glishev

"Одонацар" може да е всичко, включително и изкривена форма на Навуходоносор Така че - по внимателно с Один. Руснаците казват, че Один бил "один", тоест един, сам, единствен и неповторим. Дайте да не забиваме в глупости. И, естествено, има връзка между Скития, готите и Скандинавия, но все пак не сме ехемеристи като Снори, а и не живеем в XIII в., така че аз съм за предпазливост в тия мисловни скокове. Самото понятие "първа Скандинавия" ме накара да се опуля. Темата си беше добре като литературна и мисълта ми е просто, че Норвегия в XIII в. е имала интересна литературна история (за разлика, да кажем, от България).

Това е наистина очарователно! Разбира се, малко съм скептичен за идентификацията на скандинавските митологични вани с Ванандовите българи, както и за предполагаемия втори Византион. И за мой собствен голям срам - за първи път чувам за култ към "Oðin Tyrkjakonungr". Прицак не е много популярен сред предпочитаните от мен британски германисти и скандинависти, и те не ползват този Прицаков термин. Това за Танаквисл и Ванаквисл е напълно вярно (питам се дали -kvisl има етимологически нещо общо и с името на Висла или Вистула). Тиркланд/Тюркланд и Голямата Свитьод или Асгард не са еднозначно уеднаквени у Снори. Но във всеки случай си спомням, че ти ме беше навел към безкрайно интересната тема за контактите между германи и тюрки. И е интересен факт, че британските слависти понякога наричат норманския период на Киевска Рус именно "Kievan Khaganate", за да отбележат смесения характер на институциите на тази едновременно скандинавска, славянска и степна (включително тюркска) държава. Бракът между Елисавета Ярославна и Харалд Хардрада е един вид материализация на тази връзка. Впрочем, на Хардрада, който е бил покрай всичко друго и добър скалд, се приписва нещо като любовна песен, посветена на Елисавета. Стиховете са ужасно агресивни, това е нетипична любовна поезия, но типична викингска. Припевът е: "Но все не ставах мил на руската девица". Ако не ме домързи, бих предложил нещо като превод

