-
Брой отговори
10135 -
Регистрация
-
Последен вход
-
Days Won
137
Content Type
Профили
Форуми
Библиотека
Articles
Блогове
ВСИЧКО ПУБЛИКУВАНО ОТ glishev
-
Да, например веднага да изнесе агресия навън като Вилхелм Завоевателя, кастилските реконкистадори и кръстоносците
-
Поне не аз, Алва. Преди приемах, че феодалната йерархия се изгражда чак в X-XI в., но един стар спор с Aspandiat и малко повече вглеждане в "Каролингите" на Луи Алфен, "Феодализмът" на Гансхоф и "Рицарството" на Бартелеми показаха, че началото на тази система е дълъг процес от III до XI в. Тоест испанските маври и скандинавците нямат особена роля в изграждането на феодалните институции (освен дето нормандците частично ги пренасят и преформулират от Франция в Англия, но нормандците от 1066 вече определено не са норманите от 911 г.). Спандю, ето я старата ни тема: "Каролингският феодализъм". Тук е и това за поречието на Рейн като контактна зона. 2. За социалните маргинали и личната свобода Ясно, че Скандинавия е периферия, но накрая перифериите ще вземат да се окажат повече от териториите на ядрото на класическия феодализъм (Италия е периферия, Полша е периферия, Унгария, Скандинавия, Испания, Ирландия...). А точно около устието на Рейн са Фландрия и Фризия, които не са периферия, а са си част от вътрешността на чисто феодалната зона. Точно там феодалният модел се пропуква пръв, може би заради близостта на морето. Там също имаш свободни стопани и т. н. както казах - личната свобода не е масова, но не е и екзотика. Разпознаваема е. Това за експертите с бели якички е много добре казано 3. За военното качество и количество Компенсаторно или не, това е типично за военната история по принцип: по-слабата страна измисля механизъм за неутрализиране предимствата на по-силната, временно я измества с ново военно превъзходство; това налага още промени във военната практика и махалото пак се люшва. Тоест куката, лъкът и други такива действително променят баланса по бойните полета от XIII в., а дали това харесва на рицарите е друг въпрос. Фризийските търговци също не са някакво чудо, а естествена част от пейзажа. Който е многообразен, защото феодалният свят е пълен с какво ли не 5. Трите съсловия Общо взето, въпреки опростенческите писания на благочестивия Адалберон, дори из Франция, Ниските земи и Германия в XII в. вече пътищата се пълнят с мобилни, свободни, немаргинални типове, които не се вписват в Трите съсловия. Това са всякакви наемници, търговци, архитекти, пътуващи клирици и студенти. Свободните стопани вече ги споменахме, а най-интересното е, че в самата Франция ок. 1320 поне половината селяни вече притежават собствено парче земя (поне според полиптихите на абатствата). Вече за градските жители, които поне от XII в. са сериозен фактор дори в Германия може много да се говори. Тук идва и ролята на големите панаири в Пикардия, Шампания и Лотарингия през XII в. Може би чистият феодализъм - този на почти нулевия градски живот, на почти тотално закрепостеното селячество и на намусеното, доста независимо феодално рицарство, затворено в неуютните си замъци, може да се намери най-вече през XI в. Хайде, да разширим: през X - първата половина на XII в. И то предимно в класическата зона около Рейн.
-
Това за старофренския не го знаех, срам и позор
-
Да, общо взето, зависи на какъв език са текстовете Ако са на старобългарски, ще става дума за княз или цар. Ако са на гръцки - за архонт или василевс.
-
Разделих постинга ти на абзаци по номера за по-лесно 1. За въоръжената свита Няма спор, сравнението между въоръжената свита на западните вождове и "хранените хора" на нашите владетели може да е много плодотворно. Както и между западните каролингски графове и нашите Омуртагови комити. За това си струва да се помисли, изглежда златна мина направо. Но понеже ставаше дума за западноевропейски класически феодализъм и за произхода на въоръжената свита в раннофеодалното общество, задържах вниманието си там. А с теб бяхме стигнали точно до идеята, че свитата на късноантичния гало-римски земевладелец и на германския вожд са не само съвременни, но и свързани феномени. 2. За личната свобода и социалните маргинали Скандинавският свободен стопанин определено не е социален маргинал. Рицарят-разбойник в замъка си - също. Вагантите-студенти се издържат не от бащите си, а от каквото могат (включително от грабежи, но и от продаване на лекции). Членовете на градските комуни, фризийските фремани и английските йомени също не са маргинали, а са лично свободни. Да не говорим за магистрите по камъните, тоест за архитектите. Тоест, класическият феодален свят познава личната свобода и то не само тази на маргиналите. При това не само в периферни страни, а и в самите Франция и Германия. Вярно е, тази свобода не е масова. Но не е и екзотика. Колкото до пиратите, те не са точно маргинали. В Скандинавия са аристократи, вождове. И търговци, и основатели на градове и държави. В Германия са също търговци и градски патрициат. В Италия са отново търговци и комбинация от патрициат и аристокрация, както чудесно знаем. 3. За военното качество и количество Ако приемем, че "феодализмът" е такъв само до XII в. и не включва Фландрия, ще си прав Но доколкото XIII и XIV в., както и Фландрия са си част от историята на феодалния свят (и на нашия любим "син банан" в географията на Западна Европа"), тоталният превес на рицарската конница е проблематичен. Освен дългия лък, съществува т. нар. billhook, пехотната кука от XIII в. за сваляне на рицари. Много на почит сред фламандците (където и голям брой от фризийските селяни остават свободни, ползвайки се от "стари свободи", та дори и от известна дружба с дребното дворянство). 