glishev

Бешевлиев твърди, че писарите биха могли и да са гърци, използващи ежедневния простонароден гръцки. В такъв случай "Grykoi" ще е тъкмо самоназвание. Ако, разбира се, българските поръчители на надписите не са тормозели бедните ромейски писари с издевателската заповед да не употребяват друго название освен "гърци"

Българското просто не трябва да е несъвършено. С това не трябва да се примиряваме. Инак, разбира се, Талев е важен. Но ако аз не съм свръхкритичен, няма да съм себе си

Е, Бог да прости загиналите за България. Не знаех за тази традиция. Хубаво е, че поне на 2 юни се сещаме за нещо подобно.

Темата наистина е голяма, но отдавна си имам мнение по нея. Ще се опитам да го изразя кратко и ясно. Модерната научна и политическа терминология на западния свят произлиза от древногръцката. Ние и досега ползваме понятия и методи, измислени от Платон и Аристотел, пък и изобщо от гърците. Голямата международна институция, която запазва древногръцкото наследство и го предава на много нации, е християнската Църква в двата си най-значими клона: римокатолическия и православния. Разбира се, реформистите също имат своята роля. В края на Античността и началото на Средните векове, когато античната цивилизация на практика е унищожена, наследството й лесно е можело да се затрие. За наше истинско щастие обаче, християнската Църква по онова време вече се е превърнала в най-жизнената институция на късноантичния свят. Тя надживява Империята и запазва литературата й. Всъщност Църквата в I-III в. е по-скоро враждебна към античната цивилизация, но постепенното християнизиране на грамотни римски граждани и изкачването им в църковната администрация, както и Константиново-Теодосиевите реформи, които превръщат християнските епископи във висши администратори на самата империя променят тази враждебност. В V в. тъкмо манастирите и епископските резиденции се превръщат в единствени хранилища и места за разпространение на най-различни латински и гръцки текстове. Църквата запазва всички текстови свидетелства за Античността. И съществуването на палимпсести не променя този факт. В европейското Средновековие Църквата е практически единствената институция, предлагаща на управлението грамотни, начетени и обучени кадри, записване на административните решения, изборни длъжности и достъп до римското право. Първите големи учени и художници на Ренесанса (който е идеализация на Античността) са духовници. Нещо повече, самото богословие на християните се платонизира. Ако човек отвори съчиненията на псевдо-Дионисий, на Августин, на Григорий Палама, Максим Изповедник, Йоан Дамаскин, Василий Велики, Тома Аквински, Роберт Гросетест, Анселм Кентърбърийски, Роджър Бейкън или Пиер Абелар (а всички те са духовници), ще открие вътре огромното влияние на Платон и Аристотел. Както казва Георгий Флоровски - платонизмът и Църквата взаимно се обогатяват. Християнството се елинизира, а елинизмът се християнизира. Ние изобщо знаем понятия като "демокрация", "наука", "философия", "атом", "публична собственост", "адвокат", "правна норма", "субстанция", "контрафорс" и "златно сечение" заради духовниците. Отделно от всичко дотук Църквата е първата институция, която създава и налага позитивно, а не презрително отношение към бедните, болните и сакатите - с което надминава Античността. Кухня, приют и болница за бедни не е имало преди християнството да стане обществена сила. Благотворителността, тоест надрастването на милостинята към организирана грижа за социално слабите е християнско изобретение. Църквата създава и нов, позитивен образ на жената, с което надраства Античността. Познато клише е, че християнството е мизогинно. Познато, но невярно. Всъщност мизогинна е Античността. Църквата унищожава образите на античните богини, но ги замества с образа на светицата. Светицата не е божество - всяка смъртна, обикновена жена е потенциална светица. За това не се изисква висок произход, богатство, красота или ученост, а само здрав морал и непоколебима воля. Църквата е институцията, която за първи път поверява на жени огромни богатства - цялата мрежа на оземлени девически манастири. Християнската епоха на Средновековието създава и култа към Дамата на сърцето (вероятно като страничен ефект от култа към св. Богородица), и фигурата на жената-владетелка. За Античността жената-владетелка е нещо чудовищно, рядко и неестествено. Амазонките са същества извън нормалния ред на нещата - според гръцката митология те са чудовища, с които трябва се справят герои като Херакъл и Тезей. Царици като Клеопатра и Зенобия са политически куриоз. Мъдри, учени жени като Диотима, Аспазия и Хипатия са някакво чудо. А силната любов към жена е достойна за осмиване (например у Херодот). За християнския свят обаче силната любов към жена (сюблимирана до култ), както и жена в ръководна роля, жена-лечителка, жена-вдъхновителка, учена жена вече не е изключение или аберация, а вече е норма. Ако някой мисли, че образът на независимата хетера в гръцката антична култура е позитивен, значи не познава гръцките текстове. Хетерата е необходима за удоволствията на мъжа, а не е ценна сама по себе си. Казва го Перикъл, цитиран от Тукидид. Докато съвременните феминистки могат да бъдат благодарни на Църквата, защото тя създава образ на жената, който изобщо не е свързан със сексуалната й роля. Тъй че дължим оцеляването на логиката, изборните институции, научния метод, писмовността и хуманитарните науки на Църквата. Пак на нея (а не на Античността) дължим социалните грижи и уважението към жената.

