glishev

На дребно се заяждаш, Качо. Дадените дотук цитати са повече от ясни.

Качо, ако откриеш монета, на която пише, че е отсечена в 52 пр. Хр., ще го приемеш за факт, защото така си го пише. Ако някой ти каже, че няма как да е истинска, щото това е анахронизъм, ти пак ще настояваш, че така си го пише, значи е вярно. Върни се назад в темата и я чети отново, щото хем се повтаряш, хем искаш и аз да се повтарям. Е, мързи ме. Чети си Златарски и му се наслаждавай Факт - човекът се е предоверил на един от изворите. И пак факт - това е само една от многото му грешки. И трети факт - "цар" Роман във всички случаи е литературна традиция, грешка. Причините за това са достатъчно разгледани назад. Колкото до точни цитати - виж, става ми малко тъжно за тебе. Дотук май поне два пъти излезе, че скачаш на ура за точен цитат, пък излезе, че си в грешка. Първият случай беше с Острогорски, а вторият - с Маврикий. Недей, не си го причинявай пак, отвори си Кекавмен и си потърси нужното място сам Едно ще кажа - покрай правописа, буквализма (съчетан обаче с неуслужлива памет и грешни твърдения), личните забележки, ирелевантните примери, преклонението пред Златарски и пълния ти отказ от реинтерпретация на изворите значението на мненията ти някак намалява. Поне за мен. Атом, това за регентството е твое мнение и то е интересно, но по-горе вече дадох няколко детайлни обяснения защо не е вярно. Всъщност мисля, че пренасяш върху ПБЦ направо положението на Пипин Къси Самуил като регент, наместник или съцар обаче не може да бъде засвидетелстван. Вече обясних и защо наистина не е - прави от "царя" свой подчинен и освен това не е кавхан. Рицарю, конкретно по това Качо е прав. Воденският камък е фалшификат от XVIII или XIX в., пълен с анахронизми. Зографският поменик вече беше обсъден накратко назад в темата. Колкото до Пириватрич - тук сме на едно мнение с теб, авторът си е много смислен.

Тамарин, титлите в Средните векове са плаващи пясъци: променливи са, така че трябва да се търси синхронната употреба за всеки конкретен исторически момент по изворите, а не някаква застинала вечна рангова таблица Raylight, империята никога не е била васализирана от българите. Още повече, че има случаи, когато империята плаща на повече от един чужд народ едновременно - няма как императорът да е васал но повече от един "сюзерен": инак ще трябва да допуснем чужди за империята през VII-XI в. институти на класическия феодализъм, а именно - че василевсът на ромеите е васал на едни свои съседи за част от територията си и на други - за друга част. Това обаче е абсурд "Данъкът" от страна на ромеите на практика е трибут. Доста лесно е да се изтълкува като издръжка, изплащана на федерати. Пак казвам - това са променливи неща, трябва да се търси винаги синхронен поглед.

Некоректний, соченето с пръст идва само да потвърди вече дадена хипотеза, но ако хипотезата не е била дадена, тогава е нямало да се стигне и до соченето с пръст. В момента сме в позиция на изчакване: ти казваш, че дадена предположена величина не може изобщо да бъде открита, а аз казвам, че не може с настоящия инструментариум. Този разговор е воден многократно по различни поводи и работата в един момент наистина опира до инструментариума. Слухът не отчита цветове, вкусът не долавя звуци, Гайгеровият брояч не отмерва децибели. Сетивата не долавят абстракции. Не мога да кажа дали е само "чиста" абстрактна мислимост. Мога само да кажа, че е най-голямата от реалните мислимости, била тя изцяло абстрактна, или и физическа. Инак, разбира се, твърдя, че съществуват абстрактни мислимости, които реално съществуват и без сетива или апаратура да ги засичат. Всеки ден си служим с такива абстракции като с понятия, отразяващи реалност. Разбира се, че има абстрактни мислимости, които влияят на всички ни еднакво. Самата държава е абстракция. Стойността на еврото е абстракция (уж не е, но е). Трябва да има материални измерения? Не знам откъде следва това. Може би има, а може би няма, но трябването в случая ми убягва. Колкото до "инструментите" - ако ги има, те вече би трябвало също да са част от създаденото от Него. Естествено, че има и нематериални субстанции. Първо, градивните частици на материята са с изменчив характер - те ту имат, ту нямат материален аспект, както знаем от физиците. Второ, самото пространство, в което е материята, не е материално. А съществува. Времето, в което материята съществува, също е нематериално. А и то съществува. Разбира се, може да се спори дали самото време съществува там, където материя няма, но за пространството не би могло да се каже същото. Разбира се, някой би казал, че става дума за общ континуум на пространство-време и това може би е правилно, но всетъки не може да се твърди, че без материя пространството спира да съществува. Нито пък е разумно да допуснем, че в крайна сметка ограниченото количество материя във Вселената определя безкрайността на континуума. Тъй че не, материята не е единствената известна субстанция. Най-малкото средата й на съществуване е самостоятелна и нематериална, а все пак напълно реална. Което тутакси освобождава обекта на Анселм от трябването да бъде материален и осезаем. Дендро, я по-абстрактно Винаги от всички налични мислимости една обективно ще бъде "най-голяма". Това поне е очевидно.

