glishev

Ялова тема.

Абе и в каква посока е важно

Да, разбира се, че са авестийска заемка

http://www.youtube.com/watch?v=EgLemqVvndk&feature Мисля, че си открих нов любим испански композитор.

А Тоца Парталина за печенежка възстановка

Уви, Ричард Груев почина, както и Амадеус Кръстев (лека им пръст). Всетъки, продължава да има невероятни хора с невероятни имена. Ако е за въпрос, познавам две млади дами, звънко наречени Регина-Октавия и Ливия-Мария. Не се познават помежду си, а имената са напълно истински. Всички помним Жан Виденов. Лично аз съм във възхита от звучното валкюрско име на кинокритичката Ингеборг Братоева. Отделно от това съм любител на шопските имена като: Пене, Пара, Гюла (може би турцизъм), Коца, Даца, Куна, Тоца, особено в съчетание с фамилии като: Чупетловска, Парталина, Клисурска. Да не говоря за умилителните имена в собственото ми семейство: Бора Глишин Зеленоградски и прапрадядо ми: Цека Зеленоградски.

Фружин изби рибата

Да, като не броим униформите, всичко е наред

Това вече е въпрос на собствена преценка.

Ще ти хареса, даже актуален ще ти се види като се вгледаш във физиономиите на радикалите

И точно затова е хубаво да се тръгне точно от рационална позиция - има ли или не. И ако има, какво би било то.

"Такова беше времето."

Или, по-просто казано - Рим латинизира западната половина от империята, но не успява да латинизира източната половина, защото тя вече е устойчиво грецизирана още когато Рим започва да се превръща в империя. Изписани са цели томове за постимперското запазване на културната граница приблизително по мислената линия Срем-Шкодра. Може да се поговори за постепенния преход на тази граница от линията Корфу-Силистра до Срем-Шкодра. Общо взето, централните Балкани се явяват контактната зона между латинизираното и грецизираното културно пространство. Струва си и темата за постепенната постимперска експанзия на латинизиращото и (условно) "грецизиращото" пространство на север. Както и изобщо за контактните зони - от Сицилия до Полша.

Науката, по-точно медицината, а още по-точно неврологията има нелоша информация за съня. Апропо, дори кучето ми сънува, но не вярвам да има т. нар. "опитност извън тялото". Вярвам в много неща, но ОИТ не е сред тях. Ако такова нещо изобщо има, то ще е само посмъртно. И, да, естествено, що за моя душа би била тази, която не е моето "аз"? За мен това е пълен абсурд. Мисля, следователно съществувам. Човек отлично се самоосъзнава като личност. Душата ми, "аз"-ът ми - това е едно и също нещо. Иначе медитацията наистина не е този евтин буламач, който ни продават днес. Медитацията е състояние на преход от рационалност към интуиция, сиреч един вид към "по-бърза предавка" в стигането до изводи, често по образни аналогии или дори само по плавна промяна на настроения. Може да бъде придружена или достигната с помощта на повтарянето на молитвен текст и е чисто религиозно изживяване. Казано по-простичко - изключително приятна самонавивка, която може да накара някой заблуден човечец да си мисли, че е станал особено свят. Това чувство може и да бъде придружено с видения и "опитности", но добросъвестните истински мистици предупреждават, че целта на медитацията съвсем не са подобни състояния - състояния, които бих нарекъл сладка самозаблуда или, казано с казионно църковна терминология, прелъщение. Сиреч почти всички т. нар. "ОИТ", "видения", "медитативни" състояния, "отваряния на вратите на възприятията" и т. н. са си игра на въображението, най-вероятно с психосоматичен произход и съмнителен морален смисъл. У по-неподготвени или у по-впечатлителни лица тези преживявания често будят суеверни или пък псевдонаучни убеждения. У по-лабилни лица може би могат да бъдат и рисковани. На практика са ненужни, понякога вредни и за щастие са лесни за избягване. Докато е жив, човек е нерушимо съчетание от тяло и "аз". След смъртта си може и да е нещо друго, ще видим. Но само тогава. Във всеки случай здравият скептицизъм в съчетание с известен традиционализъм са чудесно лекарство срещу т. нар. "ОИТ".

