glishev

Гренадире, има го и това избягване, за което говориш, но има и една друга степен на свръхестествения мистицизъм - а именно на минаването отвъд виденията. В това, разбира се, не може да има краен систематизъм: целта на християните е преди всичко морална, а мистицизмът на монасите никога не е самоцелен.

Тезите са повече от две - дето се вика, куцо и сакато в Средните векове е искало да се нарича "римлянин" Преди време препоръчвах една книга: "Светът на късната Античност" от Питър Браун. Сега ми се ще да препоръчам още една: "Византийците" от Ейврил Камерън. Много ясен преглед на приемственост и промени във византийското общество. Потърсете си я, прегледайте я, ще си намерите нещо интересно вътре.

Мисля, че бях изчерпателен и ясен. Наистина нямам какво да добавя.

Гренадире, Мистиците са и автори на теологията, така че явно не са намерили противоречие в теологичния и в мистичния поглед. Впрочем, конкретно християнският мистицизъм ползва понятия като "пустота" и "нищо" само като израз на апофатическа предпазливост, а не по оня странен начин на будистите. Дори Богът на мистицизма, макар и неизразим с позитивни понятия и затова изразяван с негативни е личностен Бог - поне в християнска употреба. Мистиците знаят това и го потвърждават: когато казва "нищо" псевдо-Дионисий наистина има предвид, че Бог не е "нещо" - но по-скоро в смисъла, че не е "нещо" от рода на камъните, птиците или реките, а че е "свръх-нещо", което не може да се изрази от смъртен език и затова условно апофатическият подход ползва негативния израз "нищо". Като добавка: християнският мистицизъм не е "разтваряне" в "Абсолюта", а е опит за връщане на личностите към свръх-Личността (несъвършено обозначавана като "не-личност"; апофатиката и катафатиката, тоест негативният и позитивният език на теологията не могат да се използват изолирано един от друг). Или ако не връщане, то поне поглед към неизразимостта на тази свръх-Личност. Разбира се, всеки християнски мистик би казал, че негативните и позитивните понятия са несъвършени дори когато ги употребяваме заедно. Интуитивното им усещане е по-цялостно от интелектуалното им разбиране. Но именно това иска дисциплина и покой, а те не се постигат без години надвиване на собствените грехове, страсти и помисли. Освен това крайностите на Екхарт не обвързват православните - исихастката медитация има за цел да доведе монаха до "кеносис", "апатия" и "атараксия", както и до "исихия" спрямо страстите, но не и спрямо Бога. Това отличава християнския монах от будисткия. Православната медитация е безмълвна, безсловесна, понякога и безмисловна - но не безлюбовна. По същество християнската медитация е любовно съзерцание, а самите монаси я наричат молитва. Тоест тя има - технически казано - личностен обект. Сиреч по никакъв начин не противоречи на нито една интелектуална теологема. Ако трябва да съм точен, развитието теологията произлиза от мистицизма, а интелектуалната, рационална, философска страна на теологията ползва платонистки език, но служи колкото да облече в що-годе ясни думи онова религиозно-любовно чувство, което интуицията усеща. С което, разбира се, не искам да обезценявам интелектуалната теология. Тя чудесно се допълва с мистицизма, а и самият аз имам по-скоро склонност към аристотелизъм и рационални теологеми. Вероятно защото съм абсолютно сакат откъм мистичен опит Сириус, аз като чуя за Дънов и Ванга, директно нахлупвам кръстоносния шлем. Инак обикновен човек лесно търси и намира Бога: в здравите религиозни и морални принципи, в размисъла и молитвата, в литургията, в тайнствата, музиката, архитектурата, иконографията, четенето и планината. Без мистицизъм. И без да му се налага да търси другаде. Да оставим мистиката на чистите, а ние да си гледаме собствените кирливи ризи, мисля аз. Както казва един свят старец: - Сине, какви ми ги плещиш тук за обожението като още не си преборил най-прости страсти? Към това нямам какво да добавя.