Среднобългарската "Троянска повест" сбито и адаптирано преразказва троянския цикъл легенди, произлизащ от античната гръцка митология. Самата среднобългарска версия е превод на византийски "роман" по старинния сюжет (който от своя страна е редакция на късноантичен латински преразказ). Между другото, повестта разказва и за издигането на стените на Троя - два "земни дявола", всъщност елинските богове Посейдон и Аполон строят зида по вълшебен, свръхестествен начин: Феб свири на "гусла" и камъните сами се подреждат един върху друг. Как този античен мотив може да се съпостави с Орфеевата лира или с музиката на старозаветния цар Давид, която също кара скали да се движат (а подвижни камъни ще намерим и в келтския фолклор), е отделна тема. Ще отбележа само, че в античния мит троянският цар Лаомедонт, за когото работят Феб и Посейдон, е притежател на вълшебни коне и отказва да плати на двамата свръхестествени строители. Тези детайли имат значение в настоящата тема. Тук ще се опитам да демонстрирам възможността преработеният античен мотив за необикновеното издигане на стените на Троя да е преминал от Византия в средновековна Скандинавия - и по-точно в митологизирания, но може би не оригинално митологичен разказ за издигането на стените на Асгард, крепостта на боговете-аси. Старата или поетичната Еда почти не разказва за стените на Асгард - само в "Пророчеството на вьолвата" и в "Свадата с Локи" има бегли алюзии към този сюжет и по-точно - към забавната роля на едновременно зловещия и комичен бог Локи в "разплащането" със строителя на стената. Ще посоча, че дори и Старата Еда всъщност е записана от християни, които вече не споделят вярата в асите и вероятно в част от текстовете са иронизирали старата митология - тоест скрипторите не само съхраняват езическите песни от антикварен интерес, но си позволяват и да импровизират върху тях с комичен ефект. Доколко това отговаря и на реална скалдова практика в дворовете, където е изпълняван и консумиран този тип поезия, е отворен въпрос. В Младата (Новата) или прозаичната си Еда, която определено е пълна с християнски влияния, поетът и историкът Снори Стурлусон (1179-1241) разказва по-подробно за издигането на стените на Асгард. В "Измамването на Гюлви", 49, Хар (Один) разказва на Ганглери (Гюлви) за потеклото на вълшебния си кон. Зъл великан се условил да построи крепостни стени на Асгард в кратък срок с помощта само на коня си, но поискал огромна награда. За да не бъдат асите принудени да платят, Локи се превръща в кобила (което, разбира се, е повод за подигравки, защото за древните германи "кобила" е евфемизъм за лека жена), в този вид прелъстява коня на великана и той не успява да завърши строежа навреме. Сетне Локи временно запазва животински вид, за да износи и роди вълшебно конче, което израства като осмокракия жребец на самия върховен бог Один. Не само гръцката митология има своите весели моменти Сексуалното преобръщане на Локи обаче няма паралел и вероятно се дължи именно на християнски присмех в съвсем битов дух над езическата традиция - освен ако не допуснем, че става дума за много древен сакрален пласт с неясна сюжетна или ритуална функция, оцелял в запазените текстове заради куриозното си звучене. В случая по-интересно е това, което Снори твърди за Один и асите в началото на своята "Сага за Инглингите", първата от неговия квазиисторически цикъл "Земният кръг". Авторът евхемеризира Один, представяйки го като исторически крал и магьосник от дълбока древност. Один произлиза от Азия - и точно по този начин Снори етимологизира името на асите. Одиновата крепост Асгард (което в случая може да се преведе не само като "крепост на асите", но и като "азиатска крепост") е идентифицирана именно като Троя. "Голямата Свитьод", тоест "Велика Швеция" е едно от азиатските царства на Один - собствено Скития. За някои читатели с интерес към периода на Великото преселение на народите вероятно ще е любопитно, че Снори Стурлусон смята именно Скития за прародина на шведите и в частност на династията на Инглингите, потомците на Один и Инг(в)е - а същият Инг(в)е е сочен у Тацит като епонимен прародител на една трета от германските народи. За настоящата тема фокусът попада именно върху издигането на стените на Асгард по вълшебен начин и от свръхестествен строител, върху присъствието на необикновен кон в разказа и върху неплащането на уговорената награда - все детайли и в сюжета за издигането на троянските стени. Разбира се, идентифицирането на Асгард с Троя само по себе си е от голямо значение. Впрочем, Снори демонстрира и известна зависимост от класически, вероятно опосредствано Херодотови географски представи за разпределението на трите части на Стария свят. А в сагите си за Олаф Трюгвасон, за свети Олаф и особено за Харалд Хардрада авторът показва и добра информираност за историята на Византия повече от век преди собствената си епоха. Ще припомня, че според Жофроа дьо Вилардуен в Константинопол към 1204 г. все още има "датчани" на византийска служба - всъщност това са последните скандинавски веринги. Скандинавските наемници са били толкова добре познати в Константинопол, че според Снори са имали свой параклис на името на свети Олаф в Града (което сочи, че Източният път далеч не е бил монополизиран от шведите, както впрочем показва и историята на норвежеца Харалд Хардрада). Снори Стурлусон става законовед на исландския Алтинг (Сбор) в 1215, 36-годишен. Като дете е бил повереник у далечни роднини на норвежкото кралско семейство в Исландия и това му позволява да получи отлично възпитание, а в 1218 - и да приеме висока служба при крал Хаакон IV. По това време контактите между Норвегия, Исландия и Шотландия са особено силни. В норвежкия двор Снори започва литературната си дейност и може би там натрупва информация за руските земи и Константинопол. Не е изключено дори лично да е познавал хора, които са служили при последните гръцки императори преди завършека на Четвъртия кръстоносен поход. Накратко - възможно е тъкмо Снори да е изменил и вплел мотива за вълшебното изграждане на стените на Троя (Асгард) в своята версия на скандинавския митологичен корпус. И да го е направил под влияние на вероятно устни преразкази на византийската адаптация на троянската история, пренесени от стари наемници по Източния път от Константинопол през Рус към Севера. Част от верингите (включително и водачите им) често са били начетени хора и дори скалдови поети. И определено са носели със себе си не само пари, а и разкази. Първата половина на XIII в. за Норвегия е време на голяма литературна дейност, свързана не само с адаптация и записване на местните, вече отмиращи езически традиции, но и на преразкази на разнообразни чуждестранни сюжети. Например в 1226 г. (когато Снори отново е в Исландия) крал Хаакон поръчва съставянето на "Сага за Тристрам", преразказваща келтско-френската любовна история на Тристан и Изолда. По това време присъствието на исландски автори в двора и широките контакти на Норвегия не само със скандинавските, а и с останалите северно- и западноевропейски страни правят царуването на Хаакон и изобщо на династията на Сверир един от най-интересните периоди в средновековната норвежка култура и литература.

Ариани са

Нямаш грешка, Дрейк, ти си на ход

Добре, мерси, ето нещо по-скоро лесно. Двоен въпрос: кой е художникът и чий е портретът?