ОИТ е съкращение. Означава "опитност извън тялото". Според моето съвсем лично схващане такива неща или направо не съществуват, или ако все пак съществуват, са невероятно редки и са от свръхестествен характер. Ако са от свръхестествен характер, то вероятно в повечето случаи са от крайно нежелан произход. Но по-скоро смятам, че не съществуват. Дали става дума за полусън, самовнушение или комбинация от двете - това не знам. Облекчаване, горещ душ и чаша студено мляко преди лягане, прочитането на няколко страници от предпочитан автор или пък, знам ли, някое цялостно правило от молитвеника на БПЦ, както и спане на отворен прозорец успешно премахват такива неща. Разбира се, има и още по-добри начини човек да се отърве от неприятни сънища. Също така определено не препоръчвам да се яде царевица от консервна кутия преди сън. Докарва кошмари, газове и смътно чувство за вина на следващата сутрин.

Перфектна тема. Тук ономастичният гений може да се развихри. Моите любимци са Вълчо Китайски и Ингеборг Братоева.

В единайсет случайно бях край Строителния техникум. До единайсет и половина надавах по едно очо нагоре, но, уви, нищо се не видеше и се разсеях. Към три луната беше ярка, жълта и кръгла.

Изобщо, има ли смисъл да се четат други романи освен английски Шегувам се, разбира се. Добрите стари приключенщини от всякакъв произход са нещо прекрасно. Не си паднах конкретно по Сабатини, аз бях любител на Салгари, Дюма и, да, на един куп англичани

Както се казва: cuius regio eius religio.

Рицарю, фактите около Дръстър и Преслав всъщност са си доста ясни. Колкото до самия Василий - в случая дори не е толкова важен фактът, че е епископ на Търново (защото няма начин архимандрит да извърши коронация), колкото че самата търновска епархия към 1185 просто е извън архидиоцеза на Охрид. Ха, това е интересен въпрос - дали след създаването на патриаршията в Дръстър гръкоезичните епархии в България като Филипопол и Месемврия моментално са попаднали под авторитета на българската Църква. Нямам отговор на него, а си струва да се поумува. За другото - по-скоро съм на Аспондиатовия акъл. Ще те помоля обаче да не пишеш по седем-осем постинга един след друг, за да бъде мисълта ти по-лесна за проследяване. Атом, да, горе-долу се разбрахме кой какво твърди. Смятам, че Рим (и/или Ото I) отказва да се намеси в легитимирането на Самуил - въпрос не само на някакво абстрактно деление на сфери на влияние, но и на реални възможности, и на перспективи. Поне докъм брака на Гавриил-Радомир с маджарската принцеса. За да има такъв брак, най-малкото крал Геза е смятал Самуил за равноправен и изгоден партньор. Не е напълно изключено в периода между 986 и 997 все пак да има и някакъв по-успешен опит за легитимиране на Самуил със западна инвеститура, но това е и доста несигурно. Галахад, нещата, които казваш, са незащитими.

Да, "Агора" е доста приличен филм. В романа "Юлиан" на Гор Видал атмосферата на същата епоха пак е хваната добре.

Бог да прости. Скуби може би не е видял новината. Вчера, за съжаление, се преобърна автобус и осем души загинаха.

Налагането на християнството в империята е дълъг и, общо взето, кървав процес. В I-IV в. езичниците преследват християните, а в IV-VI в. християните преследват езичниците. Вече в постимперското пространство нещата започват отначало. Новите, варварски езичници ту се покръстват (често като еретици), ту оставят християните на мира, ту ги преследват - това е дълъг и неопределен период в цяла Европа от V до XI в. Горе-долу в същия период се случва и препокръстването на завладени от варвари области (примерно Британия и Източните Балкани), и излизането на християнството извън старите имперски граници - към Германия, Скандинавия и Рус. На различни места покръстването става по различни начини, но общо взето моделът е един и същ: първите мисионери често стават мъченици. Втората вълна успява да покръсти някаква група от местното население и да си издейства подкрепа от местните вождове (крале, князе). Сетне има период на противоборство с жестокости от двете страни, и накрая християните поне формално се оказват мнозинство. Последните езичници в Европа са покръстени горе-долу в XV-XVI в. - това са литовците, лапите и част от фините. Но това е много обща картина. Всеки регион си има специфики. Във всеки случай жестокости има и от двете страни.

