glishev

Съжалявам, Фружине, но си има достатъчно данни за румелийските бейлербейове, както и за османските походи, паши по градове и прочие. Вземи дори само анонимното фатехнаме за Мурад II и ще видиш, че няма как да се говори за каквото и да било българско самоуправление. Евентуално в тезата за продължение на Видинското царство в 1402-1413 може и да има рационално зърно (но и това не е сигурно). Отделни феодали-хараджлии може и да има дори в 1469 (когато е писано примерно Словото за пренасяне мощите на св. Йоан Рилски). Но това не променя факта, че още от 1393 (че и от по-рано) по-голямата част от българските земи е под пряк османски контрол. Османците държат София от осемдесетте години на XIV в. и държат крепости и в Мизия още преди 1393. Падането на Видин в 1396 е факт.

Мда, трудно биха се разбрали. За да се разберат, трябва вероятно западните демокрации да са еднакво наплашени едновременно от Съветите и от Райха, така че все пак нещо да обединява Хитлер и Сталин. После Хитлер да се откаже да разширява Lebensraum-а си безкрайно на изток, а Сталин - да се откаже от износа на революция на запад. Един вид - да си поделят света и да не си се месят в сферите поне за известно време. Всъщност изобщо смятам, че Резун е прав, но само наполовина: Сталин е искал да нападне Хитлер, но не е можел да го направи в 1941-1943. Тъй че ако Германия не се беше нахвърлила на Съветите в 1941, е имало известен шанс Райхът да надвие Англия, която в този момент воюва сама (Франция вече е бита, а Щатите още не са се намесили). Мога да си представя една Западна и Централна Европа под немска хегемония. Впрочем, ако Германия не беше толкова лолялна към съюзниците си, тя би могла да воюва по-дълго и с по-концентрирани сили. Защо се забавя кампанията на Хитлер в Русия? Заради немската намеса на Балканите, която е в полза единствено на Италия (впоследствие и на България). Защо Хитлер се оказва във война с Щатите? Заради японското нападение над Пърл Харбър. Вероятно без нападение на изток, без намеса на Балканите и в Африка и с изоставяне на Япония Хитлер би могъл да надвие Англия и в 1942-43 Райхът да е все така силен, без изгледи да бъде изтощен лесно. Предполагам, че Америка в крайна сметка би освободила поне Великобритания от немска окупация, но не и да дебаркира сама в Европа. И съм напълно убеден, че ако в 1944 или по-късно Съветите нападнат Германия, биха се повторили грозните руски поражения в Прусия от 1915 - на тясно пространство, в условията на блицкриг. При което към 1945 Райхът, Америка и Русия биха си останали свръхсили. Допускам, че Балканите с все България обаче биха си станали пак съветски сателити. Може би отношенията на руснаците и американците биха били по-добри, а Студената война би се разиграла между Германия и СССР. В 1956 маджарите биха се бунили напразно срещи Съветите, а в 1968 - чехите срещу Райха. И накрая в 1989-90 и двете империи щяха пак да си се разпаднат по силата на MTV, пуканките и Цар Долар за радост на Полша Днес ЕС щеше да говори главно на немски, а България да си е в същото дередже, в което я знаем.

То всъщност има нещо такова. Османската империя така или иначе е най-неислямската от ислямските империи. Има светско законодателство извън Шариата, а част от поствизантийския фанариотски елит я схваща като по-добър наследник на Византия и за държава, която обединява и закриля православните по-успешно от старото ромейско царство. Тези неща си личат от кореспонденцията на няколко гръцки аристократа и няколко цариградски патриарха. Димитри Кицикис има интересна книжка, където разглежда тоя проблем, а nik1 може направо да припомни, че поне според Тойнби универсалната държава на православната цивилизация е именно Османската империя. Смятам това за малко пресилено твърдение, но не за напълно безпочвено.

Ха, колко интересно твърдение! А може ли то да се аргументира някак? Аз например изпитвам известни съмнения доколко Стара (или Велика) България на Кубрат изобщо е държава, а колкото до влиянието й - ето, това може да се уточни някак. Примерно като се намерят съответните тогавашни текстове, които разкриват влиянието на Кубрат сред авари, хазари, ромеи, перси, арменци, а може би дори франки и лангобарди...

