glishev

Ами да, така си е. Фанатизмът не си струва, но и "отпускането на хватката" не си струва. Да се отнасяш към религията на дядовците си само като към "основа" е нелоялно. Затова тази среда, за която говориш, била тя златна или не, е нещо много хубаво.

Говоря за средностатистическия случай на канис полупородистус апартаментикус.

Има и ревнителство не по разум. У нас тя се среща най-често. А има и един недооценен вид ревнителство. Примерно сър Томас Мор е жертвал живота си тихо и кротко за своята вяра - без да тръби и да шуми. Не е нарекъл краля си "еретик", не е обидил никого, не е давал вид на особено ревностен. А все пак си е сложил главата на дръвника, когато са поискали от него да изостави убежденията си. Без излишен драматизъм и големи приказки. Ето това е идеалният случай на нормален културен човек. На пръв поглед Томас Мор е можел да мине и за "духовно мъртъв" в очите на фанатичните ревнители - защото не е тръбял големи неща, а си е живеел живота и е умеел да се разбира с друговерци и безбожници. Само че когато ножът е опрял в кокала, Мор не се е и уплашил (за разлика от мнозина, които дотогава са се блъскали в гърдите, че за Бога и вярата дават всичко). Поживял е добре и добре е загинал. Непозната у нас форма на ревнителство без спецефекти. Инак чисто технически християнин е онзи, за когото важи Символът на вярата.

Невярно. Нормалният културен човек всъщност. е рожба на хуманистите. Може би първият такъв е Еразъм. В целия му блясък: религиозен, но не фанатичен. Не фанатичен, а все пак човек на принципите. В това отношение Томас Мор е още по-добър пример и от Еразъм. Всъщност има една доста разумна теза - че образованият светски византиец е първообраз на този хуманистичен идеал. Например Димитър Кидон е такъв. Това, което фанатиците днес презрително наричат "духовен мъртвец", "високоумен", "варосана гробница", "свещопалец", "модернист" и "топлохладен". Аз пък като Еразъм смятам това за единствено смислената форма на религиозност. Nulli concedo, както се казва.

Домашното куче често е всеядно. Хляб, мляко, зеленчуци - песовете ядат и такива неща, което ги прави по-подобни на човека, мечката или свинята отколкото на вълка или лъва. Всеки е виждал куче да яде гъби или да пасе разни треви.Да не говоря за т. нар. кучешки храни, които далеч не са месо. Всъщност диетата на домашното куче включва относително малко месо.

Сиреч нормалният културен човек е винаги духовно "мъртъв" от гледна точка на кварталните праведници.

Е, човещинка. Будисти, мюсюлмани, атеисти, християни и пр. - все един дол дренки сме. Мърлявщинката и всички недостатъци са си ни присъщи. Всяка религия претендира, че нейните истински последователи трябва да бъдат идеални хора - състрадателни и храбри, щедри и честни, смирени и т. н. Разбира се, винаги и навсякъде преобладавят най-нормални битови мърльовци. Това още не е трагедия. Трагедията е, че понякога на власт идват фантатици. Предпочитам битовите мърлячи, към които с гордост се числя. И всяка религия претендира, че не е просто религия, а Учение, Път, Истина и каквото още се сетим. Най-накрая всичко опира до чай със свещеника, клюки за вдовицата отсреща, песнопойки на евтина хартия, свещи, курбан-чорба и сувенирчета от иконографски тип. Това се отнася за абсолютно всяка религия. Тъй, че, ако ще гледаме на това емоционално, за да бъдеш християнин, трябва да вярваш, че Христос е Бог и да бъдеш идеален човек. Ако обаче ще гледаме на това рационално, да бъдеш християнин означава, че трябва да празнуваш Коледа и Великден, да влизаш поне от дъжд на вятър в черква, да си кръщаваш, жениш и опяваш роднините със свещеник - и толкоз. Да си будист или мюсюлманин съответно е почти същото. Разбира се, ако трябва да намесвам личността си, поне в етнокултурно отношение съм християнин и то православен. Вярвам, че има Бог, тача си Евангелието, кръстя се преди ядене и влизам с религиозна цел само в православни храмове. Нямам никаква търпимост както към хули по адрес на християнската религия, нито към фанатични простотии на прекалени светци и новопокръстени маниаци. Нито постя, нито вече много-много ми дреме за религиозните авторитети, нито обаче ми се слушат "сензации" по адрес на добрата стара религия и догма. Християнин ли съм? От емоционална гледна точка - не. От рационална - да. Колкото до Божията гледна точка - ще умрем, па ще видим (или пък няма). За мен религията е удобство, право и навик като топлата вода, парламентарното управление или заработената вечеря. А християнството в съответната му форма просто е въпрос на принадлежност. Ни повече, ни по-малко. Ако бях японец, щях да съм си шинтоист. Но, ща - не ща, съм си българин от най-обикновено буржоазно семейство с православно-атеистичен произход, следователно съм православен и няма никакъв смисъл да се занимавам с други религии. Може да е бездуховно, лицемерно и еснафско, но е напълно задоволително. Истината е, че подобен тип полувяра е безкрайно комфортен, осигурява както лична независимост, така и чувство за принадлежност към нещо по-голямо от собствената личност, не обезмисля морала, а позволява дори и по някое автентично религиозно чувство на моменти - знаете там, умиление, поразкайване, радости разни. Хубаво е. Не бих го сменил, каквото щат да разправят и фанатици, и атеисти. Мисля, че това е Пътят на чорбаджи Марко Баба ми, царство й небесно, успешно съчетаваше здрав морал с твърдоглаво безбожие, благочестиво четене на Библията и влюбено слушане на Борис Христов. Мога само да се уча от чудесния й пример. Религията е въпрос на цивилизованост. Всъщност религията е едно безкрайно цивилизовано удоволствие. Като операта, да кажем.