4. За частната крепост и социалния елит Самата истина. Господарят на замъка може и да е разбойник (Freiherr, рицар без сеньор, истински грабител и простак), но е въоръжен и контролира района си. Паразит? Да. Маргинал? Не. Представител на един социален елит. 5. Трите съсловия Всъщност знаех това за Иран (и то от теб). И на мен ми е хрумвало да търся модела на трите съсловия на феодалния свят в някакъв паралел с кастовата система на Индия, да речем. Мислил съм си за паралели с римския tribus, за някакви хипотетични, предисторични тройни социални модели в индоевропейските народи... Разубедих се. В Западна Европа няма нищо подобно преди XI в., а и идеята не получава разпространение много далеч от Лотарингия. Новите градски комуни и аристокрацията "на мантията", както и социалната мобилност в Църквата ме доближават до мнението на Дюби, че моделът на трите съсловия е просто едно находчиво хрумване на богслов, който приближава тристепенната небесна ангелология към някакъв свой идеал за обществото. 6. Архаичната Античност и архаичните черти на ранногерманската организация Мисля, че тук сме на едно мнение. Античните полиси (или фили) в своя ранен, архаичен период напомнят точно развитието на келтските племена преди Цезар или на германските преди трети век. 7. Военната организация Наистина става дума за импорт. Както в Западна Германия има римски влияния, така и в Полша има фермански. 8. Елит ли е елитът Чудесно казано! Както за елита, така и за социалната мобилност в Църквата. Спандю, азилното право отлично се допълва с корпоративните и териториалните "стари свободи", тези неща не се отхвърлят взаимно Германският завоевател естествено приема asylum-а на храмовете (и изобщо каноничното право) като "стара свобода" на Църквата. Мисля, че и това за служебната аристокрация е доста вярно
-
Дали феодалният елит наистина е елит... Божа работа, тоест излишен въпрос. Естествено, че всяко стадо си има мърша, но военната аристокрация между XI и XV в. очевидно функционира по предназначението си (с променлив успех, пикът е ок. XII-XIII в.). Към този въпрос не можем да подхождаме с наивна етическа оценъчност, а само от гледна точка на функциите, които това общество е поставяло пред въпросния елит. Е, въоръжената свита, баниерата е налице. Толкова по темата. Ето това е интересен въпрос! Впрочем, университетът си е една от градските корпорации, юридически е нещо като гилдия. Автономията му е типична "стара свобода", за която би могъл да претендира манастир, замък или дори някое по-свободно село с оцелял примитивен статут. Доколкото градът понякога няма непосредствен сеньор, а комуната е пряк васал на териториалния принц и пряк собственик на извънградски земи със закрепостени селяни или свободни арендатори върху тях (рядко, но се случва), то градът може да се разглежда по подобие на манастира - като един вид корпоративен сеньор, юридическо лице с фунциите на феодал Хиперкорпорация, включваща няколко корпорации и реализираща чрез кметството и съвета си такива права и задължения, които я превръщат в нещо като групов граф. Разбира се, това е от XII в. нататък. Дотогава градските комуни имат някои права, но не и това политическо значение. Впрочем, градовете в старата Римска империя (които обикновено са и далеч по-големи и благоустроени от средновековните) имат аналогично политическо значение. Но пък нямат тези военни възможности: от XII в. нататък градовете се превръщат почти в полиси, защото започват да финансират не просто стража, а направо армия - особено фламандските и италианските градове, които наистина са колективни сеньори и точно затова комуните им се превръщат в синьории. Всеки свободен гражданин, член на гилдия, участник в кварталната стража и градския полк, избирател на гилдийно ръководство, редовен платец за поддръжката на кметството и съсобственик на градските имоти извън стените, вече е със сериозно индивидуално самочувствие, почти рицар. И обича да го наричат "месер", "мосю" или "минхеер", все едно е благородник). Още повече, че в един момент градовете започват да поръчват работа от художници и архитекти, което си е аристократичен и църковен прерогатив. С такива свободни градове могат да се справят или епископи с неоспорим каноничен авторитет, или брутални наемнически командири, които се превръщат в изцяло нов тип градски тирани. Но това вече е друга епоха
-
Южняк, това, което казваш за комбинацията от римска и варварска организация, е вярно - или поне на мен ми харесва как е казано. С Аспандиат веднъж си писахме дълго и широко в друга тема, посветена на феодализма, на Каролингите и на класическата феодална зона от двата бряга на Рейн (един икономически гръбнак на Западна Европа). И стигнахме до нещо като формулировка, че феодалните институции са със смесен, неотделим германско-римски произход точно от рейнската контактна зона. Много убедително ми се струва и това, че организацията на средновековна Западна Европа (или поне на класическата феодална зона) се опира на по-примитивни, по-устойчиви германски културни патерни (закономерности, тенденции, характеристики). Защото освен римското закрепостяване на колоната и германо-римското (контактно) образуване на свити или комитати от храбреци около вождове, наистина ги има "старите свободи", които са типични по-скоро за варварските общества. Тоест - антимарксисткият ревизионизъм е направо неизбежен. Тези "стари свободи", които безкрайно раздробяват и усложняват съдебната практика и ограничават централните авторитети, са си чиста проба обичайно право. Всеки крал или дори само граф често е принуден да се съобразява с няколко вида обичайно право във владенията