Това е интересна тема. Само да уточня нещо, преди да дам предположението си по нея. Не смятам, че в Османската империя е имало "религиозна диктатура": султаните оставят на народите си техните религиозни самоопределения до такава степен, че Цариградската патриаршия се превръща в откровено проосманска институция. Но да речем, наистина, че османците хвърлят повече усилия в ислямизирането, "потурчването" на българите. Примерно защото схващат българските земи като стратегически важни. Това би довело до липса на еничари сред българите, защото мюсюлмански деца не биват взимани в корпуса. Съответно може би би затворило пред българи достъпа до цивилната администрация, но пък би разкрило пред тях възможности за военна кариера в спахийската армия - защото мюсюлманите израстват в това поприще. Може би би се образувал някакъв български елит, който предпочита да общува на османотурски и се идентифицира с империята. Което пък донякъде би улеснило задачата на Мидхад в XIX в. Вероятно би се запазило някакво твърдо ядро християни-българи, което би било маргинализирано в рамките на империята. Възраждането би засегнало най-вече тях - българите-потурнаци биха си останали османци до Освобождението, ако не и по-късно. От друга страна, при ислямизиране на мнозинството българи, вероятно Възраждане и борба за освобождение не би имало в тоя размах и смисъл, в който ги знаем. И тогава може би османската власт конкретно над българските земи би се запазила по-дълго време. При което има, общо взето, три варианта: - запазване до днес на османската (респ. турската) власт в България и "ататюркизиране", тоест модернизация по турски на турцизираните българи. Може би съветски опити да се "кюрдизират" българите; - запазване на осм. власт докъм 1900-1918 г., клане в България по подобие на арменското и последващо Освобождение. При което България днес би била може би подобна на Босна; - Освобождение към 1878, но на една предимно ислямска нация, която се модернизира слабо и е в културна и икономическа зависимост от модерна Турция. Сиреч - извадили сме късмет, че обстоятелствата не са се стекли така

Може да е от Петър Карапетров. Той има такива героични повести за ханове от двайсетте-трийсетте години.

Дрейк, плюсчето е от мен. Ще си потърся статията на Шлюмберже. По принцип смятам, че монети от ПБЦ няма, но пък Шлюмберже не е кой да е измамник, а много сериозен автор. Адски съм любопитен за златните монети на въпросния Стратилат. Странно ми е, че всички, които говорят за евентуални монети от ПБЦ, не привеждат това, което ти казваш, а се опитват да докажат някакви руски монети като български. Възможно е това "Сермон" да означава "на сирмийците", защото прилича на гръцки родителен падеж в множествено число, тоест да е титла на въпросния управител. Но може и да не е така. Aspandiat преди време твърдеше, че след 1004 г. управителите на Самуил започват да се отделят от него, така че е възможно този Стратилат да е тъкмо такъв случай на сепаратистки настроен велможа. Вероятно и Рънсиман се е доверил на Шлюмберже. По принцип сеченето на златни монети е много скъпо и изразява не само самочувствие или висок престиж, а и действително голямо могъщество и финансови възможности на владетеля. Досега първите български златни монети, които популярно знаем, са тези на Йоан II Асен и те непрекъснато се сочат като белег за небивал възход. От тази гледна точка е доста любопитно откъде е взел Стратилат ресурса да сече именно злато (ако Шлюмберже е прав). При това изглежда, че Стратилат дори не е цар на обширна държава, а управител, може би сепаратист. Сръбските владетели през XIV в. увеличават сребърното си монетосечене с разработване на нови рудници. Именно сребърното и именно сръбските владетели - тоест това не е далеч от Сирмиум. Ако Стратилат е в същия район като по-късните сръбски владетели, е интересно защо той не сече сребро и защо те пък не секат злато. Отделно от това легендата "Богородице, помагай на Х" не е много типична за монети, а по-скоро за печати и медальони. Чудя се дали не е възможно да се окаже, че става дума за медальон(и) (понеже златен частен печат не би бил типичен), но и не мога да бъда сигурен.&nbsp;<div>Отделно от това възниква и въпросът дали Стратилат е български или византийски управител на Сирмиум - тоест кога е засвидетелстван за първи път: преди или след 1018 г.</div><div>Засега не мога да кажа повече - просто трябва да намеря и да прегледам статията на Шлюмберже с аргументацията на този голям учен. Благодаря, че ме насочи към нещо, което наистина изглежда интересно. За мен би било наистина малка революция, ако се окаже, че има монети от ПБЦ, още повече златни и още повече - локално.</div>