Рицарю, с твоите исторически мнения отказвам да се занимавам. Те са крайно непривлекателни за мен.

Пак ще припомня малко нещо пророческата "Неоосманизмът" на Дарко Танаскович. Хубаво е да се прегледа тая тънка книжка, тя разглежда тъкмо трайния проект за турско лидерство на Балканите през Босна и Албания. Сами можем да се замислим за отношенията си с ислямските малцинства у нас, за последните събития в страната и да стигнем всеки до свои изводи. Турция е силен съсед и би могла да бъде както полезен партньор, така и крайно неприятен противник - дори само ако говорим за пари, влияние, енергийни потоци.

Маготин Ти остави това, че нямало достатъчно следи от тюркски в езика на каменните надписи. Мъката е, че няма никакви ирански следи в терминологията Ти остави ономастиката, която е с невероятно смесен характер и е изменчива, ами дай да се върнем на следите от словореда и склонението - безсъюзни и безпадежни свързвания на тюркски термини... Че как да нямало следи от тюркизмите в книжовния "старобългарски"? Надписът на чъргубиля Мостич е точно на такъв език, а колко още ичиргу-боили и кавхани има до края на ПБЦ, ехе Едно "етх бехти" ми се върти от приписката на Тудор Доксов. Даже доста устойчиви тюркизми си има в книжовния старославянски. Иранизми в славянския "старобългарски"? Това е интересно. Ами ако са просто ИЕ-общи характеристики? Останалото, прощавай, ще го подмина. То е въпрос на дългия и неразрешим спор между филолози и археолози.

Галахад, тези неща за "низвергнатия" Рънсиман и за неяснотите около скопяването ги оставяме за калабалък, че са си, таковата, недокрай сериозни Колкото до Успенски, в случая старата идентификация на комит Никола като "Шишман" няма нищо общо. Ставаше дума конкретно за Роман и за едно принципно положение. Успенски споменава, че Роман не е цар и не може да е цар: "... в своя критичен преглед на книгата на Розен Успенски с право не приема Яхия твърде сериозно", както вече беше цитирано. В "История..."-та си той много внимателно избягва да нарича Роман "цар" в свой текст. На едно място го нарича "царевич", точно говорейки за смъртта му. И излага скрупульозно противоречието между Яхия и Скилица. Накрая само да не стане като с Острогорски и Рънсиман, които уж твърдяха едно, а се оказа, че твърдели друго Вече доколко Шлюмберже, Острогорски, Пириватрич, Алфен и, да, Божилов ще минат за "белетристи" според твоето сито - това не е моя работа. Едно е сигурно: явно според теб св. дядо В. Златарски е безпогрешен и вдъхновен свише, а за ПБЦ имат право да пишат само българи - и то само по св. дядо В. Златарски. Мисля, че това само по себе си говори достатъчно Качо, за Скилица и Пириватрич говориш весели неща, но не по същество. "Куц извор", "магистърска теза"... всичко това няма отношение към темата. Оставям го да си виси. Достатъчно е коментирано, пък и е достатъчно невярно. За "апостасия"-та не си прав, защото и Кекавмен говори за "бунтовника Самуил". Като стана дума за Псел и останалите по-скоро се видя, че само с буквализъм и лични обиди теза не се защитава. За патриаршията не твърдя, че не е българска. Твърдя нещо съвсем друго (именно, че е преоснована след няколкогодишен хиатус), а ти пак ми приписваш неща, които не казвам. Не са се дописвали извори, а се предложи интерпретация за наказателния характер на ослепяването при Ключ и обезглавяването при Сперхей. Колкото до Стратегикона на Маврикий, той е изключително авторитетен дори и четири века след написването си, защото на него почива цялата "Тактика" на Лъв VI, а от него черпи например и "De vellitatione" на Никифор Фока. Колкото в частност до децимацията, тя не е забранена, а просто не се препоръчва за щяло и нещяло. Ето цитат, за да няма заблуди: За това, че Роман не царува, има достатъчно данни, които сочат факта. Eто защо сума добри специалисти отхвърлят тезата на Златарски, която почива на много несигурно твърдение. Това, което пишеш за скопците, е напълно несериозно и зле защитено. Че не само във Византия, а и по принцип няма скопци-царе, е факт. Че византийските практики са влиятелни в ПБЦ, е факт. Че на скопеца се гледа по-зле отколкото на всички други увредени, също е факт. Колкото до "тенденциозността", бих нарекъл тенденциозен опитът да се отминат без коментар всички аргументи по темата, авторитетът на византинистите и цялата реално значима културноисторическа информация, а на тяхно място да се употребяват "аргументи" в стил у Кръчмéто. Това за крепостите в Мизия е чудесно, но то все още не означава, че Самуил има някакво специално отношение към Преслав. И че изобщо държи на Мизия.