си - дори когато разрешава спор между обикновени, дори закрепостени селяни. И може да реши тип казус по един начин за едно населено място и по друг - за друго. За римляните това би било невъзможно, но за варварите е норма. Би било норма и за древните гърци в техните архаични полиси. Има и още една интересна характеристика на феодалната политическа култура - постоянното налагане на римсия политически речник за изразяване на варварските реалности. Църквата подсигурява грамотните кадри, а тяхната грамотност е латинска, римска. И те не могат постоянно да пишат за "файда", "мъст", "удовлетворение", "кръвнина", "съдебен двубой". Вместо това те говорят за "държавата", "империята", "кралството", "курията", "консулта", "публичните средства", "фиска". Ето защо има огромни разлики в съдържанието на законодателни текстове, писани на латински и на някой от варварските езици - дори за един период и една територия. Първоначално клириците просто пишат глупости, техните благообразни изрази не означават нищо (или бележат една постепенно западаща градска култура). Но за няколко века, с появата на университетите, засилването на градовете и кралете речникът отново се превръща в действителност, "старите свободи" отпадат и варварските патерни на феодализма се запазват само като особености на церемониала и симпатична традиция. Любопитен е моментът със закрепостяването на селяни в Западна Германия (между Рейн и Елба) ок. Х-XI в. Това е частен случай на пряко влияние на римската система на закрепостяване (технически: на поробване) на колоната извън някогашния лимес. И показва колко много романизирани са франките за разлика от останалите германи. И колко истина има в мнението, че зоната от двете страни на Рейн, между Лоара и Елба, е контактна зона между германския и римския свят. В тази територия най-рано се заличава чисто етническата разлика между воински елит и крепостници - в Северна Франция много рано се появяват селяни с германски имена и благородници с романски, а в Западна Германия би трябвало направо да няма етническа разлика между селяните и воините. А все пак закрепостяване има, включително и заради образуването на въоръжени свити, срещу които свободният франкски стопанин не може да устои. В други германски предели (по-далеч от стария лимес) не е така. Както казахме, света, който наричаме "феодален" има огромно вътрешно разнообразие. Проблемът за трите съсловия (духовници, воини, селяни) е много хубаво разгледан в "Трите съсловия и въображаемият свят на Средновековието" от Жорж Дюби. Дюби смята, че това е обществен идеал, който не взима под внимание гражданите и е типичен за духовническите представи от Лотарингия (внимание - отново сме в сърцето на класическата феодална, германо-романска зона по Рейн) в XI в. И то става дума за провинциално духовенство - хора като епископ Адалберон, които живеят сред замъци, манастири и села; хора, за които градът все още не е кой знае каква реалност. Тоест, моделът на трите съсловия по-скоро не попада сред древните, устойчиви патерни, а е богословска концепция, породена в специфични условия. Разбира се, човек може да си зададе въпроса защо възниква в точно този вид и спорът да започне
-
Мисля, че на арамейски името е "Йохан" или "Йоаханан". На латински това може да се изрази само с "h" в средата на думата, а знаем, че "h" дълго време е била няма буква, почти без звук - тоест горе-долу е отговаряла на лекото придихание в гръцкия език (а не само лекото, но дори тежкото придихание по-скоро се е губело, попадайки в средата на дума). Така че на гръцки е обяснимо защо нямаме форма "Йоханис", а само "Йоанис". На латински пък става ясно защо имаме ту "Joannes", ту "Johannes". Впрочем, на немски "Johan" също се произнася с много леко "h", по-скоро придихание, а не натъртен гутурал (в някои думи като "gehen" изобщо не се произнася). На английски и старофренски "h" очевидно е изцяло нямо - има го в правописа, но не в произношението на името. Вече защо се появява това "в" на арменски, сръбски и италиански, пък и на български в "Иван" и производните имена - ще трябва да се изрови някоя компаративистка книга от края на XIX в. и там всичко ще бъде обяснено по най-сериозен начин с типичните за двеста неизвестни диалекта промени Впрочем, не е съвсем изключено славянските форми с "в" да смесват еврейското име със славянската дума "ива", "върба". Ще се опитам да вметна само малко original research, за което моля да ме извините. При продължително произнасяне на "Йоан" и "Йохан" с т. нар. "мързелива уста", при която артикулацията е небрежна, се получава следното - когато произнасям "Йоан" без "х", устните се сближават малко повече и се получава нещо като нестабилен, може би терминът ще бъде "проходен", звучен лабиал, тоест слаб звук между "б" и "в". Възможно е небрежният изговор в ежедневието да води до естествена тенденция струпаните гласни (получаващи се при пропускането на нямото или полунямото "h") да бъдат разделяни от нова съгласна. Нелошо обяснение, но то пък не покрива арменското струпване на съгласни във формата "Йовханес". Тя обаче е рядка, ако не бъркам. Днес не се ли казва "Хованес" или "Ованес"? Явно има някакви особени тенденции към озвучаване в арменския, защото и формата "Мовсес" е доста необикновена, но, да кажем, тя може да се дължи и на неправилно схващане на комбинацията от омикрон и ипсилон в името на Моисей. Колкото до формите "Жан", Джон", "Жоао" и "Хуан", те очевидно се появяват от различните начини на четене на къснолатинската графема "j", разроили се с оформянето на романските просторечия под германско влияние. В кастилски понякога дори "y" може да се прочете като слабо "дж".
