glishev

За анатомично невъзможното, по-скоро за несъвместимостта с живота съм напълно съгласен. Със следната уговорка, която предложих и в "Бойна слава": не е изключено това доразчленяване на жертвата да е ставало след като тя вече е издъхнала. Касапски труд - не за да се мъчи вече умрелият, а за да се остави в поза, определена от религиозния обичай. За "разходката" има хипотеза и че изваждането на началния отрязък на червото е ставало през ануса, което може би е възможно (не съм запознат). Доколкото съм чел и чувал, има и засвидетелствани случаи на хора, които всъщност се движат с черва, подаващи се от коремна рана. Но темата може би е по-подходяща за в "Бойна слава" или за в тукашния раздел "Медицина"

И двете имат.

ОК, съгласен

Честито Рождество Христово

Много добро наблюдение

Свята истина, Аеций

Да, за съжаление си прав. За жалост, не чета турски, инак е интересен въпросът за турската византологическа школа. Рънсиман се позовава много на Иналджък, но Иналджък е по-скоро османски историк.

Като си го кажат всички, можем да сменим заглавието и да го ударим на мечти за идеалната кинофантастика

Да, всъщност в момента би трябвало да изтича не 2014, а 2020 г. от Р. Хр.

Дорис, за християните историята и религията са доста свързани. Тия неща: "в дните на кесаря Август излезе заповед...", "когато Кириний беше управител...", "при цар Ирод...", "при Понтия Пилата..." са важни за нас, това са си части от Евангелията и от Символа. Житията на мъчениците също посочват винаги при царуването на кой иператор е дадено гонение. Без значение дали приема християнската трактовка на събитията за вярна, човек може да осъзнае, че християните разполагаме вярата си много стриктно във времето. Това е една пар екселанс историческа (или поне историзираща) религия, както го е посочил boilad. Може би това е юдейско наследство И между другото е голяма ирония, че тъкмо евангелският израз "in illo tempore", "по онова време" е станал нарицателен за неопределено, приказно, митично минало. Християнският мит не е разположен в неисторично минало извън времето, а напротив, винаги в тази и тази година, при този и този цар. Признавам, че това много ми импонира

Много хубав спор водите в тази тема, Южняк и Спандю, удоволствие е да се чете Аз бих се намесил само с едно малко уточнение по офф-топика. Войната на Василий II срещу България е наистина война за политическото унищожаване на една развита държава, още повече между две християнски страни (и в този смисъл е без аналог в средновековната история на Европа). Но не е "тотална война" в собствения смисъл на израза - Василий не иска да остави пустиня, а да завладее България. "Тотална война" в Средните векове може би водят само татарите, които унищожават цели градове и провинции, ама наистина ги унищожават. Докато Василий непрекъснато преговаря с този или онзи болярин и, общо взето, се отнася добре с победените - разбира се, с изключение на страшното ослепяване на Петнайсетте хиляди, което прекършва Самуил. Може би това решително упорство на Василий (и еднократната му стъписваща жестокост) донякъде показва връзка с онзи военен инат, проявен и от Константин V. Ромеите може би просто са продължавали да смятат, че рано или късно ще се наложи да се освободят от противника на западния фронт, за да опрат на старата дунавска граница, която си е тяхна, а и да освободят сили за Азия. Василий довежда тази политическа идея до реалност с много инат и с една всъщност умерена като за Средновековието жестокост. Ако това беше някой монголски хан, Петнайсетте хиляди нямаше да бъдат ослепени, а направо одрани живи. И Пресиан, синът на Йоан Владислав, нямаше да стане стратег, а храна за гарваните. Разбира се, Василий си остава Българоубиец в историята. Изобщо, всички участници в тази дълга война са страшно интересни като личности. И, разбира се, Спандю, мисля, че си прав с това за голямата покруса и последвалата византинизация на елита след 1018.