ОК, приема се

Качо, има ли изобщо българска употреба на "каган" от VII-X в.? Няма. Следователно българите не познават точно този вариант на титлата или пък трябва да посочиш къде се среща "каган" в български текст от периода. Иначе бяха приведени достатъчно тюрко-алтайски примери за преходни форми между "каган" и "кан", така че това няма какво повече да го обсъждам. За "княз" като сигурен германизъм също няма какво повече да се говори, това е напълно решен въпрос. Назад в темата има подробна аргументация, ако искаш, чети, ако не щеш - недей. Ако искаш, добави нещо за кушанската теза, та да я добавя в началния постинг на темата. Спандю, за личните имена съм ти отговорил на ЛС. Да си копирам ли тук съобщението? Накратко - именният фонд всъщност е страшно изменчив и разнообразен, за разлика от еднотипния тюркски характер на най-ранния засвидетелстван терминологичен пласт от VII-X в.

Бел. мод. Уважаема госпожо Танчева, къде да преместим този толкова интересен постинг - в раздел Етнография, в раздел Теология или в раздел Паранауки?

Некоректний, няма как да оставя дефиницията само заради това, че теб те тревожи неизвестността или по-скоро непълната известност на Анселмовия обект. По-назад обясних (като за технократи) защо трябва да се тръгне тъкмо от теоретичната дефиниция. Какво да се прави, тя е на Анселм и е такава, каквато е. Напълно невярно е, че "неизвестен предмет не се рефлектира". В крайна сметка всяко предположение, предвиждане, прогноза, теоретизиране или спекулация са тъкмо рефлексия върху все още неизвестен предмет. Не бих казал, че примерите не са адекватни. Ако не за друго, то защото има хиляди случаи, в които сам знаеш, че пряко ти влияят последиците от действията на лица и дори на безлики закономерности, които са невидими за теб, но чието съществуване не отричаш. Това, разбира се, са ти известни неща, даже се учудвам, че спориш по тях. Напълно си прав, че неосезаемото мислимо е невинаги съществуващо. Но не би бил прав, ако кажеш, че всяко неосезаемо мислимо е несъществуващо. Въпросът "къде е" е неточен в случая. Къде е Вселената? В пространството. А къде е пространството? На това отговор няма, следователно пространство не съществува - така поне би излязло според теб. Не, самите неща като пространство, логика и пр. съществуват самостоятелно извън ума, извън сетивата, извън з...те и извън или по-скоро отвъд всичко, което познаваме. Все пак обаче съществуват и ти всъщност го знаеш. Тъй че мислими, самостоятелно съществуващи и неосезаеми неща все пак има. А най-"голямото" от тях е обектът на Анселм.