-
Темата по принцип беше за регионализма, туризмът е малко off topic, но нищо Туризмът наистина си е форма на износ. Това че БВП-то на една наистина развита икономика се формира от индустрия и нетуристически услуги, е нормално. Но то само по себе си не значи, че туризмът не може да вкара много, ама много пари в БВП.Тоест, без значение дали ще си говорим за Тибет или Каталония, но ако утре на тия страни им хрумне да търсят независимост (успешно или не), туризмът ще си е сериозно перо в приходите.
-
Не, това, което писах за съкращенията, не е "хипотеза", нито е "една" от "много" версии. То си е просто факт от езиковата история, както би бил наясно всеки, който чете старобългарски. Всяко факсимилно или печатно издание на старобългарски или църковнославянски текст ще ти го покаже. Разбира се, можеш да мислиш другояче, но ще се наложи да търсиш примери за тезата си по изворите. И като не намериш (поне не преди XVI-XVII в.), ще трябва да се върнеш към най-добрия научен принцип - т. нар. "бръснач на Окам" Колкото до киевските князе - има си ги от векове преди Ордата, така че тя отначало няма как да има общо с титлата им. Да, вярно, на един относително късен етап от развитието на славянските езици татарските ханове са наричани царе (все още под титла за съкращение), защото са си доста могъщи (впрочем, важи и за османските султани от един момент нататък). Тоест имаш право за това кога започва да се говори, че московският княз е и цар. А държавата на хановете не се нарича "ханство" в изворите, това е модернизъм. Нарича се именно "орда", "улус", "девлет", "царство" (под титла за съкращение), "държава" или "господарство". Това за Персия си е съвсем проследимо по години За "правото" не знам; знам, че в източните провинции гръцкият просто е бил говорим език.
-
Е, щом казваш
-
О, ще успеем! Главно защото у нас има голямо разстояние между постиженията на медиевистиката и общоразпространените мнения Това разстояние може да бъде смалено само в разговор. Бих се радвал, ако темата се окаже четена от ученици и студенти с интереси в средновековната история. Да помислим какво имаме предвид под феодализъм. Най-често смесваме сеньориално-васалните отношения между благородниците с крепостничеството сред селяните. Повечето хора наричат "феодално" това общество, в което има ясна йерархия и система от вертикални зависимости между елита, докато огромната маса от населението е безалтернативно закрепостена и заета с производството на... храни. Тоест това са твоите т. 1 и 2 заедно. Така определяме т. нар. "чист феодализъм". И друг път сме повтаряли заключението на Гансхоф, че тази форма на обществена организация е съществувала в цялостен вид само между Лоара и Елба. Тоест - в Северна Франция и Западна Германия. Това е вярно. Из цяла останала Западна Европа т. нар. "феодализъм" никога не е съвсем "чист". Ту някъде селяните притежават земя и/или оръжие, ту някъде сеньорите са изтласкани на заден план от бързо развиващи се градове, ту някой могъщ сеньор действително налага истинска власт, а не просто авторитета и правото си на "помощ и съвет" върху своите васали. И внезапно западноевропейският средновековен свят се оказва много сложен и разнообразен. Да добавим: не само в пространството. Така е и във времето. Комбинацията от относително рехави лични ангажименти между сеньорите и закрепостено състояние на селяните е изолирана не само между Лоара и Елба, но и между XI и XIV в. А ролята на градовете започва да се увеличава още от XIII в. Да, в друга тема добре бяхме проследили процесите на сеньориално обособяване още от времената на Каролингите. Закрепостяването на колоната започва още при Теодосий Велики. А личната свита, комитатът на военния водач идва може би от недокументираната история на антична Германия. Но традиционно схващаният "феодализъм" демонстрира трите изброени типа връзки във взаимодействие, а не само един. И ги демонстрира изцяло тъкмо в посочените граници във времето и пространството. Извън тях става трудно да говорим за "феодализъм" - колкото по-далеч от Франция и Германия, толкова по-трудно. Част от атрибутите, които приписваме на "феодализма" или по-скоро на общите представи за него, принадлежат на по-късна епоха: например иконичният образ на самотния конен рицар с пика, щит и в плътни доспехи, готов на всичко за честта, славата, любовта и вярата, е нереален хибрид между реалните образи на севернофренски кръстоносец или провансалски трубадур от XII в., образцов италиански дворянин от XV в., немски турнирен шампион от XVI в. и международен тип на авантюрист-дуелист от XVII-XVIII в. Личната свобода е позната на "феодалния" период от Средновековието - никой не е по-свободен от разбойника в гората, от рицаря-разбойник, "кацнал" в своя замък на някоя скала, от отшелника в някоя самотна колиба или пещера, от скандинавския стопанин, от италианския или немския пират, та и от студента-вагант, понякога клирик, който търси коментари върху Аристотел от studium в studium (кой знае защо, но образът на университетите никак не се вписва в традиционните ни представи за феодализъм). И всеки местен съвет или друго сборно тяло грижливо пази своите "стари свободи" (в чието име кралете понякога биват принуждавани да подписват харти). Колкото до количеството и качеството - италианската, фламандската и английската пехота, както и арагонските алмогавари показват на рицарството къде зимуват раците още от XIII в. нататък. Всъщност количеството и качеството си