Петър Ангелов има доста по-симпатични книги от баща си. Матанов е готин, но някак вече поизчерпан. Кой знае какви нови книги от него не очаквам. Жалко е, че нашите професори, веднъж добрали се до титлата и чукнали петдесетака, спират да пишат. Мързеливи учени. Лягат на лекциите си, най-много някой учебник да пуснат, но не и изследване. Гюзелев се ядва, но при него има много трафарети, които понякога водят директно до грешки. Пък и е известен проблем, че по-старите живи историци изобщо са си ченгета. Това донякъде компрометира работата им - не за друго, а защото историческият интерес у тях отстъпва пред "патриотичния" рефлекс, а това особено в медиевистиката и в частност във византийските изследвания у нас води до едни доста скучни клишета. Както например в Русия е типично Византия да се идеализира (преди и след сталинизма, по време на сталинизма е тривиализирана като "феодална" държава, без да се държи сметка за влиятелната византийска цивилизация - което е типично сталинистко малоумие), така у нас са налице две противоположни, но еднакво глупави тенденции. Едната е романтично-патриотарска, започнала още през Възраждането - тя е да се представя Византия еднообразно като мрачна, враждебна и вредна сила. И пак не се държи сметка за разнообразието на византийската цивилизация, която далеч надминава границите на самата империя. Другата е под руско влияние и е православно-умилителна: тя пък представя византийската империя като някакъв остров на религиозна святост. Това, естествено, е друга форма на скудоумие, защото директно пречи на нормалния културноисторически поглед. У нас тези две противоположни, но еднакво безумни отношения към византийската проблематика някак шизофренно се сливат в главите на византинистите-ченгета, които са атеисти и интернационалисти по социалистическа линия, но същевременно са "патриоти" и "православни", защото такава е линията на късния соц. В резултат покойният Бакалов, Гюзелев и семейство Ангелови едновременно се "гордеят" със зловещата чаша на хан Крум (което е див патриотарски примитивизъм от страна на университетски преподаватели), но и възхваляват задълбочения мистицизъм на св. Григорий Палама (когото не са чели, защото не им остава време от пиене). От всичко това в съзнанията на студентите се появява една комиксова представа за Византия - скапана държава на лукави императори и загледани в небето светци. Ако студентът Х е повече "патриот", той намразва ромеите (безумно е да мразиш изчезнала цивилизация, но ето на), обръсва си главата, татуира си ипсилонче с две хастички отстрани, без дори да знае, че това е степна тамга, слага медальонче с розетата от Плиска, която би могла да бъде и капачка на канал, но нейсе и реве "Само Уефски" или "Само ФеФеКа" по стадионите. Ако пък студентът Y е повече "православен", той тръгва по черкви и манастири, досажда на духовниците, влюбва се във византийските светци (което само по себе си не е лошо, но тъй като нашите историци по правило не ползват класически езици, чете само преводи на жития през руски), заобичва Матушката и мечтае да иде на поклонение в Кирило-Белозерската пресвета обител, но стига само до Гложенския манастир или, ако е академично успешен - до Атон. Класическите филолози, които обикновено са свестни хора и големи майтапчии, пък и четат гръцки, заслужено се подиграват и с двата типа студенти по история, но все пак е справедливо да отбележа, че "православният" тип, макар и зилот-неофит и болен съветофил, е малко по-приемлив от "патриота"-простак. За съжаление, дори "православният" реално не може да бъде истински византинист, защото покрай многото жития на светиите още не е прочел и един стратегикон, а да не говорим да някое западно изследване. Сакън, та нали френските византолози всъщност са мръсни и злоради еретици, които още жалят за латинската Константинополска империя! Ей с такива емоционални нагласи се прави византинистиката у нас. Това - по преки наблюдения в ИФ на СУ, едно крайно посредствено сборище, парад на уроди, цирк на кретени (с няколко малки, щастливи изключения). На вас оставям задачата да помислите каква ли ще да е сложната характеристика, която "православният" тип млад византинист от СУ може да направи примерно на цар Калоян П. П. Извинявам се за заядливия тон.

Добре, казано, miroki Не, все пак у Ценов грешите са си реални. Толкова реални, че самите тезиси на Ценов и феновете му стават годни само за алтернативния раздел. Може би за ценовистите трябва е достъпен само този раздел.