Атом, по принцип си прав за легитимността чрез осиновяване/регенство/наместничество. Но работата не е само до изгодата, а и до вредата, пък и пак - до легитимността. Борис едновременно е истински цар, но и опозорен чрез неуспехи и може би колаборационизъм с ромеите (ако не и с русите). Така че гибелта на Борис е един вид предизвестена в духа още на българския VIII в. Колкото до Роман - той просто не е опасен и това е достатъчно да запази живота му. Ако Роман беше имал възможността да се възкачи на трона, тогава вероятно наистина не би останал жив. Оцеляването на безопасния евнух обаче дори би могло един вид да оневини Самуил за смъртта на Борис - щом единият брат е жив, тогава другият може би е загинал случайно. В този смисъл жив Роман спокойно може да бъде полезен на Самуил и без да е цар. Идеята за владетел на ПБЦ под наместничество/регенство под влияние на византийските обичаи е добра. Всъщност има и такива собствено български прецеденти - вероятно ок. 814-15 и по времето на кавхан Исбул, ок. 831- ок. 840. Роман обаче не се вписва в тази картина по няколко причини: - на първо място Роман е евнух. Не знам как да изразя по-ясно простата истина, че евнух-монарх не може да съществува. Това просто е факт. Неоспорим факт, аксиома, лема, догма. В цялата световна история няма такъв случай. Не само че няма, но и не може да има - особено в християнска средновековна монархия, а още повече - във Византия и държавите под нейно културно влияние. Евнусите биват скопявани именно за да не могат да поемат трона. Те са служители по силата на нарочно увредената си природа. Евнухът е описван като "жив мъртвец", непълноценен човек, човек, преживял огромно унижение, човек, лишен от пол. Евнухът е лишен от мъжественост и е неспособен да създаде или продължи царски род. Евнухът може да прави много неща, но не и да носи монархическа титла. Ще те цитирам: Напълно вярно. Може би това е и причината за смъртта на Борис. Но като казваш това, от него следва, че без нито един чифт мъжки атрибути у Роман, на Самуил дори не му се налага да допуска такова нещо ; - второ, Роман не резидира в столицата Охрид - където са дворците, съкровищницата и патриаршията; - трето, именно, Роман е поставен от Самуил в Скопие. Самуил не просто управлява, но и се разпорежда със самия Роман, без дори да има някакво формално спазване на почит към Роман като към цар. Няма даже и опит да се изтъкне някакво първенство на Роман. Не само това, но и поставянето на Роман от Самуил в Скопие прилича тъкмо на даването на апанаж на "свой човек", на васал. В този смисъл показното разпореждане на Самуил със съдбата на Роман дава на Комитопула една доста по-различна легитимност, легитимност на силата: доскоро наследник на наследствен пост под старата династия, Самуил вече стои по-високо от нейния последен, унизен представител. Ролите са преобърнати; - четвърто, Самуил не е кавхан за разлика от Исбул и не става кавхан. А именно кавханът носи правата на регент или наместник. По времето на Самуил има кавхан и това е друго лице: Дометиан. Всъщност има "кавхански род" (вероятно длъжността е наследствена) и можем дори да си зададем въпроса дали Дометиан, Теодор и Мелитон не са потомци на прочутия кавхан Исбул. Във всеки случай Самуил е Комитопул, син на комит и сам е наричан комит. Не е от кавханския род и не е носител на длъжността кавхан, която естествено би го легитимирала като регент или наместник. Нито пък има сведение Роман да е узаконил позицията на Самуил като кавхан и/или свой съуправител/регент/наместник. Комит-регент не би могло да има при наличие на живи членове на кавханския род. Или пък кавханската титла би трябвало да премине у Комитопулите. Това обаче не се случва. Самуил управлява самостоятелно от момента на смъртта на Арон, разпорежда се с Роман, както намери за добре, а кавханът се подчинява пряко на Самуил; - пето, Самуил става monarchos на България още със смъртта на Арон. Така пише Скилица; - шесто, Самуил сключва царствен брак с маджарите още приживе на Роман. Тъстът на Гавриил-Радомир, унгарският крал Геза, умира в 997, когато е първата възможна датировка за смъртта на Роман. Значи бракът е сключен още приживе на Роман, когато Самуил още не би трябвало да е цар. Това обаче би бил морганатичен брак, унизителен за маджарския кралски дом. Този брак е възможен само ако Самуил вече се е обявил за цар по време на сключването му. Не е изключено за това да е съдействала и евентуална кралска инвеститура от запад. Всичко това става докато Роман е жив и свидетелства, че той не е цар; - седмо, ако допуснем, че под Самуилово наместничество Роман все пак е цар и Гавриил-Радомир е осиновен от него (за което свидетелства може би именуването на Гавриил като "Гавриил-Роман"), тогава прекият приемник на трона на Роман трябва да е Гавриил, а не Самуил. Ще излезе, че Самуил така и не носи царска титла и че става регент и на сина си до 1014, което, разбира се, би било абсурд. По-скоро съм склонен да допусна, че името "Гавриил-Роман" има за цел окончателно да намали значението на скопения царски син Роман-Симеон. Естествено, властта на Комитопулите и в частност на Самуил се крепи (доколкото изобщо успява да се закрепи) предимно на мощта на комитопулския род. Но има опити за легитимиране на тази власт пред самите българи. В крайна сметка Самуил става направо цар, без преди това да е преминал през формалностите на регентството или наместничеството. За съжаление трябва да отхвърлим възможността Самуил да играе ролята на регент, кавхан, "шогун", "майордом", "наместник" или съцар. Както и за някакво осиновяване на Самуиловия син Гавриил-Роман от Роман-Симеон, сина на цар Петър. --------- Един наш много предпазлив и много ерудиран историк, проф. Иван Божилов, има следната преценка ((в: ) Божилов, Ив., Българите във византийската империя, София, 1995):