Това с миряните и калугерите има много просто и логично обяснение. Човек, който си гледа ежедневието, нито има времето, нито има самодисциплината да се задълбочи и да напредне в медитацията. Най-много да стигне до някакви мечтателни състояния или да почне да се превзема, че бил мистик. Точно както лелките се превземат, че много добре разбират будизма и изобщо далекоизточните духовни практики. Всъщност ги "разбират" на кухненско, посредствено ниво. Медитацията иска аскеза, иска самодисциплина, трезвост и, както се казва, "подвиг". Не става само с книжки (още повече от щандовете с "приложна психология" на книжарничките) и превземки. Иска време, размисъл и добър наставник. Тъй че на нормалния човек му стига да има някакви морални принципи. С времето и останалите възможности за аскеза разполагат монасите. Толкова по-жалко е, когато монах се занимава с всичко друго, но не и с постоянна молитва и съзерцание. Ако миряните медитират, а калугерите го удрят на живот, значи светът здраво го е закъсал. За всяка работа си има подходящи хора, включително и за мистичния опит. Ако някой иска действително да достигне нещо в медитацията, няма как, ще му се наложи такава самодисциплина, че на практика ще стане монах. Всичко друго са ню-ейдж самозаблуди за лековерни хорица, тиражирани от псевдоучители, шарлатани и лъжци. От всяко дърво свирка не става и православието, за разлика от ню-ейдж глупостите и от по-комерсиалната версия на будизма, не лъже никого, че мистицизмът е нещо лесно. Уесно нема. Който иска лесно, да ходи да чете Коелю или дзен за домакини. Впрочем, дори друговерците правят разлика между истински мистик и шарлатанин: някой добросъвестен шаман, свестен брамин или честен будистки монах вероятно никога не биха се съгласили, че куцо и сакато може да се занимава с духовни упражнения. Невежеството и самозаблудите на разни "духовни" тетки, както и цинизмът на псевдоучителите пълнят хорските глави с розов боклук. Преди да бъде мистик, човек трябва да е свестен, уравновесен, кротък, съсредоточен, морален, влюбен в Бога, безразличен към удоволствията и парите и вероятно готов и да загине за вярата си. Тези неща искат първо Божия милост, а после желязна воля и години възпитание, а който твърди друго е или измамник, или глупак. За себе си знам, че не ставам за мистик. Смятам, че и 99,99% от останалите хора по света не стават за мистици. Аз пък не се съмнявам, че съвременната Църква има отношение към мистиката. Разбира се, познавам скапани калугери, на които само името им е монашеско, а иначе са по-големи простаци и от мен. Такива са срам за расото, но то изобщо човешкият материал е доста жалък. Но познавам и прекрасни монаси, истински калугери. Един от тях скоро почина, царство му небесно: строгият, разумен и постоянно молещ се архимандрит Назарий, игумен на Кокалянския манастир. Духоносен старец в най-величавата традиция на православната вяра, наставник на мнозина - и монаси, и миряни, включително и на тъпоглави маловерци като мене. Този човек може би беше (и е) светец. Познавам отец Никанор, мой връстник, млад и решителен монах, милосърден, но не наивен, който през деня работи с двете си ръце за Брезнишкия манастир, но не пропуска нито едно молитвено правило и не жали нито ума, нито тялото си, падал и ставал, знаещ и изкушения, и как да ги надвива. Мъж воин, човек на вярата и на делото, Господ да го поживи. Познавам епископ Калистос Диоклийски, изключително ерудиран човек, не просто познавач на мистичната традиция на православието, но и мъж на молитвата и съзерцанието, Господ да го пази. Не, отношението на Църквата към мистицизма не е като за нещо в миналото - тъкмо православната Църква проповядва, че присъствието на духоносни "старци" продължава и днес, както винаги, да обогатява свещеното Предание. Добрият монах е рядкост, но за щастие е реалност, а не фантастика. Добрите монаси са нужните "десет праведници", които се молят за света и в един момент са спрели да представляват подигравка с Божия замисъл за човешкия род (каквато подигравка иначе представлява мнозинството хора). Но човек трябва да има и любопитство, и постоянство, за да види тези хора. Няма да зябравя един калугер, който си четеше молитвеното правило в парка, никому не пречеше, със спокойно лице, пък по едно време стана от пейката и без много-много да се превзема, си се прекръсти като мъж и християнин. Някой ще каже, че това е лицемерие и показност. Аз пък ще кажа, че човекът просто не се притесняваше да си изпълни правилото там, където беше. Лицемерието си личи и вони отдалеч. Щеше ми се да ида да помоля калугера за благословия, но ме хвана срам и не исках да му прекъсвам молитвата. Защо? Ами защото съм маловерец, затова. Почти всички сме си такива: суетни, глупави, бъбриви. Като маймуни. Господ Си знае защо изобщо ни търпи. Може би защото все пак и между нас се намира по някой и друг свестен човек. Истински монах, мистик, молител за нас.