Да, ОК, хубаво

Е, аз и преди съм чел Галфрид, а и сега си го препрочетох. Ровил съм се и из доста странична литература. Смятам, че имам известни познания точно в британската средновековна материя. Възприетото заглавие е "Historia regum Britanniae" и то точно заради първите думи, с които авторът започва. Няма да споря по това, то е приета конвенция. Най-честата употреба на "Historia Brittonum" се отнася до Нений, а не до Галфрид. Хау КГ, ако е готово за публикуване, взимайте го в списанието. Илюстрации не му трябват. Но може да му трябва още една редакция.

КГ, иди до СГХГ и виж изложбата "Следи от миналото". Картини на църкви и манастири. Не е скучна, периодът е горе-долу 1883-1957. Ще останеш много изкефен. Има невероятни неща - от Иван Пенков, от Иван Милев, от Иван Христов, от Борис Михайлов, та дори и от Цанко Лавренов, когото инак не познаваме добре. Инак лично аз смятам, че върховият период за новобългарския език е в 1968-1993. Като преводна култура. Впрочем, може би и за поезията ни, но това си е мое частно мнение. Осемдесетте години са някакъв невероятен бум на високия български език. А и на рокаджийството, както по-доре от мен знаеш Та, с една дума, Третото царство е интересно, но и следващият период не е за изхвърляне. Под скучната и фалшива повърхност на соцреализма тече бая бурен живот.

Както обещах - ето го списъкът с легендарните крале на древна Британия по Галфрид, съпроводен с коментар. Възможно е във файла да има неизгладени места, за което се извинявам. Това на практика е подробно епитоме на книгата. Пропуснати са под десет лични имена и то само на второстепенни персонажи, някои географски названия и, разбира се, пространните описания на кланета и пирове, както и всички речи от Тукидидов тип.Коментарът е относително обстоен. Надявам се четивото да е интересно. За всички, които не успеят да си набавят доста рядкото българско издание, а не искат да четат на английски, руски или латински - този предъвкан Галфрид е напълно достатъчен. Приятно ползване на любопитните. Reges Britanniae Galfridi Monemutensis.doc

Моето си частно мнение е, че Западът "дръпва" напред от момента, в който започва да се развива сам - без "византийски комплекс", ако мога да се изразя така. Тоест още от XI в. Но това не е точно по темата. Разбира се, Западът продължава (и ще продължава) да "дърпа", докато си остава Запад, а не се превръща в нещо друго. Разбира се, аз съм досаден окциденталист. По нашему - западопоклонник.

Rubrus, лат. - червен, rufus - червенокос, риж. Roux, фр. - червенокос, риж, rouge - червен. У нас имаме думите "риж", "рус" и "ружа" (а въпреки популярната песен името на цветето по-скоро отразява червен цвят). За англ. "red", нем. "rot", лат. "rosa" и гр. "'rwdon" няма нужда да се говори. "Рус" и "риж" много вероятно имат общ произход. За древните руси знаем, че са наричани и "русие бороды".

Стабилно. То си е кеф да прочетеш такъв постинг.

Сигурно така са си говорели и в 1018. Нещата винаги изглеждат или по-добри, или по-лоши отколкото са. В случая изглеждат много лоши, така че има надежда

Мале, тук се заформи частна експедиция в най-добрия дух на Жюл Верн Успех, юнаци.

Такова нещо за съжаление няма да намериш. Това, което можеш да намериш (но не лесно), е печатно издание на надписа.