По принцип "hater" или "хейтър" е човек, който често изказва крайно негативни мнения по много въпроси. Това е младежки говор. Примерно доста хора тук можем да минем за хейтъри по отношение на македонизма, тракоманията и мултикултурализма Редовното охулване се окачествява като "храна" или "качествен хейт".

Южняк, много добро изложение. Да, може би затова атиняните хем са елини, хем са "автохтонни" - защото местната йонийска аристокрация е ахейска, тоест от "елински" произход, но новата елинска вълна на дорийците не навлиза в Атика. Прав си и за синтеза на елините. Зитко, добър въпрос за външните названия на елините. Израилтяните ги наричат "Yevanim", тоест точно йонийци. Вероятно и персите са ги наричали така в официалните си документи на семитски езици, но тук по-скоро Аспандиат може да каже. Интересно, че на днешен арменски Гърция май се нарича "Hunastan". Не знам как е било в Античността, предполагам, че това е название, възникнало чак в V в. Не знаем как траките са наричали гърците на свой си език. Ако греша, някой да ме поправи. Балканските славяни наричат гръкоезичните си съседи "гръци". Най-старите славянски текстове с това име са Кирило-Методиевите глаголически преводи на Евангелията от края на IX в. В гръкоезичните си каменни надписи от началото на IX в. българите споменават "Grykoi" и "Griki". Възможно е това да е самоназвание на всички гръкоезични на Балканите, заето от латински и впоследствие преминало у славяни и българи.

Връщаш ни към темата за Талев, дето се вика Правилно, бях се поотклонил. Талев наистина се опитва да пише на македонски (ползвам понятието по същия начин, по който бих казал "шопски", "трънски" или "родопски"; македонският е диалект). Та, Талев се опитва. Но всъщност не е последователен. Не му е дадена възможността да пише напълно свободно. В голяма степен това се дължи на езиковата цензура, на "невидимия салон", на редакторско-издателската политика към езика по времето, когато са писани романите на Талев (1952-1966). Цветан Стоянов е описал това явление много успешно в критичните си есета. Георги Марков също го споменава. Не става дума за идеологическата цензура (макар че и тя е реален фактор), а за нетърпимостта на редокторите-пуристи към диалектизми и към свободен изказ. Талев на практика е принуден да се саморедактира или по-скоро да се самоцензурира, за да намери трудния баланс между допустими за редакторите диалектизми и известна търсена тогава "литературност", без обаче да изпада в онова, което са наричали "формализъм". Такова писане е вредно за свободата на изразяване. Това е като да пишеш с пранги на ръцете. Резултатът е изкуственост, тромавост, маниеризъм и прекалена литературност, към която малкото допуснати в беловата диалектни думи и по-ефектни изрази са прикрепени като с бели конци. От същите спънки в работата страда и Димов. За невидимия салон на соцреализма виж тук: цък. За хубава литературна история на социалистическия реализъм виж това: пък цък. Първият линк е към една моя стара работа по проект, качена и във форума. Вторият е към историята на соцреализма от Пламен Дойнов. От друга страна, българският роман не е особено разнообразен и преди 1944. Стилът на Талев (и на останалите ни автори) е образуван не само от цензурата, а и от собствените им възможности и вкусове. Факт е, че нещата, писани докъм 1968 днес просто са остарели. Хайтов и Виктор Пасков са може би първите наистина свободно пишещи наши автори - далеч от всякакъв маниер, бил той наложен или самоналожил се. Но Хайтов не е романист, а романите на Пасков са кратки, по-скоро повести. Та се боя, че дори и Талев не е точно онова име, което ще изведе българския роман на световна сцена. За жалост...