Не, Дендро. Не Бог е теоретичен модел. Аргументът на Анселм е теоретичен модел.

Не е идеята, че някой пречи на Самуил да обявява когото си иска за цар. По-скоро Самуил няма изгода от това друг да е цар, а не самият той После, Самуил може да е бунтовник от византийска гледна точка, но това не значи, че не се опитва да се легитимира пред самите българи. Все пак зад всяка монархическа титла стои някаква претенция за законност, без значение дали е призната отвън или не. Да, вярно е, че Охрид е един вид столицата на Самуил, Гаврил и Владислав - там са дворците, там е съкровищницата, там е патриаршията. А Роман просто не е в столицата, нито пък тази нова столица носи някакви следи от Преслав - примерно мощи на светци, взети оттам или катедрален храм, за който да знаем, че е наречен с името на някой преславски храм. Просто Охрид е опит за ново начало. Така, както самият Преслав е бил ново начало. Или дори самият Константинопол. Всъщност Охрид дори в това подражава направо на Константинопол - местната катедрала и досега се нарича "Света София". Но от това не следва по никакъв начин, че някакъв вид легитимност произлиза от личността на Роман (това и няма как да стане). Примерите от много по-късни епохи, от съвсем други ареали и култури нямат никакво отношение към българския Х-XI в. Пък и примерът с лъже-Дмитрий дори не е средновековен... Интересно наблюдение: ако добавяме владетели към историята си, това се приема за позитивен и доказуем факт. Ако вадим владетели - това се приема на нож. При това най-вече от патриотични, а не от чисто исторически подбуди. При всички положения вярваме или само на собствени автори, или само на онези чужди автори, които са склонни да придават голямо значение на българската история. Самото действие добавяне приемаме за позитивно. Това е доста показателно за начина, по който мислим за историята.

Добавих Благодаря, за мен това е особено интересно. В случая със CYBHГН тази информация е най-малкото съотносима. "Subaşɪ" невинаги е "предшественик" или "предтеча", както предлага Clauson (както знаем, може да бъде военен чин, етимологически "първенец", "командир"). Ако заложа на езиковото сходство и на засвидетелстваните в нашите каменни надписи безпадежни и безсъюзни свързвания, мога да стигна до "kana sȕ-bigi", тоест "ханът-повелител" или дори "повелител на хановете" (последното - ако приемем тезата за федеративен произход на българската държавност). Изкушавам се да чета титлата и така: "qānǎ sȕ-bigi".

Не, Рицарю, нямам намерение да споря с теб. Нещата, които казваш за Острогорски, не само са неверни, но и не могат да бъдат отнесени към Алфен, Шлюмберже, Рънсиман или Успенски. За Пириватрич съм съгласен и по-назад в темата имах доста разгорещен спор с Качо, защото споделям концепцията на Пириватрич за Самуил като апостат от византийска гледна точка. Митак, не става дума за хомосексуалисти, а за скопец. Скопец просто не може да царува. Това е мнението на специалистите и то почива на факти от културната история. Именно за тези реалности говорех. Ако пък ти трябва някакъв материал за хомосексуалността в Средните векове, такъв лесно ще се намери и ще видиш колко по-разнообразни са отношенията към "грешника", "извратения" и "развратния" в сравнение с отношението към "непълноценния". Но това просто не е по темата. Това за Теофилакт Вотаниат също е възможност. Тя обаче по никакъв начин не отменя вероятността характерът на ослепяването на пленниците от Ключ да е наказателен. Което именно твърдя. Впрочем, аз пък намерих пряк цитат относно децимацията в Стратегикона на псевдо-Маврикий, I, 8, който на това отгоре е единственият цялостен трактат, навлизащ в уставни детайли чак до времето на Клаузевиц. Част от препоръките му се повтарят в Τακτικά на Лъв VI, което отговаря и на по-ранния въпрос в темата дали изобщо ромеите познават и практикуват децимацията - още при какви случаи и докога.