Пък аз все си мисля, че повече може от myrce

Може Според Беда Преподобни Кент е заселен от юти, а Мерсия - от англи. Ютите и англите са в относително по-голяма езикова близост помежду си отколкото със саксите и по данни от "Беоулф", "Уидсит" и Финсбургския фрагмент комитатните им "кралства" в Ютланд са в близки отношения по време на т. нар. "фризийско клане" от средата на V в., непосредствено преди англосаксонското завоевание на Британия. Всъщност вероятно англите първоначално са свързващото звено между юти и сакси. Мерсия възниква като кралство на англите-мюринги, а Кент - на част от ютите, това позволява да се проследи династичната близост между двата кралски двора още в навечерието на англосаксонското нашествие. Хе, пък в Шотландия има кланова територия, чието име се латинизира като Moravia. А Петер Юхас нищо и не подозира

Те това е интересна мисъл Може би преди всичко в 1914-1916 никой не е и помислял, че Русия има нужда от ленд-лийз. Нито в самата Русия, нито изобщо в Антантата, нито дори в Щатите.

Тоест смяташ, че в XIV-XVII в. в католическия свят не са познавали метеоритното желязо и употребите му? Доста смело твърдение

Тия дни се зачетох в том втори от мемоарите на Хрушчов. Човекът черно на бяло пише, че без ленд-лийза СССР не е можел да надвие Германия (!). Забележително мнение от такъв източник. Изобщо, текстът на Хрушчов е безкрайно интересен.

"Пророчества", "поличби" и "предсказания" си има в старинните култури, но те винаги отразяват или очакванията - страхове и надежди - или триумфалистките нагласи на съответния "пророк". В строго прагматичен смисъл историята не се занимава с прогнози (затова някои технократи не я смятат за наука), но е вярно, че добрата историческа подготовка може да направи прогнозите на някой политолог по-пълни и обосновани. Разбира се, прогнозирането няма нищо общо с "пророкуването", защото е изцяло рационална дейност и като такава може да бъде вършено само с доза предпазливост. Понякога историкът може да направи нещо като "ретропрогноза": въз основа на вече известни данни за миналото да предположи съществуването на даден факт - пак в миналото - още преди той да бъде засвидетелстван черно на бяло в новооткрит извор. Това, разбира се, е форма на спекулация и лесно може да се окаже погрешна или просто непроверима - но така се движи науката, с опити и грешки. Затова е хубаво да се познават досегашните исторически дирения с техните успехи и неуспехи - за да не се повтарят последните, а въз основа на успехите да се върви напред. Както се казва, дори провалите на учения трябва да бъдат нови провали, а не повторения на стари. Толкова от мен за "пророчествата", прогнозите и ретропрогнозите. Историята не е магия, а научна дисциплина, почиваща на здрав разум и ясни принципи. Всяко едно "предсказание" може да бъде разглеждано само от културноисторически контекст, но в никакъв случай като някакъв реален поглед в бъдещето. Суеверията нямат никакво място в изследването на на миналото - както и в която и да е практично насочена човешка дейност.