Не съм съвсем съгласен - за мен това е донякъде трафарет. Инак очевидно християнството, а не ислямът предлага корените на онези ценности, които водят до модерната епоха. Въпреки ранните преводи на Платон в Халифата, платонизмът всъщност е в основата на християнството, а не на исляма. Но и това също е за отделна тема.

Дорис, мерси за уточнението. Алва, моля ти се, недей, че се излагаш Хайде да има жени-миньори. То последният държавен атеизъм май беше стигнал до такива абсурди

Хвърчащи примери, дръжки. Твоето е антиисторично мислене. А, що, поне за жените не съм го казвал и няма да го кажа

Абе, Сириус, не виждаш ли точно какво пише в текстчето, което си дал?! "Происходит от др.-русск. суи, от старослав. сѹи «пустой, тщетный» (ср. суета)" Думата е двусъставна. Мислех, че за това питаш. Втория корен всички го виждаме. Първия и аз ти го посочих, а и сам си го намерил.

Ха, глупости! За папската була, забраняваща триножника за арбалет не знаеше ли? А за религиозния мотив на Луи XVI да приеме чертеж на картечница? Ами за тригодишното религиозно покаяние на византийските войници? Тъй че "със сигурност щяха да ги използват" е антиаргумент. ОК, правата са нещо чудесно, само дето някои малцинства имат начин на живот, който е вреден за мнозинството. Какво правим? Разликата между холандците и пакистанците е, че едните са имали много по-цивилизована религия от другите и са сбъркали, когато са се отказали от нея. Сега другите ще им се качат на главите, защото освен дето религията им е нецивилизована, тя все пак е много по-мобилизиращ фактор от скептицизма на съвременните холандци.

Уви, знам я. Колкото до "суеверие", родее се с думата "всуе".

Кухулин е прав, поотклонили сте се от темата. Само да вметна по офф-топика. Имайте предвид, че Херодот и Тукидид може би донякъде се заплитат в едно противоречие. Според тях Атина е йонийски полис, а йонийците са племе от народа на елините. Но Атика е заселена с автохтонни пеласги, а не с елини... Какъв е изходът от това противоречие? Може би класически - че преди атинския синойкизъм начело на атическите демове са стояли йонийски царе, а населението се е състояло от пеласги. В този смисъл е възможно атинските евпатриди да имат самочувствието на едва ли не "чисти йонийци" и тъкмо затова Атина да е наричана "Елада на Елада". Хайде сега обратно към темата Вероятно "гърци", "граи", "граики" и т. н. имена наистина са относително късен екзоним. Ендонимът за ахейци, йонийци, дорийци и еолийци си е тъкмо "елини". Вероятно и той първоначално се е отнасял само до малка част - род, племе, комитат - от голямата общност, която с времето е станала известна като елинска в собствените си граници и "гръцка" извън границите си. Не казвам нищо ново.