Не. Питър Джаксън е отговарял много пъти на въпроса дали ще филмира примерно някоя от големите легенди в "Силмарилион" - за Турин Турамбар, за Берен и Лутиен, за Туор и падането на Гондолин или за Еарендил и Войната на гнева. The Tolkien Estate, които ще държат правата върху всички Толкинови имена и сюжети още седемдесет и шест години след смъртта на Кристофър Толкин (който в момента е жилав, здрав и много проклет старец на 92, с основание минаващ за съавтор на баща си), са отсекли, че докато зависи от тях, никой няма да снима тия неща. Ще си позволя една спекулация. Предвид огромното комерсиално и попкултурно влияние на филмите по "Властелина" и "Хобита", не е напълно изключено след десетина-петнайсет години да им бъде направен римейк от друг екип. Както и евентуално след смъртта на стария Кристофър The Tolkien Estate внезапно да омекнат и да продадат правата за "Силмарилион". Там ще трябва друг екип актьори, естествено. Само Лив Тайлър с повечко грим би могла да играе евентуално Лутиен - гримът ще й трябва заради натрупаните години, а инак нали авторовата идея е, че Арвен Ундомиел (героинята на Тайлър от "Властелина") изглежда досущ като Лутиен. Но се надявам това никога да не стане или поне аз да не го видя. Такива екранизации биха били страшен кич. Обаче има други хубави (и вече класически) фантастики, които могат да бъдат зрелищно заснети. Мисля си за тетралогията "Хиперион"/"Ендимион" на Дан Симънс. Това определено би си струвало да се види на кино. Или "Замъкът на лорд Валънтайн" от Робърт Силвърбърг. Би могъл да се получи много красив филм от този роман. Самият приказен сюжет е лесен за адаптация, а технически възможности днес биха позволили зрелищни гледки.

Изобщо е безсмислено да се разговаря с автохтонци. Last Roman е прав, че темата трябва да ходи в алтернативния раздел.

Несепрай, коче, знаеш книжката наизуст Приятно гледане и после да споделиш вчипетления.

@Gravity, великолепно е, че си такъв образцов атеист. От наблюдения знам, че такива сте много малко. Наистина има видима разлика между постхристиянски и постюдейски атеист и тя силно си личи @scarecrow, страхотно, за това говорех

Мога да говоря за покойния проф. Г. Бакалов и, уви, няма да е добро. Лекциите му бяха пълни с груби фактологически и терминологични грешки (от рода на това, че Римската империя била опирала на Балтийско море, че пентархията се била състояла от пет патриархата или че Мусолини бил унищожил папската държава). Трафарети, скука и посткомунистическо кандидат-православие. Лекционният му курс на книга е поразчистен от такива неща, за щастие. Но употребата му намалява. По-старата му книга за титулатурата на българските царе е много по-хубава. За книгите на Димитър Ангелов всеки може сам да съди. Дуйчев е класи нагоре, макар и да е романтично поостарял Силно препоръчвам френски византинисти/византолози. И Рънсиман, разбира се.

Спокойното можете да приемете, че ще запазите различни мнениея по темата. Доколкото знам, нито вярата, нито атеизмът са престъпления. Донякъде са въпрос на вкус. Но извън вярата, чисто исторически, дори само наличните християнски текстове (и дори да са едва от втори век - нарочно взимам най-"лошия" случай) биха били достатъчно убедителни за всеки неутрален историк или филолог - стига лицето, описано в тях, да не беше обожествено тъкмо в нашата част от света. Да не забравяме, че научната тексткритика е създадена именно от библеисти. Чисто психологически, религиозният скептицизъм влияе на историците-атеисти, което не е добре. Влияе им дори повече отколкото на вярващите историци. Ето, ние всички се отнасяме неутрално към въпроса за съществуването на Омир, Буда, Конфуций, Лао Дзъ или Мохамед, защото просто нямаме никакво отношение към ученията им. Но специално атеистите между нас не успяват да се отнесат неутрално към темата за съществуването на Иисус, защото в някякъв смисъл не са просто атеисти, а са именно постхристиянски атеисти. Има известен парадокс в това. Затова и Честъртън казва, че някой китайски конфуцианец навярно би се отнесъл неутрално към въпросите на християнската религия. Допускам, че постислямските атеисти (които съществуват) по същия начин не могат да се отнесат неутрално към Мохамед. Наличният историзъм в Евангелията (нарочно продължавам с най-"лошия" случай, без да се налага да опирам до Целз или до сложни хипотези за прехода от устна към писмена традиция и за достоверния пренос на информация в тях, които никого не притесняват например когато говорим за Хигелак или крал Аелла) би трябвало да е напълно достатъчен. В противен случай стигаме дотам да се съмняваме не в цял набор от текстове, а в конкретни пасажи. Което ще значи, че наистина трябва да се изложи критерий на съмнението, за да не излезе, че сме се върнали до верови въпрос - което наистина би направило разговора невъзможен.