Това е въпрос без отговор, Пандора. По-скоро историческите факти около различните народи показват какво им се е случило - и толкова. Има възможност за анализ, но на събития и културен или политически импорт, а не на някакъв манталитет сам по себе си. Манталитетът се променя. Напоследък френските историци, превеждани у нас, говорят за "менталност", тоест умствена нагласа. Думата на френски е една и съща. За да бъде разглеждан този манталитет или тази менталност, трябва постоянно да се имат предвид страшно много фактори - точнитя момент, непосредствените събития, религията, текстовете, обичайното право... тя е дълга и широка. Затова поне аз се опитвам да употребявам тази думичка възможно най-рядко. Инак човек рискува да изпадне в някакви етнически, национални, филетистки обобщения, които са дяволски примитивни, опростенчески и направо нямат отношение към средновековната действителност. --------- Между другото, това, което Южняка по-назад казва за полския средновековен земевладелски елит, е любопитно. Знаем, че, разбира се, по-голямата част от дребната до средна шляхта и едрите магнати си се състои от чистокръвни поляци и литовци - поне докъм XV в. Това значи - от местен, етнически славянски и балтийски корен. Но терминологията на тази шляхта и това магнатство включва много немски термини. Сама дума "шляхта" произлиза от старо-долнонемското (саксонско) "sclаehtan", "сражавам се". Думата "пан" за "господин" и "господар" е родствена със сръбското и унгарско "бан", с подобно значение - което може да произлиза или от много стара българска, или от аварска титла (както предполагам). Тоест, част от терминологията на полско-литовската средновековна аристокрация идва от германски и може би от степни източници. За славянските средновековни държави е съвсем нормално да заемат огромен брой организационни модели и термини, свързани с тях, от политически по-развитите си съседи. Знаем, че, например, "крал" е славянска рецепция на личното име "Карл". Както и че "княз" е пак славянска рецепция на германското "konung"/"cyning" (отказвам да влизам в повече спорове на тази тема, тя е отдавна изяснена). Мисълта ми в частност за полско-литовския елит е, че той е като сръбския и руския: наистина с местен произход в етническо отношение, но в организационно - повлиян в огромна степен от неславянски съседи. Поляците не само претендират за сарматски произход на аристокрацията си, но от време на време имат и антикизиращи тенденции: някои родове произволно си прикачат ту етруски, ту самнитски произход (вече в Ренесанса). Много е възможно първите опити за самоорганизация на полските славяноезични извън рода да идват под влиянието на степни германи като готите и на други степняци като аварите, та дори може би маджарите. Разбира се, полската историография микога не би приела това. Но ми се ще да припомня, че има една стара хипотеза за германски произход на най-старите полски извънродови институции (князете). Вече не говоря за степен произход, тоест за готи, вандали и гепиди, а за северните, т. нар. "долни" германи - сакси, дани, лангобарди и све(в)и. Те, така да се каже, изнасят агресивните си воински династии по посока на най-слабото съпротивление не само при Великото преселение в IV-VI в., но и във викингския период IX-XI в. Имаме примерите на дани и свеви не само в Ирландия, Англия и Нормандия, но и в Рус - имам предвид Рюрик, династията му и норманската теория за произхода на държавата в Киевска и Новгородска Рус (теория, която споделям). Аналогична роля в края на Х в. играе Олаф Трюгвасон в "Сага за Олаф Трюгвасон" от Снори - Олаф основава или наследява владения (и най-вече се жени за местни знатни девойки) навсякъде, където попадне като викинг, преди да се покръсти и да се възкачи на норвежкия трон. Първият му "стаж" като владетел и съпруг на княгиня е в полските земи, т. нар. Вендланд. Освен това знаем, че полски князе като Мешко и Болеслав, както и в чешките земи през същия период, са утвърждавани в титлите и правата си чрез санкцията на германските императори (саксонската династия на Отоновците). Това е въпрос на престиж не само за самите славянски князе, но и за императорите, защото през цялото Средновековие остава важен политически въпрос кой създава владетели - папата или императорът (в Скандинавия кралете се създават от други крале). Във всеки случай полският аристократичен елит според мен запазва в ренесансовите си легенди един изкривен исторически спомен за произхода на самите си функции от външни източници - на ранен етап може би готски и аварски, а в малко по-късен период - със сигурност саксонски и скандинавски. Което съответства на аналогични модели в сръбските, а особено в чешките и руските земи. Най-просто казано - полският елит е полски по етнически произход, но организацията му е германска и/или степна, както е и в много други славянски средновековни държави.