Да, за владетелските каталози си струва да се отвори отделна темичка. "Именникът" си е точно такъв каталог. Всъщност има една интересна хипотеза, че тези каталози (повечето от които са с предхристиянски произход - точно като "Именника") са всъщност примерни списъци със сюжети, които певците/бардове/олави/скалдове/шанахи/гуслари са запомняли наизуст и са ги рецитирали не само като устно предание на историческата памет на народите си, но и като примерни списъци с епически сюжети, за които певецът може да пее/рецитира. Има една такава английска поема от VII в., "Widsith" ("Мъдрецът" или букв. "Много виделият" - на съвременен английски би звучало като "The Wide-sighted"), която е страхотен пример за такъв каталог не само на крале, а и на сюжети за тях. Тези кратки напомняния за владетели, герои и подвизите им се наричат "thular", "тули" в скалдовата поезия. Галфрид може би разчита на такива каталози с "тули" за онези части на книгата си, в които изрежда крале без да споменава нищо за делата им - които вероятно по негово време трябва още да са се помнели, дори да са били чисто легендарни. --------- П. П. За заглавието си е въпрос на издателска конвенция. Колкото до това, поставено от Галфрид, ето как започва книгата му:

А, че защо рано - св. Гилдас пише още в VI век, Беда Преподобни - в VIII, Нений - в IX. Галфрид всщност е чак последен в редичката А и франките си имат Григорий от Тур още в VI в. Както май Спандю го беше казал - където е оцеляла епископската мрежа, там е оцеляла и литературата.

Благодаря. Спандю, напълно възможно е селото Leire край р. Soar (бивша Leir, Leyre и Legre от протокелт. *leros и ст. англ. ligor, "море" (срв. лат. liquor, "течност")) в Leicestershire (Лестършър) да е наречено именно на келтското божество Llyr. Всъщност град Лестър (Leicester през ст. англ. Legra ceaster от брит. Caer Llyr и лат. Castra Lyri) и селото Лиъри, които не са много отдалечени помежду си, претендират да са мястото на погребението на божеството/владетеля Лир. Възможно е двете близки селища, от които едното се е разраснало до град, в дълбока древност да са били култови места, свързани с местно речно божество - което в определен момент е станало популярно из целите Британски острови. Ирландската легенда за децата на Лир твърди, че те живеят като лебеди в протока между Ирландия и Шотландия, тоест в морето. И селото, и градът в съседство са засвидетелствани още в Domesday Book. Всъщност Лестър е засвидетелстван още по време на римската власт. Припомням, че погребението във вода и наричането на местност или река по името на загинал/погребан там митологичен герой е типичен митологичен мотив (всъщност езиковата история по-скоро ни кара да смятаме, че обикновено героят бива наречен на мястото, а не обратното), а и че става дума именно за морско/водно божество - култовете към водни божества са много типични за келтските народи. Всъщност ето какво пише Галфрид в параграф 31 (според българския превод): Лерецестрия и Легецестрия не са едно и също място. Легецестрия или Castra Legionum, тоест Градът на Легионите, е или дн. Честър, Англия или (по-скоро) дн. Карлиън, Уелс. Тук Галфрид смесва две селища. Това е така и в латинския текст, а не грешка в превода. Нито Честър, нито Карлиън са край река Соър - докато град Лестър и село Лиъри се намират именно край тази река, някога наричана Лейра. За да е пълно объркването, ще спомена, че в най-северната точка на датския о-в Зееланд съществува местност, наречена Lejre (Лейре), от която произлиза митологичният кралски род на Скьолдунгите/Шилдингите, чийто родоначалник Скьолд/Шилд според староанглийската поема "Беоулф" идва именно от морето и отново е погребан в морето. За Манауъдан, син на морското божество Лир, и за преследването на Манауъдан от зли подземни сили накратко говори Йежи Гонсовски в "Митология на келтите" (прев. от полски Правда Асенова, изд. "Български художник", София, 1982, стр. 171). На същото място бегло е споменат и разказът за Бран Благословени, Брануен и Пръдери - също деца на Лир. Изложенито е според цикъла уелски легенди от XV в., озаглавен "Мабиногион". "Мабиногион" е издаден у нас: "Мабиногион. Келтски легенди", прев. от англ. Саркис Асланян, изд. "Георги Бакалов", Варна, 1986. Двете легенди са: "Брануен, дъщерята на Лир" и "Манауъдан, син на Лир". P. W. Joyce, "Old Celtic Romances", London-Dublin, 1879, съдържа ирландската легенда "The Fate of the Children of Lir" ("Участта на децата на Лир", която значително се различава от уелската и най-ранната й записана форма се съдържа в ръкописи от началото на XVIII в. Charles Squire ("The Mythology of the British Isles. An Introduction to Celtic Myth, Legend, Poetry and Romance", London, 1905) на много места споменава ирландския Ler и уелския Llyr, отново като морско божество.