Бел. мод. Моментално спрете да се обиждате един друг. И не отговаряйте на обиди. Докладвайте ги. "Осакатени духовно", "глуповати", "тотални глупости" и т. н. Срамота! Монте Кристо, стига с тия неща. Дорис, bravo, моля, овладейте страстите и заровете томахавките.

Трите филма по "Властелина на пръстените" бяха не само зрелищни, но и доста качествени като кино. Да, имаше и в тях доста режисьорски свободи, но си струваха. Определено. Е, "Завръщането на краля" имаше между шест и осем сантиментални финала, но това важи и за книгата Саундтракът на Хауърд Шор е великолепен (и си струва да бъде чут in Concert). Актьорският състав е хубав, новозеландските пейзажи си ги бива, сценарият никак не е лош. Филмите по "Властелина" са красиви и ще се запомнят дълго. Пък и доведоха може би милиони нови читатели до романа, което е прекрасно, защото това е една от големите книги на ХХ в. С екранизациите на "Хобит" нещата стоят малко по-другояче. Трите филма безумно много разтягат бързия сюжет на тази малка детска книга - и е ясно, че това е направено заради парите на фенбойчетата и фенгърлчетата (по-точно на родителите им). Да, филмите са скъпи и зрелищни, но сценарият е тромав. Твърде много специални ефекти. Лоша режисура и композиция на времето, в която човек няма време да осъзнае и да отдели моментите един от друг. Непрекъснато тичане и клане из една Средна земя, в която сякаш Графството, троловете, домът на Елронд, Мъгливите планини, домът на Беорн, Равноскал, Росгобел, Мраколес, Самотната планина и връх Гундабад са просто на по една крачка разстояние. Общо взето, прекалено много режисьорски свободи, без да е имало нужда от тях. Радагаст със зайците и онова пухкаво животинче Себастиан, както и напълно излишната Тауриел са самоцелни и не обслужват сюжета. Стоят като кръпки от друг разказ. Добре че не се появи Дракула или Чубака. В края на краищата, книгата "Хобитът. Дотам и обратно" не е нито "Властелинът", нито сценарий за "Бързи и яростни". Сякаш дори Хауърд Шор беше попретупал саундтрака. Но като казах това, нека отдам дължимото на хубавите моменти. В първата част, "Неочаквано пътешествие", песента на джуджетата в дома на Билбо е затрогваща и внушава нещо от атмосферата на книгата (както и подготвя за размаха на финала). Във втора част, "Опустошението на Смог" или "Запустението на Смог" (а не "Пущинакът на Смог", както гласеше погрешният български превод), ако не друго, то поне домът на Беорн беше симпатично предаден. Малката роля на Стивън Фрай като Старейшината а ла Луи XIV е чудесна. Измисленият момент с "откриването" на деветте празни гробници всъщност е дяволски добър. Позоваването на материал от Приложенията към "Властелина" и на разказа "Походът към Еребор" от "недовършени предания", както и обединяването на нечистите сили около Некроманта в Дол Гулдур са чудесна идея. Друг е въпросът колко от новите фенове ще разберат тия леки връзки в измисления свят. Трета част, "Битката на Петте армии", е най-смислена. И всъщност наистина е добра, въпреки едно-две излишества (например червеите от "Дюн", антигравитационните подскоци на Орландо Блум и ненужната разходка до Гундабад с модернистичния оркски замък там). Сражението за Езерния град и гибелта на дракона са много приятно предадени, а и самият град гори красиво Не, няма да давам предупреждение за издайничество в сюжета - книгата е на седемдесет и седем години, пък и цивилизованият човек не ходи на кино, за да види какво става, а как става. Малката роля на алчния Алфрид (измислен персонаж) е много симпатична. С измисления роман на Тауриел и Кили вече сме свикнали, а и краят му, за щастие, беше предизвестен, така че и тук няма повод за ненужно дразнене. Естествено, че сестриниците на Торин загиват с него. Самият Ричард Армитидж в ролята на Краля под Планината е великолепен. "Драконовата болест" и сцената на сбогуването са много внушителни, в тях си го има точно духът на Толкиновия разказ - прост, приповдигнат и величествен (след като гледах филма, си