Исфандиар, който е получил небесни оръжия от самия Заратустра и се сражава със семейството на Симург? В нашия частичен превод на "Шах-наме" май почти отсъства. И е нещо като зороастрийски светец, поне според Фирдоуси. Мисля, че в каретата отзад са родственички на Исфандиар, които Симург е искал да отвлече. Може и да бъркам. А наблюдаващите битката са персийският царски двор. --------- П. П. Гербов е прав, името на героя е близко до псевдонима на наш Спандю. Гербов е познал пръв, ако отговорът наистина е Исфандиар

Допускам, че рано или късно лангобардите биха станали католици (по това време поне догматически същото като православни) и може би биха запазили по-сериозен контрол над вътрешността на Италия, превръщайки се в търпим съсед на Папството.

Изглежда като персийска миниатюра и допускам, че героят, убиващ птицата, може да е или от "Калила и Димна", или от "Шах-наме" (някъде в "Шах-наме" се появяваше вълшебна птица). Разбира се, това може и да е птицата Рух от арабските приказки. Но нито Симург, нито Рух загиват от меча на герой. Сто на сто птицата не е индийската Гаруда.

Самото франкско кралство вече отдавна си е било създадено, Карл само го наследява и разширява Инак "кралският акселератор" си го е имало, просто империята е имала временен късмет, че към 814 е останал само един жив син на господаря. Но ако примерно към 780 беше починал не Карломан, а брат му, нещата можеше и временно да се получат както в сценария на Лорда - с една силна, самостоятелна, за известно време все още езическа Саксония (подобна на България при Телериг, да речем). Видукинд в ролята на мощен езически крал звучи метълски вдъхновяващо. Но в крайна сметка и Саксония, и Дания пак биха се покръстили, просто щеше да стане по-бавно. Аварската държава може би щеше да оцелее поне още век, което би било интересно.

Саксония рано или късно би станала приоритет на всеки франкски крал, който може да си го позволи. Причините са две: първо, Айнхард отбелязва, че повечето от границата е в равно поле и от двете страни непрекъснато се правят набези, тоест животът е постоянно неспокоен, а от това следват загуби за краля. И второ, саксите са езичници и франкските епископи искат закрила не само за своите църкви, но и за мисионерите, постоянно пътуващи из Саксония с риск за живота си. Отделно от това, мисля, че феодалният разпад на франкското кралство би се случил дори без териториалните разширения от времето на Карл. Още при Меровингите (а и в младостта на самия Карл) е имало множество вътрешни поделби. Самият Карл е готов да подели империята си, а синът му направо го прави, то си е част от обичаите на франките. Отслабването на кралската власт, поставена в ръцете на много крале, засилва графовете и те стават относително самостоятелни. Това е било може би неизбежно, без значение със или без завоевания. Може би тъкмо завоеванията на Карл, които в дългосрочен план позволяват ограничаването на кралете до трима (един за Германия, един за Италия и, общо взето, един за Германия), а с това - и постепенното възстановяване на монархията във Франция. Представете си, ако без разширението на владенията Каролингите се бяха нароили като крале, а не като графове из самата Франция през десети век. Можеше и днес да има независими една от друга Бургундия, Аквитания, Бретан и малка Франция (може би дори без Нормандия).

Частното ми мнение е, че франките са щели да овладеят (временно) Германия дори без Карл или поколение след него. И че градовете на Италия биха се обособили дори при лангобардски крале.

Да видим какво ще направи сега Мадрид.

Нищо не е тъпакоустойчиво

Питат радио Ереван: - Има ли живот на Марс? Радиото отговаря: - И там няма...

Ето как от една тема произлиза друга Оттук може да изскочи антропологичен заек, тоест може би хипотеза. Начините, по които се образува ново фамилно име, си струват разглеждането. Предполагам, че ще са най-разнообразни и че няма да стигнем по-назад от самия край на XVIII в. за България. Самият период на запазване на едно фамилно име е доста интересен, особено в неаристократична среда.

Както казах и по-рано - в един момент "перифериите" на т. нар. "феодализъм" ще се окажат повече и по-представителни от самото му териториално ядро - и тогава ще трябва или да се откажем от термина "феодализъм", или да го ползваме и за перифериите. Само че ще сме отчели колко разнообразни феномени се крият под уж унифициращия термин. Което е мое мнение. Англия, разбира се, не е била организирана изцяло като Франция, но все пак е една от моделните страни на това, което (по липса на по-добър термин) наричаме "феодализъм". Хубаво е да се има предвид, че и в двете страни социалната мобилност е по-бавна, бих казал инертна в периоди на вътрешен мир. А се забързва в периоди на гражданска война или революция. Френската революция е много бурна, но английските граждански войни пък са няколко. Покрай Войната на розите в XV в. много от дребноблагородническите родове се издигат и заместват буквално взаимноизтребилите се стари фамилии на нормандски магнати. Предполагам, че Кларк е взел предвид този добре известен факт. Факторите, влияещи на социалната мобилност са много.