Галфрид от Монмът, Джефри от Монмът или Грифид Артур от Монмът (Galfridus Monemutensis, Geoffrey of Monmouth, Gryffydd Arthur ap Trefynwy), Южен Уелс, е британски средновековен автор и духовник от ХII в. Живял приблизително от 1110 до ок. 1155, той вероятно е от уелски (бритски) или смесен уелско-нормандски произход. До днес са запазени седем харти, в които името му фигурира като свидетел при издаването им. През по-голямата част от живота си Галфрид се намира в Оксфорд, вероятно като бенедиктински монах, което донякъде обяснява литературните му интереси (бенедиктинският орден насърчава интелектуалните занимания на членовете си и се стреми максимален брой от монасите да са грамотни). В края на живота си е ръкоположен за епископ на Сейнт Асаф, Северен Уелс. Известен е заради своята латинска "Historia regum Britanniae", т. е. „История на британските крале" в дванадесет книги, съставена ок. 1135 г., където излага легендарната история на бритите от най-дълбока древност (практически от Троянската война) през римското владичество до англосаксонското нашествие и създаването на „Малка Британия" (Бретан в Ареморика, дн. сев.-зап. Франция) към VI-VII в., започвайки с епонимния герой Брут и приключвайки с историческия, макар и донякъде легендаризиран крал Кадуаладър ап Кадуалон (655-682), владетел на Гуинед в Уелс (при все че споменава и за прочутия англосаксонски владетел Ателстан от X в.). Тази „История..." бързо става изключително популярна: до днес са оцелели над двеста средновековни преписа отнея, като поне двайсетина са правени още преди края на XII в., а други са изработвани извън Англия и Уелс, та дори и извън Британските острови – например във Франция. Вероятно сборникът с уелски легенди „Мабиногион"от XV в. също е донякъде повлиян от „Историята..."на Галфрид. Поне до XVI в. съчинението му се радва на огромен интерес и много от съдържанието му заляга в известните печатни „Хроники" на Холиншед, които пък представляват основен източник на вдъхновение за историческите драми и част от трагедиите на Шекспир. След XVII в. на творбата на Галфрид вече се гледа преди всичко като на произведение с литературна и културноисторическа стойност. Фрагменти от „История на британските крале" бързо са преведени на нормано-френски – към 1155 Робер Вас използва елементи от нея в своя стихотворен рицарски „Роман за Брут", който пък е сред източниците за знаменитите романи на Кретиен дьо Троа. Всъщност именно книгата на Галфрид е първото произведение, което широко популяризира уелските героични легенди и стои в началото на огромния интерес към цикъла за легендарния крал Артур, който от XII в. нататък обзема английската, френската и дори немската светска литература. Галфрид твърди, че книгата му е превод от езика на бритите и със сигурност в нея се съдържат много елементи от митовете и легендите им - например историята на Лир. Лир е келтско божество на морето, което Галфрид, следвайки популярния през Средните векове евхемеристичен похват, представя като древен крал на Британия, след което надгражда вече добре познатата история за дъщерите му Реган, Гонерила и Корделия. Съществува ирландска легенда, наречена "Участта на децата на Лир", както и уелска - за Манауъдан, син на Лир. Историята на крал Лир остава популярна и през други източници служи за основа на прочутата Шекспирова трагедия. Освен това Галфрид очевидно е запознат с ирландски и шотландски легенди, тъй като ползва мотиви и от тях: включва в своята „История..." т. нар. „Пророчества на Мерлин" (посветени на Аликзандър, епископ на Линкълн) и адаптирани в проза фрагменти от „Животът на Мерлин".Тези два текста съществуват и самостоятелно като по традиция също са приписвани на перото на Галфрид. Възможно е да са адаптация на по-стари уелски поеми, но са запазени в латински хекзаметри, имитиращи стила на Вергилий – и умело използвани на няколко места в „История на британските крале". Галфрид е практически първият автор, който въвежда транскрипцията „Мерлин" за името на легендарния келтски магьосник Merdydd. Разбира се, книгата е пълна с архаизации, анахронизми и общи места, които я правят ценна преди всичко за културната и литературната история, а не толкова за военната и политическата. Значението й като извор се отнася преди всичко до последните глави, където относително подробно (по Гилдас и Нений) са разгледани бедите на романо-бритите при англосаксонското нашествие и създаването на британските владения в Ареморика на галския бряг; макар и в тази последна част да не липсват неточности. Галфрид познава и се позовава на произведението „De excidio Britanniae" („Падането на Британия") на уелския историк Гилдас от VI в. и на "Historia ecclesiastica gentis Anglorum" („Църковна история на английския народ") от Беда Преподобни (VIIIв.), а вероятно не му е непозната и "Historia Brittonum" („История на бритите") от Нений (IX в.), откъдето черпи част от разказа си за легендарния владетел Артур. Същевременно Галфрид е под силното влияние на класически източници като Вергилий и Тит Ливий. Неговата „История..."