дават много приятелска среща в няколковековното усилие по издигането на готическите катедрали - започвани от епископи, ръководени от самоуки "магистри по камъните" и осъществявани с благочестивото и (изненадващо често) непринудено усилие на селянина и дори на благородника или търговеца, катедралите са отличен паметник на истински средновековния, корпоративния дух. Да не говорим за градските гилдии и комуните, чието значение нараства от нищожно през XI в. до задължаващо за кралете, императорите и великите херцози в XV столетие. Един от най-истинските и устойчиви белези на феодализма е всъщност частната крепост, семейното укрепление, където може да се живее, но главно се оцелява. Там се трупат оръжия, съкровища и запаси, оттам се поддържа контрол над по-голяма или по-малка територия със села в нея, там се бяга при опасност - като към висока скала по време на прилив. Кралете и градовете мразят замъците. Замъците им отвръщат със същото. Манастирите пък са нещо средно между малки, идеални градове и разкошни, комфортни замъци. Когато замъкът започне да се превръща в дворец; и когато се окаже, че селянинът вече не е крепостник, превърнал се е в свободен арендатор (или дори собственик на малък имот) и пред господаря не се просваш ничком, а просто му сваляш шапка - тогава и класическият феодализъм си е отишъл. Войната спира да бъде ежедневен хаос и съдба, а се превръща в благородна професия. От този период (XIV-XV в.) е и церемониалната и сякаш естествена учтивост, майката на ренесансовата sprezzatura, така поразяваща днешния небрежен човек.
-
Е, да, това беше приближение. Може да са се наричали с някаква малко по-различно звучаща версия на същия етноним, а не точно "блъ-га-ри" по срички, но мисля, че това е очевидно Във всеки случай не са се самонаричали "пра-" каквото и да било и именно това имах предвид. В някоя друга, дискусионна тема бих предложил хипотеза за това как може би е звучало самоназванието им, но не тук.
-
Тази тема не е толкова полемична, колкото чисто терминологична. Научнопопулярна, ако щете. Във форума влизат понякога ученици и студенти, а и помежду си често си говорим за исторически и езикови въпроси, а не всички са напълно наясно с употребяваната терминология (това е съвсем нормално, няма нищо чудно ако и някой филолог, да речем, се чувства объркан от терминологията на астрономи или химици). Не е задължително дадена терминология да ни харесва, но е хубаво да я познаваме, за да сме наясно точно какво означава дадено понятие и да се ориентираме донякъде в класификацията на разглежданите явления. NB! Тук дадените термини се отнасят само до факти от езиковата история и класификация. И така: - индоевропейско езиково семейство: огромен брой мъртви и живи езици със сродна граматическа структура (падежи на съществителни и прилагателни, морфология на глаголите) и донякъде общ речников състав от общ семантичен или асоциативен произход, откриващ се в употребите и кореновия звуков състав на думите. В резултат от Великите географски открития и европейската политическа доминация в света между XVI и XX в. езиците от това семейство, най-вече от германската и романската група, се говорят по цялата планета. Езиците от индоевропейското семейство произлизат от общ праезик, възникнал и употребяван може би в южните части на Урал, в днешна Южна Русия и/или в днешен Казахстан преди ок. 5000 г. (3000 г. пр. Хр.). (Други значими езикови семейства са например семито-хамитското (или афро-азиатското), алтайското и угро-финското. Възможно е преди много повече от 5000 г. споменатите езикови семейства да са се намирали в по-голяма структурна близост помежду си и да са образували т. нар. ностратическа езикова общност. Езиковите семейства се делят на по-близкородствени езикови групи, а те от своя страна - на съвсем близки, взаимно разбираеми езикови подгрупи. Тук е мястото да отбележим, че разликата между език и диалект понякога е доста условна. Така например източнобългарските говори са диалекти на българския език, но например каталонският, говорен в североизточна Испания, е самостоятелен език, а не диалект на испанския. Понякога разликата между език и диалект е, за съжаление силно политизиран въпрос, който трудно се поддава на безпристрастна дефиниция. На теория би трябвало лесната взаимна разбираемост да бележи, че два говора са диалекти на общ език, но политическо, религиозно или географско разделение могат постепенно да променят това. Освен това езиците се изменят с времето); - германска, славянска, келтска, индо-иранска, балтийска, романска, италийска (мъртва), гръцка, албанска, арменска езикови групи: това са някои от по-големите езикови групи на индоевропейското семейство. В романската влизат езици, произлизащи от вече мъртвия (неговорим) латински. От своя страна, той някога е принадлежал към цяла група вече изчезнали езици, говорени в древна Италия. Испанският, каталонският, италианският и многото му диалекти, френският, окситанският (или провансалският), ретороманският и румънският са някои от романските езици. Гръцкият, арменският и албанският нямат живи близки родствени езици, така че са останали изолирани като самостоятелни малки групи от по един език. В келтската група влизат гаелски ирландски, гаелски шотландски, уелски и бретонски, както и няколко по-малки или изчезнали наречия. В славянската група влизат руски, украински, полски, чешки, български, сръбски и още няколко езика, които се делят в няколко по-малки подгрупи. Поради