Loop, извини ме, но пишеш не само зле, а и невярно. Смятам да те игнорирам. Наистина ти е нужно още доста, за да спориш аргументирано. Добронамерено го казвам, не се сърди. "Тъмното" Средновековие сме го разглеждали в толкова много теми, че май ти си този, който трябва да разглежда нещата от двете им страни. Не е тук мястото, но Средновековието далеч не е само онази епоха на мракобесие и нещастие, за която го представят... атеистичните автори. Колкото до мрачната страна на атеизма - мисля, че и Южняка, и аз посочихме конкретно за какво става дума. Атеизмът конкретно в обществена употреба е винаги ужасяващ. Чети история. Не всеки атеизъм, а само този, изведен до обществена употреба. Дето вика Достоевски - ако няма Бог, значи всичко е разрешено. Южняк, не исках да казвам "фанатици". В никакъв случай - мисля, че примерно lila_va не е някой червен змей, яхнал метлата на борбата за мир и атеизъм. Изобщо, тук фанатици май няма. А и да има - банваме ги. Поне се стараем. Всякакви фанатици, знаеш. Право- и кривославни, безславни, инославни... Може би някои ги траем повечко време, защото всъщност са фанатици само на приказки, а иначе са нормални хора. Като теб и аз смятам, че политически режим, който се обявява официално против религията, винаги стига или до кървища, или до разпад. Но смятам, че личният атеизъм на нормалния човек е абсолютно безопасен за обществото. Просто ми се струва, че всяко едно общество се нуждае от някаква религиозна рамка - дори тя да е лицемерна. Естествено, крайностите на религиозността и на атеизма са еднакво опасни. тъй че - никакви крайности за мен. Една полусветска-полурелигиозна страна, едно "топлохладно", умерено общество, това са най-щастливите ми представи. Дарвин в час по биология и Евангелието (или Корана, или Тората) в час по вероучение, пък който в каквото ще да вярва като порасне. Nulli concedo. Прав си за идеализма на атеистите - не вярват в света на идеите, пък са идеалисти. В това има нещо хубаво. Тези хора често живеят морално, без да вярват в Източника на морала. Свалям им шапка за това. Колкото до насилието в будистките страни - то е като навсякъде. Планини от глави може да реже всеки - християнин, будист, мюсюлманин или атеист. Не религиите и не атеизмът ни правят изроди, а собствената ни свинщина. Атеизмът или някоя ерес са опасни за обществото не сами по себе си, а заради склонността на тълпата винаги да извлича възможно най-малко морал от което и да е невнимателно формулирано учение. Затова и на мен ми се ще нашата родна полуправославна тълпа да си вкара сама автогол: да се обяви за традиционната местна религия и в резултат попът и даскалът да започнат кротко да казват в час, че някои неща са добро, а други - зло. До 1946 това не е вредяло на никого. Сигурно съм наивен. Май напоследък съм под влияние на хубавата книга за Еразъм от Стефан Цвайг. Това за религиозната юзда го добавих за политкоректност Божия юзда може да има само за този, който вярва в Бога. Докато някой честен атеист може и да е убеден, че Бог няма, а пак да види обществената полза от религията. Малко цинично, може би, но светът е такъв. Това за смекчаването на нравите е напълно вярно. Нека все пак отбележа - ето затова и християнството трябва да има тъкмо умерен ефект върху едно полурелигиозно-полусветско общество. Не всяко смекчаване на нравите е полезно. Да пощадиш децата на боилите е добре; да съсипваш живота на мнозинството чрез прекалени