е написана в стил, подражаващ този на Ливий – морализаторски, приповдигнат, архаичен и с известна претенция за антично достолепие – но въпреки това много четивен, донякъде заради подробните описания на двубои и сражения и умелото използване на много добър латински и антични похвати. Галфрид изтъква общия троянски произход на брити и римляни, умерено възхвалява добродетелите на древнитеи споменава тяхното езичество без особен патос, проявявайки историцизъм, типичен за голямото монашеско интелектуално възраждане от XII в. и дори цитира Лукановата "Фарсалия", когато говори за пораженията на Юлий Цезар от бритите и Ювенал, когато споменава поражението на британския вожд Арвираг от бъдещия император Веспасиан. При разказа за Клавдиевото нашествие в Британия си служи или с недостигнали до нас текстове от уелската традиция, или измисля събития и имена, но пропуска известията на Тацит от "Агрикола", така че например не споменава нищо за бунта на ицените, водени от Будика (или Боадицея) срещу римляните. Във всеки случай сюжетът на Шекспировата пиеса "Цимбелин", базирана на Холиншед води началото си отново именно от "Историята..." на Галфрид. "Историята..." му предава ценни сведения за църковното предание и за ранното навлизане на християнството в Британия по време на римското владичество, но същевременно хронологията на този вече исторически период е напълно объркана: за Галфрид Септимий Север е сенатор, а синът му Басиан - крал на Британия, разбунтувал се срещу римската власт. Караузий и Алект - късните "войнишки императори", бунтуващи се срещу Диоклециан - са представени като съвременници на Каракала, а Диоклециан е пропуснат. У Галфрид е засвидетелствано уелското предание, че св. Елена, майката на Константин Велики, е британка. И навсякъде, където ства дума за действията на римските императори, се повтаря сведението, че Сенатът заповядва на императора - литературно-историческа условност, която ще се запази в британските средновековни текстове за късната Античност чак до големия роман "Смъртта на Артур" от сър Томас Малори (ок. 1400-1471). Галфрид посвещава своя труд на Робърт, граф на Глостър, незаконен син на крал Хенри I (1100-1135) и изтъква, че с източници за работата му го е снабдил Уолтър, архидякон (викарий на епископската катедра) на Оксфорд. В края на произведението си заявява, че оставя на монаха Карадок от Ланкарвън да опише историята на кралете на Уелс от VII в. нататък – но за съжаление, дори да е бил написан, този текст не е запазен до наши дни. Освен това Галфрид пише, че оставя на Уилям от Малмсбъри и Хенри от Хънтингдън задачата да опишат деянията на англосаксонските и англо-нормандските крале. Техните произведения са запазени до днес. Галфрид изрично споменава, че единствен се е заел с описанието на древните крале на бритите, защото само той разполага с книга на бритски език, донесена от архидякона Уолтър от Бретан (което не е невъзможно, предвид тесните контакти между религиозните институции в Бретан, Нормандия, Англия и Уелс след 1066 г.). Вероятно съчиненията на самия Галфрид, на Уилям, Хенри и може би на Карадок са съставлявали дяловете на голямо начинание по събирането и описването на деянията на владетелите и историята на Британия (Англия и Уелс) под надзора на архидякон Уолтър, поверено на четиримата учени монаси (впрочем, шеговита алюзия за "Четиримата учени мъже от Оксенфорд" се намира в приказната повест "Червенокосия Джайлс" от Дж. Р. Р. Толкин, който вероятно прави паралел между основните четирима членове на оксфордския си литературен клуб The Inklings и четиримата съвременници и познаващи се помежду си оксфордски хронисти от ХІІ столетие - Карадок, Галфрид, Уилям и Хенри). Латинският текст на Галфридовата „История на британските крале" онлайн в Google Books Английски превод на Галфридовата „История..." онлайн в Google Books У нас Галфрид е издаден като: Джофри Монмът (на заглавната страница: „Галфрид Монмът"), История на бритите, прев. Дончо Дончев, изд. „Аргес" и „Болтенинко" ООД, София, 1996. Българското издание е изключително рядко срещано: тиражът е от общо 500 екземпляра, както е посочено в издателското каре на последната страница (това може би е последната българска книга, чийто тираж е изрично отбелязан). Не е уточнено от какъв език е извършен българският превод (може би не от латински, а от английски или руски, ако се съди по някои транскрипции в текста, вероятно най-малкото е използван и руски превод) има разлика между името на автора на корицата и на заглавната страница, а самото заглавие е предадено неточно: „История на бритите" ("Historia Brittonum") е произведение от IX в., обикновено приписвана на уелския монах Нений и не следва да се бърка с „История на британските крале". Отделно от това текстът не е разделен на книги, а само на параграфи. В края на изданието има богат коментар, за достоверността и авторството на който обаче не са посочени никакви източници - вероятно дело на преводача. В темата ще последва списък на легендарните британски владетели според Галфрид (по българския превод), както и коментар върху някои особености на текста.

