glishev

Чета в днешния "Литературен вестник" едно писмо до парижанин. Чета как младите парижани били храбри и се борели срещу тероризма, защото в дните след атентатите си били казали: "Всички към бистрото! Няма да се откажем от типичния си начин на живот!" И си мисля: да, в това има известна смелост. Но има и малко наивно чувство, че атентатът няма да се превърне в ежедневие. Че станалото ще си остане в миналото и че за това не се налагат усилия, защото и досега, с едно-две изключения, всичко е било наред и това е нормално. Докато при кюрдите не е така. При тях нищо не е наред и те не могат да си позволят да се върнат към бистрото, защото, ако го направят, ще загинат. Парижани са също толкова уязвими, но предпочитат да не мислят за това. В парижкия вид смелост има и нежелание за реализъм. Ако някой днес прави наистина нещо за свободата и човешките права, в частност за правата на жените, това не са смелите парижани. Нито пък са феминистките по кампусите с тяхната загриженост за "защитените зони" и за това колко процента от преподавателите са от женски пол. Нещо истинско всъщност правят кюрдите. И кюрдките. Никой не може да отнеме свободата на човек, който знае как да защити живота си.