По офф-топика: отличаващите се фамилии (Зеленоградски, Кнезови, Дедови, Попови, Хаджийски и др.) може и досега да дават пропорционално повече високи кадри от Георгиеви, Иванови, Димитрови и пр., но е хубаво да се има предвид, че България е минала и през един момент на смяна на старите, по-интересни фамилни имена, със съвсем обикновени - произлизащи от малкото име на дядо или прадядо. (Аксиома на БГ-наука: най-добри сме в офф-топика )

Да, без да прекаляваме, има нещо съвсем естествено в това хора с добра (изгодна) семейна история да имат по-големи стремежи. Разбира се, възможни са и дегенерации, особено при големи сътресения. Но е възможна и приемственост. Естествено, днес все пак мобилността е много по-голяма отколкото в Средните векове, това не иска спор. Но има и устойчиви закономерности.

Мислил съм си такива неща, Южняк. Разбира се, дори аз с цялата си романтична склонност избягвам идеализацията на Средновековието, но превръщането на аристократичните норми в такива за буржоазията като цяло се е оказало позитивен фактор. От теб разбирам, че книгата на Кларк хвърля и нов поглед към механизмите на това културно разпространение. С удоволствие бих я прочел.

Десети век. Определено четеш "цясар". Има титла за съкращение в надгробния надпис на Мостич, това трябва да е достатъчно. Има достатъчно примери (дори в темата), за да може човек да се ориентира, а не да спори със старобългарската граматика и да си измисля нови неща, противоречащи едновременно на фактологията и на елементарния бръснач на Окам. --------- Между другото, досега пропускаме най-основното: палатализациите в старобългарския език. Има си класическа втора палатализация на "к" в "ц" пред йод или мека гласна. Тоест превръщането на "кесар" в "цясар" е съвсем нормално за славянските езици във фонетично отношение. Впрочем, античният латински е произнасял Caesar също като гръцкия - "кайсар". Палатализираното латинско произношение "цезар" е средновековно и е типично за немската латинистка школа (по-късно за руската и българската). Възможно е да идва именно от ранни славянски езикови контакти в Източна Германия: самата немска дума Kaiser очевидно не дава такава палатализация (на староанглийски имаме дори грешка от хиперкоректност: casere, "касере"). А Online Etymology Dictionary предлага за славянските езици думата "цар" като заета през готското междинно kaisar, а не пряко от гръцки или войнишки латински.

Atom, крепостничеството е малко по-ранно от маджарите и викингите, но че и те имат дял в допълнително спадане на добивите - сигурно е вярно Южняк, това беше много интересно! Всъщност ние със Спандю не сме и твърдели, че елитът не е елит, даже напротив. Но ти наистина хубаво го илюстрираш. Колкото до липсата на елит и последвалия "демократизъм" у нас, мисля, че и тук леко назидателното ти натъртване е съвсем на място А това за социалната мобилност "надолу" в Англия не е нещо ново - отдавна е известно, че старата аристокрация е оставила огромен брой неаристократични потомци, това е естествен процес. В днешна Франция сигурно е пълно с потомци на Луи Свети И това не е шега. В този смисъл и ние сме все пак... българи.

Тежката конница на франките не изчерпва феодалната епоха, но изпреварва маври и нормани. И не се справя с норманите (иначе нямаше да има Нормандия, разбирате). Маврите пък не са кой знае каква заплаха - или не са такава, с която Франция да се справи преди Х в. Накъсо - не търсете произхода на собствено рицарската конница нито преди X-XI в., нито пък в някакви хипотетични френски борби с нормани и маври. Да, има ранни феодални образования в VIII-IX в., има я и ранната кавалерия на Карл Велики. Но феодалното рицарство е резултат от вътрешни фактори ок. Х в.

Не знам кой смята това за Германия, но то не обяснява възникването на аналогична кавалерия във Франция, където маджарите (обяснимо) са все пак по-малко познати. Още преди маджарите Карл Велики има сериозна кавалерия. Може би рицарството пак е феномен, типичен и за Франция, и за Германия, без връзка с конкретен външен фактор. Подозирам обаче едновременно влияние и на късноримската кавалерия, и на степните традиции на готи, вандали, алани, хуни и гепиди върху възникването на франкското рицарство. А Спандю и Романа може би могат да добавят нещо за евентуално сасанидско влияние върху римляните и аланите.