опресних последните глави от книгата и си дадох сметка, че в английския си оригинал книгата изобщо не е толкова детска към края, колкото е в началото; тонът й е отново този на скандинавските кралски саги, така типичен за други произведения на Толкин). Истината е, че Торин е главният герой на този филм, без от това да намалява значението на самия хобит, който тихомълком измъква камъка Аркен и спасява честта си. Мартин Фрийман като Билбо съвършено играе простата решителност и пълнотото притеснение пред това да изрази големите си емоции, с които англичаните са намерили за добре да се представят пред света. Това е донякъде клише, но то е красиво и благородно клише, а епосът винаги борави точно с такива неща. Като актьорски тандем Фрийман и Армитидж нямат грешка. Малкият скеч на Иън МакКелън с лулата след битката е много симпатичен и е съвсем на място. Изисканата поява на Кристофър Лий и няколкото реплики на този велик артист си заслужават ставане на крака в салона Човекът е на деветдесет и две, и пак записва симфоничен метъл. Както се казва: eglerio! Завръщането на Билбо у дома и препратката към "Властелина" в края (с малкото участие на Иън Холм) плюс чудесната песен на Били Бойд правят финала истински реверанс към феновете и изкупват доста грехове на Питър Джаксън. Още една сцена с погребението на загиналите и с коронациите на Бард и Даин би била съвсем на място и може би ще се появи в разширените версии, които неминуемо ще последват. Саундтракът с преходите към познати пиеси от "Властелина" е великолепен. Общо взето, "Хобитът" е по-лоша трилогия от "Властелина на пръстените", но "Битката на петте армии" сам по себе си е добър филм (без да е "Кръстникът" в историята на киното, разбира се; нищо че е скъп). Все пак, дано Питър Джаксън спре дотук със Средната земя Дълго време ще мине, преди отново да се появят просто почитатели на Толкиновите книги, неповлияни от грандиозните щуротии на New Line Cinema. Доволен съм, че гледах "Битката на петте армии". Всъщност си върнах нещо от свежото детско усещане, което имах, когато четях "Властелина" и "Силмарилион" за първи път, а това никак не е малко - и до голяма степен се дължи на играта на Армитидж и Фрийман като Торин и Билбо. "Драконова болест"? Та това е прастарото драконово понятие върху златото, още от Старата Еда и "Беоулф". Джаксън и Филипа Бойенс са го хванали по прекрасен начин. На всеки, който е гледал филма и е оценил теи моменти, препоръчвам Толкиновата поема "Легенда за Сигурд и Гудрун" и новелата му "Децата на Хурин". Прочетете ги и ще разберете какво е драконовото проклятие в старата северноевропейска литература. И няма да е леко четиво, повярвайте

"Вяра, диреща разбиране" е израз на Анселм от Кентърбъри, големия религиозен рационалист, който определено е намерил разбиране. Ако имаше малко по-логично мислене, нямаше да твърдиш, че вярата и интелектът са свързани... само за да се самообориш едно изречение след това Инак добър опит за софизъм. Но софизмите са си глупост. Инак при теб ниското самочувствие от липсата на образование е доведено до наглостта да твърдиш, че четенето и информираността са безполезни. Само че понеже те очевидно са практически полезни, си го извъртял така, че да излизат безполезни за някакво измислено от теб, уж "духовно" просветление. Което, направо казано, води дотам да разводняваш всякакви теми и съответно да си отнасяш порицанията и бановете поради нулев принос в дискусиите. Да, това е квалификация. Уви, тя е негативна... и вярна. Всъщност тя се отнася изобщо до ню ейдж "духовните" хорица, които компенсират липсата на системно четене с празни приказки. Което пък прави присъствието на такива хора неоправдано в научен форум. Колкото до текста, той е електронно генериран от Random New Age Bullsh'it Generator. Беше ми интересно как ще го изкоментирате. С това зарязвам тази тема. Ще следя къде из форума изскачат някакви разводняващи приказки и ще ги санкционирам, за да не се вреди на ученици и студенти. Това е.