Първо - Църквата не "мълчи за тези работи": относно православния мистицизъм има много публикации, но човек трябва и да се поровичка из сайтове, книжарници и библиографии. Православният мистицизъм, както казах, засега не е пазарно явление и няма добрия маркетинг на будистките практики. Никой не "мълчи" за тези неща, но и никой не ги рекламира. Човек трябва малко или повече да се самообразова. Второ - указания за мистични практики, за аскетични упражнения и прочие има и в православната традиция. Тези неща съществуват в огромния корпус текстове, известен като свещено Предание на Църквата: сборници с изречения на древни монаси, трактати на християнски мистици, проповеди, писма... Всичко това е публикувано на много езици, включително и на бългярски, при това и в последните години. Невероятно е как хората ходят да търсят разни съкровища по чужбините, без да подозират, че същите съкровища (ако не и по-големи) се намират у дома. Както казва Честъртън: "Започнах от скептицизма, а стигнах до нещо, което се оказа обикновено християнство. Мислех, че откривам нов свят, а се оказа, че най-сетне съм открил собствената си страна".

Не знам да я отхвърлят. Поне дореформистките Църкви си имат стабилен мистичен уклон. Половината монашество се крепи на идеята за християнски мистицизъм, съзерцание, степени на просветление, видения, освобождаване от виденията, безмълвни молитви, състояния на постоянна "вътрешна молитва", опразване на ума и т. н. По пещерите и манастирите е имало (и има) интересни личности, които с години се отдават на аскеза и, както ги наричат, "подвизи", тоест духовни упражнения. Има трактати и поучения по тия въпроси, то си е страхотна традиция, цял клон от църковното Предание. Вече да не говорим за постите, умъртвяването на плътта и пр. А я има и духовната институция на "стареца", тоест на наставника, който въвежда ученик в степените на послушанието и мистицизма. Исихазмът е само една от формите на източнохристиянски мистицизъм - а и нашата популярна представа за него е просто зле прикрито невежество. Особено православните и ориенталско-християнските монаси от т. нар. Древни източни Църкви имат богата и разнообразна мистическа практика и традиция. Католиците също имат някакъв вид мистицизъм, но по-слабо развит - повечето католически мистици се задоволяват с видения, липсва им склонността към "опразване" на ума и медитация над "пустинната божественост". В това отношение православните и другите източни Църкви са много по-близо както до медитативните практики на Ориента, така и до съчиненията на псевдо-Дионисий и поученията на раннохристиянските египетски пустинници. Ислямският мистицизъм, доколкото го има, е силно повлиян от християнския такъв. Мисля, че с отказа от монашество всъщност само протестантите губят мистицизма (който обаче някои постреформистки общности заместват с харизматични прояви от рода на "говоренето на езици" и "свещения смях" - може би като някакъв много далечен отглас от свещеното юродство на православието). Тъй че християнски мистицизъм си има, при това много сериозен. Просто за разлика от будизма, исляма и хиндуизма християнството, особено източното, има много лош маркетинг и много малко хора подозират за тези монашески традиции. Което пък гарантира, че малко хора ходят да досаждат на монасите по Синай, Кавказ и Атон и да смущават медитацията им.