текущи политически проблеми съществуват затруднения пред безпристрастното и единодушно класифициране например на славянските езици, говорени в държави като Хърватска, Босна и Херцеговина, Македония, Белорусия или Черна гора. Германската езикова група не бива да бъде бъркана с немския език. Той е само един от езиците в нея, заедно с холандски, английски, датски, исландски, шведски и норвежки; - индоевропейски праезик: технически термин за мъртъв език, от който са възникнали първите езикови групи на цялото индоевропейско езиково семейство. Изчезнал може би преди ок. 4000 г. (ок. 2000 г. пр. Хр.); - прабългарски език: това е технически термин за днес мъртвия език, говорен от най-ранните българи, тези на Кубрат и Аспарух. Медиевистиката обикновено ги нарича "първобългари", "протобългари", "ранни българи", "Кубратови българи", "Аспарухови българи" или, най-често, "прабългари". Разбира се, самите те са наричали себе си просто "българи" и днес носим тяхното име. Отличаваме ги от по-близки до нашето време носители на същото име заради настъпили между Ранното и Високото Средновековие етнически и езикови промени на Балканите. Езикът на прабългарите е бил структурно различен от по-късно говорените в България езици и може би е бил близък до също изчезнали езици като тези на аварите и хазарите. Той принадлежи към алтайското езиково семейство, но все пак съществува и по-малко разпространена хипотеза на филолози, която го класифицира в индо-иранската група на индоевропейското семейство. Възможно е в този език да е имало смесване на елементи от няколко други. От прабългарския език са останали известен брой лични имена, названия на животни, няколко числа и може би няколко технически термина. Този език е говорен в Първото българско царство между VII и X в.; - праславянски език: технически термин за мъртъв език, от който се образуват говоримите езици на славянското езиково семейство. Изчезнал може би още в VII-VIII в. под влияние на разселението на славянските племена и влизането им в контакт с чуждоезични народи; - старобългарски или старославянски език (Old Church Slavonic): взаимозаменяеми термини за вече мъртвия литературен език, чиято граматика е формулирана и чиято първа писменост (глаголицата) е съставена от Кирил и Методий в 60-те години на IX в. за църковните нужди на покръстващите се моравски славяни (в днешна Чехия и Словакия). Старобългарският (наричан и старославянски извън България) е разпространен в Първото българско царство от ученици на Кирил и Методий в 80-те и 90-те години на IX в. Този литературен, църковен, висок език се разпространява самостоятелно и в Хърватско и Босна. Чрез българско и моравско посредничество се разпространява също в Сърбия и Рус, както и частично - в Полша. Между X и XII в. старобългарският (или старославянският) се превръща в основата на литературните езици на няколко славяноезични народа. В края на IX и началото на X в. в България първата старославянска писменост (глаголицата) е заменена с т. нар. кирилица, която представлява обогатена със специални знаци версия на гръцкия унциален шрифт (който българите и славяноезичните поданици на българския княз вече са познавали). Кирилицата се налага като азбука на старобългарския (или старославянски) език навсякъде освен в Хърватско и Босна. Старобългарският (или старославянски) окончателно измества прабългарския като говорим език в България. В собствените си текстове този език се нарича "словѣньскъ"; - среднобългарски език: технически термин за вече мъртвата обновена, граматически донякъде демократизирана версия на старобългарски (или старославянски), употребявана в България между XII и XVII в. Едновременно със среднобългарския в различни славяноезични страни възникват местни версии и писмени редакции на по-стария старобългарски (или старославянски) език: сръбска, староруска и т. н. - църковнославянски език: това е руската норма на богослужебния литературен език, възникнала в Киев и Москва между XVI и XVIII в. Развива се въз основа на късни среднобългарски влияния, местни особености на говоримите в руските земи диалекти и избирателен правописен консерватизъм. Понякога погрешно е наричан "старобългарски", на който прилича заради запазената падежна система, старинен шрифт и специални знаци. С разработването на граждански кирилски шрифт в началото на XVIII в. руският език се обособява от църковнославянския. Днес църковнославянският все още се използва като близък и достъпен заместител на старобългарския (или старославянски) и среднобългарския език в по-консервативни православни и униатски църковни общности с литургична цел. На този език не се създават нови текстове, той не е говорим и съществува тенденцията към бавното му заместване с модерните национални славянски езици в нереформираните религиозни общности в Източна Европа. Същевременно е напълно разбираем за свещениците от всички славяноезични народи; - български (по-рядко: новобългарски) език: говоримият, жив, съвременен български език от славянската езикова група на индоевропейското семейство с всичките си диалекти, както и езикът на възрожденските ни писатели, особено след Раковски. Обособил се като модерна писмена норма в края на XIX в. от среднобългарския, църковнославянския и диалектите ни, и продължаващ да се развива и изменя включително и сега. - мъртъв език: език, който вече не се научава в неформална, семейна, работна или битова обстановка. Неправилно е да се говори за "умрял" език.