1. И аз като Анселм ще кажа, че предвид дадената дефиниция и самата материя, и самото съзнание са част от функциите на този предмет. Това се рационализира чрез целия Прослогион, който ти вероятно поне си преглеждал и не смятам за нужно да го пействам тук. 2. По начин, сроден с този, по който например рационално се обосновават все още неоткрити частици или природни феномени - или по който Менделеев е предположил наличието на неоткрити елементи, които по-късно действително запълват празните места в таблицата му. Доколкото си спомням, т. нар. "абсолютно черно тяло" в термодинамиката и т. нар. "черна дупка" в астрофизиката също са засега теоретични модели, чието съществуване се предполага въз основа на вече потвърден и възприет теоретичен модел. Те са неосезаеми, но мислими. И все пак не са някакъв абсурд, нито пък - сами по себе си - просто функции на съзнанието. Извън физическите примери можем да дадем такива с чисто абстрактни понятия като "държава", "демокрация", "тирания", "свобода" и пр. Предметите на тези понятия са неосезаеми и дори невинаги се поддават на лесна дефиниция, но върху тях рефлектираме успешно и си даваме сметка, че притежават реалност. Могат да бъдат дадени и примери за успешен теоретичен модел на първоначално незасвидетелствана, но по-късно открита реалия от културната история. Спекулацията сама по себе си е чисто рационален подход и когато е извършена в съответствие с логиката и наличната информация води до теории, които не са резултат на представи, а често имат голяма доза вероятна истинност. Разбирам скепсиса ти по отношение на автономната рационална дейност, но не го споделям. Обектът на Анселм не е нито в сетивата, нито в ума. Той е достъпен за ума дотолкова, доколкото съществуването му проличава от постоянните "sequitur" на логиката. А логиката не призлиза от ума, също както и природните закони не произлизат от ума.

Некоректний, остави ти милия възторг Изглежда, че хем сме стигнали до консенсус, хем не сме. Не самият разглеждан предмет е функция на съзнанието, разбира се. Който и да е разглеждан предмет: Бог, телефон и пр. Функция на съзнанието е само представата за предмета. Там е работата обаче, че Анселм отказва да си представя Бога, а започва да рефлектира върху един непознат, но по необходимост съществуващ предмет, който именно нарича Бог. Тъкмо затова неговият аргумент е чисто рационален и няма нищо общо с верските авторитети, с авторитетите на представата. Анселм изрично отбелязва, че в своята аргументация ще избягва Писанието и Преданието. Тъй че цитираният от теб св. Павел всъщност няма отношение към аргумента на Анселм. Смятам, че рефлексията върху даден предмет не е идентична с представата за него. Следователно разсъжденията (а не представите) на Анселм водят към предмет, чието съществуване е функция по-скоро на фактически необходимости, изведени по логически път, а не на някакви ирационални представи. Колкото до "остров Неизвестний", много е забавно, че и Анселм дава точно такъв пример за несъществуващо извън мисълта. Както казах, той прави разлика между реалното мислимо и измисленото.

Не, с рицарските обяснения как така Острогорски не е византинист, просто отказвам да се занимавам. Патриотарщини не ме интересуват, пък и просто е факт, че ураджийството няма никаква аргументативна стойност и не е по същество. Цял свят чете споменатите сериозни автори и се съобразява с интерпретациите им. Само тук те, видиш ли, губят значение. Силно съм изкушен да скрия откровените нелепости, написани от Рицаря, но нека си седят. Рицарю, ти май не схвана, че в момента защитаваш една от най-проблематичните постановки на Златарски.