Издателство "Рива" има поредица малки книжки "Обяснено за деца". Брошурки са, по двайсетина-трийсет страници, обикновено по хуманитарни въпроси - какво е "варварин", какво е "рицар", какво е "Средновековие", "култура", "любов" и пр. Авторите са уважавани френски историци, но текстовете са ясни и прости. Искате ли и можем ли да четем от тези книжки?

Гренадире, Екхарт е интересен случай. Четеш го, значи, и веднага си викаш - този не може да не е осъден като еретик. Но не е осъден. Бил е обвинен в ерес, защото проповедите му звучат провокативно. Явил се е пред каноничен съд, защитил е възгледите си и е доказал, че всъщност не противоречат на католическата догматика. Отървал се е с предупреждението да не проповядва толкова сложни неща пред невежи, защото може в самите му убеждения да няма ерес, но със сигурност по-простоватите могат да се подведат на по-тънките места. Екхарт е живото доказателство, че тия неща като "обожението", въпроса за Божиите енергии, "вътрешната светлина", "безмълвната молитва", абе изобщо мистицизмът, не са за миряни, а само за калугери. Имам познати нюейджърчета, които се шашкат като чуят, че имало такъв християнски мистицизъм. Проповедта "Блажени бедните духом" звучи радикално дори за будисти. Самият аз чета тези текстове само от културен интерес - вярата ми няма отношение към тях. Псевдо-Дионисий всъщност е безкрайно уважаван от православните и католическите духовници. Вярно е, че анонимен монах от IV в. е приписал собствените си платоническо-християнски мистични съчинения на авторитета на св. Дионисий Атински. Но така или иначе, тези трактати са безкрайно изтънчени и много влиятелни. Днес няма начетен православен или католически автор, който да не цени теологията на псевдо-Дионисий. За себе си мога да кажа, че четох "За божествените имена" бавно, но с огромно удоволствие, а, надявам се, и с известна религиозна полза. А "Мистическото богословие" ми изглежда като хубава молитва на няколко страници. Текстът е кратък и понякога си го препрочитам бавничко, ей така, дето се вика, с упоение. Подобно е чувството и от четенето на хубава поезия, но тук, разбира се, зилотите биха ме емнали за непочтителност Все пак нямам навика да чета за удоволствие будистки сутри или сури от Корана, та се надявам това донякъде да ме извинява. Има нещо много красиво в апофатиката на псевдо-Дионисий, който и да е бил той. Съществува лакмус за еретически уклон у мистиците: как се отнасят към църковното Предание и към литургията. Презрението издава еретика, а уважението - ортодоксалния мистик. Затова св. Йоан Рилски и Франциск от Асизи са канонизирани, а не осъдени. У тях има бягство от света, но не и презрение към догматиката. Не помня за кого от ранните пустинници беше оня разказ, гласящ, че човекът изкарал десетилетия наред в скална пукнатина в пустинята, първо в покаяние, после в борба с изкушенията, а накрая в съзерцание, без общение не само със света, но и с Църквата. Но накрая сърцето все пак го затеглило към града. И то не за друго, а заради светото Причастие. Може да е наивно, но този разказ ме вълнува. Мистиката си е мистика, съзерцанието си е съзерцание, но Църквата е общност, която включва и живи хора - и дори светците имат нужда от нея. Инак мистиката е част от християнството, но винаги се прави разлика между "здрава" и "болна" мистика. Защото има съзерцание, а има и нездрави увлечения по някакви мечтателни състояния, които са си, простичко казано, вредни за човека. Аз, разбира се, не само не съм мистик, но и не съм дори редовен богомолец. И все пак живея и работя близо до православен храм, минавам покрай православни храмове, често чувам камбаните им, понякога съм вътре в храма и това ми е някак привично и приятно. Свикнал съм с купола и иконостаса на "Свв. Седмочисленици", както със силуета на Витоша. Да се прекръстя ми се струва толкова естествено, колкото и да стисна ръката на близък приятел.