отстъпки към малцинствата е зле. Затова - да, нека го има и вероучението, но нека го има и здравият светски дух. Някъде по средата между толерантността и твърдостта, между вярата и скептицизма е възможността ни да бъдем просто нормални хора. Недопокръстеният, но силно вярващ варварин, който коли деца на боили и свещеничката-атеистка, която призовава за разрешаване на Шариата в страната, са еднакво далеч от разумността. Алва, ако религията и атеизмът са еднакво несъвършени в обществена употреба, тогава няма никакво основание да защитаваме коя да е от двете позиции. Аз обаче смятам, че досегашният ни исторически опит показва жестокостта на атеизма в обществена употреба. Хората често казват, че Инквизицията, джихадите, Кръстоносните походи, конкистата на Новия свят и прочие били жестоки... Така е, жестоки са. Но Първата френска република и комунистическите режими са в десетки и стотици пъти по-жестоки. Дори нацизмът не е толкова безогледно зло. Колкото до по-ранните ти думи за антиценностите и за отношението към различния, ние с теб имаме коренно различна представа за това кое е антиценност. За мен антиценност е всяко различие да се обявява за ценно само по себе си. Това е самоунищожително мислене. Има и гибелни различия. Впрочем, мултикултурализмът е недостатъчно справедлив. Той допуска отцепването на различни субкултури и малцинства от априорно приеманото за даденост бяло, хетеросексуално, християнско, мъжко мнозинство. Но на практика позволява на относително бялото, хетеросексуално, ислямско и също така мъжко малцинство да потиска собствените си субкултури. При което се оказва, че човек има право да е хомосексуалист, жена или атеист, само ако е имал щастието родителите му да са етнически холандци и християни, а не например пакистанци мюсюлмани. Детето на пакистанците няма тези права, които мултикултурализмът гарантира уж на всички, защото родителите му имат правото да потискат - тъй като самите те са представени като малцинство и съответно не могат да бъдат закачани. Това е вредна и несправедлива полутолерантност. Тъй че да върви по дяволите уважението към различията. Най-честно и принципно е да се знае, че cuius regio, eius religio. Който иска да живее при нас, трябва да живее що-годе като нас. Никой холандец не би посмял да настоява за правата си да се облича като педераст в Исламабад. Следователно и пакистанецът би трябвало да бъде накаран да помисли пак дали има право да настоява за Шариат в Нидерландия. А толерантните би трябвало да помислят дали с подкрепата си за всяко различие не режат клона, на който седят. Шариат в Европа? Уважение към това? Това ще ни върне в преддемократичните, предмодерни времена, когато всеки квартал има свои закони - и в някои квартали ще бъде законно да те пребият заради дрехите ти. Не е ли по-изгодно за мултикултурните толерантни граждани да са по-толерантни към местната традиционна култура, която поне ще им позволява да съществуват? Само умереното християнско законодателство може да даде онази принципност, която да задържи толерантността в разумни граници. И, не, Сталин не е свещеник, а семинарист. И определено е атеист. Колкото до това, че и комунизмът е религия - вярно е. И то отвратителна религия. Основна догма на тази религия е безбожието. Парадокс? Със сигурност. Комунистите не са последователни. Елемаг, ако мнозинството родители са против, вероучение наистина не бива да има. Въпросът е дали това е така.