Тамарин, Кухулин, тази за "автократор" е ако не друго, то поне изобретателна. Не ми се струва никак точна, но всетъки - да я добавя ли в първия постинг? Декапитатор, Мейкбългар, нали знаете какво е тавтология? Ако се налага, проверете. Такава дословно повтаряща се двуезична формулна титулатура е изобщо без паралел. Няма, да речем, "Christianissimus Rex Karolus, le Roy le plus chrétien", нито пък "Imperator Caesar Heraclius, 'o Autokratwr Kaisar" или "Shahanshah Yezdigerd, Basileus basilewn", или пък "улус-хан Чингис хаган", или изобщо каквото и да е от сорта. Поради което трябва да се търси значение на KANACYBHГН далеч от културологичните хиперинтерпретации на почитаемия Степанов. Бешевлиев се е опитал да даде една възможна интерпретация - и за колкото повече версии чувам, толкова по-смислена изглежда тя. Може да попаднете на османотурското "султан Мехмед хан", но нито "султан" е дословен превод на "хан" от един език на друг, нито "султан" и "хан" са цели формулни титулатури, нито пък ще ви хареса точно османотурският паралел

"Догмата" в случая е, че Роман е царувал напук на всички реалности За всички други въпроси може би е нужно минаването през цял куп книги за Византия и България. Има и още нещо, което е бич за науката. Това е пренебрежението към експертите. Мненията на Острогорски & Co. се опират на всички известни извори (засега нови няма) и на интерпретацията им, идваща от византинистката ерудиция на споменатите автори. "Догмата" у нас обаче е проф. Златарски, който може и да е бил чудесен за времето си, но е допуснал ужасно много грешки и е остарял по-бързо от Успенски, Рънсиман и пр. Да, българската историография е в отвратително състояние. Нашите собствени извори са крайно недостатъчни, откъслечни и мъчно използваеми. Нямаме и една запазена хроника в истинския смисъл на думата. Нашите съвременни автори обикновено пишат зле. Налага ни се да разчитаме на чужди извори и чужди изследователи. Досега почти няма български историк, който да излиза извън предзададената патриотично-провинциална рамка и това е факт. Съжалявам, че трябва да го кажа, но византинистиката в Сърбия и Русия далеч надминава нашата. И, да, историята на България още от Покръстването нататък е дял от историята на Византия - във всяко отношение. България е била провинция, а днес е провинциална. Някога православното благочестие, а днес езиковата бариера, размиването между професионализъм и лаицизъм, както и сриването на авторитетите затрудняват писането на българската средновековна история от българи. От всички наши историци-медиевисти, с които съм се сблъсквал, знам всичко на всичко двама, които не са небрежни към детайлите, имат аргументирани тези и имат шанса да бъдат четени и в по-големи университети. От останалите уж водещи автори има може би петима, от които все пак има какво да се вземе. Ако добросъвестният читател иска наистина да научи нещо или поне да види белите петна в Средните ни векове, ще се види принуден да чете чужда историография. Инак си остава при романтичния патриотизъм и при клишетата. Ето я простата и неприятна истина.

От факта, че такава тавтология е абсурд.

Laci, авторът на горните думи сам себе си е убедил. Просто се опитва да бъде ясен. Прост факт: каквото ни е останало от понятията в езика на ранните българи, е тюркско. Напълно достатъчно за класификация. Митак, не е като да не съм прозвучал грубо (за което, нали, виноват), но не е и като да си нямам основанията. Ако е за учени, с които сме съгласни - добре. Едни предпочитат Степанов, други - Бешевлиев, трети - другиго. Остава фактът, че доста страници назад в темата, както и в предишната тема, както и в сума ти други теми тезата за KANACYBHГН като превод на "от Бога владетел" беше доста пъти отхвърляна. Наистина е досадно да се повтаряме, но няма как. Ако следваме Степанов, се получава груба тавтология в титулатурата: "От Бога владетелят Х, от Бога владетел...", например ето тук: В ето тези случаи Степанов предлага да четем два пъти една и съща фраза от двете страни на името на владетеля, но на два различни езика. Толкова за бръснача на Окам. Вече от особеностите и от съществуващите различия и и закономерности в изписването могат да се извадят и достатъчно други изводи (например това, че дифтонгите, ита и йота, но не и ипсилон се разместват свободно и в гръцките, и в българските думи, е доста интересно и говори нещо и за произношението).

Сядам почтително с лице към теб, о, достопочтени Учителю