Да, има християнски мистицизъм - най-вече православен и католически. Исихазмът не е единствената му проява: проповедите на Майстер Екхарт също съдържат учението на един християнски мистицизъм. Може би изобщо основата на мистиците в християнството е в съчиненията на псевдо-Дионисий. Инак ето една стара курсова работа, където съм поразсъждавал малко за мистицизма в християнството: http://mglishev.blog.bg/technology/2010/01/14/misticheskoto-bogoslovie-na-dionisii-areopagit-i-blajeni-bed.472456

Много яко. Това показва, че легендата за келтските вождове Белг и Брен е оцеляла от III в. пр. Хр. в литературите на страшно много европейски народи и е преминала дори у българите.

Картинката на Спандю по-горе явно е извадена от хрониката "Byzantium: Total War - The Bulgar Invasion", писана от Византоглу Теофан багатур по повод кръстоносния поход на българите срещу караманлиите, споменати у патриарх Никифор, защото на миниатюрата се вижда не само Великият кръст на кръстоносеца Кубрат Гази, но и полумесецът на османския клон на рода Дуло. Колкото до монетите на Кръстоносоглу Аспарух хан - още се водят спорове дали те са динари или пиастри.

Много благочестив коментар, но той не променя факта, че "християнин" може съвсем добре да се дефинира по много начини.

Бая скептичен съм за Аспарух, но пак е интересно къде и от кого може да е отсечена монетата. Добре, нека да допуснем поне работни хипотези. Защо да не са българи? Или пък авари? А защо не дори готи или лангобарди? Или пък нередовна византийска монетарница? Но монетата чудесно се вписва в типа варварски имитации. Една хипотеза за ранно българско монетосечене от изцяло имитативен тип би могла да бъде най-малкото любопитна.

Рики, бъркаш праславянски с т. нар. "старобългарски". Каскадьоре, спестявай си грубости. Впрочем, това, което Кухулин казва за Киевските листи, за мен е достатъчен аргумент в полза на мнението, че най-ранният глаголически "старобългарски" (тоест старославянски) всъщност е ползван в днешните чешки и словашки земи, където именно се е намирала и Великоморавия. А това, че до дадена идея се е стигнало в даден момент, още не значи, че тя не е вярна и за по-ранен такъв.

Накратко казано, "кой е християнин" има много отговори, а не един. И повече от един отговор се оказват верни. Точно както и в оная дискусия "кой е римлянин".

Вчера научих, че си е отишла. Собственичка на хубавото издателство "Стигмати", редакторка на любимия ми "Литературен вестник", поетеса, сценаристка, ерудиран и най-вече свестен човек. Дължа й доста - на няколко пъти ме е публикувала. Тя изобщо обичаше да си търси нови автори. Бог да я прости. Дано издателството и вестникът продължат да съществуват.