А аз се чудя дали тепърва да не почна Инак не хуля от злоба. Яд ме е, че е така.

Едно трябва да кажа за чест на тукашните, форумни атеисти: идеалисти са. Дори в по-голяма степен от нас, дето се водим вярващи. В крайна сметка какво е вярата? Убеждение, че без Божията (или поне религиозната) юзда човек е див звяр, както и че това няма да се промени с времето. Докато атеистът, това благородно същество, вярва, че човек не е звяр и няма нужда от юзда. Може и да не съм съгласен с такова ласкателно мнение, но свалям шапка на идеализма. Кой знае - може би пък просто ние, вярващите подозираме у другите онова, на което сами сме способни? Тогава ще излезе, че атеистите просто са по-добри хора от нас. Засега историята показва друго, тъй че смятам да се придържам към мракобесните си инквизиторски виждания. И все пак - така ми се ще нашите благородни форумни атеисти да бяха прави...

Проф. Фол наистина беше голям учен, но май без да иска си е създал последователи не от научен, а от религиозен тип. Царство му небесно. Инак - аман от суеверия.

Вук, пусни матряла

Благодаря за отговора Лично аз съм запален по Средните векове, както колегата Last roman - по Античността. Наистина не е лошо да се помисли и за тези любители (а и не само любители), които са се задълбочили в по-ранните исторически епохи. Но във всеки случай съм любопитен за първата половина от темите за тази година. Успех! А известие във военноисторическото форумче "Бойна слава" пуснали ли сте? Видях, че ви има в "Ариергард", при това с много подробно представяне, браво

Българската история безспорно е интересна - като всяка история. Въпросът е как точно се справят с нея българските писатели. Като почнахме от Талев, а намесихме и останалите. "Под игото" си е хубава книга, успешна за времето си, а и наистина е вълнуваща. "Записките..." също са нещо голямо и хубаво. Но откак са написани е минало много време, не можем вечно да лежим на тая кълка. След Захарий и Дядо Вазов имаме още няколко автори, що-годе известни в самата България, но никой от тях всъщност не е особено добър или успешен на фона на световните имена в романа, в частност историческия роман. На повечето ни писатели им личи, че някак мъчително се опитват да докарват висок (или пък старинен) език; не им идва леко и отвътре. За анахронизмите да не говоря. Не са добри и в диалога. Няма я оная фина, запомняща се, естествена фраза, която прави романите наистина добри. От Фани Попова през Талев и Димов до Мутафчиева и Дончев езикът е измъчен и изкуствен. Все едно тези хора не са чели дори само Захарий и Вазов. Писателите ни невинаги са ерудирани и почти никога не са ловки. Не казвам, че изобщо нямаме добра проза. Имаме, но само разкази и новели, при това не точно исторически. Хайтов, да речем, беше чудесен в дивите си разкази. Виктор Пасков е великолепен в "Балада за Георг Хених". Йовков и Пелин, ако по някакъв начин могат да минат за свидетели на дадено време, също си имат достойнствата. Но си остава факт, че историческата ни проза действително е бедна откъм големи успехи. Нямаме автори с успеха, размаха и ловкостта на Такъри, Робер Мерл или Лампедуза. Скоро четох две пиеси от Маргарит Минков: "Книга на царете" и "Жана д'Арк". Модерни, в проза, с исторически сюжети. Съжалявам, но това беше нещо примитивно. Не може да се сравнява с "Фортинбрас е пиян?" на Гловацки или с "Бекет или Божията чест" на Ануи. А като си припомня глупостите в "Процесът срещу богомилите", "Последната нощ на Сократ" и "Пир по време на демокрация" ме хваща срам. Изобщо, нашите автори трябва повечко да четат. Трябва да се сравняват не един с друг, а с онова, което наистина си струва. Ако ще се пишат романи, нека писателят преди това да е чел "Парфюмът" на Зюскинд и "Аленото цвете и бялото" на Фейбър, та да знае как се прави голям сюжет с малко материал. Ако ще е пиеса, нека драматургът да си води бележки по "Чучулигата" на Ануи или по "Човек на всички времена" на Болт. Не, за Бога, "Иван Шишман" на Камен Зидаров не е добра пиеса! Всичко това не идва от липса на талантливи българи. Напротив, у нас има хора с вкус. Но има и "невидим салон", за който е говорил още Цветан Стоянов, тоест има дори не идеологическа, а чисто езикова цензура; има и двоен стандарт за чужди и за български автори - ние изискваме минимум професионализъм от чуждите автори, но не и от собствените си; има и нисък масов вкус, който иска да чете ту само за подвизи и слава, ту само за провали и гадости, но никога за някакви по-сложни положения. В резултат Фани Попова пише трогателно-приповдигнато като ученичка. Талев пише на изкуствен, талевски език. Мутафчиева твори куп глупости за западното Средновековие. А Димов е вбесяващ с изкуствеността на диалозите си. Всъщност покойният Георги Марков отдавна беше казал, че литературата у нас е едно жабешко блато, където гиганти няма. Не помня кой друг пък беше казал, че и добри романи у нас няма. Ние имаме добри автори на разкази - и толкоз. Само дето с разкази не се прави голяма литература. Нито пък с патриотарско-неумели напъни. Нито пък с литургично повтаряне на имената на свещените крави в националния пантеон. Литература се прави с романи, при това - съобразени с вече постигнатото в жанра по целия свят. Демек писането се прави с четене. Ако ще имаме добри книги и добър вкус, трябва да се сравняваме не по вечното ниско средно ниво на употреба на българския език, а по няколкото му добри, жизнени образеца, както и по добрата литература в световен мащаб. Ако искаме да напишем и да прочетем нещо свястно за османското иго, трябва да изхвърлим "Време разделно" на боклука и повечко да се зачетем в "Травнишка хроника" или дори в "Бялата крепост", нищо че авторът на последната е турчин. За щастие, ще се потретя, имаме романите на Яна Букова и на Милен Русков, а те си струват четенето. Най-сетне свеж полъх в тукашното литературно тресавище. И то с исторически романи. Та... за Талев ли ще си говорим още?