Отварям пак темата с нещо, което намирам за любопитно. Шекспирова алюзия в "The Dead King" на Киплинг В предпоследния стих на "The Dead King". Киплинговата елегия за Едуард VII от 1910 г. попадаме на следната фраза: "Let him depart..." Това е част от завършващата присъда над тези, които нямат право да погледнат мъртвия крал: "Who in the Realm to-day has choice of the easy road or the hard to tread? And, much concerned for his own estate, would sell his soul to remain in the sun? Let him depart nor look on Our dead. Our King asks nothing of any man more than Our King himself has done." Това силно напомня: "Rather proclaim it, Westmoreland, through my host, That he which hath no stomach to this fight, Let him depart; his passport shall be made, And crowns for convoy put into his purse; We would not die in that man’s company That fears his fellowship to die with us." Уилям Шекспир, "Хенри V", IV действие, 3 сцена, ст. 37-42, прочутият монолог в деня на св. Криспин. Има го преведен на български от Валери Петров: "Наместо туй оповести, че който бои се да участва в тази битка, щом само заяви го, ще получи свободен пропуск и пари за път: не искам да умра до някой, който не иска да умре със своя крал!" Но българският превод не дава представа за самия разглеждан израз. Това презрително "let him depart", което и в двата текста отделя недостойния от достойните (страхливеца от смелите) много вероятно е Шекспирова алюзия у Киплинг. Такива алюзии и ерудирани препратки с кратка фраза, само една-две думи, подбрани, за да съответстват на класически текст, са типични за Киплинг. Той и Томас Стърнс Елиът са особено умели в подобно вплитане и употреба в поетичната си реч най-вече на изрази, взети от Библията. Разбира се, имам предвид английския превод от времето на крал Джеймс I. Библията на крал Джеймс е издадена в 1611, още приживе на Шекспир. Всъщност Шекспир и тази версия на светото Писание изиграват огромна роля в модернизирането на английския език и не е странно, че по-късни значими поети като Киплинг се опират в езиковите си навици на тези два литературни стълба.

Е, боговдъхновени са, ако човек вярва в това По-точно - няма как точно този вид аргументи да се изтъква пред невярващи. Но пък невярващите, ако са наистина неутрални, а не враждебно настроени, би трябвало да са способни да погледнат на Евангелията просто като на обикновен исторически документ, извор, а на самия Иисус - като на интересна историческа личност. Горе-долу както ние гледаме на Конфуций, да речем. Източниците за съществуването било на Конфуций, било на Иисус, на Мохамед или на Харалд Хубавокоси са от сравним порядък, така че тук въпросът е е с ясен отговор. Различията идват чак в интерпретациите и детайлите, тоест тук има място за изследване и спор. какъв е бил историческият Иисус, за какво се е борил, какво е проповядвал, точна датировка на живота, защо е екзекутиран - това са въпроси за конструктивно доизясняване между религиозни и нерелигиозни историци. Като вярващ ще кажа, че някои детайли може и да бъдат осветлени или поне поставени под нов акцент от нерелигиозни изследователи. Дори св. Йоан е намекнал за такава възможност в края на своето Евангелие Но някакви си там конспиративни теории и прочие - това е глупаво и досадно, точно като конспирациите около съществуването и авторството на Шекспир, да речем.

Шеомръ Като кои други южноевропейски народи имаме член? Ама задпоставен. И каква липса на падежи, Вие виждали ли сте текст на старобългарски... или на сардински, да кажем Румънският, впрочем, също като сардинския, има падежи. А албанският е толкова част от гръцката "група", колкото аз съм китаец. Вицът е пълен