Да не забравяме и контекста, в който е зададен въпросът. Първо, не го задава Христос, а просто колегата Историк, който е човек на науката, рационален и с интелектуални интереси. Второ, задава го не в храм при проповед, а във форума, наречен "Българска наука". Значи е нормално да схванем въпроса в научен смисъл. Сиреч - в етнокултурен или в културноисторически смисъл. На така зададения въпрос има верен отговор и той гласи: християнин е човек, който вярва, че Иисус Христос е историческо лице и Бог; който практикува поне някакъв формален минимум от исторически създалата се християнска религия в някоя от нейните форми; и/или който принадлежи към т. нар. християнски свят. Това е отговор отвън, неутрален отговор, който не оценява, а излага етнокултурен факт. Да, този отговор може да включи и много формални християни, много калпави, половинчати, неморални и прочие хора. Но по същество това е верният отговор. Другото, за което ти говориш, вече би било едно вътрешнохристиянско гледище. Гледище от морална, емоционална и изобщо верска, тоест пристрастна гледна точка. Вероятно от такава позиция отговорът би бил, че християнин е този, който безкористно обича Бога и хората, вярващ, искрен, смирен, храбър и честен. Но това вече е отговор, който зависи от изцяло субективни оценки. Той е ненаучен и подхожда повече на религиозен форум. Има и трета възможност за пристрастен отговор в няколко разновидности, пак оценъчни, но в негативна посока: - християнинът е човек, който фалшифицира истинската вяра в Бога и я подменя със суеверия (радикално юдаистки, ислямски или друг радикално религиозен, но нехристиянски отговор); - християнинът е глупак като всички вярващи, защото се поддава на неверни представи, на страхове и надежди без реална основа (радикално атеистичен отговор); - християнинът е човек лицемер, защото християнството е зла и жестока религия (антихристиянски отговор). Тези три разновидности също зависят от изцяло субективни преценки, ненаучни са, а и са си чиста проба език на омразата, така че екипът на форума би ги трил. Най-сетне и аз си имам личен, субективен отговор на въпроса кой е християнин. Не го налагам като верен, но го смятам за добър и обоснован: християнин е този, който по някакъв начин участва в градежа на християнската цивилизация. В този смисъл дори атеисти като Ориана Фалачи или Умберто Еко по моему са християни - заради дълбочината на разбирането им на тази цивилизация.

Не само заради репченето на средата. То си има и практически смисъл. Нали всички тук правим разлика между това да си християнин в морален смисъл и това да си християнин в обичайния етнокултурен смисъл?

Но избягва да си го признава, в това е тънкият момент

Като изключим патоса на ненужните лични забележки, прочетох нещо добро: Отлично казано. Това за едничкото висше образование също е вярно. Учител, който е само педагог, журналист, който е само журналист и свещеник, който е само богослов, са практически безполезни. Човек би бил ефективен, ако е и още нещо: учител-математик, журналист-юрист, свещеник-лекар. За съжаление у нас не се насърчава подобна инвестиция във време и учене. Резултатът е тройкаджийство на нацията.

Ами да, така си е. Фанатизмът не си струва, но и "отпускането на хватката" не си струва. Да се отнасяш към религията на дядовците си само като към "основа" е нелоялно. Затова тази среда, за която говориш, била тя златна или не, е нещо много хубаво.

Говоря за средностатистическия случай на канис полупородистус апартаментикус.

Има и ревнителство не по разум. У нас тя се среща най-често. А има и един недооценен вид ревнителство. Примерно сър Томас Мор е жертвал живота си тихо и кротко за своята вяра - без да тръби и да шуми. Не е нарекъл краля си "еретик", не е обидил никого, не е давал вид на особено ревностен. А все пак си е сложил главата на дръвника, когато са поискали от него да изостави убежденията си. Без излишен драматизъм и големи приказки. Ето това е идеалният случай на нормален културен човек. На пръв поглед Томас Мор е можел да мине и за "духовно мъртъв" в очите на фанатичните ревнители - защото не е тръбял големи неща, а си е живеел живота и е умеел да се разбира с друговерци и безбожници. Само че когато ножът е опрял в кокала, Мор не се е и уплашил (за разлика от мнозина, които дотогава са се блъскали в гърдите, че за Бога и вярата дават всичко). Поживял е добре и добре е загинал. Непозната у нас форма на ревнителство без спецефекти. Инак чисто технически християнин е онзи, за когото важи Символът на вярата.

Невярно. Нормалният културен човек всъщност. е рожба на хуманистите. Може би първият такъв е Еразъм. В целия му блясък: религиозен, но не фанатичен. Не фанатичен, а все пак човек на принципите. В това отношение Томас Мор е още по-добър пример и от Еразъм. Всъщност има една доста разумна теза - че образованият светски византиец е първообраз на този хуманистичен идеал. Например Димитър Кидон е такъв. Това, което фанатиците днес презрително наричат "духовен мъртвец", "високоумен", "варосана гробница", "свещопалец", "модернист" и "топлохладен". Аз пък като Еразъм смятам това за единствено смислената форма на религиозност. Nulli concedo, както се казва.