-
Ами може би "държа" на романтизма, защото чета някои интересни изследвания върху историята на национализмите Съществува нещо, наречено история на идеите, но е далеч от нашите тукашни пост-позитивистки и пост-марксистки навици. И, да, в XIX в., който е класическият период на национализмите, интелигенцията определено е част от елита (а елитът бива не само финансов, пък и XIX в. е и класическа епоха на сближаване между финансовия и академичния елит). И пак да, естествено, че българският национализъм има сериозни успехи поне в 1870, 1885, 1887 и 1908. Да не говорим за популярното тогава обвинение в етнофилетизъм от страна на Фенер. А и Галахад е напълно прав за паричните потоци в наше време.
-
В новото издание пак ли влизат само впечатленията му от българските земи?
-
Регионализмите и национализмите са въпрос на комбинация от фактори - както на натрупани средства, така и на произтичащата от това възможност за съответното образование и самочувствие, пък и на идеите и романтизма зад тях. Не всяка забогатяла област иска да се отдели от останалата част от страната - освен богатството се иска и съответният исторически, романтичен, религиозен или езиков фон Няма регионализъм или национализъм без собствена идентичност. Впрочем, Македония не е особено богата, но тамошният регионализъм е доста силен. Нашите братовчеди имат романтичен, дори чисто политически фон на идентичността си, но очевидно държат на нея (колкото и това да не ни харесва). В богата Германия има регионализми и много силни местни идентичности (например на католиците в "Свободната държава Бавария"), но, както вече беше казано по-назад в темата, особената история на Германия и ловката федерализация успешно правят по-голямата, немска идентичност по-силна. --------- П. П. нямаме спор, Спандю Просто англичаните са намерили удобна почва за работа в Норвегия. А това вече се дължи на вътрешни причини.
-
--------- Ще продължа с второто, за което питаш, Пандора. През седми век ромеите постепенно завършват прехода от официална употреба на латински с гръцки език. В източните провинции на Римската империя гръцкият винаги е бил в паралелна употреба с латинския, защото е бил по-разпространен. Тоест е по-точно да се каже, че в седми век империята просто изоставя латинския, защото вече почти няма латинскоезични поданици (с изключение на имперските владения в Италия и може би в Западните Балкани). Старата латинска титулатура на римските императори е, както следва: Imperator Caesar (името или имената) Augustus. Има я и в по-сложни версии. На гръцки това и преди седми век е съществувало като Autokrator Kaisar (името) Augoustos или, по-рядко, Autokrator Kaisar (името) Sebastos. "Sebastos" е нещо като гръцки превод на латинското "Augustus", тоест "прочут", "величав", нещо такова. Забелязваш, че "imperator" на гръцки е преведено като "autokrator", тоест "повелител", "главнокомандуващ". Известно време Ираклий се е титулувал "император цезар Ираклий Август" или "автократор кесар Ираклий Август/Севаст". Ираклий обаче побеждава персите и за кратко (преди да започне арабското нашествие) се разпорежда със съдбата на царството им. Така че той е първият, който става basileus kai autokrator, защото до негово време гръцката дума "василевс" се е употребявала най-вече за шаха на Персия.Това е така още от Античността - на гръцки 'o megas basileus, тоест "Великият цар" е бил шахът на Иран. В този смисъл Ираклий става basileus kai autokrator, защото смята себе си едновременно за цар (на персите) и император (на ромеите). До негово време римските или ромейските императори са избягвали да се наричат с типично монархически титли - първо, защото "император" по традиция произлиза от званието на върховния републикански главнокомандуващ в римската армия и второ, защото императорите са се смятали за по-високопоставени от всеки обикновен монарх, та дори от персийския шах. Ираклий променя това и в известен смисъл издига думата "василевс" до нивото на официалната употреба. Разбира се, арабската инвазия слага край на ромейското влияние в Персия и идеята за това, че императорите са такива за ромеите, а царе - за персите, се изгубва много бързо. Титлата basileus kai autokrator обаче оцелява и ромеите започват погрешно да смятат, че "василевс" е превод на латинското imperator. Autokrator остава като един вид "опашка" към титлата и започва да обозначава просто най-възрастния или реално управляващия член на владетелското семейство, защото в един момент всички синове на василевсите също започват да стават василевси. Българите поемат и тази титла от ромеите - мисля, че първият български владетел, който превежда византийското "автократор" със славянското "самодържец", е Йоан Владислав, племенникът на Самуил. Повечето царе на Второто българско царство са вече "царе и самодръжци", тоест basileis kai autokratores по византийски образец. Титлата "севаст" и латинската й версия "Август" се запазват в придворната ранглиста, но си сменят значенията и употребите. В един момент няма нито един василевс, който да е "Август", но всяка майка или жена на василевс става "Августа". При последните василевси пак се появява титлата "Агуст", вероятно за авторитет при кореспонденцията им със западни владетели. А от "севаст" се нарояват страшно много производни - "севаст", "протосеваст", "севастократор" (това е най-често брат, чичо или зет на владетеля), "протопаниперсеваст"... Тя е дълга и широка
-
Здрасти, Пандора "Княз" и "цар" (по-рано "цясар") са си съвсем жизнени славянски думи, но са заемки в славянските езици. "Княз" някога не е обозначавало, така да го кажа, "второстепенен" владетел или нещо като принц. Обозначавало си е направо това, което днес бихме нарекли "крал" (също славянска дума, също заемка, която също леко си е променила значението). Средновековните князе като българския, моравския или киевския са пълновластни суверени. И славянски текстове понякога наричат западните крале именно "князе". Примерно за древните руси преди XIII в. кралят на Швеция е "княз". А за скандинавските автори на саги и хроники новгородският княз е "крал" като собствените им владетели. В латинските хроники и писма българските владетели и князете на Киев са наричани крале (примерно Омуртаг и Борис I или Владимир Велики и Ярослав Мъдри). "Цясар" е стара славянска дума от говоримия език, с която балканските славяноезични първоначално са наричали само византийския император. Вероятно е навлязла в езика им под влияние на по-старо, местно балканско население, вероятно от Западните Балкани, където е имало и латинскоговорящи групи. Когато в девети век славянският език за първи път става писмен (първо в Моравия, а после и в България), и в началото на десети век бързо минава от глаголица на кирилица (под гръцко графично влияние), думата "цясар" е една от най-често употребяваните в създаваните текстове. И като всяка често употребявана дума, скрипторите масово я съкращават като "цр", "цср" или "црь". Буквата "с" много често ситно се изписва над съкратената дума, под един малък знак, който се нарича "титла". Това съкратено изписване си е още от десети век и започва от България. През старобългарския и среднобългарския преминава в староруския, старинния сръбски и църковнославянския. През цялото време някаква група образовани хора продължават да са наясно, че съкращението "цр" или "цср" трябва да се чете на глас "развързано" като "цясар" - защото когато Петър I прави езикова реформа и въвежда гражданския кирилски шрифт, при който не се спазват старите славянски съкращения, в модерните руски текстове веднага се появява думата "цѣсаревичъ". Ти сигурно знаеш тази дума като "царевич", тоест царски син. Но в дългите векове между десетото и осемнайсетото столетие повечето скриптори, свещеници и слушатели на църковни текстове са изгубили паметта за произхода на думата и са започнали просто да произнасят "цар" под влияние на съкратения стар правопис. Точно кога по-широките маси са изгубили усещането за произхода на думата - не мога да кажа. Предполагам, че някой, който добре познава ръкописната традиция на средновековна България, Сърбия и Русия, може да проследи кога изчезва буквата "с" под титлата в съкращението "цр". И кога започва по-често да се появява буквата "а" в самата дума. Това сигурно е бил дълъг процес, защото старобългарският и производните му правописни норми са силно консервативни. Мисля, че Симеон се нарича сам първо "василевс" в писмата си до Константинопол, което е притеснило ромеите, защото той не иска да е василевс просто на нещо си, а на самата Византия. Иначе "василевси" на разни чужди, далечни и екзотични страни винаги е имало и това не е притеснявало византийците По същото време Симеон започва да нарича себе си "цясар" (или "цар", за да не пиша излишно дълго), което по негово време е славянският превод на "василевс". В надгробния надпис на ичиргу боила Мостич пише, че Мостич е служил при царете Симеон и Петър. Това е десети век, на кирилица, в съкратен вид - и май е първият засвидетелстван случай на царската (или цясарска) титла на старобългарски (или старославянски) език. Не помня дали Скилица или друг византийски летописец свидетелстваше, че в края на десети век българските славяноезични все още наричат византийския василевс "цясар" (без съкращения) в говоримата си реч. ---------
-
Все още си имам съмненията, че Роман изобщо е царувал