Алабагатур, ще те помоля да не викаш с главни букви и да се придържаш към темата. Говорехме си за Турция. Повечко по темата, така, по-малко емоции и по-въздържанко. Благодаря за разбирането.

Супер, ето най-сетне нещо по същество Поздравления, Атом. И аз смятам, че самостоятелността на българската Църква е замислена като компромисна, временна - тъкмо затова говорех за "икономия". Същевременно обаче смятам, че от 870 до XIII в. практически няма влияние на Рим източно от линията Срем-Шкодра, така че пак говорим за византийското "ойкумене", за ненамеса на Рим и до серия опити на Константинопол да приключи с българската автокефалност, а и с българското царство. За славянизацията вероятно си прав - в крайна сметка славянският богослужебен език е византийско производство. Друг е въпросът, че може би Борис-Михаил пък е виждал в славянската литургия възможност да се отърве от гръцката. Вж. тук. Това, което казваш за евентуалното синодално управление на българската патриаршия след 971, е добро предположение. За съжаление не се потвърждава от изворите. Но пък е добра интерпретативна възможност, не отричам - защото не се и отхвърля от изворите. Което не отменя голямата вероятност Цимисхий да се стреми тъкмо към премахване на патриаршията. Такива прецеденти има - закриване и просто изчезване на стари архиепископски и епископски диоцези (бездруго диоцезът по начало е светска административна единица), местене на архиепископски катедри. И то по чисто административни, бихме могли да кажем по светски причини. При ромеите самият епископски сан е свещен, разбира се, но епископите са равни по благодат: тези от тях, които са патриарси, архиепископи и митрополити, са такива не толкова по силата на специално ръкоположение, колкото заради административно удобство и, разбира се, императорите ги назначават и разместват, както си искат. Можем да намерим доста примери за изчезващи и новопоявяващи се епархии и катедри в самите имперски граници. Църквата наистина е консервативна институция, но империята невинаги е чак толкова консервативна и, общо взето, гледа прагматично на въпроса с епископските катедри и правомощията им. Тъкмо затова е интересно кой става епископ или митрополит на Дръстър след 971 - но вече без да е патриарх. По-скоро ме интересува съдбата на самата катедра. За съжаление, както казва Aspandiat, нямаме епископска мрежа в българските земи поне от 680 до 864, а може би и в по-дълъг период, така че ни е трудно да проследим в достатъчно дълъг непрекъснат период съдбата на старите апостолски епархии на Балканите. Инак Дръстър сам по себе си е стара катедра, която също е фактически преоснована при покръстването на българите. Разбира се, позовавайки се на стара апостолска традиция. Нещо подобно се случва и с моравско-панонската катедра на св. Методий и св. Горазд, която се нарича "престол на св. Андроник в Панония" и се позовава на хипотетична приемственост от IV в., а, разбира се, всъщност е новосъздадена. Мога да дам и по-екзотични примери, но засега тези са достатъчни. Въпреки консерватизма си, Църквата всъщност относително често променя състава на катедрите си, а и седалищата на архидиоцезите. "Една и неделима" на теория е целостта на Църквата по принцип, а не конкретно някоя от поместните Църкви. Очевидно например в XIII-XIV в. ще има две български поместни Църкви - Охридска и Търновска. Името на съответната поместна йерархия винаги идва от името на седалищния град. Разбира се, че можем да говорим за "Дръстърска патриаршия", така, както говорим за Константинополска или Антиохийска. Всъщност от по-късна епоха дори имаме Търновска патриаршия (или пък, да речем, Московска), а тези катедри са далеч извън обхвата на старите апостилски мисии - и все пак архидиоцезите им носят имената на средищните си катедри. Да говорим за българска патриаршия всъщност е неологизъм. Патриархът е преди всичко епископ на значим град с административни задължения над определен брой катедри извън собствената му епархия.