Никой не е гений, защото е чужбински - изобщо не твърдя това Както и никой не е некадърен, защото е българин. Просто е факт, че по редица обективни причини (двоен аршин във вкусовете, езикова бариера, различни нива на автоцензура и пр.) нашите автори на исторически романи обикновено или не стават за четене или пък просто не издържат при сравнение с най-доброто от световната литература в този жанр. Не е вярно, че никой чужд автор не пише за България и българи. Преди броени седмици е излязла "Радослава и викингският принц" на британеца Кристофър Бъкстън. Сещам се за споменавания на българи и в "С огън и меч" на Сенкевич, и в "Червеният змей" на Бенгтсон, и в "Алексис Зорбас" на Казандзакис. А това са невероятни книги от безспорни Автори. Отделно от това ние може би донякъде прекалено силно сме убедени, че трябва да има чужд интерес към страната ни (а същевременно - парадоксално - очакваме и да няма), така че се колебаем между гордостта, че си заслужаваме да се пише за нас и тревогата, че може би всъщност никой не ни знае. Това е непродуктивно колебание, защото колкото и често да бъдем споменати някъде, не го приемаме за достатъчно. Същевременно хем не знаем кога някой изобщо пише нещо за България, хем прекалено много ни се ще да ни забелязват. За мен това е тъжен парадокс - вместо добре да познаваме живата световна литература и по-малко да се тревожим дали присъстваме в нея, ние всъщност я познаваме зле, но страшно ни се иска да сме нейни герои. Наистина няма значение откъде идва авторът, стига да е добър. Щом финландец може да напише хубав роман за древен Египет ("Синухе Египтянина" на Мика Валтари), значи вероятно и немец би се справил с български сюжет. Или пък българин - с френски или китайски. Но най-важното условие си остава това - авторът да не се съобразява с нищо, освен с професионалната си съвест. Захарий Стоянов наистина е прекрасен писател. Но той първо не пише романи и второ - мъртъв е от доста време. А след него? Сериозно, можем ли да сравним някого от националния пантеон с Мороа или с Ремарк? Или дори само с авторите от съседни страни - Казандзакис, Андрич, дори Памук? Макар че и Памук е малко попрехвален. Смятам, че едва напоследък се появяват свободни от езикови пранги наши писатели. Докато авторите от литературния ни канон или не пишат романи, или когато се опитват да създадат роман, той излиза неумел, пълен с анахронизми и скучен. Дори Талев и Мутафчиева не са изключение. Иска ми се да прочета роман за нашето Средновековие със задълбочеността на Дрюон, с ерудицията на Грейвз, с хумора на Франс Бенгтсон, с фантазията на Роберт ван Хюлик, с внушителността на Валтари, с атмосферата на Анджей Шчипьорски или с темпото и енергията на Бърнард Корнуел. Такова нещо все още не е написано.

То наистина няма да има. Но че би могло да стане медиен казус - уха, стой, та гледай.

То всъщност всичко зависи от шума около "за" и "против". При достатъчно шум въпросът може да се превърне във важен, това ти е напълно ясно. Тия неща винаги са относителни.

А, не знам, Божа работа