Има ли я някъде публикувана тази теза?

Не мисля, че сега има технически регрес. Даже напротив, определено има технически прогрес, но той не е в двигателите, а в телекомуникациите. Просто прогресът тръгна да се развива далеч от посоката, предвидена от фантастите. Или поне от някои фантасти. За това си струва да се поговори, но повече в раздела за литература - пък и откровено ме мързи. Има обаче регрес на информираността. Или по-скоро регрес на разностранната и същевременно критична информираност: хората днес са много добре информирани в тясната си област, пълни с предразсъдъци и повърхностна информация извън нея. Не знам дали това е средновековно, но е регрес може би на фона на ХХ в.

Изобщо няма да се опитвам. Вместо това ще цитирам едно истинско: "Дали е сън или наистина ме колят? Ухапвания от бълхи." Ако това не е весело, здраве му кажи.

То си е чуждо за нас - все пак произхожда от другия край на света и изобщо не е измисляно според тукашните схващания за това как се пише поезия. Сигурно за японците пък западните дълги епически поеми биха звучали крайно екзотично - повече като реч отколкото като стихове. Но ако човек е любопитен, винаги може да се научи кое, как и защо е така, а не другояче. И дори да почне да се кефи. Разбира се, в това има и елемент на превземка, но пък превземката си е кеф сама по себе си. Хубавото е, че на български има приятно преведени няколкостотин оригинално японски хайку от класиците на XVIII-XIX в. А към тях има и предговорчета, бележки, туй-онуй. Според мен просто не може да се напише истинско хайку, ако не е на японски. Гай-джинът може да чете преводи и да се кефи, може да се упражнява с вариации на тема хайку - и дотам. Разбира се, бездарните графомани, поетки и стиховъдки винаги ще бълват купчинки лигави тристишийца и ще си въобразяват, че са много изтънчени, но в крайна сметка всеки има право да се самозаблуждава. Все пак четенето на хубави преводи на стари хайку е много забавно. Обикновено интересна е историйката около съчиняването на някое от тия малки стихотворенийца.