с пространствени размери и с маса и поради това се движат със скоростта на светлината (тоест - със своята собствена скорост, която е пределна в познатата ни вселена). 2) Движение на пространството (тъмната енергия). 3) Движение във пространството, което движение неизбежно протича с подсветлинни скорости и така поражда масивните обекти (концентрациите на енергия, породени от взаимното движение на нещата едно спрямо друго. Става дума за движение на нещата във пространството, а не за движението им със пространството.).

Според мен масата не е нищо друго, освен енергията, която нещо е заключило в себе си, когато се движи със скорост, различна (което ще рече - по-малка) от тази на светлината спрямо друго нещо. Така, движейки се едно спрямо друго с подсветлинна скорост, двете неща се отчитат взаимно като масивни ("заключили" в себе си енергия) обекти. Също смятам, че гравитационните феномени са прояви на "подналягане" около мащабните струпвания на енергия (масивните обекти) във вселената. Както знаем, подналягането придърпва към точката си с най-ниска плътност.