Може би еленът Рудолф е остатък от митологичния образ на датския крал-магьосник Хролф Краки, т. е. Хролф Върлината (или Хродулф от "Беоулф"), който ту сам се превръща в животни, ту държи в свитата си герои, превръщащи се в животни. Еленът е ранен герб на кралете Скьолдунги от датската област Лейре - където именно по предание царува Хродулф и където се издига прочутата "Еленова зала" Хеорот, която Хродулф наследява от чичо си Хротгар (или я отнема от синовете му). Информация за Хролф/Хродулф има в "Сага за Хролф Краки", "Беоулф", "Уидсит" и "Сага за Инглингите". Историята на този герой е изключително инересна сама по себе си. Хролф/Хродулф е потомък на Одиновия син Скьолд и е последен представител на Скьолдунгите в Дания. Според "Сага за Хролф Краки" Хролф на няколко пъти се среща с Один. Не мога да бъда сигурен, но смятам, че е възможно в днес вече изгубената "Сага за Скьолдунгите" да е имало текст, свързващ Хролф както с елена като тотем, така и с божеството Ньорд, което е имало функции, подобни на тези на св. Николай и Дядо Коледа в предхристиянската епоха - да раздава подаръци по време на гощавките около зимното слънцестоене.

Подписвам с две ръце.

Фружине, не знам какво четеш, но авторите му редовно притъпяват революционната си бдителност с упойващи субстанции.

Същата грешка. Не "Хипокрит", а Хипократ. И не "хипократичност", а лицемерие.

Пък и какво му е лошото на горкия рационалист и емпирик Бейкън? Впрочем, гледам горе нещо доста объркано. Няма такова нещо като "хипократичност на адвокатите". Хипократ не е същото като хипокрит Изобщо, цялото есе е едно трупане на някакви примери, но не е с много ясна теза.

Абе и на пица мяза. Мале, добре, че Слънцето не се яде, инак отдавна да сме се разположили на по-близка орбита до него.

Кирилското "ш" може и да произлиза от йероглифен знак. Но най-ранните известни начертания на "щ" сочат, че става дума за лигатура между "ш" и "т".

Решаващата роля на религията в западната политика спада с Вестфалския мир и английската Реставрация. Това са двете събития, които бележат края на големия и невъздържано жесток фанатизъм от времето на Реформацията и Контрареформацията. Втората половина на XVII в. е епохата, когато в Западна Европа и католиците, и различните реформистки секти стават по-търпими. По неволя, разбира се, след невероятното разхищение на животи и материални средства от периода на Религиозните войни. Европа е изтощена от фанатизъм и "есхатологичната температура" спада. В резултат откъм 1660 докъм 1789 континентът преживява може би най-безпринципната, но и най-блестящата част от историята си (поне до 1871, когато започва последната "хубава епоха"). В сравнение си струва да се припомни, че още в XIII-XV в., тоест много преди Реформацията западният свят се изпълва с духовни движения - ереси, нови духовни ордени, стремежи към благочестие, та дори и схизми. От албигойците през францисканците, лолардите и хуситите, та до Лутер - Западът вече кипи от духовни, религиозни противоречия и борби. Краят на Средните векове е време не само на Ренесанса и хуманизма, а и на много тревога, на великия страх от смъртта. Мрачна епоха според Хьойзинха, бляскава за Буркхард, но при всички случаи - крайно неспокойна. На неин фон по-ранният период на Кръстоносните походи изпъква като времето на ранната готика, на общите усилия на Запада да разшири границите си в Божието име. Може би най-католическият период в историята на Запада е XII столетие.

За секса в средновековна България има един много жалък опит на Йордан Андреев. За храната на средновековните българи аз имам една стара курсова работа - главно по типика на Бакуриани, Стратегикона на Кекавмен и писмата на Григорий Антиох. Информацията не е малко. За българите във Византия има нелоша просопография на Иван Божилов. Отделно от това съществува "Българите в представите на византийците" от Петър Ангелов, която не е нито велика, нито лоша книга. Венцеслав Начев пък има антология на българските приписки: "Писахме да се знае". Тя е доста интересна.

Първо, не знаем дали "неделя" не е въведена именно с християнизацията - заради спирането на работа в този ден, но със специфично славянско название по особеността на деня. Което навярно би означавало, че преди досега си с ромеите славянските народи не са имали свои собствени названия за седмичните дни. Впрочем, на гръцки неделята понякога е наричана и "Възкресение", а не само "Божи ден" (или по-точно "Господен"/"господарски ден"). А на руски и до днес неделята е "воскресенье". Оттук следва втората възможност: все още непокръстени славяни в границите на Византия да са използвали название, близко до нашето съвременно "неделя", за да обозначат, че това е неработният ден на ромеите. В какъв смисъл "между Фрея и Тор"? Friday е петък, а Thursday - четвъртък. Помежду им или няма нищо, или ги има всички останали дни от седмицата (и съответно имена на богове/"планети") Впрочем, Тамарин предлага доста добра възможност: славяните да са заели част от названията на седмичните си дни от някой от германските народи - конкретно "сряда" от по-стара форма на Mittwoch (очевидно не от по-стара форма на Wednesday).

Да, конкретно кирилицата може да се сметне за българска по произход. Най-малкото адаптацията е осъществена в България.

Коптска.